Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Египетски загадки (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spies of Sobeck, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2012)
Корекция и форматиране
NMereva (2016)

Издание:

Пол Дохърти. Шпионите на Собек

ИК „Труд“, София, 2010

Редактор: Надежда Делева

Коректор: Антония Михайлова

История

  1. — Добавяне

Глава шеста
Фетку: унищожение

Домът на гората тънеше в тишина, когато Амеротке доближи до огромните двукрили порти. Вратарят го пусна да влезе, после го поведе през обраслата градина, но не към главната къща, а както Амеротке пожела, към Къщата на тишината. Човекът хукна да доведе Пармен и останалите, докато съдията проверяваше печатите. Изсумтя одобрително: нищо не беше пипано. Чу шум и се обърна. Пармен, Рахмел и Неферен със Сихера на опашката приближаваха бързо към него.

— Съжалявам… извинете — запелтечи домоуправителят, — но бяхме заети и… аз… — думите му заглъхнаха.

Амеротке ги изгледа критично. Пармен беше силно разтревожен, пръстите му трепереха; Рахмел го поглеждаше, полуприведен, сякаш очакваше нападение; Неферен стоеше закована като статуя, а най-отзад Сихера цинично оглеждаше съдията.

Бяха ли всички те убийци, запита се Амеротке, или може би само един от тях? Дори и да бяха, мистерията си оставаше. Как биха могли да минат през затворената врата и солидните стени, да убият Имотеп, после да избягат? Жертвата беше воин ветеран — не можеше да не се съпротивлява! Слугите отвън щяха да чуят шумотевицата. Дали Имотеп не е бил упоен? Но според заключенията на жреца лекар от Дома на смъртта единствените открити симптоми бяха на удушаване. Обаче как бе извършено то?

— Господарю?

Амеротке се сепна и примигна. Беше уморен; трябваше да внимава.

— Чудех се — пристъпи към тях Амеротке, — просто се чудех как точно е бил убит господарят ви? Имате ли някакви теории?

— Може би сме допуснали грешка — облиза устни Пармен и направи кръг с ръка, обхващайки всички около себе си. — Говорихме си вече за това. Убиецът може да се е скрил вътре и да е изчакал да се отвори вратата. Ние дори не огледахме, мислехме за… това… — гласът му отново заглъхна.

Амеротке кимна съчувствено. Сихера все още стоеше малко встрани от другите, а преценяващата усмивка не слизаше от лицето й.

— Трябва да проуча ръкописите на господаря ви — изрече желанието си Амеротке. — Ще ви бъда благодарен, ако ми уредите масичка за четене с лампи.

Пармен и останалите се разбързаха да изпълнят искането на Амеротке, счупиха печатите и разтвориха голямата двойна врата. Вътре ги посрещна лек мирис на влага. Пармен подреди нещата, които Амеротке бе поискал, докато съдията се оглеждаше наоколо. Забеляза, че от двете страни на вратата има ниши, които са практически неосветени. Пармен можеше и да е прав, заключи той. Убиецът би могъл да се скрие там, да нанесе удара си и отново да се скрие заедно със заграбените съкровища.

— Господарю!

Амеротке отиде до масичката, която Пармен бе преместил под един от прозорците.

— Господарю — повтори домоуправителят, — поканени сме в храма на Нубия тази вечер.

— Знам, знам — каза Амеротке, — аз също ще присъствам. Междувременно обаче… — той започна да изследва преградите на полиците, както и сандъците и кошовете във втората част на помещението, и непрекъснато се навеждаше, за да чете етикетите.

— Господарят ми беше войник във всяко отношение — каза Пармен печално. — При него всичко винаги трябваше да бъде подредено по конец.

Амеротке кимна в съгласие, после спря и наостри слух при свирепия лай, който се разнесе из градината и отекна в Къщата на тишината.

— Какво е това? — попита той.

— Хрътките салуки на господаря — каза Пармен. — Колибките им са от другата страна на къщата; настояват да бъдат нахранени.

— Тези — промърмори Амеротке, — които са намерили трупа.

— А, да, те го намериха.

— Но не и ръцете?

Пармен само сключи вежди.

— Хммм — сви рамене Амеротке, — хрътките салуки са страстни ловци, миризмата на кръв би ги привлякла. Открили са трупа, но не и отсечените ръце?

Вместо отговор Пармен само вдигна вежди. Амеротке забеляза с крайчеца на окото си как Сихера леко се придвижва още по-навътре в сумрака, но се направи, че не забелязва. Несъмнено тук имаше мистерия, но за момента всичко трябваше да изчака. Той вдигна малко ракитово кошче. Етикетът отстрани обозначаваше какво съдържа: „Карти и чертежи на южните Червени земи“. Домакините му се изнизаха, като промърмориха някакви извинения за това, че трябва да се приготвят за официалната вечеря, която щеше да се състои по-късно. Къщата на тишината най-сетне наистина стана тиха — тиха като гробница, призрачна, зловеща, мистериозна. Амеротке долавяше потрепващите сенки и случайните звуци, които отекваха в дългата зала. Освен това чувстваше и някакво безпокойство, някакво леко напрежение. То нямаше нищо общо с жестоката атака от предишната вечер; по-скоро се дължеше на тази къща, на чувството за надвиснала опасност, на усещането, че отнякъде дебне неизвестно зло. Той стана и се разходи надлъж и нашир из помещението. Приглушеният хор на звуците отвън се промъкваше вътре заедно с всепроникващата миризма на гниеща растителност. Тази миризма събуди спомените от дните, когато служеше като млад офицер в полка на Хор по време на военното настъпление на юг в джунглата — времена на страх, безкрайна досада и тотален физически дискомфорт. Амеротке спря пред нишата, разположена непосредствено до входната врата. Дали убиецът на Имотеп не се е криел тук както преди, така и след жестокото убийство на жертвата си? Макар че воинът ветеран сигурно щеше да усети присъствието му, а липсата на каквото и да е безредие говореше за пълното отсъствие на съпротива.

Амеротке се върна обратно към документите. Ровеше из тях и ги преглеждаше, но се разсейваше в мисли по Норфрет и двамата си синове. Спомни си въпроса, който тя му беше поставила: Защо? Защо е всичко това? Незабавният отговор на Амеротке се подразбираше: той беше Върховен съдия в Залата на Двете истини; такива опасности винаги имаше. Но истинският отговор? Амеротке стисна устни — ето тук беше проблемът. Той винаги се измъчваше за решението на загадката, за нареждането на пъзела, за отговора на въпроса; за него това беше почти като фикс идея. Всъщност, когато се изправяше пряко срещу злото и мистерията, те упражняваха върху него едва ли не магическа притегателна сила, на която той не можеше да устои. Трябваше да се справи с тях и не можеше да се предаде.

Съдията седна и измъкна сноп папируси. Имотеп беше изучавал южните пътища. Различните фрагменти показваха, че е проучвал как вражеските сили биха могли да се придвижат на север, тръгвайки от Нубия, за да стигнат в Тива. Но основното заключение, до което Амеротке стигна, беше, че Имотеп се е концентрирал най-вече върху оазиса Синджар и близката до него крепост Тимсах. Старият разузнавач беше начертал груба, но доста подробна карта и на двата обекта и съдията си даде сметка, че макар самият той да беше посетил района, всъщност не беше инспектирал истински крепостта с всичките й назъбени стени, бойни кули, складове, хамбари, подземия, килии, тунели и водоизточници. Прокле тихичко собствената си глупост. Трябваше, трябваше да проучи всичко в онази изоставена крепост! А оазисът? Може би бе наложително да лагерува там вместо в близкото селце. Върна се към скиците. Имотеп старателно беше отбелязвал водоизточниците на Тимсах, както и дълбоките му ями, подземия и всякакви помещения за съхраняване на стоки. Коментарите му пред Матайа също подсказваха, че ако аритите атакуват, те биха изпратили сили на север, за да отрежат имперските войски от тяхната база в Тива. Амеротке вдигна поглед. Това ли бе причината за убийството на Имотеп? Дали не беше усетил по някакъв начин какво точно планират аритите? Освен това във всички тези записки имаше нещо нередно. Имотеп беше стар воин, подреден и много прецизен. Но парчетата папирус, които Амеротке преглеждаше и проучваше, бяха само схеми, чертежи и скици, които приличаха на чернови. Къде бяха окончателните им версии? Съдията стана и затършува, но не можа да открие нищо. Загложди го съмнение. Имотеп беше чертал и рисувал, но какъв резултат беше търсил? Защо го беше правил? Дали не беше предал информацията на друг?

Амеротке се върна към проучването на картите, изчислявайки разстоянията между изоставената крепост и оазиса. Спомни си какво му беше казал главният съгледвач Хеннам за оплакванията на ловците от липсата на дивеч около района. Матайа също бе споменала думите на Имотеп за възможността аритите тайно да прокарват свои хора в Тива. Дали вече не бяха преминали към действие? Амеротке се концентрира върху скиците на Тимсах. Трябваше ли да се върне там? Беше на ден път от Тива. „Да, да — прошепна си той. — Синджар и Тимсах съдържат тайни, които трябва да бъдат разкрити“.

— Господарю!

Амеротке скочи и се обърна. Тъмна сянка изникна току пред него в преддверието.

Господарю — пристъпи Шуфой, — къде изчезнахте? Не повикахте нито мен, нито Асурал.

— Не, не, не ви повиках — извини се Амеротке, после стана и махна на дребосъка да приближи. — Шуфой, утре — и да го пазиш в тайна! — трябва да се върна в оазиса Синджар. Не, не! — спря съдията възраженията на приятеля си. — Ще бъда в безопасност — успокои го той и придърпа раираната роба, която носеше. — Сега се връщаме обратно в храма и се преобличаме, но ти ще трябва да изтичаш до генерал Омендап. Искам да ми приготвят една военна баржа с охрана от най-малко тридесет меджай, включително и онзи, който подаде сигнала за атаката в имението ми.

— Имате предвид Кучето? — нацупено отвърна Шуфой. — Така го наричат. А аз ще ви придружа ли, господарю?

— Не — коленичи Амеротке и погали малкото човече по челото. — Ти трябва да останеш в Тива. Грижи се за господарката Норфрет и за двамата ми синове и — усмихна се той — отдай нужното внимание на великолепната Матайа. Но слушай — добави той и стисна ръцете на Шуфой. — Не трябва да казваш на никого, повтарям, на никого, дори и на господарката Норфрет, къде отивам! Кажи само, че съм на посещение в лагера на генерал Омендап.

Шуфой тържествено обеща. Амеротке стана.

— Е, свършихме тук — каза той и разпери ръце.

Напуснаха Къщата на тишината. Амеротке изпрати Шуфой да предаде на Пармен, че си тръгват, после двамата се измъкнаха през задната врата и се прибраха по широкия път в града. Амеротке вървеше бързо, стиснал Шуфой за ръката. Стигнаха до храма на Нубия без инциденти. Амеротке се почувства в безопасност зад високите му стени. Денят преваляше и слугите и дяконите се подготвяха за вечерното жертвоприношение. В кошарите и кокошарниците се вдигаше шумотевица. Вятърът носеше дим и аромат на тамян, оттук-там долитаха хорови декламации и песни. Светлината играеше в цветни отблясъци, докосвайки карнеола, среброто и златото по корнизите и искрящия малахит по трегерите и вратите на храмовите постройки. Ревяха магарета. Лаеха кучета. Хесети се помайваха наоколо с блестящи усмивки и разкошни перуки, развели поли от лен, разнасящи край себе си облаци от благовония. Амеротке крачеше през градините. Тъкмо минаваше през входната врата, когато нечия ръка хвана плаща му. Той се обърна и видя един просяк с умоляващи очи и зяпнала беззъба уста. Шуфой се спусна да освободи полите на съдията и Амеротке забеляза храмовата татуировка върху опакото на съсухрената мръсна ръка на просяка — знак на официалното позволение да проси милостиня на свещена земя. Той сграбчи ръцете на просяка и си спомни за тялото, намерено без ръце в Дома на гората. Дали жертвата не беше просяк? Дали заради това ръцете му бяха отсечени? Но защо? И защо хрътките салуки не бяха открили тези зловещи, апетитни кървави мръвки?

— Господарю?

Амеротке се дръпна от просяка.

— Дай му един дебен мед, Шуфой — каза той и тръгна през градината към своите покои в къщата за гости. Качи се в спалнята си заедно с дребосъка. Съблече се, просна се на сламеника върху дървеното легло и зарея поглед в мертеците на тавана, като въртеше глава, за да облекчи напрежението и болката във врата си, после я отпусна върху възглавницата. Мисли, образи и представи идваха и си отиваха, докато Шуфой подреждаше тогата, робите, съдебните сандали, пояса и бижутата му. Амеротке задряма за малко. Когато се събуди, се изкъпа и преоблече и погледна през прозореца, за да зърне огненото зарево на слънчевия залез. Беше време да тръгва. През храмовите градини и дворове се носеше музика на оркестър; между инструменталните изпълнения храмовият хор припяваше:

 

 

Хвала на Теб и слава, господарю на светлината.

В почест пред този, който сразява

черния мрак на нощта,

всички глави се покланят на изток,

всички души се носят към празника величав.

 

 

Амеротке си сложи яката, гривните и пръстените, които обозначаваха поста му, и уви богато избродиран пояс около кръста си. В гънките му скри нож, тънък и остър като шило. Намаза се с благоуханни масла, после намаза и Шуфой. Дребосъкът, изгарящ от нетърпение да разпита съдията какъв отговор би могъл да се намери на всички тези мистерии, даде воля на любопитството си и го заля с порой от въпроси, изпъстрени с проклятия и ругатни срещу аритите и тяхното кърваво нападение от предишната нощ. Амеротке само слушаше. В момента, в който джуджето спря да си поеме дъх, той го поведе навън. Заключиха стаята и слязоха по стълбите в Залата на пиршествата — огромната банкетна палата на храма, с жълти и червени колони с резбовани лотоси по капителите, с подове, настлани с тъмносини керамични плочки, и таван от кедрови греди и мертеци. Стените бяха целите изрисувани с прекрасни пасторални сцени в мек колорит. Един поет, до когото бе приседнал сляп арфист, стоеше точно до вратата и рецитираше сластни и прочувствени любовни поеми под съпровода на сърцераздирателните вопли на струните. Стройни и оскъдно облечени хесети се носеха наоколо, сякаш прелитаха като пеперуди. Устните им бяха плътно начервени, очите — очертани с чер туш, пръстите на краката и ръцете — ярко блестящи от карминеночервената къна. Тези прекрасни слугини на боговете предлагаха подноси с ароматно ухаещи лотоси и фиали с парфюм, за да ароматизират гостите главите си, както и резени сочен, сладък пъпеш, за да утолят жаждата си. Куфу, Бузирис и Матайа, тържествени и блестящи в изящните си елегантни роби и скъпоценности, приветстваха Амеротке и Шуфой с добре дошли. Поднесоха още ледени напитки със сусамови сладки. Хесетите танцуваха, музиката свиреше — явно Куфу отчаяно искаше да създаде атмосфера на хармония, мир и спокойствие, за да прогони страха, който витаеше над всички тях.

Въпреки неохотата на Шуфой, Амеротке го отведе настрани.

— Тръгвай веднага — настоя той и се усмихна. — Матайа ще почака. Предупреди Асурал и стражата ми, после иди при генерал Омендап. Искам онези меджаи и военната баржа да бъдат готови при първия светлик на зората. Не, не, не се тревожи, ще бъда в безопасност — наведе се той, целуна малкия си приятел по челото и го избута към изхода. После го изчака да се отдалечи и се върна в трапезарията.

Слугите внесоха подноси с чинии, отрупани с вкусно ухаеща храна — риба, агнешко, купи със зеленчуци и току-що изваден от фурната хляб. Гостите от Дома на гората заеха местата си, всички до един облечени във фини ленени роби, красиво надиплени и украсени с ленти, обшити със скъпоценни камъни. Амеротке внимателно ги огледа. От уважение към Куфу те бяха махнали траурните символи, но пазеха тържествените си физиономии поне докато виното не раздвижи кръвта им. Сихера изглеждаше по-разстроена от останалите. Тя се взираше скептично в Амеротке, старите й, хитри очи все така го преценяваха, сякаш го теглеше на кантар. Първото блюдо, поднесено на пиршеството, беше към края си и Куфу плесна с ръце за тишина, за да приветства официално гостите си. Загатна бегло за възникналите проблеми, но увери служителите на Имотеп, че пътешествието на техния господар в Далечния запад ще бъде най-почетно. Обясни какви погребални приготовления са били извършени и не пропусна да подчертае в прав текст, че в завещанието си Имотеп оставя Дома на гората и всичко в него като дар за боговете на храма на Нубия. Пармен заедно с останалите тихичко се съгласи и добави, че след като къщата бъде продадена, пътищата им ще се разделят. Амеротке наблюдаваше внимателно и мисли и образи, спомени и откъслеци информация прелитаха като вихрушка от пясък през ума му. Чувстваше се като дива котка на лов, която е сигурна, че плячката й е наблизо. И все пак не можеше да се отърси от притесненията си. Долавяше напрежение и около себе си. Показният мир и хармонията бяха илюзия, която всеки миг можеше да бъде пометена. Той изпитателно огледа аристократичния Куфу, куртоазен и изтънчен във всеки свой жест, Бузирис, толкова дружески настроена, Матайа, съвършената хесета, обучена в изискания рафиниран етикет на двора и храма. После Пармен, като щит за всичките си роднини, простоват и прям, дори безцеремонен, но и покровителствен. Единственото изключение беше Сихера, тиха наблюдателка. Горещината в трапезарията се усили. Храмовите хесети донесоха огромно парфюмирано ветрило, за да веят на гостите, а слугите напълниха отново чашите и поднесоха агнешки таджин[1] и пилешко месо, последвани от сребърни купи, отрупани със захаросани бадеми. Куфу се изправи и даде знак на Амеротке да го последва. Отведе го на една веранда, гледаща към Градината на ароматите.

— Господарю — каза свещеникът и попи лицето си с парфюмирана кърпа, — почти не пихте. Настоящата криза ли ви гнети?

Амеротке се вгледа изпитателно и сериозно в този човек, който отчаяно се опитваше да скрие своите собствени страхове. Реши да му се довери — или пък защо не и да го изпита?

— Първожрецо Куфу — доближи се той до него, — тръгвам от Тива утре заран. Трябва да отида в оазиса Синджар.

— Защо? — свещеникът изглеждаше изненадан, но и изплашен.

— Там трябва да е решението на всички тези мистерии — прошепна Амеротке. — Оазисът може би е част от тях. Но, Куфу — пристъпи той още по-близо до него, — трябва да получа вашата дума, вашата свещена дума, че никой, имам предвид абсолютно никой, няма да научи за пътуването ми. Разбрахте ли?

Куфу вдигна дясната си ръка.

— Кълна се в нашата светая светих! — прошепна жрецът. — Но — добави той, като сбърчи лице в усмивка, — защо го казвате точно на мен?

— Трябва да взема един кожен тубус с документи от вашия Дом на книгите. Става дума за карти на оазиса Синджар и на пътищата до него — обясни Амеротке и посочи към градината. — Хладно е. Никой няма да има нищо против, ако се поразходим в градината. Домът на книгите не е далеч.

Куфу се съгласи. Бузирис и Матайа забавляваха Пармен и останалите гости с гатанки и главоблъсканици. Първожрецът и Амеротке прекосиха ароматните градини, които бяха прекрасно осветени от маслени лампи от алабастрови гърненца и цветно боядисани фенери. Стигнаха до Дома на книгите. Куфу прошепна няколко думи на пазача отвън. Резето се вдигна, лампите бяха запалени и с помощта на Амеротке кожената туба за документи с папирусовия етикет беше намерена. Съдията я стисна под мишница, благодари на първожреца и се върна в стаята си, за да я скрие. После реши, че любезността изисква да се присъедини отново към останалите от групата в Залата на пиршествата. Но когато се върна, Пармен и другите вече си бяха тръгнали, след като бяха изразили шумното си учудване какво ли се е случило с господаря Амеротке. Съдията просто се усмихна на това и седна на възглавниците. Учтивият разговор бе възобновен, но отново спря за кратко, тъй като се дочу далечен писък, който отекна и заглъхна в храмовите градини. Матайа сви рамене и се върна на това, което Пармен й бе казал за продажбата на Дома на гората и за отпътуването си за Мемфис. Куфу понечи да отговори, а Амеротке се накани да си върви, но точно в този миг раковинен рог изсвири сигнал за тревога и всички замръзнаха на местата си. След миг вратите на залата се отвориха с трясък и един дякон, опулил очи, залитна в трапезарията.

— Господарю — изстена той. — Нападнаха ни. Аритите!

Амеротке последва Куфу към храмовите градини. Горяха запалени факли, виеха тромпети, дрънчаха гонгове, стражите тичаха, запасвайки поясите с оръжията си, а офицерите крещяха команди. Хармонията на храма наистина бе нарушена. Асурал бе събрал хората си; потните им лица блестяха на потрепващата светлина, идваща от развяваните от вятъра пламъци на факлите.

— Върви — прошепна му Амеротке — и разбери какво става.

Той се оттегли в галерията. Най-сетне олелията стихна. Асурал се върна.

— Нищо, освен трупове — тежко изсумтя той, — хора от храма, хванати и удушени от аритите. Стражата се натъкнала на един от тях и вдигнала тревога. Нападателите явно са изчезнали.

— Колко са убитите? — попита Амеротке.

— Общо четирима — появи се от мрака Куфу. Елегантната му роба бе цялата изцапана с прах. Той седна на каменния плинт на една от колоните, бършейки чело. — Пазителят от Дома на оковите, четецът жрец от Дома на лекарствата, една прислужница и един от стражата. Може да има и още. Всъщност все още не знам — извиси се гласът му. — Дори не можем да установим как аритите са проникнали и как са избягали.

Амеротке помоли първожреца отново да му изброи списъка на удушените, после се взря в мрака. Умът му защрака. Грешка ли беше допуснал Сгеру?

 

 

Амеротке беше приклекнал в сянката на финиковите палми, опасващи оазиса Синджар. Той се взираше отвъд пясъчните дюни в тъмния масив на крепостта Тимсах. Всички край него, Асурал и стражата заедно с меджаите, приготвяха лагера. Амеротке погледна към небето. Слънцето залязваше, окъпвайки пустинята в смайващи багри. Бяха напуснали хаоса и вълненията, обхванали храма на Нубия в късните часове на нощта. Бойната баржа, управлявана от имперски войници, бе отплавала много преди Амеротке да зърне първите червеникави отблясъци на зората, седнал в сянката на огромната мачта. „Възмездието на Хор“ бързо бе оставил пристана на Тива далеч зад себе, за да се отправи на юг. Хората от екипажа, калени, обветрени ветерани, усещаха, че пътуването им е не само много важно, но и вероятно много опасно. На борда бе качено пълно бойно снаряжение; хранителните запаси бяха попълнени, бъчвите и меховете за вода бяха заредени с прясна вода. Нямаше да спират изобщо, дори и за да се скрият за малко от върховия момент на демоничната пладнешка жега. „Възмездието“ бързо се плъзгаше покрай селцата в околностите на Тива, мяркаха се измазани с глина кошове, използвани за складове за зърно, дългороги говеда, заблудени кози и прасета, огради от тръстика, къщурки, надничащи над високите брегове на Нил. Пътуването само по себе си бе доста приятно. Разливът все още беше в разгара си. Селските стопани неуморно изгребваха камари плодороден черен льос от речното корито, за да подхранят с него нивите си, и смущаваха покоя на птиците, гнездящи в папирусовия гъсталак, в който хипопотами, крокодили и други зверове се завираха. Селяните слизаха надолу, подвиквайки, че имат репички и сочни марули за продан. А може би халба ейл или бира? Или дори вино, подсладено с мед, или сок от нар? Рибарите доближаваха тесните си скифове до тях, за да им предложат свежия си улов. Войниците от екипажа ги поздравяваха дружески и поклащаха глава. Минаваха покрай пясъчните диги на реката, мрачни места, на които се извършваха екзекуции на речните пирати чрез набиване на кол. Набучваха ги живи, а после ги оставяха на зверовете покрай Нил да ги довършат. Баржи и увеселителни корабчета се носеха покрай тях, а екипажите и пътниците им проявяваха силно любопитство към царската бойна баржа, развяла големите синьо-златни знамена на Хор. Някои идваха доста наблизо до тях, но веднага получаваха предупреждение да се отдръпнат.

Накрая „Възмездието“ пристигна до местоназначението си и направи маневра покрай импровизирания кей под Синджар, докато слънцето полека потъваше зад хоризонта. Група пясъчни жители и пустинни скитници избягаха още при приближаването им, предизвиквайки подозренията на Амеротке, но за момента нямаше възможност да направи кой знае какво. Сега той седеше в малката горичка от палми в оазиса и се вглеждаше в Тимсах. Мерентпат, неговият любим брат, беше убит в място като това. Мерентпат, чиято смърт бе разбила сърцата на родителите им. Съдията затвори очи и зашепна, така както правеше всяка нощ, тъжната погребална елегия за своя мъртъв брат.

 

 

Блясъкът на Египет е сразен.

Как тъй героите на Хор са победени?

Мерентпат, любим и най-прекрасен,

бърз като орел и храбър като лъв…

 

 

Амеротке отвори очи. Беше в покрайнините на пустинята, при дверите на Огнената къща. Дяволско място, наистина! Свърталище на зли твари като Ловеца на сърца — рожба на Сет, гнусно чудовище, което броди из пясъците, омайва жертвите и ги приспива, преди да изтръгне сърцата им и да натъпче душите им в своя черен чувал. Амеротке се измъкна от унеса си, когато Кучето, меджайският съгледвач, заобиколен от другарите си, дойде и коленичи вдясно от него. Гърдите на всички тежко се повдигаха, лицата им лъщяха от пот.

— Е? Какво има? — попита Амеротке. — Бяхте ли до Тимсах?

— Господарю — отговори Кучето, — можете да отсъдите сам. Мястото вони на кръв и мърша.

— Изоставено ли е? — попита Амеротке.

— Сякаш е обитавано от призраци — отвърна Кучето — и най-вече от хиени…

Разузнавачът понечи да каже още нещо, но се отказа.

— Сигурен ли си в това?

— Напълно, господарю. Надушващите кръвта гадини се промъкват там от пустинята. Странно, те рядко ловуват по места, където има хора.

Амеротке кимна.

— Починете си. Ще се върнем там утре. Проучи ли картите, които съм донесъл?

— Да, господарю.

— Потърсил си и свещеника на оазиса, нали?

— Небхер сякаш се е изпарил — категорично каза съгледвачът, вдигна един кожен мех с вода и изля глътка в гърлото си. — Вие ме изпратихте като разузнавач — облиза устни гой. — Докладвам за това, което съм забелязал, но…

— Давай!

— Тимсах — отговори Кучето бързешком — е смесица от миризми: мъртва плът, съсирена кръв…

— И?

— Пот, господарю. Там е имало много хора. Може все още да се крият тъдява.

— Изпълни ли нарежданията ми?

— Да, останахме в предния двор, но… — Кучето вдигна рамене — не искам да ми се подиграват като на някакво дърто дрънкало, дето само си жвака венците.

— Говори направо.

— Там има заровени трупове на хора, неотдавна умрели, пресни са. По вятъра долових острия им солен дъх, а също миризма на пот, храна и огън.

— И все пак не видяхме нищо — намеси се един от другарите на Кучето.

— Съвсем нищо? — изправи се Амеротке. — Сигурни сте, че мястото е изоставено?

— С изключение на групичка пясъчни жители и пустинни скитници — промърмори един от съгледвачите. — Разбягаха се още щом ни видяха.

— Тогава какво те тревожи, Куче? — подаде ръка Амеротке на потния меджай и му помогна да се изправи на крака. — Изкажи подозренията си, колкото и смътни и непотвърдени да са, не се ограничавай само с външните си наблюдения.

— Почувствах… — оголи зъби Кучето, почеса фризираната си коса и започна да върти с ръка амулета от костенуркова черупка, висящ на врата му. — Тимсах май не е изоставен — изрече като скоропоговорка той. — Всъщност хич даже не е!

Амеротке вдигна ръка, за да сдържи възраженията на останалите меджай.

— Веднага ще ви кажа, господарю. Може да не сме ги видели, които и да са, но те със сигурност ни видяха. Те знаят, че дойдохме от реката. Ние не сме просто меджайски съгледвачи, които се мотаят на юг; това би било изненадващо. Подозирам, че ако враговете се притайват там, няма да ни пуснат да си тръгнем. Имам предвид — въздъхна Кучето, като се взря в потъмняващото небе, — че те със сигурност знаят защо сме дошли.

Амеротке се стресна от острия писък на нощна птица, гнездяща в дърветата над тях. Потта по тялото му се вледени, сякаш безброй иглички се забиха в кожата му; пристъп на страх се надигна в стомаха му. Кучето беше прав! Той се взря напред към зловещия силует на Тимсах. Трябваше да се увери самичък. Трябваше да елиминира всички съмнения, затова щеше да влезе в тази крепост.

— Връщаме се веднага там! — заяви той. — Искам да стигнем бързо, преди да се мръкне.

Меджаите не можеха да откажат. Амеротке свали робата си и останал само по препаска, излезе от сянката на дърветата. Затича се — бавен, но отмерен бяг с непрекъснато темпо, същия, в който толкова много се бяха упражнявали по жежките плацове на военните лагери край Тива. Беше странно преживяване — горещият пясък отдолу под голите стъпала прилепваше по тях и сякаш искаше да го повлече надолу, а после — по повърхността на твърдия чакъл и нагоре по случайни голи скали, където вечерният вятър вледеняваше потното му тяло. Чувстваше как светлината бързо се променя, докато доближаваха до входа на Тимсах — странна скулптурна група от кули, потънали в руини, но с все още запазени бойници и назъбени укрепления със зеещи прозорци, врати и галерии. Мрачна, сива, но мощна твърдина, издигаща се от древното лоно на скалите. Място с безброй кънтящи кухини и подземни пещери, изпълнени със сенки, изпочупени статуи, рушащи се плинтове и нащърбени възпоменателни стели. Построени от печен кирпич и блокове гранит, укрепленията на Тимсах се състояха от високо оградени пространства, бастиони, ровове и тежки, подсилени врати, до които се стигаше по запуснати, очукани подвижни мостици. Вътре се намираха административният комплекс, казармените помещения и работилниците. Имаше и малки параклиси. Беше свърталище на мрачни усещания — оскъдна, зловеща светлина и потискаща тишина, увиснала като някакъв тъмен облак.

Амеротке спря. Не беше ли зърнал тичащи фигури по крепостния вал? Сигурно това беше трик на шарената умираща светлина, на злокобните игри на здрача? В небето над тях се рееха и кръжаха ястреби. Прилепи на малки стрелкащи се черни облаци пищяха и се виеха край тях. Амеротке и ескортът му минаха в централния двор. Кучето душеше въздуха като хрътка салуки. Амеротке затвори очи, налагайки си да се отпусне и успокои. Меджаят беше прав. Това укрепление можеше да крие цяла армия и на тях все още им предстоеше да проучат и изследват онова, което той знаеше, че се намира отдолу — сложен лабиринт от коридори, складови помещения, тъмници и стаи. Извърна лице, за да улови вятъра. Кучето душеше по-настървено и развълнувано. Съдията усети тръпки на страх. Това наистина беше опасно! Тихичко се помоли Омендап да се е задействал и да е изпълнил онова, което се съдържаше във второто му съобщение до него. Сега вече беше убеден. Нямаше реални и видими доказателства, само вълнението и тревогата на Кучето и неговите собствени нарастващи подозрения; а и останалите меджай ставаха все по-нервни. Удиви се безмълвно на аритската хитрост — огромно изоставено укрепление, достатъчно да скрие цяла армия.

— Трябва да се махаме — прошепна той и бързо поведе целия си ескорт назад към входните врати, отправяйки молитва за защита към Хор Червеноокия.

Амеротке почувства известно облекчение, щом достигна Синджар. Незабавно повика Асурал и меджайския командир. Всички войници наоколо си пееха тихичко или разговаряха помежду си, докато приготвяха лагера за нощувка.

— Слушайте сега — започна той, като приклекна край басейна на оазиса и им даде знак и те да направят същото. — Току-що бях в Тимсах. Сигурен съм, че нощес ще бъдем нападнати.

— Какво? — меджайският офицер почти отскочи отново на крака. — Господарю, нападнати? Тук, в пустинния оазис? От кого? Пустинните скитници? — възкликна той и избухна в смях.

— Не — категорично отговори Амеротке. — От кохорта арити, които се крият в Тимсах. Моля ви, изслушайте ме! — настоя той. — Тимсах е построен на скална основа. Мястото под тези кули и стени прилича на медна пита. Изпълнено е с пещери и пасажи, истински лабиринт от тунели и помещения. Проучих картите и плановете на Имотеп, който някога е командвал Шпионите на Собек. Той е търсил отговор на въпроса, как аритите биха могли да се придвижат на север. Дали не е подозирал, че Тимсах би могъл да бъде междинна станция? Мисля, че е подозирал именно това — наблегна Амеротке. — Аритите са се придвижили до Тимсах и са влезли вътре; крият се в подземните помещения. Наели са местните пясъчни жители и пустинните скитници за свои шпиони и съюзници. Тимсах има подземни извори и кладенци, а аритите ходят дълбоко навътре в пустинята на лов за прясно месо. Не е чудно, че дивечът толкова много е намалял наоколо. От Тимсах те могат да контролират движението на своите хора от Нубия и са на идеална позиция за нападения над куриерите и пратениците от Тива. И, което е по-важно — вдигна ръка Амеротке, — генерал Омендап скоро ще тръгне на поход. Трябва да мине край Тимсах при пътуването си на юг…

— И ако аритите се крият в Тимсах — намеси се Асурал, — могат да нападат съгледвачите или куриерите, които той ще изпраща обратно в Тива, ще имат възможност да го притесняват с внезапни набези в ариергарда му и да създават хаос зад имперската армия.

— А Небхер, свещеникът на оазиса? — каза меджаят. — Той би трябвало да знае…

— Вероятно вече е мъртъв — каза Амеротке. — Стигнах до това заключение. Аритите отвлякоха дъщеря му и са го принудили да работи за тях. Сега вече не се нуждаят от него.

— А другите? — попита Асурал. — Онези, които изчезнаха! Всеки в Тива говори за тях.

— Същото — Амеротке дъвчеше ъгълчето на устата си. — Така би трябвало да е.

— Търговците да — каза Асурал, — но имперските пратеници с тяхната въоръжена охрана? Те изчезнаха без никаква следа.

— Именно — съгласи се Амеротке. — Идвали са тук и са се подслонявали през нощта. Пили са вода от водоизточника. Небхер, свещеникът на оазиса, е бил техен домакин. Съгласно задълженията си им е поднасял вино. Войниците са били уморени, изтощени. Сънотворното, разтворено във виното, ги е правело безпомощни и уязвими като деца, когато аритите са се появявали. От своя страна, това обяснява и тяхното безследно изчезване. Зарови човек в пясъците на пустинята и мършоядните скоро ще го открият. Същото се отнася и за трупове, хвърлени във водата: рано или късно се открива някаква следа. Но ако убиеш човек, пренесеш тялото му в дълбоките подземия на Тимсах, а после премахнеш и всякакви следи от конфликт или боричкане, да не говорим за оръжия и лични вещи…

— А лодките? — попита Асурал.

— По същия начин — отговори Амеротке. — Могат да се изтеглят на брега и лесно да се разглобят дъска по дъска. Аритите са имали нужда от дърва за готвене, от светилен огън. Ако се видел някакъв дим, някакъв знак за живот, който да буди подозрения, аритите биха могли просто да се слеят със сенките и да оставят всичко да бъде обяснено с присъствието на пустинните скитници — продължи Амеротке, като сви рамене. — Не е било трудно. Това е уединено, пусто място. Аритите незабавно са били предупреждавани за всяко движение към Синджар или Тимсах от Небхер или от пясъчните жители. Ако на някого пък хрумнело да се поскита из укрепленията и да ги проучи по-обстойно и задълбочено… — съдията замълча за миг, за да потисне потръпването си, — аритите веднага са нанасяли своя удар.

— Но те са ходели и на лов.

— Из пустинята, огромна пустош — отговори Амеротке, — а освен това са плащали и на пясъчните жители да им помагат.

— Но понякога някои от пратениците, които изчезваха, са били забелязвани да продължават пътя си на юг оттук.

— Разбира се, че са — усмихна се в мрака Амеротке.

— Лесно е да се преоблечеш в дрехите на мъртвия, да носиш и картуша на пратеника на китката си, да използваш лодката му и да пропътуваш с нея няколко мили, а после да прекосиш реката и да се върнеш обратно. Кой би заподозрял нещо? Селяните, прости хорица, щяха да бъдат разпитвани, но за движението на юг, а не за имперските плавателни съдове, пътуващи на север, те едва ли щяха да бъдат споменати. Хитър трик, който заблуждава и обърква. Трябва да е тук — настоя Амеротке, — ето тук. Това е мястото, където са изчезвали пратениците. Представете си го, както си седим тук сега. Куриерът и охраната му изтеглят лодката си на брега и влизат в Синджар, където Небхер любезно ги приветства и посреща. Палят огън, пият, после ги оборва сън. Може би са поставяли дневални, някой, който все пак да стои на стража, а може и да не са си давали труд. Мракът падал над оазиса. Огънят догарял. Аритите излизали от своята крепост, за да ги избият. После махали телата и оръжията им и всеки знак за борба, ако е имало такъв — съдията разтри ръце над лактите. — Миналия път, когато дойдох тук, лагерувахме в едно от селата. Ако бяхме останали тук, Асурал, със сигурност щяхме да сме мъртви.

— И Небхер е участвал в този вероломен заговор? — попита Асурал.

— Разбира се, та те са отвлекли дъщеря му.

— Но сега той също е изчезнал…

— Твърде опасен е, за да остане жив — промърмори Амеротке. — Те са били предупредени…

— Предател? — попита Асурал.

— Сгеру — каза Амеротке — е узнал, че съм проучвал картите и чертежите на Имотеп, както и онези в храма на Нубия. Несъмнено е бил изпратен куриер, който да предупреди аритите, криещи се отсреща.

— Защо просто да не се оттеглят?

— Твърде късно е — отговори Амеротке. — Когато Омендап тръгне на поход, аритите ще грабнат шанса си. Ще изскочат от скривалището си, ще създадат хаос и смут и ще забият клин между Божествената и нейния главнокомандващ. Представи си ефекта, който това ще има в Тива. Вражески сили само на един ден път на юг.

— Дали да не си тръгнем веднага? — промърмори меджаят.

— През нощта? По реката? — възрази Амеротке. — Прекалено опасно е! Ще се наложи да запалим факли. Аритите ще ни проследят по брега. Не можем да си позволим да отплаваме. Навлезем ли в талвега, ще се виждаме отвсякъде и ще бъдем твърде уязвими.

— Ако нападнат — посочи меджаят към сгъстяващия се мрак, — това няма да е сега. Ще изчакат почти до зазоряване, когато всички сме най-слаби и сънени, когато и светлината е странна, променлива и размита, а тази мъгла, която се събира над пустинята точно преди съмване, я прави още по-лоша.

Асурал изсумтя в знак на съгласие.

— И няма да използват техните червени кърпи — промърмори той, — поне не и в началото; ще бъдат с копия и щитове.

— Ще нападнат фронтално — продължи меджаят, — но това ще бъде само трик за заблуда. Истинската атака ще дойде по фланговете миг по-късно. Ще се измъкнат от Тимсах в тъмното, ще се разделят на три групи, после ще се приближат.

Амеротке се съгласи и известно време обсъждаха тактиката си. Решиха, че трябва те самите да заблудят всеки вероятен наблюдател, като се държат така, сякаш не очакват нищо особено. Лагерните огньове бяха разпалени още по-високо със суха папрат и животински тор, събран в оазиса и около него. Раздадоха бира, хляб и лук. Насърчиха войниците да пеят високо и да викат на воля, сякаш разпускат преди нощен сън. Тайно обаче оазисът се подготвяше за атаката. Влязоха в къщата на Небхер. Не откриха нищо съществено или необичайно, но събраха гърнетата, делвите и паниците и ги натрошиха. Посипаха острите глинени парчета, разбъркани с остри тръни, обвити в човешки изпражнения, по тесните пътечки, които лъкатушеха от двете страни на оазиса. Донесоха от баржата оръжията и мехове със зехтин, който изляха върху сухата трева и дивия прещип по фланговете на оазиса. Амеротке раздели силите си — два контингента в дъга по двата фланга, а фронтално срещу Тимсах остави само символични части. Офицерският състав щеше да стои до басейна.

След като заповедите бяха издадени, Амеротке седна под дърветата и облегна гръб на една палма. Не би могъл да спи, докато умът му се носеше през мъглата на мрачните мистерии, които не му даваха покой. Раздели проблемите отчетливо — всеки един със свой собствен списък от въпроси без отговор. Аритите се криеха из Тива, но кой беше Сгеру и къде беше? Как бяха успели да организират и проведат своето нападение срещу Божествената, срещу него самия и срещу Валу в самото сърце на столицата на фараона? Нубийският полк беше затворен в казармите си, нали? Храмът на Нубия беше заобиколен от имперски войски. И все пак, явно аритите се промъкваха из града, досущ като онези митични твари, които можеха да променят формата си. Амеротке отпи глътка вода. Несъмнено атаката срещу Хатусу, Валу и него самият беше дело на неколцина арити; останалите бяха наемни убийци. Съзаклятниците сигурно купуваха съюзници и помагачи сред една или няколко от бандите убийци, които се множаха като плъхове из предградията и бордеите на Тива и на Некропола. Но все пак как бяха проникнали в храма на Нубия тази нощ, за да извършат последните нападения? И да всеят ужас и паника в сърцето на самия фараон и в царския двор? Да покажат, че нищо не може да ги спре? А жертвите им в храма на Нубия? Това глождеше Амеротке и не му даваше мира! Случайно ли бяха подбрани? Пазителят от Дома на оковите, жрецът четец от Дома на лекарствата? Амеротке неспокойно се размърда. Чудеше се дали убийството на тези хора беше свързано по някакъв начин със смъртта на онзи аритски затворник. И как би могъл човек, затворен в каменна кутийка, със здраво залостена и надлежно охранявана врата, да бъде удушен толкова бързо, толкова тихо, без да се вдигне никаква шумотевица?

Амеротке се изправи, протегна се и се огледа наоколо. Това бе часът на най-дълбокия мрак. Сега меджаите бяха прекратили всякакви преструвки. Големите огньове бяха угасени. Войниците лежаха на земята, оръжията им бяха в готовност. Те също като него се питаха кога ще полетят стрелите, ще засвистят копията, ще затрещят боздуганите, ще забляскат ножовете. Ще свърши ли тук животът им във френетична кървава битка в този самотен оазис, дълбоко в пустинята? Дочу се кашлящият лай на хиена, последван от ехото на далечен, дълбокогърлен рев на ловуващ лъв. Амеротке пое дъх и седна. Върна се към обърканото кълбо от мистерии в Дома на гората. Имотеп, удушен в здраво залостената стая, човек, който сам се е заключил, за да срещне убиеца си. И отново не е била вдигната никаква тревога, не е имало никакъв знак за някаква нередност или тревога; въпреки това този ветеран и разузнавач бе убит, а съкровището му — заграбено. И това странно тяло с отрязаните ръце? Просяк от храма на Нубия, удушен и осакатен, най-вероятно така беше, но защо? Къде бяха ръцете? И защо хрътките салуки не ги бяха намерили?

Амеротке се сепна от пропукване на някакъв шубрак до себе си. Погледна към винения мех, поставен до басейна. Ами това убийствено място тук? Замисли се за всички онези, които бяха избити тихомълком сред тези дървета, а телата им бяха завлечени там, където нямаха никаква възможност за достойно погребение. Беше сигурен, че жертвите най-напред са били упоявани, сънотворното е било смесвано с виното или с водата. Лесно е да упоиш мъж, изтощен от целодневно пътуване в жегата по реката. Той вдигна винения мех. Хрумна му една мисъл и той се усмихна, като си спомни Господарката на мрака, тази истинска царица на отровите. При завръщането си в града ще трябва да размени някоя дума с нея, но за момента… Амеротке потри стомаха си. Гадеше му се и гърлото му бе пресъхнало. Замисли се за Норфрет и момчетата, за Шуфой и неговото ухажване на Матайа. Огледа се около себе си и си спомни един съвет, който му бе дал стар ветеран от командирите му, докато той самият бе войник:

„Не му мисли много — въображението е почва, в която страхът лесно пуска корени.“

Бележки

[1] Вид ястие от месо и зеленчуци, приготвени в глинен гювеч. — Бел.прев.