Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (9)

8.

Вързопи от по едно кило.

— Има хора, чието щастие се гради върху нещастия — заключи Еди Алварес. — Такъв беше случаят с Тереса Мендоса.

Стъклата на очилата правеха хитрите му очички още по-малки. Беше ми коствало време и труд да открия посредник, благодарение на когото той седеше сега срещу мен. В крайна сметка беше тук, вадеше и пъхаше непрестанно ръцете в джобовете на сакото си, след като ме беше поздравил само с крайчеца на двата си пръста. Разговаряхме в заведението на терасата на хотел „Рок“ в Гибралтар. Слънцето се прокрадваше през бръшляна, палмите и папратите на градината, кацнала на хълма на Голямата скала. Долу, от другата страна на бялата балюстрада, се виждаше заливът на Алхесирас, светлеещ и неясен в синята мъгла на вечерта: бели фериботи в края на оставените от тях прави дири във водата, брегът на Африка, загатнат отвъд Протока, кораби, пуснали котва с насочени на изток носове.

— Доколкото разбирам, в началото сте й помогнали в тази насока — казах аз. — Имам предвид да й осигурите нещастия.

Адвокатът премигна два пъти, завъртя чашата върху масата и отново ме погледна.

— Не говорете за неща, които не знаете — думите звучаха едновременно като упрек и съвет. — Аз си вършех работата. От това живея. По онова време тя беше никоя. Невъзможно бе да си представиш…

Направи неохотно няколко гримаси, сякаш премисляше нещо на ум, напомняше на човек, комуто са разказали тъп виц, от тези, за които ти трябва време, за да се разсмееш.

— Беше невъзможно… — повтори той.

— Вероятно сте сгрешили.

— Мнозина от нас грешат — утешаваше се той с употребата на множествено число. — Макар че в тази поредица от грешки моята беше най-незначителна.

Прекара ръка по оскъдната си къдрава коса. Носеше я прекалено дълга и това му придаваше зъл вид. После пак взе широката чаша от масата: пиеше ликьор, чийто шоколадов цвят не беше никак апетитен.

— В този живот всичко се плаща — каза той след кратък размисъл. — Работата е там, че едни плащат преди, други по време на, трети — след това… В случая с Мексиканката, тя си беше платила преди… Нямаше нищо за губене, можеше само да спечели. Точно това и направи.

— Разправят, че сте я изоставили в затвора. Без пукната пара.

Изглеждаше наистина засегнат. Въпреки че при някои типове хора — а аз си бях направил труда да проверя що за човек е той, — това не означаваше нищо.

— Не зная какво са ви наговорили, но не е точно така. Позволено ми е да съм практичен колкото и всеки друг, нали?… Нормално е в моята професия. Но не става дума за това. Не съм я изоставил.

Като изясни това, изложи поредица от горе-долу смислени оправдания. Тереса Мендоса и Сантяго Фистера наистина му били поверили определена сума. Нищо особено: спестявания, които се опитвал дискретно да изпере. Проблемът бил, че инвестирал почти всичко в картини: пейзажи, морски теми и такива работи. Няколко доста скъпички портрета. Да. Случайно го направил точно след смъртта на галисиеца. Художниците не били известни. В действителност никой не ги познавал, затова инвестирал в тях. Покачване на стойността, знаете как е. Но дойде кризата. Наложи се да продам на безценица и последното платно. Имаха дребно участие и в един бар на Мейн стрийт, и още няколко нещица. От всичко получено си удържал хонорара — имало забавяне на изплащането му, неуредени сметки, — останалите пари ги определил за защитата на Тереса. Последното предполагало много разходи. Платиш тук, дадеш там, на всяка крачка — пари. В крайна сметка тя изкарала в затвора само година и половина.

— Говори се — вметнах аз, — че е било благодарение на Патрисия О’Фарел, нейните адвокати й уредили документите.

Видях как понечва да сложи ръка на сърцето си, все едно го бях обидил. Остави жеста недовършен.

— Говори се какво ли не. Истината е, че имаше един момент, в който, да кажем, че… — гледаше ме, сякаш съм от Свидетелите на Йехова. — Имах други ангажименти. Историята с Мексиканката се намираше в мъртвата си точка.

— Искате да кажете, че парите са се били свършили?

— Малкото, с които разполагах — да. Свършиха.

— И тогава спряхте да се занимавате с нейния случай.

— Вижте — показваше ми дланите си, като ги вдигаше леко нагоре. Жестът като че ли му носеше леко облекчение. — Аз живея от това. Не можех да губя времето си. И служебните адвокати вършат някаква работа. Освен това, повтарям ви, невъзможно бе да се предположи…

— Разбирам. Тя не ви ли потърси сметка по-късно?

Затвори се в съсредоточено съзерцание на стъклената чаша на масата. Този въпрос като че ли не събуждаше приятни спомени. Накрая сви рамене вместо отговор и пак ме погледна.

— По-късно обаче — настоях аз, — отново сте работили за нея.

Пъхна ръце в джобовете на сакото си и пак ги извади. Глътка от чашата и пак упражнението с ръцете. Може и да съм го правил, призна накрая. За кратко и много отдавна. Отказа да говори повече. Чист съм.

На мен ми беше известно друго, но не му го казах. Бяха ми разказали, че щом излязла от затвора, Мексиканката го хванала здраво за топките. Изстискала го и го захвърлила, когато вече не й бил нужен. Така беше според думите на полицейския началник Пепе Кабрера от Торемолинос. Мендоса му го изкарала през носа на този кучи син. Всичко. Тази фраза много пасваше на Еди Алварес. Прекрасно си представяш как му изкарват през носа всичко, което се наложи. Кажи му, че го търсиш от мое име, посъветва ме Кабрера, докато обядвахме в морския спортен клуб на Беналмадена. Това лайно ми е много задължено и не може да ти откаже. За онзи контейнер в Лондон и англичанина от обира на Хийтроу, например. Само това му кажи и ще запреде тънко пред теб. Какво ще измъкнеш от него, вече си е твоя работа.

— Тогава не е била злопаметна — рекох аз.

Погледна ме с професионална предпазливост. „Защо казвате това“, попита ме той.

— Пунта Кастор.

Предположих, че пресмяташе до каква степен бях запознат със случая. Не исках да го мамя.

— Прословутият капан — казах.

Думата му подейства като очистително и той се отприщи.

— Не се занасяйте с мен — размърда се неспокойно на плетения стол, който заскърца под него. — Какво знаете вие за капаните?… Тази дума е твърде крайна.

— Затова съм тук. Да ми разкажете.

— Вече е все едно — отвърна той и взе чашата. — Тереса знаеше, че аз нямам нищо общо с това, което крояха Канябота и онзи сержант от градската полиция при Пунта Кастор. После тя посвети достатъчно време и усилия, за да провери всичко. Когато дойде моят ред… Е, добре. Доказах, че съм минавал оттам случайно. Потвърждение за това е фактът, че съм жив.

Замисли се, като потракваше леда в чашата. Отпи.

— Въпреки парите от картините, въпреки Пунта Кастор и всичко останало — натърти той, като изглеждаше изненадан, — аз съм жив.

Отпи пак. Две глътки. Очевидно от тези спомени му пресъхваше гърлото. В действителност, каза той, никой никога не е тръгвал специално срещу Сантяго Фистера. Никой. Канябота и ония, за които той работеше, търсеха само примамка: да отвлече вниманието, докато истинската пратка се разтоварваше на друго място. Въпрос на лош късмет. Не беше от тези, които ще се разприказват, ако го хванат. Освен това не беше тукашен, беше независим и нямаше нито приятели, нито бе особено симпатичен някому в околността… И най-вече онзи полицай от градската полиция си го беше нарочил. Така че избраха него.

— И нея.

Столът отново заскърца под Еди Алварес. Гледаше към стълбите на откритото заведение, като че ли Тереса Мендоса щеше да се появи всеки момент. Не проговаряше. Отново отпи от питието. После намести очилата си и рече: „За съжаление“. Пак потъна в мълчание. Следваща глътка. За съжаление никой не можеше да си представи, че Мексиканката ще стигне дотам, докъдето стигна.

— Но повтарям, че аз нямах нищо общо с това. Потвърждението е… Мамка му. Вече го казах.

— Че сте жив.

— Да — гледаше ме предизвикателно. — Това доказва искреността ми.

— А какво стана по-късно с тях?… С Канябота и сержант Веласко?

Предизвикателното изражение издържа три секунди. После отново се сви в себе си. Знаеш го толкова добре, колкото и аз, казваха недоверчивите му очи. Всеки, който е чел вестници, го знае. Но ако смяташ, че аз ще съм този, който ще ти го разкаже, много се лъжеш.

— Нищо не зная за това.

Направи гримаса, сякаш затваря с цип устата си, и придоби злостен и доволен вид: видът на човек, който продължава да диша, докато други негови познати вече нямат тази възможност. Поръчах кафе за мен и още един шоколадов ликьор за него. От града и от пристанището долитаха далечни шумове. Една кола набираше скорост по шосето под терасата, форсирайки двигателя, в посока към високата част на Голямата скала. Стори ми се, че видях руса жена зад волана и до нея мъж с моряшко сако.

— Така или иначе — продължи Еди Алварес след кратък размисъл, — всичко това се случи после, когато нещата се промениха и тя имаше възможност да потърси сметка… Вижте, сигурен съм, че при излизането й от Ел Пуерто де Санта Мария единствената мисъл в главата й е била как да изчезне. Смятам, че никога не е била амбициозна, нито мечтателка… Обзалагам се, че дори не беше отмъстителна. Стигаше й, че е жива и нищо повече. Но понякога става така, че съдбата, след като ти е изиграла няколко лоши номера, накрая ти сервира нещо хубаво наготово.

Група гибралтарци седнаха на съседната маса. Еди Алварес ги познаваше и отиде да ги поздрави. Това ми даде възможност да го разгледам отстрани: угодническия начин, по който се усмихваше, подаваше ръка и слушаше, сякаш очакваше да му се подскаже какво да каже или как точно да се държи. Оцеляващ вид, помислих си. Видът мръсници, който оцелява, така ми го беше описал един друг Еди с фамилия Кампельо, също от Гибралтар, стар мой приятел и главен редактор на местния седмичник „Бокс“. Тоя бъзливец не беше в състояние дори да извърши предателство, каза Кампельо, когато го попитах за връзката между адвоката и Тереса Мендоса. В случилото се при Пунта Кастор бяха замесени Канябота и полицаят. Алварес се задоволи да вземе парите на галисиеца. Но тази жена въобще не я интересуваха парите. Доказателството за това е, че после купи този гаден тип и го накара да работи за нея.

— И забележете — Еди Алварес вече се връщаше на нашата маса, — бих казал, че Мексиканката продължава да не е отмъстителна. Нейното е по-скоро… Не зная. Практическо разрешение на проблема, разбирате ли?… В нейния свят работите не остават да висят недовършени.

Тогава ми разказа нещо любопитно. Когато я затвориха в Ел Пуерто, започна той, отидох в къщата в Палмонес, където живееха с галисиеца, за да разчистя всичко и да я затворя. И знаете ли какво? И този път беше излязла в морето, както толкова много пъти преди, без да знае, че ще й е за последно. Въпреки това, всичко беше сложено в кашони, всяко нещо — на мястото си. Дори шкафовете бяха подредени като в аптека.

— Не беше студената пресметливост, амбицията или желанието за отмъщение — Еди Алварес кимаше с глава, докато ме гледаше така, сякаш кашоните и шкафовете обясняваха всичко, — аз смятам, че характерното за Тереса Мендоса винаги е било чувството й за симетрия.

 

 

Свърши с метенето на дървения подиум, сипа си половин чашка текила и доля догоре портокалов сок. Отиде да изпуши една цигара в дъното, боса, с крака, потънали в приятно хладния пясък. Слънцето беше още ниско, полегатите му лъчи изпълваха плажа със сенки на всяка крачка и той заприличваше на лунен пейзаж. Между капанчето и плажа всичко беше почистено, подредено и очакваше курортистите, които щяха да заприиждат в късните часове на сутринта. Имаше по два шезлонга до всеки чадър, грижливо строени от Тереса с дюшеците на бели и сини райета, добре изтупани и сложени на местата им. Нямаше никакъв вятър, морето беше спокойно, тиха бе и водата по крайбрежието. Слънцето от изток хвърляше оранжеви металически отблясъци между огретите силуети на малкото разхождащи се хора: пенсионери на утринна разходка, млада двойка с кучето си, самотен мъж, загледан в морето, с въдица, подпряна в пясъка. В края на плажа и слънчевото сияние, зад боровете, палмите и магнолиите се намираше Марбеля с покривите на вилите и кулите от цимент и стъкло, хвърлящи дълги сенки на изток в златистата утринна мараня над морето.

Наслаждаваше се на цигарата, както обикновено развита и после навита отново, с хашиш вътре. На Тони, управителя на заведението, не му се нравеше, че тя пуши и друго, освен тютюн, когато той е наоколо. Но в тези ранни часове Тони още не беше пристигнал, имаше време, докато дойдат и почиващите, и превземат плажа — бяха първите дни на сезона, — така че можеше да пуши спокойно. А текилата към портокаловия сок или обратното, портокаловият сок към текилата, й идваше прекрасно. Беше започнала работа в осем часа — чисто кафе без захар, хляб със зехтин, една поничка за закуска, — подреждане на шезлонги, метене на пода, поставяне на столовете и масите. Предстоеше й работен ден, който по нищо не се отличаваше от предишния и следващия: мръсни чаши от гранисадо^[1], от орчата^[2], от кафе с лед, от коктейли „Куба либре“, от минерална вода — зад тезгяха, на бар плота и по масите, с надута глава и мокра от пот блуза, под палмовия покрив, по който жареха слънчевите лъчи. Влажният задух й напомняше за Алтата през лятото, но тук имаше повече хора и по-силен мирис на плажно масло. На всичкото отгоре беше и любезна с безочливите клиенти: поръчах го без лед, хей, ти, поръчах с лимон и лед, не ми казвай, че нямате фанта, дали сте ми сода, а аз исках минерална вода. Мамка му. Тези испанци, живеещи в Латинска Америка, и гринговци с техните панталонки на цветя, мазни, зачервени кожи и тъмни очила, с техните крещящи деца, с плът, преливаща от банските костюми, с плажни ризки и шалове, се оказваха по-лоши, по-големи егоисти и по-пренебрежителни от посетителите в бардаците на Дрис Ларби. Тереса прекарваше сред тях дванадесет часа на ден, сновеше през цялото време, не й оставаха десет свободни минути, за да подвие крак. Старото счупване на ръката я болеше от тежестта на подноса с напитките. Вечно с коса, прибрана на две плитки, с кърпа, вързана на челото, за да не капе потта в очите й. И постоянно усещаше подозрителния поглед на Тони, забит в тила й.

Не беше съвсем зле все пак. Тези мигове сутринта, когато свършваше с подреждането на заведението и шезлонгите и сядаше на спокойствие срещу плажа и морето, в спокойно очакване. Или когато вечер се разхождаше по брега, на път за скромния си пансион в старата част на Марбеля. Същото правеше и преди — сякаш бяха минали векове, — в Мелиля, след като затваряха бар „Ямила“. След излизането от Ел Пуерто де Санта Мария най-трудно й бе да свикне с трескавия живот вън, с шумовете, с движението на колите, тълпите народ по плажовете, оглушителната музика в баровете и дискотеките, претъпканата с хора крайбрежна ивица от Торемолинос до Сотогранде. След година и половина на режим и писани правила, Тереса робуваше на навици, които в трите месеца на свобода все още я караха да се чувства по-неудобно тук, отколкото зад решетките. В затвора разказваха случаи, когато хора, осъдени на дълги години, при излизането си, се опитвали да се върнат към единствения вече възможен за тях дом. Тереса никога не повярва в това, докато един ден, пушейки седнала на същото място както сега, не почувства носталгия към реда, режима и тишината зад решетките. Затворът е дом единствено за нещастниците, беше казала веднъж Пати. За тези, които нямат мечти. Абат Фариа — Тереса беше прочела „Граф Монте Кристо“ и още много други книги и продължаваше да си купува романи, които се трупаха в стаята й в пансиона, — не е от тези, които приемат затвора за свой дом. Точно обратното: старият затворник бленуваше да излезе и да си върне откраднатия му живот. Като Едмон Дантес, но вече прекалено късно. Тереса разсъждава дълго и стигна до заключението, че за двамата съкровището беше само претекст, за да продължат да живеят, да мечтаят за бягството, да се чувстват свободни, въпреки ключалките и стените на замъка Иф. За Полковник О’Фарел историята за загубената пратка кока беше също, по неин си начин, средство да продължи да живее. Навярно затова Тереса не повярва напълно в нея. Колкото до затвора като дом за нещастниците, това вероятно беше истина. Затова, когато я спохождаше затворническата носталгия, тя винаги бе примесена с угризения. Подобно на тези грехове, които, според свещениците, се появяваха, когато прехвърляш някои неща много пъти в главата си. При все това, в Ел Пуерто всичко изглеждаше лесно, думите „свобода“ и „утре“ бяха нещо, лишено от конкретност, то ги очакваше в края на календара. В замяна на това сега живееше в свършека му, между страниците със стари дати, които преди месеци са означавали само число на стената и които внезапно се бяха превърнали в дни от двадесет и четири часа, в сивкави зазорявания, сварващи я все така будна.

И сега какво, беше се запитала тя, щом видя улицата пред себе си и стените на затвора зад гърба си. Отговорът й го даде Пати О’Фарел. Препоръча я на приятели, които държаха заведения по крайбрежието на Марбеля. Няма да те разпитват, нито ще те експлоатират прекалено, каза й тя. Няма и да те чукат, ако ти не искаш. Тази работа правеше условното освобождаване на Тереса възможно — оставаше повече от година до изплащането на дълга й към Правосъдието, — с единственото ограничение да знаят местонахождението й и да се явява един път седмично в местното полицейско управление. Даваше й още необходимите средства, за да си плаща стаята в пансиона на улица „Сан Ласаро“, храната, някоя и друга дреха, цигарите и малко марокански хашиш — да си подари кокаин беше далеч от възможностите й, — с който подсилваше цигарите „Бисонте“, пушени в моменти на спокойствие, понякога с чаша в ръка, в самотата на стаята си или на плажа, както сега.

Една чайка със зорък поглед прелетя почти до брега, докосна водата и се отдалечи навътре в морето, без да открие плячка. Пада ти се, каза си Тереса, докато дърпаше от цигарата и я гледаше как се отдалечава. Шибана крилата лисица. Преди време чайките й харесваха, намираше ги романтични, докато не започна да ги опознава при плаванията си с „Фантом“-а по Протока и най-вече от един ден, в началото, когато аварираха насред морето и проверяваха двигателя. Сантяго работи много дълго, а тя се излегна да почине и гледаше как чайките кръжат наблизо. Той я посъветва да си покрие лицето, защото могат да те клъвнат, ако заспиш, каза той. Споменът дойде с много ясни образи: спокойната вода, чайките, плуващи около лодката или кръжащи отгоре, Сантяго на кърмата, черния капак на мотора долу и той омазан с масло до лакти, гол от кръста нагоре с татуировката на Христос (заради фамилното му име) на едната ръка и на другото рамо онези инициали, които тя така и никога не разбра на кого бяха.

Вдиша пак от цигарата, остави хашишът да се разнесе по вените, към сърцето и мозъка. Опитваше се да не мисли за Сантяго. По същия начин се опитваше да не допуска главоболието — в последно време главата често я болеше, — да се усили. Когато усетеше първите симптоми, вземаше няколко аспирина, преди да е станало късно и болката да се е загнездила за много часове, да се превърне в мъглявина от неразположение и нереалност, които накрая я оставяха напълно изтощена. По принцип избягваше да мисли много-много, нито за Сантяго, нито за някой друг или нещо друго. Беше открила прекалено много съмнения и ужаси, дебнещи зад всяка мисъл, която отиваше отвъд най-належащото и практичното. Понякога, най-вече когато лежеше, без да може да заспи, спомените идваха неизбежно. Но ако успееше да избегне разсъжденията, този поглед назад не пораждаше у нея нито удовлетворение, нито болка, единствено усещане за движение наникъде, бавно, подобно на кораб, който дрейфува и оставя зад себе си хора, предмети, моменти.

Затова сега пушеше хашиш. Не заради някогашното удоволствие (то си оставаше, разбира се), а защото димът в белите й дробове — когато бъркаше в джоба, за да плати евтината дрога, понякога си мислеше, може би тази е пътувала с мен в пакетите от по двадесет кила от арабския бряг, — подсилваше отдалечаването й от спомените. Това също не носеше утеха, нито безразличие, а леко вцепенение. Не винаги беше сигурна, че тя е тази, която се вижда или за която си спомня. Сякаш имаше няколко Тереси, сгушени в паметта й и никоя нямаше пряка връзка с настоящата. Може би това е животът, казваше си смутено тя. Отминаването на годините и старостта, когато тя дойде, не са нищо друго, освен погледи назад и откриване на много непознати хора, които някога си бил и в които не се разпознаваш. Тази мисъл караше понякога Тереса да изважда скъсаната на две снимка: тя с младежкото си лице, с джинси и яке и ръката на Гуеро Давила върху раменете й, една ампутирана ръка и нищо повече. Междувременно чертите на мъжа, когото вече го нямаше на разполовената снимка, се смесваха с тези на Сантяго Фистера, сякаш двамата се сливаха в един човек. Ставаше точно обратното на това, което се случваше с момичето с големи черни очи, разпиляно в толкова различни жени, че беше невъзможно да се събере отново в една. Така размишляваше от време на време Тереса, докато накрая си даваше сметка, че точно това беше, или би могла да бъде, клопката. Тогава викаше на помощ забравата, дима, който бавно преминаваше през кръвта й, текилата, която я успокояваше с вкуса на нещо близко, и тежкото замайване, придружаващо всяко прекаляване. И жените, които приличаха на нея и на другата, лишената от възраст, която гледаше всички отстрани, оставаха назад, носеха се като мъртви листа по водата.

Поради същата причина четеше много. В затвора бе научила, че четенето, най-вече на романи, й дава възможност да си служи с главата си по различен начин. Сякаш размиването на границите между реалност и измислица й позволяваше да гледа на собствения си живот като човек, наблюдаващ нещо, което се случва на другите. Освен това се научаваха различни неща. Четенето помагаше да мисли различно, или дори по-добре, защото по страниците на книгите другите го правеха вместо нея. По-силно беше от киното и телевизионните сериали. Последните бяха конкретни тълкувания, с лица и гласове на актриси и актьори, докато в романите можеше да приложи своята гледна точка към всяка ситуация или герой. Дори към гласа, водещ повествованието: един път познат или анонимен разказвач, друг път тя самата. Защото, прочитайки всяка страница — откри това с изненада и задоволство, — тя всъщност я пишеше отново. След излизането си от Ел Пуерто, Тереса продължи да чете. Избираше книгите според интуицията си, заглавията, първите редове, илюстрациите на кориците. И сега, освен старият „Граф Монте Кристо“ в кожената подвързия, имаше собствени книги. Купуваше ги една по една, евтини издания от уличните сергии и от антикварни книжарници, джобни формати, които избираше, след дълго разглеждане на въртящите се щендери в някои магазини. Прочете книги, писани отдавна от мъже и от жени, чиито портрети понякога се появяваха на корицата или на гърба на томчетата, а също и съвременни романи за любов, за приключения, за пътешествия. Любимите й бяха „Габриела, карамфил и канела“, написана от един бразилец на име Жоржи Амаду, „Ана Каренина“, в която се разказваше за живота на една руска аристократка, написана от друг руснак, и „История на два града“. На края на последната книга плака, когато смелият англичанин — името му беше Сидни Картън, — утешаваше уплашеното младо момиче, като го държеше за ръка по пътя към гилотината. Прочете и онази книга за един лекар, женен за милионерка, която в началото Пати й препоръча да остави за по-нататък, както и друга, доста странна, трудна за разбиране, която я заплени, защото от първия ред разпозна страната, езика и душата на героите, населяващи страниците й. Книгата се казваше „Педро Парамо“^[3] и въпреки че Тереса така и не успя да вникне в загадката, тя се връщаше много пъти на нея, за да препрочита една, втора, трета страница, отваряни наслуки. Начинът, по който бяха подредени думите, я омайваше, имаше чувството, че надниква в непознато място, неясно, магическо, свързано с нещо, която тя самата притежаваше — сигурна беше в това, — в някое тъмно кътче на кръвта и паметта си. „Дойдох в Комала, защото ми казаха, че там е живял баща ми, някой си Педро Парамо…“^[4]. И така, след многобройните изчетени неща в Ел Пуерто де Санта Мария, Тереса продължаваше да трупа книги, една след друга, посвещаваше им свободния си ден всяка седмица и нощите, в които сънят не идваше. Дори понякога, когато познатият страх от сивата светлина на зазоряването ставаше непоносим, тя успяваше да го задържи на разстояние, като отваряше книгата, лежаща на нощното шкафче. Така Тереса се увери, че мъртвият предмет от мастило и хартия оживяваше, когато някой прелистваше страниците му, минаваше по редовете му и оставяше там отпечатъка на съществуването си, на влеченията, вкусовете, добродетелите и пороците си. И сега беше напълно убедена в нещо, доловено още в началото, когато обсъждаше с Пати О’Фарел перипетиите на злощастния, а впоследствие щастлив Едмон Дантес: че няма две еднакви книги, защото никога не е имало двама еднакви читатели. Всяка прочетена книга е като всяко човешко същество, единствена, неповторима история и един свят сам за себе си.

* * *

Пристигна Тони. Още младеж, с брада, с халка на ухото, загоряла кожа от многото лета, прекарани в Марбеля. Носеше тениска с щампа на бика на Осборн^[5]. Професионалист на курортното дело. Роден да живее от туристите без никакви притеснения. Без прояви на чувства. Откакто работеше там, Тереса не го беше виждала никога ядосан или в добро настроение, въодушевен от едно или отчаян от друго. Управляваше заведението с безстрастна ефикасност, печелеше добри пари, беше вежлив с клиентите и непреклонен с досадниците и скандалджиите. Под тезгяха държеше бейзболна бухалка за спешни случаи. Сервираше гратис сутрин коняк и джин тоник в извънработно време на общинските полицаи, патрулиращи по плажа. Когато Тереса отиде при него, малко след излизането й от Ел Пуерто, Тони я огледа отвсякъде. После каза, че приятели на една приятелка го били помолили да й даде работа и затова й я давал. Никакви наркотици тук, никакъв алкохол пред клиентите, никакви свалки с тях, никакво бъркане в касата или ще те изритам на улицата. Ако става дума за касата, ще ти разбия и муцуната. Работният ден е дванадесет часа плюс времето, необходимо за разтребване, когато затваряме. Започва в осем часа сутринта. Приемаш или си тръгваш. Тереса прие. Необходима й бе законна работа, за да остане в сила условното й освобождаване, за да се храни, за да има покрив над главата си. Тони и капанчето му не бяха по-добри или по-лоши от всяко друго нещо.

Изпуши цигарата с хашиша, докато огънчето опари ноктите й, и допи остатъка от текилата с портокалов сок на една глътка. Първите курортисти започваха да пристигат с хавлиените си кърпи и плажните масла. Рибарят с въдицата си стоеше на брега, а слънцето се качваше все по-високо в небето, затопляйки пясъка. Мъж с приятна външност правеше упражнения встрани от шезлонгите, блестеше от пот като кон след дълго препускане. Миризмата на кожата му почти можеше да се усети. Тереса го наблюдава известно време. Гладък корем, мускулите на гърба се стягаха при всяка лицева опора и всяко извиване на торса. От време на време се спираше да си поеме дъх, с ръце на хълбоците и наведена надолу глава, загледан в земята, като че ли замислен. И тя го гледаше, и нейните мисли се въртяха в главата й. Гладки кореми, мускулести гърбове. Мъже със загоряла кожа, миришеща на пот, със скрита в панталона възбуда. Дявол да го вземе. Толкова лесно беше да ги има и все пак колко трудно се оказваше, въпреки всичко, въпреки цялата им предвидимост. И колко лесно беше да бъде жена, когато мислеше с катеричката си. Или когато мислеше толкова, че накрая стигаше отново до това, да мислиш пак със същото, оглупяла от стремеж да се прави на много умна. Откакто беше на свобода, Тереса бе имала едно-единствено сексуално преживяване: млад сервитьор от заведението в другия край на плажа. Една събота вечер, в която вместо да се прибере в пансиона, се помота, пийна малко и попуши седнала на пясъка, загледана в риболовните кораби в далечината, като се опитваше да пропъжда спомените. Сервитьорът се появи точно в този момент, симпатичен и толкова остроумен, че дори я разсмя. Няколко часа по-късно се озоваха в неговата кола, в един запуснат имот близо до арена за борба с бикове. Беше импровизирана сцена, на която Тереса присъства повече от любопитство, отколкото от истинско желание, погълната от самата себе си, от собствените си реакции и вълнения. Първият мъж от година и половина, за такова нещо много от приятелките й в затвора биха дали месеци от свободата си. Но избра лошо моментът и компанията, неподходяща за състоянието на духа й. По-късно реши, че са били виновни тези светлини в тъмното море. Сервитьорът, момче много подобно на този, който сега правеше упражнения — затова я споходи и споменът, — се оказа егоист и груб. Нито колата, нито презервативът, който тя го накара да сложи, след като дълго търсиха дежурна аптека, за да го купят, не подобриха нещата. Беше разочароващо, толкова неудобно, че дори й беше трудно да си смъкне ципа на панталона в тясното пространство. Като свършиха, на него очевидно му се искаше да си върви да спи. А Тереса беше неудовлетворена и ядосана на себе си и още повече на смълчаната жена, която я гледаше иззад отражението на огънчето на цигарата в стъклото: светла точица като тези на риболовните кораби, населяващи морето и спомените й. Така че обу джинсите си, слезе от колата, размениха си по едно „пак ще се видим“ и се разделиха, без да са си казали имената. Да върви на майната си, ако на някой му пукаше за това. Същата нощ, като се прибра в пансиона, Тереса дълго стоя под топлия душ. После се напи гола в леглото, легнала по корем, докато изповръща и червата си. Накрая заспа с ръка между бедрата си, заровила пръсти във влажната цепнатина. Чуваше шумове на хеликоптери и двигатели на моторници, както и гласа на Луис Мигел, който пееше от касетофона на масата. „Ако ни оставят /ако ни оставят/ ще се обичаме цял живот“.

 

 

Събуди се през нощта, стресната в тъмнината. Току-що, в съня си, беше разбрала най-сетне, какво се случваше в мексиканския роман на Хуан Рулфо, в който така и не успяваше да вникне докрай, колкото и пъти да го подхващаше. „Дойдох в Комала, защото ми казаха, че там е живял баща ми, някой си Педро Парамо…“ Да му се не види. Героите на тази история, всички до един, бяха мъртви, а не го знаеха.

 

 

— Търсят те по телефона — каза Тони.

Тереса остави мръсните чаши в мивката, сложи подноса на тезгяха и отиде в дъното на бара. Преваляше тежък ден, горещина, ожаднели мъжаги, жени с тъмни очила и разголени гърди на слънцето — някои нямаха и капка срам, — поръчваха непрекъснато бири и безалкохолни напитки. И на нея й горяха главата и краката от сноване между шезлонгите, сякаш сред огнени изригвания, от обслужване на маса след маса и от изобилно потене. Върху врелия пясък се чувстваше като в микровълнова печка. Изтри ръце в престилката си и взе телефонната слушалка. Моментният отдих и сянката не я отмориха особено. Никой не й се бе обаждал по телефона от излизането й от Ел Пуерто — нито в заведението, нито другаде. Не виждаше причини някой да го стори сега. Тони трябва да си беше помислил същото, защото я гледаше накриво, докато триеше чаши и ги подреждаше на бара. Това, заключи Тереса, нямаше да са добри новини.

— Ало — каза тя недоверчиво.

Позна гласа от първата дума, нямаше нужда другата да й казва коя е. Беше го слушала година и половина, ден и нощ. Затова се усмихна, после се засмя на глас с искрена радост. Виж ти, Полковника. Колко хубаво е да те чуя пак, приятелко. Как върви животът при теб. Смееше се, истински щастлива, че отново открива на другия край на линията спокойния, самоуверен тон на човек, който знае да приема нещата такива, каквито винаги са били. На човек, който познава себе си и останалите, защото умее да ги наблюдава и защото го е научил от книгите, училището, от живота и дори разбира повече от мълчанието, отколкото от казаното. В същото време в едно кътче от мозъка Тереса си мислеше, дявол да го вземе, не се занасяй, дано един ден и аз да мога да говоря така добре още от началото на разговора, да набера телефонен номер след цялото това време и да кажа с цялата тази непринуденост, как я караш, Мексиканке, малка мръснице, надявам се, че си се сещала за мен, докато палуваш из Марбеля сега, когато никой не те надзирава. Ще се видим ли или не ти е до мен. Тогава Тереса я попита дали наистина е навън. А Пати О’Фарел й отвърна с гръмогласен смях, разбира се, че съм навън, глупачке, навън съм от три дни, организирам купон след купон в моя чест, за да си наваксам загубеното време, купон отгоре, купон отдолу и навсякъде, можеш да си представиш, нито спя, нито ме оставят да го сторя, наистина, и въобще не се оплаквам. И между едно и друго забавление, всеки път, щом си поема дъх и дойда на себе си, започвам да те търся по телефона, накрая те намирам, крайно време беше. Искам да ти кажа, че тия гадни свини надзирателките не можаха да надвият абат Фариа, че замъка Иф могат да си го заврат където пожелаят, и че е настъпил часът Едмон Дантес и абат Фариа да проведат дълъг, цивилизован разговор, някъде, където да не виждаме слънцето през решетки, като кечъри от оная игра на гринговците — бейзбол, дето я играете в шибаното Мексико. Мисля да вземеш един автобус или такси, ако имаш пари, или каквото там искаш, и да дойдеш в Херес. Точно утре организират малка фиеста в моя чест и — не искам да си кривя душата, — но признавам, че без теб купоните ми се струват странни. Виждаш ли, гълъбче, привички от пандиза. Въпрос на навик.

 

 

Беше истинска фиеста. Празненство в имение в Херес, от тия, в които минава цяла вечност, докато стигнеш от вратата до самата къща. А тя е в дъното на дълга алея, посипана с дребен чакъл, с коли, паркирани до входа, със стени в бяло и охра, с прозорци с решетки, които напомняха на Тереса — ето ги шибаните родствени връзки, — на старите мексикански хасиенди. Къщата беше от тези, които ги снимат по списанията: мебели в стил рустик, патинирани от времето, потъмнели картини по стените, под, покрит с червеникави плочи и греди по таваните. Имаше и стотици гости, които пиеха и бъбреха в двата големи салона и на покритата веранда отзад. В единия край на верандата имаше бар с навес, огромна скара и пещ с дървени въглища, и басейн. Слънцето клонеше към заник, светлината с цвят на охра, изпъстрена с милиони прашинки, придаваше почти материална осезаемост на горещия въздух. Меките извивки на хоризонта се нарушаваха тук-там от зелените петна на лозята.

— Харесва ми твоята къща — каза Тереса.

— Де да беше моя.

— Но принадлежи на семейството ти.

— От семейството ми до мен има голяма разлика.

Бяха седнали под лозницата на верандата, в дървени кресла с ленени възглавници, с чаша в ръка, и наблюдаваха кръжащите наоколо хора. Тереса реши, че всичко е в тон с мястото и колите на входа. В началото се притесняваше от джинсите, обувките с токчета и обикновената си блуза, най-вече, когато при пристигането й, някои я погледнаха с недоумение. Но Пати О’Фарел, облечена в бледолилава памучна рокля и красиви кожени сандали, с късо подстригана руса коса, както винаги, я успокои. Тук всеки се облича, както му дойде, рече тя. И така си много добре. Освен това прибраната и изпъната назад коса, с път по средата, те прави красива. Много е стилно. Никога не си се сресвала така в затвора.

— В затвора не ми беше до фиести.

— Но имаше някоя и друга.

Засмяха се при спомена. Имаше текила, увери се тя, всякакъв алкохол. Сервитьорки в униформи сновяха непрекъснато сред хората с подноси с хапки. Всичко беше страхотно. Двама китаристи свиреха фламенко, заобиколени от група гости. На моменти те започваха да пляскат, няколко млади жени подхващаха полу на шега, полусериозно да танцуват севиляна^[6] или фламенко, и разговаряха с кавалерите си. Тереса им завиждаше за естествеността, с която се придвижваха от едно място на друго, поздравяваха се, бъбреха, пушеха изискано, както го правеше самата Пати, с едната ръка на скута, а дланта на другата ръка подпряна под лакътя на първата, която беше във вертикално положение, а димящата цигара — между средния и безименния пръст. Навярно не това е най-висшето общество, реши тя, но беше интересно да ги наблюдава. Бяха толкова различни от хората, които бе познавала, когато живееше с Гуеро Давила в Кулиакан, на хиляди километри и години от близкото й минало и от това, което тя беше или щеше някога да бъде. Дори Пати й се струваше нереална спойка между тези разнородни светове. Тереса имаше чувството, че гледа отвън някаква ослепителна витрина. Тя не пропускаше нито една подробност от обувките на жените, грима, прическите, бижутата, аромата на парфюмите, как държаха чашите или палеха цигарите си, как отмятаха назад глави, когато се смееха, докато се подпираха леко на ръката на мъжа, с когото разговаряха. Така се прави, реши тя, и дано да успея да се науча. Така се стои, така се говори, така се смее или се мълчи, както си го беше представяла в романите, а не както го представят в киното или по телевизията. И колко хубаво е да можеш да го гледаш, защото си толкова незначителна, че никой не го е грижа за теб. Да наблюдаваш внимателно, за да си дадеш сметка, че по-голямата част от гостите мъже бяха над четиридесетте, с небрежни акценти в облеклото, отворени ризи без вратовръзки, тъмни сака, хубави обувки и часовници, загорели лица, и то не от работа на полето. Колкото до жените, разграничаваха се определено два вида. Първият — хубави жени с дълги крака, някои с прекалено пищни бижута и накити, вторият — добре облечени, по-сдържани, с по-малко украшения и грим, при които пластичната хирургия и парите — едното като следствие на другото, — изглеждаха естествено. Сестрите на Пати, с които се запозна при пристигането си, спадаха към последните: коригирани носове, кожи, опънати в операционните, руси коси със светли кичури, подчертан акцент на момичета от доброто общество на Андалусия, изящни ръце, които не са измили една чиния в живота си, облечени в скъпи маркови дрехи. По-голямата към петдесетгодишна, по-малката малко над четиридесет. Приличаха си с Пати в челото, овала на лицето, в особения начин да свиват устни, когато говорят и се смеят. Бяха огледали Тереса от главата до петите, вдигнаха вежди и ги извиха подобно на арки, две напълно еднакви мимики на хора, които преценяват и отхвърлят за секунди, после мигновено се връщат към светските си занимания и гостите си. Две гадни свини, отбеляза Пати, щом се обърнаха с гръб към тях, точно когато Тереса си мислеше: сигурно изглеждам пълна смотанячка с тия никакви дрехи, може би трябваше да си сложа друго, сребърните гривни и една пола, вместо джинсите, високите токове и тази стара блузка, която те изгледаха все едно е парцал. Голямата, каза Пати, е омъжена за тъп безделник, онзи плешивец с търбуха, който се смее в групичката ей там, а другата смуче баща ми, както си иска. В интерес на истината и двете го смучат.

— Баща ти тук ли е?

— За Бога, не, разбира се — Пати бърчеше префърцунено нос, с чаша уиски с лед, без сода, която вдигаше, за да отпие. — Старият мръсник се е окопал в един апартамент в Херес… Има алергия от полето — засмя се злостно тя. — Цветен прашец и други такива.

— Защо ме покани?

Без да я погледне, Пати поднесе чашата към устата си.

— Помислих си — каза тя с влажни устни, — че ще ти е приятно да пийнеш една чашка.

— Има барове за тая работа. А и това не е моята среда.

Пати остави чашата на масата и запали цигара. Предишната стоеше недопушена и догаряше в пепелника.

— Нито пък е моята. Или поне не съвсем — тя обходи с многозначителен поглед обкръжението си. — Сестрите ми са пълни идиотки. Да организират парти, това е, което те разбират под завръщане в обществото. Вместо да ме скрият, те ме показват, разбираш ли? По този начин демонстрират, че не ги е срам от заблудената овца… Тази нощ ще си легнат със спокойна съвест и студ между краката, както обикновено.

— Вероятно си несправедлива към тях. Навярно радостта им е искрена.

— Несправедлива?… Аз? — тя прехапа долната си устна в неприятна усмивка. — Можеш ли да повярваш, че още никой не ме е попитал как е било в затвора?… Темата е табу. Само здравей, скъпа. Целувчица. Намирам, че изглеждаш прекрасно. Сякаш съм била на почивка на Карибите.

Тонът й е по-нехаен, отколкото в Ел Пуерто, помисли си Тереса. По-лекомислен и небрежен. Казва същите неща, по същия начин, но има нещо различно: сякаш се чувства длъжна да ми дава обяснения, които в предишния ни живот не бяха нужни. Следеше я от първия момент, когато се отдели от някакви приятели, за да я посрещне и после я оставя на няколко пъти сама, за да снове сред гостите. Необходимо й бе време, за да я познае. За да признае наистина за нейни тези усмивчици, които забелязваше отдалеч, заговорническите погледи, които си разменяше с непознати за Тереса хора, цигарите, които приемаше, накланяйки глава, за да й поднесат огън, като междувременно хвърляше поглед насам. Тереса стоеше на мястото си, без да отива при никого, защото не знаеше какво да каже, а и никой не я заговаряше. Накрая приятелката й се върна при нея и отидоха да седнат на креслата на верандата. Тогава вече постепенно започна да разпознава у нея предишната Пати. Наистина обясняваше прекалено много неща, оправдаваше ги, сякаш не беше сигурна, че Тереса ги разбира или — това й хрумна внезапно, — че ги одобрява. Подобна възможност даваше повод за размисъл. Навярно, реши тя след дълга главоблъсканица, създадената зад решетките представа за човека не е валидна навън и вече на свобода всеки образ трябва отново да се изгражда. Да се утвърди на светлината на улицата. Ако е така, помисли си тя, Полковник О’Фарел тук не е никой или не е това, което наистина иска и има интерес да бъде. Възможно е също да я е страх, че аз ще си дам сметка за това. Колкото до мен, преимуществото ми е, че никога не съм знаела какво съм била там вътре и вероятно затова не се безпокоя какво съм сега навън. Не се налага да обяснявам нищо на никого. Нито пък да доказвам.

— Все още не си ми обяснила какво правя аз тук — рече тя.

Пати сви рамене. Слънцето падаше все по-ниско на хоризонта и възпламеняваше въздуха с червеникавите си лъчи. Късата й рижа коса изглеждаше опърлена от тази светлина.

— Всяко нещо с времето си — притвори клепачи, загледана в далечината. — Наслаждавай се и после ще ми кажеш как ти се е сторило.

Сигурно е съвсем просто, разсъждаваше Тереса. Авторитетът, може би. Полковник без войска, която да командва, генерал в пенсия, за чиято слава никой не знае. Вероятно ме е поканила, защото има нужда от мен, реши тя. Защото я уважавам и познавам последната година и половина от живота й, а тези тук — не. За тях е само една префърцунена и леконравна госпожичка, черна овца, която изтърпяват и приемат, защото е от същата каста. А съществуват общества и фамилии, които никога не отхвърлят публично своите, въпреки че ги мразят и презират. Навярно затова търси компанията ми. Един свидетел. Някой, който знае и вижда, макар да сме вече на свобода. В същността си животът е много прост: дели се на хора, с които се чувстваш длъжен да разговаряш, докато пиеш питието си, и хора, с които можеш мълчаливо да пиеш в продължение на часове, както правеше Гуеро Давила в онази кръчма в Кулиакан. Хора, които знаят или усещат достатъчно, за да бъдат думите излишни, и такива, които са с теб, но всъщност не съвсем. Това е, няма друго. Може би наистина е така, макар да не зная докъде ни води това. До кой нов вариант на думата самота.

— За твое здраве, Полковник.

— И за твое, Мексиканке.

Чукнаха се с чашите. Тереса се огледа наоколо, наслаждавайки се на аромата на текилата. В една от групичките, разговаряща до басейна, видя млад мъж, толкова висок, че изпъкваше сред останалите. Беше строен, с много черна коса, сресана назад и намазана с гел, дълга и къдрава на тила. Беше облечен в тъмен костюм, бяла риза без вратовръзка, черни, лъскави обувки. Издадената брадичка и големият, извит нос му придаваха интересен, изпит орлов профил. Мъж от класа, мина й през ума. Като онези испанци, както си ги представяхме преди, аристократи, идалговци и прочие — в крайна сметка все трябва да е имало нещо, за което се е продала Малинче^[7] — и които сигурно никога не са съществували.

— Има симпатични хора — подхвърли тя.

Пати се обърна и проследи посоката на погледа й.

— Виж ти — измърмори тя скептично. — За мен пък всички са куп боклуци.

— Твои приятели са.

— Аз нямам приятели, мила.

Гласът й беше станал малко по-твърд, като в старите времена. Сега приличаше повече на тази, която Тереса си спомняше от Ел Пуерто. Полковник О’Фарел.

— Мамка му — засече я Тереса, полусериозно, полуприсмехулно. — Мислех си, че ти и аз сме такива.

Пати я погледна мълчаливо и отпи нова глътка. Очите й сякаш се смееха скрито, с десетки бръчици около тях. Но допи питието си, сложи чашата на масата и запали поредната цигара, без да пророни дума.

— Във всеки случай — додаде Тереса след малко — музиката е хубава и къщата прекрасна. Струваха си пътят.

Гледаше разсеяно към високия мъж с орлово лице. Пати отново проследи погледа й.

— Така ли?… Е, надявам се, че няма да се задоволиш с толкова малко. Защото е смешно, сравнено с това, което можеш да имаш.

 

 

Стотици щурци пееха в тъмнината. Изплуваше красива луна, която осветяваше лозниците, посребряваше всяко листо, бялата пътека се виеше пред нозете им. В далечината блестяха светлините на имението. От известно време в голямата къща всичко беше прибрано и тихо. Последните гости бяха казали лека нощ, сестрите и зетят на Пати пътуваха обратно към Херес. Проведе се обичайната размяна на любезности на верандата, където всички се чувстваха неудобно и искаха това да приключи, без никой да спомене — Полковникът имаше пълно право, — дори мимоходом трите години в Ел Пуерто де Санта Мария. После Пати покани Тереса да остане да преспи и тя се питаше какво, по дяволите, криеше тази вечер в главата си старата й съкилийничка.

И двете бяха пили много, но не достатъчно. Отдалечиха се от верандата и терасата, поеха по криволичещата пътека към полята на имението. Преди да излязат, докато няколко прислужнички почистваха безшумно след празненството, Пати изчезна за момент, за да се върне (каква изненада!) с един грам от белия прашец, който, превърнал се бързо в линии върху стъклото на масата, добре избистри мозъците им. Беше божествен. Тереса го оцени по достойнство, смрък, смрък, още повече, че беше първото й смъркане на кокаин, откакто я бяха пуснали от Ел Пуерто. Да му се не види, сестричке, въздишаше тя. Това го измисли прекрасно. После, със свежи глави и съвсем ободрени, сякаш денят сега започваше, те тръгнаха, без да бързат, към тъмните полета на имението. Не отиваха никъде конкретно. Искам да си с напълно ясно съзнание за това, което ще ти кажа, отбеляза една Пати, която отново беше такава, каквато я помнеше. Със съвсем ясно съзнание съм, отвърна Тереса. Приготви се да слуша. Беше обърнала още една чашка текила, която носеше доскоро в ръка, но я изпусна някъде по пътя. Това, мислеше си тя, без да знае точно защо, много прилича на усещането отново да ти е хубаво. Да се чувстваш добре в собствената си кожа. Без да разсъждаваш, без да си спомняш. Само необятната нощ, почти вечна, и близкият глас, произнасящ думи с поверителен тон, сякаш някой можеше да ги подслушва, скрит в странната светлина, посребряваща безкрайните лозя. Чуваше песента на щурците, стъпките на приятелката си и шляпането на собствените си боси крака — беше оставила обувките с токчетата на верандата, по пръстта на пътеката.

— Това е историята — завърши Пати.

Нямам никакво намерение да мисля сега за историята ти, рече си Тереса. Не възнамерявам да го правя, нито да обмислям, нито да анализирам каквото и да било тази нощ, докато продължава тази тъмнина, докато ги има тези звезди там горе и докато ефектът на текилата и „доня Бланка“ ме карат да се чувствам така добре за първи път от толкова дълго време насам. А и не разбирам защо чака до днес, за да ми разкажеш цялата тази история и какво целиш с това. Изслушах те, все едно ми разказваше приказка. И предпочитам да е така, защото, ако приема думите ти по друг начин, ще съм принудена да призная, че съществуват думата „утре“ и думата „бъдеще“. А тази нощ, вървейки по пътеката сред твоите поля или полята на твоята фамилия, или на който и да било там, но така или иначе, струващи цяло състояние, не искам много повече от живота. Така че да кажем, че си ми разказала хубава приказка или по-скоро ми доразказа приказката, която ми подшушваше в килията, която деляхме. После ще отида да си легна и утре, когато ни огрее слънцето, вече ще е друг ден.

При все това, призна тя, беше хубава история. Гаджето, надупчено на решето, половин тон кокаин, който никой не успял да открие. Сега, след фиестата, Тереса можеше да си представи гаджето. Същият като тези, които беше видяла тази вечер, с тъмно сако и риза без вратовръзка, всичко изискано, истинска класа, в стил второ или трето поколение от Чапултепек, но с подобрения, разглезен като богаташките синчета от Кулиакан, които ходеха на училище с джипове „Сузуки“, ескортирани от бодигардове. Едно гадже мръсник и негодник: стига му грам кока и започва да чука други, оставя и нея да се чука с други, играе си с огъня, докато си опари ръцете, влиза в среди, в които грешките, лекомислието и маниерите на мамино детенце се заплащат с цената на собствената ти кожа. Убиха него и още двама съдружника, беше й разказала Пати. Тереса по-добре от мнозина познаваше гадната история, за която говореше близката й приятелка. Убиха го, защото ги измами и не изпълни обещаното. Черна орисия, защото на следващия ден щели да го задържат тези от отдел „Наркотици“, които следели отблизо другия тон кокаин и вече им бил ясен, познавали и кътните му зъби. Видяла му сметката руската мафия, малко драстична мярка наистина, защото някакъв Борис не бил удовлетворен от обясненията за подозрителното изчезване на половината от пратката, пристигнала в контейнер на пристанището в Малага. А тези комунисти, рециклирани в гангстери, си бяха истински главорези. След множество вътрешни проучвания търпението им се изчерпало. Един от съдружниците на гаджето умрял, както си гледал телевизия вкъщи, друг — на магистралата Кадис — Севиля, а гаджето на Пати — при излизането от един китайски ресторант във Фуенхирола, бум, бум, бум, размазали го, докато отварял вратата на колата, три куршума в главата и два в суматохата за нея, която никой не търсел, защото всички, включително и мъртвите съдружници, знаели, че тя стои настрани от тая работа. Настрани, ама на куково лято. Първо, защото, влизайки в колата, се оказала на пътя на куршумите и второ, защото гаджето било от бъбривите и разправяло разни неща преди или след секс, както и като смръкнел кока. Така, малко по малко, накрая бил разказал на Пати, че дрогата, половината тон, който всички смятали за загубен и разпродаден на черния пазар, продължавал да си стои пакетиран, непокътнат, в една пещера на брега, близо до нос Трафалгар, в очакване някой да му обърне внимание. След изчезването на гаджето и другите единствената, която знаела мястото, била Пати. Така че, щом излязла от болницата, тези от отдел „Наркотици“ я чакали. Попитали я за прословутия половин тон, тя вдигнала високо вежди и ги извила недоумяващо. What? Не зная за какво, по дяволите, говорите. Изгледала ги в очите един по един всичките. След много „кажи си“ от тяхна страна и „нали ви казвам“ от нейна, те й повярвали.

— Какво мислиш, Мексиканке?

— Не мисля.

Беше спряла и Пати я гледаше. Лунната светлина зад гърба й очертаваше раменете и контура на главата й. Късата й коса сребрееше като прошарена.

— Напъни се малко.

— Не искам. Тази нощ — не.

Проблясване. Кибритена клечка и цигара, огряваща леко брадичката и очите на Полковник О’Фарел. Пак си е тя, помисли си Тереса. Каквато винаги е била.

— Наистина ли не желаеш да разбереш защо ти разказах всичко това?

— Зная защо го направи. Искаш да вземеш наркотика. И аз да ти помогна.

Огънчето припламна два пъти, без тя да проговори. Отново вървяха.

— Ти си правила такива неща — просто вметна Пати. — Невероятни неща. Познаваш разни места. Знаеш как да стигнеш и да се върнеш.

— А ти?

— Аз имам връзки. Зная какво да правя после.

Тереса все още отказваше да мисли. Важно е, рече си тя. Но се боеше, че ако даде воля на въображението си, отново ще види пред себе си тъмното море, фара проблясващ в далечината. Или може би се боеше, че ще види пак черната скала, в която се разби Сантяго и която й коства година и половина от живота и свободата. Затова й бе нужно да изчака изгрева, за да анализира разказа на сивата светлина на зазоряването, когато изпитваше страх. В онази нощ всичко изглеждаше измамно лесно.

— Опасно е да се отиде там — неочаквано бе за самата нея, че го казва. — Освен това, ако собствениците разберат…

— Вече няма собственици. Минало е много време. Никой не си спомня.

— За тези неща винаги си спомнят.

— Добре — Пати направи няколко крачки в мълчание. — Тогава ще преговаряме, с когото се наложи.

Невероятно, би казала преди. За първи път забелязваше нещо, което толкова много да прилича на уважение или похвала, и да е свързано с нея. Била е приемана като мълчалива и предана, това да, но никога така. Невероятно. Да го каже така като равна на равна. Тяхното приятелство беше изградено на неща, които се подразбираха от само себе си и само в редки случаи се стигаше до подобни обсъждания. Дали не ме будалка, поколеба се тя. Струва ми се, че е искрена. Способна е да ме манипулира, но не става дума за това. Познава ме и аз я познавам. Всяка от нас знае, че другата знае.

— И какво печеля аз?

— Половината. Освен в случай, че предпочиташ да си останеш слугиня в капанчето.

С един болезнен удар съживи горещината, напоената с пот блуза, подозрителния поглед на Тони от другата страна на бара, животинската преумора. Гласовете на курортистите, мириса на тела, наплескани с масла и кремове. Всичко това се намираше на четири часа с автобус от разходката под звездите. Шумолене в близките дървета прекъсна размишленията й. Стресна я плясък на криле. Бухал е, каза Пати. Тук има много бухали. Ловуват нощем.

— Може пък кокаинът вече да не е там — каза Тереса.

И все пак, мислеше си тя накрая. И все пак.