Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spies of Sobeck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Пол Дохърти. Шпионите на Собек

ИК „Труд“, София, 2010

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

История

  1. — Добавяне

Глава втора
Нек — убийство

Изсвири рог. Кортежът се строи и охраната потегли. Валу се качи в колесницата на Амеротке и се настани до него, а групата на палачите заедно с окования затворник помежду им завършваше колоната. Слязоха на главния път, отвеждащ до извисяващите се пилони на двукрилата Сфинксова врата. Надувайки раковинния си рог, вестоносецът на Валу и група наемници, вдигнали вимпели в синьо и златно, на които се виждаше йероглифът Джед, означаващ „Господство“, бързаха напред, за да разчистват пътя. Охраната разбутваше магарета, носилки и двуколки, тълпи от селяни, фермери и рибари, огъващи се под тежкия товар на кошовете и дисагите си, натоварени с всевъзможна стока. Дори и група палачи меджаи, влачещи през прахта дървена носилка, върху която бе проснат осъден мародер на гробници, увит в овча кожа, се отдръпна и спря, за да стори път. Ритаха окървавеното мръсно покривало, метнато върху пленника, с твърдите си, мазолести боси крака, за да го принудят да спре да пъшка и да охка. Група пътуващи музиканти, понесли маските и реквизита си, натрупани на висока купчина върху дървена платформа, се оказа твърде пияна, за да се отдръпне овреме, и бе пометена от пътя от градушката на ударите, сипещи се от тоягите и криваците на войниците от охраната на Валу.

Амеротке забеляза, че суматохата и глъчката, типични за подобни тълпи, внезапно стихват при приближаването им. Нищо враждебно или застрашаващо — просто всички се стряскаха и смълчаваха, щом зърнеха голия окървавен арит. Същото стана и когато влязоха през градската врата под дрънкането на цимбалите и рева на роговете. Тръгнаха по широкия Път на сфинкса, засенчван от извисяващите се в дълга редица черни сфинксове, изваяни от ярко блестящ на слънчевата светлина базалт. Хората от града и околностите се тълпяха шумно по него и се блъскаха едни други, проправяйки си път към различните пазари, подслонили търговците от отделните браншове — килимари и медникари, продавачи на благовония и тъкачи, майстори на сребърни и златни изделия. Всички спираха, щом зърнеха групата на Амеротке. Същото правеха и търговците без официални разрешителни от Града на мъртвите. Те бяха прекосили Нил откъм Некропола със своите подноси и кошници, пълни с макети и модели на погребални сандъци, ковчези, саркофази, шабти[1], обзавеждане за гробници, погребални делви за вътрешностите на мъртъвците, амулети и дори образци от стенни рисунки и фрески — всичко за онези, които пожелаят да си купят погребални стоки за подготовката на своето последно пътешествие към Далечния хоризонт. Те спираха да позяпат процесията на съдията, после хващаха кошовете си и бързешком се оттегляха. Още по-бързи бяха хората скорпиони и хората гущери[2], които сновяха из тълпата в търсене на лесна плячка сред суматохата на тълпата и най-вече сред по-лекомислените и доверчивите. Амеротке зърна няколко лица, които му бяха познати от съда. Подобни мошеници и криминални типове, както и всички тези нелегални амбулантни търговци, обикновено внимаваха любопитството им да не им изиграе някоя лоша шега и гледаха да не се навират в очите на органите на реда. И все пак хищниците бяха навред, ловуващи на глутници, особено сега, когато нубийската полиция беше затворена в своите казарми.

Шумната глъчка около сергиите по булеварда стихваше, когато минаваше свитата на Амеротке. От време на време се чуваше някой случаен вик или дюдюкане, но всички бързо се връщаха към обичайната си работа. Група млади жени в ярки и натруфени дрехи се бяха струпали до една сергия за предсказване на бъдещето. По вратовете, по пръстите, по китките, а и по целите им ръце, чак до раменете, проблясваха на светлината красиви брошки, яки, нагръдници, колиета, обеци и пръстени. Младеж с боядисано в зелено лице, наметнат с разноцветен плащ, предлагаше да им предскаже съдбата, като им хвърля кости. Продавач на балади се опитваше да му отмъкне клиентките с любовните си поеми и беше възнаграден с порой от проклятия и ругатни. По-нататък група шумни гуляйджии, току-що подпийнали на някакъв банкет, подвикваха: „Хатор е богинята на пияниците“, и продължаваха веселбата си, като дразнеха някакъв човечец, повел маймунки на верижка, които можеха да представят всякакви забавни маймунджилъци. Свещеници в бели роби и леопардови кожи, преметнати като шалове през раменете, високомерно разблъскаха множеството, за да минат. Наемници, търгаши, странници, скитници, чужденци от Великото зелено море, будещи подозрение със светлите си коси и странните си очи, несигурно се придвижваха през тълпата.

Още по-нататък, на ъгъла на Пътя на сфинкса, бе седнала едногърба камила. Група пясъчни жители, с глави и лица, почти изцяло скрити от увитите около тях огромни бели шамии, шумно се караха с един пътуващ продавач на храна, който отказваше да махне натоварената си с подноси двуколка. Въпреки ужасната воня на всички смесени миризми, които се носеха отвсякъде, Амеротке долови характерната нотка на салата от бакла с типичния лимонов аромат, както и на задушено зеле, подправено с чесън. Той дръпна леко юздите на конете и се усмихна. Тези кухненски миризми го накараха да се замисли за дома си. Неволно се зачуди какво ли ще му поднесе Норфрет за хапване тази вечер и разсеяно се загледа в група войници, които подхванаха шумна кавга. Хвърли поглед към тълпата, после и към палачите, които пристъпиха напред, за да видят какво става. Валу слезе от колесницата, за да повика един от офицерите си. Амеротке долови нещо нередно в навалицата от дясната му страна. Зашари с поглед сред множеството. Пясъчни жители с качулки и маски си пробиваха път към него. Гърлото му пресъхна. Това не беше обикновено произшествие!

— Валу! — извика той, метна поводите настрани и скочи долу точно в момента, в който двама пясъчни жители успяха да се промъкнат през тълпата и се хвърлиха като ловни хрътки към фараонския обвинител. В ръцете им се развяваха червени кърпи. Амеротке измъкна кинжала си и го метна към водача на нападателите; точен удар — успя да го прониже дълбоко в гърлото. Той се олюля и политна назад, после се свлече, блокирайки пътя на съучастника си, който се спъна в него и щом понечи да се изправи, бе посечен от един от офицерите на Валу. Трети нападател изскочи от гъстата тълпа и се хвърли върху обвинителя, а останалата част от охраната беше подложена на атака от други пясъчни жители, които с отчаяни усилия бяха успели да се промъкнат до тях през навалицата. Валу бързо се опомни от изненадата, хвърли се срещу новия нападател и разпра корема му с ножа си. Това спря нападението. Тълпата се беше разбягала, а аритите, които не бяха посечени, просто изчезнаха, сякаш се стопиха.

Валу измъкна ножа си от нападателя, стана, разбута околните и заби върха на ножа си в лицето на затворника. Носът на арита се превърна в кървава каша. После обиколи повалените нападатели. Трима бяха убити на място, а двама все още се давеха в кръвта си. Валу бързо преряза гърлата им и се втурна към ъгъла, но онези, които бяха предизвикали задръстването, бяха изчезнали, макар и не преди да удушат странстващия търговец на храна. Той лежеше проснат сред подносите си с патладжани и сусамови сладки, а червената кърпа беше здраво стегната около гърлото му. Представляваше страховита гледка — опулени очи, изблещен език, зловещи червеникави петна, избили по кожата на лицето. Валу се огледа свирепо наоколо, сякаш аритите все още можеха да се таят наблизо.

— Да вървим! — повика го Амеротке.

Валу неохотно го последва. Войниците оградиха в кръг колесницата им. Тедженът, старшият, шумно настоя, че преди да стигнат до храма на Нубия, охраната трябва да стои по-близо до тях. Амеротке не възрази. Отиде до най-близкия труп, коленичи и дръпна покривалото, скриващо лицето му. Беше нубиец.

— Много сериозна работа — каза Амеротке и погледна Валу, който продължаваше да кипи от гняв. — Тези нападатели безспорно са от нубийския полк. Войници, които са се заклели във вярност на Божествената. Чудя се защо ни нападнаха.

— За да убият затворника ни.

— Може би — промърмори Амеротке, стана и леко докосна Валу отстрани по лицето. — Или е нещо по-лошо. Дръзко, безочливо нападение в Града на скиптъра, седалището на фараона Бог, при това срещу Главния съдия и Обвинителя на Божествената, които е трябвало да бъдат жестоко и публично принесени в жертва на тяхната богиня хиена — той погледна назад към затворника, който се държеше за разраненото лице, и промърмори: — Нито го убиха, нито го спасиха.

— Защото ги разгромихме! — подигравателно каза Валу. — Е, време е вече да вървим.

Кортежът бързо потегли през града. Амеротке нямаше време да обръща внимание на гледките и звуците, нито на вихъра от боричкащи се миризми и аромати; всичко беше в размазани цветове, а шумотевицата наоколо сякаш бе замъглена от мислите му. Как, чудеше се съдията, аритите бяха узнали, че ще докарат затворник обратно в града? Усмихна се тънко. Не биха могли, не и преди двамата с Валу да са напуснали Хълма на Черепа. Амеротке беше сигурен, че не друг, а той и обвинителят са били обектът на атаката и че другата цел на нападателите е била да се подиграят на фараона. Макар аритите да не им бяха изпратили своите предупредителни скарабеи — онези свои зли поличби от малко късче чер камък с груба бяла рисунка на дебнеща хиена. Изведнъж Амеротке се сепна и дръпна юздите така силно, че Валу загуби равновесие и се катурна настрани.

— Господарю съдия! — възнегодува той.

— Скарабеят! — възкликна Амеротке. — Аритите не са ни изпратили тяхното предупреждение, макар винаги да го правят. Или поне не са го изпратили лично на нас — горчиво добави той. — Сигурен съм, че скарабеите се намират в домовете ни; заплахата е отправена срещу нас и семействата ни.

Валу незабавно повика един от офицерите си.

— Изпрати шестима войници — изръмжа Валу, — трима в дома на господаря Амеротке и трима в моята къща, за да проверят дали всичко е наред. Питай дали не са получили писмо или подарък, изобщо има ли нещо неестествено? Войниците да останат там до завръщането ни у дома.

Офицерът отдаде чест и побърза да изпълни нареждането.

Валу вдигна полите на робата си и енергично избърса потното си лице с тях.

— Клетата ми дъщеря — прошепна той. — Ако тези хиени я застрашат с нещо…

Амеротке цъкна с език и изплющя силно с поводите. Валу беше дълбоко разтревожен за единствената личност, за която го беше грижа на този свят. Обвинителят прекарваше всеки миг, в който бе свободен от официалните си задължения, с любимата си дъщеря, която наричаше истинското сърце на моето сърце. Амеротке остана спокоен. Норфрет имаше остър ум и беше много съобразителна, а пък Шуфой, независимо от настоящото му увлечение по магии и пророчества, винаги беше нащрек и реагираше своевременно при всяка опасност. Въпреки самообладанието му обаче непресекващият порой от проклятия, които Валу сипеше, задълбочиха тревогата и на Амеротке, докато си разчистваха път през гъмжащата тълпа в квартала на майсторите на саркофази, за да стигнат до храма на Нубия. Комплексът беше обграден от величествени стени. Стройни пилони, увенчани с флагщокове, се извисяваха от двете страни на огромните порти, строго охранявани от поделения на имперския полк на Изида. Те минаха покрай тях и влязоха на територията на храма, в която група сгради обграждаше централния параклис, посветен на Амон Ра от Тива. Амеротке бе посещавал това място и преди и докато другите храмове общо взето представляваха гора от бели и розови камъни и злато, храмът на Нубия беше уникален по своя облик. Повечето от постройките бяха в тъмни оттенъци — пълен контраст на онова, което Амеротке обичаше да нарича другото място на светлината. Но както и другите храмове, така и този на Нубия беше един мъничък самостоятелен град, с тучни градини, сенчести алеи и открити обширни вътрешни дворове, в които статуи и обелиски блестяха ярко на слънцето. Земята бе набраздена от множество специално прокопани канали, препълнени от бистра, искряща нилска вода. Те освежаваха и напояваха плодородния чернозем, специално внесен от Ханаан, за да се отглеждат на него пъстри цветя, зелени ливади, билки, храсти и тучната овощна градина с най-разнообразни плодни дървета. Оживено място беше това, тук се издигаха Домът на живота, Домът на миртата[3], множество параклиси, канцеларии, градини и павилиони, пекарни и пивоварни, конюшни и хамбари, складове и ковачници. Свещеници си бъбреха с поклонници, дошли на посещение в храма. Търговци продаваха стоките си, а жреците на ухото бяха приседнали в сенчестите галерии в очакване на онези, които ще пожелаят да излеят душата си и да се покаят за някой грях или за обида на божествата. Хармонията се нарушаваше единствено от мученето на животните и писъците на птиците, събрани за вечерното жертвоприношение. Какофонията им почти заглушаваше припяването на хора, репетиращ химните си, както и подрънкването на систрата, докато хесетите упражняваха свещените си танци. Откъм конюшните и месарниците се носеха миризми, които се смесваха с острия дим от жертвоприношенията, както и със сладкия дъх на зехтин, парфюм и ароматен тамян. Тук Амеротке не чувстваше нито страх, нито лоши предчувствия. Самата Хатусу бе уверила храма на Нубия в своята любов, а първожрецът Куфу тържествено бе заявил на Божествената безсмъртната лоялност на своя храм независимо от това, което се случваше там, далеч на юг.

В Двора на чинарите, мястото, в което се приемаха важни посетители, около тях се струпаха няколко коняри, дякони и слуги, за да разседлаят и разпрегнат конете им. Красиви хесети, с гъсти, намазани с благовонни масла и закичени с цветя перуки, с оскъдни одеяния, състоящи се от леки фустички около талиите и газени воали, драпирани около едрите им сочни гърди, се плъзнаха напред, потраквайки гривни, и им поднесоха купи с парфюмирана вода, за да си измият ръцете и лицата. Други хесети им предложиха кани с напитки от най-вкусни и току-що изцедени пресни плодове. Амеротке и Валу пийнаха, за да се освежат. Матайа, главната хесета, стоеше отстрани — висока, елегантна, изящна и поразително красива. Богатата й, напоена с благовония, перука обрамчваше лицето, сякаш изваяно от черен абанос, огромните й блестящи очи сияеха, чертите на лицето й бяха съвършено оформени, а пълните й сочни устни бяха леко отворени в най-гостоприемна усмивка. Беше облечена в надиплена ленена роба, а на краката й имаше посребрени сандали. Носеше малко на брой бижута — само фини златни гривни и огърлица от най-чисти карнеоли. Фини седефени обици, подобни на капчици, висяха на сребърни верижки от ушите й, а когато тръгна грациозно напред, от робата й се разнесе прекрасен аромат на син лотос. Тя спря пред тях, събра дланите на двете си ръце и изящно им се поклони.

— Господари мои, приветствам ви с добре дошли от името на върховния жрец Куфу и господарката Бузирис. Те ви очакват в Залата за аудиенции; в момента имат посетители по един спешен случай. Може би сте чули за ужасната смърт на Имотеп, бившия главен съгледвач?

— Караме един затворник с нас — прекъсна я грубо Валу, посочвайки сгърчения на земята арит, върху чиито голи телеса беше метнато парче грубо зебло. — Трябва да бъде затворен в Дома на оковите.

— А аз имам посетител за вас, господарю Амеротке — каза Матайа, като тактично игнорира неприкрито обидния тон на Валу и даде знак на един от слугите, който забърза през двора и изчезна през една врата. Когато се появи отново, след него подтичваше Шуфой, дребничкият главен слуга и приятел на Амеротке. Малкото човече търчеше напред, стискайки в ръце черно ковчеже, на чийто капак имаше изрисувана свирепа златна хиена с червени очи.

— Шуфой!

Амеротке коленичи и потупа дребосъка по рамото. Шуфой отметна настрани сивата си коса, разделена на път по средата, погледна тъжно към своя господар, а проницателните му хитри очи бяха толкова загрижени и погледът им — толкова драматичен, че почти отклоняваше вниманието от ужасния белег на мястото, където някога се бе намирал носът му[4].

— Господарю, чух от вестоносеца, че ще дойдете тук.

— Всичко наред ли е? — попита Амеротке и взе малкото черно ковчеже от ръцете на Шуфой.

— Господарката Норфрет и момчетата са добре — усмихна се Шуфой. — Но пристигна ето това. Не съм счупил печата. Чух за екзекуциите и за нападението срещу вас. Аз трябваше да…

— Не, не трябваше — Амеротке счупи печата и измъкна отвътре проклятието на скарабея, полиран черен камък с рисунка в бяло — дебнеща хиена с огромна глава и зеещи челюсти, които й придаваха още по-ужасяващ вид. На малко парче папирус до него бе изписана ужасяваща заплаха: „Нема дебне“. Амеротке го подаде на Валу, чието лице пребледня, щом го прочете. Обвинителят само поклати глава, силно разстроен от заплахата, каквато сигурно бе изпратена и в неговото собствено имение.

— Госпожо Матайа — Амеротке взе предупреждението и го подаде на хесетата, — знаете ли какво означава това?

Тя шумно въздъхна и му го върна, а доброто настроение се изпари от лицето й. Погледна уплашено към затворника арит, после към Шуфой, който й отговори с поглед, пълен с обожание.

— Господарят Куфу ви очаква — заекна леко тя. — А затворникът… да, получихме съобщението ви и Домът на оковите е готов.

Тя ги поведе извън Двора на чинарите. Вървяха бързо. Шуфой, подскачайки като Данга джудже покрай Амеротке, без да си поема дъх, пръскайки слюнки наоколо, бълваше въпрос след въпрос, но Амеротке не обърна внимание на нито един от тях. Валу си мърмореше нещо и от време на време поглеждаше назад към пленника, обграден от палачите. Матайа изглеждаше притеснена и объркана. Тя се извини за това, че ще им се наложи да вървят дълго, и предложи да повика пазача на Дома на оковите, но Валу настоя лично да настанят своя затворник. Хесетата ги поведе през оградени от високи зидове градини, изпълнени с дървета от всякакъв вид, ограждащи басейни и езерца; наблизо имаше слънчеви павилиони на разположение на онези, които биха искали да се насладят на тяхната сенчеста прохлада. Един след друг прекосяваха дворове с изящно скулптирани фонтани, декорирани с разкошни цветни орнаменти, а после навлязоха в един по-тъмен район, където в отделен ограден двор се намираше храмовият затвор, Домът на оковите, построен от най-черен базалт.

Вонящото караулно помещение представляваше просто една входна стая към стъпала, отвеждащи надолу до тесен и зле осветен коридор, край който бяха наредени малките тъмнични килии. Всяка една от тях бе затворена от двойна врата с прорязан високо в дървото малък зарешетен отвор, здраво залостена през средата и в долната си част от тежки греди, поставени в яки метални гнезда. Мястото беше отвратително и твърде тясно, за да побере всички. Амеротке и Валу останаха с Матайа и Шуфой, а плещестият нубийски пазител на Дома на оковите взе затворника и го заблъска грубо към последната килия, чиято врата вече беше отворена.

— Чакай! — пристъпи напред Валу. Той махна на Амеротке да го последва и двамата заедно отидоха в килията. Валу поиска светлина и веднага му подадоха една насмолена факла. Мъждукащият й огън освети мястото, което представляваше мръсна кутийка, цялата в камък. Горещината беше убийствена, а миризмата на гнило — непоносима. Валу подритна делвата за изпражнения с крак. Вдигна нащърбена купа с вода, подуши я, след това я постави обратно на рафта.

— Вкарай го!

Пазителят блъсна затворника в килията и го просна на пода върху дрънчащите вериги. Валу го изрита злобно в ребрата, после излезе, като дръпна Амеротке за ръкава, за да го последва. Пазителят остана, както сам каза, да настани затворника, после и той излезе в коридора. Затвори с трясък вратата на килията и я залости с гредите. Валу нареди на своите войници да останат на стража, след това заедно с Амеротке последва Матайа обратно към светлината, предпочитайки да не забелязва мрачното монотонно напяване на затворника, заключен в тъмнината. Матайа ги поведе обратно по тесния пасаж, като им се извини притеснено за закъснението. Лабиринтът от тесни като иглено ухо коридори внезапно отстъпи пред зали и галерии, изпълнени със светлина. Врати, обковани със злато и сребро, с трегери, блестящи от малахит и лапис лазули, отвеждаха към елегантни стаи със светло боядисани стени, разкриващи великолепни фрески с ярки и живи изображения. Подовете, по които минаваха, бяха настлани с мозайки в наситени цветове и с великолепни сцени на птици, разперили златни криле, пикиращи върху ливади с лотоси във всякакви багри. Минаха през една затворена градина и навлязоха в личните покои на жреца Куфу, започващи с шикозно преддверие с пастелно оцветени стени, настлан с керамични плочи под и боядисани греди на тавана от палмово и акациево дърво. Гърненца с димящи благовония, поставени до кошници с екзотични растения, и разкошни цветни букети ароматизираха въздуха. Стражите им дадоха знак да влязат. Бяха на половината път, когато Амеротке чу някой да произнася името му. Четирима души станаха от каменната пейка до стената в дъното и забързаха към тях.

— Господарю! — спря пред него доста закръгленият им и доста наконтен водач. — Господарю Амеротке, чух, че идвате. Моето име е Пармен, домоуправител на господаря Имотеп, който наскоро бе така мерзко убит…

— А, да — усмихна се Амеротке. — Щях да ви посетя по-късно днес. Аз…

— Господарю, донесохме тялото тук. Искаме аудиенция при господаря Куфу.

— Невъзможно — прекъсна го Матайа. — Както можете да видите, върховният жрец Куфу трябва първо да разговаря с господаря Амеротке. Вашата работа ще трябва да почака.

Пармен отстъпи, преглътна мъчително и разпери ръце. Амеротке почувства съжаление към този шишкав и помпозен човечец, чиято бръсната глава бе изцапана от траурната пепел, с която се бе посипал и която се бе размазала и върху разкъсаните одежди на жалейката. Придружителите на Пармен изглеждаха не по-малко разстроени. Дъщеря му Неферен беше миловидно миньонче, а по хубавото й лице нямаше никакъв грим. Тя не носеше и никакви бижута. Зад нея беше Рахмел, телохранителят, як, плещест ветеран с атлетично телосложение, набръчкано лице и посивяла коса. Най-отзад стоеше Сихера, също облечена в траур, възрастна, но младолика жена със светла кожа и с ясни и светли очи. Тя не носеше перука и беше оставила кичурите на сивите й коси да падат невчесани по раменете й. Амеротке вежливо им се представи, без да обръща внимание на шепота на Валу, че трябва да вървят.

— Останете тук, ако искате — докосна Матайа китката на Пармен, — но господарят ми е много зает.

Пармен и групата му се оттеглиха. Матайа отведе Амеротке и Валу в разкошна стая за аудиенции — неголяма зала с колони, боядисани в ободряващо зелено, със златни капители, изваяни във формата на лилиеви пъпки. Колони ограждаха и басейна с кристалночиста вода; зад тях малка рампа със стъпала от двете страни отвеждаше до трапезарията, където ги очакваха Куфу и Бузирис. Амеротке и Валу се настаниха на възглавниците в синьо и златисто, подредени покрай полираните кедрови масички. След любезностите и встъпителните думи те измиха ръцете си в купи с розова вода, преди да ги ароматизират с малки капчици парфюм. Амеротке използва случая да огледа добре домакините си. Куфу беше сух, жилав и аристократичен, с орлов нос над тънки устни, с подобни на трънкосливки очи. На пръв поглед изглеждаше твърд и студен човек, но не бе лишен от макар и суховато чувство за хумор и любезно се пошегува с Амеротке и Валу за чудотворното им спасение, както го нарече. Бузирис беше нежна, деликатна и хубава, усмихнатите й очи и чипият й нос създаваха впечатлението за жена, която пие до дъно от чашата на живота. Амеротке беше трогнат от това, че и двамата — и върховният жрец, и съпругата му, се суетят около дребничкия Шуфой; повечето жреци се отнасяха с джуджето като с някаква отвратителна твар от Дома на огъня. Матайа също му показваше благоразположението си и всеки път, когато го погледнеше, малкото човече отвръщаше на погледа й и се изчервяваше.

Слугите донесоха подноси с птици, приготвени с нарови зърна, резени агнешко месо, подправено с кориандър и розмарин, и чаши с великолепно бяло вино. Между бързите си лакоми залци Валу гръмко проклинаше последната вероломна атака срещу тях в града. Ако Амеротке не го беше прекъснал тактично, обвинителят щеше да се впусне в язвителна изобличителна реч срещу Нубия и нейния народ. Валу бързо си даде сметка къде се намира и на кого говори и гласът му позамря. Куфу отпиваше от чашата си, взирайки се любопитно над ръба й в Амеротке. Съдията леко му смигна в отговор, бързо и незабелязано, като извинение за лошите маниери на Валу и за невъзпитаната му и гръмогласна бъбривост. Първожрецът кимна разбиращо. Той остави чашата на масичката и щракна с пръсти. Веднага щом слугите се оттеглиха, той се наведе напред.

— Господарю, лоялността на всички нубийци сега е поставена под подозрение. Ние разбираме това. От името на този храм аз съм дал най-тържествена клетва пред Божествената, че нашата вярност към Великия дом е непоколебима и неизменна. Не мога обаче да потвърдя предаността на всеки един в този храм поотделно, нито пък да гарантирам за лоялността на нубийския полк. За вас, господари мои, остава да разрешите този проблем.

— Тогава да започнем от самото начало — каза Амеротке. — Нападението срещу фараона. Вие бяхте там. Вие убихте предателя, който се опита да убие нея. Вие действахте по-бързо от всеки един от телохранителите.

— Господарю Амеротке, идете в Дома на книгите, в царския архив; ще намерите там писма от мен и от съпругата ми, в които предупреждаваме министрите на Божествената и членовете на царския кръг, че нубийският полк не трябва да бъде допускан дори до нейната сянка. Наистина, аз разбирам защо тя настояваше — замълча Куфу, подбирайки внимателно думите си. — Фараонът искаше да покаже доверието си в нубийските войници и затова избраха хора, чиято преданост към короната е била доказана в Тива и на бойното поле.

— И все пак вие бяхте по-бърз — повтори Валу въпроса на Амеротке — от всеки един от телохранителите на Божествената.

— Защото моите подозрения за нубийския полк бяха все още много силни и съмнението глождеше сърцето ми. Видях как паланкинът напуска будоара и как носачът припадна. Никога досега не съм чувал такова нещо, млад воин, здрав и прав, да му призлее и да припадне! После убиецът тръгна. Помислете, господари мои, ами нападението върху вас тази сутрин? Сигурен съм, че и вие сте почувствали подозрения още преди първият арит да се появи.

Амеротке мрачно се съгласи.

— При това случката беше в двора на храма — продължи сухо Куфу. — Всеки носач трябваше да си стои на мястото, а не да се хвърля напред. Щом видях, че става именно това, просто грабнах по инстинкт копието и убих нападателя на фараона — засмя се той и разпери ръце. — Ако не го бях направил, сега и аз самият щях да бъда под подозрение. Спасих живота на фараона. И при все това ли съм под подозрение? Приличам ли на съучастник? Така или иначе… — намръщи лице Куфу.

Амеротке плесна леко с ръце.

— Първожрецо Куфу — каза той, — вашата лоялност не е под въпрос.

— Тогава защо доведохте пленника си точно тук?

— Защото искаме да изслушате много внимателно това, което той ни каза — тросна се Валу, — а после да го разпитате вие.

— Е, добре тогава, разкажете ми.

Амеротке погледна към царския обвинител. Валу натъпка още храна в устата си, вдигна рамене и се върна отново към голямата си чиния. Амеротке отпи от виното си, после с ясни и точни изречения преразказа признанието на нубиеца. Куфу слушаше, леко обърнал глава, сякаш слухът му не беше наред. Бузирис и Матайа стояха като хипнотизирани от това, което чуваха. Щом Амеротке приключи, първожрецът погледна към жена си, после поклати глава.

— Най-големите лъжи — каза той — често са всъщност леко видоизменена истина. Затворникът със сигурност не ви е казал истината. Нека обясня. Повечето нубийци идват в Тива да се сражават за Божествената. Те са добри войници, лоялни и солидни, на тях може да се разчита. Аритите са забележително изключение, при това те могат да упражняват голямо влияние — и го правят. Чувал съм за дебатите в царския двор, господарю Амеротке. Аритската твърдина в Бекна трябваше да бъде разрушена, земята там е осквернена — той замълча, дишайки дълбоко през носа. — Ще бъда кратък. Първо, повечето нубийци са верни поданици на Божествената къща, но щом веднъж се отметнат и станат членове на аритите, дават кръвен обет и вече няма връщане назад.

— Кръвен обет? — изсумтя Валу и из устата му се разхвърчаха слюнки и полусдъвкана храна.

— Всеки новопосветен, приел култа към Нема — отговори Куфу, — трябва да удуши три жертви. Това е кръвният обет. По този въпрос затворникът ви е казал истината. Те вярват, че жертвоприношението е най-съвършено тогава, когато убийството се извършва чрез удушаване, така че ка, самата същност на жертвата, да се поднесе цяла на тяхната богиня хиена.

— Но подобни убийства зачестиха — каза Валу. — Бих разбрал, ако изчезне някой случаен войник, но подобно поголовно избиване чрез удушаване?

— Вие всъщност искате да кажете друго, нали? — попита Амеротке. — Че няма значение кого всъщност убиват те — той се обърна към обвинителя. — Помислете си, Валу, за Некропола, за бордеите на Тива. Кому ще липсва някой просяк, сакат, сирак, старица или самотница? Всъщност няма значение, така ли е, първожрецо Куфу? Те просто избират своите жертви на случаен принцип и ги удушават.

Върховният жрец кимна.

— Прав сте. Животът в Тива е много, много евтин, а и за аритите той е дори още по-евтин. Второ — вдигна ръка, за да продължи, — никой арит никога не нарушава своя свещен обет.

— Значи нашият затворник ни лъже — изсъска Валу. — Ще го изтезавам! Ще измъкна цялата истина.

— Не знам защо лъже — отговори му Куфу. — И няма да го измъчвате, обвинителю Валу, не и тук, не и в нашия Дом на оковите.

— А Сгеру? — бързо попита Амеротке.

Куфу даде знак на Матайа да обясни. Валу изсумтя презрително.

— Аз съм грамотна, господарю — усмихна се Матайа на съдията.

Амеротке кимна с разбиране. Като главна хесета на основен храм Матайа би трябвало да бъде образована, колкото всеки жрец лечител.

— Проучвала съм кралството на Нубия, неговия фолклор, обичаите и традициите — продължи хесетата. — Сгеру, Мълчаливеца, винаги е забулен в пълна тайнственост. Той или тя е от най-древната кралска кръв на Нубия. Който и да е Сгеру, притежава тотална власт.

— Как? — попита Валу. — Искам да кажа, ако аз, нубиец, бъда докаран при теб, как ще разбера, че точно ти например си Сгеру?

— Ето тук затворникът отново е излъгал — заяви Матайа. — Сигурно е бил отведен на някое тъмно място. Но трябва да е видял не Сгеру, а някой от неговите офицери; може да са му показали и Шешер.

— Верижка? — попита Валу.

— Същата дума означава и „да управляваш“, „да ръководиш“, нали така? — намеси се Амеротке.

— Вярно, господарю — усмихна се Матайа на Шуфой, който седеше като онемял от красотата на тази изключителна жена. — Шешер според легендата е верижка от чисто злато, използвана от самата богиня Нема в онова славно време, в което тя е водила война с боговете на Севера и Юга. Това е символ на върховна власт при аритите и се носи единствено от Сгеру или от този, когото той е упълномощил. Шешерът според преданието е дълъг около половин метър; състои се от малки медальони от чисто злато, свързани със сребърни халки; на медальоните има гравирана глава на хиена, чиито очи са от инкрустирани скъпоценни камъни, всеки от които представлява цяло състояние. Щом веднъж на новопосветения му поставят шешер на врата, вече няма връщане назад. Той трябва да извърши кървавото жертвоприношение или да посрещне най-мъчителната смърт, като бъде погребан жив в някое диво и пусто място. Подозирам, че церемонията е кратка и бърза. Кандидатът бива доведен и му се дава възможност да избира. Той неизбежно приема, защото аритите знаят как да действат. След това му дават червената кърпа и му отпускат известен период, през който трябва да изпълни кървавия си обет и да принесе своите три жертви. Щом го стори, всички врати се затварят. Той не може да се върне назад. Ако признае истината пред някого като вас, ще бъде екзекутиран като предател и убиец. Но по-лошото е, че ще е предал Нема, и както той, така и близките му ще бъдат обречени да погинат.

Амеротке се оглеждаше из това изискано местенце за похапване. На мозайките по стените с ярки и грабващи окото детайли и цветове бяха изобразени ловци на патици в папирусовите тръстики. Но при цялото това великолепие и изящество Амеротке почувства как плащаницата на страха се спуска над него и го обгръща. Сякаш стаята стана изведнъж по-тъмна, независимо от красивите лампи, проблясващи в алабастровите си гърненца.

— А скарабеят, донесен от Шуфой? — попита той.

Джуджето подаде ковчежето на Матайа. Тя го отвори, извади скарабея и парчето папирус, обследва внимателно и двете, след това му ги подаде обратно.

— Не ми се искаше да ви отговарям преди малко там, в двора, господарю, но ако Сгеру ви възвестява смърт, трябва много да внимавате. Той винаги изпълнява думата си. Вие и близките ви сте в голяма опасност.

Валу тихичко измърмори едно проклятие и удари с юмрук по масичката.

— Коварството на Нубия! — прошепна той.

— Господарю — каза Матайа, а гласът й стана по-остър, — мислите ли, че сте единствени?

— Вие сте получили предупреждения — съгласи се Куфу, — но, господарю Валу, същото получих и аз, както и моята съпруга Бузирис и госпожица Матайа, а и всички останали служители в този храм. Всички сме набелязани за жертвоприношение. Не осъзнавате ли това? В очите на аритите ние сме предателите, ренегати, заслужаващи екзекуция.

Валу вдигна изненадано глава.

— Всички вие? — прошепна той.

— Всички ние — потвърди Матайа.

— А този Сгеру? — попита Амеротке. — Той тук, в Тива, ли е, или е в Нубия?

— Господарю — намеси се Бузирис, — той би могъл да е навсякъде: Тива, Мемфис, Нубия. Би могъл да е стражът отвън или просякът пред вратата. Не знаем.

— Но защо? — попита Валу. — Защо точно сега?

— Защо не? — отговори Матайа. — Нубия винаги е мечтала да бъде независимо кралство. Можете ли да си представите, господарю Валу, Нубия да прогони египетските войски, да изхвърли вицекраля на Божествената; нубийските отряди да се вдигнат и да нахлуят нагоре по Нил? Има хора, които мечтаят не само за независимо царство, а дори за господство на Нубия над Египет!

— Но защо точно сега? — настоя Амеротке, като отпи от чашата си с надеждата поне малко да облекчи напрежението.

— Те мислят, че това е най-подходящото време — отговори Куфу. — В природата, господарю, всяко нещо следва сезоните. Семената се засяват, спят известно време, после се разпукват и разцъфват. И с това е същото. Божествената е на трона над две години. Погледнете вашата история. При управлението на всеки един фараон Нубия отправя някакво предизвикателство, само че този път то е много, много по-сериозно.

Амеротке поклати глава — можеше да разбере нубийския бунт, но това надигане на аритите?

— И те са готови на смъртен риск? — попита той. — Като другарите им, аритите, които бяха набити на кол днес сутринта?

— Те дълбоко вярват в безсмъртието — отговори Матайа. — През каквито и мъки да преминат, ще попаднат в прегръдките на Нема и ще живеят щастливо през вечността.

Амеротке ужасено затвори очи. Припомни си как двамата с брат му се опитваха да тренират хрътката салуки[5] в семейната им градина, а тя търчеше навсякъде и преобръщаше всичко наопаки, предизвиквайки пълен хаос. Ето това се беше случило и тук, помисли си той. Сгеру беше планирал да предизвика хаос и смут. Нападението срещу Божествената в момента на нейния триумф, покушението срещу нейния главен обвинител и върховния й съдия точно когато караха пленник арит в Тива. Меджайските съгледвачи, които мистериозно измираха; имперските куриери, които не достигаха до местоназначението си и изчезваха без следа. Той си пое дъх. Скоро армията на Омендап щеше да тръгне в поход на юг. И най-малкият проблем би могъл да прерасне в сериозна криза. Някои тивански аристократи негодуваха срещу Хатусу. Още от възцаряването й те изцяло се бяха противопоставили на това, жена да сложи Двойната корона. Подобно предателско поведение щеше да се разпространи като тиня в блато. Шушукането, клюките из двора, а после и в именията покрай Нил, щяха да наберат сила. Фараонът трябваше да абдикира, а можеше дори и да бъде премахнат! По-младият полубрат на Хатусу, Тутмос, щеше да поеме боздугана и скиптъра и да царува над Народите на Деветте лъка[6].

— Господарю Амеротке?

Съдията отвори очи. Куфу се взираше в него.

— Добре ли сте?

— Добре съм — отвърна съдията — и ще говоря откровено. Това, което е планирано да се случи тук, в Тива, идва направо от Царството на злото, от Сатаната. Всичко може да рухне. Искате ли това да се случи, първожрецо Куфу? Можете ли да си представите една неуспешна война в Юга? Либийците наблюдават и изчакват, същото правят и онези в Тива, които не подкрепят Божествената и чиято лоялност към Божествената къща е под въпрос. Помислете — каза той, — Сгеру е като някой, който грабва прът и го забива дълбоко в едно езерце, като върти и бърка с все сили, рови и разпенва тинята, докато размъти цялата вода. И това, което е обезсърчаващо — горчиво продължи той, — е, че в нубийския полк има такива, които биха могли да ни кажат истината, но изтезанията няма да дадат резултат. Всичко, което можем да направим, е да нараним някой невинен и да отблъснем тези, които са лоялни към нас.

— Именно! — съгласи се първожрецът.

Амеротке наведе поглед към бокала си с вино. Сети се за Пармен и другите, които чакаха в преддверието отвън.

— Ами смъртта на Имотеп? — попита той. — Какво можете да ни кажете за нея?

— Имотеп беше фаворит на стария фараон. Роден е в Нубия — обясни Куфу. — Когато Тутмос I нахлу в страната и я завладя, Имотеп застана на неговата страна. Доказа се като забележителен и страшен воин и изкусен съгледвач, а съветите и подкрепата му за стария фараон бяха безценни. Светая светих на Нубия беше щурмувана и превзета. Имотеп беше щедро възнаграден. Получи в знак на благодарност свещената статуетка на аритите — хиена от масивно злато, както и немалко сандъчета, пълни със сребърни и златни слитъци. Беше доведен в Тива, за да бъде обсипан с още и още почести; всичко това се случи преди много години. Предаността му към Божествената никога не е била под въпрос. Той живееше в Дома на гората заедно с близките си. Всички до един са нубийци.

— От чиста кръв? — попита Валу.

— От чиста кръв — съгласи се Куфу, — но враждебни към аритите. Имотеп беше извънредно загрижен и притеснен за настоящата криза. При едно от посещенията си искаше специално да дискутираме ситуацията в Нубия; проучваше една стара карта и някакви чертежи и планове, съхранявани в нашия Дом на книгите. По-конкретно се интересуваше от пътя на Собек през оазиса Синджар.

— Около който изчезват имперските куриери — каза Амеротке. — Имотеп засегна ли този въпрос?

— Всъщност не. Просто помислих, че това е един стар войник, който си припомня някогашните славни дни. Обаче няколко дни преди покушението срещу Божествената в занемарената и буренясала градина в имението на Имотеп беше открит труп; главата му беше обръсната, тялото — съвсем голо. Беше удушен с червената кърпа на аритите, а ръцете му бяха отрязани, само боговете знаят защо, и тялото му беше скрито под някакви храсти. Имотеп много се разтревожи. Никой не знаеше кой е и откъде е този човек, какво е правил и защо аритите са го убили в имението на Имотеп. Вчера следобед, както знаете, Имотеп се оттеглил в Къщата на тишината, по-скоро голяма градинска вила, отколкото обикновен павилион, с шест прозоречни отвора високо в стените; те са много тесни и всичките имат решетки. Няма никакъв друг вход или изход, освен двукрилата врата във фасадата. Имотеп я заключил отвътре, а Рахмел спуснал резетата отвън. Цялото домакинство очаквало господарят им да се върне непосредствено преди залеза.

— И? — попита Валу.

— Имотеп просто не се появил. Пармен наредил да махнат външната греда и резетата и разбили вратата. Намерили господаря си вътре, паднал върху няколко възглавници. Бил удушен, а червената кърпа била здраво пристегната около врата му. Златната статуетка на хиената и кюлчетата от сандъчетата били изчезнали…

Куфу се канеше да продължи разказа си, когато вратата изведнъж рязко се отвори. Един слуга се втурна вътре и коленичи пред тях.

— Господари — изстена мъжът, — трябва да дойдете веднага. Затворникът, този, когото заведохте в Дома на оковите… Бил е открит удушен в килията си!

Бележки

[1] Различни фигурки, които се поставяли в саркофага и по пода около него заедно с другите погребални предмети. — Бел.прев.

[2] Джебчии и мошеници, контрабандисти, продавачи на отрови и пр. — Бел.прев.

[3] Домът на живота е университетът, а Домът на миртата — болницата. — Бел.прев.

[4] В Египет за кражба от гробници са режели носове. — Бел.прев.

[5] Салуки, или персийска хрътка е изящна, стройна, с висящи уши и лесно може да догони антилопа или друга плячка в дълбоките пясъци или скалистите планини. — Бел.ред.

[6] Терминът се използвал в началото за враговете на Египет и за съседите му, които били девет на брой. — Бел.прев.