Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (18)

17.

Половината от чашата си оставих недопита.

Над Кулиакан, Синалоа, валеше. Къщата в квартала „Чапултепек“ изглеждаше затворена в мехурче от сива тъга. Сякаш имаше ясна граница между цветовете на градината и оловносивите тонове отвъд нея: едрите дъждовни капки се стичаха в дълги струи по стъклата на прозорците, разкривяваха гледката и смесваха зеленото на тревата и на короните на лавровите дървета от Индия с оранжевото на табачиновите цветове, с бялото на капиросите, лилавото и червеното на амапите и бугенвилиите, но пъстротата умираше край високите зидове, ограждащи градината. Отвъд съществуваше само размит сив пейзаж, където, зад невидимото корито на река Тамасула, едва се различаваха двете кули и белият купол на катедралата, а по-нататък, вдясно, кулите на църквата „Сантуарио“, покрити с жълти керамични плочки.

Тереса стоеше до прозореца на малък хол на горния етаж и съзерцаваше гледката, въпреки че полковник Едгар Ледесма, заместник-командващ на Девета военна зона, я съветваше да не го прави. Всеки прозорец, беше казал той, гледайки я с очите си на хладнокръвен и опитен боец, е шанс за платения стрелец. А вие, госпожо, не сте дошли, за да му предоставяте сгодни случаи. Полковник Ледесма беше приятен човек, коректен, който носеше с достойнство петдесетте си години, с униформа и ниско остригана коса, сякаш беше млад войник. Но на нея й беше дошло до гуша от вида на долния етаж, от хола с мебели „Конкордия“ от изкуствени плоскости, имитиращи дърво, и ужасни картини по стените, от прозорците и верандата, от които се виждаше малка част от градината и празния басейн. Правителството беше иззело къщата от наркобос, излежаващ присъда в Пуенте Гранде. От горе в далечината можеше да отгатне Кулиакан, възстановявайки образа по памет. Виждаше също един от федералните агенти, натоварени да охраняват долното помещение: мъж с непромокаема дреха, издута от предпазната жилетка, с шапка и пушка. С R15 в ръцете, той пушеше, скрит от дъжда, облегнал гръб на едно мангово дърво. Доста по-далеч, зад оградата на входа към улица „Генерал Анайа“, се различаваха силуетите на военна камионетка и зелените униформи на двама войници, които стояха на пост заедно със специалните части. Такова е споразумението, беше я осведомил полковник Ледесма преди четири дни, когато чартърен „Лиърджет“, който я отвеждаше в Маями — с единствено кацане в Мадрид, защото ДЕА не препоръчваше междинно кацане на мексиканска територия, — се приземи на летището в Кулиакан. Деветата Зона отговаряше за общата сигурност, федералните се нагърбваха с охраната отблизо. Извън операцията оставаха пътната и съдебната полиция, тъй като се смяташе, че при тях изтичането на информацията е по-лесно и поради добре известния факт, че някои от тях действаха като наемни убийци при нечистите дела на наркобосовете. Федералните агенти също бяха достъпни срещу няколко пачки долари. Затова пък се твърдеше, че елитните части, предназначени за тази операция, докарани от федерален окръг Мексико (в тях бе забранено включването на агенти с евентуални контакти в Синалоа) са доказали неподкупността и ефикасността си. Що се отнася до военните, и те не бяха вода ненапита, но дисциплината и организацията ги правеха по-скъпи. По-трудни за купуване, а също и по-уважавани. Дори когато извършваха конфискации в планината, селяните приемаха, че си вършат работата и не се разправяха. Самият полковник Ледесма имаше слава на твърд и неподкупен човек. А и наркотрафикантите бяха убили сина му, старши лейтенант. Това помагаше много.

— Би трябвало да се махнете оттам, шефке. Стоите на течение.

— Дявол да го вземе, Пинто — усмихна се тя на стрелеца. — Не се занасяй.

Беше нещо като странен сън, сякаш присъстваше на поредица от ситуации, които не се случваха на нея. Последните две седмици се редяха в паметта й като низ от строго обособени части. Нощта на последната операция. Тео Алхарафе, осъзнал липсата на бъдеще за себе си в сенките на каютата. Ектор Тапиа и Уили Ранхел, които я зяпаха изумени в един апартамент на хотел „Пуенте Романо“, докато излагаше решението и изискванията си: Кулиакан вместо федерален окръг Мексико — нещата да се правят както трябва или изобщо да не се правят. Подписване на поверителни документи с гаранции от двете страни, в присъствието на посланика на САЩ в Мадрид, на висш служител от испанското Министерство на правосъдието и на друг от Министерство на външните работи. А после, когато бе изгорила всички мостове зад гърба си, дългият полет над Атлантически океан, с технически наложително междинно кацане на писта в Маями. „Лиърджет“-ът, заобиколен от полицаи, лицето на Поте Галвес, което оставаше непроницаемо всеки път, когато погледите им се кръстосваха. Ще искат да ви убият през цялото време, предупреди Уили Ранхел. Вас, телохранителя ви и всеки, който диша наоколо. Така че опитайте да се пазите. Ранхел я придружи до Маями, като подготви всичко необходимо. Инструктира я относно това, което се очакваше от нея и това, което тя можеше да очаква. По-сетнешният момент — ако имаше такъв, — включваше тяхното съдействие през следващите пет години, за да може тя да се установи, където пожелае: Америка или Европа, нова самоличност, в това число американски паспорт, защита от страна на официалните власти или да бъде оставена да се оправя сама, ако предпочита. Когато тя отвърна, че по-сетнешните развития са си само нейна работа, благодаря все пак, мъжът се потърка по носа, сякаш поемаше грижата за това. В крайна сметка ДЕА изчисляваше, че Тереса Мендоса се е подсигурила с капитал, в швейцарски банки и в банка на Карибите, в размер между петдесет и сто милиона долара.

Продължи да гледа как вали дъждът зад прозорците. Кулиакан. В нощта на пристигането си, когато пристъпваше по стълбата край конвоя от военни и федерални агенти, очакващи я на пистата, Тереса беше видяла отдясно познатата жълта кула на старото летище. Тук все така си стояха дузини чесни и пайпъри, а отляво се виждаха новите, строящи се съоръжения. Джипът, в който се качиха с Поте Галвес, беше шевролет „Събърбън“ — блиндиран, с тъмни стъкла. Вътре бяха само тя, Поте и шофьорът, пуснал радиопредавателя на таблото на полицейска честота. Имаше сини, червени светлини, войници с каски, цивилни и облечени в тъмносиви униформи федерални агенти, въоръжени до зъби, на задната част на откритите камионетки и на отворените врати на „Събърбън“-ите, бейзболни шапки, наметала, проблясващи на дъжда, картечници насочени на всички страни, радиоантени, полюшващи се на завоите, вземани с пълна скорост сред воя на сирените. Дявол да го вземе. Кой би си помислил, казваше лицето на Поте Галвес, че ще се завърнем по този начин. Преминаха булевард „Салата“, поеха по „Либрамиенто Норте“ при бензиностанцията „Ел Вайе“. После дойде крайбрежният булевард, тополите и големите върби, по чиито клони дъждовната вода се стичаше към земята, светлините на града, познатите кътчета, мостът, тъмното корито на река Тамасула, кварталът „Чапултепек“. Тереса си мислеше, че ще усети нещо особено в сърцето си при завръщането си тук. Но откри, че в действителност няма голяма разлика между едно и друго място. Не чувстваше вълнение, нито страх. Докато пътуваха, тя и Поте Галвес се спогледаха на няколко пъти. Накрая Тереса го попита „За какво си мислиш, Пинто?“. Стрелецът не отговори веднага, гледаше навън, мустаците му изглеждаха така, сякаш някой бе цапнал с четка по лицето му, а когато минаваха покрай светлини, пръските вода по стъклата изпъстряха с още петна образа му. Ами, знаете ли, нищо особено, шефке, отвърна накрая. Само ми е странно. Каза го с равна интонация, с безизразно лице на индианец, на северняк. Седеше до нея на кожената седалка на „Събърбън“-а, много сериозен, с ръце, кръстосани на корема. И за първи път от онзи отдавнашен случай в онова мазе в „Нуева Андалусия“, той й се стори безпомощен. Не му дадоха да носи оръжие, макар че беше предвидено да разполага с такова в къщата за лична сигурност и на двамата, въпреки присъствието на федералните агенти в градината и военните, които бяха обкръжили периметъра на имението откъм улицата. От време на време стрелецът се обръщаше да хвърли бегъл поглед през прозореца на колата, припомняйки си едно или друго място. Не отронваше дума. Беше толкова мълчалив, колкото тогава в Марбеля, когато тя му каза да седне срещу нея и му обясни за какво заминаваше. За какво заминаваха. Не за да натопят някого, а за да накарат един гаден кучи син да си плати сметката, и то каква сметка. Само него и никого другиго. Поте остана известно време умислен. Кажи ми истината, какво мислиш, настоя тя. Трябва да зная, преди да ти позволя да ме придружиш при завръщането ми там. Ами, вижте, аз нямам мнение, беше отговорът му. И ви го казвам, или по-скоро не казвам, което не казвам, с цялото ми уважение. Навярно дори имам чувства, шефке. За какво да казвам „не“, щом си е „да“. Но това, което аз имам или нямам, си е моя работа. Защо не. На вас ви се струва добре да направите това или онова, правите го и няма мърдане. Вие само решете, аз съм с вас, няма начин. Ще ви придружа.

Махна се от прозореца и отиде да вземе цигара от масата. Пакетът „Фарос“ продължаваше да е до „Зиг-Зауер“-а и трите пълнителя с 9-милиметрови куршуми. В началото Тереса не беше свикнала с този пистолет и Поте Галвес прекара една сутрин да я учи, докато свикна да го разглобява и сглобява със затворени очи. Ако дойдат през нощта и патронът засече в цевта, шефке, по-добре да можете да се оправите, без да светвате. Сега стрелецът се приближи със запалена кибритена клечка, кимна леко с глава, когато тя му благодари и после отиде на мястото до прозореца, заемано досега от Тереса, да хвърли един поглед навън.

— Всичко е наред — каза тя, издишвайки дима.

Беше истинско удоволствие да пуши „Фарос“ след толкова години. Стрелецът сви рамене, давайки да се разбере, че в Кулиакан думата „наред“ е относителна. Сетне отиде в коридора и Тереса го чу да говори с един от федералните в къщата. Трима вътре, шест в градината, двадесет военни отвън, сменяха се на всеки дванадесет часа и държаха настрани журналистите и лошите, които в тези часове несъмнено обикаляха наоколо в очакване на удобен случай. Питам се, пресметна наум, колко ще даде за трупа ми депутатът и кандидат за сенатор на Синалоа дон Епифанио Варгас.

— Колко смяташ, че струваме, Пинто?

Отново се беше появил на вратата, с онзи вид на недодялан мечок, който придобиваше, когато се страхуваше, че прекалено се набива на очи. Външно спокоен, както обикновено. Но тя видя, че зад леко притворените клепачи, тъмните му недоверчиви очи не спираха да претеглят на кантар обстановката.

— Мен ме очистват гратис, шефке… Но вие се превърнахте в голяма хапка. Никой не би се рискувал, ако не е за сочна сума.

— Същите хора ли ще бъдат или ще дойдат отвън?

Мъжът изсумтя, набръчка чело и размърда мустаци.

— Предполагам, че отвън — каза той. — Наркобосовете и полицаите са еднакви, но не винаги, макар понякога да… Разбирате ли ме?

— Горе-долу.

— Това е самата истина. А измежду военните полковникът ми се струва най-свестният. Човек от класа… От тия, дето командват парада.

— Ще видим, нали?

— Ами така ще е много, ама много добре, господарке. Да видим най-сетне и да се бием.

Тереса се усмихна, като чу тези думи. Разбираше стрелеца. Очакването винаги се оказваше по-лошо от самия сблъсък, колкото и тежък да се окажеше той. Във всеки случай тя беше взела допълнителни мерки. Профилактично. Не беше неопитна хлапачка, страхуваше се и познаваше учителите си. Пътуването до Кулиакан беше предшествано от информационна кампания на съответните нива, включително и местната преса. Само Варгас, това беше девизът. Нито доносничество, нито предателство, нито клеветничество: решаване на личен въпрос, нещо като дуел, а останалите да се наслаждават на представлението. В безопасност. Нито едно име повече, нито една дата. Нищо. Само дон Епифанио, тя и призракът на Гуеро Давила, погълнат от пламъците в Еспинасо дел Диабло преди дванадесет години. Не ставаше дума за издайничество, а за строго ограничено, лично отмъщение. Това лесно можеше да се разбере в Синалоа, където на първото се гледаше с лошо око, а второто беше нещо обичайно, нормален начин за попълване на гробищата. Такова беше споразумението в хотел „Пуенте Романо“ и мексиканското правителство прие. Едно конкретно свидетелско показание и едно конкретно име. Нито Сесар Батман Гуемес, нито останалите босове, които в друго време бяха близки на Епифанио Варгас, трябваше да се чувстват застрашени. Очакваше се това да е успокоило достатъчно Батман и другите. Това увеличаваше и възможностите за оцеляване на Тереса и намаляваше фронтовете за покриване. В крайна сметка в хищното преследване на пари и в наркополитиката на Синалоа дон Епифанио беше някога, не толкова отдавна, съюзник, местен лидер, но също така конкурент и рано или късно враг. На мнозина щеше да им дойде добре, ако някой го извадеше от играта на толкова ниска цена.

 

 

Телефонът звънна. Поте Галвес грабна слушалката и после загледа Тереса, сякаш от другата страна бяха произнесли името на призрак. Но тя въобще не се изненада. От четири дни очакваше това обаждане. Беше дори закъсняло.

 

 

— Това е нередно, госпожо. Не съм упълномощен.

Полковник Едгар Ледесма стоеше прав на килима в хола, със скръстени на гърба ръце, с добре изгладена униформа, с лъснати ботуши, мокри от дъжда. Съвсем късата коса, подстригана по войнишки, му отиваше въпреки белите коси, увери се Тереса. Толкова възпитан, толкова стегнат. Напомняше й малко на онзи капитан от Гражданската полиция в Марбеля, преди много време, чието име беше забравила.

— Остават по-малко от двадесет и четири часа до момента, когато трябва да дадете показания в Главната Прокуратура.

Тереса седеше и пушеше, кръстосала крака в панталони от черна коприна. Гледаше го отдолу. Спокойно. Опитваше се да постави нещата на местата им.

— Нека обясня, полковник. Не съм тук в качеството на затворничка.

— Разбира се, че не.

— Ако приемам защитата ви, то е, защото желая да я приема. Но никой не може да ми попречи да отида, където пожелая… Такова беше споразумението.

Ледесма отпусна тежестта на тялото си върху единия ботуш, сетне върху другия. Сега гледаше към адвокат Гавирия, от Главната щатска прокуратура — неговата връзка с гражданската власт, занимаваща се със случая. Гавирия също стоеше прав, макар и малко по-далеч, зад гърба му стоеше Поте Галвес, облегнат на рамката на вратата, а адютантът на полковника — млад поручик, — надничаше над рамото му от коридора.

— Кажете на госпожата — помоли полковникът, — че това, за което моли, е невъзможно.

Гавирия се съгласи с Ледесма. Беше много слаб мъж, с приятна външност, грижливо облечен и избръснат. Тереса му хвърли бегъл поглед, очите й се плъзнаха по него, сякаш не го виждаше.

— Аз не моля за нищо, полковник — каза тя на военния. — Само ви съобщавам, че имам намерение да изляза този следобед оттук за час и половина. Имам среща в града… Вие можете да вземете предохранителни мерки или да не го направите.

Ледесма клатеше безпомощно глава.

— Федералните закони ми забраняват да движа войска из града. С хората, които държа отвън, вече сме на ръба на допустимото.

— А от своя страна гражданската власт… — подхвана Гавирия.

Тереса угаси цигарата в пепелника, така яростно, че се опари между ноктите.

— Вие, адвокате, не се тревожете. Ни най-малко. Ще изпълня задължението си към гражданската власт утре, както е предвидено, в точно определения час.

— Би трябвало да се вземе под внимание, че в правно отношение…

— Вижте. Хотел „Сан Маркос“ е тъпкан с адвокати, които ми струват цяло състояние — кимна към телефона — … на колко искате да се обадя?

— Може да е капан — възпротиви се полковникът.

— Да му се не види. Не думайте.

Ледесма прокара ръка по главата си. После направи няколко крачки из стаята, следен от изпълнените с тревога очи на Гавирия.

— Ще трябва да се допитам до началниците си.

— Допитайте се до когото искате — каза Тереса. — Но едно трябва да ви е ясно: ако не ме оставите да отида на срещата, ще го изтълкувам като задържане въпреки поетите от правителството ангажименти. А това разваля споразумението… И ви напомням, че в Мексико няма повдигнати обвинения срещу мен.

Полковникът я загледа втренчено. Хапеше устните си, сякаш някоя кожичка го дразнеше. Понечи да тръгне към вратата, но се спря по средата.

— Какво печелите, като рискувате по този начин?

Очевидно наистина искаше да разбере. Тереса изпъна кръстосаните си крака и приглади с ръце гънките на черния плат.

— Какво печеля или губя — отвърна тя — си е моя работа и не засяга вас.

После замълча. След миг чу как военният въздъхна хрипливо. После отново размени поглед с Гавирия.

— Ще помоля за инструкции — рече полковникът.

— Аз също — отбеляза чиновникът.

— Хайде. Искайте, каквото трябва да искате. Аз от своя страна настоявам една кола да ме чака пред вратата точно в седем часа. С това момче — посочи тя към Поте Галвес — вътре, добре въоръжено… Какво има около нея или над нея, полковник, си е ваша работа.

Каза го, като през цялото време гледаше Ледесма. Този път, прецени тя, мога да си позволя да се усмихна малко. Много се впечатляват, когато една жена се усмихва, докато им извива ръцете. Какво става, кученцето ми. За голям мъжкар ли се имаш?

* * *

Перата на чистачките метяха монотонно, дъждът чаткаше по покрива на колата като градушка. Когато федералният агент, който шофираше, зави наляво и подкара по булевард „Инсурхентес“, Поте Галвес, седнал на мястото до шофьора, погледна на едната и на другата страна и сложи ръце на автомата, който лежеше на коленете му. В единия джоб на якето си носеше радиостанция, включена на честотата на радиопредавателя на „Събърбън“-а и Тереса слушаше от мястото си на задната седалка гласовете на агентите и военните, участващи в операцията. Обект Едно и Обект Две, казваха те. Обект Едно беше тя. А с Обект Две щеше да се срещне съвсем скоро.

Беше ден, но сивото небе тъмнееше над улиците и някои магазини бяха включили осветлението. Дъждът умножаваше отблясъците от светлините на малкия конвой. „Събърбън“-ът и ескортът му — два додж Рама на федералните и три камионетки „Лобо“, пълни с войници, въоръжени с картечници — вдигаха водни струи сред кафеникавия порой, който изпълваше улиците и препускаше към Тамасула, преляла от корита и канали. Далеч в небето се виждаше черна ивица, очертаваща най-високите сгради на булеварда, а отдолу друга — червена, която сякаш се огъваше под тежестта на черната.

— Втори ешелон, шефке — каза Поте Галвес.

Чу се изщракване, докато той зареждаше автомата. Стрелецът погледна неспокойно, крадешком, към шофьора. Когато задминаваха, без да намаляват скоростта, Тереса видя, че ставаше дума за военен конвой. Войниците, с бойни каски, със заредени пушки R15 и М16 бяха принудили две полицейски коли да паркират встрани и наблюдаваха открито представителите на съдебната власт, намиращи се вътре. Очевидно полковник Ледесма не се предоверяваше. Освен това, след внимателно проучване на закона, забраняващ движението на войска из града, беше открил начин да прехвърли ръба на допустимото — в крайна сметка естественото състояние на един военен винаги граничи с готовност за обсада. Тереса забеляза още военни и федерални агенти, разположени под дърветата, разделящи двете посоки на движение на булеварда, и пътни полицаи, които отклоняваха колите към други улици. Точно там, между железопътните релси и големия циментов мастодонт на сградата на Държавната администрация, се намираше параклисът на свети Малверде. Изглеждаше по-малък, отколкото тя си го спомняше отпреди дванадесет години.

 

 

Спомени. Внезапно разбра, че през това дълго пътуване, между заминаването и завръщането, беше придобила увереност само за три неща относно живота и хората: че убиват, спомнят си и умират. Защото идва един момент, каза си тя, когато гледаш напред и виждаш единствено това, което е зад теб: трупове, които си оставил зад гърба си, докато си вървял. Сред тях е и твоят труп, но ти не го знаеш. Докато накрая го виждаш и вече знаеш.

Потърси себе си в сенките на параклиса, в тишината на пейката, отдясно на статуята на светеца, в червеникавия полумрак на свещите, горящи със слабо пропукване сред цветята и даровете, висящи по стените. Денят вече си отиваше много бързо, присветващите в червено и синьо светлини на една федерална кола осветяваха входа с все по-наситени отблясъци, докато вечерта тъмнееше в мръсносиво. Застанала пред свети Малверде, загледана в черната му, сякаш боядисана коса, бялото сако и кърпата на врата, тъмните очи и типично мексиканските мустаци, Тереса разтвори устни за молитва, както правеше преди време — „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. Но не можа да изрече никаква молитва. Навярно ще е светотатство, помисли си тя изведнъж. Може би не трябваше да определям срещата на това място. Вероятно времето ме е направило глупава и арогантна и вече е дошъл часът да си платя за това.

Последния път, когато беше тук, имаше и една друга жена, която я наблюдаваше от сенките. Сега я търсеше, но не я откриваше. Освен ако, реши тя, не се окаже, че аз съм другата или я нося в себе си, а момичето с уплашените очи, девойката, която бягаше със сак и „Добле Агила“ в ръка, се е превърнала в един от тези призраци, лутащи се зад мен, гледащи ме с обвиняващи, тъжни или безразлични очи. Навярно това е животът — дишаш, вървиш, движиш се, само за да погледнеш един ден назад и да се видиш така. Да се познаеш в собствените и чуждите смърти, следвали една след друга, на които те осъжда всеки, когото си срещнала по пътя си.

Пъхна ръце в джобовете на палтото — отдолу носеше пуловер, джинси, удобни ботуши с каучукови подметки — и извади пакета „Фарос“. Запали цигара на пламъка на една свещ на Малверде, и тогава силуетът на дон Епифанио Варгас се открои на фона на червените и сини отблясъци при вратата.

 

 

— Тересита. Колко време мина.

Почти същият си е, отбеляза тя. Висок, снажен. Беше закачил шлифера си на една кука до вратата. Тъмен костюм, отворена риза без вратовръзка, островърхи ботуши. С това лице, напомнящо на Педро Армендарис от старите филми. По мустаците и слепоочията имаше много бели коси, бръчките му бяха станали повече, беше понаедрял около кръста, може би. Но си беше същият.

— Едва те познах.

Пристъпи навътре в параклиса, след като се огледа боязливо. Гледаше втренчено Тереса, опитваше да я свърже с другата жена, която носеше в паметта си.

— Вие не сте се променили много — каза тя. — Понапълняли сте може би. И имате бели коси.

Беше седнала на пейката до статуята на Малверде и не помръдна, когато го видя да влиза.

— Носиш ли оръжие? — попита дон Епифанио Варгас.

— Не.

— Чудесно. Ония мръсници отвън ме претърсиха. И аз не нося.

Въздъхна леко, погледна свети Малверде, осветен от трепкащата светлина на свещите, после отново нея.

— Виждаш ли. Скоро направих седемдесет и четири години. Но не се оплаквам.

Дойде съвсем близо, изучаваше я внимателно отгоре. Тя не помръдна, издържайки погледа му.

— Струва ми се, че нещата ти са вървели добре, Тересита.

— И вашите не са вървели зле.

Дон Епифанио кимна бавно в знак на съгласие. Замислено. Сетне седна до нея. Седяха точно както последния път, с тази разлика, че тя не държеше „Добле Агила“ в ръцете си.

— Дванадесет години, нали? Ти и аз на същото място, с прословутия бележник на Гуеро…

Спря се, даваше й възможност да притури спомените си към неговите. Но Тереса мълчеше. След малко дон Епифанио извади хаванска пура от горния джоб на сакото си. Никога не съм си го представял, подхвана той, докато махаше лентата. Но отново спря, все едно току-що беше стигнал до заключението, че това, дето никога не си го е представял, няма никакво значение. Мисля, че всички те подценихме, рече накрая. Твоят човек, самият аз. Всички. Това за „твоя човек“ го каза по-тихо, сякаш се опитваше да го вмъкне незабелязано, между другото.

— Може би затова съм жива.

Мъжът разсъди върху думите й, докато поднасяше пламъка на запалката към пурата си.

— Това не е постоянно състояние, нито пък гарантирано — заключи той след първото всмукване. — Човек е жив, докато престане да бъде такъв.

И двамата попушиха известно време, без да се поглеждат. Нейната цигара беше почти свършила.

— Защо си се забъркала в това?

Дръпна за последен път от огънчето между пръстите си. После пусна угарката и я стъпка внимателно. Разбирате ли, отвърна тя, само за да оправя стари сметки. Сметки, повтори другият. После отново всмукна от хаванската пура и сподели мнението си: по-добре е тези сметки да си останат така, както са. Няма начин, каза Тереса, ако не ти дават да спиш спокойно.

— Ти не печелиш нищо — изтъкна дон Епифанио.

— Какво печеля си е моя работа.

В продължение на няколко мига слушаха пукота на свещите на олтара. Също и поривите на вятъра, който шибаше покрива на параклиса. Навън продължаваха да проблясват синьото и червеното на светлините от колата на федералните.

— Защо искаш да ме прецакаш?… Това всъщност означава да оправиш играта на моите противници.

Беше подбрал добър тон, призна пред себе си тя. Говореше почти с обич. Думите му не съдържаха упрек, а по-скоро болезнен въпрос. Предаденият кръстник. Нараненото приятелство. Никога не съм го имала за лош човек, помисли си тя. Често беше искрен и навярно продължава да е такъв.

— Не зная кои са противниците ви, нито пък ме интересува — отговори. — Вие накарахте да убият Гуеро. И Чино. Също и Бренда, и децата.

Щом ставаше дума за обич, нейната бе насочена натам. Дон Епифанио погледна огънчето на пурата и свъси вежди.

— Не зная какво са ти разказали. Във всеки случай, това е Синалоа… Ти си от тук и знаеш какви са правилата.

Правилата, изрече бавно Тереса, включват оправянето на сметки с този, който ти е длъжник. Замълча и чу дишането на мъжа, съсредоточен в думите й. А по-късно сте искали, добави тя, да убият и мен.

— Това е лъжа — дон Епифанио изглеждаше възмутен. — Ти беше тук, с мен. Защитих живота ти… Помогнах ти да избягаш.

— Говоря за по-късно. Когато се разкаяхте.

В нашия свят, аргументира се мъжът след кратък размисъл, отношенията са сложни. След като каза това, я загледа като човек, който очаква ефекта от успокоително. Във всеки случай, добави накрая, бих разбрал, ако искаш компенсации. Ти си момиче от Синалоа и аз уважавам това. Но да се замесваш с гринговците и пъзльовците, които искат да ме извадят от правителството…

— Вие не знаете с кого, по дяволите, се замесвам.

Каза го мрачно, с твърдост, която накара другия да замълчи замислено, с хаванската пура в уста и очи, притворени заради дима. Отблясъците от улицата го осветяваха ту в червени, ту в сини сенки.

— Кажи ми само едно. В нощта, когато се видяхме, ти беше чела бележника, нали?… Знаеше за Гуеро Давила… Въпреки това аз не си дадох сметка. Измами ме.

— Ставаше дума за живота ми.

— И защо да разравяме тези стари неща?

— Защото до сега не знаех, че вие сте поискали услуга от Батман Гуемес. А Гуеро беше моят мъж.

— Беше мръсно копеле от ДЕА.

— Може да е бил мръсно копеле и агент на ДЕА, но беше моят мъж.

Чу го да сподавя една планинска ругатня, докато се надигаше. Снажната му фигура сякаш изпълни малкото пространство на параклиса.

— Слушай — той погледна към статуята на Малверде, все едно призоваваше светеца покровител на наркотрафикантите за свидетел. — Аз винаги съм се държал добре. Бях кръстник и на двама ви. Ценях Гуеро, уважавах и теб. Той ме предаде и въпреки това аз спасих хубавичката ти кожа… Другото дойде много по-късно, когато твоят и моят живот поеха по различни пътища… Сега е минало време, вън съм от тази работа. Стар съм, имам дори внуци. Добре се справям с политиката, а в Сената ще имам възможност да върша нови неща. Това включва изгоди за Синалоа… Какво ще спечелиш, като ми навредиш? Да помогнеш на тези гринговци, които консумират половината от дрогата на света, докато решават кога наркобосът е добър и кога е лош, както им отърва? На тези, които зареждаха с наркотици антикомунистическите отряди във Виетнам, а после дойдоха да искат дрога от нас, мексиканците, за да плащат оръжието на контрите в Никарагуа?… Чуй, Тересита: тези, които те използват днес, ми помогнаха да спечеля купища долари с „Нортеня де Авиасион“, помогнаха ми още и да ги изпера в Панама… Кажи какво ти предлагат сега тия копелета… Имунитет?… Пари?

— Не става дума нито за едното, нито за другото. По-сложно е. По-трудно за обяснение.

Епифанио Варгас се беше обърнал отново да я погледне. Така, както бе застанал прав до олтара, светлината на свещите страшно състаряваше чертите му.

— Искаш ли да ти кажа — настоя той — кой в САЩ е решил да ме прецака?… Кой натиска най-много в ДЕА?… Един федерален прокурор, казва се Клейтън, свързан отблизо с Демократическата партия… И знаеш ли какъв беше, преди да го назначат за прокурор?… Адвокат на мексиканските и американските наркобосове и близък приятел на Ортис Калдерон, ръководителя на службата за прихващане на полети към мексиканския федерален съд, който сега живее в САЩ като свидетел под защита, след като прибра милиони долари… А от тази страна, тук, искат да ме съсипят същите, които преди търгуваха с гринговците и с мен: адвокати, съдии, политици, търсят да се презастраховат с изкупителна жертва… На тях ли желаеш да помогнеш, като ме предадеш?

Тереса не отговори. Мъжът я гледа известно време, после извърна безпомощно глава.

— Уморен съм, Тересита. Работих и се борих много в живота.

Вярно беше и тя го знаеше. Селянинът от Сантяго де лос Кабайерос беше газил с цървули сред зеления фасул. Никой нищо не му бе дал наготово.

— Аз също съм уморена.

Продължаваше да я гледа изпитателно, търсеше пролука, през която да проникне в мислите й.

— Няма оправяне тогава — заключи той.

— Струва ми се, че не.

Огънчето на хаванската пура проблясна до лицето на дон Епифанио.

— Дойдох да те видя — каза той и тонът вече беше различен, — да ти обясня всичко… Навярно ти го дължах, а може би не. Но дойдох, както го направих преди дванадесет години, когато имаше нужда от мен.

— Зная и съм ви благодарна. Вие никога не сте правили друго зло, освен това, което сте считали за неизбежно… Но всеки следва своя път.

Настана дълго мълчание. Дъждът продължаваше да трополи по покрива. Свети Малверде гледаше безучастно в празното пространство с изрисуваните си очи.

— Всичко това не гарантира нищо оттук навън — каза най-сетне Варгас. — И ти го знаеш. За четиринадесет или шестнадесет часа могат да се случат много неща…

— Въобще не ме интересува — отвърна Тереса. — Сега топката е у вас.

Дон Епифанио кимна утвърдително с глава, и повтори това за топката, сякаш тя добре беше обобщила състоянието на нещата. После вдигна ръце и ги отпусна надолу. Жестът бе изпълнен с безнадеждност.

— Трябваше да те убия в онази нощ — съжали той. — Точно тук.

Изрече го без вълнение в гласа, много спокойно и обективно. Тереса го гледаше от пейката, без да помръдва.

— Да, трябваше — каза спокойно тя. — Но не го направихте и сега си плащате. И вероятно имате право, че ви излиза солено. Всъщност става дума за Гуеро, за Гато Фиерос, за други мъже, които дори не познавате. Накрая вие плащате за всички. Аз също плащам.

— Ти си полудяла.

— Не. — Тереса се изправи сред отблясъците на вратата и червеникавата светлина на свещите… — Мъртва съм. Тересита Мендоса умря преди дванадесет години и дойдох да я погреба.

Подпря чело на запотеното стъкло на прозореца на втория етаж и почувства как влагата освежава кожата й. От прожекторите в градината водните порои блестяха и се превръщаха в милиони светли капки, които се разпадаха срещу светлината, сред клоните на дърветата, или искряха, задържали се по краищата на листата. Тереса държеше цигара в ръка, бутилката „Ерадура Репосадо“ беше на масата до чашата, пепелникът бе пълен, „Зиг-Зауер“-ът лежеше пред нея с три запасни пълнителя. От уредбата се носеше гласът на Хосе Алфредо: Тереса не знаеше дали беше някоя от песните, които Поте Галвес винаги поръчваше за нея, от касетките за колите и хотелите, или беше част от наследството в къщата:

Половината от чашата си оставих недопита,

За да следвам стъпките ти, не зная защо.

От часове беше така. Текила и музика. Спомени и настояще, лишено от бъдеще. Мария Бандитката. Животът ми си отива. Нощта на моята беда. Изпи половината чаша, която й оставаше и отново я напълни, преди да се върне на прозореца, като внимаваше светлината на стаята да не очертава твърде много силуета й. Намокри устни в текилата, докато припяваше думите на песента. Половината от съдбата ми я взе. Дано да ти послужи, не зная с кого.

— Всички си отидоха, шефке.

Обърна се бавно, внезапно почувства силен студ. Поте Галвес стоеше на вратата, по риза. Никога не се представяше пред нея така. Носеше радиостанция в ръка, револверът висеше в кожения калъф на колана, изглеждаше много сериозен. Смъртно сериозен. Потта залепваше ризата на пълния му торс.

— Как така всички?

Погледна я почти с упрек. За какво пита, щом е наясно. Всички означава всички, без вас и тук присъстващия. Това казваше стрелецът без думи.

— Федералните от ескорта — поясни накрая. — Къщата е празна.

— И къде отидоха?

Той не отговори. Само сви рамене. Тереса прочете останалото в очите му на недоверчив северняк. На Поте Галвес не му беше нужен радар, за да надуши мръсниците.

— Загаси светлината — рече тя.

Стаята потъна в мрак, осветявана единствено от светлината на коридора и прожекторите отвън. Стереоуредбата направи „цък“ и Хосе Алфредо замлъкна. Тереса се приближи до рамката на прозореца и хвърли един поглед навън. Далеч, зад голямата порта на входа, всичко изглеждаше спокойно: различаваха се войници и коли под големите улични лампи. В градината обаче не забеляза движение. Федералните агенти, които обикновено патрулираха, не се виждаха никакви.

— Кога беше смяната, Пинто?

— Преди петнадесет минути. Дойде нова група и другите си тръгнаха.

— Колко бяха?

— Както винаги: трима федерални в къщата и шест в градината.

— А радиовръзката?

Поте натисна два пъти бутона на радиостанцията и й я показа. Нито звук, господарке. Никой нищо не казва. Но ако желаете, можем да говорим с военните. Тереса поклати глава. Отиде до масата, взе „Зиг-Зауер“-а и пъхна трите резервни пълнителя в джобовете на панталона си, два в задните и един в предния десен джоб. Тежаха много.

— Забрави за тях. Твърде далеч са — зареди пистолета, щрак, щрак, едно олово в предкамерата и петнадесет в пълнителя, и го запаса на кръста си. — Освен това, може и да са се договорили.

— Ще хвърля едно око — каза стрелецът, — с ваше позволение.

Излезе от стаята, с револвера в едната ръка и с радиостанция в другата. В това време Тереса се приближи отново до прозореца. Наведе се внимателно, за да огледа градината. Всичко изглеждаше наред. За миг й се стори, че вижда две тъмни фигури да се движат между цветята, под големите мангови дървета. Нищо друго, а дори в това не беше сигурна.

Попипа дръжката на автоматичното оръжие. Един килограм стомана, олово и барут: не беше кой знае какво срещу това, което навярно й готвеха отвън. Махна седемте гривни от китката си, прибра в свободния джоб седемте сребърни обръча. Не беше подходящо да вдига шум, все едно носи звънче. От момента, когато Поте Галвес дойде да й съобщи какво става, умът й работеше самостоятелно. Цифри за и против, баланси. Възможното и невъзможното. Отново пресметна разстоянието, делящо къщата от главния вход и оградата, преповтори това, което през последните дни беше отбелязвала в паметта си: защитени и открити места, възможни пътища, капани, в които да избягва да попада. Толкова беше мислила за всичко това, което сега прехвърляше отново на ум, точка по точка, че нямаше време да почувства страх. Освен ако страхът тази нощ, не беше онова усещане за физическа беззащитност: уязвима плът и безкрайна самота.

Ситуацията.

Ставаше дума точно за това, увери се тя изведнъж. Всъщност бе дошла в Кулиакан не за да свидетелства срещу дон Епифанио Варгас, а за да може Поте Галвес да й каже „сами сме, шефке“, и да се почувства както сега, със „Зиг-Зауер“-а на кръста, готова да премине изпитанието. Готова да прекрачи през тъмната врата, която в продължение на дванадесет години беше пред очите й, крадеше съня й в мръсните и сиви зазорявания. И когато отново видя светлината на деня, помисли си тя, ако въобще я видя, всичко ще е различно. Или пък не.

Дръпна се от прозореца, отиде до масата и отпи за последен път от текилата. Половината от чашата си оставих недопита, мина й през ума. За после. Още се усмихваше на себе си, когато Поте Галвес се очерта в светлината на вратата. Носеше автомат, а на рамото си брезентова торба, с нещо тежко в нея. Тереса инстинктивно посегна към оръжието си, но се спря на половината път. Не и Пинто, каза си тя. Предпочитам да се обърна с гръб и да ме убие, отколкото да загубя доверието си в него и той да си даде сметка за това.

— Размърдайте се, шефке — каза стрелецът. — Заложили са ни капан, дето и на койот не слагат. Гадни педали.

— Федералните или военните?… Или и едните, и другите.

— Бих казал, че е работа на федералните, а другите гледат. Но всички знаят. Да поискам ли помощ по радиостанцията?

Тереса се засмя. Помощ от кого, рече тя. Ако всички са отишли да ядат такос, пълнени с телешки мозък, в кръчмата „Дуранго“. Поте Галвес остана загледан в нея, почеса се с дулото на автомата по слепоочието и накрая пусна една усмивка, едновременно слисана и жестока. Това е истината, господарке, каза той накрая, проумявайки. Ще направим, каквото можем. Рече това и двамата отново се спогледаха, сред светлината и сенките, така, както не се бяха се гледали никога досега. Тогава Тереса пак се разсмя, искрено, с широко отворени очи, вдишвайки дълбоко, а Поте Галвес кимна с глава като човек, който е разбрал добър виц. Това е Кулиакан, шефке, каза стрелецът, и колко хубаво, че така се заливате от смях. Да можеха да ви видят тези мръсници, преди да ги подпукаме, или те нас. Може би се смея от чист страх пред смъртта, каза тя. Или от страх да не ме боли, докато умирам. Той кимна отново и рече: ами като всички, шефке, вие какво си мислехте. Но да затриеш някого изисква време. И докато разберем ще умираме или не, можем само да убиваме други.

 

 

Да слушаш. Шумове, скърцания, потрепването на дъжда по стъклата и по покрива. Да не допуснеш пулсирането на сърцето, туптенето на кръвта и в най-фините вени, намиращи се във вътрешността на ушите, да заглушат всичко. Да пресметнеш всяка стъпка, всеки поглед. Стоенето неподвижно, с пресъхнала уста и напрежението, надигащо се болезнено по мускулите и от стомаха към гърдите, секвайки лекото дишане, което все още си позволяваш. Тежестта на „Зиг-Зауер“-а в дясната ръка, дланта, свита около дръжката. Косата, която отмахваш от лицето, защото лепне пред очите. Капката пот, която се търкулва от клепача, пари във вътрешния ъгъл на окото и накрая я попиваш на устните с върха на езика. Солена.

Очакването.

Ново изскърцване в коридора или по-вероятно на стълбите. Погледът на Поте Галвес от отсрещната врата, примирен, професионален. Отпуснал на колене измамната пълнота на тялото си, надничащ иззад рамката на вратата, с пушката нагласена за стрелба, с отмахнат приклад, за да му е по-удобна, заредена с пълнител за тридесет изстрела и друг, залепен със скоч за първия, по-долу, готов да бъде обърнат и сменен, щом първият се изпразни.

Нови скърцания. По стълбата.

Половината от чашата си, шепне Тереса беззвучно, оставих недопита. Чувства се празна отвътре и с бистро съзнание отвън. Няма нито разсъждения, нито мисли. Нищо, освен абсурдно повтарящият се рефрен на песента и сетивата, съсредоточени в тълкуване на шумовете и усещанията. Има една картина в дъното на коридора, над горната площадка на стълбата: черни расови жребци, галопиращи по зелена равнина. Най-отпред препуска един бял кон. Тереса брои конете: четири черни и един бял. Брои ги, както преброи дванадесетте греди на парапета откъм външната страна на стълбата, петте цвята на стъклописа на прозореца, отварящ се към градината, петте врати от тази страна на коридора, трите аплика по стените и лампата, висяща от тавана. Брои също на ум куршума в цевта, първия двоен изстрел, малко по-труден, и после останалите, които вече излизат сами, и така, един по един, четиридесет и петте куршума от резервните пълнители, тежащи в джобовете на джинсите й. Има за гърмене, макар че всичко зависи от това колко носят лошите. Във всеки случай, беше препоръката на Поте Галвес, по-добре да ги стреляме малко по малко, шефке. Без нерви и без бързане, стъпка по стъпка. Така има за по-дълго и се разхищава по-малко. А ако оловото свърши, псувай ги на майка, също боли.

Скърцанията са стъпки. Изкачват се.

Една глава се показва предпазливо на площадката. Черна коса, млад мъж. Торс, друга глава. Носят оръжието отпред, дула, движещи се в кръг в търсене на нещо, по което да стрелят. Тереса протяга ръка, поглежда крадешком Поте Галвес, спира дъха си, натиска спусъка. „Зиг-Зауер“-ът отскача и започва да бълва като гръмотевица, бум, бум, бум. Още преди да се чуе третият изстрел, всички звуци в коридора са погълнати от късите откоси на автомата на убиеца, таааака, таааака, таааака. Коридорът се изпълва с барутен дим. А сред дима се вижда как половината от гредите на стълбата се разпадат и стават на трески, таааака, таааака и двете глави изчезват. На долния етаж се чуват викове и шум от бягащи стъпки. В този момент Тереса спира да стреля и отклонява оръжието, защото Поте, с неподозирана пъргавина за тип с подобни размери, се надига и притичва наведен към стълбата. Таааака, таааака, таааака, прави отново автоматът по средата на пътя, а после той насочва дулото надолу, без да се цели, следва нов дълъг откос, той търси граната в торбата на рамото си, маха й предпазителя със зъби, както във филмите, хвърля я в празното пространство под стълбата, връща се с късо притичване, наведен, и се мята по корем на пода, докато отдолу се чува „бум-бууум“. Сред дим, шумотевица и вълна от горещ въздух, удрящ Тереса в лицето, всичко, което беше на стълбата, в това число и конете, отиде на майната си.

И Господ не можеше да го предвиди.

Сега внезапно угасва светлината в цялата къща. Тереса не знае дали това е добро или лошо. Тича до прозореца, гледа навън и се уверява, че и градината е потънала в мрак, единствените светлини са от улицата отвъд зида и решетките на главния вход. Притичва приведена обратно към вратата, блъска се в масата и събаря всичко от нея, текилата и цигарите отидоха по дяволите, заляга пак, подала наполовина лице и пистолета си. Празното пространство на стълбата е тъмна яма, леко осветена от отблясъка, проникващ през счупения стъклописван прозорец, водещ към градината.

— Как е моята господарка?

Поте шепне. Добре, отвръща тихо Тереса. Доста добре. Стрелецът не казва нищо повече. Отгатва го в полумрака, на три метра от нея, от другата страна на коридора. Пинто, мълви тя. Шибаната ти бяла риза се вижда от километър. Няма оправяне, отговаря той. Вече не е време за преобличане.

— Добре се справяте, шефке. Пазете мунициите.

Защо сега не изпитвам страх, пита се Тереса. На кого, по дяволите, си мисля, че се случва всичко това. Пипа челото си със суха, ледена ръка и стиска автоматичния пистолет с другата, влажна от пот. Нека някой ми каже коя от двете е моята.

— Кучите синове се връщат — прошепва Поте Галвес и насочва пушката.

Таааака. Таааака. Къси откоси като предишните, гилзите 7,62 калибър трещят, докато се сипят навред по земята, завихреният дим сред сенките щипе гърлото. Изстрели от автомата на стрелеца, изстрели от „Зиг-Зауер“-а, който Тереса държи здраво с две ръце, бум, бум, бум, и отваря уста, за да не се спукат тъпанчетата й от гърмежите. Цели се по посока на изстрелите. Куршумите идват откъм стълбата и летят със свистене — зааанг, зааанг — плющят зловещо в гипса на стените и дървото на вратите и вдигат оглушителен трясък от строшени стъкла, ако попаднат в прозорците от другата страна на коридора. Автоматичният пистолет спира изведнъж, клик, клак, повече не може да стреля, Тереса се обърква, докато разбере какво става и натиска копчето за изхвърляне на празния пълнител. Слага друг, този, който носеше в предния джоб на джинсите, освобождава затвора и един куршум отива в цевта. Кани се да стреля отново, но се въздържа, защото Поте е изнесъл половината си тяло от прикритието и нова негова граната се търкулва по коридора към стълбата. Този път избухването е страховито, бум-бууум, видяхте ли, копелета. Когато стрелецът става и тича приведен към празното пространство, с готова пушка, Тереса също се надига и тича до него. Заедно стигат до десния парапет, навеждат се, за да избълват още куршуми надолу, огънят от изстрелите осветява поне две фигури, проснати сред останките от стълбите.

Мамка му. Дробовете я болят от вдишването на барутния дим. Сдържа кашлицата колкото може. Не знае колко време е минало. Мъчи я жажда. Не я е страх.

— Колко муниции ви останаха, шефке?

— Малко.

— Дръжте.

В тъмнината, във въздуха, хваща двата пълнителя, които й хвърля Поте Галвес, третия го изпуска. Търси го опипом по земята и го слага в задния джоб.

— Никой ли няма да ни помогне, шефке?

— Не се занасяй.

— Военните са отвън… Полковникът изглеждаше почтен.

— Юрисдикцията му свършва до оградата откъм улицата. Трябва да стигнем дотам.

— Няма начин. Прекалено е далеч.

— Да. Прекалено е далеч.

Скърцане и стъпки. Хваща здраво пистолета и се прицелва в сенките, стиска зъби. Може би часът удари, мисли си. Но никой не се качва. Дявол да го вземе. Фалшива тревога.

И изведнъж — ето ги тук, а не ги бяха чули да се качват. Този път гранатата, идваща по пода е насочена към тях двамата. Поте Галвес успява да го забележи. Тереса се претъркулва навътре, покрива главата си с ръце, експлозията очертава вратата и осветява коридора, сякаш е ден. Оглушена, тя не проумява веднага, че далечният шум, който чува, са яростните откоси, изстрелвани от Поте Галвес. И аз би трябвало да направя нещо, мисли тя. Така че се надига, олюлявайки се от шока на взрива, стиска пистолета, пролазва до вратата, подпира една ръка на рамката, изправя се, излиза и започва да стреля слепешком, бум, бум, бум, гърмеж след гърмеж, докато шумът се усилва и става все по-ясен и близък. Внезапно се оказва срещу две черни сенки, идващи към нея сред оранжеви, сини и бели светкавици, бум, бум, бум, профучават куршуми, зааанг, и свистят в стените отвсякъде. Докато отзад, от лявата й страна, автоматът на Поте Галвес се присъединява към пукотевицата, таааака, таааака, този път не с кратки откоси, а с безкрайно дълги, копелета, чува го да крещи, копелета, и разбира, че нещо не е наред, че навярно са улучили него или нея, че може би тя самата умира в този момент, без да знае. Но дясната й ръка продължава да натиска спусъка, бум, бум, а щом стрелям, съм жива, мисли тя. Стрелям, значи съществувам.

С гръб, опрян в стената, Тереса слага последния пълнител в приклада на „Зиг-Зауер“-а. Учудена е, че няма и драскотина. Дъждът вали навън, в градината. Понякога чува Поте Галвес да стене през зъби.

— Ранен ли си, Пинто?

— Оплесках я здравата, шефке… Има някакво олово в мен.

— Боли ли?

— Адски. Защо да казвам „не“, щом си е „да“.

— Пинто.

— Да.

— Тук е напечено. Не искам да ни хванат без муниции, като зайци.

— Само кажете. Вие нареждате.

Верандата, решава тя. Издадена стряха с храсти отдолу, в другия край на коридора. Прозорецът, който се отваря отгоре не е проблем, защото вече няма и едно здраво стъкло в къщата. Ако стигнат дотам, ще могат да скочат в градината и после да си проправят път, или поне да опитат, към решетките на главния вход или към оградата и улицата. Дъждът може да им попречи, но и да им спаси живота. Възможно е и военните да ги обстрелват, но това е само още един риск. Отвън има журналисти, и хора, които гледат. Не е толкова лесно, колкото в къщата. Дон Епифанио Варгас може да купи много хора, но никой не може да купи всички.

— Можеш ли да се движиш, Пинто?

— Ами да, шефке. Мога.

— Идеята ми е прозорецът на коридора и после в градината.

— Както кажете.

Вече се е случвало веднъж, мисли Тереса. Случи се нещо подобно и Поте Галвес пак беше там.

— Пинто.

— Слушам.

— Колко гранати имаш?

— Една.

— Тогава давай.

Докато гранатата още се търкаля, те се втурват по коридора и взривът ги сварва точно до прозореца. Чувайки зад гърба си откосите от автоматичната пушка на стрелеца, Тереса прескача рамката, като се опитва да не се нарани в парчетата стъкла. Но щом се подпира на лявата ръка, стъклото се счупва. Усеща гъстата и топла течност да се стича по дланта й, докато се прехвърля навън и дъждът я блъска силно в лицето. Керемидите от стрехата скърцат под краката й. Запасва пистолета на кръста си, преди да се плъзне по мократа повърхност. Убива скоростта във водосточния улей по покрива. Сетне, след кратко колебание, скача.

Гази в калта, отново с пистолета в ръка. Поте Галвес се приземява до нея. Удар. Стон от болка.

— Тичай, Поте. Към оградата.

Няма време. Сноп от фенер ги търси трескаво из къщата и пукотевицата пак започва. Този път куршумите плющят и потъват в локвите. Тереса вдига „Зиг-Зауер“-а. Дано цялата тази свинщина да не го е запушила. Стреля методично, внимателно, без да си губи ума, заобикаля и пада по очи в калта. Изведнъж забелязва, че Поте Галвес не стреля. Обръща се към него и на далечната светлина от улицата го вижда, проснат до една колона на долната веранда, от другата страна.

— Съжалявам, шефке — чува го да шепне — … Този път ме надупчиха лошо.

— Къде?

— Точно в корема… И не зная дали е дъжд или кръв, но се лее с литри.

Тереса хапе покритите си с кал устни. Гледа светлините зад железните решетки на вратата, уличните лампи, които очертават палмовите и манговите дървета. Ще бъде трудно, убеждава се тя, да успее сама.

— А пушката?

— Ето я… Между вас и мен… Сложих й двоен пълнител, но я изпуснах, когато ме уцелиха.

Тереса се надига леко, за да види. Автоматът лежи на стъпалата на верандата. Откос от къщата я кара отново да се залепи за земята.

— Не я стигам.

— Знаете ли, наистина съжалявам.

Пак гледа към улицата. Има струпани хора до вратата, полицейски сирени. Някакъв глас казва нещо по мегафон, но не успява да го разбере. Между дърветата, вляво, чува шляпане в калта. Стъпки. Сянка. Някой се опитва да я заобиколи оттам. Надявам се, хрумва й внезапно, че тези мръсници нямат мерници за нощно виждане.

— Нужна ми е пушката — казва Тереса.

Поте Галвес не отговаря веднага. Сякаш премисля.

— Вече не мога да стрелям, шефке — казва накрая. — Нямам сили… Но мога да се опитам да ви я приближа.

— Не се занасяй. Ще те очистят, щом си подадеш муцуната.

— Вече не ми пука. Когато идва краят, просто идва и няма мърдане.

Нова сянка нагазва в калта сред дърветата. Времето лети, разбира Тереса. Още две минути и единственият изход вече няма да го има.

— Поте.

Тишина. Никога не го беше наричала така, по име.

— Слушам ви.

— Подай ми шибаната пушка.

Пак тишина. Барабаненето на дъжда в локвите и по листата на дърветата. После, в дъното, глухият глас на стрелеца.

— Беше чест за мен, шефке.

— За мен — също.

Това е песента за белия кон, Тереса чува как Потемкин Галвес затананиква. С тези думи в ушите, ръмжейки от ярост и отчаяние, тя стисва „Зиг-Зауер“-а, изправя се наполовина и започва да стреля към къщата, за да прикрие своя човек. Тогава нощта отново избухва в огнени зарева, оловото плющи по верандата и стъблата на дърветата. Вижда как тромавата фигура на стрелеца, очертана на този фон, се изправя сред проблясъците от изстрелите и идва с накуцване към нея, мъчително бавно, докато куршумите свистят отвсякъде и един след друг се удрят в тялото му, разкъсват го подобно на кукла, и накрая той рухва на колене върху пушката. И тогава вече мъртвият мъж, в последния спазъм на агонията, вдига оръжието за дулото и го запраща пред себе си, слепешком, в приблизителната посока, където преценява, че трябва да се намира Тереса. После се претъркулва по стъпалата и пада по очи в калта.

Тогава тя започва да крещи. Гадни кучи синове, вика тя, а воят се изтръгва от дълбините на съществото й. Изпразва остатъка от пълнителя към къщата, хвърля пистолета на земята, хваща автомата и се втурва да бяга, затъвайки в калта, към дърветата вляво, където преди малко беше видяла да се плъзват сенките. Ниските клони и храстите я бият в лицето и я заслепяват с ударите, мокри от дъжда.

Една сянка се очертава по-ясно от другите, тя издига пушката пред лицето си, къс откос, прикладът я удря при отката в брадичката, наранява я. Това вече е прекалено. Гърмежи отзад и отстрани, портата и оградата са по-близо отпреди, хора на осветената улица, мегафонът продължава да бълва неразбираеми думи. Сянката вече я няма. Докато притичва прегърбена, с нажежената пушка в ръце, Тереса вижда една сгушена фигура. Фигурата се движи, така че, без да се спира, тя насочва дулото на автомата, натиска здраво спусъка и пътьом му изстрелва един куршум. Не вярвам, че ще успея, мисли тя след затихването на изстрела и се привежда, колкото може. Не вярвам. Още гърмежи отзад и пукот около главата й, куршуми се стрелкат бързо, като оловни комари. Обръща се и натиска отново спусъка, пушката с гадния откат подскача, отблясъците от собствените й изстрели я ослепяват, докато сменя позицията, точно в момента, когато някой прави на решето мястото, където се бе намирала преди секунда. Пукни се, копеле. Друга сянка отпред. Тичащи стъпки отзад, откъм гърба й. Сянката и Тереса се стрелят в упор, толкова отблизо, че различава лицето на кратката светлина от изстрелите: мустаци, широко отворени очи, побелели устни. Почти го тласка с дулото на пушката и продължава напред, докато другият пада на колене сред храстите. Профучават нови куршуми, търсят я, тя се спъва, търкаля се по земята. Автоматичната пушка прави клик, клак. Тереса се хвърля по гръб в калта, пълзи така, дъждът се стича по лицето й, докато натиска ръчката, вади дългия, извит двоен пълнител, обръща го, молейки се да няма много кал в мунициите. Оръжието й тежи на корема. Последни тридесет куршуми, уверява се тя, и обира тези, които се показват от пълнителя, за да ги почисти. Зарежда го. Клак. Вкарва в цевта и стреля назад със силата на валяка. Клак, клак. Тогава, откъм вратата, която е близо, се разнася изпълнен с възхищение глас на войник или полицай.

— Хайде, скъпа наркотрафикантке!… Покажи им как умират в Синалоа!

Тереса гледа към портата, слисана. Не знае дали да проклина или да се смее. Вече никой не стреля. Надига се на колене, после се изправя. Плюе горчива кал, миришеща на метал и барут. Тича на зиг-заг между дърветата, но вдига прекалено много шум в калта. Зад гърба й отново се разнасят пукот и гърмежи. Струва й се, че вижда нови сенки, пробягващи покрай зида, но не е сигурна. Праща къс откос надясно, друг наляво, шепне „кучи синове“, тича още пет-шест метра и пак се спотайва. Дъждът се превръща в пара при съприкосновението си с пламтящото дуло на оръжието. Сега е достатъчно близо до оградата и решетката на вратата, за да се убеди, че тя е отворена, да различи хората там отвън, легнали и приклекнали зад колите и да чуе думите, повтарящи се по мегафона:

— Елате насам, госпожо Мендоса… Ние сме военни от Девета Зона… Ще ви защитим.

Можехте да ме защитите малко по-навътре, мисли тя. Защото ми остават двадесет метра и те са най-дългите в живота ми. Сигурна, че никога няма да ги премине, тя се изправя в дъжда, сбогува се поред с призраците, придружавали я толкова дълго. Сбогом и всичко най-хубаво, момчета. Трижди проклета Синалоа, казва си за финал. Нов откос отдясно и друг отляво. Стиска зъби и се втурва да тича, препъвайки се в калта. Пада уморена, или почти пада, но този път никой не стреля. Така че внезапно спира, смаяна, обръща се назад и вижда тъмната градина и в дъното потъналата в мрак къща. Дъждът бие в локвите пред краката й, а тя върви бавно към портата, с пушката в ръка, към хората, които я гледат оттам, войници с блестящи от водата дъждобрани, цивилни и униформени федерални агенти, коли със запалени фарове, телевизионни камери, хора, легнали на тротоарите под дъжда. Фотосветкавици.

— Хвърлете оръжието, госпожо.

Насочва очи към прожекторите, които я заслепяват, без да разбира какво й казват. Накрая вдига леко автомата, гледа го, сякаш е забравила, че е в ръката й. Много тежи. Цял тон. Така че го пуска на земята и отново тръгва. Да му се не види, казва си, докато преминава през портата. Уморена съм до смърт. Надявам се, че някой от тия кучи синове има цигара.