Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spies of Sobeck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Пол Дохърти. Шпионите на Собек

ИК „Труд“, София, 2010

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

История

  1. — Добавяне

Глава девета
Тчар: Книга на диханието[1]

 

— Ето какво знам аз — започна Мангустата и спря, за да подбере по-точно думите си. — В момента ви говоря така, все едно че съм под свещена клетва. Кълна се в кръвта на моите родственици. Говоря за слухове и клюки, за тайни подшушвания, но слушайте добре, господарю. Първо, когато генерал Омендап се отправи в поход на юг, Сгеру ще предизвика бунт и размирици в Тива. Може би ще започне в храма на Нубия, но е наел и банди от Некропола, убийци и мародери, всякакви престъпни гадини, пълзящи под слънцето. Вярно ли е това, господарю? — обърна се той към Шурат.

— Свързаха се и с мен — потвърди Шурат. — Но аз отказах.

— Очаквахме нещо подобно — каза Амеротке. — Продължавай.

— Ние, аритите, се срещаме само в тъмнина. Винаги носим маски. Никой никога не използва собственото си име. Вместо това се наричаме с животински имена: един ще бъде Котката, друг — Лисицата или Вълка. Срещата не е проблем, особено в казармите, далеч от шпиони и информатори. Едно нещо ни беше изяснено изрично. Има списък на тези, които са набелязани да умрат: Божествената, господарят Сененмут, господарят Валу и разбира се, вие.

— Кой друг? — овладя вълнението си Амеротке. За разлика от арита, който бе убит в Дома на оковите, този по някакъв начин бе спечелил доверието му.

Мангустата изброи още няколко имена на благородници от двора, включително и на генерал Омендап и още някои висши офицери.

— Бяха ли споменати и други имена? — попита Амеротке.

— Да — имената на онези, които в никакъв случай не би трябвало да пострадат, независимо от привидната ситуация. Двама от тях помня много добре. Единият беше онзи бивш главен разузнавач, Имотеп. Бяхме изненадани, защото знаехме, че е воювал срещу аритите в Нубия и че дори е заграбил свещената им утвар. Въпреки това обаче инструкциите бяха пределно ясни. Имотеп е изключително полезен за нашата кауза и не трябва да пострада.

Амеротке скри изумлението си.

— Сигурен ли си в това? — попита той.

— Господарю, можете да подминете това като слух, но беше заявено изрично ясно. Другото име беше на господаря Куфу. Естествено, ние бяхме заинтригувани от това. И на Имотеп, и на Куфу се гледаше като на предатели и ренегати. Подхвърлиха се някои въпроси, но ни бе отговорено да се подчиняваме на заповедите и да не питаме повече.

— При все това на Куфу беше изпратено предупреждение?

— Може и да са му пратили, но той няма за какво да се страхува от нас. Аритите не са му издавали смъртна присъда.

— А Имотеп? — попита Амеротке. — Защо него?

— Всичко, което знам, е, че не биваше да пострада.

— И все пак беше удушен. Промяна в заповедта?

Мангустата вдигна вежди.

— Съмнявам се. Дадат ли веднъж клетва, че ще убият някого, аритите го убиват. Ако се закълнат да не го правят, го изпълняват.

— И ти не знаеш никаква друга причина, поради която тези двамата е трябвало да бъдат предпазвани?

— Сигурно са били от голяма полза за аритите.

— Кажи ми… — замълча Амеротке, като гледаше изпитателно Мангустата. — Кажи ми за група, намерен в градината на Имотеп, с отрязаните ръце. Вчера намерих още един такъв труп, хвърлен в едно занемарено басейнче, много добре скрит. Възможно ли е тези убийства също да са дело на аритите?

— Съмнявам се — отговори Мангустата. — Ако арит даде клетва да не наранява и да не закача някого, това включва и собствеността му и всеки, който живее с него. Още повече че аритите убиват за показ, те държат на публичността. Чух за открития труп, а сега вие споменавате за още един. Защо някой арит ще се промъква в градината на Имотеп и ще убива тези мъже?!

— Каза, че Куфу също е бил под закрила, следователно и дома му, и всички живеещи в него. Но въпреки това аритите извършиха нападение в храма на Нубия. Убиха няколко служители — сред които пазителя на Дома на оковите, четеца жрец и един от стражите. Можеш ли да обясниш това?

— Не, не мога.

— А господарката Бузирис? Как се отнасят аритите към нея?

— Никога не са я споменавали.

— А Матайа?

— Не й обръщат особено внимание. Гледат на нея като на обикновена хесета, кучка, която ще бъде предадена на победните войски за удоволствие.

— Господарю — намеси се Шурат, — когато чух за смъртта на Имотеп, направих някои свои разследвания. Мангустата ми каза това, което каза и на вас. Първо, Имотеп беше вдовец, но макар и възрастен, беше все още в мъжката си сила. Знаете, че имам пръст в много работи — усмихна се той — в къщи на удоволствието, бордеи и прочее, но въпреки проучванията ми там, единственото нещо, което открих, е, че Имотеп никога не е посещавал нито едно от тези места. Всъщност от моите шпиони научих, че в живота му няма жена. И все пак Имотеп — разпери ръце Шурат — беше мъж като всички нас. Той се е нуждаел от своето удовлетворение. Така че, къде все пак е ходил? — поклати мрачно глава той. — Никъде!

— Ами жрецът Куфу?! — попита Амеротке.

— А! — усмихна се Шурат. — Господарката Бузирис може да е в разцвета си, младолика, запазена, образована, талантлива и прочее, обаче господарят Куфу все пак обича разнообразието. Известно е, че посещава определени домове на удоволствието и се забавлява там, макар това да е вярно за още толкова много хора в Тива! Те просто не правят това, което проповядват, едно говорят, друго вършат — каза той и посочи с пръст към Амеротке. — Освен вас. Вие сте верен на своята съпруга и на семейството си, за което ви се възхищавам.

— Има ли нещо друго? — прекъсна го Амеротке, като се обърна към Мангустата.

— Само слухове. Икономката на Имотеп, Сихера. В младостта си май е била омъжена за арит. Клюки, хорски приказки — сви рамене Мангустата. — Едно последно нещо. Аритът, намерен удушен в килията си. Знаете, че при битка, когато осъзнаят, че ще умрат, техните воини винаги завързват червена кърпа около врата си, за да срещнат своята богиня — той разпери ръце. — Това е всичко, което имам да кажа.

— В такъв случай — стана Амеротке и се поклони на Шурат — аз трябва да тръгвам. Има доста неща, за които трябва да се погрижа.

— Сигурен съм, че има — отговори Шурат. — Ще преминете необезпокоявани по пътя обратно до пристана. Никой няма да ви закача. И все пак предупреждавам ви да бъдете нащрек. Имате солидна охрана, нали? За всеки случай, моля ви, дръжте ги близо до себе си.

 

 

По време на пътуването обратно Амеротке разсъждаваше над това, което бе научил. Не можеше да проумее мистерията около Имотеп. Беше убит, каквото и да говореше Мангустата. Куфу обаче беше друга работа. Щом се върна в Тива, Амеротке бързо написа едно писмо, подпечата го и го даде на Шуфой, за да го занесе на Господарката на мрака, царицата на отровите в Тива. Задаваше й два прости въпроса, защото бе уверен, че тя ще може да му даде ключа към разрешението на някои от мистериите. Шуфой изглеждаше безкрайно нещастен от това, че трябва да се върне в Некропола.

— Не, не — увери го Амеротке. — Ще бъдеш в безопасност. Вземи двама от гвардейците на Асурал. Който ме преследва, няма да тръгне да гони теб. Предай на Господарката на мрака най-топлите ми поздрави. Покажи й писмото. Помоли я за писмен отговор, а после веднага ми го донеси. Е, Асурал — обърна се Амеротке към капитана на своята стража, — иди и кажи на жреца Куфу, че искам да го видя в павилиона до басейна в Градината на ароматите. Кажи му да дойде незабавно. А когато вече е при мен, стой наблизо, докато привърша. Разбра ли?

Асурал кимна и хукна. Шуфой замърмори за желанието си да посети Матайа.

— Не, не сега — наведе се над него Амеротке. — Шуфой, направи това, което те помолих. Първо правосъдието, а после ще се върнем към делата на сърцето.

Амеротке тръгна и част от охраната му го последва. Отиде в Градината на ароматите и се настани удобно в павилиона. Чу Асурал да приближава и Куфу влезе вътре. Първожрецът беше видимо притеснен, пръстите му подръпваха долната му устна. Амеротке му посочи към възглавниците и се настани срещу него.

— Извинете ме, че ви отклонявам от другите ви задължения, но освен ако не ми дадете честен отговор на няколко директни въпроса, ще трябва да ви отклоня още по-далеч от тях и да ви предам в Дома на оковите, защото вие, господине, досега сте ми разправяли чисти лъжи.

Куфу отвори уста да възрази, но страхът изби по лицето му.

— Не лъжете — настоя Амеротке. — Ще ви поставя няколко въпроса. Настоявам за честния ви отговор. Жрецо Куфу, аритите привидно ви изпратиха предупреждение, но всъщност не са предприемали абсолютно нищо срещу вас или срещу хората ви. Вие сте господар на този храм. Бившият главен разузнавач Имотеп често е идвал тук. Вие сте човекът, когото той е посещавал тайно. Вярно ли е? Е, аз разговарях с някого, който ми даде информация, че аритите са обещали тържествено вие и цялото ви домочадие да бъдете в безопасност. Със сигурност те биха дали такова обещание само в замяна на някаква щедра отплата. Каква е тази отплата? Можете да ми кажете или сега, или в стаята за изтезания в двореца. Кой път избирате да следвате?

Куфу мачкаше робата си, пръстите му опипваха бродирания пояс около кръста му. Той с копнеж погледна към вратата, а после отчаяно се обърна към Амеротке и го попита:

— С кого сте разговаряли?

— С един арит — отговори Амеротке. — Мъж, който нарича себе си Мангустата, успял да избяга от тази престъпна тайна секта на убийци. Освен това няма никакво значение с кого съм говорил. Аз искам истината от вас.

Куфу потри лице с ръце. Понечи да заговори, после спря.

— Е, добре — дълбоко въздъхна той. — Тук, в храма, при мен дойде пратеник от аритите, който поиска моето сътрудничество.

— Кога?

— Няколко седмици преди бунта в Нубия.

— Могли сте да предупредите Божествената.

Куфу само преглътна мъчително.

— Кой се свърза с вас? — попита го Амеротке.

Първожрецът облиза устни.

— Имотеп!

— Какво?

— Имотеп — повтори Куфу, гледайки твърдо в Амеротке. — Каза ми, че самият той е бил хванат в капана на аритите чрез заплаха и изнудване. Посетили го тайно, предупредили го, че ако не направи подобно посещение при мен, семействата и на двама ни ще загинат! Домочадието на Имотеп, Бузирис и Матайа, всички те щяха да бъдат удушени, принесени в жертва на аритската богиня.

— Но това е безсмислица — въздъхна Амеротке. — Да не би Имотеп всъщност да е бил арит? Възможно ли е той да е бил Сгеру?

— Не разбирате ли? — умолително каза Куфу. — Те не биха могли да изберат по-добър пратеник. Имотеп беше техен враг. Те са го заставили да принуди и мен. Беше инструктиран какво да говори, не само заплахи, а и шантаж и изнудване. Аритите бяха узнали за моите похождения при някои от куртизанките в града. Заплашиха, че ще ме изложат публично.

— И вие се съгласихте?

— Какво друго можех да сторя?

— Но Имотеп беше воин ветеран. Той е воювал срещу аритите. Би могъл да бъде не по-малко безжалостен от тях самите.

— Не мога да отговоря на това. Само Имотеп би могъл, а той е мъртъв. Ще ви кажа обаче следното. В онзи момент той бе уплашен точно толкова, колкото аз сега. Аритите просто искаха нашето сътрудничество. Имотеп идваше в храма. Искаше да проучи картите на източната пустиня, както и южните пътища към Първия праг. Съгласих се. Естествено — спря за миг Куфу, за да обърше обилната пот от челото си с опакото на ръката си, — те искаха повече. Казаха ми да не се намесвам. Да си гледам работата, както обикновено, но да позволя на Имотеп да идва и да си отива, когато си поиска. Имотеп ми обясни, че чертае планове на крепостта в Тимсах. Трябваше да ги донесе в храма и да ги предаде на мен — въздъхна Куфу. — Имотеп посещаваше нашия Дом на книгите, когато искаше. От време на време се срещаше с мен, за да се увери, че спазвам думата, дадена на аритите. Понякога също така ми даваше разни пакети, сложени в завързани торби с печати. Вземах ги и ги заравях под големия чинар до оградата. Един път отидох да проверя — чувалът беше изчезнал.

— Имотеп каза ли ви как са се свързвали с него?

— Не, но беше постоянен посетител тук. И двамата бяхме в капана. Веднъж влезли вътре, нямаше излизане.

— А странникът, открит удушен в градината на Имотеп? — попита Амеротке.

— Имотеп не знаеше нищо. Мислеше, че това е просто още една заплаха към двама ни, за да не вземем да си признаем пред Божествената.

— И все пак вие спасихте Хатусу от убийство при покушението?

Куфу отклони поглед.

— Вярно е, нали? — промърмори Амеротке. — Вие сте знаели предварително какво ще се случи?

— Опитах се да се противопоставя — призна си Куфу. — Започнах да се чудя дали Имотеп не е член на аритите, дори дали не е самият Сгеру. Попитах го директно. Той може би ги е информирал. Те отговориха, че могат да нападат когото си искат и където си искат. Имотеп ми каза, че трябва да бъда нащрек, когато Божествената слезе на брега в Тива при завръщането от победоносната си експедиция на север. Трябваше да държа под око нубийците, които щяха да носят паланкина й.

— Невъзможно — въздъхна Амеротке. — Аритите са искали да пожертват свой човек?

— Какво ги е грижа? — възкликна Куфу. — Те искаха да ме убедят в своята мощ, и го направиха. Не мисля, че е имало значение дали Хатусу ще умре, или не. Аритите искаха да демонстрират, че могат да ударят фараона в нейната светая светих. Сутринта, в която Божествената се завърна, аз бях готов за инцидент. Вече бях предупредил Великата къща, че е необходимо да проявява заострено внимание. Веднага щом носачът на паланкина припадна, познах, че моментът е дошъл. Убиецът се хвърли напред и аз се намесих, но именно това показва колко хитри са аритите. Аз излязох спасител на Божествената, така че храмът на Нубия нямаше да се третира като гнездо на предатели. Подозирам, че господарят Валу беше на друго мнение.

— Да, беше — язвително отговори Амеротке. — И накрая вие действително бяхте изобличен.

— От кого? — вдигна рамене Куфу. — Какво значение има това сега всъщност? Аритите ще ме пожертват, така както направиха със затворника в нашия Дом на оковите. Те вече са го планирали.

Амеротке се загледа към острите копия на светлинните лъчи, пронизващи вратата на павилиона. Спомни си как двамата с Валу се връщаха от Хълма на Черепа, карайки арита със себе си…

— Но това не е възможно — промърмори си той. — Решението на Валу да докараме арита обратно тук беше абсолютно импровизирано.

— Не мога да отговоря на това. Покушението срещу вас и Валу, смъртта на арита в Дома на оковите, и двете остават загадка за мен.

— А предупрежденията, които аритите са ви пратили? Скарабеят, червените кърпи?

— Може би са ги изпратили, за да ни покажат, че не са далече и могат да ударят, когато пожелаят.

Амеротке си припомни какво бе научил от Мангустата.

— Но аритите са ви дали думата си, че няма да ви нападат, и все пак го направиха! Те убиха хора тук, в този храм. Онази нощна атака, когато се бяхме събрали на пиршеството при вас?

— И на това също не мога да отговоря. Мислех, че са престъпили думата си. Може би искаха да нагнетят още повече напрежението и да задълбочат страха…

Амеротке погледна в земята. Припомни си дните в Дома на живота, времето, което прекарваше из различните храмове на Тива, за да изучава логика и изкуство на аргументацията и конструирането на казуси. Искаше да намери най-сетне път, който да го изведе от тази задънена улица. Трябваше да събере всичко, което бе научил, да го анализира и да го оформи в логически модел, базиращ се на доказателства, модел, който да може да го отведе до истината.

— Господарю Амеротке — рече Куфу, — ще ме разобличите ли пред Божествената?

— Не — отвърна Амеротке. — Аритите това и чакат, със сигурност ще им хареса, ако го направя. Арестът ви ще провокира само още повече хаос, смут и вълнения. Поне за момента няма да го направя. Ключът към всичко това е Имотеп. Изобщо говорил ли ви е той някога за домочадието си? Някой, който да го е заплашвал?

Куфу поклати глава.

— А оплаквал ли се е изобщо някога или споменавал ли е някакви подозрения спрямо някого от тях?

— Ни най-малко — отговори Куфу. — Той обичаше роднините си. Беше дълбоко привързан към тях и им се беше посветил изцяло.

— Чували ли сте слуховете, че Сихера, икономката му, някога е била омъжена за член на аритите?

— Всичко, което мога да ви кажа — отговори Куфу, — е, че Имотеп намрази аритите двойно повече, след като го подложиха на шантаж. Каза ми, че стига да му се отвори възможност, ще се измъкне от капана им и ще си признае пред Божествената. Господарю съдия, казах ви всичко, което знам.

Амеротке го пусна да си върви, без да му задава други въпроси. Куфу, помисли си той, беше слаб човек, жертва на собственото си малодушие и на греховете си, подлъган към конспирация, а после хванат здраво в капана й. Характерен белег на епохата, през която преминаваха, ли бе това, запита се съдията. Или бе нещо по-злокобно? И дали дребното предателство на първожреца не беше резултат не само на малодушие, шантаж и страхове, а на някакво по-дълбоко зло? Латентен страх, че аритите може да успеят? Че тяхната конспирация може да доведе до бунт в Тива и до свалянето на Хатусу? Последното не беше невъзможно. Щом войната на юг започнеше, един добре планиран бунт в Тива би могъл из основи да разклати Великата къща. В Града на скиптъра имаше хора, които, щом видеха преданите на Хатусу генерали да тръгват, веднага щяха да започнат да шушукат, че женската слабост на фараона е истинската причина за настоящите проблеми. Амеротке се усмихна мрачно. Ако кризата се задълбочеше, можеше да се стигне и до организирането на дворцов преврат. Сам той не можеше да не мисли за щетите, които една смяна на властта би могла да му причини. В крайна сметка той бе главен съдия на Хатусу. Щеше ли и той да бъде свален, поставен под домашен арест или дори пратен в изгнание? Куфу, заключи Амеротке, проявяваше хитрост в своето малодушие — беше оставил отворени вратите на избора си. Дали Бузирис и Матайа бяха посветени в неговата измама? Дали и те не подкрепяха тайно поведението му? Ако аритите бъдат унищожени, Куфу можеше да продължи да се представя като лоялен върховен жрец, който веднъж се е намесил, за да спаси Хатусу. Ако пък победяха аритите или ако предизвикаха някаква смяна на властта в Тива, той би могъл да поеме друг курс. Амеротке присви очи. Тези въпроси обаче трябваше да почакат. Имаше и друга, по-плашеща възможност. Дали Куфу не беше Сгеру, главатарят на аритите? Дали Амеротке не беше разчел погрешно знаците? Дали Куфу не бе виновен в много по-голяма измяна? Ако бе така, щеше да е по-добре първожрецът да бъде заловен и уличен в заговор с надлежни доказателства, за да бъде осъден на ужасна смърт на Хълма на Черепа.

Амеротке излезе от павилиона и заедно с охраната си се върна в къщата за гости. Докато минаваше през ароматните градини и окъпаните от слънце дворове, окичени с великолепни букети и огромни делви, препълнени с цветя, той установи, че му е трудно да приеме възможността тази успокояваща обстановка да прикрива зловещ водовъртеж на измяна и убийство. Като се размисли обаче, храмът на Нубия беше идеалното място, в което да разцъфнат подобни смъртни грехове и да избуят като гъсти бурени. Посетителите от Нубия, бедни и богати, се стичаха тук на тълпи. Несъмнено много от тях бяха лоялни към короната поклонници, свещеници, пътуващи учени, туристи, дошли да разгледат местните забележителности, както и болни и недъгави, които търсеха помощ в лечебницата. Но всичко, от което аритите се нуждаеха, бе само няколко членове от тяхната убийствена секта да се смесят тайно с потока от посетители — задача достатъчно лесна за тях, след като бяха успели да шантажират и убедят самия Куфу да се отклони от правия път.

Потънал в тези мисли, Амеротке се върна в стаята си. Изми се, преоблече се и спа, докато не бе събуден от Шуфой, който пъхна в ръката му парче пергамент, мърморейки, че Господарката на мрака му изпраща поздравите си и се надява, че Амеротке ще приеме нейния дар от бадеми. След това добави нещо за посещение в двореца Малгата и бързо изчезна. На Амеротке му беше нужно малко време, за да се събуди напълно. След като се разсъни, отиде под прозореца, счупи печата и зачете отговора на Господарката на мрака. Съобщението й бе доста лаконично. Тя започваше с обичайните поздравления, после добавяше: „Възможно е, но открийте го сам за себе си — консултирайте се с храмовите книги за отровите“. Амеротке помоли Асурал да отиде до Къщата на лекарствата и да донесе оттам книгата за отровите.

— Кажи, че я искаш от мое име! — нареди той. — И от името на господаря Куфу.

Асурал направи гримаса и забърза. Амеротке залости вратата след него, после приготви пособията си за писане и полира две парчета папирус. На всяко едно от тях той нарисува стъпала — метод за разрешаване на казуси, на който го бе научил един от жреците, които го обучаваха в Дома на живота.

„Аритите — промърмори си той. — Първо стъпало: аритите са тайно общество на воини убийци и това общество е сърцето на съпротивата срещу египетското управление над Нубия. Те са били почти унищожени от предишния фараон с изключение на тяхното тайно укрепление в Бекна. Второ стъпало: посветени на своята богиня хиена, аритите дават кръвен обет и удушават жертвите си с червена кърпа — гнусно жертвоприношение пред техния демон. Главатарят на това вещерско сборище е Сгеру, всемогъщ водач, издънка на кралски род, потомък на свещеното коляно на нубийските управници. Трето стъпало: дълги години аритите сякаш лежат заспали — защо? Сигурно са чакали да се появи и възмъжее нова кохорта от водачи под ръководството на един нов Сгеру. След като вече са готови, се промъкват в храма на Нубия и разбира се, се внедряват в Нубийския полк в Тива и събират последователи както апелирайки към тяхното свещено и славно минало, така и чрез убийства и принуда. Четвърто стъпало — мърмореше си Амеротке, — аритите изчакват фараонът да тръгне на поход срещу морските народи на север, и тогава вдигат знамето на бунта в Нубия. Пето стъпало — написа той, докато си говореше, а тръстиковата му писалка скърцаше по папируса. — Аритите принуждават Имотеп и Куфу да им сътрудничат. Те използват първия — Имотеп, за да им осигури детайлни планове на Тимсах, на оазиса Синджар и на пътищата на Собек на юг. Имотеп се подчинява и предава информацията на Куфу, който на свой ред я предава на аритите. Междувременно двамата — и той, и първожрецът, се държат така, сякаш тук няма никаква криза и не съществува никакъв проблем, и се надяват тяхното предателско сътрудничество и измяната им да не бъдат разкрити. Шесто стъпало: аритите се настаняват в Тимсах и го използват за засади и убийства на имперските пратеници и куриери, които пристигат в Синджар. Те планират също и да използват тази пустинна крепост като база за набези срещу ариергарда на войските на Омендап, щом той тръгне към Нубия. Намерението им е да прекъснат и комуникацията между фараона и органите на неговата власт в юга. Седмо стъпало: покушението срещу Хатусу. Единственият логичен отговор — въздъхна Амеротке — е, че аритите не са се интересували от това, дали Хатусу ще умре, или ще остане жива. След нея неизбежно ще дойде друг фараон. Те просто са искали публично, дръзко и безочливо да демонстрират своята мощ и да й покажат, че не може да има доверие на нубийския си полк. Освен това те са заплашвали тайно Куфу, но същевременно са представили първожреца като спасител на фараона и нещо дори още по-хитро — като спасител, който би могъл да знае твърде много за заговора, който е осуетил. Накрая постигат именно този резултат, който искат — всяване на хаос, смут и дълбоки подозрения. Осмо стъпало: атаката срещу Валу и мен самия. Отново, за да се създаде още по-голяма нестабилност и несигурност, а и да се премахнат двама от хората на Хатусу, които тя би използвала за разследването и осуетяването на аритския заговор. Нападението срещу нашите две имения беше напълно логично, но засадата срещу нас при завръщането ни от Хълма на Черепа? Или това беше още само една демонстрация на аритската мощ? — Амеротке поклати глава — ето на това не бе в състояние да отговори.

Девето стъпало: аритът, който уж се съгласи да ни сътрудничи. Защо му е било наредено да го направи? Да подведе Великата къща, да посее още повече лъжи и заблуди? Атаката на улицата в Тива със сигурност нямаше за цел да го освободи — Амеротке спря. В това поне беше сигурен. — И все пак как и защо аритите убиха така мистериозно този затворник малко по-късно? — той се загледа в последния написан въпрос: гатанка без отговор. — При това как биха могли да знаят, че ние ще го доведем с нас в храма на Нубия? — той си припомни събитията от онзи ден — от момента, в който затворникът се съгласи да говори, до затварянето му в килията в Дома на оковите — не по-късно от час или най-много два? Валу беше изпратил напред куриер да информира Куфу. Амеротке си спомни какво бе научил от Мангустата: че ако аритите предполагат, че ще умрат в битката, завързват свещената червена кърпа около врата си предварително, поднасяйки се по този начин в жертва на своята богиня. Дали затворникът всъщност не бе направил точно това? Но той не би могъл да се удуши сам! Щеше да загуби съзнание и нямаше да има сила да прекъсне окончателно дъха си. Така че, как точно бе умрял този човек? Амеротке почувства тръпка на вълнение. Просто едно подозрение! Дали убийството на арита не беше твърде прибързано, грешка, може би?“

Той си записа заключенията и премина към следваща редица от стъпала на втория къс папирус — за събитията в Дома на гората. Избра една по-остра тръстикова пръчица и започна отново процеса, но почти веднага трябваше да спре, тъй като на вратата се почука. Асурал влезе с книгата за отровите и я постави на една табуретка. Амеротке разсеяно му благодари.

„Първо стъпало — прошепна си той, докато Асурал затваряше вратата след себе си. — Имотеп, бивш главен съгледвач от Шпионите на Собек, нубиец, който мрази аритите, воювал е срещу тях и е ограбил съкровищата от храма им, от тяхната светая светих — и очевидно е убит от врагове си в Къщата на тишината. Второ стъпало: по негови собствени признания, независимо от това, че е против аритите, Имотеп е принуден да им сътрудничи, за да предпази близките си и в частност може би тази мистериозна жена, която е имала такова силно влияние върху него. Той е изповядал това на свещеника в Параклиса на ухото. Трето стъпало: независимо от всичко Имотеп все пак е убит. И тези два трупа с отрязани ръце, открити в градината му? Дали са просяци от храма на Нубия? Но защо аритите ще убиват по такъв мистериозен начин точно някакви просяци?“

Амеротке усети как клепачите му натежават. Беше изтощен докрай. Загаси лампата, остави писалката и отиде до леглото си. Възнамеряваше да поспи само малко, но вече се зазоряваше, когато Асурал силно го разтърси, за да го събуди.

— Господарю! — каза капитанът, като наведе ниско лампата, която носеше. — Господарю, трябва да дойдете. Аритите са ударили отново. Ужасно убийство в Дома на гората — добави той, докато помагаше на стреснатия и все още сънен Амеротке да стане, после му прошепна, че Пармен и цялото му домочадие са били избити.

— А Шуфой? — попита Амеротке. — Той тук ли е?

— Не се е върнал още, господарю.

Амеротке се облече бързо и се заметна с един плътен плащ. Без да се бавят, излязоха от храма. Утринният мраз все още хапеше силно, мракът избледняваше, докато небето се обагряше в алено от огнените езици на първите слънчеви лъчи. Тръгнаха в бърз, задъхан поход, оградени от въоръжени войници, носещи факли. Амеротке чу оплаквания и жалейни стенания, когато влязоха в Дома на гората, ниско, приглушено, ужасяващо напяване, чиито пронизващи трели го подготвиха за кървавата сцена на убийството на голямата тераса на покрива на имението. Тя се използваше за пиршества и вечерно хранене и подът й беше специално измазан, а цялото покривно пространство беше обградено от отвесно подредени ярко оцветени дървени летви, заострени на върха и захванати отвътре от две тънки хоризонтални греди. Амеротке стигна до последното стъпало и застина от ужас!

Бяха запалили лампи и факли, които осветяваха кошмарната сцена. Три трупа лежаха проснати върху изцапани с вино масички и разхвърляни възглавници. Всеки един бе удушен, червените кърпи все още стояха затегнати около гърлата им, здраво като примка на ласо около врата на див звяр. Амеротке се облегна на оградата, оглеждайки страховитата сцена. Телата сигурно се бяха разтърсвали в спазми и конвулсии, бяха се мятали в предсмъртните си мъки, това си личеше от прекатурените масички, преобърнатите подноси и разлетите чаши и кани. Съдията се стресна от една птица — големите й мощни криле раздвижиха въздуха, тя се спусна върху сцената на ужасяващото убийство като някакъв пратеник от преддверията на мрака, преди да отлети с дрезгав крясък в небитието. Отдолу се разнесоха гласове и Амеротке чу как Сихера дава някакви инструкции. Погледна през рамо и видя сивокосата жена бързо да говори нещо на другите слуги.

— Не пускай никого тук! — прошепна той на Асурал.

Разходи се по терасата, оглеждайки се. Три трупа. Пармен, Неферен и Рахмел, всички жестоко удушени; лицата им бяха посинели и разкривени, очите — изпъкнали, сякаш изхвръкнали от орбитите, устните — леко отворени, със засъхнала пяна в ъгълчетата. Амеротке докосна всеки един с пръсти. Плътта беше студена — ефектът на силния утринен мраз. По лицата, ръцете и дрехите им имаше засъхнали петна от гъсто червено вино. Всеки лежеше свлечен в различна поза. Неферен беше с лице към Къщата на тишината, Пармен се бе проснал върху възглавниците между масичките, подредени в П-образна форма за пиршеството. Рахмел беше най-близо, сякаш се бе обърнал, за да слезе надолу по стълбите. Амеротке се движеше внимателно. Красиво гравираните водни чаши, използвани на пиршеството, бяха прекатурени върху масите и изпотрошени, а до тях се търкаляха инкрустирани със скъпоценни камъни винени бокали и чинии. Амеротке продължи обиколката си. И трите жертви бяха облечени в най-хубави одежди, с блестящи бижута и с фини перуки. Определено бяха пирували здравата. От една все още пълна догоре винена кана се разнасяше дъх на ароматно узряло грозде от най-добрите лозя край Тива; В чиниите и подносите имаше остатъци от мелокия, приготвена с карамфил, маслини, кориандър и цели чеснови скилидки, леблебия, подправена с канела и черен пипер, и още много други вкусни блюда. Нито едно от тях не миришеше на отрова. Съдията застана в сумрака, оглеждайки цялата тази разруха. Сърцераздирателна сцена! Дело на аритите? Макар току-що да бе дошъл, вече бе обхванат от дълбоко безпокойство от нещата, които забелязваше. Какво в действителност се бе случило? Защо им е на аритите да убиват тези съвсем обикновени хора? Той обследва оградата на покривната тераса, но не откри никакво разкъсване или счупване; никакви петна или следи, които да показват, че убийците са се изкачили по отвесните стени, за да поразят жертвите си.

— Сигурно са дошли по външната стълба — промърмори си той и погледна назад. — Асурал, доведи Сихера тук горе.

Икономката пристигна, загърната в тъмнокафяв плащ, с нахлупена върху дългата сива коса качулка. Пристъпи внимателно на терасата, а лицето й бе по-бледо от обичайното, но ясните й очи бяха все така хладни и зорки. Тя хвърли бърз поглед на труповете, потръпна, после се обърна към Амеротке.

— Господарю?

— Асурал — нареди Амеротке. Капитанът на стражата му дойде на терасата. — Погрижи се — посочи съдията около себе си, — срежи кърпите около гърлата им, после намери каруца. И трите тела трябва да се преместят в Дома на смъртта в храма на Нубия. Кажи на пазителя да не започва погребалните процедури, преди да му кажа. Сихера — обърна се Амеротке към жената, докато се разхождаше между остатъците от този последен смъртен пир, — трябва да ви разпитам, но не тук.

След малко се срещнаха в малка колонна зала на долния етаж. Слугите бяха запалили огън в разположената в центъра камина; всички, изплашени и неутешими, се мотаеха наоколо, вперили очи в този мълчалив съдия, дошъл да види зверското убийство на трима от тяхната черга. Амеротке се настани удобно на табуретка близо до огъня. Сихера коленичи на възглавници пред него. Тя остана спокойна, само лекото примигване на очите й или някой неволен жест, за да отмахне въображаем кичур коса от лицето й, издаваха някаква нервност. Амеротке седеше, обърнал леко глава, сякаш се прислушваше в шумовете на къщата: риданията на слугите, оплакващи загиналите, случайните викове и глъчката, долитаща отвън, докато охраната му впрягаше волове в каруцата и я приготвяше за вдигането на телата.

— Какво се случи тук, Сихера?

— Господарю, аз всъщност не знам нищо — изгледа го тя втренчено. — Наистина не знам. Вчера вечерта Пармен реши да прекъсне траурния ни пост с банкет. Знаете, че е позволено. Той заяви, че с това ще отдаде почит и възхвала на нашия господар и ще помене името му, за да пожелае на неговата ка лек път към Далечния хоризонт. Присъединих се към него и другите на покривната тераса. Ядохме, пихме — докосна стомаха Сихера. — Почувствах се малко зле — добави с изнурена, плаха усмивка тя, — от твърде гъстото и силно вино, та затова се оттеглих в стаята си. Когато тръгвах, Пармен, Неферен и Рахмел бяха доста пийнали, но в чудесно разположение на духа и съвсем здрави и читави. Не видях и не чух нищо. Отидох в стаята си, облякох се за сън и заспах дълбоко. По-късно слугата ме събуди. Той спи близо до кучешката колиба. Събудило го лаенето на хрътките салуки. Отишъл навън, но не установил причината за тяхната тревога, докато не видял, че лампите на покривната тераса все още проблясват. Видял, че вратите са отворени, а трябвало да бъдат залостени. Качил се горе по стълбите, видял какво се е случило и побързал да ме събуди. Изпратих бързоходец в храма на Нубия за вас. Господарю — вдигна рамене тя, — това е всичко, което мога да кажа.

— И какво подозирате?

Сихера въздъхна шумно и отклони поглед настрани.

— Само боговете на светлината знаят. Подозирам, че аритите заради някаква тяхна тайна, нечестива цел са планирали да екзекутират всички ни. Може би имат шпиони в дома ни — намръщи се тя. — Сигурно са се промъкнали в ранните часове.

— Но няма следи от каквато и да било съпротива?

— Сътрапезниците ми бяха пияни — каза Сихера, като прекара ръка по лицето си. — Господарю, те се канеха да наченат нова кана с вино. Изплакнаха гърлата си с вода, за да ги прочистят — поклати глава тя. — Не можех да нося на повече пиене, затова си тръгнах. И с това спасих живота си.

— И аритите са дошли?

— Сигурно са били те — отговори Сихера. — Създания на Сет, притайващи се в мрака. Къщата беше утихнала; никой не очакваше нападение.

— Изпратиха ли аритите своите предупреждения? Те винаги го правят!

— Може би — подсмръкна Сихера, — може би са изпратили един от прокълнатите си скарабеи на Пармен. Но дори и да са го направили, той не е споделял нищо с мен.

— Странно е, ако не са го направили — продължи Амеротке. — А ако са, то сигурно Пармен е щял да се уплаши и да се разтревожи и това щеше да си проличи. Той не е бил воин, а домоуправител, чийто господар вече е бил убит от аритите.

— Не знам — прошепна Сихера. — Наистина не знам.

— Значи вие се оттеглихте за през нощта, а Пармен и другите продължиха своето тържество.

— Да.

— Странно — замислено каза Амеротке — Странно е, че те са празнували по време на траура.

— Казах ви — размърда се Сихера върху възглавниците, — че имат право да нарушат траурния пост, за да възстановят силите си, а също и да пожелаят успех в последния път на господаря ни. И нещо по-важно — те искаха да обсъдят напускането на Тива. Господарят ни е мъртъв. Сега това имение принадлежи на храма на Нубия. За нас действително беше време да си вървим.

— И така, вие се оттеглихте — повтори Амеротке, — а аритите са се промъкнали в градината и са се качили по външната стълба на покривната тераса. Пармен и останалите са били пияни и замаяни, лесна плячка. Аритите са ги удушили и са си тръгнали, но хрътките салуки, затворени в колибата си, са доловили миризмата, започнали са да лаят и са вдигнали тревога. Слугата открил ужасното убийство, събудил ви и вие незабавно сте изпратили куриер в храма на Нубия.

— Да — кимна Сихера, — точно така беше — добави тя, като се изправи бързо на крака. — Ще повикам слугата, за да можете сам да го попитате.

Тя отиде до вратата и извика.

Амеротке разглеждаше фреската на стената в дъното. Беше решена в зеленикавата и кафявозлатистата гама и изобразяваше ловци на патици, преследващи плячката си из мочурите покрай Нил. Ето това съм аз, помисли си той, ловец, и усещам, че тук нещо хич не е наред. Защо аритите ще убиват тези тримата? Той се отърси от замислеността си, тъй като Сихера се върна с един младеж с изпито лице — пазача на кучетата, който спял в бараката до колибите им. Той приклекна долу и тихичко обясни какво се е случило — точно повторение на всичко, което Сихера вече бе казала. Амеротке му благодари, после го изчака да си тръгне.

— Странно — втренчи се той в тази жена, която изглеждаше възрастна, но при все това очите й блестяха и когато се усмихнеше, разкриваше някаква отминала красота.

— Странно ли, господарю?

— Вашият господар е бил принуден от аритите да им сътрудничи.

— За нищо на света! — сякаш изплю думата Сихера.

— О, да! Имотеп се е изповядал на един жрец в Параклиса на ухото в храма на Нубия. Съгласил се е да достави на аритите детайлни планове на крепостта в Тимсах.

— Невъзможно! — прошепна Сихера. — Имотеп мразеше аритите.

— Освен това той се е страхувал от тях — добави Амеротке.

— Глупости!

— Много добре! — усмихна се Амеротке. — Приемам това. Имотеп се е страхувал не от аритите, а за тези, които е обичал, за роднините си и може би за една жена, която според жреца на ухото е упражнявала значително влияние върху него. Вие ли бяхте тази жена, Сихера?

Тя се разсмя женствено и вдигна ръце към лицето си.

— Аз, старата вещица? Не, господарю, Имотеп обичаше младата Неферен и имаше любовна връзка с нея.

— Убедена ли сте в това?

— Да, напълно!

— И какво ще правите сега вие, Сихера? Ще се върнете в Нубия? Ще бъдете ли добре дошла там? В крайна сметка преди много години…

— Знам — прекъсна го рязко Сихера. — Преди много години бях омъжена за арит, но както вие сте научили, те пазят в тайна своя обет. Разбрах го едва след като се присъедини към бунтовниците, но какво значение имаше това? Фараонските войници го убиха на една поляна в джунглата. Бях принудена да бягам. Имотеп, далечен роднина, ме подслони в неговата къща. Той беше добър човек — усмихна се тя и погледна Амеротке. — Господарю, не мога да ви кажа нищо повече. Всичко, което вие виждате у мен, са остатъци от отминали събития, спомен за някогашна любов и омраза отпреди толкова много години. Сега това е свършено, както и аз самата. Имате ли някакви други въпроси към мен?

— Онези два трупа — попита Амеротке. — Открити в градината?

— Не знам нищо за тях.

— Тогава накрая, Сихера, един въпрос, който истински ме озадачава. Имотеп е означавал нещо за аритите, но защо ще убиват човек като Пармен?

— Не знам. Не познавам начина на мислене на аритите, но Пармен, всъщност всички ние, бяхме роднини на Имотеп. Осъзнавам какво става в Тива, всичко е достигнало до критичната си точка. Вероятно аритите ще въздадат наказание на онези, които според тях го заслужават. Господарю, извинете ме, но имам и други задължения…

Амеротке я изгледа как си отива, после стана и я последва извън галерията. Застана до стълбището. Слънцето вече се бе вдигнало и струеше в разкошни златни отблясъци. Той изложи лице на светлината, процеждаща се през дърветата. Почувства последния хладен дъх на Амон, утрешния вятър, който скоро щеше да изчезне в жегата на деня. Затвори очи и започна да припява сутрешната си молитва:

 

 

Ти си господар на Светлината,

Самозараждаща се младост,

първороден живот,

най-първото име на безименното нищо.

Ела при мен, о, господарю…

 

 

Остър, стържещ шум прекъсна молитвата му. Амеротке отвори очи. Асурал завиваше покрай ъгъла на къщата, следван от муден и тежък вол, който влачеше каруца. На нея бяха прострени трите трупа, покъртителни в натруфената си премяна и непокрити лица, които все още носеха печата на изживяния ужас. Амеротке изчака каруцата да премине през вратите. Колкото и да се бе молил, Сет, Червеният Бог, все пак се бе промъкнал в коридорите на неговата душа. Съдията се обърна отново към слънцето, което се вдигаше все по-бързо и все по-високо. „Утеши ме“ — прошепна той.

 

 

Господарю утешител, Вечен съдия,

призови ме в лозята на твоята истина свята,

там, гдето твоето изкуство остава вечно младо.

Принце на целия свят, за теб,

за дъщеря ти Маат

и истината ваша аз живея.

Защото истината ви завинаги възлюбих!

Сега ми помогни ти, мой властелине!

Светлина безсмъртна. Светлина божествена,

разкрий ми истината ти сега…

Бележки

[1] Една от най-важните погребални древноегипетски книги от късния египетски период. — Бел.прев.