Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (2)

1.

Паднах от облаците, в които се носех.

Винаги съм смятал, че мексиканските песни за контрабандисти са просто песни и че „Граф Монте Кристо“ е само роман. Казах го на Тереса Мендоса последния ден, когато прие да се срещне с мен, заобиколена от бодигардове и полицаи в къщата, в която бе настанена в богатия квартал „Чапултепек“, Кулиакан, щата Синалоа. Споменах Едмон Дантес и я попитах дали е чела книгата. Тя ми отправи безмълвен поглед, толкова продължителен, че се уплаших. После се обърна и загледа дъжда, който плющеше по стъклата. Не зная дали сянка от сивата светлина навън или някаква унесена усмивка очерта устата й и тя застина в странна, жестока линия.

— Не чета книги — каза тя.

Знаех, че лъже, както бе правила безброй пъти през последните дванадесет години. Но не исках да ставам неуместно настоятелен, така че смених темата. В дългия път, който бе изминала от заминаването до завръщането, имаше далеч по-интересни епизоди от четивата на жената, която най-сетне бе срещу мен, след като вървях по дирите й през три континента за последните осем месеца. Да кажа, че съм разочарован, би било неточно. Действителността обикновено е много по-бледа от легендата. Но в моя занаят думата „разочарование“ винаги е относителна: действителност и легенда са просто работен материал. Проблемът е в това, че се оказва невъзможно да живееш в продължение на седмици и месеци, обсебен от някого, без да си изградиш собствена представа, конкретна, и разбира се, неточна, за въпросното лице. Представа, която се загнездва в главата ти с такава сила и убедителност, че сетне се оказва трудно, и донякъде ненужно, да я променяш основно. Освен това ние, писателите, имаме привилегията читателите да възприемат изненадващо лесно нашата гледна точка. Затова в онази дъждовна утрин в Кулиакан знаех, че жената срещу мен вече никога няма да бъде истинската Тереса Мендоса, а друга, която изместваше реалната жена, създадена отчасти от мен, чиято история, непълна и противоречива, бях изградил отново, парче по парче, с помощта на онези, които я бяха познавали, мразили или обичали.

— Защо сте тук? — попита тя.

— Липсва ми един епизод от живота ви. Най-важният.

— Един епизод, казвате.

— Да.

Беше взела пакет „Фарос“ от масата и приближаваше пламъка на евтина пластмасова запалка към една цигара. Преди това бе възпряла с жест мъжа, седнал в другия край на стаята, който се надигаше услужливо с лявата ръка в джоба на сакото си. Беше на средна възраст, едър, възпълен, с много черна коса и буйни мексикански мустаци.

— Най-важният?

Остави цигарите и запалката на масата, в съвършена симетрия, но не ми предложи да запуша. Беше ми все едно, защото не пуша. На масата имаше още два пакета, пепелник и пистолет.

— Наистина трябва да е така — додаде тя, — щом днес се осмелявате да дойдете тук.

Погледнах пистолета. „Зиг-Зауер“. Швейцарски. Шестнадесет деветмилиметрови патрона в пълнител, в шахматен ред. И три недокоснати пълнителя. Златистите върхове на куршумите бяха едри като жълъди.

— Да — отговорих кротко аз. — Става дума за един епизод отпреди дванадесет години. Синалоа.

Отново ме изгледа безмълвно. Знаеше за мен, в нейния свят това можеше да се постигне с пари. Освен това преди три седмици й бях изпратил копие от незавършения текст. Това беше стръвта. Писмото, с което й се представях, с молба да попълня всички празноти.

— Защо да ви отговарям?

— Защото вложих много труд във вас.

Гледаше ме през цигарения дим, с присвити очи, като индианските маски от „Темпло Майор“^[1]. После стана, отиде до барчето, върна се с бутилка „Ерадура Репосадо“ и две малки, тесни чашки, от тези, които мексиканците наричат „кабалитос“^[2]. Беше облечена в удобен панталон от тъмен лен, черна блуза и със сандали. Направи ми впечатление, че не носи бижута — нито гердан, нито часовник, само седем тънки сребърни гривни на дясната ръка. Преди две години — изрезките от вестниците бяха в стаята ми в хотел „Сан Маркос“ — списание „Ола“ я беше наредило сред двадесетте най-елегантни жени на Испания. В същото време вестник „Ел Мундо“ информираше за последното съдебно разследване на бизнеса й в Коста дел Сол и връзките й с наркотрафика. От снимката, публикувана на първа страница, можеше да се предположи, че зад стъклото на колата е тя. Няколко бодигарда с тъмни очила я пазеха от репортерите. Единият от тях беше мустакатият дебелак, седнал сега в другия ъгъл на стаята, който ме наблюдаваше ненатрапчиво отдалеч.

— Много труд — повтори тя замислена.

— Така е.

Отпи малка глътка, права, без да спира да ме наблюдава. Беше по-ниска, отколкото изглеждаше на снимките или по телевизията. Движенията й бяха спокойни и уверени, сякаш всеки жест бе свързан със следващия по естествен начин, отхвърляйки всяка импровизация или колебание. Навярно вече не се съмнява, хрумна ми неочаквано. Уверих се, че на тридесет и шест години беше още привлекателна. Може би по-малко, отколкото на последните снимки, на които я бях виждал тук и там; снимки, запазени от хората, познавали я от другата страна на Атлантика. Бях виждал две снимки — анфас и профил, черно-бели, на стар картон от полицейското управление в Алхесирас. Също и видеоленти — неясни картини, завършващи винаги с яки горили, влизащи в кадър, за да отстранят насилствено обектива. Навсякъде се виждаше забележителната й осанка, почти винаги облечена в тъмно и с черни очила. Качваше се или слизаше от скъпи автомобили, фигурата й се очертаваше неясно, с размазан от телеобектива образ, седнала в заведение на открито в Марбеля, или на палубата на голяма и бяла като сняг яхта: Кралицата на Юга и легендата за нея. Жената, която се появяваше в светската хроника и едновременно с това — в криминалната. Но имаше и друга снимка, за чието съществуване не знаех. Преди да напусна къщата, два часа по-късно, Тереса Мендоса неочаквано реши да ми я покаже: много измачкана и залепена със скоч отзад снимка. Тя я сложи на масата между препълнения пепелник, бутилката текила, две трети от която беше изпразнила сама и „Зиг-Зауер“-а с трите пълнителя, стоящ там като поличба — наистина фаталистично потвърждение на това, което щеше да се случи същата вечер. Колкото до последната снимка, в действителност тя беше доста стара и беше само половин снимка, защото липсваше цялата лява част. На нея можеше да се види ръка на мъж, в ръкав на пилотско яке, върху раменете на младо момиче, мургаво, слабо, с гъста черна коса и големи очи. Момичето трябва да беше на двадесет и няколко години, облечено в много прилепнали панталони и грозно джинсово яке с космата яка. Гледаше към фотоапарата с несигурно изражение, една усмивка или се канеше да се появи на устните й, или току-що бе избледняла от тях. Забелязах, че въпреки прекалено тежкия грим, тъмните зеници имаха невинен, дори уязвим поглед. Той подчертаваше младостта на овалното лице, издължените бадемови очи, добре очертаната уста. Омекотените следи от индианска кръв се проявяваха в носа, в матовия цвят на кожата, във високомерно вирнатата брадичка. Тази девойка не е красива, но е особена, помислих си аз. Притежаваше неуловима, загатната красота, сякаш се беше размивала през поколенията, докато остави накрая отделни следи от някогашен блясък. И тази невинност, спокойна и доверчива. Ако не я познавах, тази невинност би ме трогнала. Предполагам.

— Почти не мога да ви позная.

Беше истина и й го казах. Не изглеждаше засегната от коментара ми. Само гледаше снимката на масата. Остана така доста дълго време.

— И аз не мога да се позная — заключи тя.

После я прибра в чантата, оставена на дивана — кожена чанта с нейните инициали, и ми посочи вратата.

— Мисля, че това е достатъчно — каза тя.

Изглеждаше много уморена. От дългия разговор, цигарите, бутилката текила. Имаше тъмни кръгове под очите, но те не бяха същите като на старата снимка. Станах, закопчах сакото си, протегнах й ръка, тя едва я докосна. Втренчих се в пистолета. Дебелакът в ъгъла на стаята беше до мен, безучастен, готов да ме изпрати. Погледнах с интерес прекрасните ботуши от кожа на игуана, коремът, преливащ над колана с ръчно изработена украса от влакно от пита^[3], издутината под сакото. Когато отвори вратата, се уверих, че пълнотата не му пречи и прави всичко с лекота, дори с една ръка. Очевидно пазеше другата като работен инструмент.

— Надявам се да се получи добре — отбелязах аз.

Тя проследи погледа ми към пистолета. Кимаше с глава, но не на думите ми. Беше заета със собствените си мисли. После промълви:

— Разбира се.

Тогава излязох оттам. Федералните агенти с предпазни жилетки и в пълно бойно снаряжение, които при идването ми ме бяха претърсили основно, продължаваха да са на пост във вестибюла и двора, а военен микробус и два полицейски мотора „Харли Дейвидсън“ се намираха до кръглия фонтан при входа. От другата страна на високия зид, на улицата, имаше петима или шестима журналисти и предпазвана от чадър телевизионна камера, държани на разстояние от войници в бойни униформи, които бяха направили кордон около имението. Завих надясно и тръгнах под дъжда да търся таксито, което ме чакаше една пряка по-нагоре, на ъгъла на улица „Генерал Анайа“. Сега знаех всичко, от което се нуждаех, тъмните кътчета бяха осветени, всяка част от историята на Тереса Мендоса, истинска или измислена, дойде на мястото си: от онази първа снимка, или половин снимка, до жената, която ме бе приела с автоматичен пистолет на масата. Липсваше развръзката, но щях да узная и нея в близките часове. Също като Тереса Мендоса, трябваше само да седна и да чакам.

 

 

Бяха изминали дванадесет години от следобеда, в който Тереса Мендоса започна да бяга в Кулиакан. В онзи ден — начало на толкова дълъг път между заминаване и завръщане, уреденият й свят, който смяташе, че е създала в сянката на Гуеро Давила, се срути и тя можеше да чуе трясъка на разпадащите се парчета. Изведнъж се почувства загубена и в опасност. Остави телефона, започна да снове нагоре-надолу, отваряше шкафове напосоки. Паниката я заслепяваше. Търсеше някакъв сак, в който да сложи най-необходимото, за да избяга оттам. Искаше да плаче за своя мъж или да крещи, докато гърлото й се пръсне. Но ужасът връхлиташе на приливи, блъскаше като вълни и парализираше действията и мислите й. Все едно беше яла гъба от Уаутла или пушила силна, тежка трева, която я пренасяше в чуждо тяло, над което нямаше никакъв контрол. Облече бързо, несръчно джинси, блуза и обувки и слезе, олюлявайки се, по стълбите, все още мокра под дрехите, с влажна коса, с малък сак, в който бе успяла да напъха няколко намачкани и разбъркани блузки, тънко яке, бельо, чорапи, портмоне с всичките си двеста песос и документите. Веднага ще дойдат вкъщи, беше я предупредил Гуеро. Ще дойдат да видят какво могат да намерят. И по-добре да не те сварят там.

Щом излезе на улицата, се спря нерешителна, с инстинктивната предпазливост на дивеч, надушващ наблизо ловеца и кучетата му. Пред нея се простираше сложната градска топография на една враждебна територия. Квартал „Лас Кинтас“: широки булеварди, тихи и комфортни къщи с бугенвилии и спрени отпред хубави коли. Дълъг път от мизерния квартал „Лас Сиете Готас“, помисли си тя. Внезапно й се стори, че госпожата от аптеката отсреща, продавачът от бакалията на ъгъла, където пазаруваше през последните две години, охранителят на банката със синята си униформа и дванайсеткалибров автомат през рамо, същият, който имаше навик да й подхвърля усмихнато комплименти всеки път, когато минаваше оттам, я дебнат и наблюдават заплашително. Вече няма да имаш приятели, беше казал накрая Гуеро, смеейки се с пълно гърло, смях, който тя понякога обожаваше, друг път ненавиждаше от цялата си душа. В деня, когато звънне телефонът и започнеш да бягаш, ще си сама, хубавице. И мен няма да ме има, за да ти помогна.

Притисна сака, сякаш да се предпази и тръгна по тротоара с наведена глава. Не поглеждаше никого, на първо време се опитваше да не ускорява крачка. Слънцето започваше да слиза към хоризонта далеч, над Тихия океан, чиито брегове бяха четиридесет километра по на запад, към Алтата. Палмите, гуайавите^[4] и манговите дървета се очертаваха на фона на небето, което скоро щеше да се оцвети в неповторимото оранжево на залезите в Кулиакан. Усещаше силно туптене в тъпанчетата на ушите си: глухо, монотонно пулсиране, насложено над уличния шум и потракването на токчетата й. Ако някой я повикаше в този момент, нямаше да може да чуе името си, навярно не би могла да чуе и шума от изстрела. От изстрела, предназначен за нея. От толкова очакване, със стегнати мускули и наведена глава, я боляха гърбът и бъбреците. Ситуацията. Безброй пъти бе чувала да й повтарят версията за голямата беда сред шеги, зеленина, чаши алкохол и цигарен дим, и я носеше живо запечатана в главата си, подобно на жигосано животно. В този бизнес, беше казал Гуеро, трябва да можеш да отгатнеш Ситуацията. Ето, някой ще дойде и ще ти каже „добър ден“. Може да го познаваш и той да ти се усмихне. Приятно. Предразполагащо. Но ще забележиш нещо странно: неясно усещане, сякаш нещо не е наред. И в следващия миг ще си мъртъв. Гуеро гледаше Тереса, докато говореше, с пръст, насочен към нея като револвер, сред смеха на приятелите си. Или мъртва. Въпреки че смъртта е за предпочитане пред това да те отведат жива в пустинята, където да те разпитват с ацетиленова горелка и с много търпение. Защото лошото на въпросите е не че знаеш отговорите — в този случай облекчението идва скоро, а че не ги знаеш. Това е проблемът, както казваше Кантинфлас^[5]. Истинският. Ще ти бъде много трудно да убедиш човека с горелката, че не знаеш неща, които той предполага, че знаеш и които му се иска да знаеш.

Мамка му. Помоли се Гуеро да е умрял бързо. Да са го гръмнали и край, заедно с „Чесна“-та. Да е станал храна на акулите, вместо да са го завели в пустинята, за да му задават въпроси. При федералните и ДЕА въпросите обикновено приключваха със затвора в Алмолойа или в Тусон. Човек може да стигне до споразумение, да се договори. Може да стане свидетел, ползващ се със специална защита, или привилегирован затворник, ако знае как да изиграе картите си. Но делата на Гуеро никога не минаваха оттам. Не беше страхливец, нито предател. Беше мамил съвсем малко, повече за удоволствието да живее на ръба на острието, отколкото за пари. Ние от Сан Антонио, перчеше се той, обичаме да си играем с огъня. Да преметнеш тия типове според него беше забавно. И им се надсмиваше в себе си, когато му нареждаха „закарай това, откарай онова, момче, не се бави“, когато го вземаха за прост наемен убиец за хиляда песос и когато му подхвърляха на масата, без капка уважение, пачки новички долари при завръщането от всеки полет, от който шефовете трупаха чували с пари, а той рискуваше свободата и живота си. Проблемът беше, че на Гуеро не му стигаше да свърши работата, необходимо му бе да го разкаже. Имаше голяма уста. За какво да сваляш най-хубавата женска, ако не можеш да се изфукаш пред всички приятели. А ако дойдат убийците, нека „Лос Тигрес“ или „Лос Туканес“ от Тихуана запеят за теб и песните им да звучат по баровете и по радиото в колите. Дявол да го вземе. Чиста легенда, приятелю. Много пъти, сгушена в рамото му, докато пиеха в някой бар, на празненство, или между два танца в салон „Мароко“, той с бира „Пасифико“ в ръка, а тя с нос напрашен от бели кокаинови въздишки, потръпваше, чувайки го да споделя с приятелите си неща, които всеки здравомислещ човек би запазил в дълбока тайна. Тереса нямаше образование, нямаше нищо друго, освен Гуеро, но знаеше, че приятелите се доказват само ако те посетят в болницата, в затвора или на гробището. Което идваше да каже, че приятелите са приятели, докато не престанат да бъдат такива.

Премина три пресечки, без да поглежда назад. Нямаше начин. Токовете й бяха прекалено високи и разбра, че ще си изкълчи глезена, ако се втурне да тича. Събу се, прибра обувките в сака и боса зави надясно на следващия ъгъл, за да излезе на улица „Хуарес“. Там се спря пред една закусвалня, за да провери дали не я следят. Не видя нищо обезпокоително, така че, за да си даде време да размисли и успокои туптенето на сърцето си, бутна вратата на заведението и седна на една маса в дъното, с гръб към стената и поглед към улицата. За да изследва Ситуацията, както присмехулно би казал Гуеро. Или поне да се опита. Влажната коса се спускаше пред лицето й, отмахна я само един път, после реши, че така е по-добре, за да го скрива малко. Сервираха й шейк от нопал^[6]. Известно време не помръдна, неспособна на две поредни свързани мисли. После почувства желание да пуши и си даде сметка, че при лудото бягство бе забравила цигарите си. Помоли за една цигара жената на бара, прие огънчето от запалката й, докато се правеше, че не забелязва учудения й поглед, отправен към босите й крака. Остана безмълвна, пушеше и се опитваше да подреди мислите си. Сега, да. Димът в белите дробове й възвърна някакво спокойствие, достатъчно, за да анализира по-практично Ситуацията. Трябваше да стигне до другата, сигурната къща, преди койотите да я открият и тя самата да свърши без време като второстепенен герой в тия наркопесни^[7], които Гуеро си мечтаеше „Лос Тигрес“ и „Лос Туканес“ да създадат за него. Там бяха парите и документите. А без тях, колкото и да бягаше, никога никъде нямаше да стигне. Там беше и бележникът на Гуеро: телефони, адреси, контакти, нелегални писти в Южна Калифорния, Сонора, Чихуахуа и Коауила, приятели и неприятели. Не беше лесно да се разграничат едните от другите — в Колумбия, Гватемала, Хондурас, от едната и другата страна на река Браво: Ел Пасо, Хуарес, Сан Антонио. Бележника го изгаряш или го скриваш, беше й казал той. За твое добро дори не поглеждай вътре, хубавице. Дори не поглеждай. Само в краен случай, ако си съвсем отчаяна, го дай на дон Епифанио Варгас, размени го срещу живота си. Ясно ли е? Закълни ми се, че няма да отваряш бележника за нищо на света. Закълни се в Господа и Света Богородица. Ела тук. Закълни се в това, което държиш в ръцете си.

Не разполагаше с много време. Беше си забравила и часовника, но видя, че още не бе мръкнало. Улицата изглеждаше спокойна, обичайният трафик, случайни минувачи, наблизо нямаше никой. Остави десет песос на масата и се надигна бавно, стискайки сака. Не се осмели да погледне лицето си в огледалото на излизане. На ъгъла едно момче продаваше разхладителни напитки, цигари и вестници, поставени върху амбалажен картон, на който се четеше „Самсунг“. Купи кутия „Фарос“ и кибрит, погледна крадешком зад гърба си и продължи пътя си умишлено бавно. Ситуацията. Една паркирана кола, един полицай, един мъж, който метеше тротоара, я накараха да трепне. Мускулите на гърба я заболяха отново, усещаше горчив вкус в устата си. Токчетата пак я затрудняваха. Ако я видеше сега Гуеро, помисли си тя, щеше да й се изсмее. Наум го наруга за това. Къде е сега смехът ти, негоднико, след като я закъса така. Къде е надменността ти на истински мъжкар и голям смелчага. Като минаваше покрай една кръчма, долови мирис на препечено месо и горчивият вкус в устата й стана по-силен. Спря, влезе в един вход и повърна струя сок от нопал.

 

 

Познавах Кулиакан. Преди срещата с Тереса Мендоса вече бях ходил там, съвсем в началото, когато започвах да проучвам живота й и тя беше само смътно професионално предизвикателство под формата на няколко снимки и изрезки от вестници. Върнах се и по-късно, когато всичко свърши, и най-сетне разполагах с това, от което се нуждаех: факти, имена, места. Сега мога да го подредя без празнини, освен неизбежните или уместните. Ще кажа също, че всичко започна преди време, на един обяд с Рене Делгадо, директор на областния вестник „Реформа“. С Рене сме стари приятели от времето, когато като млади репортери живеехме в една стая в хотел „Интернасионал“ в Манагуа, по време на войната срещу Сомоса. Сега се виждаме при пътуванията ми до Мексико, за да споделим меланхолията, бръчките и белите си коси. Тогава, докато ядяхме ескамоле^[8] и пилешки хапки в „Сан Анхел Ин“, той ми предложи тази работа.

— Ти си испанец, имаш добри контакти там. Напиши ни един обширен репортаж за нея.

Отказах, докато се опитвах да не позволя съдържанието на една от хапките да се стече по брадичката ми.

— Вече не съм репортер. Сега си измислям всичко сам и не падам под четиристотин страници.

— Направи го по твоя начин — настоя Рене. — Някакъв шибан литературен репортаж.

Привърших с хапката и обсъдихме всички „за“ и „против“. Двоумях се до кафето и първата пура „Дон Хулиан“, точно когато Рене ме заплаши, че ще извика мариачите. Но сметката му излезе крива: репортажът за „Реформа“ се превърна в частен литературен проект, макар че приятелят ми не се засегна особено. Напротив: на следващия ден предостави на мое разположение най-добрите си връзки по тихоокеанското крайбрежие и във федералната полиция, за да мога да попълня тъмните години в историята. Етапът от живота на Тереса Мендоса, непознат в Испания и едва открехнат в Мексико.

— Поне ще ти направим рецензия — рече той. — Негодник.

Дотогава беше известно само, че е живяла в „Лас Сиете Готас“, много беден квартал на Кулиакан, и че е родена от майка мексиканка и баща испанец. Знаеше се още, че е изоставила учението в първите класове и че е била продавачка в магазин за шапки на пазара „Буелна“, а после касиерка в обменно бюро на улица „Хуарес“. Докато един следобед, на Задушница — иронично предзнаменование — животът не я изправил на пътя на Раймундо Давила Пара, пилот на заплата в картела Хуарес, познат в онези среди като Гуеро^[9] Давила, заради светлата коса, сините очи и вида си на гринго. Всичко това се знаеше повече от легендата, изтъкана около Тереса Мендоса, отколкото от точни данни, така че, за да осветля тази част от биографията й, заминах за столицата на щата Синалоа, на западното крайбрежие, срещу Калифорнийския залив, и се разходих из улиците и заведенията. Дори минах по същия път, или почти същия, който тя бе извървяла след телефонното обаждане и напускането на дома, в който беше живяла с Гуеро Давила. Така се оказах пред гнезденцето, обитавано от двамата в продължение на две години: удобна и тиха къщичка на два етажа, със заден двор, мирти и бугенвилии на вратата, разположена в югоизточната част на „Лас Кинтас“, квартал на наркотрафиканти средна класа, на които работите им вървят добре, но не толкова, че да си позволят луксозно имение в квартала за избраници „Чапултепек“. После вървях под кралските палми и мангови дървета. При пазара се спрях, за да погледам младите момичета. С мобилен телефон в едната ръка и калкулатор в другата, те сменяха валута насред улицата. Казано по друг начин, изпираха в мексиканско песо парите на шофьорите на спиращите до тях коли с техните пачки долари с мирис на първокласен хашиш от планината или на бял прах. В този град, където незаконното често беше обществен договор и начин на живот — една известна фраза гласи, че да работиш срещу закона е семейна традиция, — Тереса Мендоса е била за известно време едно от тези момичета, докато до нея не спрял един черен, мощен форд бронко. Раймундо Давила Пара спуснал тъмното стъкло на прозорчето и останал загледан в нея от шофьорското си място. От този миг животът й се променил завинаги.

* * *

Сега, с пресъхнала уста и страх в очите, тя вървеше по същия тротоар, по който всяка плочка й беше позната. Преценяваше момичетата, които разговаряха на групички или се разхождаха в очакване на клиенти покрай магазина за плодове „Ел Канарио“, поглеждаше недоверчиво към спирката на автобусите и трамваите за планината и към сергиите на пазара, край които пъплеше мравуняк от жени с кошници и мустакати мъже с шапки от палмови листа. От музикалния магазин след бижутерията на ъгъла до нея достигнаха мелодията и думите на „Вързопи от по едно кило“, пееха „Лос Динамикос“ или „Лос Тигрес“. От това разстояние не можеше да ги чува добре, но познаваше песента. Дявол да го вземе. Познаваше я прекалено добре, защото беше любимата на Гуеро. Кучият му син имаше навика да си я тананика, докато се бръснеше, на отворен прозорец, за да скандализира съседите, или тихичко й я пееше на ухото, когато се забавляваше да я дразни.

Приятелите на баща ми

Ме обичат и уважават

И на два, и на триста метра

Издигам самолети

Стрелям с всички

Калибри пистолети…

Гуеро, негоднико, помисли си отново тя и почти го изрече на глас, за да овладее давещото я ридание. После се озърна. Продължаваше да дебне за лице или присъствие, което да означава заплаха. Несъмнено щяха да изпратят някого, когото познава. Който би могъл да я разпознае. Затова надеждата й бе да го види преди той да е видял нея. Или те. Защото имаха навика да ходят по двама, за да си помагат. Също и за да се следят, в този бизнес никой няма пълно доверие на никого, дори на собствената си сянка. Да го разпознае достатъчно бързо, за да има време да забележи заплахата в погледа му. Или в усмивката му. Някой ще ти се усмихне, спомни си тя. И в следващия миг ще си мъртва. Ако имаш късмет, добави си на ум. С много голям късмет ще съм мъртва. В Синалоа, рече си тя, представяйки си пустинята и споменатата от Гуеро горелка, да имаш или да нямаш късмет е въпрос само на време, на събиране и изваждане. Колкото по-дълго умираш, толкова по-малко късмет имаш.

На „Хуарес“ посоката на уличното движение й идваше в гръб. Даде си сметка за това и когато подмина гробището Сан Хуан, зави наляво и потърси улица „Генерал Ескобедо“. Гуеро й беше обяснил — ако някога усети, че я следят, трябва да се опита да върви по улици с движение срещу нея, за да вижда идващите коли. Продължи по улицата, като се обръщаше и поглеждаше от време на време назад. Стигна центъра на града, премина покрай бялата сграда на общината и се сля с тълпата, изпълваща автобусните спирки и околностите на пазара „Гармендия“. Едва там се почувства малко по-сигурна. Небето пламтеше, наситено оранжево от залеза над сградите на запад, витрините започваха да осветяват тротоарите. На такива места почти никога не убиват, помисли си тя. Нито те отвличат. Имаше двама полицаи от пътната полиция, застанали на ъгъла в кафявите си униформи. Лицето на единия й беше смътно познато, затова се обърна и промени посоката. Много местни полицаи бяха на заплати при наркотрафикантите, както и тези от Съдебна система, и федералните, и толкова други. Осигуряват своя дял прашец в джоба и чашките гратис в заведенията. Те се грижеха за спокойствието на босовете на мафията или практикуваха здравословния принцип: „Живей, вземи своето и остави другите да живеят, ако не искаш сам да престанеш да живееш“. Преди три месеца новодошъл шеф на полицията се опита да промени правилата. Надупчиха го със седемдесет куршума от „кози рог“ — така наричаха тук автомата „Калашников“ 47, пред вратата на дома му, в собствената му кола.

Ра-та-та-там. В магазините вече се продаваха песни на тази тема. Седемдесет парчета олово, беше заглавието на хита. Убиха шефа Ордониес, уточняваше текстът, в шест сутринта. Бяха много куршуми за толкова ранен час. Това е Синалоа. Певци като Аса от Планината се снимаха на плакати със самолет отзад и 45-калибров автоматичен пистолет в ръка, а Чалино Санчес, местен музикален идол, който преди всичко беше човек на мафията, а след това композитор и певец, го направиха на решето заради жена или кой знае заради какво. За тези песни нямаше нужда от въображение.

На ъгъла при сладоледаджийницата „Ла Мичоакана“ Тереса изостави пазара, магазините за обувки и дрехи и пое надолу по улицата. Тайният апартамент на Гуеро, убежището му за извънредни случаи, се намираше на няколко метра, на втория етаж на тиха жилищна сграда, пред чийто вход на количка продаваха миди през деня и такос^[10] с печено месо вечерта. По принцип никой, освен тях двамата не знаеше за съществуването на това местенце. Тереса беше ходила само веднъж, самият Гуеро го посещаваше рядко, за да го запази чисто. Тя се качи по стълбите, като се опитваше да не вдига шум, постави ключа в ключалката и бавно го завъртя. Знаеше, че вътре не може да има никой, но въпреки това огледа трескаво апартамента, за да види дали всичко е наред. Дори това кътче не е напълно сигурно, беше казал Гуеро. Може някой да ме е мернал, нещо да е научил и знам ли какво още. В тази кулиаканска земя всички се познават. А и да не е така, ако ме хванат, ако им падна жив, ще мога да мълча за кратко, преди да ме принудят да пропея, да изтръгнат и майчиното ми мляко, цялата гадост. Така че опитай се да не дремеш на пръта като кокошките, хубавице моя. Надявам се да издържа достатъчно, за да вземеш парите и да изчезнеш, преди да са се изсипали в апартамента. Но нищо не ти обещавам, скъпа, продължаваше да се усмихва мръсникът му с мръсник, докато й казваше това. Нищо не ти обещавам.

Въпросното кътче беше с голи стени, без украси и излишни мебели. Имаше само една маса, четири стола, един диван и голямо легло в спалнята с нощно шкафче и телефон. Прозорецът на спалнята гледаше към задния двор на сградата, — просторен парцел с дървета и храсти, използван за паркиране, в края на който се виждаха жълтите кули на църквата „Сантуарио“. Имаше един вграден шкаф с двойно дъно. Тереса го отвори и намери два дебели пакета с пачки от стодоларови банкноти. Двадесет хиляди, пресметна със старата си опитност на момиче от обменно бюро от улица „Хуарес“. Там беше и бележникът на Гуеро: дебела тетрадка с кафяви кожени корици. Дори не го отваряй, спомни си тя. Имаше още около триста грама наркотик и един огромен хромиран колт „Добле Агила“ със седефена дръжка. Гуеро не обичаше оръжията и никога не носеше револвер или пистолет — за нищо не служи, щом те търсят, ще те намерят, — но предвидливо пазеше този за извънредна ситуация. За какво да ти казвам, че няма да има такава, когато ще има. И Тереса не обичаше оръжията, но като всеки мъж, жена или дете от Синалоа умееше да си служи с тях. А ако трябва да си представим извънредна ситуация, то тази беше точно такава. Така че тя провери дали пълнителят на колта е пълен, дръпна назад затвора и като го пусна, един 45-милиметров патрон влезе със звучно и зловещо изщракване пред камерата на цевта. Ръцете й трепереха от нервно напрежение, докато напъхваше всичко в донесения сак. По средата на операцията я стресна шумът от ауспух на кола долу на улицата. Известно време не помръдна, ослушваше се, после продължи. При доларите имаше и два паспорта: неин и на Гуеро. И двата бяха с редовни американски визи. Загледа се за момент в снимката на Гуеро: ниско остриганата коса, очите на гринго, гледащи спокойно в обектива, вечната, едва загатната усмивка. След миг двоумене сложи само своя паспорт в сака. Когато наведе лице и усети как сълзи се стичат по брадичката й и капят по ръцете й, си даде сметка, че от дълго време плаче.

Огледа се наоколо със замъглени очи, опитваше се да прецени дали не е забравила нещо. Сърцето й биеше толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите й. Отиде при прозореца, погледна към улицата, притъмняваща от вечерните сенки, сергията с такос бе осветена от лампа и от жарта на скарата. Сетне запали една „Фарос“ и направи няколко неуверени крачки из апартамента, всмуквайки нервно от цигарата. Трябваше да се махне оттам, но не знаеше къде да отиде. Ясно й беше само, че трябва да си тръгне. Стоеше на вратата на спалнята, когато погледът й падна на телефона и една мисъл мина през ума й: дон Епифанио Варгас. Свестен човек беше дон Епифанио. Беше работил с Амадо Карильо^[11] в златните години на въздушни мостове между Колумбия, Синалоа и САЩ, винаги се беше отнасял добре с Гуеро, беше точен и човек на думата. После се зае с друг бизнес, влезе в политиката и вече не му трябваха самолети. Наложи се пилотът му да си търси други господари. Дон Епифанио бе предложил на Гуеро да остане при него, но на Давила му харесваше да лети, дори и да е за други. Там горе си нещо, казваше той, а тук долу си никой. Дон Епифанио не се разсърди, дори му зае пари за нова „Чесна“, след като първата се разби при тежко приземяване на писта в планината. Самолетът превозваше триста килограма добре опакован наркотик „доня Бланка“^[12], а два федерални хеликоптера кръжаха около него. Пътищата долу бяха позеленели от униформи, „R-15“^[13]-ките бълваха огън сред сирени и мегафони — веселба за милиони. Тогава на Гуеро му се размина на косъм, първо от хората на закона, после от собствениците на товара. Отърва се само със счупена ръка. На собствениците трябваше да докаже с изрезки от вестници, че цялата пратка е била конфискувана от властите, че трима от осемчленния екип, отговарящ за приемане на товара, бяха загинали при опит да защитят пистата, че са били издадени от един от доносниците на федералните от Бодирагуато. Приказливецът бе задушен с найлонов плик на главата. Баща му, майка му и сестра му бяха убити по същия начин. Мафията имаше обичая да действа масирано. А Гуеро, освободен от подозрение, можа да си купи нова „Чесна“ благодарение на заема от дон Епифанио Варгас.

Тереса загаси цигарата, остави сака отворен на пода до горния край на леглото и извади бележника. Гледа го известно време, без да го докосва. Дори не поглеждай вътре, припомняше си тя. Стоеше си противният бележник на гадното приятелче, което сега танцуваше с оная, плешивата, а тя послушно не го отваряше, представете си каква тъпачка. Не си и помисляй, казваше й един глас отвътре. Само го прелисти, подтикваше я друг. Ако това е цената на живота ти, провери колко струва. За да си вдъхне смелост, извади пакетче прах, заби нокът в пликчето, поднесе част от наркотика към носа си и смръкна дълбоко. След миг отново загледа бележника, с нова бистрота на ума и с добре изострени сетива. Накрая го отвори. Името на дон Епифанио беше там, заедно с други, от които я побиха ледени тръпки: Чапо Гусман, Сесар Батман Гуемес, Ектор Палма… Имаше телефони, места за срещи, посредници, цифри, чийто смисъл не проумяваше. Продължи да чете и постепенно пулсът й стана по-бавен, докато накрая почти замря. Дори не поглеждай вътре, спомни си тя, потръпвайки. Да му се не види. Сега разбираше защо. Всичко беше много по-лошо, отколкото си го бе представяла.

Тогава чу вратата да се отваря.

 

 

— Я виж кой е тук, приятелю Поте. Каква изненада.

Усмивката на Гато^[14] Фиерос блестеше като острие на мокър нож, — влажна и заплашителна, присъща за наемен убиец от американски филм, от тия, в които наркотрафикантите винаги са мургави, от латински произход и злодеи, тип Педро Наваха^[15] и Хуанито Алиманя^[16]. Гато Фиерос беше мургав, същински латиноамерикански злодей, сякаш току-що излязъл от песен на Рубен Бладес или Уили Колон. Оставаше неясно само дали той преднамерено поддържаше стереотипа или Рубен Бладес, Уили Колон и американските филми се вдъхновяваха от хора като него.

— Момичето на Гуеро.

Стрелецът стоеше прав, облегнат на рамката на вратата, с ръце в джобовете. Котешките му очи, на които дължеше прякора си, не се отделяха от Тереса, докато говореше на приятеля си и кривеше уста на една страна в самонадеяна и лукава усмивка.

— Аз нищо не знам — каза Тереса.

Беше така ужасена, че едва позна собствения си глас. Гато Фиерос поклати разбиращо два пъти глава.

— Разбира се — рече той.

Усмивката се разливаше по лицето му. Вече не знаеше броя на мъжете и жените, които бяха казвали, че не знаят нищо, преди да ги убие — бързо или бавно, според обстоятелствата, в страна, в която да умреш насилствено е нещо естествено: двадесет хиляди песос — убийство на обикновен човек, сто хиляди песос — убийство на полицай или съдия, убийство гратис — ако става дума да помогнеш на приятел. Тереса беше в течение на подробностите. Познаваше Гато Фиерос, а също и приятелчето му Потемкин Галвес, когото наричаха Поте Галвес или Пинто. Двамата носеха сака, копринени ризи „Версаче“, джинсови панталони и почти еднакви ботуши от игуана, сякаш пазаруваха от един и същи магазин. Бяха наемни убийци на Сесар Батман Гуемес и често се бяха срещали с Гуеро Давила: като колеги, ескорт на товари, транспортирани по въздух до планината, бяха и другари по чашка и във веселбите. Тези веселби започваха в „Дон Кихот“ по някое време вечерта, със свежи пари, миришещи на това, на което обикновено миришеха, и продължаваха до късни доби по масите в баровете „Лорд Блек“ и „Озирис“, където разсъблечени жени танцуваха срещу сто песос пет минути, срещу двеста и тридесет, ако действието се развиваше в сепаре. Осъмваха с уиски „Бюкенън’с“ и музика от Северно Мексико, преборваха махмурлука, смъркайки с пълна сила кока, докато „Лос Хураканес“, „Лос Пумас“, „Лос Бронкос“ или коя да е друга група, платена с банкноти от по сто долара, им пееше „По грам на ноздра“, „Шепа бял прах“, „Смъртта на един федерален агент“, все истории за мъртъвци или за хора, които щяха да умрат.

— Къде е? — попита Тереса.

Гато Фиерос се усмихна мазно и накриво.

— Чуваш ли я, Поте?… Пита за Гуеро. Каква изненада.

Продължаваше да стои облегнат на вратата. Другият убиец кимна с глава. Беше широкоплещест и пълен, с внушителен вид, имаше гъсти черни мустаци и тъмни петна по кожата, като петнист кон. Не се държеше толкова непринудено като приятеля си, погледна нетърпеливо часовника си. Или може би се чувстваше неловко. Движението на ръката му откри дръжката на револвера — на кръста, под лененото сако.

— Гуеро — повтори Гато Фиерос замислено.

Беше извадил ръцете от джобовете си и се приближаваше бавно към Тереса, която продължаваше да стои неподвижна край горната част на леглото. Щом стигна до нея, спря отново и я загледа.

— Виждаш ли, миличка — каза накрая. — Твоят човек се мислеше за много хитър, но се провали.

Тереса усещаше страха свит на кълбо в стомаха си като гърмяща змия. Ситуацията. Страхът беше бял и хладен, като повърхността на надгробен камък.

— Къде е? — настоя тя.

Говореше не тя, а някаква непозната, чиито непредвидими думи я смайваха. Неразумна непозната, несъзнаваща крайната необходимост от мълчанието. Гато Фиерос трябва да бе почувствал нещо такова, защото я погледна изненадан, че е в състояние да задава въпроси, вместо да е парализирана или да крещи от ужас.

— Няма го. Умря.

Непознатата продължаваше да действа на своя глава и Тереса се стресна, когато я чу да казва: „мръсни кучи синове“. Това каза или това се чу да казва, вече съвсем разкаяна, когато последната сричка едва излизаше от устатата й. Гато Фиерос я изучаваше с голямо любопитство и внимание. Гледай ти, колко смела излезе. На всичкото отгоре и ни обижда.

— Тези устенца — поде той мило.

После й удари един шамар и тя се просна на леглото. Наблюдава я известно време, сякаш оценяваше гледката. Кръвта бучеше в слепоочията й, бузата й пламтеше. Зашеметена от удара, Тереса го видя да спира поглед на пакета с белия прах върху нощното шкафче, да сграбчва една щипка и да я поднася към носа си. Ха така, каза наемният убиец. Има примеси, но все пак е добър. После, докато потъркваше палеца и показалеца си, предложи на приятеля си. Но другият отказа, поклащайки глава, и пак погледна часовника си. Не бързаме, братко, отбеляза Гато Фиерос. Въобще не бързаме и хич не ми пука колко е часът. Отново гледаше към Тереса.

— Хубаво парче — уточни той. — На всичко отгоре и вдовичка.

От вратата Поте Галвес произнесе името на другаря си.

— Гато — каза той с много сериозен тон. — Да свършваме.

Първият вдигна ръка, за да го накара да мълчи и седна на леглото.

— Я не се занасяй — настоя другият. — Инструкциите са ясни. Казаха да я очистим, а не да я оправим. Така че да действаме бързо и не ставай гадняр.

Но Гато Фиерос поклащаше глава, сякаш заслушан в ромоленето на дъжда.

— Давай — рече той. — Винаги ми се е искало да опъна тази женска.

Вече я бяха изнасилвали, преди да стане любовница на Гуеро Давила. Беше на петнадесет години, когато няколко момчета от „Лас Сиете Готас“ я изнасилиха, а после и мъжът, който я уреди да работи в бюрото за смяна на валута. Така че знаеше какво я очаква, когато острата като нож усмивка на стрелеца стана по-влажна и той дръпна копчето на джинсите й. Изведнъж вече не изпитваше страх. Защото това не се случва, мина й през ума. Заспала съм и това е само кошмар, подобно на толкова други, а съм го преживявала и преди. Това се случва на друга жена и аз го виждам насън, тя прилича на мен, но не съм аз. Мога да се събудя, когато пожелая, да усетя дишането на моя мъж на възглавницата, да се сгуша в него и да открия, че нищо от това никога не се е случвало. Мога също и да умра, докато спя, от инфаркт, от сърдечен удар, от какво ли не. Мога да умра внезапно и нито сънят, нито животът да имат значение. Дълъг сън без образи и без кошмари. Вечен покой от нещо, което никога не се е случвало.

— Гато — настоя пак другият.

Най-сетне се беше размърдал, беше пристъпил навътре в стаята.

— Хей, какво става — рече той. — Гуеро беше от нашите. Много точен. Спомни си планината, Ел Пасо, границата на река Браво. Баровете. И това е неговото момиче.

Докато изговаряше всичко това, той извади револвер „Питон“ от колана си и го насочи към челото на Тереса.

— Дръпни се да не те опръска, братко, и да приключваме.

Но Гато Фиерос си беше наумил друго и следеше, заплашителен и дързък, с едното око Тереса, а с другото приятеля си.

— Така или иначе ще умре — каза той, — ще е напразно разхищение.

Той отстрани „Питон“-а с един удар на ръката. Поте Галвес започна да мести очи от Тереса към него и обратно, нерешителен, дебел, с потъмнели очи на недоверчив индианец и стрелец от Север, с капки пот по гъстите мустаци, с пръст встрани от спусъка на револвера, чието дуло бе насочено нагоре, сякаш възнамеряваше да се почеше по главата с него. Тогава Гато Фиерос извади оръжието си — една голяма, посребрена „Берета“, насочи я право срещу другия, целеше се в главата му и му каза през смях или да яха и той женската, та да делят по равно, или, ако е от ония, дето предпочитат сами да се оправят, да се маха от пътя му, защото в противен случай ще започнат със стрелбата и ще се разлетят като бойни петли. Тъй че Поте Галвес погледна Тереса примирено и засрамено, няколко мига не помръдна, сетне отвори уста да каже нещо, но не каза нищо. Вместо това прибра бавно „Питон“-а на кръста си, отдалечи се, без да бърза, от леглото и тръгна с мудни крачки към вратата, без да се обръща. Другият наемен убиец продължаваше да го държи подигравателно на мушка и му каза: после ще те поканя на едно уиски, колега, за да те утеша, че си станал обратен. Щом той изчезна от стаята, Тереса чу шум от удар, от нещо, което ставаше на трески. Навярно Поте Галвес бе разбил с юмрук, едновременно мощен и безсилен, вратата на гардероба и поради някаква странна причина Тереса му благодари в себе си. Но нямаше време да мисли за това, защото Гато Фиерос вече смъкваше джинсите й, по-скоро ги издърпваше грубо, повдигаше нагоре блузата й, притискаше грубо гърдите й и слагаше дулото на пистолета между бедрата й, сякаш искаше да я разкъса с него. Тя се остави в ръцете му без вик, без стон, с широко отворени очи, вперени в белия таван на стаята. Молеше се на Господ всичко да свърши скоро и после Гато Фиерос да я убие бързо, преди случилото се да престане да изглежда кошмарен сън и да се превърне в жив ужас.

Беше старата, вечна история. Да свърши така. Не можеше да е по друг начин, въпреки че Тереса Мендоса никога не си бе представяла, че Ситуацията ще мирише на пот, на разгонен мъжкар, на алкохола, изпит от Гато Фиерос, преди да тръгне по дирите на плячката си. Дано да свърши, мислеше тя в моменти на просветление. Дано да свърши веднъж завинаги и да си отдъхна. Това й минаваше през ума за момент и после тя отново потъваше в празнотата, лишена от чувства и от страх. Беше прекалено късно за страх. Той се изпитва, преди нещата да се случат, а утехата, когато те дойдат е, че всичко има край. Единственият истински страх е краят да не се забави прекалено. Но това нямаше да бъде така в случая с Гато Фиерос. Тласъците му бяха яростни, беше нетърпелив да свърши и да се облекчи. Мълчалив. Припрян. Напираше жестоко и безогледно, като я избутваше постепенно към края на леглото. Примирена, с очи втренчени в белотата на тавана, с ясно съзнание само за секунди, с празна глава, докато изтърпяваше натиска, Тереса отпусна ръката си надолу и се натъкна на отворения сак на пода, от другата страна на леглото.

Ситуацията може да има две посоки, откри тя внезапно. Може да е Твоя или на Другите. Изненадата й от подобно разкритие бе такава, че ако мъжът, който я притискаше й го бе позволил, тя би седнала на леглото, с вдигнат нагоре пръст, много сериозна и замислена, за да се увери в него. Да видим. Да разгледаме тази страна на въпроса. Но не можеше да седне, защото единствено ръката й бе свободна, тя бе попаднала случайно в сака и сега докосваше сред пачките банкноти и дрехите студения метал на намиращия се вътре колт „Добле Агила“.

Това не става с мен, помисли си тя. Или по-скоро не успя да помисли нищо, задоволи се само да наблюдава пасивно другата Тереса Мендоса, която мислеше вместо нея. Въпросът е, че когато си даде сметка, тя или другата жена, следена от нея, беше свила пръсти около дръжката на пистолета. Предпазителят беше вляво, точно до спусъка и копчето за изпразване на пълнителя. Докосна го с палеца и усети, че се хлъзва надолу, вертикално, и освобождава ударника. Има един куршум вътре, помъчи се да си спомни. Има един зареден куршум, защото аз го сложих там, в цевта. Спомняше си едно метално изщракване. Или пък само си въобразявам, че съм го направила, а не съм, и куршумът не е там. Прецени всичко това с хладна пресметливост: предпазител, спусък, ударник. Куршум. Това би била нормалната последователност на събитията, стига онова изщракване да е било действително, а не плод на въображението й. В противен случай ударникът щеше да щракне в празното пространство и Гато Фиерос щеше да разполага с достатъчно време, за да се ядоса. Във всеки случай нещата нямаше да се влошат особено. Навярно малко повече насилие или озлобление в последния момент. Нищо, което да не приключи до половин час: за нея, за наблюдаващата я отстрани жена или за двете едновременно. Нищо, което да не престане скоро да боли. В тия размишления беше потънала тя, когато спря да се взира в белия таван и си даде сметка, че Гато Фиерос вече не се движи, а я гледа. Тогава Тереса вдигна пистолета и стреля в лицето му.

 

 

Миришеше на изгоряло, на дим и барут. Грохотът още отекваше в стените на спалнята, когато Тереса натисна за втори път спусъка. Но „Добле Агила“-та беше отскочила нагоре при първия изстрел, отплесвайки се толкова при гърмежа, че новият удар отчупи от мазилката парче, голямо колкото длан. Гато Фиерос лежеше проснат върху нощното шкафче, закрил устата си с ръце, сякаш се задушаваше, измежду пръстите му бликаха струи кръв, които плискаха очите му, широко отворени от изненада, смаяни от избухването на изстрела, който бе обгорил косата, веждите и миглите му. Тереса не можеше да разбере дали той надава викове или не, защото шумът от гърмежа се беше блъснал в тъпанчетата й и я беше оглушил. Надигаше се на колене на леглото, с насъбрана блуза на гърдите и гола от кръста надолу, държеше с две ръце дръжката на пистолета, за да се премери по-добре при третия изстрел. Тогава видя Поте Галвес да се появява на вратата, слисан и с изкривени черти на лицето. Обърна се да го погледне бавно, като насън. Револверът беше на колана му и той вдигна ръце пред себе си, сякаш да се предпази. Гледаше уплашен пистолета, който Тереса бе насочила към него. Устата му под черните мустаци се отвори, за да промълви тихо и умолително „не“. Всъщност възможно бе в действителност да е казал „не“ на висок глас, а тя да не е успяла да го чуе, защото ушите й бяха все още заглъхнали от грохота на изстрелите. Накрая реши, че сигурно е така, тъй като мъжът продължаваше да движи бързо устните си, с протегнати помирително ръце, и произнасяше думи, които тя пак не успяваше да чуе. Тереса щеше да натисне спусъка, когато си спомни удара с юмрук по шкафа, „Питон“-а, насочен към челото й, Гуеро беше от нашите, Гато, не ставай гадняр. А това е неговото момиче.

Не стреля. Онзи шум от разпадащи се трески задържа показалеца й неподвижен на спусъка. Усещаше студ в стомаха и по голите си крака, когато, без да престава да държи на мушка Поте Галвес, отстъпи назад в леглото, с лявата ръка натъпка дрехите, бележника и коката в сака. Докато правеше това, погледна с крайчеца на окото Гато Фиерос, който продължаваше да потръпва на пода, притиснал окървавени ръце към лицето си. За миг си помисли да обърне към него оръжието и да го довърши с един изстрел. Но другият убиец стоеше на вратата, с протегнати ръце, с револвер в колана и Тереса беше напълно сигурна, че ако престанеше да се цели в него, тя щеше да отнесе куршума. Така че взе сака и стиснала здраво „Добле Агила“-та в дясната си ръка, стана от леглото. Първо Пинто, после Гато Фиерос, реши накрая тя. Това бе правилната последователност и ударът по шкафа — тя наистина му бе благодарна за него, — не беше достатъчен, за да промени нещата. В този момент забеляза, че очите на мъжа срещу нея четяха мислите й, устата под мустаците прекъсна изречението си по средата — сега до слуха й стигаше неясен шепот. Тя стреля за трети път, но секунда по-рано Потемкин Галвес, с изненадваща бързина за пълен като него мъж, вече се беше втурнал към входната врата и по стълбите, хващайки пистолета си. И тя изстреля четвъртия и петия куршум, преди да си даде сметка, че е напразно и че може да остане без муниции. Не тръгна след него, защото знаеше, че наемният убиец не можеше да си отиде по този начин. Щеше да се върне много скоро, нейното предимство беше чисто стечение на обстоятелствата и срокът му щеше скоро да изтече. Два етажа, помисли си тя. И положението все още не е по-лошо от вече познатото. Отвори прозореца на спалнята, наведе се към вътрешния двор и различи долу в тъмнината дървета и храсти. Забравих да довърша гадняра Гато Фиерос, сети се тя прекалено късно, докато вече скачаше в празното пространство. После клоните и храстите одраха краката, бедрата и лицето й, докато падаше сред тях. Стъпалата я заболяха от скока на земята, сякаш костите й се бяха раздробили. Стана, накуцвайки, изненадана, че е жива и побягна боса и гола от кръста надолу между паркираните коли и сенките на двора. Накрая спря, по-надалеч, останала без дъх. Приклекна, а сетне се свлече до една полуразрушена ограда. Освен смъденето на одраните места и раните, които си бе направила при тичането с боси крака, усещаше и неприятно парене между бедрата си. Пресният спомен я разтърси, тъй като другата Тереса Мендоса току-що я бе напуснала. Беше останала сама, без никой, комуто да приписва своите чувства и преживявания. Изпита остра нужда да уринира и го направи така, както си стоеше, клекнала и неподвижна, треперейки като в треска. Фаровете на един автомобил я осветиха за миг: стискаше сака в една ръка и пистолета в другата.