Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (12)

11.

Не зная да убивам, но ще се науча.

Казармата на градската полиция на Галапагар се намира в покрайнините на града, близо до Ел Ескориал: долепени една до друга къщи за семействата на стражарите и една по-голяма сграда за комендантството, на фона на снежно сив планински пейзаж. Точно — парадокс на живота — зад сглобяемите къщи с приличен вид, подслоняващи общност от ромски произход, с които поддържаха добро съседство, опровергавайки старите клишета на Лорка за Ередияс, Камбориос и патрулни двойки с лъскави тривърхи шапки^[1]. След като се представих на портала, оставих колата си на охраняемия паркинг. Една полицайка, висока, руса — в зелена униформа, включително лентата, с която косата й бе вързана на опашка под шапката, подобна на тази, с която изобразяват света Тереса, — ме заведе до кабинета на капитан Виктор Кастро. Той представляваше малка стая с компютър на бюрото и испанското знаме на стената. До него, като украса или трофеи, бяха закачени стар Маузер Коруня от 45 година и автомат Калашников АКМ.

— Мога да ви предложа единствено ужасно кафе — каза ми той.

Приех кафето. Той сам го донесе от машината в коридора, като разбъркваше безвкусната напитка с пластмасова лъжичка. Беше бълвоч, наистина. Колкото до капитан Кастро, той се оказа един от онези хора, които ти допадат от пръв поглед: сериозен, с енергични движения, безупречен в зелената си куртка и сива коса, подстригана ниско, с мустаци като на капитан Алатристе^[2], които също започваха да сребреят. Погледът му беше открит и прям, също като ръкостискането, с което ме посрещна. Имаше лице на честен човек. Навярно това, наред с другите неща, бе накарало висшестоящите да му възложат преди време командването на групата „Делта Куатро“ на Коста дел Сол. Според моите сведения, честността на капитан Кастро се оказала впоследствие неудобна дори за собствените му началници. Това навярно обясняваше факта, че го посещавах в това забутано градче в планината над Мадрид, в комендатура, наброяваща тридесет полицаи, чието командване съответстваше на по-нисш чин от неговия. Костваше ми и известни усилия — връзки, стари приятели, — за да бъде тази среща позволена от Генералната дирекция на градската полиция. Както самият капитан Кастро отбеляза философски по-късно, докато ме изпращаше учтиво до колата, Щурците Пепитос^[3] никога не са правили — не сме правили, каза той със стоическа усмивка, — кариера никъде.

Сега говорехме за въпросната кариера, той — седнал зад бюрото в малкия си кабинет, с осем разноцветни ленти на ордени, пришити отляво на куртката му, и аз с кафето си. Или за да сме точни, говорехме за първия път, когато си бе имал работа с Тереса Мендоса. По повод разследването на убийството на полицай от комендантството на Манилва, сержант Иван Веласко, когото разкрил — капитанът много внимателно подбираше думите си, — като посредник със съмнителна почтеност. Другите, с които предварително бях говорил за това лице — сред тях и бившият полицай Нино Хуарес, — го бяха определили като абсолютен кучи син.

— Веласко бе убит при съмнителни обстоятелства — обясни той. — Така че поработихме малко върху това. Някои съвпадения със събития от света на контрабандата, сред тях случаят „Пунта Кастор“ и смъртта на Сантяго Фистера, ни накараха да свържем убийството с излизането на Тереса Мендоса от затвора. Макар че нищо не можа да се докаже, това ме отведе до нея. С времето станах специалист по Мексиканката: следене, видеозаписи, подслушвани телефони с прокурорско нареждане… Знаете — той сякаш приемаше, че това ми е известно, — работата ми не е да следя трафика на наркотика, а да изследвам обкръжаващата го среда. Хората, които Мексиканката купуваше и подкупваше, а с времето те станаха много. Включително банкери, съдии и политици. Както и мои колеги: митничари, градски стражари и полицаи.

Думата „полицаи“ ме накара да кимна одобрително, заинтригуван. Да преследваш преследвачите.

— Каква беше връзката на Тереса Мендоса с комисар Нино Хуарес? — попитах аз.

Подвоуми се за миг, изглежда преценяваше стойността или истинността на всяко нещо, което щеше да каже. После на лицето му се изписа двусмислено изражение.

— Нямам много повече за казване от публикуваното в момента по вестниците… Мексиканката успя да проникне дори в Службата за борба с организираната престъпност на Коста дел Сол. В крайна сметка Хуарес започна да работи за нея, подобно на мнозина други.

Сложих пластмасовата чашка на бюрото и останах така, леко приведен напред.

— Никога ли не се опита да купи вас?

Мълчанието на капитан Кастро ставаше неловко. Гледаше безизразно чашката. За миг си помислих, че срещата ни е приключила. Беше удоволствие за мен, господине. Довиждане и сбогом.

— Знаете ли, аз разбирам нещата — каза най-сетне той. — … Разбирам, макар да не оправдавам, че някой, който взема малка заплата, намира изход от положението, когато му кажат: виж, утре, както си стоиш на служебното място, вместо насам, гледай натам. В замяна подлага ръка и получава пачка банкноти. Човешко е. Всеки знае себе си. Всички искаме да живеем по-добре, отколкото живеем… Но едни имат мяра, други — не.

Отново потъна в мълчание и вдигна очи. Склонен съм да се съмнявам в невинността на хората, но в този поглед не се съмнявах. Макар че никога не се знае. Във всеки случай, бяха ми говорили предварително за капитан Виктор Кастро, трети във випуска си при дипломирането, седем години в баската провинция Гипускоа — в казармите Инчаурондо в Сан Себастиан, после доброволец в Босна, орден за заслуги към полицията с червена лента.

— Разбира се, че се опитаха да ме купят — рече той. — Не беше нито първият, нито последният случай — тук си позволи лека, толерантна усмивка. — Дори в това градче се опитват от време на време, в други мащаби. Бут шунка за Коледа от строителен предприемач, покана от общински съветник… Убеден съм, че всеки си има цена. Вероятно моята беше прекалено висока. Не зная. Истината е, че мен не ме купиха.

— Затова ли сте тук?

— Това е добро място — гледаше ме невъзмутимо. — Спокойно. Не се оплаквам.

— Вярно ли е това, което се говори, че Тереса Мендоса си е създала връзки дори в Генералната дирекция на градската полиция?

— За това трябва да попитате в Генералната дирекция.

— Вярно ли е, че сте работили със съдия Мартинес Пардо по едно разследване, което е било замразено от Министерство на правосъдието?

— Ще ви отговоря както преди. Питайте в Министерство на правосъдието.

Кимнах с глава, приемах правилата. Поради някаква причина, това ужасно кафе в пластмасова чашка засилваше симпатията ми към него. Припомних си бившия комисар Нино Хуарес на масата в кафене „Лусио“, отпиващ „Виня Педроса“, реколта 96 година. Как го беше обяснил моят събеседник преди малко? Да. Всеки знае себе си.

— Разкажете ми за Мексиканката — казах аз.

В същото време извадих от джоба си копие от снимката, направена от митническия хеликоптер, и я сложих на бюрото: Тереса Мендоса, осветена в непрогледната нощ, сред облак от пенеща се вода, проблясваща под светлината около нея, лицето, мократа коса, ръцете на раменете на пилота на моторницата. Препускаха с петдесет възела към скалата на Леон и съдбата си. Знам я тази снимка, каза капитан Кастро. Но се загледа известно време в нея, замислен, после я побутна отново към мен.

— Беше много умна и съобразителна — добави след миг. — Възходът й в този толкова опасен свят беше изненада за всички. Рискува и имаше късмет… От жената, която придружаваше любовника си на лодката до жената, която аз познавах, има извървян дълъг път. Видели сте репортажите в пресата, предполагам. Снимките в списание „Ола“ и останалите. Придоби финес, обноски и култура. И стана могъща. Легенда, казват. Кралицата на Юга. Журналистите я нарекоха така… За нас винаги е била Мексиканката.

— Убивала ли е?

— Разбира се, че е убивала. Или са го правили от нейно име. В този бизнес да убиваш е част от работата. Но, забележете, колко е хитра. Никой нищо не можа да докаже. Нито едно убийство, нито един транспорт. Кръгла нула. Дори данъчните тръгнаха по следите й, за да видят дали оттам няма да излезе някоя възможност да я хванат натясно. Нищо… Подозирам, че е купила тези, които са я проучвали.

Мисля, че долових нотка на горчивина в думите му. Загледах го любопитно, но той се облегна назад на стола. Да не продължаваме по този път, казваше изразът му. Обратното би означавало да се отклоним от въпроса и да излезем извън моята компетентност.

— Как стигна толкова бързо и толкова далеч?

— Вече казах, че беше умна и имаше късмет. Дойде точно когато колумбийските мафии търсеха алтернативни пътища за Европа. Но освен това беше и новаторка… Ако сега мароканците са господари на трафика на двата бряга на Протока, то е благодарение на нея. Започна да разчита повече на тези хора, отколкото на трафикантите от Гибралтар или Испания. Превърна една хаотична дейност, почти любителска, в печелившо предприятие. Дори промени външния вид на служителите си. Караше ги да се обличат както трябва, никакви дебели златни вериги и парвенюшка мода: обикновени костюми, небиещи на очи коли, апартаменти вместо луксозни къщи, таксита за отиване на работни срещи… И така, мароканският хашиш прокара пътищата на кокаина към източно Средиземно море, като измести другите мафии и галисийците, стремящи се да се настанят там. Никога не превози собствен товар, поне доколкото ние знаем. Но почти всички зависеха от нея.

Разковничето, продължи разказа си капитан Кастро, беше в това, че Мексиканката използвала техническия си опит за работа с моторници в операции с голям размах. Обичайните лодки бяха „Фантом“ с твърд корпус и ограничени възможности, често аварираха при бурно море. Тя първа проумя, че полутвърдият корпус издържа по-добре при лошо време, защото по-малко се влияеше. Организира една флотилия от „Зодиаци“, наричани „гуми“ на жаргона на Протока: надуваеми лодки, които в последните години стигнаха до петнадесет метра дължина, понякога с три двигателя, третият — не за по-високи скорости — максималната скорост продължаваше да е около петдесет възела, — а за да поддържат мощност. По-големият размер позволяваше, освен всичко останало, да се носят и запаси от гориво. По-голям пробег и повече товар на борда. Така можеше да работи при тихо и бурно море в места, отдалечени от Протока: устието на Гуадалкивир, Уелва и пустите брегове на Алмерия. Понякога стигаше до Мурсия и Аликанте, отиваше до риболовни кораби и частни яхти, които служеха за кораби-майки и позволяваха да се зарежда в открито море. Извърши операции с кораби, идващи директно от Южна Америка. Използва мароканската връзка, навлизането на кокаина през Агадир и Казабланка, за да организира въздушен транспорт от тайни писти в планините на Риф до малки испански летища, които дори не фигурираха на картите. Докара на мода и така наречените бомбардировки: пакети от двадесет и пет килограма хашиш или кокаин, увити във фибростъкло и снабдени с шамандури. Хвърляха ги в морето и после ги събираха от моторници и рибарски кораби. Никой, обясни капитан Кастро, не беше правил подобно нещо преди в Испания. Пилотите на Тереса Мендоса, набирани измежду тези, които летяха със самолети, разпръскващи дезинфектанти, можеха да се приземят и да излетят от черни пътища и писти от по двеста метра. Летяха ниско, при луна, между планините, малко над морето, възползваха се от неточността на мароканските радари и от факта, че испанската система за прихващане имаше, или все още има, — капитанът направи огромен кръг с ръцете си, — дупки с този размер. Без да изключваме вероятността, че някой, платен както се полага, си затваряше очите, ако на екрана се появеше подозрителен сигнал.

— Всичко това го потвърдихме по-късно, когато една „Чесна Скаймастър“ се разби близо до Табернас, в Алмерия, натоварена с двеста килограма кокаин. Пилотът, поляк, загина. Знаехме, че е работа на Мендоса. Но никой никога не можа да докаже връзката с нея. Нито каквато и да било друга.

 

 

Тя спря пред витрината на книжарница „Аламеда“. В последно време купуваше много книги. Имаше все повече и повече вкъщи. Подреждаше ги на лавици или ги държеше върху коя да е мебел. Четеше до късно през нощта или денем, седнала в някое заведение на открито край морето. Някои бяха за Мексико. В тази книжарница в Малага беше открила автори от своята страна: криминални романи на Пако Игнасио Тайбо II, разкази на Рикардо Гарибай, една „История на завоюването на Нова Испания“, написана от някой си Бернал Диас дел Кастильо, който е бил с Кортес и Малинче, както и том с пълните съчинения на Октавио Пас — въобще не беше чувала за въпросния господин Пас, но по всичко личеше, че е именит писател, — със заглавието „Странник в собствената си родина“. Прочете го бавно, беше й трудно, прескачаше много страници, без да ги разбира. Но истината беше, че в главата й оставаха разни неща: утайка на нещо ново, което я караше да размишлява за собствената си страна — за този горд народ, свиреп, толкова добър и нещастен едновременно, винаги далеч от Бога и толкова близко до гадните гринговци, — и за себе си. Бяха книги, които я караха да мисли за неща, за които никога преди не бе мислила. Освен това четеше вестници и се опитваше да следи новините по телевизията. Новините и следобедните сериали, макар че напоследък отделяше повече време за четене, отколкото за каквото и да било друго. Предимството на книгите, както бе открила в Ел Пуерто де Санта Мария, беше, че можеш да се вмъкнеш в чужд живот, чужди истории и размишления, които обсебваха. И когато затваряше книгата, никога не беше същата, както когато я беше отворила. Много умни хора бяха написали тези страници. И ако си способен да четеш със смиреност, търпение и желание да научаваш, те никога не те разочароват. Дори това, което не разбираш, оставаше в някое ъгълче в главата, готово в бъдеще да се превърне в красиви и полезни неща. „Граф Монте Кристо“ и „Педро Парамо“, по различни причини, продължаваха да са й любимите — препрочете ги един път, втори път и така, докато загуби бройката. Те вече бяха добре известни територии, които познаваше почти изцяло. Книгата на Хуан Рулфо беше предизвикателство в самото начало, а сега чувстваше задоволство да минава по страниците й и да разбира: „Поисках да се върна назад, защото помислих, че като се върна назад, ще мога да намеря топлината, която току-що бях оставил, но след като походих малко, си дадох сметка, че студът излизаше от мене, от моята собствена кръв…“^[4] Беше открила смаяна, потръпваща от удоволствие и страх, че всички книги на света говореха за нея.

Сега гледаше витрината, търсеше корица, която да привлече вниманието й. При непознатите книги обикновено се водеше от корицата или заглавието. Имаше една, написана от жена на име Нина Берберова, прочете я заради корицата — портрет на девойка, свиреща на пиано, и историята толкова й хареса, че потърси други заглавия на същата авторка. Понеже ставаше дума за рускиня, подари книгата — казваше се „Пианистката“, — на Олег Язиков, който не беше запален читател, като изключим спортните новини и нещо, свързано с царското време. Виж я ти тая пианистка, каза гангстерът няколко дни по-късно. Което показваше, че поне беше прехвърлил страниците на книгата.

Беше тъжна сутрин, малко студена за Малага. Беше валяло и лека мъгла се прокрадваше в града и пристанището и придаваше сив цвят на дърветата на Аламеда. Тереса гледаше една книга на витрината — със заглавието „Майсторът и Маргарита“. Корицата не беше особено привлекателна, но името на автора звучеше като руско. Това я накара да се усмихне, мислейки си за Язиков и гримасата, която щеше да направи, когато му я занесе. Точно щеше да влезе да я купи и тогава видя отражението си в рекламно огледало, поставено до витрината: косата прибрана на плитка, сребърни обици, никакъв грим, елегантно кожено сако три четвърти, върху джинси и кафяви каубойски ботуши. Зад гърба й пробягваха малкото коли в посока към Тетуан и виждаше редките минувачи по тротоара. Внезапно всичко вътре в нея се смръзна, сякаш кръвта, сърцето и мисленето й се вледениха. Почувства го, преди да го помисли. Преди дори да е разбрала какво е. Но беше непогрешимо, старо и познато: Ситуацията. „Видях нещо“. Мисълта я връхлетя, както си стоеше, без да се обръща, неподвижна пред огледалото, позволяващо й да гледа през рамо. Беше изплашена. Нещо в пейзажа не се връзваше и тя не можеше да установи какво. Един ден — припомни си думите на Гуеро Давила, — някой ще се приближи към теб. Някой, когото навярно познаваш. Проучи внимателно всичко, което можеше да види в огледалото, и тогава забеляза присъствието на двама мъже, пресичащи улицата от централната алея на Аламеда, без да бързат, като се провираха между колите. У двамата пулсираше някаква позната нотка, но за това си даде сметка няколко секунди по-късно. Първо й направи впечатление една подробност: въпреки студа, и двамата носеха саката си, преметнати през десните ръце. Тогава усети сляп ужас, ирационален, полузабравен, какъвто смяташе, че никога повече няма да изпита в живота си. Едва когато влезе в книжарницата и се канеше да попита продавачката за втори изход отзад, си даде сметка, че беше видяла Гато Фиерос и Потемкин Галвес.

 

 

Побягна отново. В действителност не бе спирала, откакто звънна телефонът в Кулиакан. Втурване напред, без посока, което водеше към непредвидени срещи и места. Едва излезе от задния вход. Мускулите й се бяха сгърчили в очакване на изстрел. Мина покрай пазара — отново спомен от онова първо бягство — и там тръгна бързо, докато излезе на улица „Нуева“. Сърцето й биеше с шест хиляди и осемстотин оборота в минута, все едно имаше подсилен двигател. Такатакатак. Такатакатак. Обръщаше се назад от време на време, предполагаше, че двамата стрелци още я дебнат пред книжарницата. Когато за малко не се подхлъзна на мокрия паваж, намали темпото. Беше по-спокойна и в състояние да разсъждава. Така ще си счупиш главата, каза си тя. Приеми го хладнокръвно. Не губи ума и дума от страх, а мисли. Не какво правят тия копелета, а как да се измъкнеш от тях. Как да се спасиш. Причините ще имаш време да ги обмислиш по-късно, ако си още жива.

Невъзможно бе да потърси помощ от полицай, нито да се върне към черокито с кожени седалки — споделяше тази непреодолима слабост на хората от Синалоа към джиповете, — което беше в подземния паркинг на площад „Марина“. Мисли, каза си пак. Мисли или още сега можеш да умреш. Намираше се на площад „Конститусион“, на няколко крачки от хотел „Лариос“. Понякога, когато излизаха с Пати по магазините, пиеха аперитива си в бара на първия етаж, приятно местенце, от което можеше да се вижда — да се следи в този случай, — голяма част от улицата. Хотелът, разбира се. Хайде, давай. Извади телефона от чантата си, докато прекосяваше входа и се качваше по стълбите. Бип, бип, бип. Това беше проблем, който единствено Олег Язиков можеше да разреши.

 

 

Трудно й беше да заспи тази нощ. Стряскаше се в просъница и неведнъж чу, силно разтревожена, един глас, който стенеше в мрака. Накрая разбра, че е бил нейният. Образите от миналото и настоящето се преплитаха в представите й: усмивката на Гато Фиерос, усещането за парещата болка между бедрата й, изстрелите на колта „Добле Агила“, препускането полугола между храстите, които деряха краката й. Струваше й се, че всичко това се бе случило вчера, или дори се случваше сега, в момента, на нея. Чу поне три почуквалия на вратата, беше единият от телохранителите на Язиков. Добре ли е госпожата? Има ли нужда от нещо? Преди съмване се облече и отиде в хола. Единият от мъжете дремеше на канапето, другият вдигна поглед от някакво списание, преди да се изправи бавно. Тереса му кимна с глава и отиде да седне до прозореца, който гледаше към пристанището на Естепона. Язиков й беше дал апартамента. Остани колкото искаш, каза й той. И избягвай да се връщаш вкъщи, докато всичко се оправи. Двамата бодигарда бяха със среден ръст, яки и спокойни. Единият с руски акцент, другият — с никакъв, защото въобще не си отваряше устата. И двамата без самоличност. Язиков ги наричаше бикили. Войници. Мълчаливи хора, които се движеха бавно и се озъртаха на всички страни с поглед на професионалисти. Не се отделяха от нея, откакто дойдоха в бара на хотела, без да привличат вниманието. Единият от тях беше със спортен сак на рамо. Този, който говореше, първо я помоли тихо и с подобаващите „моля“, „ако обичате“ да им опише подробно двамата стрелци, после я придружиха до мерцедеса с тъмни стъкла, очакващ ги на входа. Сега сакът беше отворен на масата и вътре леко проблясваше в бронз картечен пистолет „Скорпион“.

Срещна се с Язиков на следващия ден. Хайде да видим как да разрешим проблема, каза руснакът. Междувременно, опитай се да не се разхождаш много-много. А сега ще е от полза да ми обясниш какво по дяволите става. Да. Какви неуредени сметки си оставила зад гърба си. Искам да ти помогна, но не и да си създавам врагове насила, нито да се замесвам с хора, с които бих могъл да имам бизнес. Това ниет и ниет. Ако става дума за мексиканци, ми е безразлично, защото нямам какво да търся там. Не.

Но с колумбийците трябва да съм в добри отношения. Да. Мексиканци са, потвърди Тереса. От Кулиакан. Моята гадна земя. Тогава ми е все едно, беше отговорът на Язиков. Мога да ти помогна. Тереса запали цигара, после още една и още една. Разказа набързо на събеседника си за онзи етап от своя живот, който за известно време беше смятала за приключен завинаги: Батман Гуемес, дон Епифанио Варгас, историята на Гуеро Давила, смъртта му, бягството от Кулиакан, Мелиля и Алхесирас. Съвпада със слуховете, които съм чувал, заключи мъжът, когато тя свърши. Не сме виждали тук други мексиканци, освен теб. Не. Възходът на бизнеса ти трябва да е освежил нечия памет.

Решиха Тереса да продължи да следва обичайния си режим на живот — не мога да стоя затворена, каза тя, достатъчно време бях в Ел Пуерто, но да вземат предпазни мерки и двама „бикили“ на Язиков да бъдат с нея ден и нощ. Би трябвало да имаш и оръжие, подхвърли руснакът. Но тя не пожела. Не се занасяй, отвърна тя. Мерзавец такъв. Чиста съм и искам да продължа да бъда такава. Незаконно притежание би било достатъчно, за да ме тикнат пак в затвора. След като размисли за миг, той се съгласи. Пази се тогава, каза той на тръгване. Аз се заемам с останалото.

Тереса го послуша. През следващата седмица живя с горилите, залепени за нея на всяка крачка, като се опитваше да не се показва много. През цялото време стоя далеч от дома си — луксозен апартамент в Пуерто Банус, който вече мислеше да замени с къща край морето в Гуадалмина Баха. Пати сновеше от едното място до другото с дрехи, книги и каквото бе необходимо. Бодигардове като във филмите, казваше й тя. Също като „Поверително от Ел Ей“. Прекарваше дълго време с нея, правеше й компания, говореха си, гледаха телевизия. Масичката в хола се покриваше с бял прах, пред безстрастните погледи на хората на Язиков. Мина една седмица, Пати им каза „Весела Коледа“ — беше средата на март — и сложи на масата, до чантата със „Скорпион“-а две дебели пачки банкноти. Жест на внимание. Да се почерпите. Задето толкова добре пазихте приятелката ми. Вече ни е платено, каза този, който говореше с акцент, след като погледна парите и другаря си. Тереса си помисли, че Язиков или плаща много добре на хората си, или му имат страх. Навярно и двете. Така и не разбра как се казват. Винаги щяха да си останат за нея Пикси и Дикси.

 

 

Двата пакета са открити, осведоми я Язиков. Един колега, който ми дължи услуга, ми се обади преди малко. Съобщи й го по телефона в навечерието на срещата с италианците, без да му придава особено значение, между другото. Тереса беше със своите хора. Планираха закупуването на осем надуваеми моторници с дължина девет метра, които щяха да държат в един хангар в Естепона до момента на пускането им на вода. Щом затвори телефона, запали цигара, за да си даде време. Питаше се как руският й приятел щеше да разреши проблема. Пати я гледаше. Понякога, ядоса се Тереса, сякаш отгатва мислите ми. Освен Пати — Тео Алхарафе беше на Карибите, а Еди Алварес, обречен на административни задачи, се занимаваше с банкови документи в Гибралтар, — присъстваха двамата нови съветници на „Трансер Нага“: Фарид Латакия и доктор Рамос. Латакия беше ливански маронит^[5], собственик на фирма за внос, прикриваща действителната му дейност, състояща се в това да намира най-различни неща. Дребен, симпатичен, нервен, с коса, оредяваща на темето и гъсти мустаци, той беше понатрупал пари с трафик на оръжие по време на войната в Ливан — съпругата му беше от рода Гемайел^[6], — и сега живееше в Марбеля. Ако му се подсигуряха нужните средства, беше в състояние да намери всичко, каквото трябваше. Благодарение на него „Трансер Нага“ разполагаше с надежден път на кокаина: стари риболовни кораби от Уелва, частни яхти или разнебитени търговски кораби с малък тонелаж. Преди да натоварят сол в Торевиеха, те получаваха в открито море дрогата, влизаща от Мароко през Атлантическия океан и ако се наложеше, играеха ролята на кораби-майки за моторниците, които се движеха по източното крайбрежие на Андалусия. Колкото до доктор Рамос, той беше работил като лекар на търговски кораб и сега беше тактикът на организацията: планираше операциите, местата за товарене и разтоварване, примамките за отвличане на вниманието, маскировката. Петдесетгодишен, със сивееща коса, висок и много слаб, с небрежен вид, винаги облечен със стари вълнени сака от трико, фланелени ризи и смачкани панталони. Пушеше лули със силно обгорени мундщуци. Пълнеше ги продължително — беше най-спокойният човек на света — с английски тютюн, изваден от медни кутии, които винаги издуваха джобовете му, пълни с ключове, монети, запалки, тъпкала за лули и други най-неподозирани предмети. Един път, когато вадеше носната си кърпа — с избродираните му инициали, както едно време, — от джоба му падна фенер, закачен на рекламен ключодържател на киселите млека „Данон“. Като вървеше, подрънкваше като продавач на старо желязо.

— Само едно име — казваше доктор Рамос. — Една регистрация и един номер на всяка лодка „Зодиак“. Еднакъв за всички. Като ги пуснем на вода, няма да има никакъв проблем… При всяко пътуване, след като се натоварят, ще им се махат отличителните знаци и ще стават анонимни. За по-голяма сигурност после можем да ги изоставяме или да ги даваме на друг. Срещу заплащане, разбира се. Така ще покриваме част от разходите.

— Това с номера, дето е един и същ, не е ли прекалено нагло?

— Ще ги пускаме на вода една след друга. Когато „А“ е в действие, ще поставяме номерацията на „В“. По този начин, и понеже всички ще са еднакви, винаги ще имаме една моторница, завързана на пристана, чиста от подозрения. За официалните власти тя никога няма да е помръдвала оттам.

— А наблюдението на пристанището?

Доктор Рамос се подсмихна леко, с искрена скромност. Близките контакти също бяха по неговата специалност: пристанищна полиция, механици, моряци. Движеше се свободно сред тях. Паркираше стария си ситроен къде ли не, бъбреше си с едни, после с други, с лула в устата, с разсеян, но почтителен вид. Имаше малка моторна лодка в Кабопино, с която ходеше на риболов. Познаваше всяко кътче на крайбрежната ивица и всички хора между Малага и устието на Гуадалкивир.

— То е под контрол. Никой няма да създава неприятности. Друго нещо е, ако дойдат да душат отвън, но този фланг аз не мога да поема. Външната сигурност е извън моята компетентност.

Истина беше. Тереса отговаряше за това, благодарение на връзките на Тео Алхарафе и на някои познанства на Пати. Предназначението на една трета от постъпленията на „Трансер Нага“ беше за връзки с обществеността от двете страни на Протока. Това включваше политици, персонал от държавната администрация, служители на държавните служби по сигурността. Разковничето беше в пазарлъка, всеки път според случая, с информация или с пари. Тереса не забравяше урока от Пунта Кастор. Беше оставила да хванат няколко значителни доставки — наричаше ги инвестиции в губещите фондове, — за да си спечели благоволението на шефа на групата за Борба с организираната престъпност на Коста дел Сол. Казваше се Нино Хуарес, беше стар познат на Тео Алхарафе. Висшите кадри на градската полиция също се облагодетелстваха с привилегирована и контролирана информация, набираха точки и статистиката набъбваше. Днес — за теб, утре — за мен, и ми дължиш една услуга при случай. Или няколко. С някои нисшестоящи или редови полицаи нямаше нужда да се церемонят: доверено лице слагаше на масата пачка банкноти и проблемът беше разрешен. Не всички обаче се оставяха да бъдат купени. Но дори в тези случаи действаше колегиалната солидарност. Рядкост бе някой да издаде партньора, освен в скандалните случаи. Освен това, границите на работата с престъпността и наркотиците не винаги бяха определени. Мнозина работеха за двете страни едновременно, на заслужилите се плащаше с дрога, парите бяха единственото правило, към което се придържаха. Що се отнася до определени местни политици, и с тях не беше необходима особена тактичност. Тереса, Пати и Тео вечеряха няколко пъти с Томас Пестаня, кмет на Марбеля. За да обсъдят преквалифицирането на някои терени за застрояване. Тереса много бързо бе научила — макар едва сега да се уверяваше в преимуществото да си на върха на пирамидата, — че щом облагодетелстваш социалната общност, получаваш подкрепа. Накрая дори на продавача в будката за вестници на ъгъла му е изгодно ти да прекарваш контрабандата си. В Коста дел Сол, както навсякъде, представянето на добра препоръка от инвестиционните фондове отваряше много врати. После всичко беше въпрос на ловкост и търпение. Да обвържеш постепенно хора, без да ги плашиш, докато благосъстоянието им започне да зависи от теб. Да го правиш полека. С вазелин. Като със съдиите: започва се с цветя и бонбони за секретарките и се свършва с купуването на съдията. Или на няколко съдии. При Тереса се водеха на заплата трима, включително председателят на „Аудиенсия Насионал“^[7], на когото Тео Алхарафе наскоро бе купил апартамент в Маями. Обърна се към Латакия.

— Какво става с двигателите?

Ливанецът направи старовремски, типичен за Средиземноморието жест — завъртя в бърз кръг нагоре ръката си със събрани пръсти.

— Не беше никак лесно — каза той. — Липсват ни още шест. Правя проучване.

— А оборудването?

— Буталата пристигнаха преди три дни, без проблеми. Сачмените лагери за намотките — също… Колкото до двигателите, мога да попълня партидата с други марки производители.

— Помолих те — каза Тереса бавно и отмерено — да са шибаните ямахи с двеста двадесет и пет коня и карбуратори от двеста и петдесет… Това е, което исках от теб.

Забеляза, че ливанецът поглежда неспокойно към доктор Рамос, търсеше подкрепата му. Но лицето на последния остана непроницаемо. Пушеше лулата, обгърнат в дим. Тереса се усмихна на ум. Всеки камък да си тежи на мястото.

— Зная — Латакия още гледаше доктора, със сърдито изражение. — Но да се намерят изведнъж шестнадесет двигателя не е лесно. Дори официален дистрибутор не може да го гарантира за толкова кратко време.

— Всички двигатели трябва да са еднакви — натърти другият. — Ако не са, сбогом, прикритие.

На всичкото отгоре налива масло в огъня, казваха очите на ливанеца. Ибн шармута^[8]. Сигурно си е мислел, че ние, финикийците, правим чудеса.

— Колко жалко — задоволи се да каже той. — Всичките тези разходи за едно пътуване.

— Виж кой жали за разходите — вметна Пати, запалвайки цигара. — Мистър Десет процента — издуха дима надалеч и сбърчи устни. — … Бездънен кладенец.

Подсмихваше се почти незабележимо, както обикновено. Забавляваше се искрено. Латакия придоби неразбиращо изражение.

— Ще направя каквото мога.

— Сигурна съм в това — каза Тереса.

Никога не изразявай съмнение пред хората, беше казал Язиков. Заобиколи се със съветници, изслушвай ги внимателно, забави се, ако е необходимо, преди да се изкажеш. Но после никога не се колебай пред подчинените си, нито им позволявай да дискутират решенията ти, когато си ги взела. На теория един шеф не бърка никога. Не. Каквото казва, е предварително обмислено. Най-вече заради респекта. Ако можеш, накарай ги да те обичат. Това също осигурява лоялност. Да. Във всеки случай, ако трябва да се избира, за предпочитане е да те уважават, отколкото да те обичат.

— Сигурен съм — повтори той.

Макар че по-добро и от уважението е да ти имат страх, мислеше си тя. Но страхът не се налага изведнъж, а постепенно. Всеки е способен да изплаши другите, може го всеки дивак. Трудното е да накараш да се страхуват от теб лека-полека.

Латакия разсъждаваше и се почесваше по мустаците.

— Ако ме упълномощиш — рече накрая, — мога да направя проучвания навън. Познавам хора в Марсилия и Генуа… Работата е там, че ще се забавят малко. А и ще са нужни позволителни за вноса и тъй нататък.

— Оправяй се с тях. Искам тези двигатели — замълча малко, погледна масата. — И още нещо. Трябва да започнем да мислим за един голям кораб — вдигна поглед. — Не прекалено голям. С всички документи, служещи за прикритие, напълно редовни.

— Колко искаш да похарчиш за това?

— Седемстотин хиляди долара. Петдесет хиляди отгоре, най-много.

Пати не беше в течение. Наблюдаваше я отдалеч, пушеше, нищо не казваше. Тереса избягваше да я поглежда. В крайна сметка, помисли си тя, винаги казваш, че аз съм тази, която ръководи бизнеса. Че така ти е удобно.

— За да прекосява Атлантика ли? — поиска да узнае Латакия, който беше схванал оттенъка на допълнителните петдесет хиляди.

— Не. Само да може да се движи по тия места.

— Да не би да се готви нещо важно?

Доктор Рамос си позволи един критичен поглед. Прекалено много въпроси задаваш, казваше невъзмутимото му мълчание. Виж ме мен. Или госпожица О’Фарел, седнала там, толкова тиха, сякаш е на гости.

— Може би — отвърна Тереса. — Колко време ти е нужно?

Тя знаеше с колко време разполага. Малко. Колумбийците бяха узрели за сериозен скок. Само една пратка, внезапен удар, който да задоволи за известно време италианци и руснаци. Язиков беше направил проучвания и Тереса беше обещала да помисли.

Латакия отново почеса мустаците си. Не зная, каза той. Едно пътуване, за да хвърля поглед, формалностите и заплащането. Три седмици, най-малко.

— По-малко.

— Две седмици.

— Една.

— Мога да опитам — въздъхна Латакия. — Но ще излезе по-скъпо.

Тереса се разсмя. Всъщност лукавството на този негодник я забавляваше. При него една на всеки три думи беше за пари.

— Не се занасяй, ливанецо. Нито долар повече. И се размърдай по-бързичко.

 

 

Срещата с италианците се състоя на следващия ден вечерта, в апартамента в Сотогранде. Максимална сигурност — двама от хората на калабрийската Н’Дрангета пристигнаха същата сутрин на летището в Малага. Присъстваха само Тереса и Язиков. Италия се беше превърнала в основния консуматор на кокаин в Европа. Идеята беше да се подсигуряват най-малко четири доставки от по седемстотин килограма годишно. Единият от италианците, мъж на средна възраст със сиви бакенбарди и велурено сако, с вид на човек, преуспяващ в спортния и модния бизнес, с напевен глас го обясни обстойно на съвсем приличен испански, другият не проговори, навеждаше се от време на време, сякаш да прошушне няколко думи на ухото на колегата си. Моментът беше подходящ, за да се установи тази връзка: бяха подгонили Пабло Ескобар в Меделин, братята Родригес Орехуела не виждаха достатъчно добри перспективи, за да действат директно в САЩ. Колумбийските кланове се нуждаеха да компенсират в Европа загубите, причинени от изместването им в Северна Америка от мексиканските мафии. Те, Н’Дрангета, но също и сицилианската мафия и неаполитанската камора — всички в добри отношения и всички мъже на честта, добави много сериозно той, след като другият му прошушна нещо на ухото, — имаха нужда да си подсигурят постоянно доставяне на хлорхидрат от кокаина с чистота от деветдесет до деветдесет и пет процента. Биха могли да го продадат по шестдесет хиляди долара за килограм, три пъти по-скъпо, отколкото в Маями или Сан Франсиско. Необходимо им беше също кокаиново тесто за основа, предназначено за местни нелегални рафинерии. На това място другият — слаб, с добре оформена брада, облечен в тъмни, малко стровремски дрехи, — отново му беше казал нещо на ухото. Първият вдигна предупредително пръст и сбърчи чело точно като Робърт де Ниро в гангстерските филми.

— Точни сме с тези, които са точни с нас — отбеляза.

Тереса не изпускаше и най-малката подробност и си помисли, че реалността наподобява художествената измислица в един свят, в който гангстерите ходеха на кино и гледаха телевизия повече от всеки друг. Една стабилна търговия с размах, казваше другият сега, с перспективи в бъдеще, стига първите операции да се получат по вкуса на всички. После обясни нещо, което беше известно на Тереса от Язиков: че партньорите им в Колумбия вече са приготвили първата пратка и дори един кораб, „Перли“, чака в Ла Гуайра, Венецуела, за да натовари седемстотин пакета от по десет килограма дрога, скрити в бидони от автомобилно масло и подредени в контейнер. Останалата част от операцията виси, каза той, сви рамене и се вгледа в Тереса и руснака, като че ли вината беше тяхна.

За изненада на италианците и на самия Язиков, Тереса имаше готово конкретно предложение. Беше прекарала нощта и сутринта в работа с хората си, за да може да сложи на масата план за действията, които започваха в Ла Гуайра и приключваха в пристанището на Джойя Тауро, Калабрия. Изложи всичко подробно: с дати, срокове, гаранции, компенсации в случаи на загуба на първата пратка. Навярно разкри повече неща от необходимото, в интерес на сигурността на операцията. Но на този етап, разбра тя от пръв поглед, всичко зависеше от това да впечатли клиентелата. Препоръката от страна на Язиков и „Бабушка“ я подсигуряваха донякъде. Докато говореше, попълвайки оперативните пропуски, щом изникнеха такива, тя се опита да събере всичко в едно цяло с вид на нещо добре премислено, без никакви неясноти. Тя, започна изложението си, или по-скоро една малка мароканска фирма, филиал, прикриващ „Трансер Нага“, със седалище в Нодор, ще поема грижата за стоката в пристанището в Казабланка откъм атлантическия бряг, ще я прехвърли на стар английски миночистач, плаващ под малтийски флаг, „Хауърд Морхайм“, за който бе разбрала същата сутрин, че е на разположение — Фарид Латакия се беше размърдал бързо. После, възползвайки се от курса на пътуването, корабът щеше продължи към Констанца, Румъния, за да предаде там друг товар, който очакваха да натоварят в Мароко, предназначен за хората на Язиков. Координирането на две пратки щеше да направи транспорта по-евтин и да увеличи сигурността. По-малко пътувания, по-малко рискове. Руснаци и италианци си поделяха разходите. Прекрасно международно сътрудничество и все в тоя дух. Единственото неблагоприятно обстоятелство бе, че тя не приемаше част от плащането в дрога. Само транспорт. И само долари.

Италианците бяха очаровани от Тереса, очаровани и от сделката. Идваха да проучват възможности, а се оказваха с готова операция. Когато стигнаха до момента на икономическите аспекти, цени, проценти, този с велуреното сако включи мобилния си телефон, извини се и проведе двадесетминутен разговор от съседната стая. Междувременно Тереса, Язиков и италианецът с оформената брада и стровремския вид се гледаха, без да разменят дума, застанали около масата, покрита с листа, които тя бе изпълнила с цифри, диаграми и данни. Най-сетне другият се появи на вратата. Усмихваше се, покани колегата си да отиде за малко при него. Тогава Язиков запали цигарата на Тереса, която тя държеше в устата си.

— Паднаха ти в ръцете — каза той. — Да.

Тереса събра книжата, без да проговори. На моменти поглеждаше Язиков. Руснакът се усмихваше окуражаващо, но тя оставаше сериозна. Никога нищо не е сигурно, мислеше си, докато не стане. Когато италианците се върнаха, този с велуреното сако влезе усмихнат, а другият със старовремския вид изглеждаше по-отпуснат и не толкова надут. Да му се не види, каза усмихнатият. Почти изненадан. Никога не сме работили с жена. После добави, че шефовете му са им дали зелена улица. „Трансер Нага“ току-що бе постигнала ексклузивно споразумение с италианските мафии да извършва морския трафик на кокаина към източното Средиземноморие.

 

 

Четиримата го отпразнуваха същата вечер. Първо с вечеря в ресторанта на Сантяго, после в „Ядранка“, където към тях се присъедини Пати О’Фарел. По-късно Тереса научи, че хората от СБОП на Коста дел Сол, полицаите на комисар Нино Хуарес са ги снимали тайно от един „Мъркюри“, извършвайки рутинно наблюдение. Но тези снимки останаха без последствие, хората от Н’Дрангета така и не бяха разпознати. Освен това, когато след няколко месеца Нино Хуарес влезе в списъка на подкупените от Тереса Мендоса, този доклад, както и много други неща, беше изгубен завинаги сред книжата.

В „Ядранка“ Пати се държа очарователно с италианците. Говореше езика им и можеше да разказва мръсни вицове с безупречно произношение, което двамата с удивление окачествиха като тосканско. Не попита нищо, никой не отвори дума за разговора при бизнес срещата. Двама приятели, една приятелка. Пати знаеше за какво всъщност бяха дошли двамата, но продължи възхитителното си поведение в същия дух. По-късно щеше да има време да разбере подробностите. Смяха се много, пиха по много чашки, които благоприятстваха още повече деловия климат. Не липсваха и две красиви украинки, високи и руси, пристигнали наскоро от Москва. Там се бяха снимали в порнофилми и бяха позирали за списания, преди да се включат в мрежата на луксозната проституция, контролирана от организацията на Язиков. Не липсваше и кока. Двамата мафиоти, които се оказаха по-непринудени, отколкото изглеждаха при първата среща, загубиха и последните си задръжки в кабинета на руснака, където имаше сребърен поднос с дрога. Пати също не си поплюваше. Гледай ти какви носове имали моите братовчеди, рече тя, като потъркваше праха по своя. Тия жабари смъркат коката от метър разстояние. Беше пийнала доста, но умните й очи, втренчени в Тереса, я успокоиха. Няма страшно, Мексиканке. Оставям те на волята на съдбата с тези две пиленца, преди двете болшевишки курвички да са им взели здравето и паричките. После ще ми разкажеш.

Когато всичко влезе в релси, Тереса реши да се сбогува. Денят беше тежък. Не беше нощна птица. Руските й телохранители я чакаха, единият — подпрян в ъгъла на бара, другият — на паркинга. Музиката се чуваше приглушено — „тум, тум“. Осветяваха я снопове светлина от дансинга, когато стисна ръцете на хората от Н’Дрангета. Удоволствие, каза тя. За мен беше удоволствие. Ci vediamo^[9], отвърнаха те, всеки разположил се удобно със своята блондинка. Закопча черното си кожено сако от „Валентино“. Канеше се да излезе. Знаеше, че бодигардът от бара се придвижва, за да застане зад нея. Огледа се за Язиков и го видя да идва с други хора. Преди пет минути се беше извинил, имал телефонно обаждане.

— Нещо не е наред ли? — попита тя, като видя лицето му.

Ниет, каза той. Всичко е наред. Помислих си, че преди да се прибереш вкъщи, навярно ще пожелаеш да дойдеш с мен. Малка разходка, додаде. Недалеч оттук. Беше необичайно сериозен и на Тереса й светна червената лампа.

— Какво става, Олег?

— Изненада.

Видя, че Пати, която седеше и разговаряше с италианците и двете рускини, ги гледаше загрижено и се канеше да стане. Язиков вдигна едната си вежда и Тереса й кимна с глава да не идва. Излязоха двамата, следвани от бодигардовете. На вратата чакаха две коли. Вторият човек на Тереса беше на волана на нейната кола, в блиндирания мерцедес на Язиков седяха шофьор и горила на предната седалка. Трета кола чакаше малко по-далеч, с други мъже вътре в нея: обичайният ескорт на руснака, яки момчета от Солнцево, добермани, квадратни като гардероби. Всички коли бяха със запалени двигатели.

— Ще тръгнем с моята — каза руснакът, без да отговори на мълчаливия въпрос на Тереса.

Какво е намислил, питаше се тя. Този руснак знаеше много и беше голям мръсник. Движеха се в дискретен конвой петнайсетина минути, въртяха се, докато се уверят, че не ги следят. После хванаха магистралата за жилищния комплекс „Нуева Андалусия“. Там мерцедесът влезе направо в гаража на една къща с малка градина и високи зидове, все още в строеж. Язиков отвори с безучастно лице и задържа вратата на Тереса, докато тя излезе. Последва го по стълбите, стигнаха до празен вестибюл с подредени до стената тухли.

Там един едър мъж разглеждаше списание, седнал на земята, на светлината на газена лампа. Той се изправи веднага, щом ги видя да влизат. Язиков му каза нещо на руски, другият кимна утвърдително няколко пъти. Слязоха в мазето, укрепено с метални колони и греди. Миришеше на пресен цимент и влага. В полумрака се различаваха зидарски инструменти, бидони с мръсна вода, торби цимент. Едрият мъж засили пламъка на втора газена лампа, висяща на една греда. Тогава Тереса видя Гато Фиерос и Потемкин Галвес. Бяха голи, със завързани с тел китки и глезени, седнали на бели сгъваеми столове. Имаха вид на хора, преживели и по-добри нощи от тази.

 

 

— Не зная нищо повече — изстена Гато Фиерос.

Не са ги измъчвали много, установи Тереса. Само предварителна обработка, почти неофициално, леко разказване на играта в очакване на по-точни инструкции. Бяха ги оставили няколко часа, за да проработи въображението им, да узреят, да мислят по-малко за изстраданото и повече за това, което им предстоеше да изстрадат. Прорезите от нож по гърдите и ръцете бяха повърхностни и кървяха слабо. Гато имаше засъхнала кръв под ноздрите си, горната му устна беше разцепена и подута и обагряше в червеникаво слюнката, стичаща се от ъглите на устните му. Бяха се поувлекли малко при ударите с метален прът по корема и бедрата: възпален скротум и пресни синини по отеклата плът. Миришеше тръпчиво на урина, пот и страх, от този, който се забива в червата и ги разпуска. Едрият мъжът задаваше въпрос след въпрос на недодялан испански със силен акцент и вмяташе звучни плесници, които отвяваха главата на мексиканеца ту на едната, ту на другата страна. Тереса наблюдаваше смаяна огромния хоризонтален белег, деформиращ дясната му буза — следата от 45-калибровия куршум, който самата тя беше изстреляла от упор преди няколко години, в Кулиакан, в деня, когато Гато Фиерос реши, че ще е жалко да я убият, без преди това да се позабавляват. Така или иначе ще умре и ще бъде напразно разхищение, това бяха думите му. После юмручният удар, мощен и безпомощен, на Потемкин Галвес, който разби вратата на гардероба. Гуеро Давила беше от нашите, Гато, спомни си, и това е неговата жена, да я убием, но с достойнство. Черното дуло на „Питон“-а, приближаващо се към главата й, почти състрадателно, дръпни се да не те изпръска, братко, и да свършваме. Дявол да го вземе. Споменът се връщаше на вълни, все по-силен, стана физически осезаем. Накрая Тереса усети в корема и в паметта си как я изгарят болката и отвращението, усети дъха на Гато Фиерос в лицето, припряността на убиеца, забиващ се в слабините й, примирението пред неизбежното, напипването на пистолета в сака на пода, изстрела. Изстрелите. Скокът през прозореца, клоните раздиращи голото й тяло. Бягството. Сега не чувстваше омраза, откри тя. Само наситено, студено удовлетворение. Усещането за мощ, ледено, кротко и спокойно.

— Кълна се, че не зная нищо — плесниците продължаваха да плющят в празнотата на мазето. — … Кълна се в живота на майка си.

Имаше си майка, кучият му син. Гато Фиерос имаше шибана майка като всички други, там, в Кулиакан, и когато му платяха за всяко убийство, всяко изнасилване, всяка гадост, несъмнено й пращаше пари, за да й помага на старини. Знаеше повече, разбира се. Въпреки че току-що му бяха пуснали кръвчицата с нож и бой, знаеше още много за много неща. Но Тереса беше сигурна, че е разказал всичко за пътуването си в Испания и намеренията си: името на Мексиканката, жената, която се движеше в света на наркотрафика по андалуското крайбрежие, и бе дошла от старата земя на Кулиакан. Така че да приключваме. Стари сметки, безпокойство за бъдещето, за конкуренцията и за Бог знае още какво. Желание да приключи с висящи отдавна въпроси. Батман Гуемес беше в средата на паяжината, разбира се. Това бяха неговите убийци, оставили работата свършена наполовина. И сега Гато Фиерос, привързан с тел за нелепия бял сгъваем стол, не толкова смел, колкото в малкия апартамент в Кулиакан, ставаше приказлив, за да си спести малка доза болка. Този безмилостен, безмозъчен тип, който в Синалоа се перчеше с автоматичния си пистолет на колана, и който оправяше женските, преди да ги прати на оня свят. Всичко беше повече от логично и естествено.

— Казвам ви, че нищо повече не знам — продължаваше да стене Гато.

Потемкин Галвес се държеше повече. Стискаше устни, заинатен, трудна работа бе да го принудят да изплюе и дума. Нямаше начин. Докато на Гато все едно му бяха дали да вдиша от онзи газ, който караше хората да се разприказват, другият клатеше глава на всеки въпрос и отказваше да отговаря. Въпреки че тялото му беше с толкова поражения, колкото и на другарчето му. Имаше нови петна над тези по рождение, разрези по гърдите и бедрата. Беше особено уязвим поради дебелата си, космата голота, завързан с тел, която се впиваше в месата му, посиняваше китките и подуваше стъпалата му. Кървеше от пениса, устата и носа, от черните, гъсти мустаци се отцеждаха червени капки и се стичаха на тънки вадички по гърдите и корема му. Е, не. Ясно беше, че не ставаше за предател. Тереса си помисли, че дори в часа на смъртта има типове, видове хора, които се държат по различен начин. И макар в този миг вече да е все едно, всъщност не е. Навярно той беше с по-малко въображение от Гато, хрумна й, докато го наблюдаваше. Предимството на хора с бедно въображение е, че за тях се оказваше по-лесно да се затворят, да блокират ума си пред мъченията. Другите, които разсъждаваха, се предаваха по-бързо. Половината път го извървяваха сами, всеки посвоему, мислейки и премисляйки, и слагаха тигана на огъня, докато рибата беше още в морето. Страхът винаги е по-силен, когато можеш да си представиш какво те очаква.

Язиков гледаше малко отстрани, подпрял гръб на стената, без да проговаря. Това си е твоя работа, казваше мълчанието му. Ти решаваш. Питаше се, несъмнено, как е възможно Тереса да понася това, без да й трепне ръката, с която държеше цигарите, изпушвани една след друга, без да мигне, без гримаса на ужас. Оглеждаше измъчваните убийци с безстрастно любопитство, с внимание. Те сякаш не бяха нейни, а на друга жена, навъртаща се наоколо, която я гледаше, както го правеше и Язиков от сенките на мазето. Има интересни и загадъчни неща във всичко това, реши тя. Поуки относно мъжете и жените. За живота, болката, съдбата и смъртта. И както във всички книги, които четеше, всички тези поуки се отнасяха и за нея самата.

Бодигардът изтри кръвта в крачолите на панталона и се обърна към Тереса, дисциплиниран и с питащ поглед. Ножът му беше на земята, в краката на Гато Фиерос. За какво повече, заключи тя. Всичко е от ясно по-ясно, останалото го зная. Накрая обърна очи към Язиков, едва доловимо сви рамене, докато хвърляше многозначителен поглед към торбите цимент, стоварени в ъгъла. Това мазе в къщата в строеж не беше случайно избрано. Всичко беше предвидено.

Ще го направя аз, реши внезапно тя. Почувства странното желание да се разсмее на ум. На себе си. Да се смее накриво. Горчиво. В действителност, поне що се отнасяше до Гато Фиерос, ставаше дума да се приключи започнатото с натискането на спусъка на „Добле Агила“-та преди много време. Животът ти поднася изненади, се казваше в песента. Изненади ти поднася животът. Да му се не види. Понякога те изненадва за твоите неща. Неща, които са тук, а не си знаел, че ги има. От тъмния ъгъл другата Тереса Мендоса я наблюдаваше все така внимателно. Вероятно, разсъди тя, тъкмо тя е тази, която иска да се разсмее на ум.

— Ще го направя аз — чу се да повтаря гласно.

Отговорността беше нейна. Нейни бяха неразчистените сметки, неин — животът. Не можеше да се уповава на друг.

— Не — каза меко Язиков.

Най-сетне беше проговорил и беше помръднал. Отдели гърба си от стената и се приближи. Не гледаше нея, а двамата наемни убийци. Главата на Гато Фиерос беше клюмнала на гърдите му. Потемкин Галвес ги гледаше така, сякаш не ги виждаше, с очи, втренчени в стената, отвъд тях. Втренчени в нищото.

— Това е моя война — каза Тереса.

— Не — повтори Язиков.

Хвана я нежно за ръката, подканяше я да излезе. Застанаха лице в лице, изучаваха се.

— Пука ми кой ще бъде — рече изведнъж Потемкин Галвес. — Свършвайте с мен, стига сте се бавили.

Тереса се обърна към убиеца. За първи път го чуваше да си отваря устата. Гласът му беше хъркащ, глух. Продължаваше да гледа към Тереса, като че ли беше прозрачна, с очи, погълнати от празнотата. Едрото му голо тяло, приковано към стола, блестеше от пот и кръв. Тереса се приближи, застана до него. Долавяше остра миризма, на мръсна, разкъсана и измъчвана плът.

— Здравей, Пинто — каза му тя. — Не бързай толкова… Така или иначе ще умреш.

Другият кимна леко с глава, гледаше към мястото, където тя бе стояла преди малко. Тереса чу отново шума от треските на вратата на гардероба в Кулиакан, видя как дулото на „Питон“-а се приближаваше към главата й, и пак прозвуча гласът му. „Гуеро беше от нашите, Гато, спомни си, и това беше неговата жена. Дръпни се, да не те изпръска“. Навярно, помисли си тя, му го дължа. Да го убият бързо, както той беше пожелал да убие нея. Дявол да го вземе. Това бяха правилата. Посочи с жест към оклюмалия Гато Фиерос.

— Ти не се присъедини към него — прошепна.

Дори не беше въпрос, нито разсъждение. Просто факт. Стрелецът остана безучастен, все едно не беше чул. Нова струйка кръв капеше от носа му и се задържаше по мръсните косми на мустаците му. Тя го наблюдава още няколко мига, после отиде бавно при вратата, замислена. Язиков я чакаше на прага.

— Пощадете Пинто — каза Тереса.

Не винаги е правилно да си главорез, мислеше тя. Защото има дългове. Странни кодекси, които разбира само определен човек. Всеки знае себе си.