Пол Дохърти
Шпионите на Собек (12)

Глава пета
Нетча: ненаситност

Амеротке каза на Шуфой да охранява Норфрет. Той самият забърза надолу, като спря само за миг, за да извика един войник от охраната си. Взе меча му и продължи бързо към вратата. Тя беше широко отворена, а покрай нея се тълпяха съгледвачи от меджай. Имаха страховит вид с накъдрените си коси, накичени с украшения от черупки от костенурки, със сребърните гривни и всички останали безвкусни бижута, с които бяха натруфени, с късите полички с ресни, висящи над мръсните им крака и стъпала. Кожените пояси около талиите им бяха окичени с ками и криваци; всеки носеше и копие, и щит, както и преметнат през гърба лък с колчан стрели.

— Господарю Амеротке — приближи меджайският командир, коленичи пред съдията, поклони се и едва след това го погледна. — Извинявам се за късния час. Името ми е Хеннам: вие сте казали да дойда?

Амеротке го хвана здраво за ръката и го изправи на крака.

— Щом съм казал, значи съм казал — усмихна се и даде знак на войниците, които се трупаха около вратата. — Поканих вас, за да хапнете и пийнете с мен. Не очаквах цялата компания.

Грубо изсеченото лице на Хеннам се набръчка в усмивка.

— Господарю, това не е моя заслуга, а на генерал Омендап. Шуфой донесе новините за случката в града. Заповедите ми бяха най-категорични. Да се явя тук, да изслушам това, което имате да кажете, и после да се върна обратно в Тива, за да съм на разположение на Божествената. Трябва да рапортувам на командира на дворцовата охрана.

— Колко войници сте довели? — надникна Амеротке над рамото на офицера.

— Около седемдесет души общо. Уверявам ви, че няма да ви бъдат в тежест.

— О, изобщо не са в тежест — усмихна се Амеротке. Той сложи ръка на рамото на Хеннам и му посочи напред. — Вие сте повече от добре дошли. Искам да обсъдя някои конкретни въпроси с вас, но вижте… — спря за миг той и повика единия от своите охранители, който стоеше и зяпаше напълно шашардисан от развитието на събитията. — Заведи меджаите — нареди Амеротке на офицера си — навътре в градината. Извикай слугите, дайте на войниците вино, бира, сушено месо, плодове и хляб. Настани ги колкото е възможно по-удобно. Вечерта е студена и тиха, ще им бъде приятно там.

Хеннам се извини и се върна при хората си. Поканата на Амеротке беше приета незабавно с радостни викове и възклицания; вдигаха се ръце, кланяха се глави. Меджаите нямаха нужда от второ подканяне, за да последват офицера навътре в градината. Амеротке стоеше и наблюдаваше как се отдалечават. Хеннам беше довел най-добрите; меджаите изглеждаха такива, каквито си бяха: военни ветерани, изкусни в борбите и битките; повечето от тях носеха пчели за храброст, яки от злато или гривни от сребро — все лични дарове от фараона и неговите генерали за храброст, доблест и издръжливост в сраженията. Един слуга донесе купа с вода и кърпа.

Хеннам благопристойно, но бързо си изми ръцете и лицето и се подсуши надве-натри.

— Господарю, чест е за мен да ви бъда гост. Но не ви нося никакъв дар.

— Вие самият сте дар — усмихна се Амеротке. — Заповядайте!

Качиха се на покривната тераса, където отделиха известно време на официалното представяне и размяната на любезности. Слугите донесоха месо и хляб, нова купа с череши и още една кана с вино. Хеннам беше гладен и ядеше лакомо, като от време на време спираше и се зазяпваше в Норфрет, явно силно впечатлен от красотата й. Току й се усмихваше и непрекъснато й правеше комплименти за храната, както и на нея самата, и не спираше да се извинява за натрапничеството си. След като гостът засити апетита си, Амеротке се наведе и докосна златната яка за храброст, която блестеше в светлината на лампите, а после и гривните от сребро и злато.

— От колко време служите на Великата къща?

Войнът премигна и присви очи към небето.

— Седемнадесет разлива^[1], господарю — широко разпери ръце той. — Това са само някои от отличията, с които съм удостоен.

— Значи сте боец — похвали го Амеротке, при това храбрец.

Хеннам стеснително поглеждаше към Норфрет, която леко изръкопляска. Тя се протегна и отново напълни чашата му с вино. Меджаят явно бе изключително очарован от посрещането, което му бе оказано.

— Искахте да говорите с мен, господарю.

— Да. Колко войници сте загубили досега? Имам предвид тези, които са умрели внезапно, било то в лагерите или извън тях, из Червените земи?

Хеннам отново присви очи и премигна към небето.

— Последният беше Кемас, с него стават общо осем.

— А телата им?

— Не съм лекар, но беше видно, че са отровени. Някои умираха на място, изведнъж, други получаваха пристъпи на транс. Явяваха им се някакви видения, кошмарни, ужасяващи гледки, сякаш земята се върти назад, за да избълва легион от демони.

— Знаете — каза Амеротке, — че в магазините, павилионите и базарите на Тива можете да купите лекарства и еликсири, всевъзможни препарати и разни смеси, които да ви накарат да се чувствате като бог или да ви докарат тъмни видения в мрака на нощта.

— Да, господарю, но защо точно тези войници?

— Защото са били меджай — отговори Амеротке и се усмихна на объркването на Хеннам. — Убиецът — натърти той — всъщност не се интересува реално кой точно умира, стига да е меджай. С какво е известен полкът ви, Хеннам? Разузнаване, шпиониране, Очи и уши на фараонската армия, когато тръгва на война. Сега вашите кураж и храброст, бдителността и лоялността ви са помрачени от недоверие, страх, дори от ужас. Кой ще е следващият, който ще умре, се питат всички.

Хеннам внимателно гледаше този съдия с потайно лице. Беше чувал за репутацията на Амеротке — хитър като змия, както сполучливо го бе описал веднъж един от воините му; така че — накъде го водеше той?

— Вие мислите, че има предател сред нас? — попита Хеннам.

— Не, не го мисля — отговори Амеротке. — Убийствата на вашите хора са дело на аритите — той замълча, докато меджаят събра палеца и показалеца и ги вдигна нагоре в знак на защита срещу злото. — Да, на тях, на тези злостни, отмъстителни и вероломни, унищожителни твари на нощта. Те не се бият на светло под окото на слънцето, а потайно и скрито. Те сеят хаос, смут и безпорядък. Не ги е грижа кой меджай умира, стига да е един от вас.

— Но и водните запаси, и хранителното продоволствие — всичко се проверява.

— А содените топчета? — попита Амеротке. — Имате пълни кошове с тях, нали?

— О, да.

Амеротке се протегна и вдигна празната купа от черешите.

— Норфрет, колко череши имаше в тази купа, когато я донесе?

Тя чаровно сви рамене.

— Може би около тридесет.

— И в тази втората сигурно също има долу-горе пак толкова. Значи — усмихна се Амеротке, — откакто сте тук, са сервирани около шестдесет череши. Какво щеше да стане, ако една от тях е била отровна? Бихме могли да не я изядем тази нощ, но накрая някой все щеше да погълне заразения плод и да умре.

Хеннам го зяпна с отворена уста.

— Содените топчета? — попита той.

— Помислете, Хеннам — настоя Амеротке. — Какво вземат със себе си вашите съгледвачи, когато тръгват в пустинята? Какво търсят, когато се върнат обратно? Водата е кът и е скъпа. Аз съм воювал в Червените земи. Лекарите ни казваха да пием пестеливо, рядко и по малко и никога на един дъх. Не, водата ви не е отровена, но някои от тези содени топчета са! Нека обясня. Даден разузнавач се връща от експедиция. Пийва глътка вода, после отива при запасите и си напълва кесията със содени топчета — те са евтини, с шепи да ги ринеш. Слага едно отровно топче в устата си, смуче го, дъвче го и умира. Същото става и с онези, които измират навън, в пустинята. В крайна сметка няма значение къде се намират, няма значение кои точно са те, просто са извадили лош късмет. Бог знае каква е отровата! Някаква, която нарушава покоя на сърцето, преди смъртта да го спре завинаги. Можете ли да видите безусловната, чиста злонамереност, която се съдържа във всичко това, Хеннам? Не е набелязан да умре някой конкретен меджай; единственото, което има значение, е периодически да умира някой от вас. Трябва да са содените топчета! — натърти Амеротке. — Кажете ми, Хеннам, как се съхраняват те?

— В големи кошове под грижите на интенданта. Наистина се раздават с шепи и често-често се доставят нови; ще бъде невъзможно да се открие убиецът.

— Истинският убиец е Сгеру, главатарят на аритите — каза Амеротке. — Начинът, по който той организира и изпълнява злонамерените си планове, е прост. Един от неговите последователи, може да е в главния интендантски склад в Тива, може да е в лагера или сред тези, които доставят провизиите, е извършителят. Той получава шепа отровени топчета и ги смесва с останалите.

Хеннам седеше, затворил очи, и си мърмореше тихичко нещо под носа.

— Истината, господарю, е, че топчетата се доставят понякога и от пътуващи пастири, и от търговци на добитък; какви ли не носачи на провизии имаме — отвори очи той. — Понякога ги карат в каруци или в кошове, натоварени от двете страни на дисагите на магаретата им. Ако си спомням правилно, някои от тези преносвачи бяха нубийци. Наистина, доскоро такива хора бяха нещо обичайно в нашия лагер. После, има и проститутки, калайджии, амбулантни търговци…

— Толкова е лесно! — съгласи се Амеротке. — Та ето какво предлагам аз. Изберете двама бегачи от мъжете долу. Изпратете единия право в Тива със съобщение до господаря Сененмут за това, което току-що ви казах, а другия — до генерал Омендап. Всички содени топчета, предназначени за меджайските разузнавачи, трябва да бъдат унищожени; да се заменят с нови, направо от имперския склад. Те трябва да бъдат изнасяни и складирани под охраната единствено на меджаи. Разбирате ли?

Хеннам скочи на крака и забърза надолу по стълбите.

— Колко просто — промърмори Норфрет. — Колко просто, направо невероятно! Сигурен ли си в това, Амеротке?

— Сигурен съм — усмихна й се той и пъхна още една череша в устата си. — Логично е. Отровителят трябва да получи достъп до купата с храна или до чашата с вода на жертвата си. Трудна задача в лагера на меджаите, а в пустинята? Още по-трудно! Ветераните не пият много вода, дори напротив, пийват малко и колкото е възможно по-бавно, за да не им стане лошо. Всъщност содените топчета са най-добрият начин да прочистиш устата си: те поддържат гърлото влажно и ти помагат да се чувстваш по-добре в жегата и да я понасяш по-леко. Можеш да видиш много съгледвачи да ги дъвчат из лагерите или в пустинята. Е — въздъхна той, — Омендап заедно с господаря Сененмут ще реорганизират радикално доставките на провизии в лагерите. Досегашните носачи ще бъдат напъдени, както и проститутките, калайджиите и пътуващите търговци. Омендап ще провери теорията ми: топчетата ще бъдат дадени на мършоядните бездомни кучета, които са истинска напаст за лагерите. Със сигурност още преди да се съмне, най-малко три или четири от тези псета ще бъдат намерени мъртви — Амеротке замълча, когато Хеннам се върна горе на терасата. Меджаят приседна на възглавницата си и отпи голяма глътка вино.

— Такава бърза, направо внезапна смърт — промърмори той, изтривайки уста с опакото на ръката си. — Добър урок за всички ни, господарю — добави и се захили над чашата си, — да внимаваме какво ядем и какво пием.

— Кажете ми сега — наведе се Амеротке — за тези имперски пратеници, които изчезват. Издирвали ли сте ги?

— Разбира се, господарю. Пратениците пътуват на юг от Тива към вицекраля на Нубия или по пътищата на Собек, или по реката.

— И винаги спират в оазиса Синджар?

Хеннам разпери ръце и сбърчи лице — направи гримаса.

— Различно. Може би, ако бързат много, и да не се отбият.

— Но не сте открили никаква следа от липсващите куриери?

— Господарю, разпитахме свещеника на оазиса. Не можа да ни каже нищо. Отидохме и по̀ на юг и говорихме със селяните… Нищо!

Амеротке кимна. И той, и Хеннам бяха стигнали до един и същ резултат.

— Според това, което те ни казаха — обясни меджаят, — някои от имперските пратеници са били забелязани да минават покрай селата с техните баржи или пунтове. Но въпреки това така и не са стигнали до вицекраля. Никаква следа от тях: нито от телата им, нито от лодките им, нито от вещите им. Сякаш някакъв магьосник е направил така — щракна с пръсти Хеннам, — че да изчезнат безследно в мрака на нощта.

— И вие намирате това за странно? — попита Амеротке.

— Разбира се, господарю. Случва се хора да изчезват по Нил, както и в пустинята, но винаги се намира следа от тях.

— Но има и други такива мистерии — намеси се Шуфой. — Чувал съм за изчезване на цели ескадрони с колесници.

— А — вдигна пръст Хеннам, — много вярно! Случвало се е ескадрони, отишли дълбоко навътре в пустинята, да бъдат засипани от пясъчна буря. Да, но тези куриери пътуват по реката и през оазисите и не става дума само за един или двама души. По моите изчисления вече са шест или седем. Някои от тях са били охранявани от войници ветерани. Много мистериозно!

— А околностите на крепостта Тимсах?

— Ужасяваща, отвратителна руина, с безброй стени и укрепления, сред които лесно може да се скрие всичко, обаче не можахме да открием там нищо, освен пустинни скитници, пясъчни жители и мършоядни хищници.

— Не открихте ли нещо нередно, нещо по-особено, което да не си е на мястото? — попита Амеротке, опитвайки се да скрие отчаянието си. — Нещо в пустинята например, което да ви се стори странно и необичайно?

Хеннам въртеше чашата си с вино в ръце и втренчено гледаше поклащащата се гъста утайка на дъното й. Амеротке погледна към небето. Слънцето клонеше към залез и полека-лека се скриваше, разливайки навсякъде прекрасни червени отблясъци. Тъмнината всеки миг щеше да се спусне като огромна птица. Звездите, цветята на небето, вече се бяха появили. Обещаваше да бъде чудна нощ. Може би двамата с Норфрет трябваше да спят тук, горе на терасата.

— Имаше едно нещо — каза Хеннам, — само едно. Няколко номади ловци дойдоха в лагера на генерал Омендап. Бяха прегладнели. Оплакаха се от липсата на дивеч около Синджар. Ловували ибекси и каквото друго могли да намерят, но заявиха, че дивечът със сигурност е бил прогонен. Предполагаха, че нещо се е случило или че други ловци са го избили — обясни меджаят и вдигна рамене. — Би могло да е сезонно явление, но независимо от това… — добави той и вдигна чашата си за тост, след което попита: — Какво предлагате вие?

— Не знам, все още не знам — отговори Амеротке и вдигна каната с вино. — Междувременно можем да пийнем още малко…

Царският обвинител Валу седеше сам на своята покривна тераса. Беше се изкъпал и преоблякъл в чиста парфюмирана роба, старателно бе намазал с благовонни масла ръцете и лицето си и се бе качил да постои горе с чаша вино и чиния сусамени гевречета. Меката светлина на алабастровите лампи, изваяни във формата на лотос, приветстваше настъпващата вечер, докато той наблюдаваше залеза. След като изпрати слънцето, издекламира поемата, която наскоро бе съчинил за своята гробница в Некропола, великолепна постройка, с която той много се гордееше — със собствен двор, преддверие и странични пристройки към импозантната погребална камера. Искаше да се увери, че със стиховете всичко е наред, за да ги издяла правилно и каменоделецът. След като свърши с това, се накани да отиде долу, за да целуне за лека нощ своята обична дъщеря. Обвинителят си пое дълбоко дъх; трябваше да изрецитира поемата още веднъж, за последно. Отвори абаносовото си ветрило и си повя с него, за да разхлади лицето си. Всичко беше готово. Боговете на нощните пространства щяха да приветстват неговия език, който бе по-чевръст и от перото на писар. Валу вдигна гравирания си скиптър — символ на поста му, изработен от ценно дърво и обкован със златни пластини. Постави го в скута си и затвори очи. Думите на поемата потекоха леко от езика му:

 

 

Аз съм истината на сърцето,

безпристрастен, справедлив, надежден.

Не отстъпих нивга от божия път.

В Града на Скиптъра аз бях на почит.

Величествен за всички и към всеки — милостив,

уважаван, популярен, благ и весел бях.

В тревожни времена самообладание не губех.

Сладкодумец и с характер мек,

закрила на нуждаещия се в беда аз бях…

 

 

Внезапно Валу спря своя химн на венцехваление. Къщата бе станала странно тиха. Приглушен писък ли му се причу? Дали някоя слугиня не бе извикала, докато играеше на гоненица с приятелките си? Той отиде до ръба на покривната тераса, хвана парапета и загледа надолу към прекрасните си градини, сега загърнати в плаща на тъмнината. Само горе при него блясъкът на лампите разкъсваше мрака. Може би щеше да е най-добре да слезе долу. Валу погледна с копнеж към писалището си, отрупано със свитъци и документи, както и с откъси от негови поеми. Ветрилото и скиптърът му проблясваха на светлината на лампите. Въздъхна и тръгна надолу по външните стълби, така потънал в мислите си, че забрави за телохранителя, който трябваше да стои на стража в подножието на стъпалата. Влезе в къщата през една малка и тясна странична вратичка, за да отиде в главната зала, която обикновено беше място на ведро спокойствие. Но не и сега! Валу спря. Не можеше да повярва на очите си. Сигурно беше попаднал в някакъв кошмар на най-черните дълбини на Ам-дуат. Залата беше осветена от огъня, който гореше в центъра й, и от мекия блясък на лампите, но този път всичко беше различно. Дъщеря му трябваше да е коленичила на възглавниците и да се упражнява със сметалото си. Вместо това тя стоеше гола и завързана, около шията й беше затегната червена кърпа, очите й, почти изскочили от орбитите, се взираха с ужас в него. Валу остана със зяпнала уста, без да може да каже дума, и едва си поемаше дъх. Сърцето му заби като лудо и той залитна напред. Един маскиран мъж стоеше зад дъщеря му и стискаше стегнатата червена примка. Валу се огледа край себе си. Залата беше осеяна с трупове! Мъже и жени, слуги и слугини, включително и охраната, с разкривени крайници, с гротескни, грозни лица, с уста, отворени за последен дъх, преди кърпата да се затегне около гърлата им. Валу спря и замаха с ръце във въздуха, гледайки в шок и ужас как маскирани фигури се тълпят около него. Опита се да протестира, но гърлото му беше прекалено сухо. Не беше възможно това да се случва! Той беше фаворитът на фараона, царски обвинител във Великия върховен съд на Тива! Обърна се да побегне, но в този миг прокълнатата червена кърпа се уви като змия около врата му и плътно се затегна. Беше принуден да застане на колене. Гледаше с ужас дъщеря си, която му отвръщаше с отчаян поглед, а примките им се затягаха и затягаха, докато накрая прекъснаха дъха им.

Щом Валу и дъщеря му умряха и крайниците им спряха да се гърчат в конвулсии, нападателите се измъкнаха от мрака и се скупчиха около малката група на аритите, без съмнение нубийци с жилави, мускулести черни тела, блеснали от пот, с лица, скрити зад кърваво оцветени маски.

— Свърши се — изръмжа Трошача на кости. — Всички са мъртви. Имението е наше. Нито звук, нито шумотевица, нито една загуба, всички наши са налице.

— Добре — обхвана с жест района около себе си водачът на аритите. — Ти и другите съберете каквато плячка искате и да изчезваме!

— А да запалим ли имението? — попита Гълтача на сърца.

Аритският водач се завъртя бързо и острата му назъбена кама одраска гърлото на Гълтача.

— Никакъв огън! — прошепна той. — Никакъв знак за това, което правим или възнамеряваме да правим! Времето ни е ценно, съберете каквото искате и да изчезваме.

Той свали камата и поведе аритите да се настанят в градината отвън, докато бандитите плячкосваха имението на Валу, събличаха мъртвите, разбиваха сандъците и шкафовете и измъкваха скъпоценностите от тях, като подбираха по-дребните, но по-ценни неща и ги тъпчеха в кожените си торби. Докато аритите чакаха, техният главатар гледаше към небето. Тъмнината беше непрогледна. Инструкциите му бяха ясни и точни — Валу и Амеротке трябва да умрат тази нощ, те и всеки, който е с тях. Беше време да вървят. Той стана и изсвири в тъмнината, преди да даде нареждания на своите спътници, които нахлуха бързо в къщата и измъкнаха навън бандитите с техните торби. Един от тях се олюляваше пиян, стиснал бутилка вино в ръка.

— С какъв прякор те наричат? — прошепна аритският главатар.

— Ядач на лайна! — изръмжа пияният бандит и избухна в гръмогласен смях, наподобяващ ръмжене. Звук, който завърши със задавено гъргорене, тъй като аритският главатар вкара камата си право в гърлото на пияния. От другите бандити се надигна ропот и сумтене, те пуснаха торбите и посегнаха за ножовете и тоягите си.

— Опомнете се и изтрезнейте, преди да сме стигнали дотам! — изсъска аритът. — Той представляваше опасност за всички нас! — добави водачът, наведе се и измъкна камата си. — Занесете тялото му в най-близкия крокодилски гьол.

После ги изгледа, подритна торбата, която мъртвецът бе изпуснал, и извика:

— Поделете плячката му помежду си. Сега да вървим!

Убийците отвориха двукрилните порти на имението и се измъкнаха навън, тъмни сенки, прелитащи през нощта. Те се носеха по пустия път, покрай който отдясно се издигаха стените на богаташките имения, а отляво се простираха зелени ниви и дървета, тъмнеещи в нощния мрак. Ако чуеха да приближава някой, убийците просто се отклоняваха от пътя и го оставяха да мине. При едно от отклоненията си се забавиха малко повече, за да могат Трошача на кости и още трима други да хвърлят трупа в крокодилското леговище. Те метнаха тялото в тъмнината и то цопна сред гъстите тръстики, опасващи брега на реката, после бързо се върнаха и се присъединиха към другите — ято зловещи прилепи, профучаващи под тъмното, осветено само от мъждукащите звезди. Стигнаха до имението на Амеротке и се скупчиха мълчаливо на пътя срещу главната входна врата. Аритският главатар се взря в тъмнината. Забеляза блещукането от пламъка на лампите, запалени на покривната тераса, и чу звук на мъжки смях. Обърна се към Трошача на кости.

— Сега е моментът! Тръгвай веднага — припря го той.

Трощача на кости, който също беше пийнал доста от плячкосаното вино, вдигна боздугана си.

— И помни — изсъска главатарят, — Амеротке и семейството му трябва да останат за нас!

Трошача на кости поведе хората си в мълчалив тръс към стените. Те бързо се прекачиха през тях и скочиха долу в градината. Трошача тихичко изсвири. Хората му се струпаха сред храстите и дърветата, после се запромъкваха през тъмнината като хиени. Устремен напред в нетърпението си да достигне къщата, той изведнъж изпищя от ужас, като видя пред себе си войници, които сякаш изникнаха от земята пред него — тъмни силуети, с тела, блестящи от олио. Стрели и копия засвистяха през нощния мрак. Трошача на кости отстъпи; хората му бяха не по-малко стъписани! Градината избухна в кървавия фонтан на ожесточената ръкопашна битка — убийците бяха срещнали неочаквана съпротива и небивал отпор. Трошача на кости се огледа. Надолу из градината лумнаха факли. Бяха попаднали на засада! Той изсвири остро три пъти и се обърна да бяга, но един меджай долови очертанията на силуета му на фона на бялата стена и пусна една стрела по него. Тя засвири през тъмнината и го удари така силно в гърба, че прониза не само плътта, но и костите му и излезе чак през гърдите му отпред. Атаката свърши. Убийците, очакващи твърде слаба или никаква съпротива, се бяха изправили пред ветерани меджаи в една много професионално организирана засада; целият им кураж набързо се изпари и те последваха водача си в бягството му към стената. Някои успяха да я достигнат, други бяха поразени от стрели, тояги, боздугани и ками. Нощният въздух се изпълни с писъци, викове и смразяващи кръвта стенания и крясъци. Гълтача на сърца, едва поемайки си дъх, успя да се прекачи през стената и като скочи долу, затича към мястото, на което бе оставил аритите, но намери само торбите с плячката от имението на Валу. Грабна една торба и без да се оглежда назад, хукна през тъмнината.

 

 

Амеротке седеше под широко разперените клони на чинара и гледаше как Стадата на Бога кротко пасат по тучната поляна в храма на Нубия. Беше се разходил из храма, по пасажите и алеите, окъпани в преливащи потоци игрива светлина, и през дворовете, в които слънцето бе като хванато в капан, и единственото облекчение от изнурителната жега беше неизменният фонтан, бълбукащ върху свещена стела. Имаше чувството, че броди през гора от камък — извисяващи се статуи на богове, обелиски от блестящ червен пясъчник с върхове, които ярко искряха над посребрените корнизи на храмовите постройки. Ароматът на тамян, мирисът от кръвта на жертвените животни и пушекът от запалената по олтарите мирта се носеха във въздуха и се смесваха с вонята на тор от кошарите на добитъка и потта на поклонниците и посетителите, които се тълпяха в някой храм или параклис. Амеротке дълго се разхожда, надявайки се поне малко да укроти напрежението и тревогата в сърцето си. Беше дълбоко разтревожен и силно загрижен. Опитваше се да не забелязва суетнята и олелията на блъскащата се тълпа, които допълнително изостряха неговата собствена възбуда. Беше дошъл тук, за да изчака първожреца Куфу. Шуфой беше отишъл да ухажва прекрасната Матайа, която ги беше приветствала в Двора на чинарите, греейки от кокетство и показна свенливост. Но когато джуджето й каза печалните новини, устата на хесетата буквално увисна, докато в безмълвен ужас го слушаше. Понечи да каже нещо, но вместо това махна с ръка, промърмори, че е най-добре да разговарят с господаря Куфу и тръгна да го търси.

Приседнал с полузатворени очи, Амеротке си поемаше дълбоко дъх, за да успокои развълнуваното си сърце. Беше посетил къщата на Валу, но там нямаше какво да се прави. Очите и ушите на фараона, на моменти заклет опонент на Амеротке, вече го нямаше. Този бърз ум, този чевръст език, тези пронизващи очи бяха замлъкнали завинаги. Нищо — нищо, освен подпухнала буца плът със страховитата червена кърпа, пристегната около врата му. Наоколо бяха проснати телата на останалите жертви — дъщерята на Валу, слугите, охраната, всички жестоко убити. Амеротке затвори очи. Тварите на Сет бяха планирали подобна смърт и за него самия и за семейството му; единствено присъствието на Хеннам и съгледвачите му ги беше спасило. Меджаите буквално бяха предусетили събитията. Те бяха много опитни ловци и един от тях с прякор Кучето, притежаващ изключителната дарба да долавя отдалеч всякакви миризми, беше изтичал на покрива, за да предупреди Амеротке. Според думите му под зиданата ограда се струпвали вражески сили. Шуфой се беше разсмял, но Кучето, душейки като хрътка салуки, се потупа по носа и обясни, че вятърът носи откъм реката миризми на пот, евтин парфюм и воня на бордеи. Амеротке, свикнал с изключителните умения на тези разузнавачи, се разтревожи. Хеннам беше сигурен, че действително е надвиснала опасност. Той бързо разположи войниците си в градината и те приклещиха като в менгеме, подобно на крокодилска челюст, човешката измет, която като порой се изсипа през стените на оградата. Малцина от нападателите успяха да се измъкнат и да избягат. Тези, които оцеляха, просто дрънкаха празни приказки и на практика не им казаха нищо, затова, без да се церемонят, меджаите им прерязаха гърлата. Амеротке беше сигурен, че аритите, макар и не пряко, са замесени в нападението. Намериха и торбите с ценности и Амеротке разпозна някои от тях, затова веднага изпрати един бегач до къщата на Валу. Той бързо се върна с ужасната новина. Шуфой, който не бе взел участие в битката, претърси мъртвите бандити, като не пропускаше да ритне всеки труп. Норфрет запази ледено спокойствие, докато двете момчета бяха извън себе си от вълнение.

Амеротке беше направил оглед на мъртвите, като даде нареждания труповете на нападателите да се изхвърлят в близкото крокодилско блато, после повика Хеннам. Меджайските разузнавачи бяха строени пред него. Амеротке даде на всеки по половин дебен и ги похвали за храбростта им. Той тържествено обеща, че за тримата съгледвачи, които бяха умрели в битката, ще бъдат осигурени погребални почести и ритуали на Озирис, а ранените ще бъдат изпратени на грижите на най-добрите лечители в Дома на миртата в храма на Изида. Кучето, който беше вдигнал тревогата, беше награден със скъпа гривна от карнеол. След това изпратиха куриери до Великата къща, а Амеротке проведе разгорещена дискусия с Норфрет. Не можеше да й даде никакви уверения за тяхната безопасност. Той беше върховен съдия. Понякога мръсотията, с която се разправяше, се изливаше върху собствения му дом, макар да правеше всичко по силите си, за да предпази семейството си. В този случай съдията не допусна никакви противоречия от страна на съпругата си. Цялото му семейство заедно с всички от домакинството щяха да се преместят в двореца Малгата, за да се подсигури безопасността им, а той и Шуфой щяха да се настанят в храма на Нубия.

Всичко беше готово преди зазоряване. Пристигнаха пратеници от страна на господаря Сененмут с обещание за охрана на изоставеното имение на Амеротке. После, преди да се премести в храма на Нубия, съдията заведе семейството си в двореца в Тива. Куфу беше зает със сутрешните жертвоприношения, но Матайа, все още разтревожена от новините за Валу, настани него и Шуфой в комфортни стаи в къщата за гости. Амеротке спа неспокойно и се събуди късно сутринта, но с безпощадната решимост да намери отговора на всички убийствени мистерии. Капитан Асурал бе призован, за да изпълнява функциите на негов личен телохранител, като заедно с него дойде и отрядът му от съда на Амеротке в храма на Маат. Съдията изгаряше от гняв; яростта притъпяваше сетивата му, макар да си даваше ясна сметка, че е нужно да остане хладен и обективен. Трябваше да събере, да проучи и да отсее всички доказателства и улики тук, в сърцето на Нубия, в нейния храм. Приятно място, изпълнено като медна пита със стаи, зали и пасажи, дворове с гори от статуи, но дали в същото време то не беше и сърцето на страховита мрежа на конспиратори и убийци? Целият полк на Изида бе обградил храма. Нубийците, изплашени от мрачните погледи и отправяните все още под сурдинка закани към тях из улиците и тържищата, се стичаха отвсякъде. Събирането им в храма тайно се насърчаваше от Великата къща, която искаше да сдържи развитието на проблема. И ето че сега нубийските бежанци се тълпяха из храмовите дворове и градини. Те бяха наизвадили посудата, която си носеха, и си готвеха ястия от просо и кълцано телешко месо или месеха хлябове от брашно, вода и малко сол, добавена в тестото, което прехвърляха на двете си ръце, докато се разплеска на тънка, плоска питка, после я хвърляха да се пече на жарта, останала от огъня.

Всякакви странни и чудати индивиди се бяха нароили в храма. Магьосници и факири, облечени във вонящи и сухи камилски кожи; високогърди проститутки, поклащащи широки бедра и потракващи с кокалени гривни; просяци, със специално разрешително от свещениците под формата на татуирана емблема на храма на опаката страна на ръцете си, — всички дошли да потърсят милосърдието на светилището. Амеротке подозираше, че сред целия този поток може да има и арити, но нямаше съществени доказателства. Хаосът определено се задълбочаваше. Новината за убийството на Валу и за тоталното унищожение на цялото му домочадие беше смразила двора, а това, че Амеротке бе избегнал смъртта на косъм, се приемаше като чист късмет. Върховният съдия обаче мислеше другояче. Беше се спасил, защото се беше изправил срещу злото, което би могло да се обезсили и чрез късмет, може би, но в крайна сметка в основата си — само чрез логика, доказателства, задълбочени проучвания и разследвания. Той щеше да продължи да прави това. Щеше да отмъсти за смъртта на Валу. Куриерите от армията на Омендап вече бяха пристигнали, за да го информират, че запасите от содени топчета за меджаите са били хвърлени на жълтокожите бездомни псета, които тормозеха лагера. Няколко от тях бяха умрели по особено мъчителен начин, затова всички запаси бяха изгорени. Хеннам и разузнавачите му се нагърбиха с отговорността по покупката, товаренето, транспортирането и охраняването на по-нататъшните доставки. Но нещо друго бе по-важно — меджаите вече знаеха причината за обвитата до вчера в мистерия смърт на техните другари. Това беше дело не на някакъв скрит, тайнствен демон, а на злодеите арити, срещу които те вече бяха отбелязали победна точка предишната вечер в къщата на Амеротке.

— Господарю съдия?

Амеротке се сепна и вдигна поглед — беше потънал така дълбоко в мислите си, че дори не чу приближаването на Куфу и придружаващите го. Аристократичното лице на първожреца беше загрижено и сбръчкано, устните му — намусени, пръстите му нервно си играеха с гривните около китките му. Госпожа Бузирис не изглеждаше по-добре, долната й устна трепереше, докато сядаше. Матайа се настани до нея. Шуфой, преливайки от възхита към красивата нубийка, се плъзна към Амеротке като сянка, но очите му не се откъсваха от новата любов на неговия живот. Слугите се разбързаха да им донесат подноси с храна и напитки. Куфу нетърпеливо поклати глава, давайки им знак да се оттеглят по-бързо.

— Господарю съдия, чух вече новините — облиза устни той. — Отвратително! Ужасно убийство. Видели сте какво става и тук, нали? Нубийците се тълпят на рояци в светилището, за да търсят защита.

— Какво може да се направи? — изстена Бузирис, веейки на лицето си.

Амеротке се загледа във върховната жрица, която освен всичко, беше и шпионка на господаря Сененмут. Приемаше ли се тя самата за такава? С надеждата за награда ли предаваше информация на великия везир на фараона? Матайа изглеждаше по-овладяна и спокойна; от време на време тя поглеждаше към Шуфой и се усмихваше или бързо му смигаше.

— Не знам какво да кажа — поклати глава Куфу и се наведе. — Но поне вие и семейството ви сте спасени.

— Да благодарим на Властелина на светлината! А вие?

— Разтревожени — призна си Куфу. — При жертвоприношението призори забравих думите, разсипах тамяна, разрезите, които направих, не бяха точни и чисти.

— А причината за това? — любезно попита Амеротке.

Куфу взе красиво избродираната кесия от пояса, увит около кръста му, и разклати съдържанието й, а после извади и подаде на Амеротке три скарабея.

— Аритите! — възкликна съдията. — Изпратени са и на вас?

— Двата бяха намерени в моята стая — отговори Куфу. — Третият — при Матайа. Аритите явно са ни набелязали за жертви. Господарю, какво можем да направим?

— Нищо — отговори Амеротке. — Захванете се с обичайните си задължения. Вземете максимални предохранителни мерки, бъдете благоразумни и много внимателни. Сериозно ви съветвам да не ходите в града. Тук поне ще има някаква сигурност — каза той и се обърна към Матайа. — Трябва да видя вашия Дом на книгите. Искам да прегледам документите, които е проучвал Имотеп. Ще бъде ли възможно?

Тя се усмихна и се съгласи.

— А тази нощ, господарю — каза Куфу, — ви каним да бъдете гост на специална вечеря. Тялото на Имотеп вече е готово за последното му пътуване в Далечния запад. Поканил съм членовете на домакинството му — Пармен, Неферен, Рахмел и Сихера, на погребален банкет тук. Мисля, че е подходящо за случая — засмя се нервно той. — Това ще отвлече малко мислите ни от всички проблеми.

Първожрецът с мъка се изправи на крака и прошепна на съпругата си да го последва. Амеротке ги гледаше как си тръгват. Истинска ли беше тяхната тревога? Този въпрос не му даваше мира, макар че почти можеше да помирише страха им. А и защо биха подкрепяли аритите? Върховен жрец в тавански храм? И съпругата му?

— Господарю, а Домът на книгите?

Амеротке се обърна.

— Да, госпожице.

Последваха главната хесета през площади и градини. Неколцина наемници направиха кордон около тях. Матайа обясни, че господарят Куфу ги е довел в храма за охрана — яки, плещести и набити мъже, облечени с кожени престилки и подплатени елеци, обшити с метални пластини. Бяха въоръжени със сопи и криваци и въдворяваха ред сред стичащата се на рояци тълпа от посетители. Най-сетне Матайа отведе Амеротке и Шуфой встрани от главния поток на множеството. Домът на книгите се издигаше в свой собствен закътан двор; хубава едноетажна сграда, намираща се под надзора на двама писари, които бяха по-древни дори от ръкописите, които пазеха. Храмовата документация и целият архив се съхраняваха в кожени тубуси, ракитени кошове и резбовани сандъци в пристройка с дълбоки подземия. Библиотеката представляваше дълга зала с висок таван, с множество прозоречни отвори, които пропускаха достатъчно светлина и въздух за писарите и учените, които седяха под тях и работеха или обядваха върху писалищата си.

Матайа поиска регистъра за посетители и го показа на Амеротке, преди да го покани да седне покрай маса, оборудвана с възглавници и писарски комплект. Според записаните данни Имотеп беше проучвал чертежи и карти на района южно от Тива, простиращ се до оазиса Синджар и надолу от него, чак до Първия праг.

— Защо му е било необходимо това? — попита Амеротке. — Защо именно в този момент?

— Казваше, че иска да начертае пътя, по който биха могли да дойдат аритите. Вижте — каза Матайа и обви в облак изискан парфюм Амеротке, като се надвеси над рамото му, за да очертае с тънкия си изящен пръст пътищата на Собек, някои от които, запуснати и изоставени, минаваха успоредно на Нил и свързваха малките оазиси и селца, където отсядаха да се освежат и отпочинат куриерите и пратениците на фараона.

— Имотеп смяташе, че аритите ще използват тези пътища, за да нанизват през тях хората си.

— Да нанизват? — учуди се Шуфой.

— Да — отговори Матайа. — Да се нанизват един подир друг в Тива като мъниста на конец, като зърна на броеница.

— Имотеп разговарял ли е някога с вас за това? — попита Амеротке. — Споделял ли е нещо за своите собствени страхове, за някакви заплахи, отправяни към него?

Матайа коленичи от отсрещната страна на масата, хвърли бърз поглед на Шуфой, после поклати глава.

— Имотеп беше като обсебен от някаква фикс идея! Но никога не е споменавал нищо конкретно за заплаха, просто беше вманиачен от желание да проучи картите и чертежите.

Амеротке й благодари и се върна към документите. Матайа и Шуфой се оттеглиха, а съдията потъна в щателно проучване на пергаментите, папирусовите парчета и свитъци със стари чертежи и карти, на които бяха обозначени различни набези и инвазии на предишни управници. Времето минаваше. Амеротке приключи и си взе някои бележки. После поиска да му дадат от библиотеката всички ръкописи, които биха могли да съдържат нещо за аритите. Четецът жрец^[2] изглеждаше изненадан. Той се почеса по сбръчканите бузи и ококори зачервените си очи, но стана и се заклатушка шумно из библиотеката за най-голямо неудоволствие на другите учени.

Накрая се върна обратно с кош, пълен с документи, писма и рапорти. Амеротке ги прегледа, като си записваше всичко, което научаваше. Първо, Сгеру никога не бе разкривал себе си. Сенчеста, страховита фигура, потомък на така наречената кралска кръв на Нубия, той държеше Шешер, златната верижка — свещения колан, аритския символ на тоталната власт. Второ, един подир друг фараоните се бяха проваляли в опитите си да му сторят капан и да го заловят или да разрушат аритската твърдина в Бекна. Трето, никой арит не допускаше да бъде сломен и да направи самопризнания и никога не ставаше предател. Амеротке печално си пожела двамата с Валу да си бяха дали сметка за това там, на Хълма на Черепа. Четвърто, ако арит бъдеше хванат или някой от неговите свещени предмети бъдеше отнет, останалите арити го смятаха за вече омърсен и недостоен за тяхната религия. Пето, удушаването на техните жертви беше най-важната част на аритския ритуал, често извършван с показ на дръзка изобретателност и хитрост. Шесто, аритите властваха чрез страха. Щом веднъж кандидатът положеше кървавия си обет, не само той, но и неговите близки вече носеха отговорност. Амеротке се усмихна мрачно на това. Сгеру би могъл лесно да контролира нубийците в Тива, докато неговите последователи на стотици мили на юг можеха да занесат гнева му на родствениците на всеки един, който се провалеше или просто предизвикаше съмнението на своя старши. Седмо, ако бъдеше заловен в битка и го очакваше смърт, аритът винаги затягаше своята свещена червена кърпа около собственото си гърло. През главата му бегло се мярна мисълта за затворника в Дома на оковите. Беше обмислял възможността той да се е удушил сам, но я беше отхвърлил като практически невъзможна. И накрая и Амеротке особено се изненада от това, военните походи на бащата на Хатусу се бяха провеждали без никаква жалост. Наличните доклади сочеха, че аритите са били разбити и унищожени до крак и единствените оцелели са онези, които са избягали в Бекна.

— Съзряване! Просто навършване на пълнолетие! — възкликна Амеротке.

Писарите и учените стреснато го погледнаха. Амеротке извинително се усмихна. „Навършване на пълнолетие“, помисли си той. Повечето възрастни арити са били избити по времето на Тутмос, но сега техните деца бяха достигнали зряла възраст; ето защо всичко това се случваше точно сега! Беше узряла нова реколта на бунтове и размирици и вече даваше плод. Амеротке се огледа наоколо. Денят преваляше; времето минаваше. Той стана, благодари на четеца жрец и напусна Дома на книгите. Излезе на ярката слънчева светлина, прекоси многолюдните храмови дворове и отиде до будката на вратаря, намираща се до задната странична врата. Поиска назаем една раирана роба от изненадания пазач, а също и яка тояжка. Преоблече се, нахлупи качулката ниско над лицето си и се измъкна през вратата, хващайки пътя към Дома на гората. „Шуфой, помисли си иронично той, ще трябва да се задоволи със своето ухажване“.

Размахвайки тояжката, съдията си проправяше път през врящата навалица, тълпяща се по главната улица. Вдигащи се облаци прах се носеха наоколо, наситени с натрапчивите миризми на битпазар, идващи от сергиите, наредени от двете страни. Калайджии, селяни и каруцари клечаха в редици зад кошници, пълни с какво ли не — от скъпоценни камъни до плодове и цветя. Продавачи на лук, чиято струпана стока приличаше на огромни купчини от мед, се пазаряха с жени, понесли кошове със сандали, настоявайки да уточнят на каква разменна основа ще търгуват. До тях горд собственик на бял вол го теглеше под звуците на свирка и лира, преди да го предложи за продан. Мъже скорпиони се провираха през тълпата. Дякон от храма на Птах крещеше да му сторят място, а трима други жреци от неговия храм носеха малък наос, в който бе поставено изображението на бога човек^[3]. От време на време Амеротке поспираше до някоя колона за малко и се оглеждаше, сякаш търсеше някаква конкретна сергия или определен търговец. В действителност го правеше, за да се увери, че не го следят. Щом разбра, че е в безопасност, той забърза, за да се изправи срещу непосилната и невероятна убийствена мистерия, обвила смъртта на Имотеп.