Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spies of Sobeck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Пол Дохърти. Шпионите на Собек

ИК „Труд“, София, 2010

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

История

  1. — Добавяне

„Озирис от Деджу, тоз, който чува всичко

и вижда всичко, отмива твоите грехове“.

 

 

Фреските по стените изобразяваха претеглянето на душите пред Озирис, Анубис и Тот и бяха разделени на три групи. Художникът бе отделил специално внимание на онези от мъртвите, които се бяха провалили при претеглянето и бяха захвърлени на богинята куче Амемет, която схрускваше костите им, разкъсваше сърцата им и изпиваше кръвта им. Шуфой, който безкрайно се увличаше по подобни страховити сцени, беше готов да се заплесне до припадък, но Амеротке стисна по-здравичко ръката му, докато Матайа ги отвеждаше в един алков, където писарят на смъртта, приседнал на тапицирана табуретка, пишеше върху разстлан в скута му папирус. Той вдигна поглед и се усмихна, когато хесетата представи съдията, а после скочи на крака. Изтича донякъде и бързо се върна с Пазителя на труповете, длъгнест и кльощав жрец с остро лице, който ги отведе да видят тялото на Имотеп, накиснато за пречистване в солена вана. До него, с колене, прибрани до брадичката, беше тялото на мистериозния непознат, открит в градините на Имотеп. Амеротке помоли за разрешение да го проучи по-обстойно и жрецът се съгласи, като му подаде чиста кърпа. Амеротке коленичи до ваната и през блясъка на чистата вода внимателно разгледа безименното лице — възрастен стар мъж с къдрави кичури на главата, угаснали, хлътнали очи, доста мършави бузи и кокалесто и изтощено тяло. Дори смъртта не можеше да скрие факта, че жертвата не е пила едри глътки от богатствата на живота.

— Кой би могъл да е този човек? — попита Амеротке пазителят.

Жрецът поклати глава.

— Никой не дойде да разпознае трупа, макар нашите храмови глашатаи да разнесоха вестта, че странникът е бил донесен тук. Господарю, погледнете китката му.

Амеротке пъхна ръка във ваната, измъкна тази на мъртвеца и с ужас се втренчи в кървавия чукан.

— Същото е и на дясната му ръка — заяви свещеникът.

Амеротке се изправи и с благодарност си изми ръцете в поднесената купа с вода.

— И двете ръце са били премахнати — каза той. — Отрязани?

— Предполагам, след смъртта — отговори пазителят. — Кръвта по раните беше съсирена.

— Но това не е причината за смъртта?

— О, не — поклати глава пазителят. — Бил е удушен също както и Имотеп, дъхът му е бил прекъснат от примката около шията му.

Амеротке приклекна и се взря в страховитата картина на чукана, останал от ръката, висяща отстрани на ваната.

— Но защо? — прошепна той. — Аритите удушават жертвите си! Те искат тялото и душата да бъдат представени като едно цялостно жертвоприношение. Така че защо ще режат ръцете му? А те всъщност бяха ли намерени?

Пазителят вдигна рамене.

— Беше донесен тук така, както го виждате, без нито едно парцалче върху тялото му. Аз самият зададох същия въпрос на Имотеп. Той каза, че градината е била претърсена извънредно внимателно, но не са открили нищо друго.

Амеротке отвя с ръка облак пара.

— И Имотеп е умрял от удушаване; намерихте ли други наранявания по него?

— Стари белези — отговори пазителят, — но нищо необичайно.

— А аритът? — попита Амеротке.

— Огледах го набързо. Устата му бе доста пресъхнала, но все пак той беше затворник, изтезаван доскоро, и идваше от Хълма на Черепа — устните на пазителя се извиха презрително. — Но не видях нищо необичайно. Много благородно от страна на върховния жрец да направи достойно погребение на враг — добави той.

Амеротке се обърна към Матайа, която беше хванала Шуфой за ръката. Тя му се усмихна ведро.

— Господарю Амеротке, имате ли някакви други въпроси?

— Не, госпожице, видях достатъчно.

Излязоха от Дома на смъртта. Матайа каза, че трябва да се заеме със задълженията си, и попита дали има още нещо. Амеротке поклати глава, после погледна след хесетата, която се отдалечи с изящна стъпка, загръщайки по-плътно ленения шал около раменете си. Той постоя за малко на слънце, наслаждавайки се на светлината и топлината — такъв контраст с тъмното безрадостно подземие. После хвана Шуфой за ръката и го поведе през малката врата на входа към красивите градини на храма.

— Да поседнем за малко.

Отидоха в малък павилион до басейн с бистра вода, в която леко се поклащаха нежни сини и бели лотоси. Амеротке седна, изпружи крака и разтри лицето си. Шуфой кацна до него, потънал в собствените си мисли. Амеротке рееше поглед из градината.

— Прекрасно! — промърмори той.

— Да, господарю, госпожица Матайа наистина е прекрасна.

Амеротке се разсмя и потупа приятеля си по рамото.

— Нямах предвид Матайа, Шуфой, а деня сам по себе си и тези градини. Все едно че напускаш най-тъмната нощ и влизаш в най-яркия ден: тази зала за аудиенции, пълна с подозрения, твърдения и мистерия, Домът на смъртта. Какъв контраст!

Амеротке и Шуфой се отпуснаха в украсения градински павилион. Съдията преднамерено бавно бъбреше за дребните подробности на живота. За това, че предпочита един вид цветя пред други, за плановете си да оправи и развие собствената си градина. После премина на темата за образоването на синовете си, за перспективата да пътуват на север, за да се видят с родителите на Норфрет в Мемфис, за работата на писарите в съда, за ремонта на статуята на Маат, богинята на Истината, и за подготовката за празника на Тот, бога писар. Амеротке си даваше сметка, че времето тече, но искаше да успокои душата си след този ден на толкова ужасяващи страхове. Шуфой бе добър слушател, макар Амеротке да разбираше, че той е изцяло потънал в мечти за прекрасната Матайа. Отначало му беше забавно, когато дребосъкът започна да възхвалява хесетата, но после се зачуди дали този толкова малък човек с толкова огромно сърце не се е влюбил наистина в нея. Той слушаше хвалебствения химн на Шуфой, докато гледаше посетителите и поклонниците, стичащи се през портите на храма, за да напълнят кожените си мехове със светената вода, обливаща свещената стела, издигаща се в градината. Други просто се шляеха наоколо. Важни, наперени гвардейци флиртуваха с хесети, облечени с тесни полички и оскъдни воали върху гърдите, с изрисувани лица, обрамчени от разкошни перуки, извиващи змиевидно блестящите си от благовонни масла тела. Младите жени се движеха съблазнително, бедрата им се поклащаха под мелодичното подрънкване на тежките им браслети и гривни. Най-различни свещеници — жреци на епатрахила, от Параклиса на очакването или от някое от вътрешните светилища, забързано сновяха насам-натам; вратари и дякони носеха панери с плосък, тънък хляб или кошници с речни птици с разкошно оперение, с превити шии и поклащащи се глави. Амеротке искаше да схване същината на този храм, затова наблюдаваше внимателно и размишляваше. Шуфой долови, че господарят му го слуша с половин ухо. Спря по средата на едно изречение и рязко потупа Амеротке по коляното с ветрилото си.

— Господарю, тези пеперуди ей там току-що изядоха една лястовица.

— Да, да — разсеяно отвърна Амеротке.

— А кралското синьо рибарче над онзи басейн цялото гори в божествен пламък.

— Шуфой, какво ми…?

— Наситина, господарю, вие спите — захили се Шуфой. — Е, аз също, само че по-шумно от вас. Гризе ви любопитството за този храм, нали? Ако аритите имат гнездо и ако техният Сгеру има леговище, то със сигурност ще бъде тук. Макар че… — спря той и отвори с щракване ветрилото си — възлюбената на Хор само възхвалява този храм, но все пак — погледна косо той господаря си и му смигна — откъде ли е толкова сигурна?

Амеротке се наведе.

— Разбира се — прошепна той и целуна Шуфой по челото. — Толкова малък, но толкова хитър и умен! Хатусу сигурно има шпиони тук, някой, който държи работите в този храм под око, някой, който е толкова високопоставен, че Божествената не иска да сподели информацията си дори с мен или с Валу. Е, дребосъче, любовнико на Матайа, време е да тръгваш!

— Господарю, бъдете внимателен!

— Имам си охрана — погледна Амеротке към небето. Слънцето все още беше високо, светлината беше ярка, а горещината дори не бе докосната от разхлаждащия вечерен ветрец. Бързай към Божествената, към двореца Малгата, намери господаря Сененмут и му предай най-добрите ми пожелания. Питай го две неща. Първо, кой е шпионинът на Божествената в храма на Нубия. И второ, помоли господаря Сененмут да изпрати най-бързия си куриер до лагера на генерал Омендап. Трябва да говоря с главния меджайски съгледвач. Той трябва да дойде тази вечер у дома. Ще го нагостя богато — Амеротке поглади Шуфой по темето. — Хайде, тръгвай веднага! Върви, аз имам охрана и ще бъда в безопасност. И — предупреди го той — ако видиш господарката Норфрет, преди да съм се върнал, не я тревожи с разкази за събитията от днешния ден.

На Шуфой не му се тръгваше, но Амеротке настоя. Дребосъкът бързо потегли.

— Това поне ще те заангажира — прошепна си Амеротке. — И ще те държи далеч от твоите вълшебници, чародейства и магии.

Шуфой вечно се забъркваше в някаква щуротия, в някакъв налудничав план за лесно спечелване на пари и на добро име в тиванското общество. Магиите бяха последното му увлечение и когато не присъстваше в съда, дребосъкът се потапяше в изучаването на странни подробности за тайни общества, ритуали и церемонии, които се ширеха из целия град. През ума му мина мисълта за Матайа. Тя ли щеше да е поредното умопомрачение на Шуфой? Джуджето беше отвратително обезобразено в резултат на ужасен провал на правосъдието, което го беше заточило в селото на Носорозите. Амеротке се бе намесил, за да поправи огромната грешка, която бе допусната, и беше направил Шуфой свой спътник и приятел за цял живот. И все пак дребосъкът си имаше и собствен, самостоятелен живот, романтично сърце и ум, който сечеше като бръснач. Амеротке често се чудеше дали някога той ще се ожени и ще улегне. Усмихна се при тази мисъл, после се върна към друга — какво трябва да направи, за да разреши всички мистерии. Реши да изчака още малко, преди да тръгне. Искаше да е сигурен, че Пармен и останалите от имението на Имотеп са се върнали в Дома на гората.

Съдията се загледа през прекрасната градина — истински рай, с всевъзможни дървета: акации, маслини, борове, бадеми и, разбира се, върби, в които намираше подслон Божественият Озирис. Свенлива хесета пъргаво се приближи, за да му предложи чаша сок от плодове, набрани в южните оазиси. Амеротке усмихнато отказа и проследи с поглед как тя се отдалечи и отиде да предложи чашата на млад мъж, който развличаше няколко посетители с поема за Амон. Амеротке заслуша внимателно стиховете.

 

 

Събуди се, господарю на богове и хора,

господарю на бойния вик,

в мир се събуди, тихо и ведро!

Събуди се, велик Овен, в целия си блясък и разкош!

Огромен и с пера окичен, с най-остри рога,

в мир будувай, тихо и ведро!

 

 

Амеротке се облегна. Долови аромат на плодов хляб, който се печеше в някой от близките дворове. Такова мирно и спокойно място! Лехите, пълни с нацъфтели цветя и избуяли билки, бяха спретнато подредени и грижливо окопани. Дали Шуфой бе прав? Възможно ли беше храмът на Нубия да е свърталище на измяната, сърцето на заговора? Съдията затвори очи. Вдигна ръката си и надуши балсама на Гилеад[1] — разбра, че сигурно се е докоснал до мазилото в Дома на смъртта. Отвори очи. Трябваше да се маха. Стана и излезе от градината. Намери охраната си да го чака в Двора на чинарите. Бяха наклякали покрай фонтана и наблюдаваха как Бузирис, Матайа и други хесети помагат на недъгавите да влязат в Дома на миртата, храмовата болница. Извиваше се дълга редица поклонници, повечето нубийци, претърпели някаква злополука или нараняване по време на посещението си в Тива.

— Бедни и осакатени, господарю — каза офицерът на охраната, проследявайки погледа на Амеротке. — И все пак — прошепна той — сега всички те са под подозрение. Чухте ли вече слуховете?

Амеротке поклати глава.

— Този храм ще бъде обграден от полка на Изида. Господарят Сененмут смята, че всички посетители от Нубия трябва да бъдат държани на едно място, за предпочитане тук.

Амеротке кимна разбиращо, но сърцето му се сви. Изглежда, с всеки изминал час кризата се задълбочаваше. Как щеше да се разреши всичко това?

 

 

Аритският офицер придърпа раираната качулка и загърна плътно плаща си, докато скифът му пореше водите на Нил с носа си по посока Дома на Озирис. Слънцето клонеше към залез. Некрополът, Градът на мъртвите, беше окъпан в червено-златисти отблясъци, които преобразяваха както приближаващия пристан, така и скупчените и наредени амфитеатрално къщи, магазинчета и храмове в сложния лабиринт от улици и тесни като иглени уши сокаци. Реката вонеше на изсъхнала риба, плодове, сол и плуващ боклук и тази миризма се смесваше със смрадта от животинските обори, кочини и гниещи отпадъци. Баржи, прекарващи храна, рибарски лодки, погребални шлепове и увеселителни корабчета се трупаха по реката в море от цветове и шум, бълбукащ по бързоструйните води. Аритът седеше на кърмата и гледаше към пристана. Забеляза наемниците, меджайската полиция и войниците от градския гарнизон, движещи се между продавачите, амбулантните търговци, моряците и крайречните обитатели, които се тълпяха по далечния бряг. Отдъхна си. Беше в безопасност. Повечето от аритите бяха задържани като в затвор по казармите си, но той, мним дезертьор, можеше да се движи свободно. Всичко беше планирано. Произхождаше от племената в Долна Нубия, кожата му беше светла, пък и лицето му беше скрито дълбоко в качулката — не би трябвало да привлича внимание.

Аритът размаха метличката от пера, за да отпъди рояците от насекоми, а с другата си ръка опипа камата и кесията с пари, пристегната здраво около кръста му. Не можеше да определи точния час, но инструкциите му бяха пределно ясни. Убийците щяха да го чакат във винарната в края на квартала, носещ името Свърталище на мистериите, там, където бедняшките квартали се доближаваха до сърцето на Некропола. Лодчицата му направи финална маневра и се завъртя така, че аритът да може да скочи на стъпалата, отвеждащи нагоре до кея. Той хвърли един меден дебен[2] на лодкаря и побърза да се шмугне в мръсната, шеметна тълпа. Бездомни псета и голи деца със зачервени очи скачаха и тичаха насам-натам, лай и писъци се смесваха с призивите на търговците, с подвикванията на намазаните с дебел слой грим проститутки, с дрезгавите песни и крясъци, идващи от множеството плавателни съдове и сбутаните една до друга вонящи гостилници, които обслужваха крайбрежието. Аритът стисна здраво тоягата си и бързо се запровира напред, като се стараеше да избягва купчините боклуци, закачките, опитите на ярко гримираните проститутки да го съблазнят и досадните амбулантни търговци и улични продавачи, които непрестанно го дърпаха за ръкавите. Всеки гледаше да му продаде нещо, от статуетка на някой бог до парче мед, „паднало от небесата“, мелокия[3] или пък „младо девствено момиче“ от провинцията. Просяци в дрипи, с уста, подобни на зейнали черни дупки, от които надничаха развалени и криви зъби, с мръсна и груба кожа, се молеха за милостиня. Чуждоземни жреци напяваха монотонно химни на гротескни статуетки и подскачаха напред-назад, подрънквайки звънчета и камбанки. Свиреха свирки, мъже и жени си крещяха един на друг. Погребално шествие, водено от жрец с маска на Анубис, който току-що бе установил, че са поели в погрешна посока, вече доста пиян, се опитваше да оправи нещата, докато опечалените стояха нещастни и прегърбени над саркофага.

Аритът се измъкна от цялата тази суматоха и се шмугна в един тъмен тунел. От двете му страни се издигаха силуети на къщи и само тук-там по тях се мяркаше по някоя случайна входна врата, тънеща в мрака. Той разблъска група гърбави джуджета, надянали страховити маски, отблъсна досадните им просещи ръце и остана глух за умолителните гласове, идващи от сенките. На върха на дългата уличка спря и бързо се огледа. Беше сигурен, че са го проследили, но пък и той имаше свои хора, които следваха сянката му, за да го пазят. Мръсотията и зловонието бяха задушаващи. Усещането за заплаха, идваща откъм рушащите се околни къщи от двете му страни, беше реално и смразяващо. Но аритът не се притесняваше ни най-малко. Беше под защитата на Нема и на всевиждащия Сгеру. Излезе от тясната мрачна уличка на един площад точно в периферията на Свърталището на мистериите. Около него се редяха мръсни, мизерни сергии под парцаливи шатри, в които улични продавачи приготвяха сладкарската си продукция във вдигащи пара нечисти съдове или готвеха гъши крака, обилно подправени с билки. Изпод китка прашни палмови дървета един бръснар подвикваше за клиенти, а група писари с изпити лица бяха насядали под сянката де където сварят и предлагаха да напишат каквото и да е и на когото и да било. Деца претърсваха дълбоките коловози и неравния калдъръм за животински изпражнения, които после щяха да изсушат и да използват като гориво. Кучета се боричкаха за някакви мръсни остатъци от храна. Магарета и катъри ревяха, проточили жадно шии по посока на водата, бликаща от потрошен фонтан.

Аритът стигна до винарната Светлината на Хор. Тя представляваше правоъгълно помещение с подове от отъпкана земя, с варосани стени, покрити с нескопосно боядисани рогозки. Подредени столове и маси очакваха клиенти, но все още беше празно. На слабата светлина, идваща от високо поставения прозорец, аритът можеше да различи само сенки, движещи се сред бъчвите и кошниците, струпани в ъгъла.

— Какво искаш, приятелче? — чу се нечий глас.

— Вино от Буто[4] — каза аритът предварително уговорената парола.

— Тогава влизай и пий.

Аритът прекоси стаята и отиде зад тезгяха. Мъжът в сянката все още се притайваше там и бе отворил един капак в пода. Аритът зърна отблясък по каменни стъпала.

— Слез долу — нареди му гласът. — Побързай, приятелче, побързай и срещни този, когото искаше да срещнеш.

Аритът си пое дълбоко дъх. Нямаше връщане назад. Той тръгна надолу по каменните стъпала и се озова в студено и влажно подземие. Насмолени факли, забити в ниши по стените, пламтяха и хвърляха трепкаща, променлива светлина в мрака. След малко стъпалата свършиха, той спря и заслони очите си срещу лампата, поставена на една маса.

— Седни — нареди нечий друг глас.

Аритът седна на възглавница, поставена пред една масичка, и остави тоягата си на земята до себе си.

— И ножа си! — нареди гласът. — И всякакво друго оръжие, което имаш.

Аритът се подчини. Лампата продължаваше дразнещо да блести в очите му, но това не го притесняваше.

— А скъпоценностите?

Аритът махна наметката си, развърза кожената си кесия и я остави до себе си.

— На нас! — изръмжа гласът.

— Все още не сме се договорили.

— Ще го направим. Хвърли ги насам!

Аритът отново се подчини.

— Добре — прошепна гласът. — А сега лампата, загаси я.

Аритът се наведе, взе металната капачка, оставена до лампата, и угаси пламъка й с нея.

— Добре. Ако не се беше подчинил, щеше да умреш. Е, нубиецо, дошъл си при нас за помощ?

Аритът се взря в тъмнината. Успя да различи няколко фигури — всичките на убийци, при това най-опитните и ловки убийци в Тива.

— Ние сме — напевно започна гласът — Трошача на кости, Кръвопиеца, Ненаситния на плът, Кожодера и Гълтача на сърца. Някога бяхме ваши врагове, тогава, когато служехте на Великата къща и целувахте лъскавия дирник на царската кучка. Сега идвате при нас, защото тя е поставила повечето от вас под ключ, почти като в затвор. Какво искате?

— Знаете какво искаме — отговори аритът, опитвайки се да овладее страха си.

— Което е?

— Хаос и смърт.

— Срещу кого? Божествената? Или господаря Сененмут? — изхихика злорадо гласът. — Не мисля, че е това, все още не. Пък и вие се опитахте и се провалихте.

— Срещу двама от нейните висши сановници — отвърна аритът. — Валу, обвинителят, и съдията Амеротке.

— А, да, те бяха на Хълма на Черепа днес и набучваха на колове приятелчетата ти.

— Другарите ми! — отговори аритът. — Искаме отмъщение.

— Защо не го направите сами? Градът гъмжи от нубийци.

— Времената се менят, животът върви напред — бавно отговори аритът. — Нубийците са под наблюдение. Мнозина от нас, както сам казахте, засега са под ключ.

— И какво предлагате?

— Среброто и златото, което донесох.

Сянката в центъра се наведе напред и вдигна кесията от земята, после я претегли на ръка.

— Договорената сума?

— Договорената сума — отговори аритът.

— А по-нататък, какво?

— Скоро генерал Омендап ще тръгне в поход. Уверявам ви, господари мои — гласът на арита не трепна при използваното ласкателство, — щом това се случи, в Тива ще настане още по-голям хаос и безпорядък.

— Бунт? — попита една от сенките.

— Бунт! — потвърди аритът. — Могъщата върховна господарка ще бъде свалена, а дворците й — подложени на плячкосване. И плячката ще бъде за вас. Тъй като Божествената кучка постави под арест нубийския полк, полицията по улицата е малобройна, а войниците, с които разполага, са под напрежение. Сега е времето да се действа.

— Имаш предвид срещу Валу и Амеротке?

— Именно.

— Те имат ли охрана?

— Не достатъчно.

— Аз съм Гълтача — заяви гласът. — Заинтригуван съм, нубиецо, от това, което се случва. Смъртните случаи сред меджайските съгледвачи, това ваша работа ли е?

— Да.

— А изчезването на царските куриери? И то ли е ваша работа?

— Да.

— Кажи ми, нубиецо, как убивате меджайските съгледвачи?

— Щом направите така, че кръвта да започне да се лее — безгрижно отговори аритът, — ще ви кажем. Само веднъж генерал Омендап да тръгне на юг; колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Защо да чакаме дотогава? — каза Гълтача.

— Искаме разстоянието между Тива и Омендап да бъде колкото е възможно по-голямо — отвърна аритът. — Междувременно искаме да всеем страх в самото сърце на Египет. Божествената трябва да бъде наказана, да й бъде припомнено, че ние сме тук.

— Кажи ми — заговори един друг глас. — Аз съм Кръвопиеца. Мисля си за този кървав пир, който ни предстои. Но имперските съгледвачи, пратеници и куриери изчезват, без да се открие и следа от тях, от телата им, от лодките им или от вещите им. Те носят скъпоценности със себе си, оръжия, ценни стоки, но нищо от това не е излязло по пазарите из Свърталището на мистериите или където и да е другаде в Некропола. Всичко — настоя гласът, — всичко, откраднато в Египет, накрая пристига тук.

— Всичко ще ви бъде разкрито — с нотка на сарказъм отговори аритът.

— Самоуверен си — неодобрително каза Гълтача. — Бих казал дори, свръхсамоуверен. Можем да те убием веднага или да те предадем на господаря Сененмут и да запазим среброто ти, та дори да поискаме и награда.

— Може и да умра — отговори аритът. — Но уверявам ви, господари мои, че съм дошъл тук на добра воля и с доверие. Донесох заплащането, както ми поискахте. Ако аз умра, обещавам ви, че до седмица същото ще се случи и на вас, и когато големият пир започне и през Тива потекат реки от кръв, вие няма да сте на банкета.

Аритът замълча и се заслуша в шепота на домакините си.

— Съгласни сме — заяви Гълтача. Аритът чу подрънкването на кесията със среброто. — Донесъл си дори повече, отколкото поискахме. Мога да го кажа дори само като го претегля на ръка. Какво друго искаш?

— Валу трябва да умре, а също и Амеротке — отговори аритът. — Незабавно, тази вечер, така че, още преди да се зазори, Божествената кучка да е наясно кой действително управлява в Тива!

— А храмът на Нубия?

— Куфу също трябва да бъде наказан, но това ще стане по нашите закони, по начина, по който ние искаме.

— Храмът на Нубия — презрително се засмя Кръвопиеца. — Колко изненадващо! Вашето собствено светилище, вашата светая светих!

— Нищо повече от купчина вонящи лайна — отговори аритът. — Ние нямаме нищо общо с Куфу или с когото и да е друг като него. Всички в този храм са предатели. Има само една-единствена богиня, Нема, и в нейно име ние ще изпълним своята присъда над фараона. Ще освободим нашето царство от египетската власт. Омендап ще бъде отрязан. Вицекралят на Нубия ще умре, след това ще се понесем като вихър на север, за да се срещнем с нашите братя. Времето минава. Слънцето скоро ще залезе — безмилостно продължи аритът. — Договорихме ли се? Амеротке, Валу и когато ви кажем — и храма на Нубия?

— Имаш думата ни — беше отговорът. — Преди слънцето утре да е изгряло, това, което искате, ще бъде изпълнено. Освен… направи пауза гласът — това за храма, то ще стане по-късно, нали?

Аритът потвърди и понечи да стане.

— А този Сгеру, вашият главатар — спря го гласът, — кой е той и къде е?

— Той е навсякъде, господарю — присмехулно отговори аритът. — От всичко, което аз самият знам, той би могъл да бъде дори тук, в тази стая. Има ли сред вас войници?

— Знаеш сам.

— Проучете ги внимателно, господари мои — продължи аритът. — Колцина от тях са нубийци? Колцина са дали клетва за вярност пред вас, но тайно са предани на Сгеру? Не отправям празни заплахи. Благодаря за посрещането. Договорът ни е сключен. Вярвайте ми, господари мои, щом веднъж сте взели злато и сребро от нашия Сгеру, трябва да изпълните вашето задължение.

— Ще бъде направено — отговори Кръвопиеца. — А сега е време да си вървиш.

Бележки

[1] Балсамът или мехлемът на Гилеад е правен от Populus candicans (или Commiphora opobalsamum) и взема своето име от библейския израз „балсамът на Гилеад“. Според библейската история Гилеад пренася балсама с караваната, на която Йосиф е продаден от братята си. Използвал се е за третиране на кожата. — Бел.ред.

[2] Мярка за тегло на злато, сребро или мед, 90–91 г, плочки с това тегло от съответния метал се използвали като разменно средство преди откриването на парите. — Бел.прев.

[3] Вид египетско ястие от рода на супата. — Бел.прев.

[4] Град по делтата на Нил в Долен Египет. — Бел.прев.