Пол Дохърти
Шпионите на Собек (11)

Глава четвърта
Мету: Отрова

Амеротке бе истински изненадан от Дома на гората. Великолепният двуетажен дом, разположен на север от Тива, се извисяваше над внушителните си зидани огради и гледаше към обширните зелени поля, простиращи се надолу по Нил, набраздени от безброй напоителни канали. Стените бяха искрящо бели, а огромната двукрила входна врата бе боядисана в лъщящо черно. След като вратарят пусна вътре съдията и охраната му, Амеротке застана на едно място и зяпна от изумление при вида на занемарената градина и високата трева, избуяла от двете му страни. Пътечката, водеща до главната къща, беше чиста и добре гледана, но при все това той имаше чувството, че върви през джунгла. Бели лилии и всевъзможни други цветя цъфтяха и прецъфтяваха сред тревите и тлъстата острица покрай заблатени езерца, хванали зеленикава корица по повърхността, засенчени от занемарени брези, ели, кипариси и палми. Място, в което светлината и тъмнината рязко се сменяха, а пеперудите летяха досущ като души без тела. Въздухът трептеше от жуженето на насекомите и от плясъка на разкошно оперените крила на птиците, пикиращи из зелената тъма.

Вратарят ги отведе до главната къща, където завари Пармен, Неферен, Рахмел и Сихера, приседнали в сенчестата прохладна галерия. Похапваха траурен хляб и пиеха водата на горчилката — обичайната храна за опечалени хора. Те станаха на крака при идването на Амеротке. Пармен му предложи нещо, с което да се подкрепи, но съдията отказа и седна на възглавниците покрай малките кедрови масички. Той тактично представи охраната си. Пармен се засуети и даде указания на слугите да отведат офицера и поделението му към кухненския двор, където да им предложат по-солидна закуска, покана, която войниците веднага приеха. Докато продължаваха всички тези любезности, Амеротке се настани и изпитателно огледа домакините си. Всички до един бяха чистокръвни нубийци. Пармен беше дебел, суетлив и нервен, очите му бяха зачервени от плач, а лицето и късо подстриганата му коса бяха изобилно посипани с траурна пепел. Домакинът на имението беше властен и надменен мъж с пронизващо остър глас и сприхави маниери, дебелите му устни силно трепереха, сякаш очакваше да се разрази някакъв проблем. Неферен, дъщеря му, беше стройна и миловидна девойка, но Амеротке забеляза, че погледът й е тежък, а маниерите — леко префърцунени и надути. Рахмел беше вечният войник, стар и посивял, с набръчкано лице, видяло какво ли не, а по сухото му жилаво тяло се виждаха белези от много битки. Сихера седеше с наведена глава и спусната отпред сива коса, сякаш искаше да се скрие.

Амеротке се огледа из обширната галерия. От двете страни на фасадната врата бяха изрисувани Божествените маймуни, въплъщение на Утринния дух, сразяващ Омърсените и Демоните, вкарвайки ги в езеро от огън, разпален, за да ги погълне. Всички саксии и вази с цветя, които бяха стояли пред тези изображения, бяха махнати, но петната, оставени от тях по пода, все още се виждаха. На трегера на вратата имаше окачен папирус с молитва към боговете, което се считаше за особено ефикасно средство за предпазване на хора в траур от зли духове.

— Господарю Амеротке — привлече Пармен вниманието на съдията, — с какво можем да ви помогнем? — той се наведе напред, измъкна едно топче самородна сода от купата на масата и го пъхна в устата си. — Направо съм пресъхнал — извини се той и лицето му се изкриви в нещо като усмивка. — Цялото това вълнение, тревогите, а и постенето.

Амеротке седеше като хипнотизиран от купата с топчета. Помисли си за собствения си дом, за содените топчета, натрупани на висока купчина в съд с формата на нар. Беше видял подобни купи и в приемната зала в храма на Нубия. Офицерът на охраната му винаги носеше пълна кесия със содени топчета за хората си. Ами ако те бяха отровени или поне някои от тях? Никой не ги беше преглеждал или проверявал. Топчето просто се пъхаше в устата и се смучеше, така че, ако беше отровено, щеше да е късно.

— Господарю Амеротке?

Съдията примигна. Сихера се бе навела напред. Тя бе по-светлокожа от другите, с големи изразителни очи и лице, което, независимо от посивялата коса и бръчиците, все още бе запазило естествената си красота.

— Господарю — повтори тя с мек, галещ глас, — добре ли сте?

— Да — отговори й той.

— Скоро слънцето ще залезе — каза тя, затвори очи и започна да рецитира стихове.

 

 

Когато си тръгваш, опустява светът и помръква,

домовете сякаш са гробници, в които спят мъртъвци.

Само лъвът и пепелянката дебнешком се промъкват

през черната огнена пещ на нощта непрогледна.

 

 

Тя отвори очи.

— Мислите за убийството, нали, господарю Амеротке?

— Да, мисля — съдията се почувства малко неудобно от хладния й, сериозен и настойчив поглед. — Мислех си за меджайските съгледвачи, прикрепени към армията на генерал Омендап. Чували сте за убийствата там, нали?

Всички кимнаха в потвърждение на въпроса му.

— Така както сме чували и за смъртта на арита затворник — изтъкна Пармен. — Бяхме в храма, когато това се случи. Направо пълна мистерия, обвита в мрак и кръв.

Амеротке изведнъж си спомни поемата, която рецитираше Сихера, и като затвори очи, издекламира следващата строфа:

 

 

От изток Зората отново изгрява навън

и агнетата се събуждат,

хората скачат с песен от сън

измиват се и чисти одежди обличат,

а после вдигат ръце в щастливо обожание…

 

 

Отвори очи и се усмихна на домакините си.

— Скоро ще падне нощта. Всичко ще потъне в мрак, но накрая зората отново ще дойде. Ако има някакъв проблем, той със сигурност трябва да има и решение. Ако има мистерия или загадка, тя трябва да има отговор. Смъртта на вашия господар Имотеп дойде като гръм от ясно небе, нали?

— Напълно вярно! — внезапно и с рязък глас се намеси Неферен. — Аритите има за какво да отговарят! Имотеп беше добър господар, военен ветеран, предан на Великата къща.

— И все пак той умря, докато се намираше под ваше наблюдение и охрана? — Амеротке посочи Рахмел, който се размърда притеснено.

Нубиецът вдигна стъкленица с вода и отпи от нея, като се намръщи на вкуса й.

— Преди много години — дрезгаво започна Рахмел — аз се сражавах в редиците на предишния фараон, бащата на Божествената, срещу аритите. Той трябваше да срине до основи укреплението им в Бекна. Аритите са сенки на злото, те могат да се промъкват и да прелитат където си искат.

— И все пак това наистина е необяснима загадка — настоя Амеротке. — Разбрах, че господарят ви е бил в Къщата на тишината? Вратите са били залостени? Как биха могли аритите да проникнат?

Думите му бяха посрещнати с мълчание.

Амеротке избърса уста с пръст и се замисли. Над него се издигаше внушителният дом на Имотеп, с красивите бели стени, блестящи на силната слънчева светлина, но при цялото му великолепие, около него всичко тънеше в хаос и безпорядък, а джунглата на градината, ограждаща Къщата на тишината, криеше своите смъртни тайни.

— Разкажете ми — кимна той на домакините — за самите себе си, а също и за вашия господар.

— Ние сме нубийци — започна бавно Пармен — от племето Карзай в Долна Нубия. Предшественикът на Божествената нахлу като същински бог Монту в нашите земи и заби знамето си. Имотеп и ние — всички сме роднини, далечни братовчеди, веднага заявихме подкрепата си за фараона, макар това да ни направи непопулярни сред нашия народ въпреки доброто име, което Имотеп си бе извоювал преди с хитростта и храбростта, които проявяваше в битките. Той влезе в лагера на фараона и ние го последвахме — Пармен се засмя неловко и някак пресилено. — Когато казвам ние, имам предвид себе си, Рахмел и Сихера, Неферен се роди по-късно. Жена ми — устните на дебелия домоуправител потрепериха, — тя отпътува към Далечния хоризонт.

Амеротке кимна тактично.

— Останалото е това, което сте чели в хрониките — продължи Пармен. — Тутмос подчини и Горен, и Долен Египет. Имотеп се утвърди като изкусен съгледвач. Издигна се до командир на Шпионите на Собек, елитния корпус, отговарящ за разузнаването на страната, който винаги върви пред армиите на фараона. Той бе щедро възнаграден — с яка от злато, със сребърни гривни, със земя, със съпруга, с почетни отличия, дори с така желаните от всеки воин червени ръкавици, с които фараонът удостоява само своите фаворити.

— И така, нубийците бяха разгромени, а аритите, и те заедно с тях? — попита Амеротке.

— Така е исторически погледнато, господарю. След победата си, независимо от съпротивата на укреплението в Бекна, други дела призоваха Тутмос обратно в Тива. Когато армията му тръгна на север, ние се присъединихме. Негово величество даде на Имотеп имението и градините около него. Господарят ми се засели тук и се чувстваше щастлив и доволен. Наистина, и двамата преживяхме трагедия. Жените ни умряха. Аз бях щастлив да бъда дарен с Неферен; Имотеп остана бездетен.

— А аритите? — попита Амеротке. — Имал ли е Имотеп или някой друг от вас вземане-даване с тях?

— Никога! — яростно каза Пармен. — Не е ли вярно това, Рахмел?

— Аз бях телохранител на Имотеп, бях до него ден и нощ. Моята душа и неговата душа — каза старият войник, като сключи двата си пръста заедно — бяха ей така! Ще ви кажа следното, господарю съдия — продължи да говори той като на парад, — аритите ни мразеха и ние ги мразехме.

— Защо? — попита Амеротке.

— Ами, първо — каза Рахмел, — господарят ми имаше пръст в техния разгром. Второ, той опустоши едно от техните светилища, храм, посветен на тяхната богиня хиена, загнезден дълбоко в джунглата. Като награда Тутмос му даде свещените предмети, взети оттам като трофеи: статуетка от чисто злато — фигурка на хиена, която кърми кутретата си, цялата инкрустирана със скъпоценни камъни, а освен това и няколко малки ковчежета, пълни със слитъци злато и сребро. Тези неща бяха радостта и гордостта на моя господар. Сигурен съм, че аритите никога не са забравили за тях.

— И през нощта, в която вашият господар беше убит, те са изчезнали?

— Да.

— Но как е било възможно това? — попита Амеротке.

— Най-добре ще е да видите сам — Рахмел се изправи и другите го последваха.

Амеротке също стана и хвърли поглед на Сихера. Тя продължаваше да го гледа все така хладно, сякаш оценяваше колко струва. Амеротке повика охраната си и тръгна след тях в градината по обрасли с острица лъкатушещи пътечки, покрай които се виеше избуяла трева. Беше доста зловещо преживяване. Намираше се в имение в най-богаташкия квартал на града, а градината приличаше повече на джунгла, отколкото на парк. Смесица от боричкащи се миризми се носеше наоколо — дъхът на гниещи растения се смесваше с уханието на цветята и на свръхсладкия аромат на презрели плодове. Малки маймунки с черно-бяла окраска скачаха из гъстите клони. Отнякъде избликваше птича песен, после изведнъж всичко утихваше. Свят от мрачна зеленина, помисли си Амеротке — само случайни слънчеви лъчи проникваха в тъмата.

— Така го искаше господарят — каза Неферен.

— Сега, когато той е мъртъв — попита Амеротке, — какво ще правите?

Пармен, който тежко се клатушкаше напред, спря и се обърна, избърсвайки потта от посипаното си с пепел лице.

— Имението и всичко в него е оставено на храма на Нубия — каза той.

— А вие?

— Много щедро завещание — бързо отвърна Пармен, — много щедро, наистина. Имотеп беше грижовен и ние няма да си отидем с празни ръце, но… — сви рамене той, и пак тръгна напред — бих дал всичко, за да се върне господарят ни обратно.

Прекосиха малка полянка и излязоха на откритата площадка пред Къщата на тишината. Четвъртитата постройка напомни на Амеротке за храм с каменната си основа, с колонната галерия, оформяща входа, с полегатите стъпала от двете страни на рампата към входа и с двукрилите врати, които сега зееха полуотворени. Стените бяха от твърди тухли от печена глина, измазани с хоросан, а после боядисани в блестящо бяло. Двата прозоречни отвора, намиращи се високо в стената от двете страни на вратата, бяха с дървени решетки. Амеротке прошепна на охраната си да го изчака, докато обиколи и огледа сградата и пространството около нея. Освен на фасадата имаше по още два прозоречни отвора и във всяка една от другите три стени, но не се виждаше никаква друга врата или външни стъпала — само вентилационни отвори с решетки, чиито пръчки бяха здраво забити в мазилката. Амеротке не установи някаква нередност — нямаше следи от насилие или съпротива по пода или по повърхността на чисто белите стени. Отиде обратно до фасадата и се изкачи по стъпалата в галерията с колоните. Спря пред рисунките от двете страни на двукрилата врата — изображения на Собек, на бога крокодил, с човешко тяло, но с главата на речния звяр. Божеството беше нарисувано с корона от пера, в центъра на която изпъкваше слънчев диск. Двукрилата врата, която Собек трябваше да пази, беше разбита и натрошена на трески. Пармен пристъпи вътре до светилниците и факлите, докато Рахмел обясняваше как са били залостени вратите.

— В нощта, в която бе убит господарят ми — мрънкаше телохранителят, — тези врати бяха здравата залостени. Питайте слугите. Трябваше да използваме външната греда, за да разбием и махнем тази отвътре.

Амеротке кимна и влезе в Къщата на тишината. Беше влажно и доста топло. Над малко басейнче с бистра вода бръмчаха мухи. Рахмел обясни, че то се захранва от подземен извор. Амеротке се огледа наоколо. Къщата беше разделена на три части — от двете страни на преддверието имаше редица ярко боядисани колони. Стените му бяха оцветени в свежозелено, сякаш Имотеп беше искал да внесе настроението на своята дива градина и тук. Светлината се осигуряваше от факлите и лампите, наредени по множеството ниши в стените. Преддверието беше всъщност малък храм на бог Собек. Стените от двете му страни изобилстваха със стенописи, изобразяващи бойните подвизи на бога, а вдясно имаше домашен олтар, представляващ изящно изработен наос. Вратите на това светилище бяха отворени, за да се вижда богът с крокодилската глава, изваян от някакъв скъп синьо-зеленикав камък, който блестеше зловещо на светлината на лампите.

— Защо Собек? — попита Амеротке.

— Богът патрон на моя господар — гордо отговори Рахмел. — Собек ходеше с Имотеп и неговата кохорта шпиони на всичките им експедиции. На тях спечели много яки за храброст и затова беше вечно благодарен на този бог.

— Защо е всичко това? — обхвана Амеротке с жест пространството около себе си.

— Господарят ми беше потаен, скрит човек — каза Пармен, като пристъпи напред. — Къщата на тишината беше неговото убежище, тихо, спокойно местенце, закътано в джунглата на неговата градина. Всичко това му напомняше за Нубия и за миналото му. Призрачно изживяване в мрака, в тишината, нарушавана единствено от писъците на нощните твари, сякаш…

— Сякаш сте на някаква поляна в гората на Юга?

— Да, точно така.

— А настоящата опасност, появата на аритите?

Пармен прехапа устни, погледна бързо към дъщеря си и Рахмел, после обратно към Амеротке.

— Той не ни каза много за това.

— Смяташе, че аритите са се укрепили здраво тук, в Тива — намеси се Сихера, влизайки през двойната врата. — Имотеп наистина ненавиждаше убийците от кланицата. Наричаше ги обезумели за кръв, незнаещи насита гадни твари.

Гласът на старата жена беше силен и въздействаш.

— Какво имате предвид с това, че са се укрепили тук, в Тива? — попита Амеротке и неволно потръпна; това призрачно място, ужасът на изтеклия ден, бързата жестока смърт на арита гнетяха душата му.

— Беше убеден, че нубийският полк е бил превзет отвътре, че войниците са завербувани, че сърцата им са се превърнали в камък и са се отвърнали от фараона — Сихера пристъпи.

— А Сгеру?

— О, значи знаете за Сгеру, господарю Амеротке? — язвително се засмя тя.

Амеротке предпочиташе лицето й да не е толкова скрито в сянката. Забеляза, че другите трима запазиха мълчание.

— Имотеп беше сигурен, че Сгеру се таи в Тива от години като някаква чума, която расте и се развива като смъртоносен гноен цирей.

— Но къде?

— Навсякъде, господарю.

— В храма на Нубия?

— Аз лично се съмнявам в това — отговори Сихера, а гласът й прозвуча вяло и уморено. — Но може би — добави тя по-бързо — в къща като тази.

— Глупости! — изръмжа Пармен.

Амеротке се взря изпитателно в Сихера. Жената беше цинична, но явно с остър ум и се държеше някак настрани от другите, сякаш бе просто наблюдател.

— И защо точно сега? — попита Амеротке. — Този, Сгеру?

— Всичко достига до зрялост в един момент — отвърна Сиреха. — Нов Сгеру. Може би онези ужасни демони в Бекна са възстановили силата си и са се понесли като буря да разпрострат своята жлъч из селцата на Нубия сред хорицата, чиито роднини и съплеменници са в полка. Като някакъв мор, щом са минали през племената из провинциите на Нубия, са се разпрострели и на север чак до Тива.

— Така ли смяташе Имотеп?

— Питайте тях — неохотно каза Сихера, показвайки, че не й се иска да продължава.

— Не, ти му кажи — с подигравателен глас се намеси Неферен.

— Познавах Имотеп още като младеж — каза Сихера. — Никога не е бил годен за чиновник или за политик. Не обичаше бюрокрацията. Имотеп беше войник, разузнавач, и то изключително опитен и изкусен. Винаги е бил убеден, че макар аритските убийци да действат потайно, накрая ще излязат от скривалищата си на светло и ще се разгърнат в пълната си сила. Както хиените напускат тъмнината на скалите, така и те ще го направят, и тогава ще могат да бъдат разгромени. Но Имотеп всъщност се интересуваше повече от предстоящата битка, както и от пътищата на Собек към Нубия — той прекара последните си дни, проучвайки стари карти. Ходеше в храма на Нубия и ровеше из архивите там.

Амеротке й благодари, после влезе във втората част на Къщата на тишината. Тръстиковите кошове и панерите, пълни с документи, показваха, че тук е била библиотеката на Имотеп. Покрай двете стени бяха наредени сандъци и големи открити шкафове с прегради, пълни с папирусови свитъци. Имаше и писалище, отрупано с гърненца с червен и черен туш, специални съдове с пясък за попиване и писалки от заострена тръстика. В дъното на помещението имаше невисок подиум с възглавници за сядане и малки масички за хранене. Покрай стените бяха наредени сандъци от скъпо дърво, изписани с интересни рисунки и инкрустирани със скъпоценни камъни и карнеоли. Капаците на някои от тях бяха вдигнати. Амеротке ги обходи и надникна в тях.

— Ограбени ли са били?

— Да, да — пристъпи Пармен. — Статуетката на богинята хиена…

Амеротке разгледа внимателно и малките дървени кутии и ковчежета, които се търкаляха празни на пода.

— Тези бяха пълни със слитъци сребро и злато — прошепна Пармен, навеждайки се над пода заедно с Амеротке.

— Но как? — попита съдията, като се изправи. — Как е бил убит господарят ви и как е било откраднато съкровището му? — той посочи около себе си. — Стените са идеално уплътнени — никъде няма отвор. Прозорците са твърде малки и са много нависоко. Няма друг вход, освен вратата, при това тя е била залостена отвътре и отвън, докато вие, Рахмел — посочи той към нубиеца, — сте били отвън на стража — Амеротке замълча за малко. — Ето какво искам да ми кажете. Първо, ако аритите набележат някого за жертва, преди убийството винаги му изпращат скарабей като предупреждение и заплаха за това, което смятат да направят. Получавал ли е Имотеп такова нещо?

Въпросът му бе посрещнат с мълчание и отрицателно поклащане на глави.

— Не знаем нищо — призна си Пармен, — съвсем нищо, господарю. Ако Имотеп е получил такъв скарабей, може просто да не му е обърнал особено внимание, възможно е даже да го е изхвърлил.

— А какво точно се случи в следобеда, в който бе убит господарят ви?

— Нищо особено — започна Пармен. — Господарят се оттегли в Къщата на тишината късно през деня. Ние се пръснахме, всеки по своите задачи. Сихера имаше някакви стомашни оплаквания и си беше в стаята. Очаквахме Имотеп да излезе от къщата преди здрач. Обичаше да се качва на покрива и да напява своя собствена молитва към залязващото слънце. Тази вечер не го направи. Накрая разбих вратата. Влязох вътре — посочи Пармен към дъното на стаята, — лампите мъждукаха едва-едва и вече догаряха, но няколко факли все още светеха хубаво. Имотеп бе ей там с гръб, опрян на стената. Най-напред помислих, че е заспал. Приближих и го побутнах. Тялото му се килна леко настрани и едва тогава забелязах червената кърпа, пристегната здраво около гърлото му.

— И никакви следи от борба, от насилие, от взлом?

— Никакви, господарю.

— Но някой е влязъл вътре — каза Амеротке, — промъкнал се е зад господаря ви, затегнал е кърпата около врата му и го е удушил. Сихера, казахте, че господарят ви е бил войник. Но той не се е съпротивлявал, не е ритал с крака, не се е борил, не е направил дори най-малък опит да се защити?

— Аз не чух нищо — призна си Рахмел, — абсолютно нищичко.

— И после убиецът е ограбил сандъчетата и ковчежетата и е изчезнал също тъй мистериозно, както е влязъл. Е, как би могло да се случи това?

Пармен направи физиономия на пълно неведение и погледна към Рахмел. Амеротке изпитателно огледа и четиримата. Пармен и Рахмел — разстроени, объркани и смутени. Неферен просто си стоеше с ръце, отпуснати покрай тялото, и се взираше безизразно в него. Сихера се бе оттеглила още по-навътре в сянката.

— Е? — повтори Амеротке. — Как би могло да се случи това?

Пармен избегна погледа му.

— Не знам — едва-едва промълви той.

— Казват — заговори Сихера, — че аритите могат да променят формата си. Те със сигурност са много хитри и ловки. Може би убиецът се е промъкнал вътре, когато вратата е била разбита?

— Какво точно се случи? — попита Амеротке. — Разкажете ми отново!

— Насилихме и разбихме вратата — каза Рахмел. — Пармен влезе. Лампите догаряха и беше много тъмно.

— Отидох направо до възглавниците, на които седеше господарят — обясни домоуправителят. — Докоснах го по рамото и той се срина на една страна. Едва тогава забелязах червената кърпа около шията му. Настана объркване. Не допуснахме другите вътре. Бях много уплашен. Знаех, че вътре има цяло съкровище, но чак след като вдигнахме трупа на господаря, открихме, че статуетката, както и златните и сребърните слитъци са били откраднати.

— Значи — каза Амеротке, като приседна на един сандък и започна да отмята на пръстите си — вашият господар е бил главен съгледвач в Шпионите на Собек и е работил за бащата на Божествената в Нубия. Идва в Тива като приятел на фараона. Установява се тук и построява Къщата на тишината. След смъртта на съпругата си води тих и спокоен живот. Вие сте негови близки, родственици, част от семейството му. При все че се е преместил в Тива и се е издигнал тук, Имотеп е продължавал да изпитва истинска привързаност към родната си Нубия; ето защо той оставя цялото си имение на нейния храм. Но ето че възникват настоящите проблеми. Имотеп, по всичко личи, не се интересува толкова от аритите, колкото от някакви стари карти, по които проучва пътищата на Собек в Нубия. Ние не знаем — наблегна той — дали аритите са изпратили на Имотеп предупреждение. Възможно е! В края на краищата той е бил техен заклет враг. Но дори и да е било така, Имотеп е продължавал да поддържа рутинните си навици. В деня, в който е умрял, той се е оттеглил както винаги в своята малка крепост. Но колкото и да е защитена тази крепост, убиецът все пак прониква вътре, удушава господаря ви, заграбва съкровището му и изчезва. Вие се опитвате да го извикате — продължи Амеротке, като се изправи, — но не успявате. Използвате гредата от външното резе, за да разбиете вратата, но когато влизате вътре, откривате Имотеп удушен, а от съкровището му няма и помен. Нито знак, нито следа от някакво боричкане, нито пък някой е чул нещо нередно.

Рахмел шумно се съгласи.

— Трима от вас са били навън — продължи Амеротке. — Слугите също ли бяха свидетели на това, което се случи?

— Да, бяха — потвърди Пармен.

— С изключение на мен — обади се Сихера. — Не забравяйте, че бях болна, имах стомашни оплаквания. Много рядко ми се случват такива неща, господарю — усмихна се тя почти недоловимо на Амеротке, — но тази вечер лежах болна в стаята си. Пармен ще го потвърди.

— Но тук се е случило и нещо друго, нали така? — каза Амеротке, щракна с пръсти и им даде знак да го последват навън, в преддверието на входната галерия.

Следобедът преваляше и слънцето клонеше към залез. Червени жилки браздяха небето. Силен, студен вятър духаше през тучната растителност, обграждаща Къщата на тишината. Амеротке седна на малка табуретка до двукрилата врата и косо ги изгледа.

— Тук е открит гол труп с отсечени ръце, с червената кърпа на аритите около гърлото. Жертвата е била удушена в тази градина. Ще ми покажете ли къде?

Пармен се намръщи и тръгна надолу по рампата. Останалите го последваха; Амеротке вървеше най-отзад. Погледна назад към Къщата на тишината. Искаше му се да обмисли това, което бе открил там, но за момента бе принуден да действа като учен, пред когото има много въпроси и, уви, твърде малко отговори. Навлязоха дълбоко в градината, в една дори още по-изолирана и запусната част, където тревата под дърветата стигаше почти до кръста. Жужаха мухи, шумно цвърчаха щурци, птици и маймуни бъбреха в клоните. Пармен и останалите проправяха път в гъсталака. Стигнаха до малка група терпентинови дървета. Пармен спря покрай тях, там, където тревата беше особено буйна и висока, и посочи към земята.

— Трупът бе открит ето тук.

— Кой го откри?

— Господарят ни, Имотеп. Беше излязъл на една от сутрешните си разходки; хрътките му салуки бяха с него, именно те откриха трупа.

— Някой от всички ви разпозна ли този човек?

— Не — отвърна Пармен. — Имотеп беше също толкова изумен, колкото и ние самите. Беше му много, много чудно. Имам предвид за този непознат странник, гол и удушен в градината му.

— И? — попита Амеротке.

— И какво, господарю?

— От малкото, което знам — каза Амеротке, — аритите удушават жертвата си; това е част от техния свещен, варварски ритуал. Никога не съм чувал да режат ръцете на жертвите си.

— Истина е! — чу се гласът на Сихера.

Амеротке се обърна.

— Изглеждате сигурна в това?

— Разбира се, че съм сигурна — махна тя с ръка, за да отпъди мухите от лицето си. — Подобно нещо е в противоречие с изискванията на техния варварски ритуал, както го нарекохте. Чрез него те принасят в жертва на Нема и тялото, и душата като едно неделимо цяло.

— Тогава защо ръцете са били премахнати?

— Не знам — промърмори Рахмел. — Хрътките на господаря откриха тялото и вдигнаха шумотевица. Имотеп прегледа трупа, после ми каза да организирам вдигането и преместването му в Дома на смъртта в храма на Нубия.

— Господарю — с възмущение се намеси Пармен, — какво повече бихме могли да кажем? Казахме ви всичко, което знаем.

— Да, наистина — въздъхна Амеротке и попипа дългата къдрица отстрани на лицето си и отри капчиците пот. Чувстваше се уморен и леко объркан, а и все още продължаваше да се тревожи за семейството си. Погледна нагоре към небето, което се къпеше в червеникавите отблясъци на залязващото слънце, после обърна лице, за да улови ветреца, така прохладен и така привлекателен след жежкия ден.

— Ще се връщам в къщата — каза той. — Ще се срещна с охраната си там.

После се завъртя на пети и тръгна назад през тревата. Пармен забърза напред, за да му показва пътя. Щом се върна в галерията на главната къща, Амеротке размени тихичко няколко думи с офицера си, който беше разговарял надълго и широко със слугите. Това, което чу от него, съвпадаше с всичко, което и самият той бе чул от родствениците на Имотеп. Изслуша офицера, кимна, после се върна при домакините си.

— Пармен, Рахмел, имате ли восък?

Пармен кимна. Амеротке отвори кесията на пояса си, извади картуша си и го подаде на офицера.

— Искам Къщата на тишината да бъде запечатана веднага. Вратите да се залостят, както обикновено, а печатът ми да се постави на съответните места. Никой да не влиза в сградата в мое отсъствие.

Офицерът побърза да изпълни нареждането му. Амеротке щракна с пръсти към Пармен.

— Ще му трябва восък. Погрижете се да му го осигурите.

Домоуправителят погледна така, сякаш възнамеряваше да възрази.

— Искам това да се направи още сега, и то бързо — рязко каза Амеротке. — И има още едно нещо.

Той отиде в галерията и седна. Неферен му предложи напитка от прясно изцедени плодови сокове, но той поклати глава, зареял поглед из занемарената подивяла градина. Не след дълго офицерът и Пармен се върнаха. Къщата на тишината беше залостена и запечатана с три пласта восък, а картушът на Амеротке бе ударен върху двете крила.

— Много добре — каза Амеротке, изтегли ветрилото от пояса си и започна да си вее на лицето. — Искам да се върна на мястото, където е бил открит онзи труп. Имам нещо наум.

Пармен въздъхна шумно, но поведе групата. Когато стигнаха на мястото, Амеротке го помоли да му покаже точно къде е било открито тялото. Пармен го посочи. Амеротке му каза да отиде и да застане в сянката на терпентиновите дървета заедно с останалите от групата, а той се наведе и започна щателно да оглежда земята. Офицерът предложи да му помогне. Амеротке само поклати глава. Трупът според Пармен беше открит точно до дърветата. Амеротке отиде до мястото и откри по тревата съсирена кръв, гъмжаща от мравки и други буболечки.

— Така значи — прошепна той, — който и да е този човек, бил е убит тук и ръцете му са били отрязани. Пармен? — повика той.

— Да, господарю?

— Бяха ли открити ръцете на мъжа?

— Не мисля, господарю. Не, не, не бяха — отговори Пармен. — Господарят ми явно не прояви интерес към това.

— А е трябвало — прошепна Амеротке, — със сигурност е трябвало, но засега достатъчно — добави той и се изправи, бършейки пръсти. — Пармен, аз приключих тук, но ще се върна…

 

 

Окото светещо на Хор^[1] пристига,

блести над нас, прогонва мрака.

На хоризонта Ра отново се въздига

и ликува, когато пламъците му поглъщат злото.

Срещу силата на Сет, посята в неговите твари,

огньове по пътя на Ра ще запаля

и стъпките му с обожание ще следвам

по ръцете на сестрите близначки^[2].

 

Амеротке посипа тамян върху малкото запалено кандило, поставено на масичка пред него, и загледа как ароматният дим се вдига към потъмняващото небе. Когато се върна вкъщи от Дома на гората, установи, че Шуфой е разположил трима въоръжени войници да охраняват градината. Норфрет се беше притеснила от тях, защото на висок глас коментираха местонахождението на съпруга й. Амеротке още не бе привършил с ритуалното си измиване след влизането у дома и тя го засипа с порой от въпроси. Той само поклати глава, усмихна се и я целуна право в устата.

— Всяко нещо с времето си — промърмори съдията.

Норфрет го изгледа сърдито, изгаряйки от любопитство, и прошепна:

— Ще е добре да чуя какво имат да кажат устата ти.

Амеротке безгласно бе решил, че най-добрият път, който може да следва, е дискретността. Излезе в градината и поговори с войниците от охраната. Тайничко му се искаше те да са повече, но при положение че нубийският полк беше заключен в казармите, другите полкове се събираха за поход на юг от Тива, а градският гарнизон беше вдигнат на бойна нога срещу нови евентуални покушения, изпълнението на всяка молба за повече войници щеше да отнеме дни. Амеротке скри собственото си безпокойство, докато играеше сенет^[3] със синовете си и се заливаше от смях, когато го хващаха, че мами. След това отиде с тях в градината, за да проверят заедно дали наистина колония от джърбоа^[4] са нападнали овощната градина, както се бе сторило на Ахмазе. Кърфей реши, че не си струва да им обръщат внимание, защото това са просто мишки, и заяви, че е видял един дженет^[5] да ловува между дърветата. Амеротке следваше момчетата през градината, покрай красивите бистри басейнчета, зелените поляни, беседките и пътеките, покрити с виещи се лози. Прекрасните лехи с цветя и билки, красиво боядисаните малки павилиони, тесните напоителни канали и добре подрязаната и поддържана овощна градина бяха в рязък контраст с мрачната обрасла градина, обграждаща Къщата на тишината. Съдията се запита какви ли още тайни може да съдържа онова усамотено място.

Накрая той обяви край на преследването. Седна с момчетата под сянката на любимия си зелен дъб, който сигурно растеше тук от цяла вечност, и заедно хапнаха сладкиш от грис и пийнаха плодов сок. После двамата му синове тичешком се втурнаха към къщата, за да упражняват уменията си като писари с Шуфой. Малкото човече, извънредно развълнувано и разсеяно, се щураше из градината, рецитирайки поезия, която Ахмазе описа като „любовните строфи на самия Велик майстор“, както те обичаха да наричат Шуфой. Амеротке реши да остави своя нещастно влюбен приятел на мира. Изми се и се качи на покривната тераса, за да се наслади на вечерята си от ориз и бакла, подправени с кориандър. След като приключи, му се поиска да се полюбува на небето, което непрестанно менеше цветовете си, и да почувства студения вятър на Амун по лицето си, а после да каже една молитва за всички, които обича. Дълго стоя сам. На обширната тераса бяха подредени възглавници, малки масички, делви с цветя и кандила с тамян; това беше неговото любимо място както призори, така и на мръкване. Но тази вечер проблемите и грижите от изтеклия ден продължаваха да го тормозят и не му даваха мира. Все пак имаше поне едно нещо, което му беше донесло известно спокойствие. Когато се върна вкъщи, Шуфой му беше прошепнал името на шпионина, когото Великата къща държеше в храма на Нубия. Госпожа Бузирис! Амеротке не беше особено изненадан. Хатусу беше способна да изкуси много хора със своя чар и с умението си да флиртува с хората и да ги манипулира, да не говорим, че на някои от време на време даряваше и по някой скъп подарък. Уговорката на фараона с Бузирис сигурно е била много благовъзпитана, съвсем в кръга на приличието — просто малко информация за клюките, които се носят из храма и които Сененмут веднага щеше да предава на писарите от Тайния кабинет, за да ги проучат и проверят най-щателно и подробно.

Накрая Амеротке бе изваден от размишленията, в които бе потънал, от съпругата си — прекрасна в бялата си ленена роба, тя се качи горе заедно с безутешния Шуфой, който я следваше по петите. Норфрет донесе кана със студено вино, три стакана и купа с червени череши. Те седяха и мирно се наслаждаваха на вечерта, но Амеротке все пак си даваше сметка, че тя изгаря от желание да разбере какво става. Тези тъмни очи на чувствителното й лице бяха толкова зорки и хитри! Тя цупеше устни и непрекъснато потриваше чело — обичайните сигнали за вълнение и възбуда. Накрая Амеротке й разказа какво точно се бе случило, включително и за атаката срещу него самия и Валу. Норфрет го слушаше и все по-често потриваше челото си.

— И сега какво? — попита го тя.

Амеротке се поклащаше леко напред-назад върху възглавниците.

— Нубия винаги е била готова да отправи някое предизвикателство срещу властта на Египет. Тутмос й нанесе съкрушителен удар, но очевидно аритите сега се чувстват достатъчно силни, за да напуснат твърдината си в Бекна и да разширят позициите си. Те определено причиняват голям смут и напрежение в града.

— Да не споменаваме изчезването на имперските пратеници! — спомена го Шуфой, изоставяйки за малко скръбното си настроение.

— О, да! — Амеротке смигна на Норфрет. — Както знаеш, аз посетих оазиса Синджар. Изолирано, самотно местенце на един ден от Тива по пътя към Първия праг^[6].

— Там ли изчезват пратениците? — попита Норфрет.

— И да, и не — отговори Амеротке. — Куриери и емисари са виждани да продължават на юг с баржите си, след като са посещавали оазиса, но след това са изчезвали, сякаш великата змия Атеп е погълнала и тях, и лодките им.

— Значи в такъв случай в оазиса няма никаква мистерия?

— Не че мога да го докажа — отговори й Амеротке. — Той се използва както от пустинни скитници и пясъчни жители, така и от търговци и пратеници; там има хубава сянка и чудесен източник на сладка питейна вода. Свещеникът на оазиса, Небхер, изглежда достатъчно компетентен, макар да е доста разстроен от изчезването на собствената му дъщеря. Наблизо се намира крепостта Тимсах, масивна, обширна развалина, леговище на хищници и мършоядни от човешки и животински вид — каза Амеротке и разпери ръце. — Каквато и да е причината, изчезването на тези пратеници задълбочава объркването.

— Работа на аритите? — попита Норфрет.

— Така предполагам, но нямам никакво доказателство за това; само подозрения.

— После идват и отравянията сред меджайските съгледвачи — добави Шуфой.

Амеротке се усмихна, наведе се, взе си череша и я пъхна в устата си.

— Е, това вече е работа на аритите. Не мисля, че някога изобщо ще открием действителния убиец, но трябва да ви кажа, е, не точно на момента, но знам как да спра това. Другите мистерии обаче стават все по-заплетени. Първо, какво всъщност се случи в храма на Нубия днес? Защо аритският затворник си призна, предложи да ни сътрудничи, а после… — Амеротке замълча за малко, слушайки гълчавата на птиците в градината отдолу — а после умря така мистериозно в Дома на оковите? Дали онези арити, които нападнаха мен и Валу, връхлетяха, за да ни убият, или за да го освободят? Или са искали да направят и двете? И как умря той? Как убиецът е могъл да влезе в килията, така солидно заключена и така зорко охранявана, при това без никакъв друг изход?

— А би ли могъл да се удуши сам? — попита Шуфой.

— Малко вероятно — предположи Амеротке. — Аз самият не го мисля за възможно. После тази история с Къщата на тишината. Убийството на Имотеп е твърде подобно на убийството на аритския затворник — човек, заключен в стая, здраво залостена и охранявана, и все пак убиецът прониква вътре, удушава го и заграбва съкровищата му. И защо Имотеп не е проявявал някакви притеснения и страхове от аритите? Ако са го предупредили, че е набелязан и че ще дойдат, той със сигурност щеше да поиска защита или поне щеше да вземе по-сериозни предохранителни мерки. Или просто не го е било грижа за заплахите им, защото ги е приемал за празни хвалби? Защо е бил толкова заинтересуван от изучаването на някакви карти и планове на южните пътища? Дали не е мислел, че отново може да бъде назначен за главен разузнавач? Хм, а имаме и онзи труп в градината — каза той, като погледна Норфрет и й обясни: — Гадна история! В градината на Имотеп е открит труп на мъж, напълно гол, без никакви дрехи, с изключение на червената кърпа, силно пристегната около врата му; при това двете му ръце са били отрязани!

Норфрет притисна устата си с ръце.

— Защо? Кой го е убил? — продължаваше да разсъждава на глас Амеротке. — Какво е правил той там? Защо аритите ще преследват този безименен човек в градината на Имотеп, ще го убият, после ще изчезнат?

— Но как ще разрешиш всичко това? — попита го Норфрет.

— Има само един начин, моя лилия от долината — поклати глава Амеротке, като се опита да потисне безсилието си от това, което се случваше. — Трябва да открием този Сгеру, да го заловим, да го изобличим, да го покажем на всички и публично да го унижим. Това ще потуши недоволствата и предателските настроения в нубийския полк и… — Амеротке млъкна при шума на тичащи крачета нагоре по стълбата. Ахмазе почти се хвърли върху терасата.

— Татко, татко, трябва да дойдеш веднага! Трябва да дойдеш! Има въоръжени хора, много са, на вратата. Вратарят е много разтревожен!