Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (8)

7.

Белязаха ме с номер „Седем“.

… И в същото време Дантес почувства, че го хвърлят в някаква огромна празнота, че прекосява въздуха като ранена птица и пада, пада в смразяващ сърцето му уплах^[1]…

Тереса Мендоса прочете отново тези редове и остана за миг замислена, с отворена книга на коленете, загледана в двора на затвора. Още беше зима и светлият правоъгълник, движещ се в противоположна на слънцето посока, сгряваше костите й, сраснали се донякъде под гипса на дясната й ръка, и под дебелия вълнен пуловер, даден й от Патрисия О’Фарел. Приятно й беше там в последните часове на сутринта, преди да прозвучи звънецът за обяда. Наоколо стотици жени говореха едновременно, насядали като нея на слънце. Пушеха, излегнати по гръб, използвайки случая или да се потекат, или да се разходят на малки групички, кръстосвайки двора. Правеха го с походката, присъща на затворнички, принудени да се движат в ограничено пространство: двеста и тридесет крачки в едната посока, кръгом и отново, едно, две, три, четири и т.н., лек завой при стената, окичена с наблюдателни постове и тел, която ги делеше от отделението за мъже, двеста двадесет и осем, двеста двадесет и девет, двеста и тридесет, точно до баскетболното игрище, после пак двеста и тридесет обратно към стената. И така осем, или десет, или двадесет пъти на ден. След два месеца в Пуерто де Санта Мария, Тереса добре познаваше тези ежедневни разходки. Без да си даде сметка, тя също бе усвоила въпросната походка с леко и бързо гъвкаво полюляване, характерно за затворничките ветеранки. Движеха се стегнато и насочено, все едно наистина отиваха някъде. Патрисия О’Фарел я бе накарала да обърне внимание на това няколко седмици след пристигането й. Трябва да се видиш, каза й тя, вече ходиш като затворничка. Тереса беше убедена, че Патрисия, която сега се беше излегнала близо до нея, с ръце на тила, с къса, златиста коса, проблясваща на слънцето, никога нямаше да върви така, дори да прекараше още двадесет години в затвора. В ирландската и хереската^[2] й кръв, помисли си тя, имаше прекалено много класа, добри обноски и интелект.

— Дай един фас — каза Патрисия.

Беше мързелива и настроенията й се сменяха според деня. Пушеше светъл тютюн с филтър. Но за да не се надигне, би изпушила една „Бисонте“ без филтър на приятелката си — тези цигари често се отваряха, в тях се слагаха парченца хашиш и се залепяха отново. Наричаха цигарите без хашиш „трухас“, а тези с хашиш — „порос“ и „канутос“. В Синалоа им казваха съответно „табирос“ и „карухос“. Тереса взе една от пакета на земята, в който половината цигари бяха нормални, а другата половина — смесени с дрога, запали я, наведе се към лицето на Патрисия и я постави в устата й. Видя я да й се усмихва, преди да й благодари. Вдиша от дима, без да помръдне ръцете от тила си, с цигарата, увиснала между устните. Очите й бяха затворени заради слънцето, от което косите й блестяха. Блестеше лекият мъх по страните й, до едва забележимите бръчици около очите. На тридесет и четири години съм, беше казала тя, без някой да я пита, още първия ден, в килията — кафезът на затворническия жаргон, овладян вече от Тереса, — която двете деляха. Тридесет и четири години в ЕГН-то и девет в присъдата, от които съм излежала две. С намаляването заради ежедневно полагания труд и доброто поведение, значи една трета от присъдата. С всичката бумащина ми остават най-много една или две години. Тогава Тереса реши да й разкаже са себе си, коя е, как се казва и какво е извършила. Но другата я беше прекъснала, зная коя си, хубавице, тук знаем всичко за всички, за някои още преди да се появят. И нека ти кажа. Тук има три основни вида жени: скандалджийки, лесбийки и прецакани. Що се отнася до националностите, освен испанки имаме арабки, румънки, португалки, нигерийки, задължително със СПИН — до тия дори не припарвай, горките, съвсем са взели-дали, една групичка колумбийки, те си живеят отделно, някоя и друга французойка и накрая украинки — били проститутки и очистили сводника си, защото не им връщал паспортите. Колкото до циганките, с тях не се разправяй. Младите, с тесни, впити панталони, пуснати коси и татуировки се дрогират, с какъвто хашиш им попадне. Те са най-страшните. По-възрастните, Росариите, дебелани с големи цици, с прибрани коси и дълги поли — те, без гък да кажат, излежават присъдите на мъжете си, които трябва да продължат да работят на улицата, за да издържат семейството, и идват да ги приберат с мерцедеси, като ги пуснат, — та те са миролюбиви. Но се подкрепят едни други. Като изключим циганките, затворничките поначало нямат чувство за солидарност. Когато се събират в групички, то е заради изгода или за да оцелеят, слабите се събират със силните, които да ги защитават. Ако искаш съвет от мен, не се сближавай с никой. Търси ползотворни връзки: икономките, готвачките, надзирателките, които освен всичко друго помагат да се намали присъдата ти. Не забравяй да си слагаш джапанки под душа, избягвай да сядаш на общите тоалетни в двора, защото можеш да си лепнеш какво ли не. Никога не говори лошо на всеослушание за Камарон, Хоакин Сабина, „Лос Чунгитос“ и Мигел Босе, не искай да сменят програмата по време на сапунените сериали, не приемай дрога, преди да разбереш какво ще ти поискат в замяна. Твоята работа, ако не създаваш проблеми и вършиш нещата както трябва, е да изкараш една година, побърквайки се, като всички, от мисли за семейството си, за това как ще уредиш живота си отново, за удара, който ще направиш щом излезеш или за едно чукане. Всеки знае себе си. Най-много година и половина, с документацията и докладите на Наказателните институции, на психолозите и на всички други скапаняци, които ни отварят вратите или ни ги затварят, зависи от храносмилането им тъкмо този ден, от това доколко им се харесваш или кого са успели да хванат. Така че приеми го спокойно, запази си личицето на добро момиче, казвай на всички „да, господине“ и „да, госпожо“, „не ме закачайте“ и „дайте да я караме с добро“. Мексиканката. Тук всички имат прякори, на някои им харесват, на други — не. Аз съм Полковник О’Фарел. И ми харесва. Може някой ден да ти позволя да ме наричаш Пати.

— Пати.

— Какво?

— Книгата е страхотна.

— Нали ти казах.

Продължаваше да лежи със затворени очи, цигарата димеше в устата й, а слънцето подчертаваше малките петънца, като лунички, по носа й. Била е хубава и в известен смисъл все още беше. Или по-скоро привлекателна, а не наистина хубава, с руса коса, висока един седемдесет и осем, с живи очи, които сякаш непрекъснато се смееха. Майка й беше Мис Испания от петдесет и някоя година, омъжена за прочутия О’Фарел, този с ябълковия ликьор и хереските коне, чиито снимки се появяваха от време на време по списанията: сбръчкан и изискан старец на фона на бъчви вино и глави на бикове, в къща с гоблени и картини по стените, претъпкана с керамика и книги. Имаше и други деца. Патрисия беше черната овца. Замесена в сделки с наркотици по Коста дел Сол, с руската мафия и в убийства. Любовника й, с дълга фамилия от три-четири имена, го направили на решето. Тя се спасила по чудо, само с две наранявания, заради които лежала месец и половина в реанимацията. Тереса беше виждала белезите, докато вземаха душ и когато Патрисия се събличаше в килията. Представляваха две звездички от набръчкана кожа на гърба, до лявата лопатка, на една педя разстояние една от друга. Белегът на мястото, откъдето беше излязъл единият куршум, беше по-голям и се намираше отпред, под ключицата. Вторият куршум се беше забил в костта и й го бяха извадили в операционната. Стоппатрони, беше коментарът на Патрисия първия път, когато Тереса ги загледа. Ако беше олово, дум-дум, сега нямаше да ти разказвам това. Сетне приключи въпроса с безмълвна, закачлива усмивка. През влажни дни чувстваше болки там, където я бе пронизал вторият куршум, както Тереса я болеше счупената и гипсирана ръка.

— Какво става с Едмон Дантес?

Едмон Дантес съм аз, отвърна Тереса почти сериозно и видя как бръчиците около очите на Патрисия станаха по-дълбоки и цигарата заигра от усмивката й. И аз, каза тя. И всички тези, додаде, като посочи двора, без да отваря очи. Наивни и невинни, мечтаещи за съкровището, което ни чака навън.

— Умря абат Фариа — вметна Тереса, загледана в страниците на книгата. — Горкият старец.

— Виждаш ли. Понякога едни трябва да отидат на онзи свят, за да живеят други.

Покрай тях минаха затворнички, правещи двеста и тридесетте стъпки в посока към стената. Бяха груби същества, половината от групата на Трини Санчес, позната също като Макоки III: мургава и дребна, агресивна, мъжкарана, татуирана, типичен случай на най-тежкия член от наказателния кодекс. Обичайното наръгване, четиринадесет години за размяна на удари с нож, заради половин грам хероин. Тия си падат по лесбийските игрички, предупреди я Патрисия първия път, когато се срещнаха в коридора на отделението. Тогава Трини каза нещо, което Тереса не успя да чуе и другите избухнаха дружно в смях, имаха си техен език. Не се притеснявай, Мексиканке. Могат само да ти изядат оная работа, ако им се оставиш. Тереса не им се беше оставила. След няколко тактически настъпления под душовете, в тоалетните и на двора, включително един опит за сближаване, с усмивки, цигари и сухо мляко на масата в трапезарията, всяка птичка отлетя към своето си гнездо. Сега Макоки III и момичетата й гледаха Тереса отдалеч, без да усложняват живота й. В крайна сметка, Полковник О’Фарел й беше съкафезничка. При това положение се предполагаше, че трябва да е обслужена.

— Довиждане, Полковник.

— Довиждане, кучки.

Патрисия дори не беше отворила очи. Лежеше все така с ръце на тила. Другите се разсмяха шумно, отвърнаха с куп сочни грубости и продължиха да кръстосват двора. Тереса ги погледа как се отдалечават, после се обърна към приятелката си. Не й трябваше много време, за да разбере, че Патрисия О’Фарел се радваше на особени привилегии сред затворничките. Разполагаше с пари, които надвишаваха сумите, полагащи им се според закона, получаваше разни неща отвън, а на такова място това позволяваше да разчиташ на благосклонно отношение от страна на останалите. Дори надзирателките и служителките се отнасяха към нея с повече уважение, отколкото към другите. Но тя притежаваше и някаква власт, която нямаше нищо общо с парите. Имаше богата култура, а това отличаваше човека там, където по-голямата част едва имаха начално образование. Изразяваше се добре, четеше книги, познаваше влиятелни хора. Затова нямаше нищо странно, че затворничките я търсеха, за да им помогне в писането на молби за различни позволения, за облекчаване на режима, обжалвания и други скрипиални документи, за които обикновено се грижеха адвокатите. Но те нямаха адвокати — хората от тая професия се изпаряваха, щом присъдата се окажеше категорична, а някои и по-рано, — нито имаха с какво да им платят. Тя се снабдяваше и с наркотици, от долнопробен хашиш с всякакъв цвят до шоколад и кокаин. Никога не й липсваше хартия за завиване на цигари или фолио, за да си приготвят едно жълто^[3], както си му е редът. Разправяха, че малко след като дошла в Ел Пуерто една стара затворничка се опитала да я тормози. О’Фарел изтърпяла предизвикателството, без да си отвори устата. А на другата сутрин, както били голи под душа, поздравила с „добро утро“ оная женска, като подпряла в гърлото й шиш, направен от пръчка, взета от кутия на пожарогасителен маркуч. Никога повече, скъпа, били думите й, като се гледали отблизо, водата се стичала върху тях, а останалите затворнички се били насъбрали, сякаш щели да гледат сериал по телевизията. Е, после всички се заклели в своите мъртви, сиреч в най-скоро убитите си близки, че не са видели нищо. Провокаторката, някоя си Кис, със слава на голяма смелчага, с прякор Валенсианката, била напълно съгласна.

Полковник О’Фарел. Тереса забеляза, че Патрисия беше отворила очи и я гледаше. Изви бавно очи настрани, за да не проникне другата в мислите й. Често по-младите и беззащитните си купуваха закрилата на някоя уважавана и опасна затворничка като Кис — опираше все до едно и също, — в замяна на очевидни услуги в онова заточение без мъже. Патрисия никога не бе повдигала този въпрос. Но понякога Тереса я хващаше да я наблюдава с втренчен и малко замислен поглед, сякаш гледаше нея, а разсъждаваше за друго. Усещаше се съзерцавана така при пристигането си в Ел Пуерто. Щракане на ключалки, резета и врати. Трак, трак, трак. Отекване на стъпки, бездушни гласове на надзирателки и онази миризма на затворени жени, мръсни дрехи — направо да ти се повдигне, непроветрени дюшеци, гранясала храна, пот, белина. Наблюдаваше я така, докато се събличаше първите нощи или сядаше на тоалетната чиния, за да облекчи нуждите си, силно притеснена от липсата на възможност да се усамоти. После свикна, седеше със смъкнати до глезените бикини и джинси, а Патрисия я гледаше от нара си, безмълвно, захлупила книгата, която четеше, на корема си — имаше цяла лавица с книги. Изучаваше я през цялото време, от главата до петите, дни, седмици и понякога все още го правеше. Както сега. Беше отворила очите си и я гледаше, след като покрай тях минаха момичетата на Трини Санчес, по прякор Макоки III.

Върна се към четенето. Току-що бяха хвърлили Едмон Дантес от скалистия бряг, завързан в чувал и с гюле на краката за баласт, като смятаха, че това е трупът на стария абат. Морето е гробището на замъка Иф^[4]…, зачете тя жадно. Надявам се, че ще се измъкне, каза си тя и бързо прелисти на следващата страница и следващата глава. Но Дантес, замаян, почти задушен, съумя все пак да сдържи дъха си^[5]… Да му се не види. Дано да успее да изплува, да се върне в Марсилия, да си върне кораба и да си отмъсти на тримата мръсни гадняри, приятели му се пишеха мерзавците, задето го продадоха по най-долен начин. Тереса никога не си беше представяла, че книга може да погълне вниманието й до такава степен, че да иска да я оставят на мира и да продължи четенето от мястото, където го беше прекъснала, отбелязвайки си го точно, за да не пропусне и страница. Патрисия й я даде, след като й говори много за нея. Тереса й се чудеше как толкова време не помръдва, забила поглед в книгите си, за какво въобще си вкарваше всичко това в главата, и го предпочита пред сериалите — нея я очароваха мексиканските, защото слушаше родния си акцент, — пред филмите и състезанията, които другите затворнички се струпваха да гледат в залата с телевизора. Книгите са врати, които те извеждат на улицата, казваше Патрисия. От тях се учиш, образоваш, мечтаеш, представяш си, живееш живота на други хора и умножаваш твоя хиляди пъти. Да видим кой ще ти даде толкова много срещу толкова малко, Мексиканке. Служат още да държиш настрана лоши неща: призраци, самота и други подобни скапанящини. Понякога се питам как се оправяте вие, дето не четете. Но никога не й каза, че трябва да прочете определена книги, да погледне тази или онази. Изчака Тереса да се реши сама, след като няколко пъти я свари да разглежда двадесетте или тридесетте й книги, подновявани от време на време. Бяха екземпляри от затворническата библиотека и други, пращани й от близки или приятели отвън, или пък ги поръчваше на затворнички с право на излизане. Най-сетне, един ден Тереса каза: „Бих искала да прочета една книга, никога не съм го правила“. Държеше в ръце „Нежна е нощта“ или нещо от този род, което бе предизвикало любопитството й, защото звучеше страшно романтично и на корицата имаше нарисувана млада девойка, изискана и стройна, с шапка, съвсем в стила на висшето общество от двайсетте години. Но Патрисия поклати глава, взе я от ръцете й и каза почакай, всяко нещо с времето си, първо трябва да прочетеш друга, която ще ти хареса повече. На следващия ден отидоха в библиотеката на затвора и помолиха Марсела Конехо^[6], отговорничката — Конехо беше прякорът й, била сложила на свекърва си белина с тази марка в бутилка вино, — да им даде книгата, която сега Тереса държеше. Говори се за един затворник като нас, обясни Патрисия, когато видя притеснението й, че ще трябва да чете нещо толкова дебело. И забележи: поредица „Колко знаем“, издателство Поруа, Мексико. Дошла е оттам, като теб. Предопределени сте една за друга.

В дъното на двора имаше малка свада. Арабки и млади циганки с разрошени гриви се ругаеха на воля. Оттам можеше да се види зарешетеният прозорец на мъжкото отделение. Там затворниците имаха навик да си разменят чрез викове и знаци послания с приятелките си. Не една затворническа идилия вреше и кипеше в този ъгъл. Един затворник, докато извършваше ремонтни работи, успя да направи дете на една затворничка в трите минути, които бяха необходими на служителите, за да ги разкрият. Там, от другата страна на зида и телта, идваха и жени с мъжки наклонности. Сега три-четири жени се караха и дори налитаха да се бият. Бяха доста разгорещени. Поводът сигурно беше ревност или си оспорваха най-доброто място на импровизираната наблюдателница, докато полицаят от караулката не се наведеше над стената и не ги видеше. В затвора Тереса се беше уверила, че жените са по-напористи от някои мъже. Гримираха се, оправяха си косите при съкафезничките фризьорки, харесваше им да се показват с бижутата си, особено тези, които ходеха на служба в неделя, — без да го обмисля, Тереса престана да го прави след смъртта на Сантяго Фистера, — и тези, които ходеха в кухнята или в зоните на възможни контакти с мъже. Това също даваше поводи за ревност, побоища и разчистване на сметки. Беше виждала жени да налагат жестоко други жени, заради спор, цигара, хапка омлет — яйцата не бяха включени в менюто и понякога вадеха нож за едно от тях, — за груба дума или дори за едно „К’во става?“. Юмруците и ритниците бяха истински и оставяха жертвата с кървящи нос и уши. Кражбите на дрога и храна също бяха повод за скандали: консерви, кокаин или хашиш, измъкнати от килиите, когато остават отворени по време на закуска. Или неизпълнение на неписаните правила, управляващи живота там. Преди месец една доносничка, която чистеше караулката на надзирателките и използваше случая да наклевети по малко дружките, си беше изпросила жесток побой в тоалетната на двора, точно като влизаше да пикае, едва запретнала полата си. Четири затворнички се заеха с нея, останалите затискаха вратата. После всички бяха ни лук яли, ни лук мирисали. А гаднярката още беше в болницата на затвора, с прихваната с телове долна челюст и няколко счупени ребра.

Караницата в дъното на двора продължаваше. Зад решетките мъжете от другата страна насърчаваха съперничките. Шефката на смяната и още две служителки прекосяваха двора тичешком, за да се намесят. След като им хвърли разсеян поглед, Тереса се върна към Едмон Дантес, в когото беше влюбена до уши. Докато прелистваше страниците — беглецът току-що бе изваден от морето от рибари, — усещаше погледа на Патрисия, втренчен в нея по същия начин като погледът на онази, другата жена, която толкова пъти бе хващала да я следи от сенките и огледалата.

 

 

Събуди я дъждът, който биеше в прозореца. Отвори очи ужасена в сивия предутринен час, защото мислеше, че е отново в морето, до скалата на Леон, в центъра на черно кълбо, потъваща към дъното подобно на Едмон Дантес в савана на абат Фариа. След скалата и удара в нощта тя се събуди в болницата. Последваха дни с ръка, фиксирана с шина до рамото, тяло, покрито с контузии и драскотини, дни, в които тя постепенно възстановяваше подробностите на случилото се от коментарите на лекари и сестри, от посещението на двама полицаи и служител от социалните служби, от светкавицата на фотоапарата, от намастилените пръсти, след като бе дала отпечатъци. При все това всеки път, когато някой произнесеше името на Сантяго Фистера, мозъкът й блокираше. През всичкото това време успокоителните и собственото й душевно състояние я поддържаха в някаква полудрямка, която отхвърляше възможността да разсъждава. През първите четири-пет дни не пожела нито за момент да помисли за Сантяго Фистера. А когато споменът идваше сам, тя го пропъждаше, потъвайки в онова сънливо състояние, до голяма степен по собствено желание. Още не, прошепваше си на ум. По-добре още не. Докато една сутрин отвори очи и видя седнал край себе си Оскар Лобато, журналист от „Диарио де Кадис“, който беше приятел на Сантяго. До вратата, прав, облегнат на стената, стоеше още един човек, чието лице й беше смътно познато. Тогава, докато онзи слушаше, без да пророни дума — в началото го взе за полицай, — тя разбра от устата на Лобато неща, много от които вече знаеше или за които се досещаше. Онази нощ „Фантом“-ът се разбил с петдесет възела в скалата, разпаднал се парчета, Сантяго загинал на място, Тереса изхвърчала сред частите на моторницата, счупила дясната си ръка при удара в повърхността на водата и потънала на дъното, на пет метра дълбочина.

Как съм излязла, поиска да разбере тя. Гласът й звучеше чуждо, сякаш вече не беше нейният. Лобато се усмихна и твърдите черти, белезите по лицето и живият му поглед се смекчиха, когато се обърна към облегнатия на стената мъж. А той продължаваше да мълчи, гледаше Тереса с любопитство и някакво стеснение, сякаш не се осмеляваше да се приближи.

— Той те извади.

Тогава Лобато й разказа какво се е случило, след като е изпаднала в безсъзнание. След удара останала на повърхността на водата за малко, после потънала, все така осветявана от прожектора на хеликоптера, който отново бил запален. Пилотът оставил командването на колегата си и се хвърлил в морето от три метра височина. Вече във водата си махнал каската и спасителната жилетка, за да се гмурне към дъното, където тя се давела. После я извадил на повърхността, сред пяната, вдигана от перките на ротора. Оттам — на брега. Междувременно катерът търсел останките на Сантяго Фистера — най-големите оцелели парчета от „Фантом“-а не надвишавали четири педи. Светлините на една линейка вече се задавали откъм шосето. Докато Лобато й обясняваше всичко това, Тереса гледаше лицето на облегналия се на стената мъж. Той продължаваше да мълчи, нито потвърждаваше, нито отричаше, все едно разказаното от журналиста се беше случило на друг. Накрая разпозна в него един от митничарите, когото беше видяла в кръчмата на Куки, онази нощ, когато контрабандистите от Гибралтар празнуваха рожден ден. Пожела да дойде с мен, за да види лицето ти. Тя също гледаше лицето му. Това бе пилотът на хеликоптера на митническата охрана, който беше убил Сантяго и бе спасил нея. Помисли си: трябва да запомня това лице за по-нататък, за тогава, когато реша, ако се срещнем отново, дали да се опитам да го убия на свой ред, ако мога, или да му кажа, сключваме мир, копеле, да свия рамене и да се сбогувам. Най-сетне попита за Сантяго, къде са останките му. Този при стената извърна очи настрани, Лобато изви скръбно устни и каза, че ковчегът е на път за О Грове, родното му място в Галисия. Свястно момче, добави той с изражение, подходящо за случая. Тереса си помисли, че навярно е искрен, бяха се познавали, бяха излизали заедно да се черпят, може би наистина го уважаваше. Тогава започна да плаче, тихо, кротко, защото сега вече мислеше за мъртвия Сантяго. Виждаше неподвижното му лице със затворени очи, както когато спеше с лице на рамото му. И се сети: какво ще правя сега с проклетата платноходка, която е върху масата в къщата в Палмонес, сглобена наполовина, без да има кой да я довърши. Разбра, че е сама за втори път и по някакъв начин завинаги.

 

 

— О’Фарел беше тази, която наистина промени живота й — повтори Мария Техада.

В последните четиридесет и пет минути ми беше разказала как и защо. Накрая отиде до кухнята и се върна с две чаши билков чай. Изпи набързо едната, докато аз преглеждах записките си и смилах историята. Бившата социална служителка към затвора Ел Пуерто де Санта Мария беше пълна, жизнерадостна жена, с дълга, прошарена коса, която не боядисваше. Гледаше дружелюбно, устните й бяха твърдо очертани. Носеше кръгли очила с тънки метални рамки и доста златни пръстени на ръцете си: преброих най-малко десет. Сметнах и годините й — около шестдесет. В продължение на тридесет и пет години беше работила за Наказателните институции в провинциите Кадис и Малага. Не беше лесно да я открия, беше се пенсионирала наскоро. Но Оскар Лобато откри адреса й. Спомням си ги добре и двете, каза тя, когато й обясних за какво става дума по телефона. Елате в Гранада и ще поговорим. Посрещна ме по анцуг и чехли на терасата на апартамента си в ниската част на Албаисин. Целият град и полето на Генил се виждаха от едната страна, а от другата — дворецът Алхамбра, издигащ се сред зеленина, окъпан в златисто и охра от утринното слънце. Къща с много светлина и котки навсякъде: на канапето, в коридора, на терасата. Поне половин дузина живи котки — смърдеше ужасно, въпреки отворените прозорци, — и още двайсетина на картини, от порцелан и дърво. Имаше дори килими и малки възглавнички с избродирани по тях котки. Сред прането, простряно на терасата, имаше хавлиена кърпа с котарака Силвестър. Докато аз препрочитах записките си и отпивах от чая, една котка с тигрова шарка ме наблюдаваше от високия шкаф, сякаш ме познаваше отпреди, друга, дебела и сива, се приближаваше до килима със стъпки на ловец, като че ли връзките на обувките ми представляваха законно полагаща й се плячка. Останалите бяха разпределени из цялата къща в различни пози и стойки на тялото. Мразя тези твари, прекалено тихи и прекалено умни за моя вкус — нищо не може да се сравни с глуповатата вярност на едно тъпо куче, — но се стегнах. Работата си е работа.

— О’Фарел я накара да открие в самата себе си неща — казваше моята домакиня, — за чието съществувание тя и не подозираше. — Дори започна малко да я образова, разбирате ли?… По неин си начин.

Върху една масичка за игра на карти имаше куп тетрадки, в които в продължение на години беше отбелязвала интересните случаи в работата си. Прегледах ги, преди да дойдете, каза тя. Да си припомня. После ми показа няколко страници, изписани със закръглен и равен почерк: индивидуални картони, дати, посещения, разговори. Някои параграфи бяха подчертани. Проследяване на състоянието, поясни тя. Работата ми беше да оценя нивото на социалната им адаптация, да им помогна да си потърсят нещо за след това. Там, вътре, има жени, които прекарват времето си със скръстени ръце и други, които предпочитат да вършат нещо. Аз помагах на междинните случаи. Тереса Мендоса и Патрисия О’Фарел Мека. Класифицирани като АС: Архив на затворничките за Специално наблюдение. По едно време двете дадоха много материал за приказки.

— Бяха ли любовници?

Затвори тетрадките, отправи ми дълъг, изпитателен поглед. Несъмнено преценяваше дали въпросът ми е плод на нездраво любопитство или на професионален интерес.

— Не зная — отвърна накрая тя. — Сред момичетата, разбира се, се говореше, че са. Но такива слухове винаги има. О’Фарел беше бисексуална. Това като начало, разбирате ли?… Истината е, че беше имала връзки с някои затворнички преди появата на Мендоса. Но за тях двете не мога да твърдя нищо със сигурност.

След като подуши връзките на обувките ми, дебелият, сив котарак се отърка в панталоните ми, като остави по тях доста косми. Захапах стоически края на молива.

— Колко време бяха заедно?

— Една година като съкилийнички, после излязоха на свобода с няколко месеца разлика… Имах възможността да общувам и с двете. Мълчаливата, почти стеснителна Мендоса с мексиканския акцент, който я караше да изглежда толкова смирена и благовъзпитана, бе много наблюдателна, разумна… Кой би предположил какво щеше да се случи после, нали?… О’Фарел беше другата крайност: неморална, разюздана, винаги с надменно и фриволно поведение. Голямата дама от висшето общество. Никаквица с аристократично потекло, благоволила да общува с хората от народа. Знаеше как да използва парите, които й даваха голяма власт в затвора. Официално поведението й беше безукорно, разбира се. Нито едно наказание за трите години вътре, забележете, въпреки че си осигуряваше и употребяваше наркотици… Повярвайте ми, беше прекалено умна, за да си търси сама белята. Държеше се така, сякаш приемаше престоя си в затвора за неизбежен отпуск и чакаше той да свърши, без да го приема навътре.

Котаракът, който се отъркваше в панталоните ми, заби нокти в чорапа, така че го отблъснах дискретно с пета, което предизвика кратко укорително мълчание от страна на събеседничката ми.

— Във всеки случай — продължи тя след неловката пауза, като повика котарака на коленете си, „ела тук, Анубис, сладичък“, — О’Фарел беше зряла жена, с характер. Новодошлата попадна под силното въздействие на първата: добро семейство, пари, аристократично име, култура… Благодарение на съкилийничката си Мендоса откри ползата от образоваността. Това бе положителната страна на влиянието, вдъхна й желание да надскочи това, което е, да се промени. Започна да чете, да учи. Откри, че не е задължително да зависиш от мъж. Имаше математически способности. Възползва се от възможността да се развие в образователните програми за затворнички, които тогава позволяваха да намаляваш ден по ден присъдата си. Само за една година мина началния курс по математика, друг по граматика и правопис, понаучи и английски. Четеше ненаситно всякакви книги. Накрая човек можеше да я види както с роман на Агата Кристи, така и с пътепис или научно-популярно четиво. О’Фарел я подтикна към всичко това. Адвокатът на Мендоса беше един гибралтарец, който я заряза малко след като влезе в затвора. Изглежда, обаче си бе задържал парите, много или малко, не зная. В Ел Пуерто де Санта Мария въобще не дойде да я види — някои затворнички се сдобиваха с фалшиви удостоверения за съжителство, за да бъдат посещавани от мъже, — нито пък я посети някой друг. Беше съвсем сама. Така че О’Фарел направи всички необходими постъпки и формалности, за да постигне за нея първо по-свободен режим, а после и условна присъда. При друг човек, това навярно щеше да улесни социалната адаптация. Щом излезе на свобода, Мендоса можеше да си намери прилична работа: учеше бързо, имаше инстинкт, здрав разум и много висок коефициент на интелигентност — социалната служителка отново бе отворила тетрадките си, — значително над 130. За съжаление приятелката й О’Фарел беше прекалено голяма мръсница. Притежаваше определени вкусове, определени слабости. Нали вече знаете — гледаше така, като че ли се съмняваше дали наистина зная. — Някои пороци. При жените, продължи тя, някои влияния и връзки са по-силни, отколкото при мъжете. После идва това, за което стана дума: историята с изчезналия кокаин и всичко останало. Въпреки че в затвора — въпросният Анубис мъркаше, докато господарката му го галеше по главата, — винаги се разправят подобни истории и какви ли не още. Така че никой не повярва, че е истина. Абсолютно никой — повтори настоятелно тя, след многозначителна пауза, без да спира да гали котарака. Дори сега, след като са минали девет години и въпреки публикациите в пресата по въпроса, социалната служителка продължаваше да е убедена, че това с кокаина е само легенда.

— Виждате какъв е животът. Първо О’Фарел промени Мексиканката, после, както разправят, Мексиканката имала пълна власт над живота на другата. Нали?… Как да имаш доверие на божите кравички.

 

 

„Колкото до мен, винаги ще си спомням младия войник с бледа кожа и блестящи очи, и когато ангелът на смъртта слезе, сигурен съм, че ще разпозная в него Селим…“

Денят, в който навърши двадесет и пет години — бяха й махнали последния гипс преди една седмица, — Тереса сложи книгоразделителя на 579 страница на книгата, която я беше пленила. Никога преди не беше помисляла, че човек може да се види толкова проникновено отразен в това, което чете, че читател и герой могат да са едно цяло. Пати О’Фарел беше права: повече от киното и телевизията, романите ти позволяваха да преживееш неща, за които един живот не е достатъчен. Това беше странната магия, която я приковаваше към томчето, чиито страници се разпадаха от прелистване и които Пати беше оправила за пет дена, през които Тереса бе чакала нетърпеливо, прекъснала четенето на глава XXVII — „Катакомбите на Сан Себастиан“. Защото, каза Пати, работата не е в това само да се четат книгите, Мексиканке, а и във физическото удоволствие и душевната утеха от това да ги държиш в ръцете си. За да засили удоволствието и утехата, Пати отиде с книгата в книговезницата на затворничките и им поръча да разшият страниците, да ги зашият отново внимателно, после да им сложат дебел картон отвън, цветна хартия за титулните страници и накрая — красива кафява кожена подвързия със златни букви, които гласяха: Александър Дюма, а отдолу заглавието: „Граф Монте Кристо“.

Най-отдолу, с по-малки, но също златни букви изписаха Т. М. Ч. — инициалите на трите имена на Тереса.

— Това е моят подарък за рождения ти ден.

Така й каза Пати О’Фарел, връщайки й книгата на закуска, след първата проверка за деня. Беше много хубаво подвързана и щом я усети в ръцете си, тежка и мека, с новите си корици и златните си букви, Тереса изпита удоволствието, за което беше говорила приятелката й. Пати я гледаше, подпряла лакти на масата, с чаша кафе от цикория в едната ръка и запалена цигара в другата. Наблюдаваше радостта й. Повтори „Честит рожден ден“. Другите жени също поздравиха Тереса, следващият да е навън, каза една от тях, при това с истински жребец, който да те събужда с песен, и аз да съм там да ви се радвам. После, вечерта, след петата проверка, вместо да слязат в трапезарията за вечеря — както винаги отвратителна евтина риба и презрели плодове, — Пати уреди с надзирателките да организират малко частно празненство в килията. Пуснаха касети със записи на Висенте Фернандес, Чавела Варгас и Пакита дел Барио^[7], все готини и весели парчета. Притвориха вратата и Пати извади бутилка текила, с която един Господ знае как бе успяла да се снабди, истинска „Дон Хулио“. Сигурно някоя служителка я беше оставила незабелязано, като преди това й беше платена на петорна цена. Изпиха я тайно, наслаждавайки се на забранения плод, в компанията на няколко приятелки, присъединили се към купона. Те насядаха на наровете, на стола и дори на тоалетната чиния, като Кармела например, едрата, възрастна циганка, специалистка по кражби из магазините. Тя чистеше на Пати, переше чаршафите й — също и дрехите на Тереса, докато беше с гипсирана ръка, а в замяна полковник О’Фарел прибавяше малки постъпления към месечната й дажба. Бяха още Конехо, библиотекарката — отровителка, джебчийката Чарито, тя лежеше в затвора заради портфейли и портмонета, измъквани с два пръста, показалеца и средния, на Панаира на Росио, на Априлския панаир в Севиля и където още се наложеше. Дойде и Пепа Труено, по прякор Патанегра^[8]. Тя беше убила мъжа си със специален кухненски нож за рязане на шунка в бара, който двамата държали на главния път NIV. Чувстваше се много горда, че на нея разводът й е струвал двадесет години и един ден, но нито една песета. Тереса сложи седемте сребърни гривни на дясната си ръка, за да покаже оздравялата си китка след гипса и те подрънкваха радостно при всяко вдигане на чашата. Веселбата продължи до проверката в единадесет часа. Имаше игра на парчис^[9], най-разпространената в затвора, похапване от консерви, дрога на хапчета — да им стане добре и на оная работа — както образно се изрази Кармела през смях на истинска матрона, — цигари с доста големи парчета хашиш вътре, вицове и кикот. А Тереса си мислеше, че това има нещо общо с Испания и шибаната Европа, със законите, историята и надменността им към корумпираните мексиканци. Уж не бе възможно да се снабдят дори със светло пиво — приятелките й тук наричаха бирата „гаримби“ — а виж какво правеха те. Някои не се лишаваха от хашиш и бутилка алкохол от време не време, стига да се договореха с подходящата надзирателка и да имаха с какво да платят.

Пати О’Фарел имаше с какво да плати. Ръководеше партито в чест на Тереса, малко отстрани. Гледаше я през цялото време сред дима, с далечна усмивка на устните и в очите, все едно това нямаше нищо общо с нея. Приличаше на грижовна майка, завела дъщеричката си за рождения й ден на празненство със сандвичи, приятелчета и клоуни. Висенте Фернандес пееше за жени и изневери, прегракналият глас на Чавела разливаше алкохол по пода на кръчмите сред пушечни изстрели, Пакита дел Барио дереше гърло като онова куче — „без нито един упрек /винаги лежа послушно в краката ти/ денем и нощем“. Тереса се чувстваше разнежена от носталгията, от музиката и акцента от родната й земя, липсваха само чиринес и бира „Пасифико“ от половин литър, за да бъде картината пълна. Беше замаяна от хашиша, който димеше между пръстите й. „Предай фаса нататък, че на всички да е по равно, сладурано, и по-лоши съм пушила, знам и аз нещо за екскурзиите до арабите. За твоите двадесет и пет лазарника, миличка“, вдигаше тост циганката Кармела. Когато от касетката Пакита подхвана онази песен за трите изневери и стигна до припева, всички пееха в хор, вече доста пийнали. Първият път беше за кураж, вторият — от каприз, третият — за удоволствие, три пъти ти изневерих, копеле, уточняваше с пълно гърло Пепа Труено, несъмнено в чест на своя мъртвец. Откараха празненството така, докато накрая една от надзирателките не дойде сърдита, за да им каже, че празникът трябва да свършва. Но празникът продължи в същия дух по-късно, когато вратите и решетките бяха хлопнати и те останаха само двете в килията, с настолната лампа на пода до мивката, а в полусянката се мяркаха образите на изрязаните от списания киноактьори, певци, пейзажи и туристическата карта на Мексико, които красяха боядисаната в зелено стена и прозорчето с перденцата, ушити от Чарито, джебчийката, много сръчна в ръцете. Тогава Пати извади втора бутилка текила и един пакет изпод нара и каза: „Тия са за нас, Мексиканке, който добре разпределя, с лъвския пай остава“. Докато Висенте Фернандес пееше като същински charm^[10] за пореден път „Божествени жени“, а Чавела, съвсем развихрила се, предупреждаваше „не ме заплашвай, не ме заплашвай“, те обърнаха втората бутилка и си приготвиха бели линийки наркотик върху корицата на една книга, носеща заглавието „Гепардът“. После Тереса, с полепнал прах по носа от последното смъркане, каза: „Страхотно е, благодаря за този рожден ден, скъпа полковничке, нямало е друг такъв в живота ми“. Пати й отвърна любезно, че няма защо да й благодари и сетне, сякаш си мислеше за друго нещо, й каза, „сега ще мастурбирам малко, ако нямаш нищо против, Мексиканке“. Събу чехлите, съблече полата си, широка, тъмна пола, която й седеше много добре, и легна по гръб на нара само по блуза. Тереса, все още с бутилката „Дон Хулио“ в ръка, се почувства неловко. Не знаеше какво да прави, нито накъде да гледа, докато накрая другата й каза, би ли ми помогнала, мила, защото тия неща се получават по-добре с двама души. Тогава Тереса поклати леко глава. Дявол да го вземе. Знаеш, че тия работи не ми харесват, промълви тя. Въпреки че Пати не настоя, тя се надигна спокойно след малко, без да пуска бутилката, седна на ръба на нара на приятелката си, която лежеше с разтворени бедра и ръка между тях, движеше я бавно и нежно. Правеше всичко това, без да престава да я гледа в очите в зеленикавия полумрак на килията. Тереса й подаде бутилката, другата отпи със свободната ръка и й я върна, наблюдавайки я през цялото време. После Тереса се усмихна и пак й каза „благодаря за рождения ден, Пати, за книгата и за празненството“. Пати не отделяше очи от нея, докато движеше сръчно пръсти между голите си бедра. Тогава Тереса се наведе над приятелката си, повтори „благодаря“ много тихо, целуна я нежно по устните, само това, нищо друго, трая едва няколко секунди. И усети как Пати сдържа дъха си, потръпна няколко пъти под устните й с въздишка, очите й внезапно се отвориха широко и после остана неподвижна, без да престава да я гледа.

* * *

Събуди я гласът й преди разсъмване.

— Той е мъртъв, Мексиканке.

Почти не беше говорила за него. За тях. Тереса не си падаше по големите откровения. Само реплики оттук-оттам, случайни. Един път стана това, веднъж се случи така. В действителност избягваше да говори за Сантяго или за Гуеро Давила. Дори се стараеше да не мисли много за единия или другия. Дори нямаше техни снимки — малкото им снимки с галисиеца бяха останали дявол знае къде, — с изключение на тази с Гуеро, разкъсана наполовина: гаджето на наркотрафиканта, което сякаш бе заминало много надалеч преди много време. Понякога двамата й мъже се сливаха в един в мислите й и това не й харесваше. Сякаш бе невярна и на двамата едновременно.

— Не става дума за това — отвърна тя.

Седяха на тъмно, утрото още не беше започнало да сивее навън. Оставаха два или три часа, докато ключовете на дежурната надзирателка задрънкат по вратите, докато започнат да разбуждат затворничките за първата проверка за деня, за да се измият и оправят, като преди това изперат бельото и чорапите си и ги проснат на пръчки от метла, забити в стената подобно на закачалки. Тереса чу как приятелката й се върти на нара. След малко тя също промени позата си в опит да заспи. Много далеч, зад желязната врата в дъното на коридора на отделението се разнесе глас на жена. Обичам те, Маноло, викаше тя. Казвам, че те обичам. Друга по-наблизо й отвърна с някакви безсрамни думи. И аз го обичам, присъедини си ехидно към тях трети глас. После се чуха стъпките на една служителка, накрая — пак тишина. Тереса лежеше по гръб, по комбинезон, с отворени в тъмното очи. Очакваше страхът неумолимо да се появи, точен за срещата, докато зад прозорчето на килията с перденцата, ушити от крадлата Чарито, започваше леко да се развиделява.

— Има нещо, което бих искала да ти разкажа — каза Пати.

После замлъкна, все едно това беше всичко или не беше съвсем сигурна дали трябва да й го разкаже, или пък очакваше някаква реакция от страна на Тереса. Но Тереса не каза нищо — нито „хайде, разправи ми“, нито „недей да го правиш“. Лежеше, без да помръдне, загледана в тъмнината.

— Имам скрито съкровище навън — добави най-сетне Пати.

Тереса чу смеха си, преди да си даде сметка, че се смее.

— Да му се не види — отвърна тя. — Също като абат Фариа.

— Точно така — сега и Пати се смееше. — Само че аз нямам намерение да умирам тук… Всъщност нямам намерение да умирам, където и да е.

— И какво е това съкровище? — заинтересува се Тереса.

— Нещо, което се загуби, всички търсиха и никой не го намери. Защото тези, които го скриха са, мъртви… Като на филм, нали?

— Не смятам, че прилича на филм, прилича на истинския живот.

Двете се умълчаха отново. Не съм сигурна, мислеше си Тереса. Не съм напълно уверена, че искам откровенията ти, Полковник. Навярно защото ме превъзхождаш в знания, интелигентност, години и всичко останало и защото винаги те хващам да ме гледаш така, както ме гледаш. Вероятно не ми действа успокояващо това, че свършваш — че се празниш, както казвате тук, — когато те целувам. Ако човек е уморен, има неща, които е по-добре да не знае. А тази нощ се чувствам много уморена, може би защото пуших, пих и се надрусах прекалено и сега не спя. Въобще тази година се чувствам много уморена. И в този живот — също. На моменти думата „утре“ като че ли не съществува. Адвокатът дойде да се срещнем само веднъж. Оттогава съм получила едно писмо, в което ми съобщава, че е вложил парите в картини, чиято цена е паднала толкова, че не е останало дори за ковчег, ако взема да пукна. Истината е, че не ми пука. Единствената добра страна на престоя ми в затвора е, че не съществува нищо друго, освен настоящето и няма нужда да разсъждавам за това, което съм оставила навън. Или за това, което ме очаква навън.

— Тези съкровища са опасни — отбеляза тя.

— Разбира се, че са — Пати говореше бавно и тихо, сякаш премисляше всяка дума. — Аз самата платих висока цена… Няколко куршума, нали знаеш. Бум, бум. И ето ме тук.

— И какво става с това проклето съкровище, полковник Пати О’Фарел?

Двете пак се разсмяха в тъмнината. После нещо присветна при възглавницата на Пати, която си беше запалила цигара.

— Може да отида да го потърся — каза тя, — когато изляза оттук.

— Но ти не се нуждаеш от него. Богата си.

— Не достатъчно. Това, което харча тук, не е мое, а на семейството ми — тонът й стана ироничен при произнасянето на думата „семейство“. — … А и това съкровище, за което говоря, са много пари. Наистина много. То води до още много, много, много повече пари, като в приказките.

— Наистина ли знаеш къде е?

— Разбира се.

— Има ли си господар това съкровище?… Искам да кажа друг, освен теб.

Огънчето на цигарата присветна за миг. Тишина.

— Това беше хубав въпрос — рече Пати.

— Дявол да го вземе. Това всъщност е въпросът.

Отново замълчаха. Защото ти знаеш много повече неща от мен, разсъждаваше Тереса. Имаш образование и положение в обществото, адвокат, който те посещава от време на време, и хубава сумичка в банката, нищо, че е на семейството ти. Но от това, за което ми говориш, и аз разбирам нещичко, дори вероятно за първи път разбирам повече от теб. Макар да се хвалиш с белезите от куршумите като звездички, с някакво убито гадже и съкровище, очакващо те навън, всичко това си го гледала отгоре. За разлика от теб аз съм го гледала отдолу. Затова зная неща, които ти не си видяла. Далеч са от теб по рождение, с тази твоя толкова руса коса, толкова светла кожа и обноските ти на госпожичка от Чапултепек. Видяла съм кал по голите си крака като малко момиче в „Лас Сиете Готас“, където пияниците чукаха на вратата на майка ми призори и аз я чувах да им отваря. Видяла съм и усмивката на Гато Фиерос. И скалата на Леон. Хвърляла съм съкровища в морето при скорост от петдесет и пет възела, с катер, залепен за задника. Така че не се будалкай.

— На този въпрос е трудно да се отговори — каза накрая Пати. — Някои хора го търсиха, разбира се. Смятаха, че имат известни права… Но оттогава е минало време. Сега на никой не му е известно, че аз зная.

— И защо ми разказваш всичко това?

Огънчето на цигарата проблясна яркочервено няколко пъти, преди да дойде отговорът.

— Не зная. Или пък зная.

— Не съм си те представяла като такава бъбривка. Бих могла да те издам, да отида и да изпея цялата история.

— Не. Заедно сме достатъчно време и те наблюдавам. Не си от тия.

Ново мълчание. Този път беше по-дълго от предишните.

— Ти си мълчалива и лоялна.

— Ти също — отвърна Тереса.

— Не. Аз съм друга.

Тереса видя как огънчето на цигарата угасва. Изпитваше любопитство, но също и желание този разговор да свърши. Може и да е приключил и така да си остане, помисли си тя. Не искам утре да съжалява, че е казала неща, които не е трябвало да казва. Неща далеч от мен, където не бих могла да я последвам. От друга страна, ако сега заспи, винаги бихме могли да премълчаваме това, като се оправдаем с дрогата, веселбата и текилата.

— Възможно е един ден да ти предложа да намерим съкровището — заключи внезапно Пати. — Аз и ти, двете заедно.

Тереса затаи дъх. Ето това е, каза си тя. Сега вече никога не ще можем да се правим, че този разговор не се е състоял. Казаното от нас ни прави пленници много повече от стореното или премълчаното. Най-голямото зло за човешкото същество е сътворяването на думата. Вижте ги кучетата. Верни са, защото не говорят.

— И защо точно аз?

Не можеше да замълчи. Но не можеше да каже да или не. Беше нужен отговор и този въпрос беше единственият възможен отговор. Чу Пати да се обръща на нара към стената, преди да отговори.

— Ще ти кажа, когато му дойде времето. Ако въобще дойде.