Пол Дохърти
Шпионите на Собек (16)

Запази ме от Спящия в мрака!

Звучният химн на възхвала кънтеше като тромпет, отблъсквайки назад надвисналия страх. Те стигнаха до окъпан от слънце площад, в дъното на който се издигаше древен храм. На пръв поглед алеята към стълбите, водещи до мрачна галерия, изглеждаше пуста, но после Амеротке зърна крещящо облечените бандити, накацали тук-там при порутените врати и по ъглите на съседните сокаци. Откъм храма проехтя удар на гонг и един мъж, облечен в бели ленени одежди, излезе от галерията. Придружаваха го двама прислужници, носещи огромно позлатено ветрило. Дори и от мястото, на което бе застанал, Амеротке можеше да подуши тежкия парфюм, който се разнасяше при размахването му.

— Заповядайте — проехтя през площада гласът на мъжа с бялата одежда. — Шурат приветства с добре дошъл господаря Амеротке, върховен съдия в Залата на Двете истини…

Малко по-късно Амеротке се бе настанил удобно в приемната зала на Шурат. Стаята беше изискана и красива, със стени в приятни светли цветове, с под от полирани керамични плочки и мебели, изработени от лакирано акациево дърво. С бръснатата си глава, с благите си очи и с неизменната си приветлива усмивка Шурат приличаше на някой благочестив, добродушен свещеник. Той лично поднесе на Амеротке резени вкусен плодов хляб и прясно изцеден плодов сок, а слугите се погрижиха да обслужат ескорта на съдията в съседната стая. Амеротке се усмихна. Шурат явно имаше самочувствието, че е равен с него, което не означаваше, че наоколо не гъмжи от престъпници и убийци, скрити дълбоко в сенките на дългата стая.

След размяната на баналните любезности Шурат избърса устните си със салфетка и разпери ръце.

— Интересни времена, господарю съдия. Божествената е изправена пред опасност както вътре в страната, така и извън нея.

— Аритите — отговори Амеротке. — Изпратили сте писмо до Обвинителя Валу, в което твърдите, че можете да помогнете. Той вече отпътува към Далечния запад, а убийците му са наказани. Правосъдието на фараона възтържествува.

— Надявам се да е така — усмихна се Шурат. — Искрено се надявам, макар да се носят слухове, че когато генерал Омендап тръгне, в Тива ще настанат смут и хаос.

— Кажете ми какво знаете? — настойчиво запита Амеротке.

— Защо да го правя? — прошепна Шурат. — Господарю съдия, какво ми предлагате в замяна?

— Живот — заяви Амеротке. — А мога и да ви арестувам.

Шурат се разсмя, клатушкайки се напред-назад върху възглавниците си.

— Наистина ли, господарю съдия, сме се събрали тук, за да се хапем и да се подиграваме един на друг? Нека ви кажа какво знам, после ще пристъпим към деловата част. В Нубия има бунт; вицекралят й се оттеглил в голямата крепост на Бухен. Вие свършихте огромна работа, като прочистихте Тимсах от онези пепелянки, много добре, много добре. Можех да ви помогна там в това. Няма нищо, което някога да е било откраднато и което накрая да не се появи в Тива. И все пак пратениците и наемниците, мъже със скъпи гривни и оръжия, изчезнаха заедно с лодките и пратките си, с всичко, което са носили…

— Както казахте — прекъсна го Амеротке, — опасността бе премахната.

— Но не и тази в Тива — стопи се усмивката на Шурат.

— Нека ви кажа следното. Сгеру, който и да е той, се е притаил в Тива, сигурен съм в това, и оттам направлява своите убийци.

— Но къде?

— Господарю съдия, това е въпрос на логика. Къде по-добре от храма на Нубия? Но кой е той и как го прави? — вдигна рамене и поклати глава Шурат.

— И какво мислите, че ще се случи, когато Омендап тръгне? — попита Амеротке и отхапа от мекия хляб.

— Ще има метежи, вълнения и безредици — присви очи Шурат. — Време за жътва за такива като мен. Може да имате ескадрони с колесници и полкове, лоялни към Божествената, но как биха могли те да заловят враг, когото всъщност не виждат?

— Имате предвид, че убийците ще нанесат удар?

— Именно! — отговори Шурат.

— Аз подозирам същото — каза Амеротке, — но вие не сте ме повикали тук, за да ми обяснявате очевидното?

Шурат се обърна и изсвири. Чу се потропване на стъпки и от сумрака се появи мъж — нубиец на средна възраст, светлокож, с остри черти на лицето, с един белег на дясната буза и втори, който изкривяваше горната му устна. Беше облечен в бяла поличка, а военната лента, препасана през гръдния му кош, не скриваше пурпурните ръбове на стари рани. Седна на възглавница до Шурат и мрачно се втренчи в съдията.

— Това е Мангустата — представи Шурат новодошлия, — някогашен майстор на лъка, родом от Нубия, бивш войник в имперската армия и, което е по-важно, бивш арит.

— Невъзможно! — поклати глава Амеротке. — Няма бивши арити. Аритите никога не нарушават кръвната си клетва; никой не може да бъде върнат обратно.

— Не и от такива като вас — изръмжа Мангустата.

Шурат го перна по рамото с ветрилото си.

— Говори уважително — изсъска той — на господаря съдия.

Мангустата отметна глава и изгледа Амеротке с полузатворените си сънливи очи.

— Кажи му — прошепна Шурат.

— Преди два сезона, когато Сгеру вече бе започнал да заговорничи в Тива и да събира такива като мен…

— Кой е той? — прекъсна го Амеротке.

— Никой не знае. Заповедите му се носят от пратеници. Всичко, което ни е казано, е, че е потомък на нашите древни крале. Той носи Шешер, свещената верижка на аритите.

— Къде се крие?

— Навсякъде, господарю. Говори се, че може да е и в храма в Нубия, но това е само слух.

— Име?

— Господарят Куфу, може би.

— Но първожрецът не е от кралска кръв.

— Господарю — усмихна се Мангустата — Аритите не разгласяват кой има свещена кръв. Те добре го замаскират. Ако някой вземе да тръби, че е от кралско коляно, вероятно Божествената ще го залови веднага, а?

Амеротке кимна. В това имаше смисъл, факт, който той бе пропуснал.

— Аритите — продължи Мангустата — работят под прикритието на мрака. Никой не знае кой всъщност е член на организацията. Но не всеки нубиец иска да престъпи клетвата си за вярност към Божествената. Аз бях един от тях, затова заплашиха семейството ми в Нубия.

— Как?

— Разни пратеници непрекъснато сноват между Тива и Нубия. Роднините ми живееха в едно селце на юг, точно до Втория праг. Аз се колебаех; те ме заплашиха. И така аз положих техния обет.

— И?

Мангустата хвана лицето си с ръце. Когато ги свали, в очите му блестяха сълзи.

— Така и не разбрах дали е било нарочно, или е било грешка. Подозирам, че се колебах твърде дълго. Присъединих се към аритите. Изминаха седмици и едва тогава дойде новината от Нубия. Баща ми, майка ми, брат ми и съпругата му, както и сестра ми бяха загинали в пожар.

— Убийство?

— Разбира се, господарю. Естествено, бях привикан в аритския кръг. Срещнах се с тях.

— Къде?

— В Некропола в една бирария. Това е начинът, по който действат. Влизаш в бордей да пийнеш с приятели, извиват ти ръцете и те повеждат по лабиринт от тесни коридори до тъмна стая. Призоваха ме именно по този начин. Бях в траур и дълбоко скърбях за близките си, но аритите просто ми се присмяха. Изтъкнаха, че имам и други роднини, които също са твърде уязвими: сигурен ли бях в клетвата си? Казах, че съм, но излъгах. Едвам овладях гнева си. От срещата ме изведоха двама маскирани пазачи и на входа ми върнаха ножа — Мангустата посочи към устните и бузата си, по белезите на гърдите си. — Аз съм воин. Два пъти съм награждаван със сребърни гривни за храброст, един път — със златна яка за доблест. Онази нощ бе студена и мрачна. Погледнах небето. Съжалявах, че съм нарушил клетвата си пред Божествената. Принудиха ме да се превърна в предател и въпреки това убиха близките ми. Гневът ми преля. Измъкнах камата си и убих и двамата. Дори не спрях да им сваля маските. Просто избягах и потънах дълбоко в Некропола.

— Чух какво каза — отговори бавно Амеротке, — но откъде да знам, че все още не си предател? Шпионин, пратен тук с някаква тайна нечестива цел?

— О, той говори с чисто сърце — промърмори Шурат, като си вееше с ветрилото. — Аритите го преследват. Предложиха ми злато, сребро и скъпоценности, за да им го върна.

— И?

— И аз съм човек на честта, господарю съдия. Когато дам дума, я спазвам. Моите хора хванаха този воин. Аз се възхитих на куража и на хитростта му, оттук и прякора Мангустата. Винаги ми трябват хора като него. Аритите могат да предложат каквото си искат, но няма да го получат обратно.

— И все пак ти не можеш да ни кажеш нищо повече? — попита Амеротке.

— Може би нищо, което вече да не знаете — заключи Мангустата. — Някои подозрения, някои знаци за това, накъде духа вятърът.

Шурат вдигна ръка.

— Господарю, това, което вече ви казахме, може би представлява интерес. Но ние имаме нещо друго. Всичко в Тива обаче си има цена. Аз определено имам своята. Вие имате деца, нали господарю?

— Двама синове — отговори Амеротке, — знаете добре това.

Шурат се усмихна.

— Аз също имам син, на осем години е, и дъщеря, с две години по-малка от него. Един ден, господарю съдия — леко размаха ветрилото покрай лицето си Шурат, — един ден аз ще се отправя към Далечния запад. Божествената вече гарантира, че ще получа достойно погребение, моя собствена гробница и че ще мога да отпътувам необезпокояван за моята среща с боговете.

— Интересна среща ще да е! — вметна Амеротке.

— Та за сина ми и дъщеря ми — продължи, без да се засяга Шурат. — Не искам да живеят в Некропола, до Свърталището на мрака през остатъка от своя живот. Трябва да следват свой път. Искам вашата клетва, господарю съдия, като говорите от името на Божествената, че моят син и моята дъщеря ще влязат в Дома на живота в храма на Изида — каза той и се подсмихна, като видя изненадата, която се изписа на лицето на Амеротке. — Синът ми трябва да бъде обучен за писар, да постъпи на царска служба, да стане като вас, господарю Амеротке.

— А дъщеря ви?

— Храмова хесета като грациозната Матайа, от която вашият приятел Шуфой е толкова омаян! Много ли искам, господарю? Не искам ли това, което и вие самият искате за вашите собствени деца? Нима това е срещу закона на правдата?

Амеротке потисна изненадата си. Ето тук, пред него седеше Шурат, един от най-големите разбойници в Тива, човек, отговорен за толкова много престъпления, и все пак и той следваше своя път, както и Амеротке, и в това двамата не се различаваха по нищо. Те просто искаха най-доброто за своите деца.

— Господарю съдия, няма да лъжа. Говоря с чисто сърце и ясен език. Изпратих тази информация до господаря Валу и поканата до вашия слуга Шуфой — вдигна рамене Шурат. — Бях изненадан, че не отговорихте, но все пак — очите му се сбръчкаха от смях — Шуфой си има други проблеми на ума, или по-скоро трябва да кажа, на сърцето? Господарю — разпери ръце той, — чакам вашия отговор. Ако желаете, можете да отидете и да се посъветвате с Божествената или с господаря Сененмут, но в крайна сметка, каквото вие обещаете, Божествената ще го гарантира. Всичко, което искам, е вратата да бъде отворена. Децата ми да влязат вътре, но не и за да бъдат използвани като заложници срещу мен. Искам да се отнасят с тях така, сякаш са деца на благородници. Те трябва да получат достойнство, да им бъде позволено да напреднат, да използват талантите си и да станат истински слуги на Великата къща.

Амеротке вдигна дясната си ръка.

— Кълна се в Маат, богинята на истината — тържествено каза той, — че с вашите деца ще се отнасят така както с моите. Ще ги пазя близо до своето сърце. Обещанието ще бъде изпълнено!

Шурат се приведе с протегната ръка. Амеротке я стисна.

— Имам клетвата ви, господарю съдия.

— Не, господине — усмихна се Амеротке. — Имате думата ми, а тя е по-свещена.

Шурат стисна ръката на Амеротке, после я пусна.

— Нашият приятел тук — обърна се той към Мангустата, който внимателно наблюдаваше Амеротке — също иска да ви помоли за нещо.

— Което е? — отговори Амеротке.

— Когато всичко това свърши — заговори Мангустата, — а то ще свърши, господарю Амеротке, дали Божествената ще се съгласи на пълна амнистия, на връщането ми в моя полк, изчистването на досието ми, възстановяване на знаците на честта, които съм заслужил?

Амеротке се съгласи, протегна ръка и нубиецът я стисна.