Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (16)

15.

Приятели имам в моята страна, които казват, че ме обичат.

Съдията Мартинес Пардо не беше симпатичен човек. Разговарях с него в последните дни на моето разследване: двадесет и двеминутен, не особено приятен разговор в кабинета му в „Аудиенсия Насионал“. Съгласи се да ме приеме с неохота и то едва след като му изпратих дебела папка с моите проучвания до момента. Името му фигурираше в тях, разбира се. Заедно с много други неща. Обичайният избор: или да остане вътре по един удобен за него начин, или да остане извън. Избра първото, със собствената версия на фактите. Елате и ще поговорим, каза той накрая, когато се свързахме по телефона. Така че отидох до сградата на „Аудиенсия Насионал“. Подаде ми сухо ръка и седнахме да говорим, всеки в единия край на масата. На стената имаше знаме и портрет на краля. Мартинес Пардо беше нисък, пълен, с прошарена брада, която не закриваше изцяло един белег на лявата му буза. Съвсем не беше от съдиите — звезди по телевизията и пресата. Безличен и резултатен, казваха за него. С проклет характер. Белегът беше стар спомен: колумбийски наемни убийци, наети от галисийски наркотрафиканти. Може би това правеше характера му такъв.

Започнахме с обсъждане на положението на Тереса Мендоса. Кое я беше довело дотук, обратът в живота й, който щеше да се извърши в следващите седмици, ако успееше да остане жива. За това не знам, каза Мартинес Пардо. Аз не се занимавам с бъдещето на хората, освен ако не е да им осигуря присъда от тридесет години затвор, стига да мога. Моята работа е миналото им. Факти и минало. Престъпления. От последните Тереса Мендоса е извършила много.

— Ще се почувствате измамен в такъв случай — отбелязах аз. — Толкова работа за нищо.

Това беше моят начин да отвърна на неговата неприветливост. Погледна ме над очилата за четене, увиснали на върха на носа му. Нямаше вид на щастлив човек. Във всеки случай не и на щастлив съдия.

— Беше ми в ръцете — отвърна той.

После замълча, сякаш премисляше дали тези четири думи бяха подходящи. Безличните и резултатни съдии също имат своите чувства, казах си аз. Своя суета. Беше ти в ръцете, но сега не е. Измъкна се между пръстите ти и се върна в Синалоа.

— Колко време бяхте по петите й?

— Четири години. Продължителна работа. Не беше лесно да се натрупат факти и доказателства, че е замесена в контрабандата. Инфраструктурата й беше много добра. Много интелигентно изградена. Всичко беше снабдено с механизми за сигурност, независими едно от друго отделения, така че корабът да не потъне, дори когато някое от тях е наводнено. Демонтираш едното и всичко свършва дотам. Невъзможно е да докажеш връзката нагоре.

— Но вие го направихте.

Само отчасти, съгласи се Мартинес Пардо. Трябваше ми повече време, повече свобода на действие. Но ги нямах. Тия хора се движеха в определени кръгове, в това число и този на политиците. Включително и в неговия, този на самия съдия. Това позволяваше на Тереса Мендоса да види отдалеч задаващите се удари и да ги парира. Или да сведе до минимум последствията. В конкретния случай, поясни той, работата му вървяла добре. На помощниците му — също. Били на път да увенчаят с успех дълъг и търпелив труд. Четири години, беше ми казал той, в плетене на паяжината. И изневиделица всичко свърши.

— Вярно ли е, че ви разубедиха от Министерство на правосъдието?

— Това не е уместен въпрос — беше се дръпнал назад на стола и ме гледаше с досада. — Отказвам да отговарям.

— Разправят, че лично министърът е упражнил натиск върху вас, в съгласие с посолството на Мексико.

Вдигна ръка. Неприятен жест. Авторитарна ръка на съдия в действие. Ако продължавате по този начин, предупреди той, разговорът ще приключи. Никой никога не е упражнявал натиск върху мен.

— Обяснете ми тогава защо в крайна сметка не сте направили нищо срещу Тереса Мендоса.

Размисли малко върху въпроса ми, навярно за да реши дали глаголът „обяснете ми“ съдържа обида на властта. Накрая реши да ме помилва. In dubio pro reo^[1]. Или нещо подобно.

— Вече ви казах — отбеляза той. — Нямах време да събера достатъчно материал.

— Въпреки Тео Алхарафе?

Отново ме погледна както преди. Не му се нравех нито аз, нито моите въпроси и това не помагаше на разговора.

— Всичко, отнасящо се до това име, е поверително.

Позволих си въздържана усмивка. Хайде де. На този етап.

— Вече е все едно — казах аз. — Предполагам.

— Е, за мен не е.

Размислих няколко мига върху казаното. Предлагам ви сделка, рекох накрая. Аз забравям за Министерство на правосъдието, а вие ми разказвате за Алхарафе. Уговорката си е уговорка. Смених въздържаната усмивка с гримаса на любезна молба, докато съдията размишляваше. Съгласен съм, каза той. Но ще запазя за себе си някои подробности.

— Вярно ли е, че сте му предложили имунитет в замяна на информация?

— На този въпрос няма да отговоря.

Започваме зле, казах си аз. Кимнах няколко пъти замислено в знак на съгласие, преди да настъпя отново.

— Твърдят, че сте го преследвали неотклонно. Че сте събрали дебело досие за него и сте го пъхнали под носа му. И че вътре е нямало нищо, свързано с наркотрафика. Че сте го хванали заради финансови неуредици.

— Може би.

Гледаше ме безучастно. Ти излагаш нещата, аз потвърждавам. Не разчитай на много повече.

— „Трансер Нага“?

— Не.

— Бъдете любезен, отвърнете ми с взаимност. Аз съм добро момче.

Пак се замисли, но за кратко. В крайна сметка, трябва да си бе казал, какво толкова го умувам. Този пункт е горе-долу ясен.

— Признавам — каза той, — че фирмите на Тереса Мендоса винаги оставаха недосегаеми за нашите усилия, макар да ни беше известно, че седемдесет процента от трафика по Средиземноморието минаваше през нейните ръце… Слабите места на господин Алхарафе се отнасяха до собствените му пари. Неправомерни инвестиции, прехвърляне на пари. Лични сметки в чужбина. Името му се появи във връзка с няколко недотам ясни външни трансакции. Имаше почва за действие.

— Казват, че имал недвижимо имущество в Маями.

— Да. Доколкото ние знаем и къща от хиляда квадратни метра, купена наскоро в Корал Гейбълс, с кокосови палми и собствен пристан, както и скъп апартамент в Коко Плъм: там живеят най-вече адвокати, банкери и брокери от Уол Стрийт. Всичко, както изглежда, зад гърба на Тереса Мендоса.

— Дребни спестявания.

— Би могло и така да се каже.

— И вие го хванахте за топките. И го сплашихте.

Отново се дръпна назад на стола. Dura Lex, sed Lex^[2]. Duralex.

— Това е противозаконно. Не ви позволявам подобен език.

Започна малко да ми писва от този глупак.

— Преведете си го тогава по свой вкус.

— Реши да съдейства на правосъдието. Просто така.

— В замяна на…?

— В замяна на нищо.

Останах втренчен в него. Разправяй ги тия на баба си. Тео Алхарафе да си рискува главата от любов към спорта.

— И как реагира Тереса Мендоса, когато узна, че финансовият й експерт работи за врага?

— Знаете го толкова добре, колкото и аз.

— Зная това, което знаят всички. Знам също, че го е използвала за примамка в операцията с руския хашиш… Но нямах предвид това.

Това с руския хашиш влоши атмосферата. Не се прави на хитрец пред мен, говореше изражението му.

— Тогава — подхвърли той — попитайте нея, ако можете.

— Вероятно мога.

— Съмнявам се, че ще приеме да дава интервюта. Още по-малко в настоящата ситуация.

Реших да задам личен въпрос.

— Вие как виждате ситуацията?

— Аз съм вън от тази работа — отвърна той с лице на покерджия. — Нито виждам, нито се опитвам да се заглеждам. Тереса Мендоса вече не е моя грижа.

После замълча. Прелисти разсеяно някакви документи на масата и аз си помислих, че разговорът ни е приключил. Известни са ми и по-приятни начини за губене на времето, реших аз. Станах ядосан, готов да се сбогувам. Но дори дисциплиниран държавен служител като съдия Мартинес Пардо не може да се отърси от сърбежа на някои стари рани. Или от желанието да се оправдае. Продължаваше да седи, без да вдига поглед от документите. Тогава, изведнъж, реши да ме възнагради за търпението.

— Престана да бъде моя работа след посещението на американеца — додаде той с яд. — Онзи тип от ДЕА.

 

 

Доктор Рамос, който имаше необикновено чувство за хумор, беше улучил най-точното име на операцията с двадесетте тона хашиш за Черно море, а именно — „Тиерна инфансия“^[3]. Малкото хора, които бяха в течение от две седмици насам, я планираха с почти военна педантичност. И онази сутрин, от Фарид Латакия, който затвори с доволна усмивка мобилния си телефон след кратък разговор, те разбраха, че ливанецът е открил на пристанището на Алусемас подходящия плавателен съд за ролята на кораб-майка. Беше стар риболовен кораб, дълъг тридесет метра, прекръстен на „Тарфая“, собственост на испано-мароканско риболовно дружество. В това време доктор Рамос координираше движението на „Ксолоицкуинтле“^[4] — контейнеровоз с немски флаг, с екипаж от поляци и филипинци, който редовно пътуваше между американския атлантически бряг и източното Средиземноморие. В момента той плаваше от Ресифе към Веракрус. „Тиерна инфансия“ имаше още един втори фронт или паралелна нишка. Там решаваща роля играеше трети плавателен съд: този път обикновен товарен кораб, който трябваше да плава от Картахена в Колумбия до гръцкото пристанище Пирея, без междинни спирания. Казваше се „Лус Анхелита“^[5]. Въпреки че беше регистриран в колумбийското пристанище Темуко, той плаваше под камбоджански флаг, за сметка на една кипърска компания. Докато на „Тарфая“ и „Ксолоицкуинтле“ се падаше деликатната част от операцията, ролята на „Лус Анхелита“ и собствениците й беше проста, доходна и без рискове: да бъде примамка.

— Всичко е готово — заключи доктор Рамос — за десет дни.

Извади лулата от устата си и сподави една прозявка. Беше почти единадесет часа сутринта, след дълга нощ, прекарана на работа в офиса в Сотогранде: голяма къща с градина, снабдена с най-модерна осигурителна система и видеокамери за наблюдение, която от две години заместваше стария апартамент на спортното пристанище. Поте Галвес беше на пост в преддверието, двама охранители обикаляха в градината. В заседателната зала имаше телевизор, един лаптоп с принтер, два кодирани безжични телефона, табло за графиките с маркери, поставени на стойка, мръсни чаши от кафе и пепелници, препълнени с угарки върху голямата маса. Тереса току-що беше отворила прозореца, за да проветри помещението. С нея, освен доктор Рамос бяха Фарид Латакия и операторът по телекомуникациите на Тереса, проверен млад гибралтарски инженер, който се казваше Алберто Рисокарпасо. Те бяха така наречения от доктор Рамос „кризисен кабинет“: затворен кръг, представляващ главния оперативен щаб на „Трансер Нага“.

— „Тарфая“ — казваше Латакия — ще чака в Алусемас, където ще чистят трюмовете. Готова за отплаване и заредена с гориво. Безобидна. Спокойна. Ще я извадим едва два дни преди срещата.

— Звучи добре — рече Тереса. — Не ми се ще да се размотава цяла седмица тук, докато привлече вниманието.

— Нямай грижа. Лично аз се заемам.

— Екипажът?

— Почти всички са мароканци. Капитан е Черки. Човек на Ахмед Чакор, както обикновено.

— На Ахмед Чакор не винаги може да му се има доверие.

— Зависи колко му се плаща — ливанецът се усмихваше. „Всичко зависи от това колко се плаща на мен“, казваше усмивката му. — Този път не сме изложени на опасност.

С други думи, и този път ще се бръкнеш за допълнителна комисионна, каза си Тереса. Риболовен кораб плюс друг кораб, плюс хората на Чакор прави цяло състояние. Видя, че Латакия се усмихваше още по-широко, отгатнал мислите й. Този кучи син поне не го крие, реши тя. Прави го открито, съвсем непринудено. И винаги знае къде е границата. После се обърна към доктор Рамос. Какво става с лодките, заинтересува се тя. Колко броя са предвидени за прекачването. Докторът имаше пред себе си разтворена карта 773 на британското адмиралтейство с подробно изображение на мароканския бряг между Сеута и Мелиля. Посочи едно място с лулата си, три мили на север, между скалата Велес де ла Гомера и Ксауен.

— Разполагаме с шест — каза той. — За две пътувания с по хиляда и седемстотин килограма всяко… С риболовния кораб, движещ се по тази линия, всичко може да свърши за по-малко от три часа. Товарът вече чака в Баб Берет и Кетама. Местата за товарене на кораба ще бъдат Рокас Неграс, Кала Траидорес и устието на Местакса.

— Защо да го разхвърляме толкова?… Не е ли по-добре всичко наведнъж?

Доктор Рамос я погледна сериозно. Ако беше зададен от друг, въпросът щеше да засегне тактика на „Трансер Нага“. Но при Тереса това беше нормално. Беше свикнала да контролира всичко, до най-малката подробност. Беше добре за нея, беше добре и за останалите, защото отговорността за успехите и провалите винаги се разпределяше и после не се налагаше да се обясняват много-много. Педантична, имаше навика да казва Фарид Латакия с образния си средиземноморски език, докато ти строши яйцата. Не и пред нея, разбира се. Но Тереса го знаеше. Всъщност знаеше всичко за всички. Внезапно се улови, че мисли за Тео Алхарафе. Висящ проблем, предстоеше й да го разреши в близките дни. Поправи се на ум. Знаеше почти всичко за почти всички.

— Двадесет хиляди килограма накуп на едно място са много — обясняваше докторът, — дори с мароканските полицаи на наша страна… Предпочитам да не привличам толкова внимание. Така че ще го представим на мароканците като три различни операции. Идеята е половината от пратката да се натовари на определено място с шест лодки едновременно, една четвърт — на второ място, само с три лодки, и останалата четвърт — в трета точка, с останалите три… По този начин ще намалим риска и на никого няма да се налага да се връща да товари на същото място.

— Какво се очаква да бъде времето?

— В този сезон не може да е лошо. Разполагаме с три дни, последният с новолуние, в началото на нарастването на луната. Може да има мъгла и това да усложни срещите. Но всяка лодка ще е снабдена с GPS, риболовния кораб — също.

— Комуникациите?

— Както обикновено: кодирани мобилни телефони за лодките и кораба, Интернет — за големия кораб. Радиостанции STU — за маневрата.

— Искам Алберто да е в морето с всичките си машинарии.

Рисокарпасо, гибралтарският инженер, кимна. Беше рус, с момичешко лице, почти без брада. Вглъбен в себе си. Много ефективен в своята област. Ризите и панталоните му винаги бяха смачкани от часовете, прекарани пред радиоприемника или компютъра. Тереса го беше наела, защото можеше да прикрива връзки и операции, извършени по Интернет, като отклоняваше всичко към фиктивното покритие на страни без достъп за европейските и американските полицаи: Куба, Индия, Либия, Ирак. Въпрос на няколко минути беше да отвори, да използва и да затвори без следа няколко електронни адреса, прикрити зад местни сървъри на тези или други страни, като прибегне до номера на крадени кредитни карти или използва подставени лица. Беше експерт и в стенографията и в системата PGP^[6].

— На кой кораб?

— Който и да е, стига да е лек. Да не бие на очи. „Феърлайн Скуадрън“, който е в Банус, става — Тереса посочи на инженера обширна зона на морската карта, на запад от Алборан. — Ще координираш комуникациите оттам.

По устните на гибралтареца трепна стоическа усмивка. Латакия и докторът го гледаха ехидно: всички знаеха, че в морето му става лошо като на детска въртележка, но без съмнение Тереса си имаше съображения.

— Къде ще е връзката с „Ксолоицкуинтле“? — заинтересува се Рисокарпасо. — Има зони с лошо покритие.

— Ще разбереш, като му дойде времето. А ако няма покритие, ще работим с радиовръзка, като използваме прикритието на каналите на риболовните кораби. Установени фрази за смяна на една честота с друга, между сто и двадесет и сто и четиридесет мегахерца. Приготви списък.

Звънна един от телефоните. Секретарката в офиса в Марбеля беше получила съобщение от посолството на Мексико в Мадрид. Молеха госпожа Мендоса да приеме един от служителите им по спешен въпрос. В какъв смисъл спешен, поиска да узнае Тереса. Не казаха, беше отговорът. Но служителят вече е тук. Средна възраст, добре облечен. Много възпитан. На визитната му картичка пише „Ектор Тапиа, секретар в посолството“.От петнадесет минути седи в приемната. Придружава го и друг господин.

— Благодаря ви, че ни приехте, госпожо.

Познаваше Ектор Тапиа. Бяха се виждали бегло преди няколко години, когато уреждаше в мексиканското посолство в Мадрид документацията за двойното си гражданство. Кратка среща в сградата на улица „Карера де Сан Херонимо“. Няколко думи, до известна степен сърдечни, подпис на документите, време за една цигара, кафе и лек разговор за незначителни неща. Спомняше си го като изключително възпитан, дискретен. Въпреки че беше наясно с цялата й история — или може би точно заради това, — я беше приел учтиво и беше свел бюрократичните формалности до минимум. За почти дванадесет години това беше единственият пряк контакт на Тереса с властите в Мексико.

— Разрешете да ви представя господин Гилермо Ранхел, американец.

Тапиа като че ли се чувстваше неловко в заседателната зала с ламперия от тъмно орехово дърво, приличаше на човек, който не е сигурен, че се намира на подходящото място. Грингото обаче се чувстваше съвсем удобно. Гледаше магнолиите в градината през отворения прозорец, старинния английски стенен часовник, качествената кожа на креслата, безценната рисунка на Диего Ривера — „Скица за портрета на Емилио Салата“, — в рамка на стената.

— Всъщност съм от мексикански произход като вас — каза той, докато съзерцаваше все още мустакатия образ на Салата с доволен вид. — Роден съм в Остин, Тексас. Майка ми беше мексиканка.

Испанският му беше перфектен, говореше като северняк. Явно го беше практикувал в продължение на много години. Кестенява, ниско подстригана коса, рамене на борец. Бяло поло под лекото сако. Тъмни очи, бързи и съобразителни.

— Господинът — обясни Ектор Тапиа — има информация, която би искал да сподели с вас.

Тереса ги покани да се настанят в две от четирите кресла, поставени около голям арабски поднос от кована мед. Тя самата седна в трето и постави пакета „Бисонте“ и запалката на масичката. Беше намерила време да се пооправи: косата й бе прибрана на конска опашка със сребърна шнола, носеше тъмна, копринена блуза, черен джинсов панталон, мокасини, велуреното й сако бе метнато на облегалката на стола.

— Не съм сигурна, че тази информация ме интересува — каза тя. Посребрената коса на дипломата, вратовръзката и костюма му с безукорна кройка контрастираха с вида на грингото. Тапиа беше свалил очилата си с телени рамки и ги оглеждаше намръщено, сякаш не беше доволен от състоянието на стъклата.

— Тази ви интересува — той сложи очилата си и я погледна замислено. — Дон Гилермо…

Другият вдигна голямата си ръка.

— Уили. Можете да ме наричате Уили. Така ми казват всички.

— Добре. Значи Уили работи за американското правителство.

— За ДЕА — уточни другият, без неудобство.

Тереса тъкмо изваждаше цигара от пакета. Продължи да бърка вътре, без да трепне.

— Моля?… За кого казахте, че работите?

Сложи цигарата в устата си и посегна към запалката, но Тапиа вече се пресягаше вежлив през масата. Чу се щракане и огънчето й бе поднесено.

— Де — Е — А — повтори Уили Ранхел, като проточваше звуците. — … Drug Enforcement Administration. Знаете ги. Службата за борба с наркотиците в моята страна.

— Да му се не види. Не ми го казвайте — Тереса издуха дима, наблюдавайки грингото. — … Много далеч ми се виждате от вашето поле на действие. Не знаех, че учреждението ви има интереси в Марбеля.

— Вие живеете тук.

— И какво общо имам аз?

Наблюдаваха я, без да проговорят, няколко секунди, после се спогледаха. Тереса забеляза как Тапиа повдигна елегантно едната си вежда. Това си е твоя работа, приятелю, говореше изражението му. Аз служа само за свръзка.

— Хайде да се разберем, госпожо — каза Уили Ранхел. — Това, което ме доведе тук, няма нищо общо с начина, по който си изкарвате прехраната. Същото важи и за дон Ектор, който бе така вежлив да ме придружи. Посещението ми е свързано с неща, случили се преди много време…

— Преди дванадесет години — уточни Ектор Тапиа, много встрани от случая. Или извън него.

— … И с други, които са на път да се случат. Във вашата страна.

— Моята страна, казвате.

— Точно така.

Тереса погледна цигарата. Няма да изчакам да я допуша, говореше мимиката й. Тапиа я разбра отлично, защото отправи неспокоен поглед към другия. Давай, че ще я изпуснем. Караше го безмълвно да побърза. Ранхел явно беше съгласен с него. Така че подхвана по същество.

— Говори ли ви нещо името Сесар Батман Гуемес?

Три секунди мълчание, два погледа, вперени в нея. Изпусна дима толкова бавно, колкото можеше.

— Всъщност не.

Двата погледа се пресякоха помежду си. После отново се насочиха към нея.

— Въпреки това — каза Ранхел, — вие сте го познавали преди време.

— Колко странно. Тогава щях да си го спомням, нали? — погледна часовника на стената, търсеше учтив начин да стане и да сложи край на разговора. — … А сега, ще ме извините…

Двамата мъже пак се спогледаха. Тогава този от ДЕА се усмихна. Направи го широко, приветливо. Почти дружелюбно. В неговия занаят, помисли си Тереса, хората, които се усмихват така, пазят ефекта за особени случаи.

— Дайте ми само още пет минути — каза грингото. — За да ви разкажа една история.

— Харесват ми само историите с добър край.

— Краят зависи от вас.

И Гилермо Ранхел, когото всички наричаха Уили, започна да разказва. ДЕА, обясни той, не е корпус за специални операции. Занимава се със събиране на данни от полицейски характер, поддържа мрежа от осведомители, изработва подробни доклади за дейностите, свързани с производството, трафика и пласирането на наркотиците, свързва всичко това с лични и фамилни имена и структурира даден случай, за да издържи пред съда. За тази цел се използват агенти. Като него. Хора, които проникват в организациите на наркотрафикантите и действат там. Самият Ранхел е работил така, първо внедрен в група на мексиканци, живеещи в Калифорния, после — в Мексико, като ръководител на агенти под прикритие, в продължение на осем години. С изключение на един период от четиринадесет месеца, през които е бил в Меделин, Колумбия, свръзка между своята агенция и съответните служби към местната полиция, натоварен със залавянето и смъртта на Пабло Ескобар. Оказа се, че прословутата снимка на мъртвия наркобос, заобиколен от мъжете, които го бяха убили в Лос Оливос, е направена от самия Ранхел. Сега тя висеше в рамка на стената в кабинета му във Вашингтон.

— Не виждам как всичко това може да интересува мен — каза Тереса.

Гасеше цигарата в пепелника, без да бърза, но решена да приключи този разговор. Не за първи път полицаи, агенти или трафиканти идваха с разни истории. Не възнамеряваше да си губи времето.

— Разказвам ви го — каза простодушно грингото, — за да си създадете по-ясна представа за моята работа.

— Представата ми е съвсем ясна. А сега, ще ме извините…

Тя стана. Ектор Тапиа също се изправи автоматично и започна да закопчава сакото си. Гледаше придружителя си, объркан и тревожен. Но Ранхел продължаваше да седи.

— Гуеро Давила беше агент на ДЕА — рече простичко той. — Работеше за мен, затова го убиха.

Тереса впи поглед в умните очи на грингото, които дебнеха за ефекта от казаното. Изплю най-сетне камъчето, помисли си тя. Това е значи, освен ако нямаш още нещо в запас. Прииска й се да се разсмее на глас. Смях, отложен с дванадесет години, от Кулиакан, Синалоа. Посмъртната шега на копелето Гуеро. Но се задоволи само да свие рамене.

— Сега — каза тя невъзмутимо, — ми разкажете нещо, което не зная.

 

 

Дори не го поглеждай, беше й казал Гуеро Давила. Бележника не го и отваряй, хубавице. Занеси го на дон Епифанио Варгас и го размени срещу живота си. Но в онзи ден, в Кулиакан, Тереса не издържа на изкушението. Въпреки това, което си мислеше Гуеро, тя имаше свои собствени идеи и чувства. Също така беше и любопитна да узнае в какъв ад я бяха забъркали. Затова, малко преди Гато Фиерос и Поте Галвес да се появят в апартамента близо до пазара Гармендия, тя престъпи правилата, прелисти страниците на онзи кожен бележник. В него се намираха отговорите на случилото се и това, което предстоеше да се случи. Имена, адреси. Контакти от едната и другата страна на границата. Имаше време да надникне в реалността, преди събитията да я връхлетят и да се види как тича с „Добле Агила“ в ръка, сама, ужасена, съзнаваща съвсем ясно от какво се опитва да избяга. Същата нощ, без да си го поставя за цел, самият дон Епифанио Варгас обобщи много точно положението. Твоят човек много обичаше да си играе с думите. Шегите, хазарта. Рискованите залози, които включваха дори нея самата. Тереса знаеше всичко това, когато отиваше на срещата в параклиса на свети Малверде с бележника, който за нищо на света не трябваше да отваря и който беше прочела. Проклинаше Гуеро, че я беше подложил на подобна опасност именно за да я спаси. Типично решение за гадния играч, склонен да слага както своята, така и главата на другите в устата на вълка. Ако ме очистят, беше разсъдил кучият му син, Тереса е загубена. Невинна или не, такива са правилата. Но имаше една далечна възможност: да докаже, че наистина действа честно. Защото Тереса никога не би предала никому бележника, ако знаеше какво има в него. Никога, ако й беше известна опасната игра на мъжа, изпълнил страниците с носещи смърт записки. Занасяйки го на дон Епифанио, кръстник на Тереса и на самия Гуеро, тя доказваше, че е в пълно неведение. Доказваше невинността си. В противен случай никога не би се осмелила. И онази вечер, седнала на леглото в апартамента, прочитайки страниците, които бяха едновременно нейната смъртна присъда и нейното единствено спасение, Тереса прокле Гуеро, защото в края на краищата разбираше всичко много добре. Да се втурнеше просто да бяга означаваше сама да се осъди — не би стигнала далеч. Трябваше да предаде бележника, именно за да докаже, че не познава съдържанието му. Трябваше да преглътне страха, който се впиваше в стомаха й, да остане с трезва глава, да задържи гласа си в точния регистър на мъката, на искрената молба към човека, в който тя и Гуеро имаха вяра. Момичето на наркотрафиканта, уплашеното животинче. Аз нищо не зная. Кажете, дон Епифанио, за какво ми е на мен да го чета. Затова беше жива. Затова сега, в малката зала, която бе неин кабинет в Марбеля, агентът на ДЕА Уили Ранхел и секретарят на посолството Ектор Тапиа я гледаха със зяпнала уста, единият — седнал, другият — прав, все още с ръце на копчетата на сакото си.

— Знаели сте го през цялото време? — попита грингото, невярващ.

— Зная го отпреди дванадесет години.

Тапиа се стовари на креслото. Този път забрави да разкопчае копчетата си.

— Мили Боже — каза той.

Дванадесет години, рече си Тереса. Бе оцеляла въпреки тайната, която убива. Защото тази последна нощ в Кулиакан, в параклиса на Малверде, в задушаващата атмосфера на влажен въздух и дим на изгорели свещи, тя беше играла почти без надежда играта, заложена от нейния мъртъв мъж, и беше спечелила. Нито гласът, нито нервите, нито страхът й я предадоха. Защото този дон Епифанио беше свестен човек. И я обичаше. Обичаше ги и двамата, макар да бе разбрал от бележника — може да го е знаел и преди това, или пък не, — че Раймундо Давила Пара е работел за службата за борба с наркотиците към американското правителство, и навярно заради това Батман Гуемес е накарал да му видят сметката. Така Тереса успя да измами всички, залагайки безумно живота си, движейки се по ръба на бръснача, точно както Гуеро беше предвидил, че ще се случи. Представи си разговора, който дон Епифанио бе водил на следващия ден. Тя не знае нищо. Нищичко. Как би ми донесла гадния бележник, ако знаеше? Така че можете да я оставите на мира. Хайде, давай. Вероятността беше едно на сто, но достатъчна, за да я спаси.

Сега Уили Ранхел наблюдаваше Тереса много внимателно, а също и с респект, който досега отсъстваше.

— В такъв случай — отбеляза той, — ще ви помоля да седнете отново и да чуете какво съм дошъл да ви кажа. Госпожо. Сега това е по-необходимо от всякога.

Тереса се поколеба за миг, но знаеше, че грингото имаше право. Погледна на едната, на другата страна, после към стенния часовник симулираше нетърпение.

— Десет минути — рече тя. — Нито една повече. — След това седна и запали една „Бисонте“. Тапиа все още седеше сащисан в креслото си, така че този път закъсня да й подаде огънче. Когато накрая й поднесе пламъка на запалката, смутолявайки някакво извинение, тя вече бе запалила цигарата си със собствената си запалка.

Тогава мъжът от ДЕА разправи истинската история на Гуеро Давила.

 

 

Раймундо Давила Пара беше от Сан Антонио, Тексас. Чикаго^[7]. Имаше американско гражданство от деветнадесетгодишна възраст. Още като съвсем млад беше работил в нелегалния трафик, прекарвайки малки количества марихуана през границата. После беше нает от службата за борба с наркотиците, след като го заловиха в Сан Диего с пет килограма дрога. Имаше качества, обичаше риска и силните усещания. Смел, хладнокръвен, въпреки открития си характер. След период на обучение, който официално премина в един затвор на север — наистина прекара известно време там, за подсилване на легендата му, — Гуеро беше изпратен в Синалоа с мисията да проникне в транспортната мрежа на картела Хуарес, където имаше стари приятели. Харесваше му тази работа. Харесваше също да лети и беше преминал курс за пилот в ДЕА, макар че за прикритие изкара и друг в Кулиакан. За няколко години се внедри в средите на наркотрафикантите чрез „Нортеня де Авиасион“, първоначално като доверен служител на Епифанио Варгас, с който участва в големите операции на „Господаря на Небесата“, после като пилот на Сесар Батман Гуемес. Уили Ранхел отговаряше за него. Никога не се свързваха по телефона, освен в спешни случаи. Срещаха се един път месечно в тихи хотели на Масатлан и Лос Мочис. Цялата ценна информация, която ДЕА бе получила за картела Хуарес за онзи период, в това число за лютата борба на мексиканските наркотрафиканти да станат независими от колумбийските мафии, идваше от един и същи извор. Гуеро струваше собственото си тегло в кокаин.

Накрая го убиха. Официално поводът беше ясен: склонен на извънредни рискове, той се възползва от полетите, за да пренася собствени пратки дрога. Харесваше му да играе на страната на няколко отбора, в това беше замесен и роднината му Чино Пара. ДЕА беше горе-долу в течение, но ставаше дума за ценен агент и му даваха известна свобода. Накрая обаче наркотрафикантите си разчистиха сметките с него. Известно време Ранхел не беше сигурен дали го убиха заради частния превоз на дрога или някой го беше издал. Трябваха му три години, за да разбере. Един кубинец, заловен в Маями, работещ за хората от Синалоа, се включи към програмата за защита на свидетелите и изпълни осемнадесет часа магнетофонни записи с разкритията си. В тях разказа, че Гуеро Давила е убит, защото някой провалил прикритието му. Глупава грешка: американски митничар в Ел Пасо случайно достигнал до поверителна информация и я продал на наркобосовете за осемдесет хиляди долара. Другите свързали фактите, започнали да стават подозрителни и накрая стигнали до Гуеро.

— Това за дрогата в „Чесна“-та — заключи Ранхел — беше претекст. Бяха го взели на мушка. Любопитното е, че тези, които го убиха, не знаеха, че е наш агент.

Замълча. Тереса все още осмисляше последното.

— А как може да сте сигурен?

Грингото кимна убедено с глава. Професионалист.

— От убийството на агент Камарена насетне наркобосовете знаят, че никога не прощаваме за смъртта на наши хора. Действаме непреклонно, докато виновните не умрат или не бъдат вкарани в затвора. Око за око. Това е правило. А ако тия типове разбират от нещо, то това са правила и ред.

В тона му се долавяше нова студенина. Много лоши врагове сме, казваше тонът му. От най-лошите. Разполагаме с долари и дяволска упоритост.

— Но убиха Гуеро, без да им мигне окото.

— Да — Ранхел клатеше отново глава. — Затова ви казвам, че човекът, издал пряката заповед за засадата в Еспинасо де Диабло, не е знаел, че е агент… Името навярно ви е познато, макар че преди малко отрекохте да сте го чували: Сесар Батман Гуемес.

— Не си го спомням.

— Разбира се. Дори при това положение, в състояние съм да ви уверя, че той само е изпълнявал нечия поръчка. Това копеле прекарва дрога за себе си, така са му казали. Добре би било да се даде пример за назидание. Известно ни е, че Батман Гуемес не се е съгласил лесно. Очевидно Гуеро Давила му е допадал… Но в Синалоа задълженията са си задължения.

— И кой според вас, е дал поръчката и е настоял за смъртта на Гуеро?

Ранхел се почеса по носа, погледна към Тапиа, после пак към Тереса, с крива усмивка. Седеше на края на стола, с ръце на коленете. Вече нямаше добродушен вид. Сега, реши тя, заприлича на зло ловно куче с добра памет.

— Друг, когото вероятно също не си спомняте… Настоящият депутат от Синалоа и бъдещ сенатор Епифанио Варгас Ороско.

 

 

Тереса облегна гръб на стената и огледа малкото клиенти, които в този час пиеха в „Олд Рок“. Често размишляваше по-добре, когато се намираше сред непознати, наблюдавайки ги, вместо сама с другата жена, която носеше в себе си. На връщане в Гуадалмина неочаквано беше казала на Поте Галвес да кара към Гибралтар. След като преминаха желязната ограда, тя насочи стрелеца по тесните улици. Накрая му нареди да спре черокито до бялата фасада на малък английски бар, където ходеше често — в един друг живот — със Сантяго Фистера. Вътре всичко беше както преди: с колоните и глинените съдове, окачени по гредите на тавана, снимки на кораби, исторически гравюри и морски сувенири по стените. Поръча на бара една „Фостърс“, бирата, която Сантяго пиеше винаги, когато отиваха там. Без да отпива, отиде да седне на тяхната маса, до вратата, под малката картина със сцената на смъртта на английския адмирал — сега вече знаеше кой е Нелсън и какво се беше случило при Трафалгар. Другата Тереса се навърташе наоколо и я наблюдаваше отдалеч, внимателно. В очакване на решенията. На някаква реакция спрямо всичко, което току-що й бяха разказали и което постепенно допълваше общата картина. То обясняваше нея и другата. Също така изясняваше най-сетне събитията, които я бяха довели дотук. Сега знаеше много повече, отколкото беше мислила, че знае.

Беше ми много приятно, беше отговорът й. Точно това каза, когато мъжът от ДЕА и другият от посолството свършиха да говорят и останаха с вперени в нея очи, очакващи реакцията й. Вие сте луди, беше ми много приятно, довиждане. Тръгнаха си разочаровани. Навярно са се надявали на обсъждане, на обещания. Ангажименти. Но безизразното й лице и равнодушното й поведение им оставиха малка надежда. Няма начин. Праща ни на майната си, беше казал тихо Ектор Тапиа на излизане, но не толкова тихо, че тя да не чуе. Въпреки изисканите си обноски, дипломатът изглеждаше разбит. Размислете добре, бяха думите на другия на сбогуване. Не виждам, отговори тя, когато вече затваряха вратата зад себе си, върху какво трябва да размислям. Синалоа е много далеч. Довиждане.

Но сега седеше в гибралтарския бар и размисляше. Спомняше си точка по точка казаното от Уили Ранхел и го подреждаше в главата си. Историята на дон Епифанио Варгас. Историята на Гуеро Давила. Собствената си история. Старият шеф на Гуеро, беше казал грингото, самият дон Епифанио е проучил въпроса с ДЕА. В началото на кариерата си като собственик на „Нортеня де Авиасион“, Варгас наел самолетите от „Съдърн Еър Транспорт“, зад която всъщност стояло американското правителство, фирмата му служела за транспортиране на оръжие и кокаин, а с парите от това ЦРУ финансирало войната на контрите в Никарагуа. Самият Гуеро Давила, вече агент на ДЕА по това време, бил един от пилотите, които разтоварвали военно оборудване на летището в Лос Лянос в Коста Рика и се връщали във Форт Лодърдейл, Флорида, с дрога на картела Меделин. След като всичко това приключило, Епифанио Варгас продължил да поддържа чудесни отношения с хората от другата страна, по този начин успял да узнае по-късно за митничаря, който издал Гуеро. Варгас платил на доносника и известно време пазил информацията, без да взема решение. Босът от планината, предишният миролюбив селянин от Сан Мигел де лос Орнос, бил от тези, които никога не прибързвали. Бил почти извън прекия бизнес, пътищата му поели в друга посока, фармацевтичната дейност, ръководена отдалеч, вървяла добре, а приватизацията в последно време му позволила да изпере големи капитали. Семейството му живеело в огромно ранчо близо до Ел Лимон, срещу което беше заменил къщата в Чапултепек в Кулиакан, издържал и любовница, известна бивша манекенка, в скъпо жилище в Масатлан. Не виждал защо да усложнява живота си с решения, които биха могли да му навредят, с единствената цел да си отмъсти. Гуеро работел сега за Батман Гуемес и на Епифанио Варгас не му влизало в работата да се занимава с него.

Въпреки това, беше продължил разказа си Уили Ранхел, нещата се променили. Варгас натрупал много пари от търговията с ефедрина: петдесет хиляди долара на килограм, срещу тридесет хиляди при кокаина и осем хиляди при марихуаната. Имал добри връзки и те му отваряли вратите към политиката. Бил настъпил моментът да прибере печалбата си от половината милион долара, които всеки месец в продължение на години бил инвестирал в подкупване на обществени служители. Виждал пред себе си спокойно и достойно за уважение бъдеще, далеч от сътресенията на предишния занаят. След като установил тесни финансови взаимоотношения на корупция и съучастничество с най-важните фамилии в града и щата, той имал достатъчно пари да каже „стига“ или да продължи да печели по общоприет начин. Тогава внезапно започнали подозрително да измират хора, свързани с миналото му: полицаи, съдии, адвокати. Осемнадесет за три месеца. Като епидемия. На този фон фигурата на Гуеро също представлявала пречка: знаел прекалено много неща за героичните времена на „Нортеня де Авиасион“. Агентът на ДЕА бил забит в миналото му като опасен клин и можел да взриви бъдещето му.

Но Варгас бил умен, уточни Ранхел. Много умен, с тази селска хитрост, която го отвела там, където се намирал. Така че прехвърлили работата на друг, без да му разкрива защо. Батман Гуемес никога не би ликвидирал агент на ДЕА, но пилот на малък самолет, който работи за себе си, мами шефовете си по малко оттук, по малко оттам, било друго нещо. Варгас настоял пред Батман: пример за назидание и т.н. Него и братовчед му. Нещо, което да откаже другите, тръгнали по техните стъпки. При мен той също има неуредени сметки, така че приеми, че ми правиш лична услуга. В крайна сметка, сега ти си му господарят. Отговорността е твоя.

— От кога знаете всичко това? — попита Тереса.

— Една част много отдавна. Почти от времето, когато се случи — мъжът от ДЕА жестикулираше с ръце, за да подчертае очевидното. — Останалото от около две години, когато защитеният свидетел ни разказа подробностите… Дори каза нещо повече — замълча, взирайки се внимателно в нея, сякаш я подканяше тя самата да довърши многоточието. — … Че по-късно, когато вие сте започнали да се издигате от тази страна на Атлантика, Варгас се разкаял, че ви е оставил да напуснете Синалоа жива. Напомнил го на Батман Гуемес, който имал неразрешени въпроси там, във вашия край… Тогава той изпратил двама убийци да довършат работата.

Това е твоята версия, изразяваше непроницаемата физиономия на Тереса. Която си си наумил.

— Невероятно. И какво станало?

— Това трябва вие да ми кажете. За тях никой не чу нищо повече.

Ектор Тапиа го поправи добродушно.

— За единия от тях, иска да каже господинът. Както изглежда, другият е тук. Напуснал работа. Или почти.

— И защо идвате да разкажете всичко това на мен?

Ранхел обърна очи към дипломата. Сега вече е твой ред, казваше погледът му. Тапиа махна отново очилата си и пак си ги сложи. После погледна ноктите на ръцете си, сякаш там имаше нещо написано по въпроса.

— В последно време — каза той, — политическата кариера на Епифанио Варгас много напредна. Неудържимо. Много хора са му задължени за много неща. Мнозина го обичат или се страхуват от него, и почти всички го уважават. Беше достатъчно умен, за да излезе от пряката дейност на картела Хуарес, преди да започнат сериозните проблеми на последния с правосъдието, когато борбата се водеше почти изцяло срещу конкурентите от Залива. По пътя си беше замесил съдии, едри бизнесмени и политици, както и представители на висшето мексиканско духовенство, полицаи и военни: генерал Гутиерес Ребольо, когото за малко не назначиха за републикански прокурор по наркоделата, преди да се разкрият връзките му с картела Хуарес и да свърши в затвора Алмолойа, беше негов близък приятел… А после идва и имиджът му пред народа: откакто успя да стане депутат на щата, Епифанио Варгас направи много за Синалоа, инвестира пари, откри нови работни места, помогна на хората…

— Това не е зле — прекъсна го Тереса. — Нормалното в Мексико е тези, които крадат от страната, да запазват всичко за себе си… РИП^[8] го прави цели седемдесет години.

Има известна разлика, възрази Тапиа. В момента РИП не е власт. Новото време дава много възможности. Може би накрая малко неща ще се променят, но има недвусмислена воля за промяна. Или за опит за промяна. Именно в този момент Епифанио Варгас е на път да стане сенатор на републиката…

— И някой иска да го прецака — отгатна Тереса.

— Да. Вероятно това е един от начините да се каже. От една страна, политически сектор с голяма тежест, свързан с правителството, не желае да види в националния сенат един наркотрафикант от Синалоа, макар официално да се е оттеглил и вече да е действащ депутат… А има и стари сметки за оправяне, за които е излишно да се навлиза в подробности.

Тереса си представяше тези сметки. Всичките кучи синове в безмълвна борба за власт и пари, наркокартелите и съответните приятели на тези картели, различните политически фракции, свързани с наркотиците или не. Независимо от това кой е на власт. Прекрасно Мексико, както обикновено.

— От своя страна — подчерта Ранхел — ние не можем да забравим, че е заповядал да убият агент на ДЕА.

— Точно така — тази споделена отговорност изглежда успокояваше Тапиа. — Защото правителството на САЩ, госпожо, следи много отблизо политиката на нашата страна, както знаете, и също не би погледнало с добро око на Епифанио Варгас като сенатор… Правят се опити да се създаде комисия на високо равнище, която да действа в два аспекта. Първо, да започне разследване на миналото на депутата. Второ, ако се съберат необходимите доказателства, да бъде разобличен и политическата му кариера да приключи, да се стигне дори до съдебен процес.

— За тази цел — каза Ранхел, — не изключваме възможността да се иска екстрадирането му в САЩ.

И каква е моята роля в цялата тази забава, позаинтересува се Тереса. За какво ви е да пътувате дотук и да ми разкажете всичко това, сякаш сме си първи приятели. Тогава Ранхел и Тапиа се спогледаха отново. Дипломатът се прокашля и докато вадеше цигара от сребърната си табакера — след като предложи на Тереса и тя отказа с поклащане на глава, — каза, че мексиканското правителство е следило, да го наречем, с внимание, кариерата на госпожата през последните години. Нямат нищо против нея, тъй като дейността й се извършва, доколкото е известно, извън територията на страната. Образцова гражданка, вметна Ранхел от своя страна, толкова сериозен, че иронията в думите му се изгуби. С оглед на това, съответните власти са готови да сключат сделка. Споразумение, което да удовлетворява всички. Съдействие в замяна на имунитет.

Тереса ги наблюдаваше. Недоверчиво.

— Какво съдействие?

Тапиа запали много внимателно цигарата си. Изглежда разсъждаваше върху това, което беше на път да каже. Или по-скоро върху начина, по който да го каже.

— Вие имате лични сметки там. А и знаете много за времето на Гуеро Давила и дейността на Епифанио Варгас — реши се да каже накрая той. — … Били сте привилегирован свидетел и това за малко не ви е струвало живота… Някои хора мислят, че едно споразумение ще ви облагодетелства. Имате предостатъчно средства, за да се посветите на други дейности, да се наслаждавате на това, което имате, без да се тревожите за бъдещето.

— Какво говорите.

— Каквото чувате.

— Да му се не види… И на какво дължа това великодушие?

— Никога не приемате плащания в дрога. Само пари. Вие сте само превозвач, не собственица, нито дистрибутор. Най-значителният превозвач в Европа за момента, несъмнено. Но нищо повече… Това ни оставя известна свобода за разумни маневри, с оглед на общественото мнение…

— Общественото мнение?… За какво, по дяволите, ми говорите?

Дипломатът не отговори веднага. Тереса можеше да чуе дишането на Ранхел. Човекът от ДЕА се въртеше на мястото си, неспокоен, преплел пръстите на ръцете си.

— Предоставя ви се възможността да се върнете в Мексико, ако желаете — продължи Тапиа — или да се установите дискретно, където пожелаете… Проучено е и мнението на испанските власти по въпроса: Министерство на правосъдието поема задължението да спре всички процедури и разследвания, които са в ход… Доколкото ми е известно, те са доста напреднали и в не много далечен срок биха могли да направят труден живота на Кралицата на Юга… Както казват в Испания, слагаме кръст и започваме на чисто.

— Не знаех, че гринговците имат толкова дълга ръка.

— Зависи за какво.

Тогава Тереса се разсмя. Значи молите ме, каза тя, все още невярваща, да ви разкажа всичко, което предполагате, че зная за Епифанио Варгас. Да стана доносник, на моите години. При това съм от Синалоа.

— Не само да ни разкажете — поправи я Ранхел. — А да го разкажете там.

— Къде е това там?

— Пред съдебната комисия към Генералната прокуратура на републиката.

— Искате да дам показания в Мексико?

— Като свидетел под защита. Пълен имунитет. Ще стане в D.F.^[9] с всякакъв вид персонални и юридически гаранции. Ще ви бъде изказана благодарност от страна на нацията, на правителството и на САЩ.

Тереса внезапно се изправи. Чист рефлекс, без да мисли. Този път и двамата станаха едновременно: Ранхел от объркване, Тапиа от неудобство. Казвах ти аз, говореше мимиката на последния, когато размени поглед с мъжа от ДЕА. Тереса отиде до вратата и я отвори рязко. Поте Галвес беше отвън, в коридора, с ръце отстрани на тялото, само привидно отпуснат в пълнотата си. Ако е необходимо, каза му тя с очи, изритай ги от тук.

— Вие — почти изсъска тя, — сте полудели.

 

 

И ето я сега тук, седнала на познатата маса в гибралтарския бар, потънала в размисъл върху всичко това. С един малък зачатък на живот в утробата си, без да знае още какво ще прави с него. С отзвука от скорошния разговор в главата си. Преценяваше усещанията си. Последните думи и старите спомени. Болката и признателността. Образа на Гуеро Давила — неподвижен и смълчан като нея сега, в онази кръчма в Кулиакан, — както и спомена за другия мъж, седнал до нея в нощта в параклиса на Малверде. На твоя Гуеро му харесваше да си играе с думите, Тересита. Наистина ли не си го прочела? Тогава върви и се опитай да се покриеш така, че да не те открият. Дон Епифанио Варгас. Нейният кръстник. Мъжът, който можеше да я убие, но прояви съчувствие и не го направи. После се разкая, но вече не можа да поправи грешката си.