Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (5)

4.

Да отидем там, където никой няма да ни съди.

Дрис Ларби не обичаше да се меси в личния живот на момичетата. Или поне така казваше. Беше миролюбив човек, бдеше за бизнеса, не се противеше всеки да прави каквото си иска, стига да не му връчваха на него сметките за плащане. Толкова хрисим бил, разказа ни той, че дори си пуснал брада, за да удовлетвори желанието на зет си: досадно ревностен мюсюлманин, живеещ в Надор със сестра му и четирите му племенника. Имаше испански паспорт, гласуваше на изборите, колеше агнето на деня на Аид ел Адха^[1] и плащаше данък върху декларираните печалби от официалния си бизнес. Нелоша биография за човек, който е преминал границата на десетгодишна възраст с ваксаджийско сандъче под мишница, без никакви лични документи — като заек в гората. Точно от гледна точка на бизнеса Дрис Ларби се видял принуден да разгледа внимателно положението на Тереса Мендоса. Защото Мексиканката в крайна сметка се превърна в нещо особено важно. Водеше счетоводството на „Ямила“ и беше запозната с някои тайни на предприятието. А пък акълът й щракаше за сметките и това, от друга страна, беше от голяма полза. В края на краищата, трите евтини клуба, които мароканецът държеше в града, бяха част от по-сложен бизнес. Той включваше подпомагане на нелегалния трафик на емигранти — Ларби ги наричаше частни пътувания, — в Мелиля и Испания. Това означаваше преминавания на границата, свободни апартаменти в „Каняда де ла Муерте“^[2] или стари къщи в квартал „Реал“, подкупи на дежурните полицаи на контролните пунктове. Или по-сложни експедиции, по двадесет-тридесет човека наведнъж, нелегално прекарани до андалуската плажна ивица от рибарски кораби, моторници и малки лодки, които тръгваха от мароканския бряг. Неведнъж му бяха предлагали да използва инфраструктурата за транспортиране на нещо по-печелившо. Ала той, освен добър гражданин и примерен мюсюлманин, беше и разумен човек. Наркотиците са хубаво нещо, носят бързи пари, но да се занимаваш с тази работа, когато си добре познат и с известно положение от тази страна на границата, означаваше рано или късно да се окажеш в съда. Едно е да умилостивиш неколцина испански полицаи да не изискват прекалено много документи на момичетата или имигрантите, а съвсем друго бе да купуваш съдии. Проституцията и нелегалната имиграция не предизвикваха толкова пагубно полицейската бдителност, както петдесет килограма хашиш. По-малко опасни операции. Парите идваха бавно, но се наслаждаваше на свободата си и възможността да ги харчи, а не отиваха по адвокати и други кръвопийци. Е, той поне със сигурност нямаше намерение да променя нещата.

Беше я проследил няколко пъти, без да се прикрива прекалено. Все едно се засичаха случайно. Направи проучване и относно онзи тип. Галисиец, посещаваше Мелиля на всеки осем-десет дена, с бърза моторница „Фантом“, боядисана в черно. Не беше нужно да си енолог или етнолог, или както там се казва, за да схванеш, че щом е течност и е в тетрапак, значи е вино. Няколко справки на съответните места му позволиха да установи, че въпросният господин живее в Алхесирас, че лодката му е регистрирана в Гибралтар, че се казва или му казват — в тия среди беше трудно да се знае със сигурност, — Сантяго Фистера. Не е криминално проявен, беше му доверил един ефрейтор от Националната полиция, който между другото беше силно пристрастен към свирките, които му правеха момичетата през работно време в патрулната кола. Всичко това помогна на шефа на Тереса Мендоса да си изгради приблизителна представа за лицето от две гледни точки: безопасен като клиент на „Ямила“ и неудобен като любовник на Мексиканката. Неудобен за него, разбира се.

Размишляваше върху всичко това, докато наблюдаваше двойката. Беше ги видял случайно от колата си, докато се разхождаше до пристанището в Мантелете, покрай стените на стария град. Продължи малко напред, после обърна. Паркира и отиде да пие една бира на ъгъла в „Огар дел Пескадор“^[3]. На малкия площад, под една арка на крепостта, Тереса и галисиецът ядяха шишчета, седнали на една от трите разнебитени маси на капанчето. До Дрис Ларби достигаше уханието на подправеното месо върху скарата и той едвам се сдържаше — не беше обядвал, — да не отиде при тях и да си поръча. Шишчетата влудяваха мароканската му кръв.

В същността си всички са еднакви, каза си той. Няма значение колко сериозни изглеждат. Щом им се изпречи свястно парче, хвърлят се през глава и забравят за разума. Остана известно време и я наблюдава, с бирата в ръка. Мъчел се да свърже младата жена, която познавал, способната и тиха Мексиканка зад бара, с тази, облечена в джинси, с обувки с много висок ток и кожено яке. Косата й била сресана на прав път, опъната и прибрана на тила, както се носи в нейната страна. Разговаряла с мъжа, седнал до нея, в сянката, хвърляна от стената. Пак си помислил, че не е голяма хубавица, не по-различна от повечето момичета. Но, ако е нагласена, в специален момент, би могла да бъде красива. Големите очи, много черната коса, младото тяло, по което бяха прилепнали панталоните, белите зъби и най-вече милият начин, по който говореше и начинът, по който слушаше, смълчана и сериозна, сякаш размишляваше, караше човек да чувства, че думите му са следени с интерес, да се чувства значим. За миналото на Тереса Дрис Ларби знаеше основното и повече не го интересуваше. Известно му бе, че е имала сериозни проблеми в страната си, че влиятелен човек й е потърсил място, където да се скрие. Видял я беше да слиза от ферибота от Малага със сака, объркана, заточена в чужд свят, ключа към който не познаваше. Тая гълъбица ще я изядат за два дена, помисли си той тогава. Но Мексиканката показа невероятна способност да се адаптира към новите условия. Напомняше на онези двама войника от село, свикнали да издържат на студ и пек, които, по-късно, по време на война, устоявали на всичко, справяли се с всяка ситуация, сякаш били отраснали в нея.

Затова го изненадваше връзката й с галисиеца. Не беше от тия, които се забъркват с клиент или с който да било друг, беше от умните. От онези, които го обмислят. И въпреки това, седеше тук и ядеше шишчета, без да отделя очи от въпросния Фистера. Той навярно имаше бъдеще пред себе си — самият Дрис Ларби беше доказателство, че в живота може да ти провърви, — но засега беше беден като църковна мишка. Най-вероятно му предстояха десет години в някой испански или марокански затвор или удар с нож иззад някой ъгъл. Нещо повече: беше убеден, че галисиецът имаше нещо общо с неотдавнашните необичайни молби на Тереса да присъства на някои от частните партита, организирани от Дрис Ларби от двете страни на границата. Искам да отида, каза тя, без всякакви обяснения. Изненадан, той не можа, а и не пожела да й откаже. Става, защо не. Ако не я беше видял с очите си, нямаше да повярва. Същата жена, прибрана и сериозна зад бара в „Ямила“, сега била нагласена, с много грим, страшно хубава с косата, сресана на прав път, опъната и прибрана отзад, с късата черна рокля с деколте, от тия, които лепват по тялото, а имаше какво да покаже. Краката й също бяха съвсем приемливи на високия ток. Никога преди Дрис Ларби не я беше виждал такава. Облечена е убийствено, помисли си мароканецът първия път, когато я взе с няколко коли и четири европейки, за да я отведе от другата страна на границата, отвъд Мар Чика^[4], в луксозна вила край плажа Кариат Аркеман. После ги пусна на веселбата — няколко полковника, трима висши чиновници, двама политици и един богат търговец от Надор. Дрис Ларби не изпускаше от очи Тереса, любопитен да разбере какво е намислила. Докато четирите европейки, към които се присъединиха и четири много млади мароканки, забавляваха гостите по обичайния за тези случаи начин, Тереса завърза кратък разговор с всеки от тях на испански и на елементарен английски. До момента Дрис Ларби не знаеше, че тя владее този език, самият той не го знаеше, с изключение на думите „гуд морнинг“, „гудбай“, „фък“ и „мъни“. С недоумение забеляза, че цялата вечер Тереса беше любезна и дори безкрайно мила, сякаш опипваше почвата. След като избегна попълзновенията на един от местните политици, който вече бе погълнал всичко възможно в течен, твърд и газообразен вид, тя предпочете накрая един полковник от кралската жандармерия на име Чаиб. Дрис Ларби, подобно на добрите метр д’отели от хотелите и ресторантите, стоеше дискретно отстрани, намесваше се тук-там, леко кимваше с глава или се усмихваше, опитваше да угоди на вкусовете на всички гости. Имаше да поддържа банкова сметка, три клуба с момичета, както и десетки нелегални емигранти, очакващи зелена светлина, за да бъдат транспортирани в Испания. Затова той не можа да не се възхити, като експерт по връзките с обществеността, на лекотата, с която Мексиканката омая жандармериста. А последният не беше какъв да е военен, отбеляза той с тревога. Защото всеки трафикант, който искаше да прекарва хашиш между Надор и Алусемас, трябваше да плаща допълнителна такса в долари именно на полковник Абделкадер Чаиб.

Тереса присъства и на друго празненство, един месец по-късно, където отново се срещна с мароканския полковник. Докато ги наблюдаваше да разговарят тихо и уединено, седнали на диван до терасата — този път бяха в луксозен мезонет в един от хубавите квартали на Надор, — Дрис Ларби започна да се плаши и реши да няма трети път. Стигна дотам да мисли да я уволни от „Ямила“, но се чувстваше обвързан от поетите ангажименти. В сложната верига от приятели на приятели, мароканецът не контролираше първопричината, нито междинните брънки и в такива случаи по-добре беше да проявява предпазливост и да не създава неприятности на никого. Не можеше да отрече, че изпитва и известна симпатия към Мексиканката. Тя му харесваше, но това не означаваше, че би подпомагал услугите, които тя оказваше на галисиеца, или пък интимните й срещи с мароканската връзка. Без да броим това, че Дрис Ларби се стараеше да стои далеч от растението канабис във всичките му форми и трансформации. Ако тя искаше да спи с Абделкадер Чаиб или който и да било друг заради Сантяго Фистера, той нямаше намерение да им постила чаршафите.

Предупреди я, както той си знаеше, без да се набърква много. Остави я да се сети сама. Веднъж излязоха заедно от „Ямила“ и тръгнаха надолу към плажа. Разговаряха за доставката на бутилки джин, която трябваше да се извърши на следващата сутрин, и стигнаха до ъгъла на морската алея за разходки. Тогава Дрис Ларби видя галисиеца, който я чакаше, седнал на една пейка. И без всякакъв преход, можеше да мине и като коментар за касите с бутилки и плащането на доставчика, рече: от тия е, които не остават. Нищо повече. После замълча няколко секунди, преди да продължи да говори за касите джин, а и преди да си даде сметка, че Тереса го гледа много сериозна. Не неразбиращо, а предизвиквайки го да продължи, толкова упорито, че мароканецът се видя принуден да свие рамене и да добави: или си отиват, или ги убиват.

— Какво ли знаеш ти за това — каза му тя тогава.

Каза го с тон на превъзходство и известно презрение, които накараха Дрис Ларби да се почувства малко засегнат. За каква се имаше тая тъпа индианка, помисли си той. Понечи да отвърне с някаква грубост или може би — още не го беше решил, — да обясни на мексиканката, че и той разбира малко от мъже и от жени, след като е прекарал една трета от живота си в трафик на човешки същества и прочие, и че ако нещо не й харесваше, точно сега беше времето да си потърси друга работа. Но не пророни дума. Реши, че тя нямаше предвид мъже, които си лягат с теб и после изчезват, а нещо по-сложно. Нещо, с което той не беше наясно и което, понякога, ако човек има усет за тия работи, се долавяше в говора и в мълчанията на тази жена. Онази вечер, до плажа, където вече чакаше галисиецът, Дрис Ларби усети с интуицията си, че думите на Тереса се отнасят не толкова за мъжете, които си тръгват, колкото за тези, които ги убиват. Защото в света, от който тя идваше, да те убият е форма на естествена смърт, подобна на всяка друга.

 

 

Тереса имаше една снимка в чантата си. Носеше я в портмонето си от много отдавна, откакто Чино Пара снима нея и Гуеро Давила на някакъв рожден ден. На снимката бяха двамата, той беше с якето си и я беше прегърнал през раменете. Беше излязъл много хубав, смееше се срещу обектива със самоуверения си вид на гринго, висок и слаб, пъхнал палеца на другата си ръка в токата на колана. Веселяшкият му вид контрастираше с този на Тереса, с едва загатнатата й полуневинна, полусмутена усмивка. Тогава едва ли бе на повече от двадесет години. Като младо момиче изглеждаше ранима, широко отворила очи пред светкавицата на апарата, с малко насилена гримаса на устата, която не успяваше да се зарази от веселието на прегръщащия я мъж. Навярно, както става при повечето снимки, изразът на лицето не говореше нищо: просто някакъв миг, случайност, запечатана на лента. Но как да не се впусне сега, след урока на живота, да тълкува снимката. Често образите и ситуациите на снимките не са завършени. Докато не дойдат следващите събития, те сякаш остават във въздуха, временни, за да бъдат потвърдени или отречени по-късно. Правим си снимки не за спомен, а за да ги допълним после с остатъка от живота си. Затова има сполучливи и несполучливи снимки. Образи, които времето поставя на мястото им, придава им същинския смисъл, а други отрича и те сами угасват, сякаш цветовете им избледняват с годините. Снимката, която тя пазеше в портмонето си, беше от тези, които придобиват смисъл по-късно, въпреки че никой не знае кога точно става това. Неотдавнашното минало на Тереса придаваше на старата мигновеност неумолимо бъдеще, в крайна сметка вече изживяно. Сега беше лесно, от тази страна на брега на сенките, да разгадава или тълкува. Всичко в поведението на Гуеро, в израза на Тереса, в смутената й усмивка пред фотоапарата, изглеждаше от ясно по-ясно. Тя се усмихваше, за да се хареса на своя мъж, толкова, колкото бе необходимо — ела тук, хубавице, погледни към обектива и мисли колко ме обичаш, мила моя, — докато в очите й се криеше предзнаменованието за нещо тъмно. Предчувствието.

Сега, седнала до другия мъж, в подножието на стария град на Мелиля, Тереса мислеше за тази снимка. Мислеше за нея, защото докато приятелят й поръчваше шишчета по арабски, изпечени на скара с дървени въглища, един уличен фотограф със стар апарат, провесен на врата, се беше приближил към тях. Докато му казваха, не, не, благодаря, тя се запита какво бъдеще биха разгадали един ден по снимката, която нямаше да си направят, ако годините я допълнеха по-късно. Какви знаци биха разчели, ако всичко се сбъднеше, в тази сцена до градската стена, с отекващото море на няколко метра от тях, с вълните, разбиващи се в скалите зад арката на средновековния зид, през която се виждаше къс наситено синьо небе, с мириса на водорасли, на древни камъни и на мръсотия от плажа, смесващ се с аромата на шишчета със специални подправки, които добиваха златиста коричка на жарта.

— Заминавам тази вечер — каза Сантяго.

Беше шестата вечер от тяхното запознанство. Тереса преброи на ум няколко секунди преди да го погледне и да кимне.

— Къде?

— Все едно — гледаше я сериозно. Даваше да се разбере, че това са лоши новини за нея. — Имам работа.

Тереса знаеше каква е тази работа. Всичко беше готово от другата страна на границата, защото тя се беше погрижила за това. Имаха думата на Абделкадер Чаиб — тайната сметка на полковника наскоро беше набъбнала, — че няма да има проблеми при товаренето. Сантяго от осем дни чакаше известие в стаята си в хотел „Амфора“. А Лало Вейга наглеждаше лодката в малък залив на мароканския бряг, близо до Пунта Бермеха. В очакване на една пратка. И сега известието беше дошло.

— Кога се връщаш?

— Не зная. Най-много след седмица.

Тереса кимна леко с глава, сякаш се съгласяваше, че една седмица е добър срок. Щеше да направи същия жест, ако беше чула един ден или един месец.

— Свечерява се — отбеляза той.

Навярно затова седя с теб тук, помисли си тя. Идва пълнолунието и ти имаш работа, а аз като че ли съм обречена да играя пак същата роля. Въпросът е дали искам или не искам да я играя отново. Дали ми е изгодно или не.

— Бъди ми вярна — каза той или може би така говореше усмивката му.

Погледна го, сякаш се връщаше от много далеч. Толкова далеч, че й коства сериозно усилие да проумее за какво, по дяволите, говореше той.

— Ще се опитам — рече накрая, когато разбра.

— Тереса.

— Какво?

— Не е нужно да оставаш тук.

Гледаше я право в очите, почти честно. Те всички гледаха право в очите, честно. Дори когато лъжеха или обещаваха неща, които никога нямаше да изпълнят, въпреки че не го знаеха.

— Не се занасяй. Вече говорихме за това.

Беше отворила чантата и търсеше пакета цигари и запалката. „Бисонте“. Остри цигари без филтър, беше привикнала към тях случайно. Нямаше „Фарос“ в Мелиля. Запали една. Сантяго продължаваше да я гледа по същия начин.

— Не ми харесва работата ти — каза той след малко.

— А мен твоята ме очарова.

Прозвуча като упрек, какъвто и беше. Прекалено много неща се съдържаха само в пет думи. Той извърна очи.

— Исках да кажа, че нямаш нужда от този арабин.

— Но пък ти имаш нужда от други араби… Имаш нужда и от мен.

Припомни си го, без да иска. Полковник Абделкадер Чаиб беше около петдесетгодишен и не беше лош. Само честолюбив и егоист като всеки друг мъж и толкова разсъдлив, колкото всеки умен човек. Когато пожелаеше, можеше да бъде възпитан и вежлив. С Тереса се отнасяше учтиво, без да изисква повече от това, което тя искаше да му даде и без да я бърка с типа жена, какъвто не беше. Внимаваше за бизнеса и се грижеше за благовидността. Проявяваше известно уважение и към нея.

— Никога повече.

— Разбира се.

— Кълна ти се. Много мислих. Никога повече.

Продължаваше да бърчи вежди и тя се обърна настрани. Дрис Ларби стоеше в другия край на площадчето, на ъгъла, в „Огар дел Пескадор“ с чаша светла бира в ръка и наблюдаваше улицата. Или тях двамата. Видя го да надига бутилката, като че ли за поздрав, и му кимна леко с глава.

— Дрис е добър човек — каза тя, обърнала се отново към Сантяго. — Уважава ме и ми плаща добре.

— Той е сводник на курви и гаден арабин.

— А аз съм индианска курва и също гадна.

Той не отвърна нищо, а тя запуши мълчаливо, в лошо настроение, заслушана в шума на морето зад арката в стената. Сантяго започна разсеяно да кръстосва металните пръчки от шишчетата в пластмасовата чиния. Ръцете му бяха грапави, силни и мургави, тя добре ги познаваше. Носеше същия евтин, надежден водоустойчив часовник, никакви гривни или пръстени. Отраженията на светлината от белите стени на площада обагряха в златисто татуировката на ръката му. Правеха и очите му по-светли.

— Можеш да дойдеш с мен — рече той накрая. — В Алхесирас не е зле… Бихме могли да се виждаме всеки ден. Далеч от това.

— Не зная дали искам да те виждам всеки ден.

— Ти си странна жена. Ужасно странна. Не знаех, че мексиканките са такива.

— Не зная какви са мексиканките. Зная каква съм аз — позамисли се малко. — Понякога смятам, че зная каква съм.

Хвърли цигарата на земята, загаси я с крак. Сетне се обърна да провери дали Дрис Ларби продължава да седи в бара отсреща. Вече го нямаше. Стана и каза, че й се иска да се поразходят. Все още седнал, Сантяго търсеше парите в задния джоб на панталона си и продължаваше да я гледа. Изразът му беше различен. Винаги знаеше как да се усмихне, за да разсее черните облаци от лицето й. За да разсее облаците или нещо повече. Това с Абделкадер Чаиб, например.

— Мамка му, Тереса.

— Какво?

— Понякога приличаш на малко момиче и ми харесваш — той стана, като остави няколко монети на масата. — Искам да кажа, когато те гледам как вървиш и въобще всичко останало. Пристъпваш, поклащайки задника си, обръщаш се, и бих те изял цялата като пресен плод… И тези гърди.

— Какво им има?

Сантяго наведе настрани глава, търсеше подходящото определение.

— Хубави са — заключи сериозно той. — Най-хубавите цици в Мелиля.

— Да му се не види. Това да не е комплимент по испански?

— Ами не знам — изчака я да спре да се смее. — Това ми е в главата.

— И само това?

— Не. Харесва ми също как говориш. Или как мълчиш. Възбужда ме, не зная… По много начини. Думата за един от тези начини е нежност.

— Добре. Радвам се, че понякога забравяш за циците ми и се разнежваш.

— Не се налага нищо да забравям. Твоите гърди и моята разнеженост са съвместими.

Тя събу обувките си и тръгнаха по калния пясък, после между скалите по мокрия бряг, под каменните стени с цвят на охра, през чиито амбразури се подаваха ръждясали оръдия. В далечината се открояваше синкавият силует на нос Трес Форкас. На моменти пяната пръскаше нозете им. Сантяго вървеше с ръце в джобовете. От време на време спираше, за да се увери, че няма опасност Тереса да се подхлъзне по зеленикавия мъх на влажните камъни.

— Друг път — додаде той неочаквано, сякаш не бе спирал да мисли върху това, — се заглеждам в теб и изведнъж изглеждаш много зряла… Както тази сутрин.

— И какво стана тази сутрин?

— Събудих се и ти беше в банята. Станах и дойдох да те видя. Видях те пред огледалото, плискаше лицето си с вода и се гледаше така, като че ли ти е трудно да се познаеш. С лице на възрастна жена.

— Грозна?

— Ужасно грозна. Затова ми се прииска да те направя отново хубава. Взех те на ръце и те отнесох в леглото. И прекарахме в него повече от час.

— Не си спомням.

— Не си спомняш какво правихме в леглото?

— Да съм била грозна.

Спомняше си го много добре, разбира се. Беше се събудила рано, с първата сива светлина. На зазоряване пропя петел. Чу се глас на мюезин от минарето на джамията. Часовникът тиктакаше на нощното шкафче. А тя не можеше да заспи отново. Гледаше как светлината осветява постепенно тавана на спалнята. Сантяго спеше по корем, с разрошена коса. Половината му лице беше потънало във възглавницата и острата му, набола брада докосваше рамото й. Дишаше тежко и почти пълната му неподвижност напомняше за смъртта. Обзе я внезапна тъга, която я накара да скочи от леглото, да отиде в банята, да пусне водата и да плиска отново и отново лицето си. А жената, наблюдаваща я от огледалото, приличаше на тази, която я беше гледала с мокра коса в деня, когато звънна телефонът в Кулиакан. После Сантяго се появи зад гърба й, с подути от съня очи, гол като нея. Прегърна я, преди да я отведе пак в леглото, за да я люби между омачканите чаршафи, които миришеха на тях двамата, на сперма и на топлина от слети тела. Облаците се разсейваха до следващия път. Появяваха се отново с белезникавия полумрак на развиделяването — нямаше нищо по-белезникаво в света от неуверения, сив полумрак на зазоряванията, полумрака, който светлината на деня, нахлуваща през щорите, прогонваше в пъкъла, откъдето бе дошъл.

— Понякога имам чувството, че оставам извън живота ти, разбираш ли? — Сантяго гледаше синьото море, накъдрено от вълните, които се плискаха между скалите, познат, почти професионален поглед… — До мен си и изведнъж „щрак“. Тръгваш си.

— За Мароко.

— Не ставай глупава. Моля те. Казах ти, че това свърши.

Отново усмивката, която заличаваше всичко. Хубав, направо страхотен, помисли си пак тя. Проклетият му контрабандист, кучият му син.

— Ти също понякога си тръгваш — отвърна тя. — Отиваш много, много далеч.

— Моето е различно. Има неща, които ме безпокоят… Искам да кажа, като тези сега. Твоето не е същото.

Замълча за малко. Изглежда му беше трудно да си изясни тази идея. Или пък да я изрази.

— Твоето — рече накрая — са неща, които са съществували там, преди да те познавам.

Направиха още няколко крачки и се върнаха под арката на стената. Възрастният мъж с шишчетата чистеше масата. Тереса и арабинът размениха усмивки.

— Никога не ми разказваш нищо за Мексико — каза Сантяго.

Тя се подпираше на него и слагаше обувките си.

— Няма много за разправяне — отговори. — … Там хората се избиват помежду си заради наркотици или за няколко песос, или ги убиват, защото казват, че са комунисти, или идва някой ураган и затрива всички наред.

— Имах предвид теб.

— Аз съм от Синалоа. С малко накърнено достойнство напоследък. Но съм голям инат.

— И какво още?

— Няма повече. Аз също не те питам за твоя живот. Дори не зная дали си женен.

— Не съм — размаха той пръст пред очите й. — И ме е яд, че не си ме попитала досега.

— И сега не питам. Само казвам, че не зная. Такава беше уговорката.

— Каква уговорка? Не си спомням никаква уговорка.

— Никакви неудобни въпроси. Ти идваш — аз съм тук. Ти си тръгваш — аз оставам.

— А бъдещето?

— Ще говорим за бъдещето, когато дойде.

— Защо спиш с мен?

— И с кой друг?

— С мен.

Спря пред него. Изпъна се, сложи ръце на кръста, все едно се канеше да запее народна песен.

— Защото си добре сложен — каза тя, като го оглеждаше от глава до пети, много бавно и оценяващо. — Защото имаш зелени очи, страшно готино дупе, силни ръце… Защото си гадно копеле, но не си пълен егоист. Защото можеш да си твърд и нежен едновременно… Това стига ли ти? — усети, че чертите на лицето й неволно се напрягат. — … Също и защото приличаш на някой, когото познавах.

Сантяго я гледаше. Грубо, разбира се. Изражението му на поласкан се изпари отведнъж. Тя отгатна думите му, преди да ги е произнесъл.

— Не ми харесва да ти напомням за друг.

Проклетият му галисиец. Проклетите, гадни мъже. Всички толкова лесни и такива негодници. Внезапно й се прииска да приключи бързо този разговор.

— Дявол да го вземе. Аз не казах, че ми напомняш на някого. Казах, че ми приличаш на някого.

— А не искаш ли да знаеш защо аз си лягам с теб?

— Освен заради ползата от мен на партитата на Дрис Ларби?

— Освен тях.

— Защото ти е много хубаво с мен в леглото. И защото понякога се чувстваш сам.

Видя го да прокарва смутено ръка през косата си. После я хвана за лакътя.

— А ако лягам и с други? Все едно ли ще ти е?

Освободи ръката си без грубост, само я отдръпна леко, докато я почувства свободна.

— Сигурна съм, че си лягаш и с други.

— В Мелиля?

— Не. Това знам. Тук не.

— Кажи, че ме обичаш.

— Добре, добре. Обичам те.

— Не е вярно.

— Хайде. Обичам те.

 

 

Не ми беше трудно да се запозная с живота на Сантяго Фистера. Преди да отпътувам за Мелиля, допълних полицейския доклад от Алхесирас с друг, много по-подробен, на митническите служби. Последният съдържаше дати и места, включително кога и къде е роден — О Грове, малко рибарско селище в устието на река Ароса^[5]. Затова знаех, че когато се е запознал с Тереса, е бил на тридесет и две години. Класическа трудова биография. Започнал на риболовните кораби на четиринадесет години. След военната си служба във флота, работил за „амос до фуме“^[6], босовете на контрабандистките мрежи, действащи по устията на реките в Галисия: Чарлинес, Сито Минянко, братята Пернас. Три години преди срещата си с Тереса, според доклада от Митническата служба той работеше във Вилягарсия за клана Пердускиньос. Последните бяха известни контрабандисти на цигари, които по това време разширяваха дейността си с трафика на марокански хашиш. На Фистера плащали на парче, определена сума за всяко пътуване. Работата му била да управлява високоскоростни моторници и да разтоварва контрабандно цигари и наркотици от риболовни кораби и кораби-майки, намиращи се извън испански води, възползвайки се от сложната география на галисийското крайбрежие. Това давало повод за опасни схватки със службите от бреговата охрана, митницата и полицията. В един от тези нощни набези, когато бягал от преследващ го катер, правейки остри зигзагообразни завои между платформите с миди на остров Кортегада, Фистера и помощник-пилотът му — млад момък от град Ферол, на име Лало Вейга, — запалили прожектор, за да заслепят преследвачите си по средата на извършвана маневра. Митническата охрана се забила в една платформа. Резултатът: един убит. Историята фигурираше само в най-общи щрихи в полицейските доклади. Обадих се на няколко телефона, уви, безрезултатно. Накрая писателят Мануел Ривас, галисиец, мой приятел, който живееше в съседство на въпросната зона — имаше къща до Коста де ла Муерте, — направи няколко проучвания и потвърди случилото се. Според разказаното ми от Ривас, никой не могъл да докаже, че Фистера е бил замесен в инцидента. Но местните митничари, хора, сурови колкото и контрабандистите — бяха отраснали в едни и същи места, бяха плавали на едни и същи кораби, — се заклели да го пратят на дъното при първа възможност. Око за око. Това било достатъчно. Фистера и Вейга напуснали района на Риас Бахас и потърсили по-здравословен климат: Алхесирас, в сянката на Гибралтар, средиземноморско слънце и сини води. Там двамата галисийци се възползвали от толерантността на британското законодателство и чрез посредничеството на трето лице регистрирали мощна моторна лодка, с дължина седем метра, с шестцилиндров двигател „Ямаха PRO“, 225 коня, подсилени до 250. С нея кръстосвали между колонията, Мароко и испанското крайбрежие.

— По това време — обясни ми Маноло Сеспедес в Мелиля, след срещата с Дрис Ларби, — кокаинът все още беше само за много богатите. Голямата част от трафика съставляваха цигарите от Гибралтар и мароканският хашиш. Две реколти и две хиляди и петстотин тона канабис внасяни в Европа всяка година… Всичко минаваше оттук, разбира се. И продължава да минава.

Бяхме към края на една вечеря, както си му е редът, седнали на маса пред „Ла Амистад“: бар-ресторант, по-познат сред жителите на Мелиля като „Къщата на Маноло“, срещу казармата на Градската полиция, която самият Сеспедес бе накарал да построят по негово време. В действителност собственикът на заведението не се казваше Маноло, а Мохамед, въпреки че бе познат също и като брата на Хуанито, който от своя страна беше собственик на „Къщата на Хуанито“, но не се казваше Хуанито, а Хасан. Лабиринт от имена, много типичен за град с многолика идентичност като Мелиля. Колкото до „Ла Амистад“, това беше непретенциозно място, с пластмасови столове и маси и бар за бързо хранене. Тук идваха европейци и мюсюлмани, посетителите често обядваха или вечеряха на крак. Кухнята беше със забележително качество, предимно пресни риби и морски деликатеси. Те идваха от Мароко и самият Маноло-Мохамед ги купуваше всяка сутрин от рибния пазар. Този път двамата със Сеспедес вечеряхме стриди, лангусти от Мар Чика и бяла риба, разтворена в чинията като отворена книга. Имаше и бутилка студено бяло вино „Барбадильо“. Ядяхме и пиехме с наслада, с мрежите на испанските риболовни кораби, които помитаха всичко, ставаше все по-трудно във водите на Полуострова да се уловят подобни вкусотии.

— Когато Сантяго Фистера пристигна — продължи Сеспедес, — значителна част от контрабандата се извършваше почти изцяло от бързи моторници. Дойде тук, защото умееше да върши това най-добре и защото много галисийци търсеха начин да се установят в Мелиля, Сеута и по брега на Андалусия… Контактите ставаха тук или в Мароко. Най-натоварената зона бяха четиринадесетте километра между Пунта Карнеро и Пунта Сирес, в самия проток: дребни трафиканти от фериботите на Сеута, големи пратки от яхти, рибарски кораби и лодки. Трафикът беше толкова натоварен, че наричаха тази зона Булевардът на хашиша.

— А Гибралтар?

— Гибралтар беше в центъра на всичко това — Сеспедес посочи пакета „Уинстън“ на покривката на масата и очерта с вилицата кръг около него. — Като паяк в паяжината си. По онова време Гибралтар беше основната база на контрабандистите по западното Средиземноморие… Англичаните и янитосите, местното население на колонията, развързаха ръцете на мафията. Инвестирайте тук, господине, доверете ни парите си, моля, ето, финансови и пристанищни облекчения… Разтоварването на цигарите се извършваше директно от складовете на пристанището, на плажовете на Ла Линеа, хиляда километра по-нататък… Е, в действителност това става и сега — той посочи още веднъж пакета цигари. — Тези са оттам. Освободени от мито.

— Не те ли е срам?… Един бивш правителствен делегат да мами „Цигареното акционерно дружество“.

— Не се заяждай. Сега съм пенсионер. Знаеш ли по колко пуша на ден?

— И какво стана със Сантяго Фистера?

Сеспедес сдъвка парче риба, без да бърза, наслаждавайки се на вкуса му. После отпи глътка „Барбадильо“ и ме погледна.

— Не зная дали той пушеше или не. Но въобще не се занимаваше с цигари. Едно пътуване с хашиш струваше колкото сто с „Уинстън“ или „Марлборо“. Хашишът беше по-доходоносен.

— Но и по-рискован, предполагам.

— Много по-рискован — Сеспедес изсмукваше старателно скаридите и ги подреждаше в права линия в края на чинията, сякаш щеше да минава военна проверка. — Ако не пуснеше колкото и където трябва на мароканците, човек беше загубен. Виж какво стана с горкия Вейга… Но с англичаните нямаше проблеми. Те действаха с обичайния им двоен стандарт в морала. Докато наркотиците не стъпеха на британска земя, те не си цапаха ръцете… Така че трафикантите кръстосваха насам и натам с товарите си и всички ги знаеха. А когато испанската полиция или испанските митничари ги изненадваха, те търсеха убежище в Гибралтар. Единственото условие беше преди това да са изхвърлили товара зад борда.

— Толкова лесно?

— Толкова лесно. Безочливо — той отново посочи пакета цигари с вилицата и го удари леко. — Понякога тия от моторниците имаха съучастници, разположени високо по скалите с визьори за нощно гледане и радиопредаватели. Наричаха ги маймуни. Те следяха за появата на митничари… Гибралтар беше център на цяла една индустрия, там се правеха милиони. Марокански mehanis^[7], испански и гибралтарски полицаи… Всички бяха замесени в това. Дори мен се опитаха да купят… — той се засмя през зъби при спомена, с чаша вино в ръка — но нямаха късмет. По онова време аз купувах другите.

След това Сеспедес въздъхна. Сега, каза той докато привършваше и последната лангуста, е различно. В Гибралтар се въртят пари, но по друг начин. Огледай се за пощенските кутии по „Мейн стрийт“ и преброй колко фирми фантоми има тук. Също като лукови глави — люспи, люспи, а до сърцевината им не стигаш. Откриха, че финансовият рай е по-доходен от гнездото на пирати, макар по същество да няма разлика. Колкото до клиентите, прави му сметка: Коста дел Сол е златна мина и чуждестранните мафии се настаняват тук по всички начини, които въображението може да роди. Освен това, от Алмерия до Кадис испанските води са строго наблюдавани заради нелегалната емиграция. Търговията с хашиша продължава с пълна сила, но и кокаинът дръпна здраво и методите са различни… Да речем, че си е отишло времето на занаятчиите, или на героите. Новите морски вълци се познават по вратовръзките и белите яки. Всичко се децентрализира. Контрабандните моторници смениха собствениците, тактиката и базите в тила. Играта е друга.

След като каза всичко това, Сеспедес се отпусна назад на стола, поръча кафе на Маноло-Мохамед и запали една цигара, купена без мито. Лицето му на стар играч се усмихваше при спомена, веждите му се извиха нагоре. Сякаш казваше: не могат да ми отнемат това, което съм си взел. И разбрах, че освен по старите времена, бившият правителствен делегат изпитваше тъга и по определен тип хора.

— Работата е там — заключи той, — че когато Сантяго Фистера се появи в Мелиля, бизнесът в протока беше в разцвета си. Голдън ейдж^[8], биха казали тия от Гибралтар. Уха! Директни пътувания, отиване и връщане, без да им пука от нищо. С едната гола смелост. Всяка нощ беше игра на котка и мишки между трафикантите, от една страна, и митничарите и полицаите, от друга… Веднъж печелиш, друг път губиш. — Всмукна дълбоко от цигарата и лисичите му очи се присвиха при спомена. — И точно там, бягайки от вълка, Тереса Мендоса щеше да попадне в устата на вълка.

 

 

Разправят, че Дрис Ларби издал Сантяго Фистера, направил го въпреки съучастничеството на полковник Абделкадер Чаиб, или пък дори с негово знание. Това не е никак трудно в Мароко, където най-уязвимата брънка във веригата са контрабандистите, действащи без чадъра на парите или политиката. Едно име, подшушнато тук-там, няколко банкноти, разменени на ръка. А и на полицията й беше добре дошло за статистиката. Във всеки случаи никой никога не успя да докаже участието на мароканеца. Когато повдигнах въпроса — бях го запазил за последната ни среща, — той се затвори като мида в черупката си и нямаше начин да изтръгна и дума от устата му. Беше ми много приятно. Край на изповедите, сбогом и без „до скоро виждане“. Но Маноло Сеспедес, който по време на тия събития още е бил правителствен представител в Мелиля, твърди, че Дрис Ларби, за да отдалечи галисиеца от Тереса, предал поръчката на хората от другата страна. Обичайният девиз беше „Плащай и прекарвай контрабанда, както знаеш“. В името на Аллаха. С Бога напред. Това включваше широка мрежа от корумпирани служители, разпростираща се от планините, където се отглеждаше канабис, до границата или мароканския бряг. Плащанията се извършваха в размер, съответстващ на нивото: полицаи, военни, политици, други висши администратори, до членове на Правителството. За да се оправдаят пред общественото мнение — мароканският министър на вътрешните работи все пак присъстваше като наблюдател на съвещанията за борба с наркотрафика на Европейския съюз, — жандармеристи и военни периодично залавяха по някого. Но винаги на ниско ниво. Арестуваха тези, които не принадлежаха към големите мафиотски организации и отстраняването им не пречеше на никого. Бяха хора, често издавани или залавяни от същите хора, които им подсигуряваха хашиша.

Комендантът Бенаму, от бреговата охрана от мароканската кралска жандармерия, нямаше нищо против да ми разкаже за участието си в случилото се при Кала Трамонтана. Направи го на терасата на кафене „Хафа“ в Танжер. Преди това един наш общ приятел, полицейският инспектор Хосе Бедмар, ветеран от Централната бригада и бивш агент на разузнаването от времето на Сеспедес, се нагърби да го издири и да ми уреди среща с него, като ме препоръча горещо. Бенаму беше симпатичен, елегантен мъж, с добре поддържани мустаци, които му придаваха вид на латиноамерикански любовник от петдесетте години. Беше облечен цивилно: сако и бяла риза без вратовръзка. Говори ми половин час на френски. Сетне, когато между нас се установи атмосфера на доверие, премина на почти съвършен испански. Разказваше добре, с малко черно чувство за хумор. От време на време кимваше към морето, което се разстилаше пред очите ни под стръмните скали, сякаш всичко беше станало точно там, пред заведението на открито, където той си пиеше кафето, а аз — билковия чай. Когато се случиха тези събития, бях капитан, уточни той. Въоръжен патрул на моторница — допълни, загледан в хоризонта, — във връзка с радар на запад от Трес Форкас, рутинна работа. Чиста случайност беше, че имаше и друг патрул на сушата, който поддържаше радиовръзка с тях. Продължаваше да гледа хоризонта, когато произнесе думата „случайност“. Между единия и другия патрул, в залива Кала Трамонтана, подобно на птиче в гнездото си, една моторница — натрапник в мароканските води, съвсем близо до брега, привързана към малка лодка, товареше на борда си хашиш. Вик „Горе ръцете“, прожектор, сигнална ракета, очертаваща с падащите си светлини остров Чаранес сред млечната вода, обичайните според закона предупреждения и няколко изстрела за сплашване. Очевидно моторницата — ниска, дълга, източена като игла, боядисана в черно, с извънбордов двигател, имаше проблеми със запалването, защото се забави с потеглянето. При светлината на прожектора и сигналната ракета, Бенаму различил два силуета на борда: един на пилотското място, друг — тичащ към задната част, за да развърже моторницата от малката лодка. На последната имало още двама човека, в този момент те хвърляли зад борда чувалите с дрога, които не били натоварили на моторницата. Двигателят прохърквал, без да успее да запали. Бенаму — придържайки се към закона, подчерта той между две сръбвания от кафето, — заповядал на моряка си отпред да пусне един откос и да стреля право в целта. Чул се обичайният звук. Та-ка-та-ка-так. Шумничко, наистина. Според Бенаму, впечатляващ звук. Нова сигнална ракета. Хората от малката лодка вдигнали ръце. В този момент моторницата подскочила, вдигайки пяна с витлото си. Мъжът отзад паднал във водата. Картечницата на патрула продължавала да стреля, та-ка-та-ка-та-ка. Жандармеристите от брега й пригласяли неуверено в началото, так-так, а после — по-въодушевено. Приличало на война. Последна сигнална ракета. Прожекторът осветявал и попаденията и рикошетите на куршумите във водата. Неочаквано моторницата изръмжала по-силно и така се изстреляла напред, че като погледнали на север, вече била потънала в мрака. Отишли при малката лодка и задържали хората в нея — двама мароканци. Прибрали от водата три чувала с хашиш и един испанец с 12,7-калибров куршум в бедрото си. Бенаму посочи окръжността на чашата за кафе — ей такъв отвор. Разпитан, докато се давала съответната медицинска помощ, испанецът казал, че името му е Вейга и е моряк на контрабандистка моторница, чиито капитан е някой си Сантяго Фистера. Точно този Фистера им се беше изплъзнал от ръцете в залива Кала Трамонтана. „Като ме изостави“, спомняше си Бенаму как се жалвал задържаният. Комендантът май си спомняше още, че на въпросния Вейга, съден две години по-късно в Алусемас, му тръснали петнадесет години в затвора Кенитра — при споменаването му ме погледна така, сякаш ми препоръчваше да не включвам никога това място в списъка на летните си почивки, — и че бил излежал половината. Дали са били предадени? Бенаму повтори думите няколко пъти, като че ли му бяха напълно непознати. И, загледан отново в кобалтовосиньото пространство, което ни делеше от испанския бряг, поклати глава. Не си спомняше нищо такова. Никога не беше чувал да се споменава за някакъв Дрис Ларби. Кралската жандармерия имала компетентни служби за набиране на собствена информация и тяхната брегова охрана действала ефикасно. Като вашата градска полиция, вметна той. Или дори по-добре. Това при Кала Трамонтана беше рутинна акция, брилянтна акция като толкова други. Борба срещу престъпността и прочие.

 

 

Той не се върна повече от месец. Истината е, че тя не очакваше да го види никога вече. Фатализмът от Синалоа й подсказваше, че си е тръгнал завинаги — от тия е, които не остават, беше казал Дрис Ларби. Тя прие отсъствието му по същия начин, както бе приела появата му. В последно време Тереса беше почнала да осъзнава, че светът е движен от собствени, неразгадаеми правила. Правила, изтъкани от игра на случайността — каламбури, в шеговития смисъл, който придаваха в Мексико на тази дума, — и от непредвидимости, които включваха присъствия и отсъствия, живот и смърт. Най-многото, което можеше да направи, бе да приеме тези правила. Да се носи, чувствайки се част от необятната космическа игра, като междувременно пляска с ръце, за да се задържа на повърхността, докато водовъртежът я засмуква към дъното, вместо да губи сили в напразното желание да я промени или проумее. Така беше стигнала до заключението, че е безполезно да се отчайва или да се бори за каквото и да било, освен за настоящия момент — вдишването и издишването, седемдесет и петте удара на пулса в минута (ритъмът на сърцето й винаги е бил бавен и отмерен), които я поддържаха жива. Нелепо беше да изразходва енергия в изстрели по тъмнината, да плюе по слънцето, да притеснява един Бог, зает с по-важни дела. Що се отнася до религиозните й вярвания — тези, които беше донесла със себе си от родината си и оцеляваха в ежедневието на новия й живот, — Тереса продължаваше да ходи на църква всяка неделя, изричаше механично молитвите си преди лягане — „Отче наш“, „Аве, Мария“. Понякога дори сама се изненадваше, че моли Христос или Богородица. Един-два пъти призова дори свети Малверде, за едно или друго нещо. Например Гуеро да почива в мир, амин. Макар много добре да знаеше, независимо от добрите си намерения, колко неправдоподобно е копеле като Гуеро да почива в мир. Вероятно гори в ада, мръсникът, също като в песните на Пакита дел Барио — „Гориш ли, ненужни човече?“. Подобно на останалите си молитви и на тези гледаше без убеждение, бяха повече протокол, отколкото нещо друго. Навик. Макар че в случая с Гуеро точната дума навярно беше „преданост“. Така или иначе, правеше го като човек, искащ услуга от влиятелен министър, с много малко надежда, че молбата му ще бъде удовлетворена.

За Сантяго Фистера не се беше молила. Нито веднъж. Нито да е добре, нито да се върне. Държеше го съзнателно настрани, отказваше да го свърже официално със същността на проблема. Никакви повтарящи се ходове и зависимости, беше се заклела пред себе си. Никога повече. И все пак, в нощта, когато се прибра вкъщи и го намери седнал на стълбите, сякаш се бяха разделили само преди няколко часа, почувства безкрайно облекчение и огромна радост, разтърсваща я между бедрата, в стомаха, в очите. Почувства нужда да отвори уста и да си поеме дълбоко въздух. Беше съвсем кратък миг. После откри, че изчислява точно дните, изминали от последния път, правеше си сметка колко от тях са необходими за отиването дотам и връщането обратно, километрите и часовете пътуване, удобните моменти за обаждания по телефона, времето, за което едно писмо или картичка тръгваше от точка А и пристигаше в точка В. Размишляваше върху всичко това, макар да не отправи никакъв упрек, докато той я целуваше и влизаха вкъщи, без да проронят дума. Отиваха към спалнята. Продължи със същите мисли, когато той накрая спря, успокоен, облекчен, легнал върху нея и задъханото му дишане се успокояваше в шията й.

— Хванаха Лало — каза най-сетне той.

Тереса съвсем притихна. Лампата от коридора осветяваше мъжкото рамо пред устните й. Целуна го.

— За малко да хванат и мен — додаде Сантяго.

Лежеше все така неподвижен, с лице, потънало в извивката на шията й. Говореше шепнешком, устните му докосваха кожата й при всяка дума. Бавно, тя сложи ръце на гърба му.

— Разкажи ми, ако искаш.

Отказа, поклащайки леко глава. Тереса не настоя, защото знаеше, че щеше да е напразно. Знаеше още, че ще го направи, когато се почувства по-спокоен, ако тя запази същата поза и същото мълчание. Така и стана. След малко той заговори. Не като разказ, а на кратки откъси, подобни на отделни картини или на спомени. Припомня си на глас, разбра тя. Навярно сега за първи път след цялото изминало оттогава време говореше за случилото се.

Така тя разбра какво бе станало, така успя да си го представи. И най-вече проумя, че животът си прави жестоки шеги с хората и тези шеги по мистериозен начин се свързват с други, случващи се на други хора. Проумя, че тя самата може да се окаже в центъра на абсурдна ситуация — муха, хваната в мрежата на паяк. Изслуша една история, която й бе позната още преди да я чуе. Бяха променени само местата и действащите лица, много малко променени дори. Реши, че Синалоа не е толкова далеч, колкото тя си мислеше. Видя прожекторът на мароканския патрул да раздира нощта като конвулсия от ужас, бялата сигнална ракета във въздуха, лицето на Лало Вейга със зяпнала от изумление и страх уста, която крещи: мароканска полиция, мароканска. Представи си силуета на Лало в ярката светлина, на фона на безплодното промъркване на двигателя, докато тича към задната част на моторницата, за да я освободи от малката лодка, първите изстрели — присветвания до прожектора, пръски във водата, свистене на куршуми, и проблясвания на още изстрели от сушата. Внезапно двигателят изръмжава с всичка сила, предницата на моторницата се надига до звездите и пак куршуми, пак викът на Лало, падащ зад борда: викът при падането и още викове, чакай, Сантяго, чакай, не ме оставяй, Сантяго, Сантяго, Сантяго. Сетне трещенето на двигателя с пълна сила и последен поглед през рамо, за да види Лало, който остава назад, във водата, в конусовидната рамка на светлината на прожектора, с протегната ръка в напразен опит да се хване за моторницата, която препуска, подскача, отдалечава се, а килът удря вълните в тъмнината.

Тереса слушаше всичко това, докато устните на голия, неподвижен мъж върху нея продължаваха да докосват кожата на врата й, а той все така не вдигаше лице и не я поглеждаше. Не искаше тя да го види.

 

 

Петлите. Песента на мюезина. Отново мръсносивият час, висящ между нощта и деня. Този път Сантяго също не спеше. По дишането му разбра, че е буден. През цялата останала част от нощта го беше усещала да се върти до нея. Потръпваше, ако се унесеше леко, толкова леко, че веднага се събуждаше. Тереса лежеше по гръб, потискаше желанието си да стане или да запали цигара. Очите й бяха широко отворени, първо гледаше тъмнината на тавана, а после сивото, безформено петно, пропълзяващо отвън подобно на злокачествен тумор.

— Искам да дойдеш с мен — промълви той неочаквано.

Тя се бе заслушала в туптенето на собственото си сърце: всяко развиделяване й се струваше по-бавно от предишното, напомняше на онези животни, които спят зимен сън. Един ден ще умра точно в този час, помисли си тя. Ще ме убие тази мръсна светлина, която никога не закъснява за срещата.

— Да — каза тя.

Същия ден Тереса потърси в чантата снимката, която пазеше от Синалоа: тя самата, в покровителствената прегръдка на Гуеро Давила, гледаща учудено света, без да съзнава какво я дебне в него. Остана така дълго време. Накрая отиде в банята и се погледна в огледалото, със снимка в ръката. Сетне, внимателно и много бавно, я разкъса на две. Прибра парчето, на което беше тя, и запали цигара. Приближи пламъка на същата кибритена клечка към единия край на другата половина. Остана неподвижна, с цигара в ръката, загледана в снимката, която пращеше и изгаряше. Усмивката на Гуеро бе последното, което изчезна. Каза си, че това е съвсем присъщо за него: да се присмива на всичко и докрай, без да му пука от нищо. Същото е било сред пламъците на „Чесна“-та — както сред пламъците на проклетата снимка.