Пол Дохърти
Шпионите на Собек (19)

Глава единадесета
Сехбу: викове на радост

На следващата сутрин Амеротке вече бе убеден, че е достатъчно подготвен. Беше се върнал от Къщата на гората късно предния следобед. Асурал бе отвел Сихера в затвора на храма на Маат, където щеше да бъде държана, докато фараонът потвърди смъртната й присъда. Вечерта Амеротке бе прекарал в разработване на подозренията си и в развиване на хипотезата си, построявайки доводите и доказателствата си, докато достигна до едно и единствено логично заключение. Откриването на пагубната бадемова отрова беше — даде си сметка той — ключът към всички тези мистерии. Концентрира се първо върху смъртта на аритския затворник в Дома на оковите под храма на Нубия. Премисли отново детайлите от онзи фатален ден и провери за сетен път килията. Пазителят беше убит в нощната атака, но войниците от караула бяха живи и той ги подложи на нов подробен разпит. Единият от тях си припомни събитията от деня, докато показваше на Амеротке килията в дъното на коридора. Съдията влезе вътре в нея и внимателно я разгледа. Войникът му описа точно какво се бе случило, когато доведоха арита и го затвориха в килията. Амеротке му зададе няколко въпроса и след като остана доволен от отговорите му, го постави под домашен арест.

После Амеротке посети и Къщата на лековете. Четецът жрец там също бе убит от аритите, но един от дяконите даде интересни отговори на въпросите на съдията. Той също бе затворен в стаята си. Амеротке отказа да даде каквито и да е обяснения за действията си. Когато Куфу дотича, за да се оплаче, той незабавно нареди на един офицер от полка на Изида, разположен около храма, да арестува както първожреца, така и съпругата му и да постави и тях под домашен арест, докато приключи с подготовката си. Използва Асурал за другите си тайни задачи, като му нареди да вземе гвардията си и да обгради Дома на миртата, храмовата болница. Шуфой се върна от двореца Малгата. Изглеждаше отчаян и тръпнещ от опасения, че съдията ще му се накара за дългото отсъствие, но вместо това Амеротке приклекна до своя приятел и подръпна новия амулет, който дребосъкът носеше на врата си.

— Слушай, Шуфой! Искам да се върнеш в Малгата. Кажи на господарката Норфрет, че скоро ще се видим. После трябва да намериш господаря Сененмут. Кажи му, че искам официален разпит на Куфу и Бузирис в негово присъствие и в присъствието на Божествената.

— За какво? — попита Шуфой.

— Измяна! — отговори Амеротке.

— Господарят Куфу ли е Сгеру?

— Ще докажа измяната му — каза Амеротке, — както и мълчаливото съучастие на мадам Бузирис. Предупреди госпожица Матайа, че господарката й може да изпадне в истерия; самата тя също трябва да присъства.

— И след това при вас ли да дойда?

— Не, Шуфой. Щом Куфу и Бузирис бъдат отведени от храма, претърси стаите им за някаква кореспонденция, която ги уличава в измяна, всичко, което бих могъл да използвам, когато ги изправя на съд. Стой в храма на Нубия и наблюдавай внимателно какво става. Моля те — печално го изгледа Амеротке, — направи това за мен.

В деветия час на същия този ден Амеротке бе въведен в Залата на скачащата газела, просторно, разкошно помещение в сърцето на двореца Малгата. Хатусу и Сененмут, обградени от Накту-аа, в пълния блясък и великолепие на имперското си одеяние, го очакваха. Амеротке коленичи на възглавница пред трона, изваян от кедрово дърво, обкован със златен и сребърен варак и инкрустиран със скъпоценни камъни. В залата бе тихо, чуваше се само лекото свистене на ветрилата, напоени с ароматно кифие, и неспирното жужене на пчелите, събиращи мед и нектар сред цветята в саксиите, наредени под отворените прозорци с изглед към Градината на насладата.

Амеротке остана с наведена глава за известно време, преди Хатусу да му каже да я погледне в лицето. Тогава той вдигна поглед и започна да припява обичайното куртоазно приветствие:

 

 

Като елен, копнеещ за хладна вода,

очите ми жадуват за лицето на Божествената.

Очите ми гладуват за Вашата благосклонност,

душата ми трепери, когато съм пред вас.

 

 

Хатусу го изгледа яростно, очите й бяха станали по-твърди от чакъл. Беше облечена в най-чист надиплен лен. Красивото й лице, обрамчено от семпла перука, беше без капка грим; не носеше никакви бижута — нищо, освен пръстена на скиптъра върху лявото си кутре и онези позлатени сандали, с които умееше така шумно да потропва по поставката за краката й, когато искаше да демонстрира нетърпението си. Амеротке съзнаваше, че кризата сигурно разяжда сърцето й. Надяваше се, че ще успее да върне спокойствието й. Тя продължи да се взира в него така, като че ли го виждаше за първи път. Амеротке отклони поглед. Сененмут изглеждаше притеснен, грубоватото му лице бе белязано от загрижеността, очите му примигваха, не можеше да намери място на пръстите си, сякаш изгаряше от нетърпение да го пуснат да си ходи. Той гледаше напрегнато в съдията. Амеротке погледна отново към фараона — тя все така безизразно се взираше в него с помрачени очи, с извити устни, като да страдаше от някаква вътрешна болка. Амеротке не беше осведомил Великата къща какво възнамерява да направи — не беше посмял. Хатусу се славеше със своя легендарен нрав; тя можеше да избухне и да реши да нанесе удар, преди да е дошъл избраният от него момент. Беше събрал Куфу, Бузирис и Матайа отвън и беше инструктирал Асурал и началника на фараонската охрана да не допускат никого, включително и Шуфой. Щяха да са му необходими само двама свидетели и съпругата му Норфрет.

— Господин съдия — заговори фараонът, — огледай се наоколо. Какво виждаш?

Амеротке се подчини и се заоглежда из изисканата зала. От всички страни по фреските на стените прекрасни газели тичаха и подскачаха из вечно зелени поля. Твърдият като мрамор под беше от блестящ тъмносин камък. Мебелировката се състоеше от изящни шкафове, сандъци, ракли, табуретки и масички, инкрустирани с драгоценни метали. Вазите и саксиите с цветя сияеха в пищния блясък на лятото в ярък контраст с тежковъоръжените телохранители и наредените зад тях писари от тайния кабинет, придружавани от техните глухонеми прислужници. Шуфой ги наричаше лешояди, злокобни предвестници на фараонския гняв.

— Повика ни тук, господин съдия — каза Хатусу, — отклони ни от належащите ни задължения в Дома на войната. — Защо?

— За да предам победата в ръцете ви — отговори Амеротке с внимателно подбран тон, — за да ви предоставя, Всемогъщи Хор, шията на вашия враг, Сгеру, водача на аритите. Скверен извор на…

Амеротке не можа да продължи. Някои от писарите скочиха на крака. Сененмут нададе вик на изненада, който почти потъна в дрънкането на оръжията и броните на войниците от Накту-аа, докато смаяно се обръщаха един към друг.

— Тишина! — извиси се развълнуваният глас на Хатусу и разцепи въздуха като камшик. — Тишина за гласа на фараона! Господин съдия…

Амеротке вдигна глава. Хатусу мъркаше като котка, която е била погалена нежно — лицето й просветля, очите й заблещукаха, устните й разчупиха тънката линия, в която бяха стиснати допреди малко.

— Господин съдия — меко продължи Хатусу, сякаш всеки миг щеше да се протегне и да погали Амеротке по лицето, — подобни думи услаждат сърцето на фараона. Никога досега — вдигна главя тя — Сгеру не е бил залавян. Убиван в битка — да, изчезнал в пустинята или в джунглата — да, но да бъде докаран пред нозете на фараона… Хайде, кажи ни веднага!

— Божествена — вдигна двете си ръце Амеротке, — аз съм ваш главен съдия в Залата на Двете истини. Отправям към вас молба да ме оставите да пледирам по време и начин, които аз преценя за правилни.

Хатусу премигна, после отново го изгледа гневно, като че ли бе на път да откаже. В този миг Сененмут, забравил етикета и протокола, се наведе и й зашепна. Хатусу кимна. Сененмут се изправи и въдвори тишина.

— Добре, господарю Амеротке — каза великият везир и седна, — ще ви изчакаме.

— Призовавам първожреца Куфу, госпожа Бузирис и главната хесета Матайа.

С отварянето на вратата слугите бързо подредиха още възглавнички. Амеротке се извърна, за да застане с лице към тримата, които се поклониха на фараона, преди да заемат местата си на възглавничките отпред. Куфу и Бузирис изглеждаха неспретнати и покрусени, явно и двамата бяха паднали духом. Първожрецът се взираше уплашено в Амеротке; съпругата му просто седна на петите си и скри лице в ръцете си, като тихичко ридаеше. Матайа беше все тъй елегантна, както винаги. Лицето й блестеше като най-чист абанос, перуката й беше къса, но украсена с малки искрящи камъчета, които се съчетаваха с обиците, огърлицата, гривните и пръстените й. Беше облечена в семпла ленена роба с голямо деколте и силно пристегната в талията, така че да подчертава пищната й гръд. Усмихна се на Амеротке и попи капчиците пот по шията си с едната си ръка, излагайки на показ красивите си ярко боядисани нокти.

— Първожрецо Куфу, обвинявам ви в държавна измяна — каза Амеротке. — Вие сте главен свещеник в храма на Нубия. Въпреки това по ваше собствено признание вие сте позволили на враговете на фараона да ви шантажират и принудят да си затворите очите за техните действия. Вие сте правили не това, което Божествената е искала, а това, което са искали аритите. Били сте уплашен, че могат да изобличат вашите похождения с множество млади момичета както в храма, така и извън него. Истина ли е?

— Да, аз, аз…

— Истина или не? — повтори Амеротке.

— Истина — промърмори Куфу, свел глава.

— И вашата съпруга — жилеше като оса езикът на Амеротке, — е била част от всичко това? Тя е запазила мълчание, докато в същото време е била задължена, ако не дори и наета, да осведоми фараона.

— Аз… — вдигна лице Бузирис. Гримът се бе размазал от сълзите й. — Знам, но не исках съпругът ми да бъде…

— Истина или не? — настоя Амеротке.

— Истина! — отстъпи Бузирис.

— Истина е, че сте били заплашени — безжалостно продължи Амеротке. — Аритите са заплашили да ви убият, но вие е трябвало да имате повече вяра във фараона. Тя щеше да ви защити, щеше да ви пази като зеницата на окото си. Но има и нещо друго, освен шантажа, заплахите и страха. Вие, Куфу, сте се чувствали неуверен. Колебаели сте се. От една страна, сте се държали като лоялен сановник, предупреждавайки фараона, дори спасихте живота й, но какво би станало, ако все пак аритите успееха? Ако силата на фараона отслабне?

— Никога! — изсъска и изтрещя Хатусу.

— Били сте на кръстопът — продължи обвиненията си Амеротке. — Опитали сте се да вървите по два пътя, както и Имотеп, бившия главен съгледвач в Шпионите на Собек.

— Какво? — намеси се Сененмут.

Спокоен, хладнокръвен и логичен, както винаги, великият везир на фараона едва сега си даде сметка, че Амеротке е разкрил повече, отколкото Великата къща изобщо е могла да си въобрази.

— Имотеп също е бил шантажиран и заплашван — обясни Амеротке — и принуден да издаде тайните на крепостта Тимсах. Ваше превъзходителство — вдигна той ръка, — това може и да почака за по-пълно обяснение до по-нататък. Убийците на Имотеп са получили своето възмездие. Ще докладвам на Великата къща, но засега това не ни интересува.

— Странно — язвително каза Сененмут, — Куфу спаси живота на Божествената, но сега дори не го споменава.

— Защото не смее — отговори Амеротке. — Ваше превъзходителство, жрецът Куфу е бил известен за вероятността от покушение. Аритите са пожертвали свой човек, за да представят Куфу като спасител на фараона и да отвлекат вниманието както от него, така и от храма на Нубия. Наистина, те са искали да нанесат удар и по престижа на Египет. Но по-важното е, че те са гледали на храма на Нубия като на свое гнездо, свое леговище, своя твърдина в Тива. Те са се нуждаели от това място и не са искали сърцето на фараона да се обърне срещу него. Какво значение има дали десет, двадесет или тридесет арити ще умрат? Те нападнаха фараона и наистина представиха Куфу като неин спасител. Единствено обвинителят на прокурора, хитрият Валу, си зададе въпроса, дали именно това не е била тяхната реална цел. Сгеру и аритите продължиха преструвките си, изпращайки скарабеи и червени кърпи на Куфу и останалите, но само като средство за отклоняване на подозренията от това, което всъщност възнамеряваха.

— Вие твърдите, че Куфу се е продал? — попита Сененмут. — Това ли казвате?

— Куфу — наведе се напред Хатусу, — свършен си!

— Гнездо, леговище? — бързо се намеси Сененмут, страхувайки се, че Хатусу може да изземе нещата в свои ръце. — Нарекохте храма на Нубия крепост на аритите?

— Те искаха да го запазят отворен и свободен, място, където да могат на спокойствие да заговорничат. О, Ваше превъзходителство, вие поставихте войски около храма, но как биха могли те да забележат сред потока от посетители, да не говорим за многобройните членове на храма, кой е лоялен и кой не е?

Амеротке се огледа. Куфу и Бузирис бяха навели глави. Матайа гледаше Амеротке, но вече без да се усмихва, лицето й бе напрегнато, а погледът на красивите очи издаваше, че е нащрек.

— Той ли е — насочи Хатусу пръст към Куфу — техният водач, Сгуру?

— Не — решително отговори Амеротке и посочи към Матайа. — Тя е.

Обвинението на съдията бе посрещнато с изумено мълчание, тишина, която бе нарушена само от пронизващия протестиращ писък на Матайа и от мъчителния вик на Куфу. Сененмут се обърна и даде знак на Накту-аа да застанат зад обвинената. Хатусу, извън себе си от ярост, втренчи пламнал поглед в хесетата. Матайа се надигна, ръцете й се протегнаха в молба към фараона, но Амеротке долови промяната в очите й, пресмятащия поглед, последван от осъзнаването, че може би капанът е щракнал. Накту-аа вече бяха извадили мечовете си.

— Господарю!

Амеротке се обърна към Сененмут.

— Това е процес!

Великият везир изръмжа за тишина и незабавно я въдвори със самото си присъствие.

— Това не може да е вярно — останал без дъх, каза Куфу. — Та тя е от селски произход, тя е…

— Все по-дълбоко и по-дълбоко в тинята! — парира го Амеротке. — Не можете дори да приемете, че сте били изигран от проста хесета, от жена, с която сте спали!

— Ти никога не си допускал да се каже дори една лоша дума за нея! — каза Бузирис.

Опомнила се донякъде от шока, тя бе възстановила способността си да разсъждава, което я караше да се чувства безкрайно уплашена от това, което се случваше. Жрицата се обърна към съпруга си с поглед, изпълнен с гняв и омраза.

— Селски произход — усмихна се Амеротке и улови погледа на Матайа. — Това не е вярно!

Тя погледна бързо през рамо. Бягство? — попита се Амеротке. Или си търсеше оръжие, което да използва срещу него или срещу самата себе си?

— Селски произход? — продължи той. — Глупости! Аритите бяха разгромени от бащата на фараона. Тогава Матайа е била още дете, потомка на кралски род. Какъв по-добър начин да й се осигури безопасност, да се гарантира животът й, от това да бъде представена на първожреца на храма на Нубия с лъжата, че е селско момиченце, докато всъщност тя е нубийска принцеса, дъщеря на предишния Сгеру?

— Какви доказателства — отчаяно каза Куфу — имате за това?

— А какви доказателства можете да представите вие, че не е така?

Куфу му отвърна с мрачен поглед.

— Аз мога — хладно заяви Матайа, но Амеротке забеляза плиткото й дишане и потта, която се стичаше по шията й и раменете й. — Не съм била в Нубия от дете.

— Вярно е — съгласи се Амеротке, — но Нубия е идвала при вас. Пораснали сте и сте стигнали до зряла възраст. С вашия чар и умения както в леглото, така и извън него, сте станали главна хесета тук, в храма. Без съмнение съблазняването на първожреца Куфу е помогнало. Във всеки случай приемали сте много посетители от вашата родина, включително и арити, идващи от тяхната тайна крепост в Бекна. Те са ви разкрили истинската ви самоличност, вашето призвание, вашата мисия. Срещали сте се с тях, с висши офицери, които са идвали в Тива, дегизирани като войници, търсещи работа, търговци, поклонници, свещеници, свети хора и просяци. Те са ви донесли Шешер, свещената верига на вашия култ, гирлянда от дискове, всеки един гравиран с главата на вашата богиня хиена. С този Шешер те са ви ръкоположили. Кой би могъл да предположи? Дори и днес в Дома на миртата има арити, представящи се за недъгави и болни, но не задълго — каза Амеротке. — Офицерите и жреците лекари от полка на Изида в момента са обградили болницата. Ще проверят всеки един от вашите пациенти. Ще търсят фалшиви рани, престорени инфекции, просяци, които не приличат на вретена, а имат тела на воини. С една дума, ваши последователи.

— Но жена — извика Куфу, — проста хесета да бъде Сгеру?

— Къде е казано, че Сгеру трябва да бъде мъж? Аритите се кланят на богиня, а не на бог — каза Амеротке и направи кратка пауза. — Помните ли първия път, когато се срещнахме? Вие помолихте Матайа да ни разкаже за аритите. Тя спомена Сгеру и заинтригуващото бе, че използва фразата „той или тя“, за да характеризира Мълчаливеца.

Опозореният жрец, смазан и съсипан, отчаян и унизен, можа само да поклати глава. Амеротке отново се обърна към Матайа.

— Вие бяхте паякът в центъра на паяжината. Вие завързвахте първите възелчета, после бързо сновяхте нови нишки насам-натам, още и още, и така плетяхте мрежата си — ако не вие, то някой от вашите помощници.

— Значи аритите в храма знаят истината? — попита Сененмут.

— Малцина от тях; подозирам, че техните военачалници, висшите им офицери, прикриващи се в храма и в казармите, знаят. Те са помагали да се разпростре паяжината и са привличали още и още хора в тяхната конспирация. От Нубия са пристигали съобщения и заговорът бълбукал и кипял като врящ казан на огъня. Те са имали нужда от безмълвното сътрудничество на храма. Матайа е могла да уреди това, хитрата хесета, която е съблазнила първожреца и е държала зорко под око и него, и съпругата му. Куфу е бил заплашван и подложен на шантаж, както и вие, госпожо Бузирис, за да си затваряте очите. Имотеп е бил друга работа. Имал е точни сведения за кладенците, изворите, водохранилищата и тунелите в Тимсах. Той също е бил вкаран в играта, заставили са го да копира картите си и да ги предава на Куфу, който ги е закопавал под един огромен древен чинар, откъдето са ги вземали аритите. Междувременно паяжината ставала все по-обширна и все по-заплетена. Бунтът в Нубия избухнал. Планирали покушението срещу Божествената и разкрили намеренията си пред Куфу. Първожрецът и храмът му не трябвало да попадат под подозрение. Ако е било нужно да се пожертват няколко души, какво толкова?

— Предположения — каза Матайа, като си вееше с ръка на лицето.

Амеротке я изгледа тъжно и се опита да не мисли за разбитото сърце на Шуфой. Той мислено благодари на боговете, че малкото човече не е тук, за да стане свидетел на всичко това.

— Предположения — повтори Матайа. — Нямате доказателства.

— Мога да кажа толкова много срещу вас — язвително й отговори съдията. — Посещението ми в Тимсах? Вие ли измъкнахте информацията за него от Шуфой? Или вие, Куфу, нарушихте свещената клетва, която ми дадохте, и въпреки нея предупредихте аритите?

— Никога, никога! — промърмори първожрецът.

— Или вие, Матайа, сте се досетили какво планирам и сте вдигнали накрак вашите демони?

— Доказателства! — изсъска тя. — Представете своите доказателства!

— Допуснахте три грешки — отговори й Амеротке. — Ваше превъзходителство! — той повика един офицер от Накту-аа и му прошепна нещо. Войнът се поклони пред Хатусу, излезе и бързо се върна, за да промърмори нещо на ухо на Амеротке. Съдията кимна, задържайки погледа на Матайа. — Допуснахте три много сериозни и много глупави грешки — повтори той. — Обвинителят Валу и аз разпитахме един от вашите последователи на Хълма на Черепа. Той се съгласи да ни сътрудничи. Всъщност той действаше по заповед и целеше да ни обърка и заблуди. През този ден Валу реши да изпрати куриер в храма на Нубия, за да извести, че ще закараме важен затворник в Дома на оковите. Пратеникът ни тръгна. Ние го последвахме малко по-късно. По време на пътуването ни през града аритите ни нападнаха. Първо помислих, че искат да освободят затворника, но се съмнявам, че сте могли да го организирате толкова бързо. Истинската цел на това покушение беше отново да бъдат отслабени позициите на фараона, като се премахнат служители, които могат да й бъдат от полза в разкриването на вашия заговор. Освен това така се дискредитираше и авторитетът й.

Амеротке замълча. Куфу седеше със зяпнала уста, сякаш усещаше накъде бие съдията.

— Атаката се провали — продължи Амеротке. — Затворникът бе докаран в храма. Вие, Матайа, ни посрещнахте в двора. Вие ни казахте да предадем затворника на пазителя на Дома на оковите. Аритът бе закаран долу в килията, където по-късно бе мистериозно убит, или поне така изглеждаше.

— Аз бях с вас и с господаря Валу — саркастично каза Матайа.

Нямаше и следа от лицеприятното поведение на хесетата; тя бе започнала да се паникьосва и Амеротке почерпи сила от това.

— Замълчете! — каза той. — Нека първо преминем към смъртта на Имотеп — погледна той към Хатусу и се поклони. — Всичко това ще бъде включено в моя доклад до Пазителя на портите при Великата къща. Писарите от тайния кабинет ще проучат всичко, което ще напиша.

Усмивката на Хатусу беше откровено цинична. Тя си даваше сметка, че Амеротке нарочно е пазил всичко в тайна, за да приготви своята смъртоносна засада. Съдията беше предугадил, че Хатусу всъщност няма да се интересува от преследването при лова; тя просто искаше да е вътре в играта при убийството на дивеча.

— Продължете, съдия Амеротке! — дълбоко и гърлено прозвуча гласът на фараона, разнасяйки смъртоносна заплаха.

— Имотеп не беше удушен от аритите. Той беше отровен от мощна отрова, извлек от бадеми, който предизвиква симптоми, подобни на тези при удушаването. Неговите убийци вече намериха и съдия, и правосъдие. Убийството му обаче изглеждаше така, сякаш е дело на аритите. Е, със сигурност не беше. Вие — посочи Амеротке към Матайа — също сте си дали сметка за това. Били сте очарована. Как ли е могло да се случи това? Стигнали сте до същото заключение, до което стигнах и аз: Имотеп сигурно е бил отровен, но смъртта му е била представена като резултат на нещо друго — Амеротке си пое дъх. — Казах, че вие сте били паякът. Вие сте се притайвали дълбоко в сенките, докато капитаните ви са изпълнявали вашите кроежи. Внимавали сте много да не разкриете своята тотална злина. Вече сте били доста добре запозната с отровите. Вашите последователи смесвали отровени содени топчета с общите запаси, предназначени за меджаите, и доставяли отровата за угояването или убиването на имперските куриери и пратеници, лагеруващи в оазиса Синджар. Дроги били давани и на новопостъпващите във вашия култ, преди да дадат кръвната клетва. Отровите ви очароват, нали, Матайа?

Тя се усмихна половинчато.

— Толкова много, че заради това сте допуснали грешка. Нямали сте търпение да научите нещо за новата отрова. Този път не сте пратили своите помагачи да търсят съвет от скорпионите. Самата вие сте отишли в Къщата на лекарствата в храма на Нубия и сте питали четеца свещеник, който е отговарял за този ресор, дали има някаква отрова, която да може да причини подобни симптоми. Той отговорил, че има и вие сте го помолили да ви даде малко.

— Нямате доказателства за това.

— Така ли мислите? — язвително каза Амеротке. — Със сигурност сте поискали. Осъзнали сте, че това е било огромна грешка. Ето защо в среднощната си атака срещу храма на Нубия аритите нападнаха този четец свещеник и му запушиха устата. Странно нападение — продължи да разсъждава на глас съдията, — малко хаос, няколко убити. Може би малко извън плановете ви, но убийците, които сте наели от бордеите, бяха унищожени почти до крак от меджаите при нападението срещу моето имение. Затова ли нощното нападение в храма на Нубия беше извършено само и единствено от аритите, криещи се там? Те имаха една-едничка цел: да убият определени лица. Отчаяно искахте да прикриете необмислената си прибързана грешка. Обаче — вдигна рамене Амеротке — четецът жрец вече е бил проговорил. Божествена, бих желал да призова един свидетел.

Сененмут даде позволение. След малко въведоха един уплашен писар от Къщата на лекарствата, който направи пълен церемониален поклон пред фараона. Амеротке го поведе с внимателни въпроси, преди да стигне до същината:

— Вашият колега, четецът жрец, който бе убит, ви е информирал, че хесетата Матайа го е помолила за извлек от бадеми.

— Да — прошепна човекът, без да посмее да вдигне глава. — И той й дал малко. Тя твърдяла, че искането й е по поръчка на господаря Куфу.

— Това не е вярно! — изпищя първожрецът.

— Тишина! — каза Амеротке и даде знак на писаря да продължи.

— Тя казала, че работата е поверителна и не бива да й се дава гласност. Господарю, колегата ми беше много заинтригуван. Нали разбирате, някои отрови в малки дози са напълно безвредни и могат да се използват за медицински цели.

— Но не и извлекът от бадем!

— Не, господарю.

— А има ли нещо вписано в регистъра на Къщата на лекарствата?

— Не, господарю. Както казах, изискването беше да се спази поверителността.

Амеротке благодари на писаря, който побърза да се оттегли.

— Отправяли ли сте — попита той, като насочи пръст в Куфу — подобно искане?

— Не, не!

— Нито пък аз! — побърза да добави Бузирис.

— След това сте направили втората си грешка — обърна се отново съдията към Матайа. — Били сте главозамаяна от собствената си дързост и от видимите си успехи — отравянето на меджаите, смута, посят в нубийския полк, бунта в Нубия, успеха ви с Имотеп, превземането на Тимсах, нападенията над куриерите в Синджар и покушението срещу Божествената. В деня, в който аритският затворник бе докаран, вие решихте да демонстрирате още по-голяма мощ със смъртта на мнимия предател, намиращ се под опеката на Обвинителя Валу и съдията Амеротке в Дома на оковите.

— Вие отведохте затворника долу. Аз просто ви наблюдавах. Нищо не съм…

— Не тогава — прекъсна я Амеротке, — а още преди това. Жрецо Куфу, когато пратеникът на Валу ви информира, че ще докараме арита в храма, какво направихте?

— Помолих нея — бързо заговори отговори Куфу, — хесетата, да изпрати куриер до пазителя на Дома на оковите, за да го предупреди да бъде в готовност за приемането на важен затворник. Не съм имал предвид да отиде лично.

— Но тя е отишла! — заяви Амеротке и отново се обърна към Божествената. — Имам още един свидетел.

Въведоха пазача от Дома на оковите и той се поклони на Хатусу. Човечецът трепереше от почит и благоговение, но това не му попречи да остане непреклонен в твърдението си, че Матайа е посетила Дома на оковите и е провела поверителен разговор насаме с пазителя. Освен това отишла с него, за да посочи в коя килия трябва да бъде поставен затворникът. После, независимо от възраженията на Матайа, свидетелят повтори, че това, което е видял, е истина и че разбира защо хесетата не иска да се съгласи с него. Амеротке му благодари и го освободи, преди да се обърне отново към Матайа.

— Отишли сте там — каза той, — взели сте пазителя от Дома на оковите, за да проверите тази килия. Ние също я проверихме. Валу проучи внимателно купата за вода. Не открихме нищо и си тръгнахме. Пазителят вкара арита вътре. Сега… — Амеротке се прокашля, за да прочисти гърлото си, — сега вече знам цялата истина за това. Червената кърпа и прахът биха могли да се скрият предварително в килията. Все пак по-вероятно е пазителят, за когото се знае, че е заключил затворника, да е сложил праха във водата, да му е подал кърпата и да му е прошепнал няколко кратки инструкции. Само за миг. Дори да се върнехме обратно, защо да проверяваме отново купата с вода? Или да преглеждаме затворника? Мислехме, че той е заключен надлежно. И той беше, но освен това е бил подготвен за смърт! Членовете на вашата секта пред лицето на смъртта пристягат тъй наречената свещена червена кърпа около вратовете си. Той е направил именно това, пресушил е купата с водата, а после я е зацапал с прах от земята, за да скрие всяка миризма.

— Но това означава, че пазителя от Дома би трябвало да е мой съучастник — припряно каза Матайа.

— Той беше нубиец и е бил от вашите. Видях го, като отвеждаше затворника в килията. Съобщението, което му е прошепнал, сигурно е отнело няколко секунди.

— Значи той все пак ми е съучастник?

— Да, той също е бил арит. Вие сте били опиянена от гордост. Искали сте да задълбочите мистерията и успяхте. Какво толкова? Вече сте знаели секрета на смъртта, поразила Имотеп. Какъв поразителен начин да се демонстрира, че аритите могат да проникнат където си поискат и когато си поискат — каза Амеротке, направи пауза и се огледа. — Естествено е да има разследване, но какво от това? Валу и Амеротке вече са били осъдени на смърт; те са щели да погинат в онези страховити нападения, планирани срещу именията им. Фараонът щеше да бъде лишен от своите Очи и уши. Кой би помислил, че вашето посещение в Дома на веригите е важно? В крайна сметка вие просто сте изпълнявали заповед на господаря си Куфу. Пазителят е бил ваш съучастник. Кой би подозрял отрова? Кой ще разследва, когато много по-големи убийства, покушения и проблеми са на дневен ред и имат приоритет? — Амеротке отново направи една пауза, за да подсили ефекта. — Валу загина. Аз — не. Огромна грешка! Поради това решихте да вземете всякакви възможни мерки. Държахте се така, сякаш вие, Куфу и Бузирис сте най-заклети врагове на аритите. Затова сама изпращахте заплахи и предупреждения. Освен това взехте и много стриктни предохранителни мерки. Пазителят на Дома на веригите трябваше да умре. Той знаеше самоличността ви и беше наясно какво сте направили. Арит или не, трябваше да бъде пожертван. Четецът жрец от Къщата на лекарствата също трябваше да умре и това бе осъществено през онази нощна атака в храма на Нубия. Крайната цел на онова нападение бе смъртта именно на онези двама души.

— Казахте, че е направила три грешки? — прекъсна Сененмут възцарилата се изведнъж тишина.

— О, да — размърда се върху възглавницата си Амеротке. — Надявахте се, че ще поправите грешките си с убийства. Когато това се провали, привлякохте и съблазнихте клетия Шуфой, моя приятел: великолепен начин да откривате пътя, който възнамерявам да поема. Решихте да се държите като невинна хесета, която бяга от храма си, стресната от всички тези заплахи. Припомнете си деня, в който напуснахте, изпразнихте съдържанието на чантата си, за да ми покажете, че не носите нищо подозрително? Като казахте, че Шуфой ще наглежда стаята ви, искахте да подскажете, че нямате какво да криете. Времето напредваше. Рискувахте и бяхте убедена, че ще оцелеете въпреки важните си грешки. Скоро военният поход щеше да започне. Кризата в Нубия щеше да се задълбочи, както и тази в Тива. Щом привържениците ви предприемеха нови подривни действия и атаки срещу Божествената къща, вие щяхте да стоите скрита на сигурно място в Малгата, напълно защитена, или да се измъкнете в която посока си пожелаете.

— А онези последователи от храма на Нубия? — попита Хатусу.

Амеротке се обърна към Бузирис.

— Подозирали ли сте някога онези, които идват в Дома на миртата? Или някои по-яки и охранени мъже, които се представят за просяци, търсещи милостиня?

— Аз… аз оставях това на нея — заекна Бузирис. — Тя винаги казваше, че…

— Че тя ще се погрижи за тези мръсни, окаяни, бедни и недъгави създания? — довърши изречението вместо нея Амеротке. — Потокът от посетители във вашия храм е скривал аритите, слуги и убийци на Сгеру. Не е чудно, че те са могли да изпращат заплахи и предупреждения, да убиват и да нападат така безнаказано. Могли са да излизат от сенките и да нанасят удари, после бързо да се скрият отново зад маскировката си. В момента офицерите от полка на Изида са обградили всички заподозрени, проверява се всеки един, който би могъл да е маскиран.

Матайа мъчително преглътна.

— Повечето, предполагам, ще бъдат невинни, но аз съм сигурен, че ще намерим няколко чакала сред овцете — Амеротке стана и се поклони пред Хатусу. — Ваше величество, трябва да ви представя своето последно доказателство.

Той напусна стаята. Норфрет седеше на една каменна скамейка и се оглеждаше из преддверието, претъпкано със стражи с обнажени мечове и ками. Тя долови погледа на Амеротке, стана и забърза към него, стиснала кожена торба в ръце. Постави я в краката на Амеротке, грабна ръката му и го целуна по устните.

— Слуховете стават все повече и повече. Има големи вълнения в храма на Нубия. Арестуват много хора! Тук, в двореца, се тълпят войници и меджаи. Поиска от мен да претърся вещите на Матайа. Донесох това, което можах.

Амеротке притисна ръката й, после приклекна и изпразни съдържанието на торбата, слушайки с половин ухо потока от въпроси и забележки на Норфрет.

— Тя ме помоли да й ги пазя на сигурно място. Получих съобщението ти. Донесла съм само коланите, поясите и препаските за кръста.

Амеротке вдигна един сребрист сърмен колан и усети твърдата му вътрешност. Беше сигурен, че Матайа носеше именно него, когато напускаше храма на Нубия. Поиска кама от един от офицерите си, преряза плата и се усмихна при вида на свързаните със сребърни халки златни плочки. Освободи ги от сърмения калъф и ги вдигна нагоре.

— Прекрасно! — промърмори Норфрет.

— Шешер — пое си дъх Амеротке.

Той огледа изящната верижка от тънки плочки от чисто злато, подобни на малки медальони, свързани със сребърни халки. На всяко медальонче беше гравирана глава на хиена с очи от скъпоценни камъни, а свързващите халки бяха във формата на две змии, увити една в друга.

— Цяло състояние! — прошепна Норфрет.

Амеротке се огледа край себе си. Изключителната красота на верижката вече бе привлякла завистливи погледи. Той целуна Норфрет и я помоли да прояви още малко търпение. После постави Шешера около врата си и влезе обратно в Залата на газелата. Застана пред Хатусу, която възкликна от радост и протегна ръце към съкровището. Амеротке го свали от врата си и го положи в нозете й. Куфу и Бузирис зяпнаха от изумление. Матайа стоеше на колене, свела глава, а раменете й се тресяха. Амеротке застана над нея.

— Държахте се като невинна жертва, която няма какво да крие, когато напускахте храма. Забелязах сребристия колан около кръста ви. Запитах се, но не можах да си дам отговор защо в такъв горещ ден като онзи носехте плащ, увит около себе си. По-късно в Дома на гората свалихте плаща и колана. После отново се питах защо настоявахте да носите тези неща по горещия мръсен булевард, а после да ги свалите в прохладата на къщата? Трябвало е да вземете Шешер с вас, и какво по-добро скривалище от двореца Малгата, от покоите на господарката Норфрет, съпруга на Главния съдия на фараона?

Той отстъпи и коленичи на възглавницата си. Хатусу и Сененмут бяха заети с разглеждането на Шешер, а из залата се носеше оживен, развълнуван шепот. Амеротке насочи пръст към Матайа.

— Предайте се на милостта на фараона — каза той, и думите му въдвориха тишина. — Искате ли да бъдете набита на кол на Хълма на Черепа, Матайа, а гръдта ви да бъде разкъсана и напъхана в устата ви? Или искате да бъдете погребана жива в Червените земи? Да излеят кана с кръв върху вас, за да привлекат ненаситните мършоядни, които ще дойдат да ви изровят през нощта? И това ще стане едва след като бъдете подложена на мъчения от писарите от Тайния кабинет. Вие сте Сгеру, но при все това не сте корав и кален в битките воин, а просто една апетитна хесета, с която палачите ще се радват да си поиграят. Признавате ли си и молите ли за милост?

— Да! — вдигна глава Матайа със святкащи очи. — Признавам, за да получа милост. И си признавам четвъртата грешка. Трябваше да те убия — изсъска тя.

 

 

— Погледнете фараона, Хор на севера, могъщия Бик на юга, Славата на Монту, Възлюбената на Амон, Победителя и завоевателя на народите от Деветте лъка, Господарката на битките… — облечен в разкошните одеяния на велик везир, „Този, който изрича думите на фараона“, Сененмут, възвести титлите на Хатусу от върха на стъпалата при подстъпа към главния храм на Амон, в сърцето на Ипет-сут, най-съвършеното място от всички в Карнак. Думите му прокънтяха през огромния комплекс, достигайки до високите назъбени стени, където бяха наредени цели орди от меджаи с опънати в готовност мощни лъкове. Обширната парадна площадка отдолу също бе претъпкана от войници. По фланговете бяха наредени тези от полковете на Амон и на Изида, както и Гордостта на Птах, а елитният корпус, докаран набързо от Мемфис, обграждаше стената, в която се намираше вратата. В центъра на П-образната им формация беше строен полкът на Нубия с издигнати бойни знамена и вимпели. Най-отпред бяха офицерите. Всички нубийски воини бяха коленичили в очакване на предстоящата поява на фараона. Край тях и по стълбите на храма се бяха подредили носителите на Сребърните щитове. На най-горната площадка на стъпалата бяха частите на Накту-аа. Нубийският полк бе свикан, за да чуе какво ще каже фараонът, след като открие своето лице. За да умрат ли бяха докарани тук? Вярно ли бе, че Сгеру е заловен? Дали фараонът щеше да ги приеме обратно в своята любов? Изсвирването на раковините рогове, воят на тромпетите и гонгът на цимбалите отекнаха във въздуха. Облаци от най-ароматен тамян се извиха нагоре, а от тъмната галерия на храмовия вход изхвръкнаха стотици чисто бели гълъби и литнаха към небесата като благословени човешки души. Припяването на жреците се усили, после полека замря.

Покажи ни лика си, Божествена!

Махнете резетата на Великата къща,

покажи ни прекрасния си лик и дивното си тяло!

Докато думите заглъхваха, от храма изнесоха един покрит паланкин, заобиколен от цял рой носачи на ветрила, лакеи, войници, жреци и писари. Спряха в празното пространство, оставено между Накту-аа и горната площадка. Войниците, тренирани до съвършенство в строева подготовка, отстъпиха назад. Завесите на паланкина се отдръпнаха и разкриха Хатусу. На главата й бе поставена синята военна корона на Египет, а на раменете й бе надиплен Ненес, Плащът на Славата, наметнат върху бяла ленена роба. Седеше на Трона на величието, великолепен стол, с подлакътници, изваяни във формата на позлатени лъвове, готови за скок, и с крака, украсени с изваяни от сребро глави на враговете на Египет. Просвири тромпет. Сененмут поиска тишина, защото фараонът стана. Тя слезе от паланкина и тръгна към края на стъпалата. Пазителят на кладата, екзекуторите и палачите от службата на писарите от тайния кабинет, всичките натъкмени в червено, с лица, скрити зад маски на Сет, пристъпиха откъм колоните. Пазителят подаде на Сененмут жертвената престилка, а помощникът му — боздугана на Египет с позлатената дръжка, с метална глава с форма на диамант с безброй фасетки. Хатусу само стоеше, страшна в красотата си. Изкараха навън тримата пленници, леко дрогирани, с ръце, завързани отзад на гърбовете, и ги поставиха на колене отляво на фараона. Всички глави се извърнаха да погледнат пленника, намиращ се в средата. С обръсната коса, с лице, наподобяващо кървава маска, Матайа, бившата главна хесета, сега бе унизена и разобличена като Сгеру. Другите двама пленници също бяха арити, заловени при проверките в храма на Нубия. Имаше и други заловени; те щяха да умрат на Хълма на Черепа.

С мощен глас Сененмут обяви какво се е случило. Екзекуторите застанаха зад Матайа и дръпнаха назад главата й. Сененмут се обърна и я призова да си признае. Тя кимна енергично. Това беше всичко, което можеше да направи, защото езикът й бе изтръгнат, за да не може повече да богохулства и сквернослови срещу фараона. От нубийския полк се надигнаха ропот и ръмжене, чуха се дори и някои подигравки тук и там, но те мигом секнаха, когато Сененмут повика един лакей и вдигна Шешер от възглавничката, която той донесе. Задържа го между ръцете си, въртейки го, за да може блестящото му великолепие да изпъкне още по-ярко на слънчевите лъчи.

— Вижте Шешер, свещената верига на Нубия! Сега тя вече принадлежи на фараона по божията воля след дадена от боговете победа.

Ефектът върху нубийския полк беше поразителен. Войниците просто стояха зяпнали с отворени уста и гледаха как Сененмут навива Шешер около тънката китка на Хатусу и го затяга здраво. Тромпетите засвириха.

— Вижте как правосъдието на фараона се изсипва върху Сгеру и нейните съучастници!

Вдигнала боздугана в ръка, с пристегната около тялото й жертвена престилка, Хатусу отстъпи, докато поставиха Матайа на колене пред нозете й. Боздуганът изсвистя нагоре във въздуха. С безпогрешна точност Хатусу го стовари отстрани върху главата на своя враг и я смаза с хрущене. Кости, кръв и мозък се разхвърчаха и се стекоха в ужасяваща смес върху ръба на стъпалата. Фараонът приключи също тъй бързо и с другите двама пленници, после, вдигнала боздугана си, прие бурните овации на своите воини, включително и на нубийския полк. Тромпетите заглушиха поздравленията.

— Ние знаем — обяви Сененмут, — че нашите синове от Нубия са все още деца на фараона. Вашите сърца бяха преобърнати от тварите на Сет, духове на мрака. Някои от тях все още се притайват сред вас. Пропъдете ги веднага! Изхвърлете ги от средите си! Приемете любовта на фараона или посрещнете тоталното си унищожение!

Редицата от нубийски пехотинци и лъконосци се огъна и развълнува като вода под напора на силен вятър, после се разтвори. Няколко войници бяха хванати, оръжието им бе отнето и те бяха изтикани напред. Сененмут се обърна и се усмихна на фараона. Бунтът бе потушен!

 

 

В килията на осъдените в Дома на оковите под храма на Маат Амеротке чу рева на тълпата. Той беше назначен за свидетел на фараона. Сега седеше на една табуретка и наблюдаваше как Сихера е обгърнала чашата с бързо действаща отрова. Навън, в сумрачния коридор пазачите, облечени в черни поли, надянали своите чакалови маски, също чакаха търпеливо. В дъното на коридора бе приклекнал Шуфой и неукротимо плачеше.

— Слава и печал — промърмори Сихера, легнала на сламеника с гръб, опрян на стената. — Всичко свърши вече, нали, господарю съдия?

— Наистина — съгласи се Амеротке — всичко свърши.

Той замълча за малко, после продължи:

— Питах ви и преди. Ще ви попитам и сега. Писарите от Тайния кабинет претърсиха цялата къща на Имотеп — вдигна рамене съдията. — Наистина я преобърнаха наопаки. Не намериха съкровището, което Пармен е откраднал от Къщата на тишината, нито ценните вещи, взети от главната къща. Пармен определено е бил алчен; той е заграбил нещата на мъртвия си господар. Знаете ли къде може да е плячката?

— Тези неща принадлежаха на Имотеп — прошепна Сихера. — Нека Домът на гората да ги запази.

Амеротке кимна. Дори да знаеше, Сихера нямаше да му каже. А и какво значение имаше? Това беше задължение на Дома на среброто и на писарите от тайния кабинет.

— А Куфу и Бузирис? — попита Сихера. — Какво се случи с тях?

— Низвергнати извън благоволението на фараона и поставени под домашен арест. Унизени, изпаднали в немилост, и двамата изпиха отровата.

— А Матайа? — усмихна се Сихера на себе си. — Кой би помислил, че тя е Сгеру? Глуповатичка хесета с накичена перука и къса поличка, прекрасен смях и поклащащи се бедра.

— Имотеп подозираше ли я?

— Ни най-малко! — изсмя се Сихера. — Той я пренебрегваше просто като една празноглавка, храмово момиченце, интересуващо се само от своите танци и ритуали.

— Всички са мислели така — съгласи се Амеротке. — Преди да изпие отровата, Бузирис призна, че на Матайа е било позволено да ходи където си иска и да прави каквото си иска. Куфу е бил като омаян от нея и много я е глезил, но като си помисля, той всъщност призна, че е допуснал Матайа да си извоюва с хитрост позиция на абсолютна власт. Играла е ролята си много внимателно. Невинна, весела девойка, танцьорка, човек, който винаги е готов да помогне. Могла е да ходи където си иска, могла е да се среща с когото си иска и никой да не я заподозре за нищо.

— Сигурна съм — саркастично каза Сихера, — че в Дома на оковите Матайа е върнала комплиментите на своите бивши покровители.

— О, да, стори го — каза Амеротке. — Съсипващи показания за истинското отношение на първожреца към Хатусу; и именно това в крайна сметка убеди Куфу и жена му да вземат отрова. Подозирам, че Матайа е съблазнила и завербувала и двамата. Тя не спираше да проклина Хатусу, но освен това даде показания, че Куфу е хранел грандиозни амбиции, за които често е бъбрил пред нея, явно за да се перчи и парадира пред хубавичката хесета. Сихера, както знаете, ние живеем в мъжки свят. Мнозина в Тива се крият зад маските си, но у себе си са убедени, че Хатусу няма да задържи скиптъра и боздугана. Те са напълно готови веднага да се вдигнат на бунт и да я свалят. Куфу, също като много други върховни жреци, ги е поддържал по един таен, предателски начин. Той всъщност никога не е вярвал, че бунтът в Нубия ще успее, но междувременно съществува и възможността Хатусу да бъде свалена оттук. Той е допуснал неговата омраза към фараона да се прояви и впоследствие да го забърка в измяна. Случи ли се веднъж такова нещо, ти вече си поел риска и си осъден: или успяваш, или губиш. В крайна сметка — сви рамене Амеротке — Матайа е била без особен опит. Желанието й да демонстрира колко е непобедима и вездесъща я накара да извърши ужасни и недопустими грешки и всъщност я изобличи — тънко се усмихна съдията. — Странно! Пармен и останалите подцениха вас и платиха скъпо за това. Куфу е подценявал Матайа и е презирал Хатусу, и също загуби всичко.

— А Нубия? — попита Сихера.

— Генерал Омендап ще помете всичко пред себе си. Бекна ще бъде разрушена и срината до основи, камък върху камък няма да остане от нея. Земята ще бъде покрита със сол и пясък. Нубийският полк ще бъде прочистен и изпратен на север по делтата за известно време, за да докажат войниците храбростта и предаността си. Храмът на Нубия също ще бъде прочистен, а жреците — заменени с нови. Фараонът ще въздаде кърваво правосъдие на всички, които имат пръст в смъртта на Валу. Шурат, Поглъщача на мерзости, получи обещание за огромна награда заради помощта, която ще ни окаже, за да разгромим бандитите.

— Още кръв ще се пролее! — заговори Сихера сякаш сама на себе си. — Вашият фараон, господарю Амеротке! Наблюдавайте я! Сърцето й ще закоравее от власт и отмъщение. Тя ще стане като Секмет: нищо и никой няма да може да й противостои. Запомнете го, съдия!

Амеротке само я изгледа в отговор.

— Колкото до мен — продължи Сихера, — аз съм се отправила към мрака. Признах всички мои грехове пред жреца на ухото — замислено каза тя. — Всъщност смъртта на Имотеп доведе до унищожаването и на аритите. Той винаги е бил техен враг — Сихера вдигна чашата си. — За Имотеп, Главния разузнавач на Шпионите на Собек! — и пресуши отровата на един дъх.

Амеротке постоя и видя как тя потъна в смъртта, после стана и напусна килията. Тръгна по коридора и приклекна до ридаещия Шуфой.

— Нямах избор — сграбчи той ръката на приятеля си и силно я стисна. — Нямах избор и ти добре го знаеш. Сърцето ти е разбито, Шуфой, и мъката, както винаги в такива случаи, е толкова болезнена, толкова студена, толкова самотна. Няма да я преодолееш, но ще се примириш с нея. Хайде, ела! — Амеротке отчаяно искаше да отведе приятеля си далеч от това място на кръв и гибел. Той помогна на малкия човек да стане, продължавайки да стиска ръката му. — Моето приятелство към теб стана дори още по-дълбоко — усмихна се той на Шуфой и добави: — Такъв малък човек, а с такова огромно сърце.

Той стисна ръката му още по-здраво, после чу шум от нечии стъпки и се обърна. Асурал идваше към тях с тропащата си маршируваща походка.

— Мъртва ли е? — попита той.

— Свърши се — каза Амеротке.

— Каза ли ви нещо за съкровището? — попита Асурал. — Хатусу, Божествената, пита за това.

— Не ми каза — отговори Амеротке. — Чудя се защо. Може би не го е взела.

— А този жрец от Параклиса на ухото? — попита Асурал. — Помолих го да остане, но той си тръгна.

Асурал погледна към Шуфой, който бе освободил ръката си от господаря си и бършеше обезобразеното си, окъпано от сълзи лице с края на дрехата си.

— Жрецът от Параклиса на ухото ли? — погледна Шуфой нагоре към тях. — Господарю, както знаете, аз бях много разстроен. И все още съм! Като дойдохме тук, видях един свещеник да си тръгва. Не му обърнах внимание, взех го за някакъв обикновен жрец, като всички останали.

— Но? — приклекна Амеротке до него.

— Не съм много сигурен — каза Шуфой, — но той може да е бил Тчесер, лицемерно набожен тип, който се преструва на свят човек, но всъщност е скорпион — мъчително преглътна дребосъкът. — Мошеник, който заиграва с доверието на хората и им изтръгва тайните.

— Сигурен ли си? — попита Амеротке.

— Не, не съм — усмихна се през сълзи Шуфой, — но аз самият искам да се изповядам. Чудех се в кой храм да отида. Толкова много мошеници се мотаят наоколо. Лъжци… — започна отново да плаче той.

Амеротке скри собствената си тревога. Погледна по стълбите към процеждащата се през отворената врата светлина.

— Но всичко свърши, нали? — попита Асурал.

— Дали? — изправи се Амеротке. — Дали наистина свърши, Асурал?

 

 

— Бунтът свърши! — Гълтача на сърца и оцелелите му помощници седяха на груба рогозка във винарната „Светлината на Хор, Господаря на небето“ в покрайнините на Свърталището на мистериите в Некропола. Главатарят на убийците гледаше със злост водача на аритите и неговата малка свита от последователи. — Бунтът свърши! — подигравателно повтори той. — Вашият Сгеру е унищожен. Шешер е конфискуван. Вашите привърженици днес красят коловете на Хълма на Черепа или Стената на смъртта. Така че, какво искате от нас?

Капитанът на аритите само го изгледа в отговор.

— В Нубия ли се връщате? — попита все още ядосан заради провалената атака срещу дома на Амеротке Гълтача на сърца, като опипваше с пръсти дръжката на камата, затъкната в пояса му.

— Вярно е, така е — хладно отговори аритският водач, без да се поддаде на провокиращия тон на Гълтача, — бунтът свърши. Знаете, че не можем да се върнем в Нубия. Бекна ще бъде разрушена. За главите ни ще бъдат обявени награди, живи или мъртви.

— И, какво? — подигравателно се изсмя Гълтача на сърца.

— Ние имаме обща съдба — усмихна се аритският водач, а езикът му леко облиза една раничка в ъгълчето на устата му. — Ако ние бъдем унищожени, вие ще споделите нашата съдба. И все пак — посочи той хората край себе си — ние, макар и малцина, оцеляхме.

— Как го постигнахте?

— Криехме се в Тимсах — отвърна аритът, — но успяхме да избягаме в Червените земи, преди войските на Амеротке да обградят крепостта. Влачихме се под неумолимото слънце с дни, но оцеляхме, и отново, и пак ще оцелеем.

— Как? — отново го подразни Гълтача на сърца. — Вашата тъпа курва главатар беше принесена в жертва за славата на фараона. Бекна ще бъде разрушена, така че къде ще се скриете?

— Как къде? Тук, разбира се — отвърна аритът. — В бордеите на Некропола.

— Разбирам — презрително каза Гълтача на сърца. — И как точно ще осъществите това?

Аритският водач цъкна с език. Той погледна през рамо към своите последователи, сред които бе и скорпионът, който носеше името Тчесер, Светеца, заради гениалната му дарба да се дегизира като екзорсист и свещеник от Параклиса на ухото. Той беше завършен мошеник, ненадминат в това да изтръгва най-съкровени изповеди от покаялите се. Човек, когото аритите щедро бяха възнаградили за великолепната му услуга в смъртната килия в Дома на оковите под храма на Маат. Той беше изслушал изповедта на Сихера и беше донесъл радостните новини на този всяващ страхопочитание водач. Аритът кимна на Тчесер и на другите си придружители, после направи светкавично движение, досущ като нападащ скорпион. Измъкна тънка като игла кама от ръкава на робата си и дясната му ръка се стрелна през въздуха като жътварски сърп. Острието мигновено и безкрайно точно преряза откритото гърло на Гълтача на сърца. Останалите бандити застинаха в шок, докато главатарят им, изцъклил очи, с полуотворена уста просто се олюляваше напред-назад, давейки се с хъркане в собствената си кръв, преди да се свлече бавно на една страна. Няколко от тях се опомниха и посегнаха към скритото си оръжие, но аритският водач беше преценил всичко много далновидно. Духът на бандитите бе пресъхнал, те нямаха сила и хъс да се борят. Неговите хора обаче вече бяха извадили ками, кинжали и криваци, а зад тях от вратата се появиха още трима арити, явно оставени да охраняват другарите си отвън. Новодошлите бяха опънали мощните си нубийски лъкове и стрелите им, сложени на тетивата, вече бяха насочени към бандитите. Стаята тънеше в мъртвешка тишина, разкъсвана само от предсмъртното гъргорене на агонията на Гълтача на сърца, който все още продължаваше да се гърчи в конвулсии в уголемяваща се локва кръв.

— Мир — захили се аритският водач и вдигна право нагоре едната си ръка. — Мир, братя! Ние не ви мислим злото — добави той, а усмивката се изпари от лицето му. — Но за него, братя — посочи той Гълтача, — готови ли сте да умрете заради него? Какво друго би могъл да направи той, освен да ви отведе в капана на меджаите в имението на Амеротке? Трябваше да бъде по-благоразумен. След като меджаите успяха да ви надушат, то и той трябваше да надуши тях!

Последваха одобрителните кимания, дори ръмжащо съгласие, което стопли сърцето на арита.

— Наистина ли вярвате, че Божествената кучка ще позволи тези, които са нападнали и убили Валу, да се измъкнат безнаказано? Не, не — поклати глава той. — Нашите шпиони в Тива и в Некропола вече ни предупредиха. Домът на среброто ще заплати щедро на Шурат, Поглъщача на мерзости, за да ви погуби. Обявил е публично началото на кампанията си. Платени ловци на глави ще плъпнат като рояци от Червените земи и какво ще правите вие тогава? Редиците ви са разбити и отслабени от катастрофата в къщата на Амеротке, а този ваш така наречен главатар щеше да ви води от едно поражение към друго — аритският водач отново вдигна ръка, за да даде знак на лъконосците зад себе си да оставят лъковете си, и на другите си хора — да приберат обратно оръжието си в каниите.

— Какво предлагаш? — посочи единият от бандитите към тялото на главатаря им, което вече се вкочаняваше в тъмната локва кръв.

— Първо, своето име — каза аритският капитан. — Аз съм Нема, въплъщението на гнева на моята богиня. Аз ще бъда вашият теджен, вашият водач, вашият командир. Второ… — той вдигна ръка и щракна с пръсти. Веднага му подадоха голяма кожена торба, която той постави между себе си и бандитите. Отвори я внимателно и извади отвътре безценната изящна статуетка на хиената, принадлежала доскоро на Имотеп, поставена на постамент, инкрустиран със скъпоценни камъни. До нея аритът нареди малките ковчежета със слитъците сребро и злато и още цял куп скъпоценни предмети. — Това е от Дома на гората — каза аритът и ги посочи. — Това е нашата съкровищница, това е нашият Дом на среброто; с това можем да купим оръжие, да даваме подкупи, да наемем още много хора.

— Но как си ги открил?

— Един от моите другари — промърмори аритът — се представи за жрец на ухото. Сихера, икономката на Имотеп, осъдена на смърт за убийството на другите му служители, намерила съкровището в стаята на Пармен и го закопала дълбоко в обраслата подивяла градина. Моят другар — усмихна се той на Тчесер — успял да я убеди, че това съкровище трябва да бъде предадено на храма като жертва на боговете за нейната ка и за тази на господаря й, чиято смърт тя отмъстила.

С този последен жест убийците бяха купени духом и телом. Те се поклащаха напред-назад, шепнейки възхвали за хитростта на аритите. Такъв водач щеше да ги предпази от мъстта на фараона и от безжалостното преследване на Шурат. Щяха да направят добре, ако се подслоняха под неговата сянка.

— И какво трябва да правим? — попита един от бандитите.

— Да изпълнявате заповедите ми — прокара пръст по раната на устната си Нема и се загледа в една точка на стената над главите на бандитите. Не можеше да забрави как Амеротке стоеше край онзи басейн в оазиса Синджар и направляваше хората си. Оттам всичко се преобърна и тръгна на зле! Сгеру беше направила фатална грешка. Амеротке трябваше да умре!

— Ще станем още по-богати — заяви Нема. — Богати и могъщи! Един ден, братя, на подходящото място и в подходящото време аз ще потърся възмездие, и не само срещу Божествената кучка, но и срещу нейния съдия Амеротке. Отмъщението е моята мечта, отмъщението е моята награда!