Пол Дохърти
Шпионите на Собек (4)

Глава първа
Ar: да удушиш

Небето лее долу своя огън

и куполът му цял трепти.

Тресат се всички земни кости,

а звездите неподвижно спят.

Всевиждащият Хор минава в блясък всемогъщ;

Бог е той, чрез своите поклонници живее

и храни се чрез тези, които го боготворят;

на мъдрите от дробовете, на глупавите от сърцата

засища своя глад.

 

 

Драматичният глас на Капелана на Кладата, жрец на екзекуциите, се носеше през горещия въздух над Хълма на Черепа. Той стоеше пред редицата на осъдените мъже, коленичили с извити ръце и с глави, отметнати назад, така че намазаните им с масло лица лъщяха на палещата слънчева светлина. Затворниците мърдаха неспокойно в дрънчащите окови и гледаха с ужас към дупките в земята и към острите колове, оставени до всяка една от тях. Това бяха нубийци, арити, същите, които бяха оцелели при клането в храмовия двор в Карнак. Гледаха ту към Капелана на Кладата, ту към господаря Амеротке, Главния съдия от Залата на Двете истини, присъстващ по нареждане на Божествената, за да наблюдава изпълнението на присъдата. До съдията стоеше господарят Валу, Очите и ушите на фараона, главен обвинител по всички престъпления, извършени срещу Великия дом. Амеротке, облечен в пурпурна тога, гледаше със състрадание към затворниците. Те щяха да умрат тук и да бъдат запратени към Далечния запад, лишени от ритуалите на Озирис, набучени живи на кол на този скалист хълм. Коловете щяха да бъдат забити във вътрешностите им и осъдените щяха да се гърчат в агония, докато пустинният вятър запушеше ноздрите, очите и гърлата им с пясък. Ужасяващите им писъци и зловонието на кръвта щяха да примамят мършоядните — пернатите лешояди, късокосместите чакали, ивичестите хиени и свирепите лъвски глутници. Кошмарна смърт на зловещо място, тук, върху сухите пламтящи полета на ада!

Затворниците вече се бяха превърнали в купчина зеещи рани. Бивши носачи на царския паланкин, те и техните вече мъртви колеги бяха арити, убийци от кланицата, от Дома на смъртта, посветени на своята злокобна богиня, удушвачи, които убиваха жертвите си със свещени червени кърпи. Това бе установил Валу. Беше ги изтезавал в Дома на оковите, докато телата им не бяха подгизнали от кръв. В крайна сметка те не се прекършиха, нито си признаха нещо, освен че са действали по заповед на Сгеру, техния главатар, Мълчаливеца, с цел да принесат Хатусу в жертва на своята богиня. Сега всичко беше приключило. Те бяха осъдени от Амеротке и процесията за екзекуцията беше напуснала Тива веднага след пукването на зората, за да се отправи към Хълма на Черепа, където престъпниците щяха да посрещнат ужасната си смърт.

— Господарю! — каза тедженът, командир на ескадрона с колесниците и отговарящ за детайлите по изпълнението на екзекуцията, като остави групата на затворниците и поздрави Валу. — Господарю — повтори той, — присъдата ще бъде изпълнена скоро, нали така?

— Незабавно! — отговори Валу. Той завъртя дребното си тантуресто тяло, раздвижи слънчобрана си и хвърли бегъл поглед към Амеротке. Свинските очички на обвинителя бяха остри и черни като тежки ахати независимо от усмихнатите гънчици около устата му. — Господарю Амеротке?

— Присъдата ще бъде изпълнена незабавно — потвърди Амеротке.

Валу вдигна ръка. Палачите се раздвижиха, сграбчиха затворниците, вдигнаха ги високо над дебелите заострени колове, които вече бяха забити здраво в каменистата земя. Първият осъден беше безпощадно набит на кола сред ужасяващи писъци и викове. Плисна кръв. Амеротке погледна към колесницата си. Конярят се опитваше да овладее великолепния чифт дорести коне, които се изправяха на задните си крака, дърпайки блестящата, украсена с релефни изображения, колесница, и подрънкваха амунициите и окачените отстрани колчани със стрели. Човекът се мъчеше да предотврати попадането на кафявата сбруя в полуоската и в спиците на колелата. И другите коняри имаха подобни проблеми. Въздухът се раздираше от смразяващи кръвта звуци, докато набиваха на кола и втория затворник. Амеротке почувства как стомахът му се бунтува. Потта обилно квасеше голите му гърди. Той махна карнеоловия си нагръдник и го пъхна в торбичката, пристегната на широкия пояс около кръста му. С обутите си в кожени сандали крака нетърпеливо потърка посипаната с чакъл земя, а конете му отново заподскачаха и се вдигнаха на задните си крака. Златисточервеникавите пера, закрепени между ушите им, се поклащаха от горещия вятър. Амеротке усещаше, че трябва да се махне веднага. Обърна се, но Валу го сграбчи за китката.

— Господарю, Божествената каза, че ние трябва да наблюдаваме екзекуцията. Ние сме официални свидетели. Аз съм Очите и ушите й, а вие, вие сте нейният Върховен съдия.

— Обвинителю Валу — потръпна Амеротке и се дръпна от здравия му захват, — аз вече бях свидетел. Сега веднага махнете ръката си от китката ми! — блъсна той ръката на Валу и изсъска: — Аз съм свидетел, но всичко това просто не ми доставя удоволствие. Уведомете ме, когато приключи.

Той отстъпи настрани, а въздухът се раздра от нови изтерзани писъци. Погледна нагоре. Небето беше яркосиньо и фараонските кокошки — сивокрилите лешояди, вече се бяха появили и се рееха високо, а от далечината долиташе остър, смеещ се лай на хиена. Лееше се прясна кръв! Пустинните мършоядни хищници си точеха зъбите и ноктите.

Амеротке стигна до колесницата си, качи се в нея и изрита сандалите си, за да разтрие босите си крака в плетения ракитен под. Усмихна се на коняря, който отстъпи назад. Амеротке хвана поводите, цъкна с език и заговори нежно на дорестите коне, които продължаваха да потръпват неспокойно и да подрънкват амунициите. Той ги подкара напред и надолу по каменливия склон, ограждащ пустинята, която се простираше докъдето поглед стига — огромно плато от блещукащи светлини и тайнствени вълнисти форми. Нов писък раздра въздуха. Амеротке опипа къдрицата коса, която се спускаше покрай едната страна на лицето му — ексцентричен спомен за клетвата, дадена пред паметта на отдавна починалия му брат. Той премигна, за да паднат сълзите, причинени от парещия пясък и от жежкия ослепителен блясък на слънчевите лъчи, после прехвърли юздите в едната си ръка и вдигна диплите на тогата си, за да предпази с тях главата и лицето си. Грабна камшика и като го стисна здраво, изплющя силно над конете. Те откликнаха мощно, преминавайки от тръс в лек галоп. Камшикът отново изплющя. Колесницата потегли в пълен боен щурм. Коне, ездач и карета се залюляха в едно, летейки като стрела през горещите пясъци, а колелетата се плъзгаха леко и едва докосваха земята. Амеротке премести крака, за да заеме по-стабилна позиция и да запази равновесие, докато водеше конете, и се наслаждаваше на неистовия устрем на щурма, прочистващ ума му от ужаса, на който току-що бе станал свидетел. Остави конете да потичат на воля, после леко забави темпото им, когато видя двете стари, пресукани едно о друго палмови дървета — останки от някогашен древен оазис, сега почти изцяло превзет от пустинята. Подкара в лек галоп, усещайки как колелетата леко буксуват в пясъка, после обузда конете и ги отведе под рехавата сянка на палмите. Скочи и се опря на колесницата, проклинайки тихичко горещия пясък, който пареше краката му.

Спъна конете, после кръстоса крака в сянката на дърветата, като облегна гръб на ствола на едното от тях. Освободи лицето и главата си от диплите на тогата си и зарея поглед през пустинята. Затаи дъх, а душата му закопня за онези, които обичаше — Норфрет, неговата съпруга, Ахмазе и Кърфей, неговите двама синове; Шуфой, джуджето с обезобразеното лице, негов пратеник, приятел и компаньон. Затвори очи и извика своите мъртви родственици — родителите си, братята и сестрите си, които бяха отпътували в Далечния запад, за да почиват във вечните полета на никога несвършващите сънища. Амеротке разпери ръце и заприпява своята собствена молитва към Онзи, който вижда всичко, Вечното творение, Най-здравия, Най-силния, Първопричината и източника на всичко. През ума му мина мимолетната мисъл за статуите на създания с глави на Анубис, на Сет и на Зеленокожия Озирис. Беше му трудно да приеме толкова много същества за богове, гранитните им статуи с техните мъртви очи и глухи уши. Припомни си молитвите на Мединет, един свещеник — пророк от Ахмин^[1], който се беше подвизавал из Тива и я бе очаровал със своята теория, според която Бог беше едно-единствено, вечно създание. Мединет беше обявен за еретик, но Амеротке беше запленен от неговите идеи, които определено бяха намерили подходяща почва в душата му.

Цвиленето на конете прекъсна унеса му. „Съжалявам — прошепна им той, — но първо трябва да се поохладите малко!“, после стана, отиде до колесницата, обу си сандалите, взе малкия мех за вода, направен от газелска кожа, и застана пред конете. Напълни шепата си с вода и им даде да пийнат, после разтри мускулите им с влажната си ръка. Надигна меха към устата си, отпи голяма глътка и отново приседна под сянката. Припомни си присъдата, която бе издал срещу нубийските убийци, и се опита да осмисли вихрушката от събития, която се беше разразила из Тива, разтърсвайки Великата къща^[2]. Спомни си последната си среща с Божествения кръг — Хатусу, с поглед, искрящ от ярост, Сененмут, разтревожен, Валу, с безконечните си въпроси, с острите си черни очи, които никога не спираха да шарят. Амеротке винаги си беше задавал въпроси за лоялността на Валу, защото той беше човек, който можеше да бъде подкупен, тъй като беше користолюбив; при това политическите интриги му се удаваха, както летенето — на птиците, политиканстването просто му беше втора природа!

Куфу, върховният жрец на храма на Нубия, Бузирис, прелестната му съпруга, и тяхната невероятно красива прислужница, хесетата Матайа, също присъстваха на срещата заедно с генерал Омендап и няколко други сановници. Гневът на Хатусу не знаеше граници. Беше нахлула на север, за да се разправи с една опасност, и докато отсъстваше, зад гърба й беше изникнала друга. Настоящата опасност беше твърде сериозна и злокобна. Южната провинция Нубия беше източник на огромни богатства за Египет — дърво, слонова кост, абанос и скъпоценни камъни. И нещо по-важно — Нубия контролираше долните райони на Нил. Един бунт там можеше да причини невероятни проблеми и щети на Великата къща. Амеротке си припомни това, което знаеше той самият. Хората от Долна Нубия бяха с по-светла кожа; тези от Горна Нубия бяха с по-тъмен цвят, почти черни^[3]. Като цяло те бяха могъщ сбор от племена и родове, които фараонът винаги държеше много изкъсо. Бащата на Хатусу, Тутмос I, ги беше разгромил решително в съкрушителна битка, беше обградил и завзел техните твърдини и беше приел Нубия под крилото си, сиреч беше я анексирал. Аритите, убийците от кланицата, бяха друг, различен проблем. Посветени на тяхната богиня хиена, те се бяха оттеглили в тайните си укрепления в Бекна, отказващи да се подчинят на жезъла и боздугана на Тива. Амеротке пое дъх, стремейки се да се отпусне и да си почине, като пресява различни проблеми. Първо, Хатусу беше нахлула на север, за да се разправи с морския народ. Победна кампания наистина, но почти веднага след това Нубия се беше вдигнала на бунт. И това не беше изненада — тази богата, могъща провинция винаги беше готова да изпробва мощта на фараона. Така че какво беше новото тук? Амеротке избърса лицето си. Появата на убийците арити обаче беше истински шок. Той примигна. Не беше време за подобни убийци и за техните кръвожадни култове и странни символи на вярата. В миналото и той, и мнозина други бяха давали съвети, че Бекна трябва да се обкръжи и да се срине до основи, така че да не остане камък върху камък на мястото й. Този съвет беше пренебрегнат и сега Хатусу трябваше да плати тежка цена за това. Бяха я убеждавали, че Бекна е цирей върху кожата на Египет и че трябва да се разправи по най-бързия начин с него, светкавично, за да не се допусне атаката да ескалира в по-нататъшни безредици и да се надигнат вълнения в цялата провинция. Сега изглеждаше, че аритите са прекарали последните двадесет години, ближейки раните си и увеличавайки влиянието си. Атаката срещу Хатусу в Карнак доказа, че те са проникнали в нубийския полк и дори нещо повече. Немалко меджай, тези изкусни съгледвачи на египетската армия, Очите и ушите на генерал Омендап, падаха поразени от някаква мистериозна, жестока отрова в лагера си във Фаринал или из Червените земи. Никой не можеше да каже защо и как са били избрани жертвите. Те получаваха халюцинации и страховити видения, преди да умрат в страшни мъки. Но как бяха отровени? Водоизточниците и провизиите се проверяваха най-щателно, но все пак убийствата се случваха. Амеротке подозираше, че изборът е случаен и цели причиняването на колкото е възможно повече хаос и страх, и предполагаше, че всичко това сигурно е работа на аритите. Меджаите бяха елитният корпус на армията. Ако техният боен дух бъдеше сразен още преди да започне кампанията, какво щеше да се случи, когато Омендап предприеме настъплението си?

Освен това армията бе лишена от жизненоважна информация и атмосферата на безпокойство и подозрения се усилваше. Имперските куриери, използвайки както Нил, така и пътищата на Собек през оазисите, изчезваха като утринната роса, без да оставят никакви следи. Индивидуални пратеници, дори и емисари с въоръжен ескорт — никой май не беше в безопасност. Скоро след атаката срещу нея Хатусу, царицата фараон, беше изпратила Амеротке на юг от оазиса Синждар, по пътя към Първия праг, където за последно бяха забелязани няколко изчезнали куриери. Амеротке облегна глава на дървото и се загледа нагоре към кръжащия над него лешояд. Истинска мистерия! Този усамотен и отдалечен оазис сякаш бе обитаван от духове. Малка горичка палмови дървета, обрасла с непроходим див прещип, ограждаше захранвания от бликащия извор басейн. Капеланът на оазиса, Небхер, който живееше в кирпичена къща на брега на Нил, не му беше от особена помощ, тъй като проявяваше загриженост главно за своята собствена дъщеря Исала — тя също бе изчезнала. Странен беше този Небхер, с мръсното си, угрижено лице, върлинестото си тяло и оскъдната си коса. Бивш свещеник в Параклиса на сълзите в храма на Изида, той беше награден с храмовия имот в Синджар и му беше предоставена службата на капелан в това доста оживено южно средище. Амеротке махна с ръка, за да отпъди насекомите, които кръжаха край главата му. Небхер изглеждаше не само разтревожен, но и дълбоко уплашен. За какво? Заради изчезванията? Амеротке беше направил щателни и задълбочени разследвания в селата на север и на юг от оазиса — никой не беше чул или видял нещо странно и нередно, не беше открит знак за насилие. Асурал, капитанът на стражата на Амеротке, и неговата кохорта войници, всичките изпечени, стари ветерани, бяха преобърнали надлъж и нашир целия район. Накрая Амеротке получи тяхното заключение — нищо! Пустинята и реката може и да бяха диви и безкрайни, но да се скрие труп, беше трудна работа. Нил винаги изхвърляше своите мъртъвци, а пустинята беше хранилка за ордите от препитаващи се с мърша животни. И все пак не беше открито нито кокалче, нито следа от поне един от всички изчезнали. Накрая Амеротке сам беше пребродил укрепленията на Тимсах — високи кули, издигащи се над цяла редица сгради с рушащи се стени, изоставени от всяка жива душа с изключение на пясъчните жители и пустинните скитници, които намираха подслон и убежище в техните сенки. Не беше открил нищо необичайно. Остана два пълни дни в Синджар, като се настани в едно близко селце. Установи само, че някои от онези, които бяха изчезнали, със сигурност бяха посетили оазиса. Небхер пазеше щателен регистър на разходите, правени във връзка с посещенията на официални лица, тъй като те подлежаха на възстановяване от Дома на среброто в Тива. Въпреки всичките си разследвания и издирвания Амеротке не откри нищо подозрително. Куриерите явно бяха посетили Синджар, а после бяха отпътували.

Съдията и охраната му се бяха върнали бързо в Тива, където ги очакваха още смъртни случаи сред меджайските съгледвачи, без да има никаква улика за това, какво или кой ги беше отровил. Същевременно Валу беше подложил на жесток разпит аритите, заловени в Карнак. При завръщането си Амеротке посети Дома на оковите, но въпреки изкусните умения на своите палачи Валу не беше успял да изтръгне нищичко от тях. Съдията нямаше друг избор, освен да произнесе смъртната присъда, а после да присъства и свидетелства на изпълнението на наказанието. Отпи още една глътка вода. Да, победата на Хатусу в Делтата със сигурност беше помрачена от разрастващата се криза, но имаше дори и нещо още по-лошо. Имотеп, някогашен служител на Тутмос I, бивш началник на Шпионите на Собек, който бе воювал срещу аритите в Нубия, беше намерен удушен в имението си, без да има никаква следа за това, как убиецът е успял да проникне в стаята при него. Още по-странни от това бяха докладите за голия неидентифициран труп, открит в градината на Имотеп, също удушен с прокълнатата червена кърпа, използвана от аритите. Ето такива мистерии очакваха Амеротке веднага щом се завърна в Тива.

Съдията бе стигнал до едно категорично заключение. Той бе убеден, че причинителят на настоящите проблеми се е притаил в Тива. Някой предумишлено всяваше хаос, безпокойство и смут, при това с блестящ успех. Бе нападната Хатусу! Духът на меджаите беше сломен. Лоялни нубийци бяха арестувани. Емисари и куриери, пратени на юг, изчезваха, сякаш се изпаряваха във въздуха. Последното беше наистина опасно, защото рушеше комуникацията на Божествената с Нубия. Амеротке надигна меха и навлажни лицето си. Зарея поглед в пустинята. Вятърът довя слаб пронизващ писък, после го отнесе в далечината. Той затвори очи. Откъде трябваше да започне? Омендап искаше да се втурне незабавно на юг и да помете с огън и меч Нубия, да опожари до основи твърдината в Бекна и така да сложи край на размириците. Амеротке не беше съгласен. Той категорично препоръча армията да не тръгва на поход, докато кризата в Тива не бъде овладяна. Според него онзи, който бе организирал нападението срещу Хатусу, бе виновен и за смъртните случаи сред меджаите и за изчезването на куриерите, а също така и за подривната дейност в нубийския полк. Хатусу беше тази, която поиска именно онези нубийци да носят паланкина й — всички имаха безукорни биографии и бяха известни с храбростта и предаността си, но все пак някой някъде, някога беше преобърнал сърцата им, дочаквайки подходящата възможност, и ги беше завербувал. Амеротке твърдеше, че Сгеру, Мълчаливеца, този, който ръководеше аритите, сигурно се намира в Тива. Естествено, подозренията бяха паднали върху храма на Нубия, онзи черен каменен комплекс от постройки, всепризнат символ на нубийската лоялност. Сега обаче доверието в него бе дълбоко разклатено. И все пак Куфу, върховният жрец, беше оказал решаваща помощ в осуетяването на атентата срещу Хатусу.

Който и да бе виновен, мрачно си помисли Амеротке, беше постигнал успех, далеч надвишаващ и най-големите очаквания. Хатусу и Сененмут бяха изключително разстроени и объркани. Великата къща не знаеше кой път да подхване и накъде да гледа. Армията не можеше да реши дали да тръгне на поход, или да остане в Тива. Амеротке дочу шум и погледна в посоката, от която идваше. Една колесница се носеше с гръм и трясък към него. Той въздъхна, изправи се и излезе от сянката. Кочияшът дръпна поводите, направи завой с колесницата едва удържайки конете, които нетърпеливо дърпаха да се втурнат назад.

— Господарю Амеротке! — офицерът засенчи очи с ръка срещу слънцето. — Господарят Валу каза, че всичко е приключило.

— Всички ли са мъртви? — попита Амеротке.

Мъжът поклати глава.

— Единият от предателите се уплаши, като гледаше как набиват другите на коловете, и предложи да изтъргува живота си. Господарят Валу — ухили се офицерът — заради вашата чувствителност, де, нареди всички да се преместят от Хълма на Черепа и каза да се присъедините към него.

Благодарение на решението на Валу ескортът с войниците от охраната му и палачите бяха напуснали хълма за екзекуции, който се бе превърнал в кървава площадка, постлана с черга от почервенели пера, хвърчащи от лешоядите и ястребите, дошли да пируват. Очите и ушите на фараона се беше оттеглил в малък оазис на пътя, водещ към главното шосе за Тива. Беше се настанил удобно върху преносим стол от акациево дърво, надигаше инкрустиран със скъпоценни камъни бокал и посръбваше сок от изцедени пресни плодове, налят от един слуга. Друг слуга държеше яркоцветен слънчобран над главата на господаря си.

— А, Амеротке — каза Валу и потупа възглавницата до себе си.

Съдията пристъпи в сянката и седна. Странна гледка. Валу, отпиващ деликатно, със слугата, приклекнал до него. Малко по-нататък войниците и другите наемници се опитваха да се скрият на сянка, където намерят, а точно срещу Валу седеше присвит един арит, с ръце, завързани за китките и вдигнати над главата. Чернокож ветеран от Горна Нубия, затворникът беше със ситно къдрава, прошарена със сиво коса, окървавеното му лице бе загрубяло и обветрено, а голото му изранено тяло беше набръчкано от годините. Взираше се в Амеротке, после погледна обратно към фараонския обвинител.

— Това е? — попита съдията.

Валу даде знак на арита.

— Нема — каза аритът.

— Нема? — попита Амеротке и отклони предложената му от Валу чаша. — Това е името на твоята богиня хиена.

— Ние сме част от нея — отвърна мъжът, — просто косми по нейния гръб.

— Но някога бяхте част от Египет? Вие душехте земята пред фараона! — възкликна Амеротке. — Вие ядяхте нейния хляб и се заклехте във вярност на нашите богове.

— Грешка — прошепна нубиецът, гърчейки се от болка.

Без да обръща внимание на възклицанията на Валу, Амеротке измъкна кинжала си, наведе се и сряза въжетата, с които бе вързан нубиецът. Грубата връв изплющя и затворникът въздъхна с облекчение, свали ръце, после енергично започна да ги разтрива. Амеротке извика да му донесат мех с вода. Затворникът получи глътка, преди Амеротке да му го вземе обратно. Съдията се протегна и опря острието на кинжала си във врата му.

— Страхуваш се от набиването на кол? — отдръпна кинжала си Амеротке. — Искаш да живееш?

— Да, господарю.

— Защо?

— Както казахте, аз наруших клетвата си — отговори аритът, но думите му прозвучаха някак цинично и Амеротке се запита дали разкаянието му е искрено, или само се преструва. — Искам да си вървя. Казах на господаря — кимна той по посока на Валу, — че за малко сребро, мех с вода, кама и тояга, нещо, което да увия около тялото си, малко хляб и изсушено месо, ще говоря.

— Това зависи — изсъска Валу, — от стойността на нещата, които ще кажеш. Ако лъжеш или ни подвеждаш, ще се присъединиш към другарчетата си на коловете! На лешоядите точно им се отвори апетит. Този ден ще свърши. Ще падне мракът. Още мършоядни ще дойдат. Мога да те набуча на кола още тази вечер преди залез, после да стоя и да слушам писъците ти.

За един кратък момент, за няколко удара на сърцето Амеротке съзря омразата, която проблесна в очите на затворника. Този мъж, помисли си той, все още не беше свършен, макар да твърдеше, че иска да си признае.

— Кажи ми — усмихна се Амеротке — какво е истинското ти име. Разкажи ми твоята история.

Мъжът се прокашля да прочисти гърлото си. Той жадно гледаше към меха с водата. Амеротке му даде да пийне още няколко глътки.

— Аз съм от едно селце дълбоко в Юга. Баща ми се сражаваше на страната на Тутмос, бащата на фараона, и затова и аз заедно с други младежи се отправих на север като наемник. За кратко служих в армията на вицекраля на Нубия, после тръгнах да пътешествам, като служех ту на този, ту на онзи господар. Накрая пристигнах в Тива. Успях — получих хляб и сол, положих клетва и станах член на царския нубийски полк.

— И беше щастлив? — попита Амеротке.

Затворникът изкриви лице в гримаса.

— Нощем мечтаех за своето селце, за младата жена, която познавах, но както знаете, господарю, дните преминават в седмици, седмиците — в години. Слънцето изгряваше, слънцето залязваше. Животът те хваща в капана си. Като човек, вървящ в тъмнината, правиш стъпка подир стъпка, без да знаеш накъде те отвежда пътят.

— Сражавал ли си се за фараона? — попита Амеротке.

— Да, сражавал съм се, а когато дъщеря му получи короната, отново положих клетва.

— Но какво се промени? — попита Амеротке.

— Аз служих предано на Дома на войната — вдигна рамене затворникът, — срещу теджену^[4] и шешу^[5]. Пътувах с кораб и се сражавах в кървави битки покрай горчивите води на Великото зелено море, както и в Червените земи, но също както моите другари мечтаех за Нубия. Станах свидетел на разрастването на мощта на Египет и на огромното съкровище, което той трупаше от данъците, налагани на моята родна страна. Знаехме за аритите, легендарните воини, които още се държаха в тяхното укрепление в Бекна. Нощем си разправяхме приказки от нашата страна, сърцата ни натежаваха и се изпълваха с тъга. Питахме се защо ядем египетския хляб и спим под чуждото небе.

— Но всички войници го правят — каза меко Амеротке. — Дали са египтяни, или чужди наемници, те винаги бленуват за дома, който не съществува, за някое момиче, което се сбръчква с възрастта, за семейството, което всъщност никога не са искали. Така че, какво конкретно се промени при теб? — той отново му даде меха с водата. Мъжът го взе. — Станал си офицер? — продължаваше да го притиска Амеротке. — Говориш чисто, с ясен език. Интелигентен си. Фараонът сигурно те е повишил и те е наградил с яка от злато и гривни от сребро.

— Получих всичко това — свали меха нубиецът и го подаде обратно на Амеротке. — Заради това бях избран да нося паланкина на фараона, когато тя се завърна в Тива.

— Чакам твоята история — настоя Амеротке. — Какво се промени и кога?

— Беше преди разлива — нубиецът хвърли бегъл поглед на Амеротке. — Времето в Тива беше много горещо, камъните сякаш пламтяха. Разбрахме, че фараонът събира войска за поход на север, но ние бяхме изпълнили воинския си дълг. През повечето време имахме възможност да разпускаме в казармите или да се шляем из града. Бях подочул слухове за посетители от Нубия. Хората се измъкваха навън нощем. Провеждаха срещи в горещи, задушни стаи и всички млъкваха, щом влезех. После се свързаха с мен.

— Как? — попита Амеротке.

— Един от другарите ми, които току-що набихте на кол — горчиво се изсмя затворникът. — Той дойде при мен. Каза ми, че в определена винарна ще трябва да се срещна с някой, който има да ми разкаже една история. Естествено, бях любопитен. Разбирах, че се случва нещо важно, затова се и съгласих. Отидох с другаря си през нощта доста след като светлината бе угаснала и полицейският час бе настъпил. Коя винарна ли, господарю? Да си кажа правичката, не мога да си спомня къде точно е това място. Водеха ме по тесни като иглено ухо улички и сокаци, разкарваха ме нагоре-надолу явно за да ме объркат нарочно, а накрая ме бутнаха под една тента и ме напъхаха в някакъв вход. Стаята, в която ме въведоха, беше тъмна и вонеше ужасно. Светеше една-единствена лампа. В дъното чакаше една фигура.

— Мъж или жена? — попита Амеротке.

— Мъж — отговори му нубиецът. — Той знаеше името ми и ме повика да се приближа. Коленичих, спътникът ми, и той зад мен. Видях, че другарят ми е извадил камата си — усмихна се пленникът. — Трябваше или да приема онова, което ми бе предложено онази нощ, или да умра.

— Някои всъщност са отказали — намеси се Валу. — Не всички от другарите ти биха предали фараона.

— Вярно, вярно — сви рамене нубиецът. — Ние принадлежим на нашия свят. Някои от другарите ми просто изчезнаха. Началникът ни мислеше, че са дезертирали или са били заклани в някоя кавга с ножове. Никога не се задаваха въпроси. Винаги имаше готова изфабрикувана версия. Никой не любопитстваше.

— Но мнозина от вас са приели това, което онзи непознат ти е предложил — настоя Амеротке. — Което беше?

— О, най-напред просто една история — отговори уморено аритът, — история, която бях чувал толкова пъти преди. Красотата на Нубия, благородството и достойнството на нейния народ, начинът, по който е била потискана и плячкосвана от Египет. Че нубийците копнеят да бъдат свободни. Слушах и кимах в съгласие, защото това, което той казваше, беше истина, нещо, което обичайно се разправяше край нубийските лагерни огньове. Попитах какво общо има това с мен. Аз бях роб на фараона. Служех в гарнизона в Тива. Какво предлагаше той? След това мъжът се представи като пратеник на Сгеру.

— Мълчаливеца? — попита бързо Амеротке. — Кой е той?

— Нашият водач — отвърна мъжът. — Живото въплъщение на Нема. Той проповядва култа към нея, той приема обетите от тези, които й се посвещават. Непознатият заяви, че е пътувал от Нубия, за да се срещне с мен, после заговори за семейството ми.

— Аха — прекъсна го Амеротке, — разбира се. С едната си ръка ти е предложил мечтата, а с другата — заплахата. Имаш близки, роднини, нали?

— Разбира се — отговори нубиецът. — Аз принадлежа на своето племе. Селото ми е известно, както и хората, които имат родствена връзка с мен.

— А Нема? — попита Амеротке. — Знам нещичко за твоята богиня, но по-подробно?

— Тя е едновременно разрушителка и създателка — отговори нубиецът. — Тя властва над всички неща и вижда всички неща. Това проповядваше Сгеру. Аз трябваше да бъда предан на Нема, а не на фараона. Беше ми обещано, че ако стана неин посветен и отдаден последовател, ще намеря истинско щастие както в този, така и в следващия живот. Щях да се завърна в Нубия, окичен със слава и великолепие. Щях да бъда тачен и възхваляван като герой. А когато дойдеше ред да умра, нямаше да имам нужда от жреците на Озирис. Или от онзи, който носи кучешката маска^[6]; тялото ми щеше да бъде оставено на лешоядите, а душата ми щеше да се наслади на прегръдката на Нема.

— И ти повярва във всичко това? — попита Амеротке.

— Толкова, колкото и вие, господарю, вярвате, че след като умрете, вашата ка отпътува във Вечния запад. Защо да не вярвам? Култът към Нема е популярен в Нубия, мнозина го изповядват тайно.

— Но има и нещо повече от това, нали? — намеси се Валу. — Трябвало е да направиш жертвоприношение на Нема?

— Да, говорителят на Сгеру заяви, че ще бъде избрана определена жертва специално за мен. Трябваше да използвам свещената червена кърпа, за да извърша жертвоприношението.

— Но не ти беше казано кой точно ще бъде обектът ти? — попита Амеротке.

— Разбира се, че не! Тази информация щеше да ми се даде по-късно, едва след като приемех да дам обета.

— И ти прие ли?

— Как мислите? — цинично се усмихна нубиецът. — Бях сам в тъмна стая, далече от останалите си другари, мъжът, стоящ току зад гърба ми, беше готов да ме убие при първия даден знак. Имах роднини в Нубия, те бяха застрашени. От друга страна, пратеникът говореше за осъществяването на мечти, които аз самият също споделях.

— И тогава?

— Той поиска от мен да дам обет. Бях ли готов? Казах, че съм готов. Дадоха ми бокал с вино, най-хубавото, което някога съм вкусвал. Казаха ми да го изпия бързо, и аз го направих. Сигурно в него имаше някакъв упойващ еликсир, защото се почувствах така, сякаш се нося по вода. Усещането не беше болезнено, но дълбоко чувствено, същото, което изпитваш, когато легнеш с млада, здрава и страстна жена. Загубих съзнание. Когато се събудих, се намирах отново на мръсната улица, а моят другар се хилеше над мен.

Амеротке се наведе. Вече не забелязваше мърморенето и бъбренето на охраната, прахта и вятъра, нито пък мислеше за кървавата гледка, на която бе станал свидетел. Проучваше внимателно затворника, чудейки се дали казва цялата истина: отговорите му имаха своята логика, но защо се изповядваше пред тях сега?

— И така, значи ти стана един от аритите? — попита го Амеротке. — Член на тази тайна секта. Как можеш да различиш тези, които са членове, от онези, които не са?

— Имаме свои кодове и знаци, символи, които можем да надраскаме в прахта или във вино, разлято по масата. Организирани сме в групи от по десет души. Аз станах главатар на моята десетка.

— Но ти никога не си извършвал кърваво жертвоприношение? — попита Амеротке. — Да удушиш някого?

— Не съм ли? — усмихна се затворникът. — О, правил съм го. Имаше някои приятелчета, на които не можеше да се има доверие. Онези, които първо дадоха обет, а после започнаха да се дърпат, както и тези, които за жалост ставаха твърде любопитни. Бяхме много бдителни за шпиони и предатели. Животът е евтин. Телата могат да бъдат продавани и купувани. Някои от нас направиха кърваво жертвоприношение, на други беше наредено да изчакат своите нареждания. В едно нещо обаче бяхме сигурни. Това, което правехме, го правехме за славата на Нубия и един ден щяхме да съборим властта на фараона. Трябваше да чакаме знак.

— Какъв знак? — попита Амеротке.

— Казано ни беше, че когато бъде даден, ще го разпознаем. Междувременно аз живеех моя нов живот. — Затворникът се поизпъчи. — Все едно че годините бяха изчезнали. Вече не бях част от Египет, а от Нубия. Бях предан на Нема, а не на фараона. Вече се бях отличил в битките. Четири пъти бях отнемал вражеска глава. На мен бе възложено да организирам пренасянето на паланкина на фараона. Останалото беше толкова лесно. И щяхме да успеем, ако не беше Куфу — изплю името му затворникът.

— Ти го презираш? — попита Амеротке. — Върховният жрец на храма на Нубия?

— Предател, псе на фараона, нейно оръдие. Души земята пред нея! Какво знае той за Нема, за истинската религия на Нубия, за хората, които е предал? О, той може да парадира из своя храм също като фараон в двореца си, но Куфу вече е осъден като предател. Той и неговата кучка, жена му Бузирис, може и да са от нубийска кръв, но чрез предателството си са станали повече египтяни от всеки египтянин — затворникът се обърна настрани, изкашля се и се изхрачи на земята.

— И Куфу, и жена му са в списъка на набелязаните жертви, така ли? — попита Валу.

— Те са предатели и еретици; кланят се на египетските богове, ядат хляба на фараона и пият нейното вино. Те са лакеи в нейния двор! Също като останалите й жреци, питомни паленца! А освен всичко това — премина в ръмжене гласът на нубиеца — те нямат чиста кръв!

— Чиста кръв?

— Питай него! — посочи аритът към Валу.

— Е, обвинителю? — Амеротке се обърна към Очите и ушите на фараона.

А обвинителят просто си седеше, дъвчейки ъгълчето на устата си, и се взираше в арита.

— Кажи му! — настоя затворникът. — Кажи му това, за което питаше нас!

— По време на разпитите — бавно отвърна Валу — аз издигнах хипотезата, че Сгеру би могъл да е някой от йерархията в храма на Нубия.

— Имате предвид жреца Куфу или жена му?

— И това е възможно — отвърна Валу. — Знаем за хора, които са имали власт и които са заговорничили срещу фараона. В крайна сметка държавната измяна остава скрита, а ако успее, вече не е измяна, нали?

— И какъв беше твоят отговор? — обърна се отново Амеротке към затворника.

— О, аз ще ви кажа какъв беше — бързо го пресече Валу. — Очевидно Сгеру е от най-чистата царска кръв на Нубия, аристократ. Забранено е за всеки, който има смесена кръв, един вид всеки, който е мелез, да бъде допускан до кръга на аритите. Жрецът Куфу и жена му Бузирис са от смесено потекло. Бащите им са войници, египтяни по произход, само майките им са нубийки. Може би си спомняте — отсечено и сухо продължи Валу, — че жрецът Куфу и съпругата му бяха изпратени като посланици в Нубия веднага след бунта, избухнал там. Но бяха отхвърлени като нечистокръвни и обявени за недостойни да се срещат с нубийските вождове. Не, не, господарю Амеротке — поклащаше се напред-назад Валу, — според този човек и според другите Сгеру не само трябва да има чиста кръв, а да е и от царско коляно. Не е ли така?

Полузатворил очи, затворникът леко кимна с глава.

— Тогава кой би могъл да е Сгеру? — продължи да настоява Амеротке.

Затворникът вдигна рамене.

— Офицер — отговори той, — свещеник, просяк от улицата…

— А атаката срещу фараона — продължи разпита Амеротке, — как точно я организира Сгеру?

Затворникът облиза устни и се загледа нагоре към клоните на дървото.

— В Тива беше всеизвестно — отвърна бавно той, — че Божествената кучка…

Амеротке вдигна ръка, за да спре опита на Валу да възрази на обидата.

— Фараонът — самодоволно и мазно се захили аритът — иска да покаже доверието си в нубийския полк. Ние бяхме избрани да носим паланкина й. Веднъж щом се стигна дотам — сви рамене той, — вече беше лесно. Тайно, в глуха доба, аз бях призован на среща и ми бяха дадени инструкции. Уговорихме се, че щом влезем в храма, в сърцето на главния им бог в Карнак, ще извършим нашето жертвоприношение и ще изпратим фараона на Запад — кървав дар за Нема.

— Но вие сигурно сте били наясно, че всички останали ще бъдат извънредно бдителни?

— Виждали ли сте някога нападение на пепелянка? — леко се засмя затворникът. — Ето, толкова бързи сме ние.

— Но не и през онзи ден — настоя Амеротке. — Провалихте се. Направихте грешка.

Мъжът кимна.

— Аритът, когото изпратихме да удуши фараона, беше убит на мига. Той направи грешката, едно малко забавяне, което обаче се оказа фатално, защото Куфу, това дресирано питомно псе, се оказа по-бърз.

— А защо удушаване? — попита Амеротке. — Защо аритите вярват, че техните жертви трябва да бъдат удушени с червена кърпа?

— Червеното платно е символ на кръвта. Когато удушаваме някого, ние хващаме като в капан не само душата, ка, но и духа в тялото и ги представяме като завършена, цялостна жертва на нашата богиня. Забележете, дух и тяло — затворникът се наведе и размаха кокалестия си пръст. — Господарю съдия, трябва да бъдете внимателен, както и вие, господарю Валу: вашата работа в Дома на оковите не остава незабелязана. Трябва да направите подходящо всесъжение на нашата богиня — за тези, които екзекутирахте тази сутрин.

— И колко арити има в полка? — попита Амеротке, без да позволи на затворника да го плаши.

Нубиецът разпери ръце.

— Колко песъчинки има в една чаша? Организирани сме в групи от по десетима. Това, което знае всяка една десетица, е сведено до стриктен минимум. Аз се срещах с моя старши в най-тъмни нощи. Ние продължавахме да действаме като… — аритът замълча за миг.

— Вие бяхте лоялни служители на фараона, нали така? — рязко каза Валу. — И всъщност сте станали предатели. Може би все пак трябва да те набуча на кола?

— Вие ми дадохте думата си, господарю Валу, храна, сребро, нож, тояга и дрехи. И ще изчезна.

— Но къде ще отидеш? — попита го Амеротке. — Не можеш да се върнеш при своите хора.

— Мога да се запилея надалече, мога да изчезна от лицето на земята — отговори нубиецът. — Мога да сменя името си, да потъна завинаги.

— Но защо реши да направиш самопризнания? — попита Амеротке. — Така губиш всичко: своите хора, своето племе, своите мечти, своята Нема. Сигурно отмъщението й ще те преследва?

— Аз съм войник — нубиецът се протегна, за да облекчи схващането в гърба и врата си. — Преди всичко съм войник. Тази сутрин не исках да бъда набит на кола. Може би нощес ще съжалявам, че не съм го пожелал, но сега търся живот. Вие, господарю Валу, ми дадохте вашата дума.

— Кажи ми — Амеротке разтри ръцете си, чувстваше и глад, и жажда. Освен това беше убеден, че този човек е лъжец, но искаше да изкара играта докрай. — Този Сгеру що за човек, мислиш, че е?

Затворникът вдигна вежди, примигна и зазяпа настрани.

„Ти лъжеш“, помисли си Амеротке. „Ти умишлено ни водиш по своите фалшиви пътеки, но към какъв край?“

— Господарят съдия ти зададе въпрос — рязко каза Валу.

— Не знам — отговори затворникът, — но може да е и човек с власт, някой високопоставен и образован, с голяма физическа и духовна сила, високоуважаван.

— А бъдещето?

— Бъдещето? — затворникът тихичко се засмя, сякаш на самия себе си. — Какво бъдеще, господарю съдия? Вие сте изправени пред бунт в Нубия. Аритите вилнеят из Тива — те почти убиха вашия фараон. Бъдещето е в ръцете на Нема. Тя ще реши.

Амеротке се изправи и щракна с пръсти, за да повика охраната.

— Вие ми обещахте живота — каза нубиецът.

— Ще получиш живота си — усмихна му се Амеротке. — Но все още не. Ще бъдеш закаран обратно в Тива, в Дома на оковите. Там ще има и други въпроси към теб. Не е ли така, господарю Валу?

Обвинителят кимна.

Амеротке забеляза нервния поглед в очите на Валу и се зачуди дали затворникът не бе успял да го уплаши. Разходи се под сянката на дървото, после се върна обратно.

— Познаваш ли стария воин Имотеп, бивш главен съгледвач в Шпионите на Собек? Преди да тръгна от Тива, получих съобщение, че той също е бил посетен от арити. Удушили са го в имението му, Дома на гората, в неговата Къща на тишината…

— Познавам Имотеп — отговори мъжът, — както и служителите от имението му.

— И? — попита Амеротке.

— Те са предатели, сътрудници на врага, родоотстъпници. Такива ренегати ще бъдат пометени в деня на нашето велико възмездие.

Амеротке приклекна и се загледа в пленника. „Ти лъжеш“, помисли си той. „Всичко, което ни казваш, е репетирано, подготвено, с изключение на този въпрос за Имотеп — не знаеше какво да кажеш, не го очакваше“.

— Господарю Амеротке?

Съдията отиде при Валу, който го дръпна на достатъчно голямо разстояние, за да не ги чува затворникът.

— Време е да се връщаме в града — просъска му Валу, опрял ръце на бутовете си, като го гледаше ядосано. — Имаме признанията му. Ще ги приложа към моя рапорт, предназначен за очите на Божествената. Ще ви изпратя копие.

— И къде ще закараме нашия затворник?

Валу се усмихна тънко.

— Ей, ти! — махна той на един войник от охраната. — Отиваш в града да намериш първожреца Куфу в храма на Нубия. Кажи му, че карам един арит при него, за да го разпита в Дома на оковите. Тръгвай веднага.

Войникът вдигна ръка за почест и се втурна по прашния път.

— Защо в храма на Нубия? — попита Амеротке.

— Господарят Куфу трябва да изслуша нашия затворник. Куфу е върховен първожрец, лечител, нубиец. Той е сведущ в историята и обичаите на своята страна. Така че, хайде — пристъпи Валу към затворника и го ритна по крака — да се връщаме в Тива.

— Вие обещахте! — изгледа го кръвнишки мъжът.

— Казах, че бих те освободил — ухили се Валу. — Никога не съм споменавал кога и къде. Хайде! — той плесна с ръце. — Време е да вървим.