Айзък Азимов
Битката за Фондацията (37)

12

Рейч Селдън направи всичко възможно да прецени новия си компаньон, без лицето му да загуби от наивността си. Мъжът имаше остри зелени очи, а дясната му ръка, която лежеше на масата, бе свита почти заплашително в юмрук.

Рейч го погледна с удвоено любопитство и зачака. Онзи пак рече:

— Доколкото разбирам, вие се нарекохте джоуранъмит?

Младият човек се постара да придобие смутен вид. Не му беше трудно. Кимна:

— Защо питате, господине?

— Защото мисля, че не сте достатъчно възрастен.

— Достатъчно съм възрастен. Гледал съм речите на Джоу-Джоу Джоуранъм по холовизията.

— Можете ли да го цитирате?

Рейч сви рамене:

— Не, но схванах идеята.

— Трябва да сте смел младеж, за да говорите така открито, че сте джоуранъмит. На определени хора това няма да се хареса.

— Казаха ми, че в Уай има много привърженици на Джоу-Джоу.

— Възможно е. Затова ли дойдохте тук?

— Търся работа. Може би някой джоуранъмит ще ми помогне.

— В Дал също се срещат джоуранъмити. Откъде си?

Несъмнено мъжът бе разпознал акцента на Рейч, който явно не можеше да се скрие.

— Роден съм в Милимару, ала докато порасна, съм живял предимно в Дал.

— И какво си правил?

— Нищо особено. Понякога ходех на училище.

— А защо си станал джоуранъмит?

Рейч си позволи да се поразгорещи. Не би могъл да живее в потиснатия, дискриминиран Дал, без да има съвсем очевидни причини да подкрепя джоуранъмитите. Отвърна:

— Защото смятам, че управлението на Империята трябва да е по-представително, с по-голямо участие на народа и между секторите и световете да съществува по-пълно равенство. Възможно ли е младеж с ум и сърце да не мисли така?

— И затова искащ императорската институция да бъде отменена?

Рейч премълча. Би могъл да си позволи доста подривни изявления, обаче всяко открито изказване против Императора означаваше престъпване на мярката. Той рече:

— Не съм казал това. Вярвам в Императора, но е прекалено много за сам човек да управлява цялата Империя.

— Не става въпрос за един човек, ами за огромната имперска бюрокрация. Какво мислиш за Хари Селдън, Първия министър?

— Нищо не мисля. Не го познавам.

— Знаеш само, че народът трябва да бъде представен по-добре в управлението, нали?

Рейч бързо придоби объркан вид:

— Джоу-Джоу Джоуранъм говореше така. Не знам вие как го наричате. Чувал съм, че някои му казват демокрация, ала нямам представа какво означава думата.

— Демокрацията е нещо, което отделни светове са изпробвали, а други и сега продължават. Въпрос е дали тези светове се развиват по-успешно от останалите. Значи ти си демократ?

— Тъй ли му викате? — Рейч сведе глава, сякаш размишляваше дълбоко. — По съм му свикнал като джоуранъмит.

— Разбира се, щом си далянец.

— Само съм живял там известно време…

— Душа даваш за равенството между хората и разни такива неща. Бидейки потисната група, далянците естествено разсъждават по тоя начин.

— Чух, че в Уай мислят съвсем по джоуранъмитски, а те не са потиснати.

— Причината е различна. Не знаеш ли, че старите кметове на Уай винаги са искали да бъдат императори?

Рейч поклати глава.

— Преди осемнадесет години кметицата Рашел за малко да направи преврат. Така че уайците са бунтовници — не толкова джоуранъмити, колкото антиклеонисти.

Рейч преглътна:

— Нищо не знам за това. Аз не съм против Императора.

— Но нали си за по-широко представителство? Смяташ ли, че някакво избрано събрание ще може да управлява Галактическата империя, без да затъне в политиканстване и в партизанско дърляне? Без да се парализира?

— А? — учуди се Рейч. — Не разбрах.

— Мислиш ли, че в случай на спешна нужда много хора могат да стигнат до едно решение? Или просто ще седят и ще спорят?

— Знам ли, обаче не ми се вижда справедливо само няколко души да си казват приказката за всички светове.

— Искаш ли да се бориш за убежденията си, или просто ти харесва да си говориш за тях?

— Никой не ме е молил да се боря — отвърна Рейч.

— Да предположим, че някой те помоли. Мислиш ли, че твоите схващания за демокрацията или за джоуранъмитската философия са важни?

— Ще се боря за тях, ако преценя, че ще има някаква полза.

— Какъв смелчага! Значи си дошъл в Уай да защитаваш убежденията си?

— Не — неуверено кимна Рейч. — Не мога да кажа, че съм дошъл точно затова. Дойдох да си търся работа, господине. Днес не е лесно да си намериш работа, а и нямам никакви кредити. Човек трябва да живее.

— Съгласен съм с теб. Как се казваш?

Въпросът бе изстрелян без предупреждение, ала Рейч го очакваше.

— Планчет, господине.

— Това малкото ти име ли е, или фамилното?

— Доколкото знам, единственото.

— Нямаш кредити и, струва ми се, си доста слабообразован.

— Боя се, че е тъй.

— И никакъв опит с по-квалифициран труд?

— Не съм работил много, но имам желание.

— Добре. Виж какво, Планчет — другият извади от джоба си малък бял триъгълник и го притисна така, че да отпечата една бележка върху него. После я потърка с палец, за да я фиксира. — Ще ти кажа къде да отидеш. Вземи туй, то може да ти намери работа.

Рейч вдигна картичката и й хвърли поглед. Знаците, изглежда, флуоресцираха, обаче той не успя да ги разчете. Изсумтя подозрително:

— Ами ако си помислят, че съм я откраднал?

— Тя не може да бъде открадната. На нея стоят моят подпис и твоето име.

— Ами ако ме попитат кой сте вие?

— Няма да те попитат. Ще кажеш, че искаш работа. Това ти е шансът. Не ти гарантирам, но пробвай — мъжът му даде втора картичка, която Рейч можеше да разчете. — Ето къде трябва да отидеш.

— Благодаря — промълви той. Човекът го отпрати с лек жест. Рейч стана и излезе, чудейки се в какво се навира.