Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (4)

3.

Когато минат години.

— Тя беше никоя — каза Маноло Сеспедес.

— Не разбирам. Обясни ми.

— Току-що го сторих — събеседникът ми ме сочеше с два пръста, между които държеше цигара. — Никоя означава никоя. Парий. Пристигна белязана от случилото й се, търсеше само да се свре дълбоко в някоя дупка… Всичко стана случайно.

— Била е и нещо повече. Умно момиче.

— И какво от това?… Познавам много умни момичета, които свършиха на улицата.

Погледна към единия и към другия край на улицата, сякаш търсеше да ми даде пример. Седяхме под тентата на кафене „Калифорния“ в Мелиля. Обедното африканско слънце къпеше в злато модернистичните фасади по булевард „Хуан Карлос I“. Беше времето за аперитива и заведенията на открито и тротоарите бяха препълнени с разхождащи се хора, безделници, продавачи на лотарийни билети и ваксаджии. Европейското облекло се смесваше с арабски кафтани и бурнуси, които подсилваха атмосферата на гранична земя, намираща се между два континента и в досег с няколко култури. В дъното, при площад „Испания“ и паметника на загиналите в колониалната война през 1921 година — бронзова фигура на млад войник, обърнал лице към Мароко — короните на палмите предизвестяваха близостта на Средиземно море.

— Не се запознах с нея тогава — продължи Сеспедес. — В действителност дори не си я спомням. Лице зад бара в „Ямила“, може би. Или и това не. Едва много по-късно, като подочух това-онова, я свързах накрая с другата Тереса Мендоса… Вече ти казах. По онова време беше никоя.

Бивш полицейски инспектор, бивш шеф на сигурността на Ла Монклоа, бивш представител на правителството в Мелиля, Случайността или животът бяха поднесли на Маноло всичко това. Иначе спокойно би могъл да бъде темпераментен и умен тореадор, циганин мошеник, берберски пират или хитър арабин дипломат. Беше стара лисица, мургав, ветеран в пушенето на марихуана, много видял и много знаещ. Бяхме се запознали преди двадесет години, по времето на насилническите изстъпления между европейската и мюсюлманската общности, които изкараха Мелиля на първите страници на вестниците, а аз си изкарвах хляба, пишейки за тях. Още тогава, роден в Мелиля и върховен авторитет в северноафриканския анклав, Сеспедес вече познаваше всички. Пийваше по чашка в бара на офицерите от чуждестранния легион, контролираше ефективно работеща мрежа от информатори от двете страни на границата, вечеряше със сенатора на Надор, на заплати при него бяха както просяци, така и членове от мароканската кралска жандармерия. Сприятелихме се тогава: дълги разговори, агнешко със специални арабски подправки, джин тоник до малките часове на нощта. Днес аз правя услуга на теб, утре ти на мен. Сега, пенсиониран от официалния си пост, Сеспедес остаряваше спокойно и скучно, отдаден на местната политика, жена си, децата и аперитива в дванадесет часа на обяд. Посещението ми предизвикваше щастливо вълнение и нарушаваше еднообразното му ежедневие.

— Казвам ти, че всичко стана случайно — повтори той. — При нея случайността носеше името Сантяго Фистера.

Вдигната ми чаша застина във въздуха, дъхът ми спря.

— Сантяго Лопес Фистера?

— Точно така — Сеспедес дърпаше от цигарата и се опитваше да прецени доколко съм заинтересован. — Галисиецът.

Издишах бавно въздуха, отпих малка глътка и се облегнах на стола. Бях удовлетворен, като човек, открил изгубена следа. Междувременно Сеспедес се усмихваше и изчисляваше в какво положение да постави баланса на стария ни съюз от взаимни услуги. Това име ме беше довело тук, в търсене на един тъмен период от биографията на Тереса Мендоса. До този ден на терасата на кафене „Калифорния“ разполагах единствено с мъгляви сведения и предположения. Може да е станало така. Разправят, че се случило еди-как си. На някой му били казали или някой мислел, че знае. Слухове. Единственото конкретно нещо бяха данните в архивите на имиграционната служба към Министерство на вътрешните работи. Там срещу истинското име на Тереса Мендоса Чавес фигурираше дата на влизане — със самолет на аеролиниите „Иберия“, летище „Барахас“, Мадрид. После официално дирята се губеше за две години до полицейското досие 865369FA/42. То включваше отпечатъци, снимка в профил и анфас и слагаше край на този етап от живота, който се опитвах да възстановя, давайки ми възможността да го проследя по-добре оттам насетне. Полицейското досие бе от старите, които се правеха на картон, докато испанската полиция не компютъризира документацията си. Бях го видял с очите си една седмица преди това, в полицейското управление на Алхесирас, благодарение на помощта на друг стар приятел: полицейският началник на Торемолинос Пепе Кабрера. Сред оскъдната информация, отразена на гърба фигурираха две имена: на един мъж и на един град. Мъжът се казваше Сантяго Лопес Фистера. Градът беше Мелиля.

Онази вечер направихме две посещения. Едното беше кратко, тъжно и почти безполезно, въпреки че послужи да добавя едно лице и име към героите на тази история. Срещу морския клуб, в подножието на средновековните стени на стария град, Сеспедес ми показа мършав човек с рядка, пепелявосива коса. Той пазеше колите срещу дребни монети. Беше седнал на земята до един стълб за завързване на лодки и гледаше мръсната вода под вълнолома. Отдалеч го взех за старец, очукан от живота и времето. Но като се приближихме, видях, че надали има повече от четиридесет години. Беше с вехт, кърпен панталон, бяла, необикновено чиста риза, и мръсни маратонки. Слънцето и животът на открито не бяха достатъчно обяснение за сивкавия, тъмен цвят на състарената му кожа, покрита с петна, и големите хлътнатини на слепоочията. Липсваха половината от зъбите му. Мина ми през ума, че прилича на останките, които прибоят изхвърля по плажовете и пристанищата.

— Името му е Вейга — каза ми Сеспедес, като отидохме до него. — Познавал е Тереса Мендоса.

Без да спре и да обърне внимание на реакцията ми, той каза: „Здравей, Вейга, как я караш“. После му предложи цигара и огънче. Нямаше запознаване, нито други приказки. Постояхме малко там, смълчани, гледащи водата, завързаните рибарски лодки, старата товарителница на руда от другата страна на закритото пристанище и двете ужасни кули близнаци, построени в чест на петстотингодишния юбилей от завладяването на Южна Америка от испанците. Видях, че целите ръце на мъжа са покрити с обгаряния и следи от рани. Беше станал, за да запали цигарата, скован, мънкайки объркани думи за благодарност. Миришеше на вкиснало вино и вкисната бедност. Куцаше.

— Питай, ако искаш — каза накрая Сеспедес.

Подвоумих се за секунда и после изрекох името на Тереса Мендоса. Не забелязах по лицето му никакъв признак да се сеща или да си спомня. Нямах повече късмет и при споменаването на Сантяго Фистера. Въпросният Вейга, или това, което бе останало от него, отново се беше обърнал към лепкавата вода на вълнолома. Напъни се, човече, подкани го Сеспедес. Приятелят ми е дошъл да говори с теб. Не казвай, че не си спомняш за Тереса и съдружника й. Не ми прави този номер. Става ли?… Ала другият продължаваше да мълчи. Сеспедес настоя още един път, но успя само да го накара да се почеше по ръцете, преди да ни погледне разсеяно и безучастно. Мътният, отсъстващ поглед, с толкова разширени зеници, че изпълваха целия ирис, сякаш се плъзгаше по хората и предметите и идваше от място, откъдето обратен път нямаше.

— Това беше другият галисиец — каза Сеспедес, щом се отдалечихме. — Морякът на Сантяго Фистера… Девет години в марокански затвор го докараха дотук.

Свечеряваше се, когато направихме второто посещение. Сеспедес ми го представи като Дрис Ларби — „моят приятел Дрис“, каза той, като го потупваше по гърба. Озовах се пред мароканец с испанско гражданство, говорещ прекрасен испански. Открихме го в квартала на Хиподрума пред „Ямила“, едно от трите нощни заведения, които управляваше — разбрах това по-късно, както и някои други неща. Слизаше от скъпия си двуместен мерцедес. Беше среден на ръст, с много къдрава, черна коса, добре оформена брада. Ръцете бяха от тези, които стискат твоята предпазливо, стремят се да отгатнат какво си намислил. „Моят приятел Дрис“, повтори Сеспедес. Начинът, по който другият го гледаше, едновременно зорко и с уважение, ме накара да се запитам на какви ли подробности от биографията на мароканеца се дължи благоразумното му отношение към бившия правителствен представител. Моят приятел еди-кой си — беше мой ред да ме представи. Проучва живота на Тереса Мендоса. Изстреля го така, от упор, докато другият ми подаваше дясната си ръка, а в лявата държеше дистанционното управление на алармата, насочено към колата. И в този миг тя зави, „иу, иу, иу“, а мигачите й внезапно засвяткаха при активирането на алармата. Тогава въпросният Дрис Ларби ме загледа много внимателно и мълчаливо, докато накрая Сеспедес не избухна в смях.

— Спокойно — рече той. — Не е полицай.

 

 

Шумът от счупено стъкло накара Тереса Мендоса да сбърчи вежди. На четвърта маса чупеха втора чаша тази вечер. Размени поглед с Ахмед, сервитьора, и той се отправи натам с метла и лопата, безмълвен както винаги, с черна папийонка, танцуваща свободно под адамовата му ябълка. Въртящите се светлини над малкия празен дансинг прокарваха блестящи ромбове по раираното му сако. Тереса прегледа сметката на един клиент в края на бара, забавляващ се с две от момичетата. Човекът си прекарваше така вече няколко часа и сметката сериозно бе набъбнала: „Уайт Лейбъл“ с лед и вода за него, осем малки бутилки шампанско за момичетата. По-голямата част от шампанското изчезна, отсервирано от Ахмед под предлог, че сменя чашите. Оставаха двадесет минути до затварянето и Тереса неволно слушаше обичайния диалог. Чакам ви отвън. Едната или двете. По-добре двете. Дрис Ларби, шефът, беше непреклонен относно привидния морал. Това беше бар и толкоз. Извън работно време момичетата бяха свободни. Или бяха свободни по принцип, но контролът беше стриктен: петдесет процента за заведението, петдесет процента за заинтересованата страна. Пътуванията и организираните празненства бяха отделно. Там правилата се уточняваха според това с кого, къде и как. Аз съм сериозен бизнесмен, обичаше да казва Дрис. Не прост сутеньор.

Беше вторник, почти в края на май. Не беше много оживена вечер. Дансингът беше празен и никой не слушаше изискания глас на Хулио Иглесиас. Тереса следеше песента и движеше безмълвно устни. На светлината на лампата, осветяваща касата, тя се беше съсредоточила в тетрадката и молива. Смотана вечер, увери се тя. Почти лоша. Много различна от петъците и съботите, когато се налагаше да се вземат момичета от други места, защото „Ямила“ се препълваше: служители, търговци, богати мароканци от другата страна на границата, военни от гарнизона. Прилично средно ниво, без много досадници, освен постоянните. Чисти, млади момичета, приятни на вид, които се подменяха на всеки шест месеца. Дрис ги набираше в Мароко, в крайните квартали на Мелиля, тук-там имаше някоя европейка от полуострова^[1].

Редовно плащане — винаги много дискретно — на хората на реда и на съответните власти, за да живеят и да те оставят да живееш. Питиета гратис на заместник-началника на полицията и на цивилните инспектори. Образцов бар, с напълно редовни официални документи. Дребни проблеми. Нищо, което Тереса да не познаваше много добре, умножено по безкрайност, от пресните си спомени от Мексико. Разликата бе, че тук хората, макар по-груби в обноските и не толкова любезни, не се стреляха и избиваха. Всичко се правеше много изкусно. Дори — трябваше й доста време, за да свикне с тази мисъл, — имаше хора, които въобще не се оставяха да бъдат подкупени. Грешите, госпожице. Или по-резкия, чисто испански вариант: Направете ми услугата да си наврете това отзад. Истината е, че така животът понякога ставаше по-труден. Но често и се улесняваше. Беше успокояващо да не изпитваш страх от всеки полицай. Или поне не през цялото време.

Ахмед се върна с метлата и лопатата, мина от другата страна на бара и се заговори с трите момичета, които стояха без работа. Тряс. От масата, където пресушаваха бутилките една след друга, се носеха смехове, наздравици и звън на чаши. Ахмед намигна на Тереса, за да я успокои. Всичко е наред. Тази сметка щеше да е тежка, увери се тя, като хвърли поглед на бележките до касовия апарат. Испански и марокански бизнесмени честваха някакво споразумение: саката на облегалките, яките на ризите отворени, вратовръзките в джобовете. Четирима мъже на средна възраст и четири момичета. Фалшивото шампанско „Мое Шандон“ изчезваше бързо от съда с лед: пет бутилки досега и щеше да има още една, докато затворят. Момичетата — две арабки, една еврейка и една испанка — бяха млади, но професионалистки. Дрис никога не спеше с персонала: не си вади оная работа, където си вадиш хляба. Но понякога молеше за това приятели, нещо като инспекция на труда. Първо качество, хвалеше се после той. В моите барове има само първо качество. Ако отзивът се окажеше отрицателен, никога не се отнасяше грубо с момичетата. Задоволяваше се да ги изгони и край. Без последици. В Мелиля не липсваха момичета, при тази нелегална имиграция и кризата. Тук-там се срещаше някое, което да мечтае да отиде в Испания, да стане модел, да стигне до телевизията. Но повечето се примиряваха с разрешителното за работа и законното пребиваване.

Бяха минали малко повече от шест месеца от разговора на Тереса Мендоса с дон Епифанио Варгас в параклиса на свети Малверде. Шест месеца от онази нощ в Кулиакан, Синалоа — нощта след телефонния звън, когато тя започна да бяга и спря едва в някакъв странен град, чието име не бе чувала никога преди. Даваше си сметка за това единствено, ако погледнеше календара. Обърнеше ли поглед назад, имаше чувството, че откакто бе в Мелиля, времето бе спряло. Можеше да са изминали шест месеца, но спокойно можеха да са и шест години. Това място беше последната спирка на пътуването й, както би могло да бъде всяко друго. Току-що пристигнала в Мадрид, настанена в пансион на площад „Аточа“, само с един сак багаж, тя се срещна с човека, с когото я свърза дон Епифанио Варгас. За нейно разочарование, там не можеха да й предложат нищо. Ако желаеше тихо място, далеч от неприятната блъсканица, а също и работа, за да оправдава пребиваването си, докато се уредят документите на двойното й гражданство — бащата испанец за първи път щеше да й послужи за нещо, — Тереса трябваше отново да отпътува. Срещна се в кафе „Небраска“ на булевард „Гран Виа“ с човека на дон Епифанио — млад, припрян, не много разговорлив мъж. Той й предложи две възможности: Галисия или Южна Испания. Ези или тура, приемаш или се махаш. Тереса попита дали в Галисия вали много. Мъжът се усмихна леко, едва-едва, за първи път, откакто разговаряха, и каза „да“. Адски много вали, каза той. Тогава Тереса реши да отиде на юг. Мъжът извади мобилен телефон и отиде на другата маса, за да проведе кратък разговор. След малко се върна и записа на книжна салфетка едно име, един телефонен номер и един град. Имаш директни полети от Мадрид, обясни й той и й подаде парчето хартия. Или от Малага. А дотам — влакове и автобуси. От Малага и Алмерия тръгват и кораби. Като си даде сметка, че тя го гледа недоумяващо, озадачена от корабите и самолетите, той се усмихна за втори и последен път. После й обясни, че отива на място, което е част от Испания, но се намира в Северна Африка, на шестдесет-седемдесет километра от андалуското крайбрежие, близо до Гибралтарския проток. Сеута и Мелиля, уточни той, са испански градове на мароканския бряг. След това остави плик с пари на масата, плати сметката, стана и й пожела късмет. Канеше се вече да си тръгва, когато Тереса понечи да му благодари, да му каже коя е. Мъжът я прекъсна с думите, че не желае да знае как се казва тя, а и въобще не го интересува. Той само изпълнявал дълга си към мексикански приятели, като й помагал с каквото може. Каза й да оползотвори добре парите, които току-що й беше дал. А когато те се свършат и има нужда от още, додаде той с равен тон, без намерение да я обиди, можела да пусне в употреба оная си работа. Тя, рече той на сбогуване и сякаш съжаляваше, че самият той не разполага с подобна работа, е предимството, с което разполагате вие, жените.

 

 

— Не беше нищо особено — каза Дрис Ларби. — Нито хубава, нито грозна. Нито много умна, нито много глупава. Но се оказа добра в сметките… Веднага го разбрах, затова я сложих на касата. — Спомни си въпроса, който му бях задал преди, поклати глава и продължи. — … А иначе истината е, че никога не е била от занаята. Поне при мен не беше. Идваше препоръчана от приятели, така че й позволих да избира. От едната страна на бара или от другата, сама решавай, така й казах… Избра да остане зад бара, в началото като сервитьорка. Печелеше по-малко, разбира се. Но там й харесваше.

Разхождахме се покрай баровете между кварталите „Хиподрума“ и „Реал“, край къщите в колониален стил, по прави улици, извеждащи до морето. Нощта беше топла и от саксиите по прозорците се носеше приятен аромат.

— Само един път, може би. Два-три пъти, най-много. Не зная — Дрис Ларби сви рамене. — Тя сама решаваше. Разбирате ли?… Понякога тръгваше с мъж, с когото й се искаше да тръгне, а не за пари.

— А празненствата? — попита Сеспедес.

Мароканецът недоверчиво извърна очи към него. После се обърна към мен, преди да погледне отново Сеспедес. Приличаше на човек, който се извинява за допусната глупост пред непознати. Но от друга страна му беше все едно.

— Празненствата — повтори той.

Дрис Ларби пак ме погледна и се почеса по брадата.

— Това беше различно — отстъпи той, след известен размисъл. — Понякога организирах сбирки от другата страна на границата…

Сега Сеспедес се смееше злорадо.

— Прословутите ти фиести — каза той.

— Е, добре. Вече знаете — мароканецът го наблюдаваше, сякаш се мъчеше да си спомни колко наистина онзи знаеше. Сетне извърна отново очи, чувстваше се неловко. — Хора от там…

— Там е Мароко — уточни Сеспедес заради мен. — Има предвид важни личности: политици или полицейски началници — изви устни в лисича усмивка. — Моят приятел Дрис винаги е имал добри партньори.

Мароканецът се усмихна насила, докато палеше нисконикотинова цигара. А аз се запитах колко ли неща за него и партньорите му трябва да са фигурирали в тайните архиви на Сеспедес. Достатъчно, предположих, за да се ползваме сега от привилегията да провеждаме този разговор:

— Тя ходеше ли на тези сбирки? — попитах аз.

Ларби направи двусмислен жест.

— Не зная. Сигурно е била на някоя. Ами… Тя си знаеше — изглежда размисли малко, като изучаваше Сеспедес с крайчеца на окото, и накрая потвърди, без особено желание. — Истината е, че в крайна сметка отиде само няколко пъти. Там аз не се месех, защото тия сбирки не бяха, за да изкарвам пари от жените, а за друг вид сделки. Момичетата бяха като допълнение. Подарък. Но никога не съм казвал на Тереса да идва… Направи го, защото искаше. Помоли ме.

— Защо?

— Нямам представа. Казах ви, тя си знаеше.

— Излизаше ли тогава вече с галисиеца? — попита Сеспедес.

— Да.

— Казват, че му е правила услуги.

Дрис Ларби го погледна. Погледна и мен. После отново него. Защо ме подлагаш на това, казваха очите му.

— Не зная за какво говорите, дон Мануел.

Бившият правителствен представител продължаваше да се усмихва злорадо, с извити нагоре вежди. Изглежда се забавляваше страхотно.

— Абделкадер Чаиб — отбеляза той. — Полковник. Кралската жандармерия… Звучи ли ти познато?

— Кълна се, че в момента не се сещам.

— Не се сещаш?… Не ме будалкай, Дрис. Казах ти, че господинът е мой приятел.

Направихме няколко крачки в мълчание. Междувременно аз се опитвах да си изясня всичко това. Мароканецът пушеше безмълвно и сякаш не беше доволен от начина, по който бе представил нещата.

— Докато беше при мен, не се замеси в нищо — каза неочаквано той. — Нито пък аз се замесих с нея. Искам да кажа, че не съм спал с нея.

После посочи с брадичка към Сеспедес, призовавайки го за свидетел на казаното. Общоизвестно бе, че никога не се забърквал с наетите момичета. И вече бе казал, че Тереса била много добра в сметките. Останалите я уважавали. Наричали я Мексиканката. Мексиканке, това, Мексиканке, онова. Изглеждала добра по характер. Въпреки че не била учила, говорела като образована — нали знаете, всички латиноамериканци с техния речник, изпълнен с толкова обръщения на „вие“ и толкова „ако обичате“ и „моля“, приличат на професори по езикознание. Била много потайна за личния си живот. Дрис Ларби знаел, че е имала проблеми в родната си страна, но никога не я разпитвал. За какво му е? Тереса също не говорела за Мексико. Когато някой подхванел въпроса, тя казвала първото, което й хрумвало и сменяла темата. Била сериозна в работата, живеела сама и никога не дала поводи клиентите да се объркат относно служебните й задължения. Нямала приятелки. Справяла се сама с живота.

— Всичко вървеше добре в продължение на, не зная… Около половин година. До вечерта, когато двамата галисийци се появиха там — обърна се към Сеспедес, сочейки му мен. — Видя ли вече Вейга?… Е, той нямаше много късмет. А другият — още по-малко.

— Сантяго Фистера — казах аз.

— Същият. Сякаш го виждам и сега. Мургав мъж, с голяма татуировка тук — клатеше глава неодобрително. — Малко лукав, като всички галисийци. От тия, дето никога не знаеш с какъв номер ще ти излязат… Прекосяваха Протока в двете посоки, с един „Фантом“, господин Сеспедес знае за какво говоря, нали?… Цигари „Уинстън“ от Гибралтар и марокански шоколад^[2]… Тогава още нямаше кокаин, макар че много скоро щеше да се появи… Ами… — почеса се пак по брадата и плю ядно на земята. — Стана така, че една нощ тия двамата влязоха в „Ямила“ и аз започнах да губя Мексиканката.

 

 

Двама нови клиенти. Тереса погледна часовника до касата. Оставаше по-малко от четвърт час до затваряне на бара. Знаеше, че Ахмед я гледа въпросително и без да вдига глава, тя кимна. Едно бързо питие, преди да загасят светлините и да изгонят всички на улицата. Продължи със сметките. Приключваше общата картина на вечерта. Не смяташе, че новодошлите щяха да променят много изчисленията. Някое и друго уиски, помисли си тя, като ги преценяваше по вида им. Малко закачки с момичета, които едва прикриваха прозявките си, може би някоя среща навън, след известно време. Пансион „Агадир“ на няколко преки оттук. Или пък, ако имаха кола, щяха да се отбият за кратко под боровете до зида на казармата на чуждестранния легион. Във всеки случай това не я засягаше. Ахмед водеше сметка на срещите в една тетрадка.

Облегнаха се на бара, до автомата за бира. Фатима и Шейла, две от момичетата, които си бъбреха с Ахмед, отидоха при тях. А сервитьорът поднесе две уискита, които трябваше да бъдат дванайсетгодишен „Чивас“, с много лед и без вода. Момичетата си поръчаха шампанско, без да обръщат внимание на възраженията на клиентите. В дъното онези с бездънните чаши продължаваха с наздравиците и смеховете, след като бяха платили сметката, без да им мигне окото. Мъжът в края на бара все не успяваше да се споразумее с компаньонките си, тя го чуваше как спори с тях тихо на фона на музиката. Сега пееше Абигейл, но дансингът си оставаше пуст, оживяван единствено от монотонно въртящата се светлина на тавана. Искам да ближа раните ти, казваше текстът на песента. Искам да слушам мълчанието ти. Тереса изчака края на последния куплет — знаеше наизуст всички песни от музикалния фонд на „Ямила“, — и погледна пак часовника до касата. Още един ден зад гърба й. Същият като вчерашния понеделник и като утрешната сряда.

— Време е да затваряме — каза тя.

Когато вдигна глава, срещна една спокойна усмивка и светли очи — зелени или сини, реши след миг, — които я гледаха весело.

— Толкова рано? — попита мъжът.

— Затваряме — повтори тя.

Върна се към сметките си. Никога не любезничеше с клиентите, още по-малко, когато затваряха. За шестте месеца се беше убедила, че това е добър метод да държи нещата по местата им и да избягва недоразумения. Ахмед запали лампите и оскъдното очарование, което полумракът придаваше на бара, изчезна в миг: изкуствен, изтъркан плюш на столовете, петна по стените, следи от загасени цигари по пода. Дори мирисът на застояло се усети по-силно. Тия с бездънните чаши грабнаха саката от облегалките и след като постигнаха набързо споразумение с компаньонките си, излязоха да ги чакат вън. Другият клиент вече си беше отишъл, сам, разбит от поисканата цена за двойно обслужване. Предпочитам да си направя чекия, мърмореше той на излизане. Момичетата се събираха. Фатима и Шейла, недокоснали малките бутилки шампанско, се увъртаха около новодошлите, но те не изглеждаха заинтригувани. Тереса ги отпрати само с един поглед при другите. Сложи сметката на бара, пред тъмнокосия мъж. Той беше с работна риза със защитен цвят, с навити до лакътя ръкави. Когато протегна ръка да плати, тя видя, че има татуировка, покриваща цялата вътрешна част на дясната му ръка от китката до лакътя. Представляваше разпнатия Христос сред морски мотиви. Приятелят му беше рус и по-слаб, със светла кожа. Почти момче. Двадесет и няколкогодишен, не повече. Мургавият беше на тридесет и нещо.

— Може ли да си допием питиетата?

Тереса отново срещна очите на мъжа. На светло видя, че са зелени. Страхотни. Забеляза, че изглеждаха спокойни и в същото време се усмихваха, дори когато устните не го правеха. Силни ръце, тъмна брада, набола по брадичката, непокорна коса. Почти хубавец, установи тя. Или без „почти“. Каза си, че сигурно мирише на чиста пот и на сол, макар че се намираше прекалено далече, за да прецени. Просто така й мина през ума.

— Разбира се — отвърна тя.

Зелени очи, татуировка на дясната ръка, слаб, рус приятел. Случайностите на бара. Тереса Мендоса далеч от Синалоа. Сама със Самотата. Еднакви дни, които внезапно престават да бъдат еднакви. Неочакваното се появява изневиделица, не с трясък, нито с многозначителни знаци, които да го предизвестяват. Промъква се незабелязано, тихо, все едно нищо не се е случило. Като усмивка или поглед. Като самия живот, като тази, която идва неминуемо — смъртта. Навярно затова на следващата вечер, тя очакваше да го види отново. Но мъжът не дойде. Всеки път, когато влизаше клиент, тя вдигаше глава с надеждата, че ще е той. Но не беше.

Заключи, излезе и тръгна по плажа. Там запали цигара — понякога слагаше в тях малки топчета стрит хашиш, — и се загледа в светлините на вълнолома и мароканското пристанище на Надор от другата страна на тъмната вода. При хубаво време винаги правеше така, после продължаваше разходката си по брега, докато намери такси, което да я закара до дома й в „Полигона“: малък апартамент със спалня, дневна, кухня и баня. Самият Дрис Ларби й го бе наел, като си удържаше наема от заплатата й. Дрис не е лош човек, помисли си тя. Отнасяше се разумно с момичетата, опитваше да се държи добре с всички, избухваше само когато обстоятелствата не му оставяха друг изход. Не съм от занаята, беше му казала без увъртане тя първия ден, когато я посрещна в „Ямила“, за да й обясни какво би могла да работи при него. Радвам се, само това беше отвърнал мароканецът. В началото я прие като нещо неизбежно, нито пречка, нито придобивка, стъпка, към която го задължаваха лични обвързаности — приятелят на приятеля на един приятел, — и те нямаха нищо общо с нея. Известно уважение, дължащо се на препоръки, неизвестни на самата Тереса, но свързващи Дрис Ларби с дон Епифанио Варгас чрез мъжа от кафене „Небраска“, накараха мароканеца да й позволи да остане зад бара. Отначало беше сервитьорка заедно с Ахмед, а по-късно — заместник-управител. Стана такава в деня, когато имаше грешка в сметките, тя го предупреди, направи отново изчисленията за две минути и той я попита дали е ходила на училище. Тереса отвърна, че малко, само в началните класове. Мъжът я изгледа замислен и й каза: „Разбираш от сметки, Мексиканке, изглежда си родена да събираш и да изваждаш“. Нещо такова правех и в моята страна, отвърнала тя. Когато бях по-млада. Тогава Дрис й каза, че от следващия ден ще взема заплата на заместник-управител. Тереса се зае с бара и повече не отвориха дума за това.

Постоя на плажа, докато изпуши цигарата, погълната от далечните светлини, разпръснати по черната, тиха вода. Накрая се огледа, потрепери, като че ли утринният хлад се беше просмукал през закопчаното догоре яке с вдигната яка. Да му се не види. Там, в Кулиакан, Гуеро много пъти й беше казал, че не бива да живее сама. И дума да не става, клатеше глава той. Не си от тези жени. Ти трябва да имаш мъж, който да ти сложи повода и да те води. И нищо да не правиш, само да си такава каквато си: мила и нежна. Много хубава. Гальовна. Мъжът трябва да те има за царица или въобще не трябва да те има. Дори енчилада^[3] не можеш да приготвиш. А и за какво ти е, като има ресторанти. И това ти харесва, скъпа моя. Харесва ти това, което ти правя и как го правя, ще отречеш ли? Смееше се, докато й шепнеше тия думи, проклетият Гуеро, а устните му докосваха корема й. Лошо ще стане, когато си получа заслуженото и ме свалят без билет за връщане. Бум. Така че ела тук, хубавице. Ела тук, слез до устните ми, притисни се в мен и не ме пускай, прегърни ме силно, защото един ден ще съм мъртъв и никой не ще ме прегръща. Колко жалко ще бъде за теб тогава, милото ми момиче. Толкова самотна ще бъдеш. Тогава, когато мен ме няма и ти си спомняш за мен и това ти липсва, и знаеш, че никой няма да го прави така, както аз съм го правил.

Толкова самотна. Колко странна и в същото време колко близка й се струваше тази дума сега: самота. Всеки път, когато Тереса я чуеше, произнесена от друг или от нея самата наум, образът, който изникваше в представите й, не беше нейният, а на Гуеро, на едно живописно място, където веднъж го бе проследила тайно. Или може би образът бе нейният: на самата Тереса, която го наблюдаваше. Защото имаше и мрачни периоди, тъмни врати, които Гуеро затваряше зад себе си, отнасяше се някъде далеч, сякаш току-що бе паднал оттам, отгоре. Понякога се връщаше от мисия или от работа, от тия, за които никога не й разказваше, но за които цяла Синалоа беше в течение. Не си отваряше устата, нямаше ги обичайните хвалби. Избягваше въпросите й от пет хиляди стъпки височина, изплъзващ се, по-егоистичен от всякога, сякаш беше много зает с нещо. А тя, объркана, без да знае какво да мисли или да прави, се въртеше около него като тромаво животно и очакваше жеста или думата, които да й го върнат отново. Беше уплашена.

В такива случаи той излизаше от вкъщи, отиваше в центъра на града. Известно време Тереса подозираше, че има друга любовница — несъмнено ги имаше, като всички, — но тя се опасяваше, че този път е нещо по-сериозно. Срамът и ревността я подлудяваха. Една сутрин го проследи до околностите на пазара „Гармендия“, криеше се между хората. Видя го да влиза в кръчмата „Ла Байена“:

„Забранено влизането на амбулантни търговци, просяци и малолетни“.

Надписът на вратата не споменаваше жени, но всички знаеха, че това е едно от двете негласни правила на кръчмата: само бира и само мъже. Така че спря и остана дълго на улицата, повече от половин час. Стоеше до витрината на магазина за обувки. Не правеше нищо, само наблюдаваше летящите врати и го чакаше да излезе. Но той не излизаше. Накрая пресече улицата и влезе в малкия ресторант, чийто салон имаше връзка с кръчмата. Поръча си разхладителна напитка, отиде до вратата в дъното и надникна. Видя голямо помещение, пълно с маси, а в ъгъла имаше джубокс. „Дос Реалес“ пееха песента „Пътищата на живота“. Необичайното за мястото и тези часове на деня беше, че на всяка маса седеше по един мъж с по една бутилка бира. Само това. По един на маса. Всички изглеждаха прилични хора на средна възраст: сламени или бейзболни шапки, мургави лица, черни или прошарени мустаци. Всички пиеха мълчаливи, вглъбени, без да разговарят с никого, напомняха на философи, потънали в дълбок размисъл. Някои от бутилките все още бяха с книжната салфетка малко под гърлото, сякаш на масите имаше бели карамфили, сервирани с бирата. Всички мълчаха, пиеха и слушаха музиката. От време на време някой ставаше да сложи монета в машината. На една от масите седеше Гуеро Давила, наметнал якето на раменете си. Седеше сам, напълно неподвижен, вперил поглед в пространството. Раздвижваше се само за да махне книжния карамфил от половинлитровата бутилка „Пасифико“ от седем песос и да я поднесе към устните си. „Дос Реалес“ замлъкнаха и ги смени Хосе Алфредо, който запя „Когато минат години“. Тогава Тереса се отмести бавно от вратата и излезе на улицата. По пътя на връщане към вкъщи плака дълго, без да знае защо. Плачеше и плачеше, без да може да спре сълзите си, и не разбираше защо. Може би заради Гуеро и заради нея самата. Или заради това, което ще бъде, когато минат години.

 

 

Беше го правила. Само два пъти за времето, в което беше в Мелиля. И се оказа, че Гуеро е имал право. Тя самата също не бе очаквала кой знае какво. Първият път беше от любопитство. Искаше да види как ще се чувства след толкова време, със спомена за своя мъж и с по-пресния и болезнен спомен за Гато Фиерос, за жестоката усмивка и насилничеството му, все така живи в плътта и паметта й. Беше направила избора си с известна грижливост, нелишена и от доза случайност, за да няма проблеми, нито последици. Беше младо момче, военен, който я пресрещна на излизане от кино „Насионал“. Беше гледала филм с Робърт де Ниро в свободния си ден. Филмът беше за война и приятелство, а краят беше ужасен. Играеха на руска рулетка. Един път тя бе видяла Гуеро и братовчед му, добре подпийнали текила, да се правят на идиоти с един револвер. Накрая започна да им крещи, взе оръжието и ги прати да спят, а те се смееха. Нещастни, тъпи пияници. Руската рулетка събуди спомени и я натъжи. Може би затова, на излизане, когато военният се приближи към нея, тя прие поканата да пийнат нещо в бара „При Антони“. Карираната му риза много напомняше на тези, които се носеха в Синалоа. Беше висок, учтив, със светла, ниско подстригана коса като на Гуеро. Поговориха за незначителни неща, и накрая тя се озова заедно с него край старата градска стена, гола от кръста надолу, опряла гръб в зида. Една котка ги наблюдаваше с интерес от някаква ограда. Очите й проблясваха на лунната светлина. Не почувства почти нищо, толкова съсредоточена бе да се самонаблюдава, да сравнява усещания и спомени. Сякаш отново се бе превърнала в две личности и другата бе котката, която я гледаше отсреща, безстрастно и мълчаливо, като сянка. Момчето поиска да се видят пак и тя каза „разбира се, съкровище, някой друг път“. Но знаеше, че никога повече няма да го види и дори да се срещнат случайно — Мелиля беше малък град, — едва ли щеше да го познае или щеше да си даде вид, че не го познава. Дори името му не запомни.

Вторият път го направи с полицай — с практическа цел. Излизането на документите й за временно пребиваване вървеше бавно. Дрис Ларби я посъветва да ускори процедурата. Полицаят се казваше Соуко. Беше инспектор на средна възраст и с приемлив външен вид, изкарваше пари, като правеше услуги на емигранти. Беше идвал няколко пъти в „Ямила“ — Тереса бе инструктирана да не взема пари за питиетата му, — и се познаваха бегло. Отиде да поговори с него и той й постави въпроса ребром. Тук е както в Мексико, рече той, без тя да може да проумее какво точно разбираше този кучи син под мексикански порядки. Вариантите бяха два, пари или другото. Колкото до парите, Тереса спестяваше и последното сентимо, тъй че склони на второто. За да задоволи суетата си на мъжкар, въпросният Соуко опита да даде всичко от себе си в стая 106 на хотел „Авенида“ и почти разсмя Тереса. Тя бе уточнила предварително, че става дума за една среща, не повече. Когато си почиваха, пушейки, той поиска мнението й, с все още надянат презерватив, загрижен за нейното удоволствие. Свърших, отвърна тя, като обличаше бавно дрехите върху изпотеното си тяло. Свърших „изпразних се“ ли означава? Разбира се, отговори тя. Когато се прибра вкъщи, седя дълго в банята и се ми бавно, замислено и старателно. Преди това бе изпушила една цигара пред огледалото, разглеждайки внимателно всяка една от чертите на двадесет и тригодишното си лице, сякаш се опасяваше, че ще ги види променени, някак странно осакатени. Страхуваше се, че един ден ще види себе си, седнала сама на маса, както мъжете от онази кръчма в Кулиакан, и няма да плаче, и няма да се познае.

Но Гуеро Давила, толкова точен в предсказанията, колкото и в техните непредвидими варианти, сгреши в прогнозата си само в едно. Като изключим някои неща, които тя вече познаваше добре, самотата не се оказа толкова непоносима. Дори малките инциденти и компромиси не я разстройваха. Нещо беше умряло с Гуеро, и то сякаш бе по-малко свързано с него, отколкото с нея самата. Навярно някаква наивност или неоснователно чувство за сигурност. Тереса излезе много млада от кошмара, загърби мрачната улица, мизерията и най-тягостните картини от живота си. Вярваше, че се е отдалечила от всичко това завинаги, не знаеше, че кошмарът продължава да е там, да дебне зад затворената и погрешна врата, в очакване на подходящия момент, за да се прокрадне през пролуките и отново да разтърси живота й. Изведнъж решаваш, че ужасът е далеч, отминал завинаги, а той се е промъкнал в теб. Тогава все още не беше подготвена за това. Беше младо момиче: любовница на наркотрафикант, живееше в хубава къща, колекционираше видеокасети, порцеланови фигурки и репродукции с пейзажи. Една от многото. Винаги готова за своя мъж, който я обграждаше с внимание. Прекрасно. С Гуеро животът беше само смях и любов. По-късно беше различила първите признаци, отдалеч, без да им обръща внимание. Злокобни признаци. Предупреждения, които Гуеро приемаше на шега или по-точно те въобще не го интересуваха. Не му пукаше, защото, въпреки всичко, което приказваха другите, той беше умен. Проницателен и съобразителен. Просто беше решил да скочи в тъмното и да не чака. Дори нея, мръсникът, не я изчака. В резултат един ден най-неочаквано дойде онзи телефонен звън. Тереса отново се озова на улицата, объркана бегълка със сак и пистолет в ръцете. После дъхът на Гато Фиерос и набъбналият му член, проникващ в нея, гърмът от изстрелите, учуденото лице на Потемкин Галвес, параклисът на Малверде, мирисът на пурата на дон Епифанио Варгас. Страхът, полепващ по кожата й като черния дим на запалените свещи, сгъстявайки потта и думите й. Накрая, между облекчението от това, което бе останало зад гърба й и несигурността за бъдещето, тя се озова в самолета, заедно с онази, другата жена, която понякога й се явяваше, и я наблюдаваше, докато се гледаше в тъмното стъкло на прозорчето на три хиляди метра височина над Атлантическия океан. После Мадрид. Влакът на юг. Кораб, движещ се през морето и нощта. Мелиля. И сега, на това място от дългото пътуване Тереса не можеше да забрави зловещия полъх, причакващ я някъде навън. Дори кожата и вътрешностите й да бяха готови да приемат други, които нямаха да бъдат Гуеро. Дори — тази мисъл винаги я караше да се усмихва странно, — да обича отново, или да вярва, че обича отново. Но вероятно, разсъждаваше тя, връщайки лентата назад, при нея правилната последователност беше: първо да обича, после да вярва, че обича, накрая да спре да обича или да обича спомена. Сега знаеше — и по някакъв странен начин това я плашеше и успокояваше едновременно, — че е възможно, дори лесно, да се настаниш в самотата като в непознат град, в апартамент със стар телевизор и легло, чиято пружина скърца, когато се въртиш от безсъние. Да станеш, за да отидеш до тоалетната, да постоиш там с цигара в ръка. Да влезеш под душа, да се погалиш със затворени очи между бедрата с влажната от вода и сапун ръка, припомняйки си устните на един мъж. И да знаеш, че това може да трае цял живот и че би могла да свикнеш да бъде все така. Да се примириш да остаряваш самотно и горчиво, заседнала в този град, или в което и да било друго кътче на света. И макар преди да не си бе давала сметка, същият този свят да продължава да се върти както досега, невъзмутим, жесток, равнодушен.

 

 

Видя го отново след една седмица, до пазара на хълма Монтес Тирадо. Беше отишла да купува подправки от магазина за екзотични стоки „Киф-Киф“. Поради липса на мексикански чушки чили, вкусът й към лютивото се беше приспособил към силните арабски подправки. Вървеше нагоре, с по една пазарска чанта във всяка ръка. Търсеше по-сенчестите тротоари, за да избегне сутрешната горещина, която тук не беше влажна като в Кулиакан, а суха и тежка: северноафриканска жега на крайбрежен, безводен булевард, сред кактуси, ниски възвишения и голи камъни. Видя го да излиза от един магазин за резервни части за електроуреди. Носеше кутия под мишница. Тя го позна веднага: мъжът, на когото бе разрешила да допие питието си в „Ямила“ преди няколко дни, докато Ахмед метеше пода и момичетата се сбогуваха до следващия ден. Той също я позна. Когато мина покрай нея, отдръпвайки се леко, за да не я блъсне с кутията, той й се усмихна по същия начин, както когато държеше уискито на бара и я питаше повече с очи, отколкото с думи дали може да го допие. Каза й „здравей“. Тя също го поздрави и продължи пътя си, докато той поставяше кутията в багажника на един пикал, паркиран до тротоара. Знаеше, че я гледа, дори без да се обръща. Накрая, когато вече наближи ъгъла, тя чу стъпките му зад гърба си. Или само й се стори, че ги чува. Тогава Тереса направи нещо необичайно, дори сама не би могла да си го обясни. Вместо да продължи право към вкъщи, сви надясно и навлезе в пазара. Вървеше напосоки, сякаш търсеше закрила сред хората. Макар че ако я попитаха от какво, не би могла да отговори. Луташе се между оживените сергии за плодове и зеленчуци, сред виковете на продавачи и клиенти, отекващи в стъкления навес. След като се разходи край сергиите с риба, тя излезе от вратата при кафенето на улица „Комисар Валеро“. И така, без да поглежда нито веднъж назад през цялата дълга обиколка, тя стигна до дома си. Той се намираше в една уличка в квартал „Полигона“. До входната врата се стигаше по варосано стълбище. Уличката се изкачваше стръмно нагоре сред саксии със здравец и зелени щори — беше добро раздвижване да слизаш и да се качваш по нея два-три пъти дневно. От стълбището се виждаха покривите на града, червено-бялото минаре на главната джамия, а в далечината, в Мароко, и тъмните хребети на планината Гуругу. Докато търсеше ключовете в джобовете на джинсите си, тя най-сетне се обърна назад. Тогава го видя на ъгъла на улицата, неподвижен, спокоен, сякаш не бе помръдвал от там цяла сутрин. Слънцето се отразяваше във варосаните стени и в ризата му, позлатяваше врата и ръцете му и хвърляше на земята ясна, добре очертана сянка. Само един неуместен жест, дума или усмивка щеше да е достатъчен, за да се извърти на пети, да отвори вратата и да я затвори зад себе си, като остави мъжа отвън, далеч от дома и от живота си. Но когато погледите им се срещнаха, той не направи нищо. Остана неподвижен на ъгъла сред светлината, обляла белите стени и бялата риза. Зелените очи сякаш се усмихваха отдалеч, както когато тя беше казала, че е време да затварят бара, и виждаха непознати за Тереса неща. Неща, свързани с настоящето и бъдещето й. Сигурно затова, вместо да отвори вратата и да я затвори зад себе си, тя остави торбите на земята, седна на едно стъпало на стълбите и извади пакета цигари. Извади го много бавно. Остана така, без да вдига поглед, докато мъжът изкачи стълбите и стигна до нея. За миг сянката му закри слънчевата светлина. После седна до нея, на същото стъпало. Макар със сведени очи, тя видя сини памучни панталони, прани много пъти. Сиви маратонки. Навити ръкави на ризата върху потъмнели от слънцето ръце, слаби и силни. Водоустойчив часовник „Сейко“ с черна каишка на лявата китка. Татуировка на разпнатия Христос на дясната ръка.

Тереса запали цигара, наведе глава и пуснатата й коса падна пред лицето. Жестът я доближи леко, неволно, към мъжа. Той се наклони настрани, както го беше направил на улицата с кутията под мишница, сякаш за да не пречи на движението й. Не го погледна. Знаеше, че и той не я гледа. Запуши мълчаливо, анализираше спокойно всяко едно от чувствата и физическите усещания, протичащи през тялото й. Заключението бе изненадващо просто: по-добре близо, отколкото далеч. Внезапно той се размърда леко и тя осъзна, че се страхува да не си отиде. За какво да казвам „не“, помисли си тя. Щом си е „да“. Вдигна лице, отмахна косите си, за да го вижда. Имаше хубав профил, добре изразена брадичка, загоряла кожа, веждите му бяха леко смръщени заради слънчевата светлина, която го караше да примижава с очи. Всичко беше прекрасно. Той гледаше в далечината, към Гуругу и Мароко.

— Къде беше? — попита тя.

— Пътувах — говореше с лек акцент, не го беше забелязала първия път. Лека и приятна модулация, малко затворена, различна от испанския, който се говореше по тия места. — Върнах се сутринта.

Стана така, сякаш подхващаха прекъснат разговор. Двама стари познайници се срещат, без да са изненадани от това. Двама приятели. Може би любовници.

— Казвам се Сантяго.

Най-сетне се беше обърнал към нея. Или си много хитър, помисли си тя, или си истинско съкровище. Така или иначе, все ми е едно. Зелените очи се усмихваха отново, сигурни и спокойни, и я изучаваха.

— Аз съм Тереса.

Повтори името й тихо. Тереса, изрече замислен той, сякаш поради някаква причина, все още неизвестна и за двамата, трябваше да свикне да го произнася. Продължи да я наблюдава, докато тя вдъхваше дима на цигарата. Сетне я захвърли внезапно, сякаш бе взела решение. Когато угарката падна на земята и тя стана, той не помръдна, все така седеше на стълбите. Знаеше, че ще остане там, без да насилва събитията, ако тя не подпомогнеше следващата стъпка. Не от неувереност или стеснителност, разбира се. Явно не беше от тия. Спокойствието му заявяваше, че тази работа е въпрос на взаимно съгласие и всеки трябва да извърви своята част от пътя.

— Ела — каза тя.

 

 

Беше различен, установи Тереса. Не с толкова въображение и не толкова забавен като Гуеро. Нямаше, за разлика от преди — младият военен и полицаят не влизаха в сметката, — нито шеги, нито смях, нито дързости, нито безсрамни думи, изречени като встъпление или притурка. В действителност този първи път почти нямаше думи. Мъжът мълчеше почти през цялото време, докато се движеше много съсредоточено и много бавно. Очите му, които дори тогава оставаха невъзмутими, не я изпускаха нито за момент. Не отклоняваха погледа си, нито се притваряха. Когато сноп светлина се промъкваше през процепите на щорите, от която капките пот по кожата на Тереса заблестяваха, зеленият им блясък сякаш ставаше още по-светъл. Неотменно втренчени и нащрек, очите му бяха спокойни, както всичко останало в стройното му силно тяло. Не й се нахвърли припряно, както тя очакваше, а я облада решително и уверено. Без бързане. Толкова внимаваше за усещанията, които се изписваха по лицето на жената и за тръпките на плътта й, колкото и за собствения си самоконтрол. Удължаваше до крайност всяка целувка, всяка ласка, всяко състояние. Повтаряха се отново и отново едни и същи движения, трептения и ответни реакции. Всичко се сливаше в едно: мирис на разголен, влажен, напрегнат полов орган. Мъзга. Топлина. Натиск. Покой. Причини и следствия, които се превръщаха в нови причини, една и съща последователност, която изглеждаше безкрайна. И когато, в просветленията сред замайването, имаше чувството, че пропада или се носи неясно накъде, когато мислеше, че се събужда от унеса, и отвръщаше по някакъв начин, като ускоряваше ритъма, или го водеше натам, където знаеше — смяташе, че знае, — че всеки мъж иска да бъде отведен, той поклащаше глава в знак на отказ. Произнасяше неразбираеми думи и дори веднъж вдигна пръст, за да я предупреди нежно. Чакай, промълви той, стой мирно, дори не мигай. Отдръпна се и застина за миг, със стегнати мускули на лицето, съсредоточен да възвърне самоконтрола си — усещаше го между бедрата си, съвсем твърд и влажен от нея, — и тогава проникна в нея отново, леко, още по-бавно и по-дълбоко, много навътре. Тереса изстена и всичко започна отначало, докато слънцето в процепите на щорите я заслепяваше с лъчи, кратки и хладни като проблясъци по острието на нож. Без дъх, с широко отворени очи, тя го гледаше толкова отблизо, че лицето, устните, очите му сякаш също бяха в нея, беше пленница между тялото му и омачканите влажни чаршафи под гърба си. Притисна го по-силно с ръцете, нозете и устните си. В този миг, внезапно през ума й мина мисълта: Господи, Света Дево, нямаме презерватив.