Пол Дохърти
Шпионите на Собек (18)

Глава десета
Текану: скрито, тайно място

Амеротке коленичи пред писалищната масичка в стаята си в къщата за гости. Беше се измил и приключил ритуалното си очистване и сега похапваше вкусна патица, сготвена с нарови зърна и гарнирана с мек плодов хляб. Дъвчеше разсеяно, докато гледаше в двата папирусови документа, на които предната нощ бе начертал стъпалата на казусите си. Един безспорен факт свързваше всички тези стъпала — аритите! Амеротке спря да яде, като си спомни изследователската задълбоченост, с която се отличаваше умът на неговия някогашен учител жрец и неизменният му въпрос: „Вярно ли е това? Докажи го!“ Всъщност, като се изключи начинът, по който всички бяха умрели, помисли си той, имаше твърде малко доказателства, че жертвите в Дома на гората са били убити от аритите. Спомни си смущението, обхванало го предишната нощ относно убийството на онзи затворник в Дома на веригите. „Ами ако — промърмори си той — тук няма никаква връзка?“ Бързо отмести чиниите си настрани. Погледът му падна върху книгата за отровите, донесена от Асурал от Къщата на лекарствата, и си спомни, че четецът жрец там беше единият от хората, убити от аритите в тяхната среднощна атака в храма. Вдигна ръкописа, размишлявайки върху съобщението, предадено му устно от Шуфой, според което Господарката на мрака му изпраща в дар бадеми. Огледа се край себе си. Не се бяха появили никакви бадеми, така че, какво беше това съобщение? Да не би Господарката на мрака, тази истинска царица на отровите и лекарствата, да се занася с него — нещо, което тя обичаше да прави? Амеротке развърза връвта на свитъка и започна да развива лист след лист, всичките спретнато зашити един за друг, всичките описващи действието, проявлението, вредата, симптомите и възможните антиотрови в дълъг и страховит списък. Той трескаво претърси свитъка, докато намери раздела за бадемите, черешите и сливите. Беше изумен от това, което прочете. Самите плодове бяха полезни, но препаратът, извлечен от семената им или от ядките на костилките, бе бърза и безпощадна отрова. Премина на абзаца за симптомите и сърцето му прескочи един удар. „Жертвите на подобна отрова — беше написал четецът жрец — ще изглеждат като задушени отвътре или удушени от някаква невидима външна сила.“ Авторът описваше, че семената и ядките на тези плодове сами по себе си са съвсем безвредни, освен ако не бъдат стрити и от тях не се извлече съответната отрова, за която няма антиотрова, после отново се връщаше на детайлното описание на симптомите. Амеротке затаи дъх и препрочете пасажа пак и пак. „Толкова просто!“ — вдигна той глава и зашепна в тишината: — „Толкова, толкова просто“. Вдигна книгата за отровите и проучи последния пасаж! Четецът жрец заключаваше, че мощната отрова, извлечена по такъв начин, всъщност не може да се установи — освен един неуловим „дъх на горчиви бадеми, който може да бъде различен в някои случаи, а в други — дори и никак“.

Амеротке скочи на крака, спусна се към вратата и повика Асурал. Даде му ясни и точни инструкции за Пазителя на труповете в Дома на смъртта. После се върна при своите ръкописи и нарисува трета редица стъпала, като направи и списък на жертвите в Дома на гората, само че този път записа различна причина за смъртта. После групира всички други фрагменти информация, които бе събрал, и ги структурира внимателно около теорията си. След като най-сетне остана доволен, нахлузи сандалите си, затъкна нож в пояса около кръста си, наметна плаща си и излезе от стаята за гости.

Пазителя на труповете в Дома на смъртта го очакваше. Той припряно обясни, че са много заети с мъртъвците от храмовата болница, а също и с трите нови жертви от Дома на гората. Амеротке любезно го осведоми, че трябва да инспектира именно трите трупа от резиденцията на Имотеп, затова пазителят го поведе надолу по стръмните и тесни стъпала навътре в „своето царство“, както се изрази. Единствената естествена светлина вътре влизаше през квадратно прозорче на нивото на земята; по-голямата част от вонящия мрак се осветяваше от маслени лампи, светилници и фенери с капаци. Техните пламъци придаваха на Залата на смъртта още по-призрачен вид. Те хвърляха играещи сенки по стените, смрадта проникваше навсякъде, а погребалните жреци се движеха насам-натам заедно със своите дякони, за да приготвят труповете за тяхното последно пътешествие. Амеротке последва пазителя покрай дървените плотове, върху които бяха положени трупове, намиращи се в различен стадий на мумифициране. До тях имаше подготвени ножове, куки и стъргалки, използвани за почистване на телесните кухини. Миризмата на самородна сода, акация, канела, кедрово масло, къна, хвойна и други билки така и не можеше да замаскира успешно отвратителното зловоние на телесните вътрешности, насипани в траурните делви, и мозъците, извадени през носа и поставени в специални гърнета. От време на време се чуваха думите, припявани от четеца жрец, отекващи в мрачината:

 

 

Тук са заклинанията за твоето тяло,

тук е студена смола за твоята кожа…

 

 

Накрая стигнаха до телата на Пармен, Неферен и Рахмел, проснати на дървени плотове, поставени под лек наклон, за да могат телесните сокове заедно с използваните билкови отвари да се отцедят от тях в специално поставените гърнета. Върху лицата на всеки един имаше кърпи с кървави петна, което подсказваше, че костите на носа вече са били строшени и че мозъкът е бил изваден. Свещеникът се беше задействал бързо, след като бе получил инструкциите на Амеротке, пратени по Асурал. Бяха използвали свещен обсидианов нож, за да срежат стомаха от лявата страна и по диафрагмата, така че да могат да извадят всички вътрешности и да ги положат в голямата купа, поставена отстрани до всеки един от трите трупа.

— Измихте ли ги в началото? — попита Амеротке.

— Разбира се, господарю. Съблякохме дрехите им, виното по тях бе доста позасъхнало, както и това по ръцете им, направо лепнеха от него. Трябва да е престояло известно време там.

— Да, да, сигурно — съгласи се Амеротке. — А усетихте ли някаква миризма? Например дъх на горчиви бадеми по тези трупове или по което и да е от телата, донесени от Дома на гората преди това?

— Господарю — каза пазителят, като подбираше внимателно думите си, — що се отнася до Имотеп, не. Същото мога да кажа и за онези трупове с отрязаните ръце. Разбирате ли, господарю… — усмихна се той, защото забеляза нетърпението на Амеротке. — Господарю, ще говоря направо, съдържанието на стомасите им, да не споменавам за вонята на вътрешностите, би замаскирала подобна миризма — посочи той към труповете, — особено когато са яли силно подправена, пикантна храна и са пили силно и гъсто вино. Нещо повече, труповете са престояли известно време; същото се отнася и до Имотеп и онези двамата, открити без ръце. До момента, в който се захванахме с тях, тази миризма би могла просто да се е изпарила, да е изчезнала.

— Тези три трупа — попита Амеротке, — и те ли са били мъртви от доста време?

— О, те бяха донесени тук веднага след съмване, но по моя преценка са били удушени доста по-рано.

— И? — попита Амеротке.

— Двамата мъже явно са преяли и препили здравата през последните си часове. Младата жена, както подобава на девственица…

— Какво? — прекъсна го Амеротке.

— О, да, да я пази Бог — изломоти пазителят на мъртвите, — младата жена не е познала мъж, нейната девственост бе непокътната. Във всеки случай, както подобава на девственица, тя беше пила съвсем малко вино. От нея действително се излъчваше доста изразена миризма на горчиви бадеми…

 

 

Амеротке се върна в Дома на гората късно следобеда. Беше се разделил с Пазителя на труповете и след това задълго се бе оттеглил в стаята си, за да развие тезата си и да построи доказателствата, така както правеше, преди да влезе в съда, за да раздава правосъдие. Настоя Асурал и пълният му ескорт да го съпроводят, а освен тях взе и една кохорта войници от полка, разположен около храма на Нубия. В Дома на гората слугите все още бяха в шок. Амеротке любезно се отърва от тях, после счупи печатите на Къщата на тишината, повдигна гредата и заедно с Асурал се вмъкна вътре, отиде в къта за хранене и подреди възглавниците по начин, който предварително си бе наумил. Едва бе свършил, и Сихера, все още омотана в плаща си, се появи. Амеротке посочи към мястото срещу себе си. Тя седна, все така спокойна и сдържана както винаги; само някое рядко потръпване и извиване на устата и непрекъснатото шаване на пръстите издаваха вълнението й.

— Господарю? — сложи тя ръка на гърдите си.

— Госпожо — усмихна се Амеротке, — когато дойдох тук тази сутрин и видях труповете, се почувствах много объркан. Нещо ме притесни. Не можех да разбера защо всъщност аритите са убили един тлъст домоуправител, девствената му щерка и отдавна преминал силата си стар войник. Защо? Питам пак.

— Те бяха близки на Имотеп, роднини.

— Но не аритите са го убили, Сихера, и вие го знаете. В действителност те са се заклели, че докато той прави това, което те искат, близките му и той самият ще бъдат в безопасност. Това също го знаете.

Очите на Сихера уловиха погледа на Амеротке и загадъчната й усмивка се завърна.

— Чуйте, ще ви разкажа една история — каза Амеротке, — която вие вече знаете, но си струва да се преразкаже. Имотеп е бил главен съгледвач в Шпионите на Собек, воин, който е водил кървава война срещу аритите в Нубия. Разгромил ги е в битка и е ограбил съкровищата от тяхната светая светих. Бил е дарен с благоволението и покровителството на фараона, получил е за жена млада тиванка, земи и много отличия и награди. Бил е истински войник, предан на своя фараон и на своите роднини, които е довел със себе си в Тива. Сред тях сте били и вие, Сихера, вдовица на бивш арит. Имотеп е бил ваш любовник, нали? Той ви е обичал истински, независимо че сте била омъжена. Двамата е трябвало да криете страстта си много внимателно. Може би връзката ви е прекъснала тогава, когато Имотеп се е оженил, но след като е останал вдовец, е бил свободен да се върне при вас, голямата любов на неговия живот.

И така, годините минавали в относително задоволство и сигурност. Но един ден в Нубия избухнал нов бунт и аритите се появили в Тива. Всичко това разклатило вашата хармония. Имотеп се променил с годините. Бил вече стар човек, бездетен, вкопчен в малкото, което му било останало — спомените и подвизите, и над всичко, вие самата. Освен това бил и набожен и благочестив. Като мнозина стари ветерани, които нямат истинско семейство, той завещал къщата си и имуществото си на храма на Нубия. Това причинило сериозно отчуждение на роднините му, макар те старателно да криели настроенията си. Имотеп вероятно е имал тайни планове за вас, но за Пармен — какво е щяло да се случи с него, с дъщеря му и с Рахмел след смъртта на господаря им? Защо, сигурно са се питали те, Имотеп не е бил по-щедър към тези, които са му служили през всичките тези години? Те са искали нещо повече от някакъв малък дял от завещанието — вероятно цялото имение, с всичко, намиращо се в него? Алчността и гневът, Сихера, разяждат душата, ограничават човека и унищожават всяка любов. Пармен е започнал да планира убийството на господаря си, но как? Защо не отрова? Нямам доказателства за това, но ще имам след някои щателни разследвания из града. Пармен започнал да изучава отровите и лекарствата. Нашият домоуправител убиец открил мощна отрова — екстракт от бадеми; жертвите получават същите симптоми като при удушаване. Какъв по-добър начин Имотеп да умре, особено при положение че аритите са се появили и върлуват из Тива? Разбира се, Пармен не е знаел нищо за тайната договорка на Имотеп с тази секта на убийци, нито пък за чувствата, съществуващи между вас и вашия господар. Той е бил като салуки по дирите на дивеча, а другите са му станали съучастници. Те са купили отровата, но са искали да бъдат сигурни в успеха си.

Такааа, стигнахме до това, че Имотеп е бил нубиец. Съвсем естествено е било просяци от храма да идват тук да молят за хляб и изобщо за някаква помощ или подаяние. Задължение на Пармен като домоуправител е било да се разправя с тях. Той е поканил двама в градината и им дал вино, смесено с бадемовия извлек. Той и съучастниците му са наблюдавали как онези клети просяци умират. Видели симптомите и изчислили колко време е необходимо. Разбира се, едно е да поканиш просяк и да го убиеш, друго е да се отървеш от тялото му. Пармен бил безпощаден и брутален. Съблякъл ги напълно. Отрязал ръцете им, за да не могат да се идентифицират телата им, защото на опакото на тези ръце стоял храмовият печат, който им дава статут на узаконени просяци. Тези отрязани крайници са били поставени в чувал и по всяка вероятност са хвърлени в най-близкото крокодилско леговище. Трупът на единия просяк е бил скрит в джунглата на градината, а другият, по-надеждно, в онова застояло езеро. Пармен е добавил и един собствен злокобен щрих, завързвайки червени кърпи около вратовете им, така че дори и да бъдат намерени, убийството им да се припише на ужасните арити. Пармен вече знаел това, което му било необходимо — каква е силата на отровата, колко време е нужно, за да умре жертвата, и какви са симптомите на отравянето. Заради червените кърпи, усукани около гърлата, всичко щяло да изглежда така, сякаш са били удушени. Един опитен доктор би могъл да установи горчивата бадемова миризма, но тя се запазва за кратко, а понякога дори изобщо не може да бъде открита. Пармен сигурно е бил доволен, когато аритите са нападнали Божествената в Карнак. В крайна сметка, ако едни такива богохулници са били достатъчно нагли и самоуверени, за да нападнат самата царица фараон, защо да пренебрегнат такива като Имотеп, срещу когото от години питаели силна омраза?

— Но защо Пармен не ме е включил в заговора?

— О, много просто, Сихера. Вие никога не сте били една от тях. Заради това, че Имотеп е бил ваш таен любовник, вие сте се държали на разстояние: приятел с всички, съюзник с никого. Пармен не ви е вярвал достатъчно. И, което е по-важно, те не са имали нужда от вас. Пармен е възнамерявал да се погрижи сам за всичко, а дъщеря му и, разбира се, Рахмел са му помагали. Имотеп не подозирал нищо, нито пък вие. Следобедът, когато бил убит, той се оттеглил в Къщата на тишината, потънал в своите чертежи и в своята тайна любов към вас. Донесли му вътре вода и вино. Това, което не знаел, било, че мощната отрова от бадемите ставала дори още по-силна, когато се разреди с вода. Сигурно е пил и вино, и вода. Получил пристъп. Не е имал сили дори да отиде до вратата и да повика помощ. Било твърде късно. Умрял там, без да узнае причината за смъртта си или това, което стои зад нея. Пармен, Неферен и Рахмел изчакали да дойде тяхното време. Този следобед те са били уверени, че вие сте заета. Имали сте стомашни болки, макар да ми казахте, че стомахът ви е здрав и че рядко имате оплаквания. Причината е била в нещо, което те са сипали в храната ви. Били сте извадена от строя, а другите слуги са изпитвали голямо страхопочитание към домоуправителя.

Пармен се престорил, че чука на врата, но, естествено, той много добре знаел, че Имотеп отдавна не може да го чуе. Накрая разбили вратата. Помните ли какво точно се случи тогава? Рахмел стоял отвън, Пармен влязъл вътре. Той е извадил червената кърпа и я увил около гърлото на мъртвия си господар като примка, завързвайки възела така, сякаш е направен от професионален убиец, и свалил тялото на пода. След това излязъл и обявил потресаващата вест. Настанал пълен хаос и объркване. Рахмел и Неферен играели своята игра, а слугите били държани отвън. Пармен не искал те да виждат господаря си. Внесли една носилка. Пармен и Рахмел, подпомагани от Неферен, поставили трупа на нея. А после прибрали съкровището на Имотеп — взели скъпоценната статуетка и инготите злато и сребро. Скрили го на носилката или у себе си, после изнесли Имотеп навън. А отровеното вино или вода? — Амеротке вдигна рамене. — Кой би се поинтересувал? Просто са го лиснали навън. Имотеп е бил удушен, кой би търсил друга причина? Аз със сигурност не го направих.

Амеротке замълча за малко, после отново продължи.

— Грабежът е бил извършен. Имотеп е бил мъртъв. Наистина, Домът на гората отивал в храма на Нубия, но какво значение имало това? Пармен и неговите съучастници вече разполагали с достатъчно богатство, за да се устроят и да живеят охолно с години, без да говорим за ценностите, които сигурно са плячкосали от къщата. Разбира се, убийството на Имотеп бе приписано на аритите и се превърна в част от невероятната разрастваща се мистерия в града. Всичко, което Пармен, Рахмел и Неферен трябвало да правят, било да се държат като опечалени, безутешни слуги, жалещи за своя убит господар. Пропуснали обаче едно нещо. — Амеротке посочи към Сихера. — Те никога и никак не са предполагали каква е истинската връзка между Имотеп и вас. И, което е по-важно, Имотеп ви е разказал какво точно се е случило между него и аритите и как и с какво са го изнудвали. Той не можел да приеме това, не и на неговата възраст: бил загубил първата си съпруга и със сигурност не е искал да загуби вас, затова решил да им сътрудничи, но все пак ви информирал.

— Дори и това, което казвате, да е истина — вдигна глава Сихера, — аритите биха могли да променят намеренията си и да решат, че устата на Имотеп трябва да бъде затворена, за да не издаде какво е направил за тях.

— Не — отговори Амеротке. — Имотеп наистина е бил в капана им, те наистина са го държали в ръцете си. Ако си признаел пред фараона, можел да загуби всичко, да бъде публично опозорен и само с голям късмет да избегне екзекуцията. Истината е, че аритите са щели да изпълнят заплахите си и да избият цялото му домочадие, включително и вас. Не, те наистина са държали здраво Имотеп, също както и Куфу. И това също го знаете. Имотеп със сигурност ви е разказал за върховния жрец. В крайна сметка помислете, Сихера! Защо аритите ще отделят толкова време и енергия, за да убиват Имотеп, стар войник, заключен в къщата си? Каква е ползата им от това? Те са получили плановете на Тимсах; конспирацията в Синджар е била в напреднал стадий и вървяла много добре. Освен това те са имали конкретен списък с имената на онези хора в Тива, които искат да унищожат, включително и моето.

— Но не са ли убили Имотеп, за да си вземат обратно съкровището?

— Не — каза Амеротке. — Вие знаете, както и аз, че аритите не са се интересували от съкровището, взето от светилището им преди много, много години. За тях то вече е било омърсено и недостойно за вниманието им. Не, според тях Имотеп можел да запази дрънкулките си, живота си, дома си; те преследвали много по-важна плячка.

 

 

Сихера се опусна върху петите си, наведе се леко назад и прибра с ръце косите си нагоре, откривайки благородно, аристократично лице с тънки черти. Силна жена, помисли си Амеротке, напълно способна да хване отмъщението в собствените си ръце.

— Пармен бил много хитър — продължи той. — Бил извършил перфектното престъпление. Клетият му господар, заключен в Къщата на тишината, удушен от старите си врагове, идеален пример за тяхната хитрост и изобретателност. Кой би подозрял тази тлъста патка Пармен? Всеки знаел къде са били той и останалите през онзи следобед. Трябвало сам да разбие вратата. Той бил този, който открил тялото на удушения си господар. Пармен просто не би могъл да го извърши! Имотеп е щял да се съпротивлява, да се вдигне шумотевица. Още повече, за всеки било видно, че Имотеп е умрял часове преди вратата да бъде разбита. Плътта му била студена, червената кърпа — здраво стегната около врата му; съкровището му било изчезнало. Как би могъл да осъществи всичко това Пармен? Вие обаче, макар и силно разстроена, сте били и дълбоко озадачена — съдията направи пауза. — Всъщност били сте в лабиринт, загадките се трупали една връз друга. Започнали сте да си задавате въпроси. Дали аритите са променили намеренията си? И ако е така, защо не са изпратили предупреждение, какъвто е обичаят им? И ако те са извършили убийството, как все пак са го направили? Да се промъкнат в запуснатата градина, да успеят да проникнат в залостената стая, да убият стар войник, да ограбят съкровището му и след това да се измъкнат, без да се вдигне тревога? Сигурно сте обмислили логичните възможности: дали Пармен не е убил Имотеп веднага след като е разбил вратата и е влязъл в Къщата на тишината? Обаче това изглеждало невъзможно. После, онзи труп, открит с отрязани ръце, да не споменаваме за онзи, който аз открих по-късно. Чакали сте и сте разсъждавали. Сигурен съм, че тук, в потайността на Дома на гората, Пармен и съучастниците му са допуснали някои малки грешки, които вие сте забелязали. Накрая, тъй като не сте могли да стигнете до никакъв отговор, сте подходили по различен начин към въпросите, както направих и аз. Ами ако Имотеп е умрял поради друга причина, още преди Пармен да влезе? Но ако тази причина е била естествена, откъде тогава се е взела кърпата около врата му? Оставала още само една възможност: убийство, извършено от Пармен и другите. Но как? Досущ като мен, вие сте стигнали до възможното средство, бадемова субстанция, разтворена във вода, извлек от ядката, ужасяваща, безмилостна отрова, която предизвиква същите симптоми като при удушаване.

Амеротке се усмихна.

— Стигнали сме до едно и също заключение, Сихера. Имотеп е бил убит в Къщата на тишината не от аритите, а от отрова, която сигурно е изпил през онзи следобед. Останалото е било просто инсценировка от страна на Пармен и съучастниците му. Но какво сте могли да направите вие по този въпрос? Времето минавало. Може би сте си помислили, че и аз може да стигна до същите заключения като вас, но не достатъчно бързо. В крайна сметка аз бях объркан. В Тива кипеше криза и скоро тя можеше да стигне критичната си точка. Още повече че, ако вие сте наблюдавали Пармен, то и Пармен, със сигурност е наблюдавал вас. Най-вероятно сте се почувствали застрашена. Кой би се заинтересувал, ако една скромна икономка пострада при злополука? Затова сте се разшетали из града в търсене на подходяща отрова. Ако имах достатъчно време и енергия, можех да проведа щателно проучване из храмовете на Тива, сред онези, които продават лекове и отрови. Вие сте образована жена, Сихера. Вие можете да прочетете книгата за отровите също тъй правилно, както и аз самият. И, разбира се, в Тива има достатъчно хора, готови да продадат всичко на всеки. Взели сте своето решение. Пармен пък решил да вдигне пиршество. Това не е било помен, не е било отдаване на почест към техния мъртъв господар. Какво беше то, Сихера? Празненство? Във вашите очи това е било богохулство. Те са се събрали, облечени в най-разкошните си дрехи, с най-хубавите си перуки, накичени с бижутата си, за да плюскат като свине. Изчакали сте, докато останалите от домакинството заспят, и тогава сте нанесли своя удар. Лесна задача за икономка. Пармен поискал още вино. Изплакнали са устата си с вода и именно в нея вие сте сипали отровата. Те са изпили смъртта, която ги е сполетяла бързо: обичайните симптоми, замайване, треска. Не са имали време дори да се докоснат до новата кана с вино.

— Можеха да ме нападнат и да се опитат да избягат.

— Не, не, Сихера, как да го сторят, когато не са могли дори да си поемат дъх? Било им е невъзможно да помръднат, крайниците им са се тресели от болка. Конвулсиите последвали почти незабавно. Наблюдавали сте как тримата умират. Това се случило непосредствено след полунощ. Слугата се бил оттеглил, не подозирайки нищо за убийствената драма, разиграваща се на покривната тераса. Пармен, дъщеря му Неферен и Рахмел се гърчели в спазми, прекатурвайки купи, бокали, подноси и дори водните чаши. Трябвало е да се уверите, че са унищожени. Красивите гравирани стъклени чаши съдържали доказателството, затова просто сте лиснали на терасата всичко, което не било изпито от тях. Виното, храната и нощният вятър щели да разнесат миризмата.

Сихера извърна лице и се разсмя. Амеротке видя, че тя се опитва да овладее дишането си.

— Господарю — облиза устни икономката, — това са сериозни обвинения. Но какви са доказателствата ви?

— Ще бъда искрен, Сихера: все още нямам доказателствата, от които се нуждая, но след като тази къща бъде претърсена, а тя се претърсва в момента, аз ще намеря онова, което ми е нужно. Ще намерим съкровищата. Пармен може би ги е скрил; може пък сега да са при вас.

— Не, не са.

— Не, но все ще са скрити някъде, в стаята на Пармен или навън в градината. Със сигурност ще намерим отрова, миришеща на горчиви бадеми. Тялото на Неферен също е доказателство. Миризмата на отровата по него беше особено силна. Посетих Дома на смъртта; пазителят ще потвърди думите ми.

— Но аз не съм тровила…

— Тогава съдът ще пита кой го е направил. Е, Сихера, кой се е качвал на покривната тераса миналата нощ?

Тя го изгледа втренчено.

— Има и други въпроси. Неферен е била девствена, макар че, за да ме объркате, вие твърдяхте, че Имотеп е имал любовна връзка с нея. Пазителят на труповете ще го потвърди под клетва: Неферен е умряла девствена. Направихте и друга сериозна грешка — за лаенето на хрътките салуки.

— Те са вдигнали тревога.

— Не. Припомнете си последствията от събитията! Кучкарят станал и отишъл да види какво не е наред. Забелязал, че лампите все още блещукат на покривната тераса. Качил се горе, видял ужасяващата сцена, после ви събудил. Изпратили сте незабавно вестоносец в храма на Нубия. Събитията следват бързо едно подир друго. Когато пристигнах обаче — и пазителят на труповете ще потвърди това, — плътта на вашите жертви беше напълно изстинала, били са мъртви от няколко часа. И нещо по-важно. Виното, с което са оплискани ръцете и дрехите им, бе съвсем засъхнало. С други думи, те сигурно са били убити доста преди хрътките салуки да вдигнат тревога.

— Не… не мога да схвана мисълта ви.

— О, можете. Забавили сте се твърде дълго между убийството и вдигането на тревогата. Може би сте се паникьосали. Искали сте да се овладеете и да се успокоите или просто да сте сигурна, че наистина всички са мъртви. После сте се измъкнали от стаята си, потракали сте с тояга по клетките на салуките и сте избягали. Останалото дошло от само себе си.

Амеротке замълча, тъй като откъм градината се чуха викове и възклицания.

— Сигурно е Асурал — промърмори съдията. — Претърсва наоколо. Казах му да не допуска никаква съпротива. В заключение, Сихера, моето обяснение е и единственото, което може да се даде за всички смъртни случаи в Дома на гората. Имам достатъчно доказателства, за да предявя обвинение срещу вас. Вие сте нубийка. Сърцето на фараона охладня към вашия народ. Каква милост можете да очаквате? Палачите, писарите на тайния кабинет ще ви изтезават и унижават. Истината е, че всичко свърши — разпери ръце Амеротке. — Сихера, вашият живот извървя своя път. Вие сте убили трима души; те са заслужавали да умрат, но от правосъдието на фараона, а не от вашето.

Сихера се изправи. Докосна леко ръката му, после мина покрай него и се насочи към вратата.

— Ще я намерят — каза му през рамо, — ще намерят отровата, с положителност ще я намерят както в стаята на Пармен, така и тази, която е скрита в моята стая — обърна се отново тя и бавно се върна, обгърнала ръце около себе си. Спря и погледна надолу към седналия Амеротке. — Каква полза? — прошепна му. — Прав сте. Животът ми е свършен. Направих това, което исках — почти се усмихна тя. — Наблюдавах ви, Амеротке, действително ви наблюдавах. Чудех се дали ще следвате същия змийски път като мен към вратата на истината. Но при все това дори и сега — наведе се тя напред и го докосна по лицето — вие сте разтревожен. Тъмни сенки ограждат очите ви, бръчки браздят кожата ви. Липсват ви съпругата ви, господарю Амеротке, и децата ви, нали? — очите й се изпълниха със сълзи. — На мен също ми липсва Имотеп, много ми липсва. Моят господар Имотеп, моето сърце и душа, замина в Далечния запад. Искам да го последвам. Вие сте разтревожен от кризата в Тива, господарю Амеротке, имате куп проблеми на главата. Не можех да чакам вашето правосъдие. Как бих могла да знам дори ще преживеете ли този ужасен ад? Аз обичах Имотеп. Винаги съм го обичала и винаги ще го обичам. Преди много години се омъжих за нубийски воин, арит; той беше убит. Имотеп ме взе в своя дом. Казват, че нашите ка са създадени незавършени, че нашите души стават цялостни, когато срещнем друга душа, която да допълни нашата. Имотеп беше моят завършек, моята цялост, моята половинка. След войната в Нубия ние дойдохме като победители в Тива. Фараонът даде на Имотеп жена, дъщеря на виден тивански благородник. Той искаше да откаже. Аз го помолих да не го прави, за да не нарани сърцето на фараона. Можеше да се обиди, ако Имотеп предпочетеше някаква нубийска селянка пред дама от Тива. Имотеп се ожени. Договорихме се да спазваме свещения му обет към Изида. Но любовта не може да бъде спряна, знаете това. Тя скача, лее се и прелива, клокочи и кипи. Можем ли да заключим в клетка слънчевата светлина, въздуха, който дишаме? Но все пак нито съпругата на Имотеп, нито който и да е друг от цялото домочадие никога не подозря истината.

Съпругата на Имотеп накрая умря и нашата връзка се възобнови, но отново тайно. Хармонията се запази. Имотеп дори обмисляше да се върнем в Нубия, за да можем да се оженим и да започнем нов живот — каза тя и изведнъж лицето й помръкна. — После дойде промяната. В началото — първият предвестник, като първите дъждовни капки — бунтът в Нубия. И нещо по-смразяващо — появата на аритите тук, в Тива. Имотеп често посещаваше храма на Нубия. Една нощ, докато се връщал, бил нападнат от засада. Аритите се нахвърлили върху него в мрака и поискали плановете на пътищата на Собек, на оазиса Синджар и преди всичко на Тимсах. Сега знаете, господарю, че в тази крепост има скрити кладенци, големи резервоари за вода, тайни басейни; подземия за съхраняване на храна, места, в които може да се пече месо, а пушекът и миризмите да останат скрити. Там има силози за зърно, складове, лабиринти от коридори и пасажи. Имотеп си даваше сметка защо аритите искат тези планове. Преди години той беше прекарал известно време там в качеството си на разузнавач и бе изработил карта на цялата крепост с помощта на пустинните скитници и пясъчните жители, все хора, които отдавна са отпътували за Далечния запад. В началото той отказа да сътрудничи на аритите. На следващия ден ми се наложи да отида в ковашкия квартал в Тива. Случи се толкова бързо. Дръпнаха ме и ме завлякоха в един сокак, вързаха червената кърпа около врата ми, не стегнато, просто като предупреждение. Един арит пъхна скарабей в ръката ми — тя преглътна мъчително. — Въпреки молбите ми Имотеп се съгласи да им помага. Начерта плановете и ги занесе в храма на Нубия, където ги предаде на Куфу.

— Той подозираше ли Куфу?

— Имотеп обичаше храма на Нубия, за него той беше връзката с миналото му. При все това не уважаваше Куфу, винаги го е смятал за слаб човек и нагаждач. Но както Имотеп казваше, кой беше той, че да съди? Куфу също беше подложен на шантаж и заплахи. Той се заплесваше по млади жени, този Куфу може би дори е пил от една чаша с вашия приятел Шуфой? Имам предвид онази празноглавка Матайа.

Амеротке запази мълчание.

— Предполагам — потри бузата си с ръка Сихера, — че Имотеп и аз бяхме много разсеяни и развълнувани от нашата любов един към друг, от заплахите, от разрастващата се криза в Тива. Подценихме Пармен, този тлъст и алчен подлец; негодуванието заради това, че ще бъде изхвърлен от Дома на гората, сигурно непрекъснато го е глождело. Отровата в сърцето му е преляла. Ако бях по-внимателна, щях да разчета знаците. Дойде като гръм от ясно небе, внезапно и жестоко. В онзи ден се почувствах необяснимо зле и Имотеп беше убит. Първоначално бях като обезумяла. Трябваше да крия любовната си мъка, но после малко по малко започнах да се съмнявам в цялата постановка. Защо им беше на аритите да убиват Имотеп? В крайна сметка те го бяха заплашили чрез мен, а и той самият би могъл отново да им потрябва. Разбира се, Пармен и съучастниците му допуснаха лека недискретност — тяхната печал бе фалшива, тяхната жалейка кънтеше на кухо. Онези шушукания по ъглите. Тайни срещи в градината. Разни неща, които изчезваха от къщата. Пармен ги продаваше. Започнах да се учудвам. Попитах го, когато се преместят, ще ме вземат ли със себе си? Той само се разсмя и каза, че ще трябва сама да се погрижа за себе си. Няколко дни по-късно пътуващ амбулантен търговец, който продаваше разни джундужурии в храма на Нубия, спря пред къщата. Извадих късмет, че го срещнах до задната врата. Той ме попита за двама просяци, които били изчезнали от храма на Нубия. Помислих си за онзи труп и за другия, който вие открихте впоследствие. Пармен беше вече зает с подготовката на заминаването им. Привидно се държеше като опечален домоуправител; тайно обаче той беше крадец, готвещ се да избяга, да отлети като прилеп в нощта. Имотеп имаше красива сребърна гравюра на антилопа. Изчезна. Отидох на пазара и я видях изложена за продан. Възразих пред Пармен, но той ми заяви, че това не е моя работа. Трябвало да плати разходите по домакинството. Щял да продължи да го прави, докато Домът на гората бъде окончателно предаден на храма на Нубия.

Лежах в леглото си и разсъждавах върху онзи фатален ден — моето прилошаване, възможността Имотеп да е бил мъртъв много преди да разбият вратата. Логичното заключение беше отрова. Отидох в Тива и се срещнах с някои от хората скорпиони. Накрая открих истината. Исках отмъщение, справедливост. Бях твърдо решена да не допусна Пармен да убие и мен. Те организираха последния си нощен пир. Обичайното лицемерие — щели да въздадат почит на живота на Имотеп, да му направят помен, за да пожелаят на неговата ка успешно и безопасно пътуване към боговете. Бях бясна. Тези зли твари всъщност щяха да честват убийството на щедрия си роднина, който, за да ги защити, стигна дотам, че дори се договори с аритите. Изчаках, докато слугите се оттеглят. Пармен се държеше съвсем като господар и собственик. Нареди ми да им донеса прясна вода. Направих го, донесох им — заедно с бадемовия извлек, който бях купила от скорпионите. Смесих го с водата и напълних чашите им. Беше много силен, много, много повече, отколкото изобщо бях очаквала. Веднага им прилоша, с много остри болки; едва мърдаха. Седнах и наблюдавах конвулсиите, давенето и смъртта им. Завързах здраво червените кърпи около гърлата им, здраво като примка на ласо. После отидох долу, в моята стая. Помислих да унищожа бадемовата отрова, но реших да я запазя, за всеки случай. Питах се дали ще откриете истината, дали ще разберете какво всъщност се е случило. Накрая събудих хрътките салуки и се чувствах почти щастлива — тя вдигна глава. — Бях въздала възмездие и правосъдие на Пармен и неговата разглезена дъщеря, както и на онзи стар негодяй Рахмел. Нямаше да могат да се насладят на печалбата от греха си — тя замълча. — Е, господарю, какво ще се случи с мен?

— А съкровищата, ограбени от Къщата на тишината? — попита Амеротке.

— Господарю — избегна погледа му Сихера, — не знам — облиза пресъхналите си устни тя. — Бих искала да си вървя, така че, кажете ми какво ще се случи с мен.

— Ще настоявам за милостта на фараона — отговори Амеротке. — Знаете какво означава това: бърза и безболезнена смърт. Имам само още един последен въпрос. Имотеп или вие изобщо имахте ли някакви подозрения за самоличността на Сгеру?

Сихера отмести поглед и се загледа към вратата. Точно щеше да отговори, когато Асурал влезе, носейки малка торбичка.

— Господарю, отровата…

— Да, да — отговори Амеротке. — Капитане, моля ви, изчакайте отвън — нареди той и продължи упорито и твърдо да се взира в жената. — Зададох ви въпрос!

— Аз подозирах господаря Куфу.

— Затова ли сте го наклеветили анонимно на господаря Валу?

— Да, да, аз го направих.

— Но нямате съществени доказателства, за да изобличите Сгеру?

— Не — каза Сихера, приклекна срещу него и насочи пръста си в лицето му, — но подозирам, че вие имате, нали господарю?

Амеротке кимна.

— Като река — прошепна той, — когато прелива и разрушава бреговете си. В началото само малко ронене, тук-там, после просто процеждане на няколко струйки, които бързо се превръщат в мощен поток. Да — прехапа той ъгълчето на устата си и го задъвка. — Вече съм почти готов да изоблича Сгеру.