Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spies of Sobeck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Пол Дохърти. Шпионите на Собек

ИК „Труд“, София, 2010

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

История

  1. — Добавяне

Глава трета
Хаму: грях

Когато Амеротке и другите стигнаха до Дома на оковите, завариха пълен хаос. Преддверието и тесните пасажи бяха толкова претъпкани с хора, че се наложи съдията да нареди на всички да излязат на двора, като инструктира един офицер от своята охрана да се погрижи никой да не остане вътре. После, последван от Шуфой, Куфу, Бузирис, Матайа и Валу, отиде по тъмния коридор до килията. Аритът лежеше проснат на земята, с глава леко килната настрани, с печално синкавосиво лице, изхвръкнали очи, изваден език и пяна на устата. Червената кърпа около врата му беше затегната здраво като примка на бесило. Амеротке я сряза и тялото се разтресе страховито, докато въздухът излизаше от него. Амеротке опипа лицето му отстрани: беше студено и вкочанено. Валу вдигна парчетата от срязаната червена кърпа и ги запрати настрани, после започна да обикаля и да оглежда килията, без да обръща внимание на твърденията на Куфу, че няма таен вход. Помещението представляваше каменна кутия, двойната врата беше осигурена с катинари, резета и греди, които се затваряха здраво отвън. Съдията провери купата с вода. Беше празна, силно зацапана с прах и от нея се излъчваше същата противна воня, както от цялата килия. Амеротке се вгледа в тялото на пода, без да дава ухо на шепота на Куфу и на потока проклятия и ругатни на Валу. Вдигна парчетата от червената кърпа. Грубото платно беше усукано така здраво, че да стане яко като въже. Възелът на примката, направен явно зад дясното ухо на мъртвеца, беше твърд като брънка от верига. Единият ъгъл на кърпата беше зашит. Амеротке го вдигна с камата си, разчопли го с върха й и се загледа в малките камъчета, които изпаднаха оттам.

— Какво е това? — попита Валу, заставайки пред Амеротке.

— Не знам — прошепна съдията. — Извинете ни, първожрецо Куфу.

Амеротке и Валу тръгнаха по коридора. Те бързо разпитаха пазителя, палачите на Валу, оставени на стража, после и офицера на смяната, но отговорите им само задълбочиха мистерията.

— Господарю, аз съм лоялен воин от полка на Изида — възмути се офицерът и понижи глас: — Нямам нищо общо с нубийските предатели.

— По-тихо — предупреди го Амеротке.

— Аз съм лоялен! — повтори офицерът, а суровият му поглед и озъбената уста красноречиво свидетелстваха за напрежението, което подозренията, събудени от кризата, причиняваха. — Бях в коридора отвън през цялото време. Пазителят на дома беше в караулното горе. Вие си тръгнахте. Тези врати не са били отваряни дори за миг, преди да дам нареждане.

— И защо даде такова нареждане? — попита Валу.

— Известно време затворникът тихичко си припяваше нещо. Звучеше като погребално оплакване, а после изведнъж стана тихо. Чух шум, но помислих, че прочиства гърлото си или кашля, нищо подозрително. После стана съвсем тихо. Помислих, че трябва да проверя. Повиках пазителя долу при мен, той махна резетата, отвори вратите и знаете какво видяхме.

Амеротке затвори очи. Припомни си килията, твърдия камък и липсата на какъвто и да е друг изход. Откъде би могъл да влезе убиецът? Да прелети като призрак през въздуха? Тази усукана червена кърпа, това завързано парче плат, пристегнато около шията на мъжа? Но защо не се е съпротивлявал? Да се бори, да извика, да изпищи или изкрещи?

— Как? — изръмжа Валу. — Как се е случило това!?

— Не знам — поклати глава офицерът. — Разпитах хората си. Ръцете на затворника бяха оковани. Имаше парче грубо зебло, увито около него заради едното приличие, но освен това…

Амеротке и Валу разпитаха и пазителя, както и другите войници от стражата, но и техните версии бяха същите. Затворникът пеел своята жалейна песен, после всичко утихнало. Накрая офицерът решил да провери и отворили вратата. Затворникът лежал прострян на пода с кърпата около врата; очевидно бил удушен. Офицерът настоял изрично никой да не пипа и мести нищо. Никой не беше забелязал нещо подозрително. Амеротке повика Валу и двамата се върнаха в килията. Обвинителят подуши нащърбената купа за вода, после я подаде на Амеротке, който още веднъж я обследва — нищо, просто мръсно парче печена глина.

— Но какво се е случило? — въздъхна тежко обвинителят. — Имаме мъж, затворен в каменна кутия със здраво залостена и охранявана врата. Никой не е идвал и никой не е излизал, като същевременно няма и таен вход. Купата за вода е празна; това е логично, затворникът сигурно е бил жаден, но аз я проверих преди това, преди да го заключим, и не открих нищо нередно. Червената кърпа? — продължаваше да говори сякаш на самия себе си Валу. — Да, може и той да е успял да я вмъкне вътре или да му е била подадена по време на атаката срещу нас в града.

— Но би ли могъл да се удуши сам? Ръцете му бяха оковани… хм, все пак има и такава възможност — каза Амеротке. — Първожрецо Куфу, вие сте и лекар. Осъществимо ли е това?

Свещеникът приближи и приклекна до трупа, обърна главата на мъжа и махна на Амеротке да се приближи.

— Вижте петната по кожата — каза той, сочейки с показалец, — гърлото е силно натъртено; тази червена кърпа е била пристегната като клуп на примка.

— Да, но въпросът ми е може ли да го е направил сам? — настоя Амеротке. — Възможно ли е кърпата да му е била дадена заедно с нашепнати инструкции по време на покушението срещу нас, когато вниманието ни е било отвлечено или когато сме пристигнали тук?

— Възможно е — заключи първожрецът. — Но крайно неправдоподобно. При удушаване човек най-напред изпада в безсъзнание и едва след това настъпва смъртта. — Куфу вдигна по-дългото парче от разрязаната червена кърпа и го усука като въже. — Мога да направя това, да го усуча и завържа около врата си, да направя и възела зад ухото и просто да започна да въртя възела, както бихте могли и вие, ако се провре една пръчка през него. Продължавате усукването и изпадате в безсъзнание, но животът е много силен и няма търпение да се завърне. Най-малката слабост — и затягането отслабва; жертвата все още диша като всеки, който е в безсъзнание.

Амеротке взе парчето плат от първосвещеника, претегли го на ръката си, после го хвърли на пода. Хвана ръката на мъртвеца — мръсна и груба, мазолеста, с мръсни нокти. Разгледа внимателно пръстите и ръцете, но не откри никакви следи от червени конци, нито следа от претриване, причинено от затягането и усукването на този възел. Стана, отръска робата си и напусна килията.

— Много хитро — промърмори той, — наистина, много хитро! Тук имаме един арит, който открито си призна всичко, воден от желанието за помилване. Той бе докаран в града и нашият ескорт беше атакуван, но нападателите бяха разгромени. След това аритът беше докаран в храма на Нубия, заключен здраво в недрата на земята, в тази сигурна каменна клетка, и при все това могъществото на Нема го застигна, за да спре дъха му. Можете ли да си представите какво ще стане, когато тази история се разчуе из града? Зловещата репутация на аритите ще се разрасне, могъществото на тяхната богиня ще изглежда още по-вездесъщо. Никой не е в безопасност от тях! О, да, който и да е причинил това, е забъркал много горчива отрова!

Амеротке гледаше в земята, чудейки се какво трябва да стори. Искаше да се прибере у дома при Норфрет и момчетата, за да се увери, че всичко е наред. Изведнъж се сети за Шуфой, огледа се и го повика.

— Тук съм, господарю.

Амеротке му се усмихна и се върна в килията. Шуфой отиде с него, приклекна на пода в тъмния ъгъл и любопитно зазяпа трупа.

— Нима е възможно, господарю? — прошепна той. — Магия? Аритите да имат сили, които ние нямаме?

Амеротке приклекна и нежно докосна джуджето по челото.

— Ще ти кажа следното, Шуфой — усмихна се той, — във всичко това има логика и именно логиката ще разреши загадката, но как? Все още не знам — поклати глава той и извика на първожреца да дойде.

— Да, господарю? — отзова се Куфу.

— Тялото на Имотеп вероятно е било донесено тук, за да бъде приготвено за погребението, както и това на онзи странник, голия труп, открит в градината, нали така?

— Да. Приживе Имотеп ме бе помолил да се погрижа за неговото погребение. Не можем да откажем. Нашият храм е главен бенефициент на неговото завещание.

— Нека и трупът на затворника бъде откаран в Дома на смъртта — нареди Амеротке, като се изправи и се обърна. — След малко ще отида там. Е, обвинителю Валу — каза той, като отиде до него и му стисна ръката, — мисля, че за днес свършихме достатъчно работа.

— Ами Пармен и останалите хора от имението на Имотеп? — попита Матайа, пристъпвайки напред. Шуфой напусна ъгъла, за да може да се наслади напълно на нейната красота. Тя се усмихна и нежно го погали по темето. — Говориш за магия, малки човеко, трябва да ме посетиш. Ще ти покажа магьоснически ръкописи в нашия Дом на книгите — тя понечи да си тръгне, но преди това повтори: — Попитах ви за Пармен, господарю?

— Госпожо — отвърна Амеротке, трогнат от любезността на красавицата към Шуфой, — помолете Пармен и придружителите му да се върнат в Дома на гората. Ще ги посетя по-късно. Междувременно, преди да си тръгна, нека претърсим тази килия по-щателно за нещо нередно.

Обследваха гърнето за изпражнения, мръсната и празна купа за вода, но не намериха нищо необичайно. Напълно объркан, Амеротке разстроено поклати глава. Дръпна се встрани, тъй като дойдоха няколко слуги с импровизирана носилка, на която поставиха трупа, после го покриха с парче овча кожа и тръгнаха. Амеротке последва Куфу по коридорите навън от Дома на оковите, обратно при слънчевата светлина. Върнаха се в залата за аудиенции, където всички си измиха ръцете и лицата, после отново седнаха около масата и продължиха да се хранят и да пийват от виното. Валу мърмореше под носа си и клатеше глава, сякаш се заканваше на всички проблеми, които им се бяха струпали на главата. Амеротке поседя мълчаливо известно време, после се усмихна на домакините си.

— Приятели — каза той, — да си кажем правичката, ще бъде трудно да разрешим тази загадка, да прогледнем през лъжите и да установим истината. Има ли още нещо, което можете да ми кажете?

— Горчив плод от горчива реколта — промърмори Куфу.

— И кога мислите, че е била засята тази реколта? — влезе в тона му Амеротке.

— Според мен — намеси се Бузирис — и аз съм споделяла тези мисли с Матайа, — усмихна се тя на главната хесета, като я докосна деликатно по рамото, — това е станало преди много-много години. Аритите дълго са се готвили. Сега е жътвата за тях и те възнамеряват да нанесат колкото могат повече щети и разруха.

— И вие не знаете нищо — настоятелно продължи Амеротке, — нищо, което може да помогне за разрешаването на всички тези мистерии?

— Каквото знаем — отговори Куфу, — ви го казахме.

— А Имотеп? — попита Амеротке. — Той е бил близък на вашия храм, нали?

— Много близък — отговори Бузирис. — Според завещанието му, депозирано при жреците на Изида, Имотеп оставя цялото си имение на нашия храм.

Амеротке потисна усмивката си.

— В такъв случай, драги приятели, сигурно знаете въпросите, които ще ви задам. Присъстваше ли някой от вас в Дома на гората, когато Имотеп е умрял?

— Ясно, ясно — невъзмутимо каза Куфу, — виждам накъде биете. Ние сме наследниците, ние сме облагодетелстваните от смъртта на Имотеп. Но със сигурност не ние сме причината за тази смърт. Нито аз, нито съпругата ми Бузирис, нито Матайа, нито който и да е друг от този храм е посещавал Дома на гората — поклати глава той. — Със сигурност, не и през последните няколко седмици. Но както отбелязах, Имотеп беше чест посетител тук, особено през последните няколко месеца.

— Защо? — попита Амеротке. — Да не би да подозираше, че се мъти нещо?

— Вероятно — внезапно се намеси Матайа. — Имотеп много се интересуваше от нашия Дом на книгите. Търсеше карти, чертежи, планове на земите между Тива и Първия праг и по-конкретно на оазиса Синджар и укрепленията Тимсах. Питах го защо, но той беше стар воин, хитър, лукав и потаен. Просто си потупваше носа и казваше, че се опитва да си възстанови някои конкретни факти.

— Проучвал е миналото?

— Да, но изглежда, се интересуваше повече от движението по пътищата на Собек, от маршрутите надолу по Нил. След избухването на бунта в Нубия спомена, че аритите може да използват тези пътища, за да прекарват хора на север. Господарю, Имотеп беше стар войник, с много спомени.

— И затова беше убит — промърмори Амеротке, — при това твърде мистериозно, в неговата собствена Къща на тишината. Имаме и труп, открит в градината. Имотеп ли пое отговорността за погребението му?

Куфу вдигна рамене и разпери ръце.

— Имотеп беше набожен. Той не познаваше човека, нито пък някой друг от домакинството му. Трупът обаче бе открит в неговото имение и очевидно беше жертва на аритите. Като акт на милосърдие Имотеп пое разходите по изпращането на трупа за балсамиране и за погребването му в обикновена гробница в Некропола. Все още е възможно да видите трупа; трябва да остане в нашия Дом на смъртта за определено време. Господарю Амеротке, ако няма нищо повече… имаме и други задължения. Нашият храм беше дълбоко разстроен от това, което се случи днес. Матайа ще ви съпроводи до Дома на смъртта. Говорете с Пазителя на труповете и с жреците и писарите там.

Амеротке кимна в знак на съгласие. Куфу и Бузирис станаха, поклониха се, взеха си довиждане и напуснаха.

 

 

Домът на смъртта се намираше сравнително наблизо и представляваше правоъгълна постройка от тъмен камък, с колони на входа, който водеше надолу към мрака. Матайа ги отведе по един зле осветен коридор към подземията, където приготвяха мъртвите за последното им пътешествие. Амеротке и Шуфой влязоха след нея в студеното, мрачно царство на здрача.

Жреци с погребални маски, изобразяващи ястреб, куче и лешояд, се движеха сред надигащи се кълба от пушек и пара в ярко осветени от факли и лампи стаи. Свърталище на духове, в което призрачните фигури на жреците припяваха редове от Книгата на мъртвите или се въртяха около леко наклонените плочи, върху които бяха положени мъртъвците, за да бъдат приготвени. От купи с бълбукаща самородна сода се надигаше солена на вкус пара, която се смесваше с аромата на мирта, тамян, канелено масло и сок от хвойнови плодчета. Трупове лежаха накиснати в солена вода, преди да дойде следващият етап на балсамирането. До тези вани бяха подредени старателно обозначени погребални делви, предназначени за вътрешностите, стомаха и белите дробове на мъртъвците. Дълги ленти киснеха в смола, за да ги използват след това за запълване на телесните кухини. До един плот някакъв жрец стоеше приведен над труп, приготвяйки се за хирургическото изваждане на органите със свещен обсидианов нож в ръка. Друг жрец извършваше със специална кука процедурата по счупването на носа и изваждането на мозъка през ноздрите. Отделни стихове от химни привлякоха вниманието на Амеротке.