Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (7)

6.

Играя си с живота, играя си с късмета.

Открих Оскар Лобато чрез телефонно обаждане във вестник „Диарио де Кадис“. Тереса Мендоса, казах аз. Пиша книга за нея. Разбрахме се да обядваме на следващия ден във „Вента дел Чато“, стар ресторант до плажа на Кортадура. Тъкмо паркирах до вратата, срещу морето, а градът се виждаше в далечината, слънчев и искрящ в края на белия, пясъчен полуостров, когато Лобато слезе от един доста разнебитен форд, пълен със стари вестници и с пропуск „Преса“ на предното стъкло. Преди да тръгне към мен, той размени няколко думи с момчето, което пазеше колите, и го потупа по гърба, а то му благодари, все едно му бяха дали бакшиш. Лобато беше симпатичен, разговорлив, неизчерпаем източник на вицове и информация. След петнадесет минути вече бяхме близки приятели. А аз бях разширил познанията си за търговията — истинската контрабандна търговия с двувековна история, — за състава на соса, който ни сервираха с еленското месо, за наименованието и предназначението на всеки един от предметите, украсяващи стените на ресторанта и за garum, любимия рибен сос на римляните, от времето, когато градът се е наричал Гадес и туристите са пътували с триреми^[1]. Преди основното ястие узнах също, че се намираме недалеч от Обсерваторията на Марина де Сан Фернандо, откъдето минава меридианът на Кадис. Там, през 1812-та година, наполеоновите войски, които обсадили града, но не стигнали вратата Тиера, отбеляза Лобато, били разположили лагера си.

— Гледал ли си филма „Лола Въглищарката“?

Говорехме си на „ти“ от доста време. Отвърнах му, че не съм. Тогава ми го разказа от начало до край. Хуанита Рейна, Вирхилио Тейчейра и Мануел Луна. Режисьор Луис Лусия. Заснет през 1951 година. Според легендата, която, разбира се, не отговаряше на истината, французите разстреляли Въглищарката точно тук. Национална героиня, такива работи. И песента. Да живее радостта, да умира скръбта, Лола, Лолита Въглищарката. Втренчи се в мен, докато аз се правех, че всичко това ми е много интересно, намигна ми, отпи от бялото вино „Илиера“ — точно бяхме отворили втората бутилка, — и заговори за Тереса Мендоса без никакъв преход към темата. От добро чувство към мен.

— Тази мексиканка. Този галисиец. Сновяха с хашиша нагоре-надолу, и всички си играеха на криеница… Епични времена — въздъхна той с капка носталгия в моя чест. — Опасни бяха, разбира се. Корави хора. Но я нямаше гадостта, която съществува днес.

Отбеляза, че продължава да е репортер. Както навремето. Шибан редови репортер, с извинение за израза. И бил много горд от това. В края на краищата не умеел да прави друго. Харесвала му работата, макар да продължавали да му плащат същите жълти стотинки както преди десет години. Но пък жена му носела вкъщи още една заплата. Нямали деца, които да му викат „Гладни сме, тате“.

— Това — заключи той — ти дава повече liberte, egalite et fraternite^[2].

Спря да говори, за да отвърне на поздрава на двама местни политици в тъмни костюми, които тъкмо сядаха на съседната маса — единият е съветник по културните въпроси, другият по градоустройството, прошепна едва чуто той. Нямат и средно образование. После продължи с Тереса Мендоса и галисиеца. Срещал ги понякога в Ла Линеа и Алхесирас. Тереса с индианското, почти хубавичко лице, с мургавата кожа и с онези големи очи, в които горял пламъкът на отмъщението. Не била кой знае какво, по-скоро средна работа. Но когато се нагласяла, изглеждала добре. С хубави гърди, между другото. Не много големи, но стояли така — Лобато приближи ръце към гърдите си и изпъна показалците навън — като новоизрасли рога на бик. Обличала се малко безвкусно, в стила на момичетата на контрабандистите, макар и не толкова крещящо: прилепнали панталони, леки блузки, високи токове. Накипрена, но не прекалено официална. Не дружеше много с другите. Носеше в себе си някакво зрънце изисканост, въпреки че бе трудно да се определи в какво точно се проявяваше то. Вероятно в начина на говорене, защото го правеше тихо, с мелодичен акцент и благовъзпитано. С красивите архаизми, които употребяват мексиканците. Понякога, когато се сресваше на прав път, със силно изпъната и прибрана назад коса, изглеждаше по-изискана отвсякога. Приличаше на Сара Монтиел във филма „Веракрус“. Трябва да е била на двайсет и няколко години. На Лобато му направило впечатление, че никога не носела злато, само сребро. Обици, гривни. Всичко от сребро и не много накити. Някой път си слагала седем тънки гривни на едната ръка. Май си имало специална дума, нещо като „седмица“^[3]. Зън-зън. Спомнял си как подрънквали.

— В техните среди постепенно започнаха да я уважават. Първо, защото галисиецът имаше добро име. И второ, защото беше единствената жена, която се излагаше на риск там, в морето. В началото хората я вземаха на подбив, „тая за каква се мисли“ и разни подобни. Митничарите и ченгетата дори й се надсмиваха. Но когато тръгна слухът, че действа, сякаш има топки като някой мъжага, нещата се промениха.

Попитах го в какъв смисъл Сантяго е имал добро име. Лобато събра палеца и показалеца в кръг в знак на одобрение. Беше честен, каза той. Не говореше много, вършеше си свястно работата. Истински галисиец, в добрия смисъл на думата. Имам предвид, че не беше от тия мръсници, мълчаливи и опасни, нито от разпуснатите, нито от плашилата, от които бъка в бизнеса с хашиша. Беше тих, никакви скандали. Точен. Малко прекалено точен, не знам дали ме разбираш. Вършеше си работата, както чиновник ходи в офиса си. Другите, гибралтарците, можеха да ти кажат утре в три и в този час да са върху мацката си или да пият в някой бар, пък ти да ги чакаш, подпрян на някой стълб, да хващаш паяжина и да си гледаш часовника. Но ако галисиецът ти кажеше „Утре излизам“, нямаше какво повече да говорите. Излизаше, дори да имаше четириметрови вълни. Човек на думата. Професионалист. Това не винаги беше добре, защото засенчваше другите. Желанието му беше да събере достатъчно финикийски знаци, за да се посвети на друго. Навярно затова се разбираха с Тереса. Изглеждаха влюбени, разбира се. Хванати за ръка, прегръдчици, нали знаеш. Обичайните неща. Обаче в нея имаше нещо, което никога не успяваш напълно да схванеш. Не зная дали ме разбираш. Нещо, което те кара да си задаваш въпроса дали е искрена. Виж, нямам предвид лицемерие или нещо подобно. Слагам си ръката в огъня, че беше добро момиче… Говоря за друго. Бих казал, че Сантяго я обичаше повече, отколкото тя него. Capisci?… Защото Тереса оставаше винаги малко далечна. Усмихваше се, беше тиха и мила жена. Сигурен съм, че и в леглото си прекарваха страхотно. Но това малко нещичко, разбираш ли?… Понякога, ако човек обърнеше внимание — а на мен това ми е работата, приятелю — забелязваше нещо особено в начина, по който гледаше всички ни, включително Сантяго, сякаш ни даваше да разберем, че не ни вярва напълно. Все едно си бе приготвила сандвич, загънат във фолио, чанта с няколко дрешки и билет за влак. Виждаш я да се смее, да си пие текилата — обожаваше текила, разбира се, — да целува мъжа до себе си и изведнъж с изненада откриваш в очите й странен израз. Сякаш си мислеше: това не може да продължава вечно.

 

 

Това не може да продължава вечно, помисли си тя. Бяха се любили целия следобед, ненаситно. Сега минаваха под средновековната арка на стената на Тарифа. Отвоювана от арабите — прочете Тереса на горния праг на портата — по времето на крал Санчо IV Смелия, на 21 септември 1292 година. Делова среща, бе казал Сантяго. Половин час път с кола. Можем да използваме случая да пийнем нещо, да се поразходим. После ще вечеряме свински ребърца при Хуан Луис. И ето, вече бяха там, в залеза, сивеещ от източния вятър, който вдигаше бели пенести зайчета в морето. Пред тях бе плажът на Лансес, крайбрежието, което се простираше до Атлантическия океан. От другата страна на Средиземно море се виждаше Африка, забулена в тънка мъглица, която вечерта носеше полека от изток. И те не бързаха, вървяха прегърнати през кръста из тесните улички на градчето с варосаните къщи, където винаги духаше вятър, от всички посоки и почти триста шестдесет и пет дни в годината. Тази вечер духаше много силно и преди да навлязат в града, те останаха да погледат как морските вълни се разбиват във вълнолома край паркинга под средновековната стена, точно до Ла Калета, където превърнатата в прах вода пръскаше предното стъкло на черокито. Бяха се разположили удобно, слушаха радио, тя се беше облегнала на рамото на Сантяго. Тогава Тереса видя навътре в морето, далече, голям платноходен кораб с три мачти, като тези от старите филми. Той се движеше много бавно към Атлантика, предната му част потъваше под силните тласъци на вятъра, очертанията му приличаха на рисунка с туш, която се размиваше сред сивата пелена на пяната. Напомняше на призрачен кораб, излязъл от друго време, който не бе спрял да плава от много години или дори от векове насам. После излязоха от колата и се упътиха към центъра на градчето по най-защитените от вятъра улици, зяпайки витрините. Летният сезон беше отминал. Но масите вътре и под навеса на кафене „Сентрал“ бяха все така пълни със загорели мъже и жени с атлетични фигури и вид на чужденци. Много руси коси, много обици по ушите, много шарени тениски. Сърфисти, беше уточнил Сантяго първия път, когато дойдоха тук. Ентусиасти. В този живот си има хора за всичко.

— Да видим дали някой ден няма да се объркаш и да ми кажеш, че ме обичаш.

Тереса се обърна се към него, като чу тези думи. Не беше притеснен, нито в лошо настроение. Дори не ставаше дума за упрек.

— Обичам те, глупако.

— Разбира се.

Винаги й се присмиваше с нежност за това. Гледаше я и се опитваше да я предизвика да проговори. Все едно пари ти искам, казваше той. Толкова блудкаво излезе. Направо, дето има една дума, ме разби. Тогава Тереса го прегръщаше, целуваше го по очите и му казваше „обичам те, обичам те, обичам те“ много пъти. Сладък галисийски глупчо. А той се шегуваше, сякаш това не го засягаше, все едно това беше претекст за разговор, повод за насмешка, а упрека отправяше тя. Стига, стига. Стига. Накрая спираха да се смеят, стояха един срещу друг и Тереса изпитваше безсилие при мисълта за всичко, което не бе възможно. В това време очите на мъжа се впиваха в нея, примирени, сякаш плачеха скрито. Приличаше на малко момче, което тича след по-големите си другарчета, а те бягат от него. Жестоко, безмълвно страдание, което я разнежваше и тогава си мислеше, че може би наистина обича този мъж. Винаги, когато станеше така, Тереса потискаше порива да вдигне ръка и да погали лицето на Сантяго — такъв жест би бил труден за разбиране и обяснение, сякаш му дължеше нещо и никога нямаше да може да му го даде.

— За какво мислиш?

— За нищо.

Дано това никога няма край, пожелаваше си тя. Дано това съществуване между живота и смъртта, надвиснало над странна пропаст, да продължи, докато един ден изрека думи, които отново да са истина. Дано кожата, ръцете, очите и устните му заличат паметта ми и аз се преродя или най-сетне умра, за да изрека като нови старите думи, които сега ми звучат като предателство и лъжа. Дано да имам, да има, да имаме, — достатъчно време за това.

Никога не говореха за Гуеро Давила. Сантяго не беше от тези, с които можеш да разговаряш за другите си мъже, нито тя беше от тези, които го правеха. Понякога той поемаше дълбоко дъх в тъмнината и Тереса почти можеше да чуе въпросите. Това още се случваше, но от известно време тези въпроси бяха само навик, привичен шепот в тишината. В началото, през първите дни, когато мъжете, дори тези, които са били за малко, имат претенциите да наложат мрачни — неумолими — права, отиващи отвъд чистото физическо притежание, Сантяго й зададе въпросите на глас. По неговия начин, разбира се. Не много ясно и нищо конкретно. Кръжеше като койот, привлечен от огъня, без да се осмелява да се приближи. Беше подочул нещо от приятели на приятели, които имаха други приятели. Повтаряше все това. Имаше един мъж, каза тя веднъж. Дотегнало й беше да го гледа как души около едно и също, а след въпросите без отговори надвисваше непоносима тишина. Имаше един хубав, смел и глупав мъж, каза тя. Отракан. Готин проклетник като теб — като всички. Но той ме хвана още като девойка, тогава не знаех нищо за живота. Накрая ме прецака, яко ме прецака. Принудих се да бягам заради него. Втурнах се слепешком и надалеч, стигнах дотук, където ти ме намери. Но на теб трябва да ти е все едно дали съм имала друг мъж или не, защото този, за когото ти говоря, е мъртъв, напълно мъртъв. Видяха му сметката и това е. Умря, както всички ще умрем, но той умря по-рано. А какво е бил този мъж в живота ми си е моя работа, не твоя. След всичко това, веднъж, когато се любеха, любеха се страхотно, здраво вкопчени един в друг, когато умът на Тереса беше отлетял нанякъде и не съществуваха нито спомени, нито бъдеще, само настояще, сгъстено, плътно, наситено със страст настояще, на което се отдаваше без угризения, тя отвори очи и видя, че Сантяго беше спрял и я гледаше отблизо в полумрака. Забеляза, че той движи устните си. И когато накрая дойде на себе си и вникна в смисъла на думите му, първото, което й мина през ума, бе: задръстен галисиец, глупак като всички други, тъп, тъп, тъп. Тези въпроси в най-неподходящия момент: той или аз, той ли е по-добър или аз, обичаш ли ме, обичаше ли го. Сякаш всичко можеше да се сведе до това и животът е черен или бял, добър или лош, единият е по-добър, или по-лош от другия. Внезапно почувства, че устата й пресъхва, бедрата й се сключват и нов гняв се надига в душата й. Не защото той пак задаваше въпроси и бе избрал лош момент, а защото беше елементарен и груб, и искаше потвърждение на неща, които нямаха нищо общо с нея, като разравяше спомени, които нямаха нищо общо с него. Това дори не беше ревност, а честолюбие, навик, абсурдното мъжество на мъжкаря, който отделя женската от стадото и я лишава от всякакъв друг живот, освен този, с който той дарява тялото й. Затова й се прииска да го обиди, да го нарани. Отблъсна го рязко и изплю едно „да“, точно така, „да“, да видим сега за какъв се мисли тъпият му галисиец. Навярно е смятал, че животът започва с него и с оная му работа. С теб съм, защото нямам по-добро място, където да отида, или пък защото разбрах, че не мога да живея сама, без мъж, който да прилича на другия. А защо първият ме избра или аз го избрах — за това вече въобще не ми пука. Надигна се, гола, все още без да се е откъснала от него, и му удари една силна плесница, от която главата на Сантяго се завъртя. Канеше се да му удари още една, но той я изпревари. Застанал на колене над нея, той й върна шамара без ярост, със студена, премерена, неочаквана жестокост. После остана загледан в нея, така както си беше на колене, без да помръдва, докато тя ронеше сълзи, които сякаш не излизаха от очите, а се изтръгваха от гърдите и гърлото й. Плачеше, както си лежеше по гръб и го ругаеше през зъби. Гаден, мръсен галисиец, подлец, негодник, копеле, кучи син, свиня, свиня, свиня. После той се отпусна до нея и остана така известно време, без да казва нищо и без да я докосва, засрамен и объркан. Тя продължаваше да не помръдва, постепенно се успокояваше и усещаше как сълзите й изсъхват по лицето. Това беше всичко. Този случай си остана единствен. Повече не вдигнаха ръка един на друг. Нямаше и повече въпроси.

 

 

— Четиристотин килограма — каза Канябота тихо — … Масло от хашиш, седем пъти по-чисто от обикновения хашиш. Направо върха.

В едната си ръка държеше джин с тоник, в другата — английска цигара със златен филтър. Ту отпиваше от напитката, ту дръпваше от цигарата. Беше нисък и пълен, потеше се през цялото време. Ризите му бяха мокри под мишниците и на врата, където проблясваше неизбежната златна верижка. Навярно, реши Тереса, работата му е такава, че го кара да се поти. Защото Канябота^[4] — не й беше известно дали името беше фамилия или прякор, — беше това, което на жаргона на техния занаят се наричаше „доверено лице“: местен агент, свръзка или посредник между трафикантите от едната и от другата страна. Експерт по нелегална логистика, който организираше изнасянето на хашиша от Мароко и подсигуряваше приемането му. Това включваше договаряне на превозвачи като Сантяго и съучастничеството на някои местни власти. Тази вечер го придружаваше сержант от градската полиция — слаб, петдесетгодишен, в цивилно облекло, — и той беше само един от клавишите, които трябваше да бъдат натиснати, за да прозвучи музиката. Тереса го познаваше отпреди и знаеше, че живее някъде около Естепона. Имаше и пети човек в групата: адвокат от Гибралтар, казваше се Еди Алварес, дребен, с рядка, къдрава коса, с очила с дебели стъкла и нервни ръце. Кантората му не биеше на очи, намираше се близо до пристанището на британската колония и осигуряваше адресната регистрация на десет или петнадесет фирми-фантоми. Той отговаряше за контрола на парите, които плащаха на Сантяго след всяко пътуване.

— Този път ще е добре да водим „нотариуси“ — каза Канябота.

— Не — Сантяго поклати много спокойно глава в знак на отказ. — Прекалено много хора на борда. Това е лодка, а не пасажерски ферибот.

„Нотариусите“ бяха свидетели, които трафикантите качваха на моторниците, за да удостоверят, че всичко върви според предвижданията: единият от страна на доставчиците, обикновено мароканец, другият — от страна на купувачите. Канябота не изглеждаше доволен от тази новина.

— Тя — посочи той Тереса — би могла да остане на сушата.

Сантяго не отдели очи от довереното лице, докато поклащаше глава.

— Не виждам защо. Тя ми е екипажът.

Канябота и полицаят погледнаха укорително Еди Алварес, като че ли бе отговорен за отказа. Но адвокатът сви рамене. Безполезно е, казваше жестът му. Позната история, освен това аз съм тук само да гледам. Какво, по дяволите, искате от мен?

Тереса прокара пръст по запотеното стъкло на чашата си. Никога не бе проявявала желание да присъства на сбирките им, но Сантяго винаги настояваше. Рискуваш толкова, колкото и аз. Не говори, ако не искаш, но няма да ти навреди да си в течение на нещата. А ако на тия им пречи присъствието ти, да вървят на майната си. Всичките. В крайна сметка, техните жени си седят вкъщи, клатят си краката, а не рискуват кожата си при арабите четири-пет нощи в месеца.

— Плащането както винаги, нали? — попита Еди Алварес, бдящ за своето.

Плащането ще се извърши на следващия ден след предаване на стоката, потвърди Канябота. Една трета направо по сметка в банка „BBV“ в Гибралтар — испанските банки в колонията не зависеха от Мадрид, а от клоновете в Лондон и това даваше прекрасни възможности за недотам ясни фискални операции, — две трети на ръка. Двете трети — пари на черно, разбира се. Но ще трябва няколко проклети фактури за тия от банката. Обичайната бумащина.

— Уточнете всичко с нея — каза Сантяго и погледна към Тереса.

Канябота и полицаят се спогледаха неловко. Разказва ни се играта, казваше мълчанието им. Да се разправяме с жена по тия въпроси. В последно време Тереса все повече се занимаваше със счетоводството на бизнеса. Това включваше контрол на разходите, засичане на сметките, ключови телефонни обаждания, периодични посещения при Еди Алварес. Също така фирма с адресна регистрация в кантората на адвоката, банкова сметка в Гибралтар, както и влагане на парите, чийто произход можеше да се докаже, в нискорискови инвестиции: нещо не много заплетено, защото и самият Сантяго нямаше навика да си усложнява живота с банките. Адвокатът от Гибралтар наричаше това минимална инфраструктура. Консервативен подход, уточняваше той, когато носеше вратовръзка и говореше като експерт. Допреди известно време, и въпреки недоверчивата си природа, Сантяго се беше оставил почти слепешката на Еди Алварес, който му вземаше комисионна и за най-простите срочни влогове при внасяне на легалните пари. Тереса беше променила това. Предложи всичко да се влага в по-доходни и сигурни инвестиции и дори адвокатът да направи Сантяго съдружник в един бар на „Мейн стрийт“, за да перат част от приходите. Тя не разбираше от банки, нито от финанси, но от работата в обменното бюро на улица „Хуарес“ в Кулиакан беше наясно с някои положения. Така, малко по малко, се впусна в тези дела. Подреждаше документите, осведомяваше се какво може да се прави с парите, вместо да стоят замразени на някое скрито място или в банкова сметка. Скептичен в началото, Сантяго трябваше да се предаде пред очевидните факти: тя разбираше от сметки и беше способна да предвижда възможности, които на него и през ум не му минаваха. И най-вече, отличаваше се със забележителен здрав разум. Синът на галисийския рибар беше от тези, които пазят парите в найлонови пликове на дъното на гардероба. За разлика от него, за Тереса винаги съществуваше възможността две и две да са пет. Така че преди Еди да започне с недомлъвките, Сантяго изясни, че за парите има думата тя. Ти си под чехъл, беше диагнозата на адвоката, когато успя да сподели впечатленията си насаме с него. Надявам се накрая да не я направиш съсобственичка на всичките си пари: „Галисийско-ацтекско дружество“ или някоя простотия от тоя род. Виждал съм и по-странни работи. Знаем ги какви са жените, да не говорим пък за тихите води. Първо се наместват в леглото ти, после ги оставяш да разписват документи, след това прехвърляш всичко на тяхно име и накрая се измъкват, като ти вземат всичко до стотинка. Това, отвърна Сантяго, си е моя работа. Чуй добре и да сме наясно. Мо-я ра-бо-та. Освен това ще ти тегля една майна. Каза го и изгледа адвоката така, че последният изпи безмълвно уискито с лед, като почти напъха очилата в чашата си. Намираха се на терасата на хотел „Рок“, целият залив на Алхесирас се простираше под тях. Повече никога не изказа опасения по въпроса. Дано те пипнат, глупако. Или тая лисица да ти сложи рога. Това трябва да си е мислел Еди Алварес, но не каза нищо.

Сега Канябота и сержантът от градската полиция гледаха враждебно Тереса. Очевидно подобни мисли се въртяха и из техните глави. Жените да си стоят вкъщи и да гледат телевизия, казваше мълчанието им. Тя се почувства неудобно и извърна очи. „Платове Трухильо“ прочете на табелата на къщата срещу тях. „Нови стоки“. Не й беше приятно да се втренчват така в нея. Но после реши, че като я гледат по този начин, обиждат и Сантяго. Тогава обърна лице с нарастващ гняв и издържа на погледите им, без да мигне. Да вървят на майната си.

— В края на краищата — изказа мнение адвокатът, който не пропускаше никаква подробност, — тя е вътре в нещата.

— „Нотариусите“ си вършат работата — каза Канябота, без да откъсва поглед от Тереса. — А и от двете страни искат гаранции.

— Аз съм гаранцията — възрази Сантяго. — Познават ме много добре.

— Тази пратка е важна.

— За мен всички пратки са важни, щом си плащат за тях. И не съм свикнал да ме учат как да си върша работата.

— Правилата са си правила.

— Не ми излизайте с тоя номер за правилата. Това е свободен пазар и аз си имам собствени правила.

Еди Алварес клатеше унило глава. Безполезно бе да се спори, казваше жестът му, щом между двете страни стоят две цици. Чисто губене на време е.

— Гибралтарците не поставят толкова условия — настояваше Канябота. — Паронди, Викторио… Качват и „нотариуси“, и каквото там е нужно.

Сантяго отпи глътка бира с поглед, впит в Канябота. Тоя тип е от десет години в бизнеса, беше казал веднъж на Тереса. Никога не е попадал в затвор. Това ме кара да съм нащрек с него.

— На гибралтарците им нямате такова доверие, каквото на мен.

— Това го казваш ти.

— Тогава работете си с тях и повече не ме закачайте.

Полицаят продължаваше да наблюдава Тереса с неприятна усмивка на устните. Беше зле обръснат, няколко бели косъма се виждаха по брадичката му и се подаваха от носа му. Беше облечен в трудно определим стил, както се обличат хората, свикнали да носят униформа, и когато са цивилни, дрехите им никога не си подхождат напълно. Ясен си ми, помисли си Тереса. Сто пъти съм виждала такива като теб — в Синалоа, в Мелиля, навсякъде. Винаги еднакви. Дайте си документите, неща от този род. Цинизмът на професията. С извинението, че не можеш да изкараш месеца с тая заплата при тия цени. Заловени пратки дрога, от които декларираш половината, глоби, които прибираш, но не отчиташ, чашки гратис, леки жени, компании. И официални разследвания, които никога не стигат до дъното на нищо, всеки прикрива всекиго, живей и остави и другите да живеят. Защото и най-едрата, и най-дребната риба пазят някакви тайни. Както там, така и тук. Само дето там вината не е на испанците, защото са си отишли от Мексико преди два века и точка. Тук не са толкова нагли, разбира се. Все пак, Европа е. Тереса погледна към отсрещния тротоар. Това, че са по-малко нагли, отговаряше понякога на истината. Заплатата на един сержант от градската полиция, на един полицай или испански митничар не стигаше за мерцедес последен модел като този, който въпросният тип беше паркирал спокойно до входа на кафене „Сентрал“. И със сигурност отиваше на работа в шибания си участък със същия автомобил и никой не се учудваше. Всички, включително шефовете, се правеха, че не забелязват. Да. Живей и остави и другите да живеят.

Спорът продължаваше тихо, докато сервитьорката носеше още бири и джин с тоник. Въпреки непреклонността на Сантяго по въпроса с „нотариусите“, Канябота не се предаваше. А ако те хванат и хвърлиш стоката, заинатил се беше той. Как ще го докажеш без свидетели? Не знам си колко килограма зад борда, а ти се завръщаш доволен от себе си, така ли? Този път клиентите са италианци, а те имат лош нрав. Казвам ти го, защото ги познавам. Гадни мафиоти. В крайна сметка един нотариус е гаранция и за тях, и за теб. За всички. Остави този път госпожата на сушата и не прави грешка. Не прецаквай мен, не прави грешка, не прецаквай и себе си.

— Ако се случи да ме хванат и хвърля пакетите — отговори Сантяго, — всички ще знаят, че е станало, защото съм бил принуден да ги хвърля… Държа на думата си. И хората, които ме наемат, знаят това.

— Всичко това са празни приказки. Няма ли да приемеш най-сетне?

— Не.

Канябота погледна Еди Алварес и прекара ръка по обръснатата си глава. Обяви се за победен. После запали нова цигара от тия с особения филтър. За мен е обратен, помисли си Тереса. Лява резба е. Ризата на довереното лице беше подгизнала, цялата в петна от пот. Струйка пот се стичаше от носа до горната му устна. Тереса продължаваше да мълчи, забила поглед в лявата си ръка, която лежеше на масата. Дълги, лакирани в червено нокти, седем гривни от мексиканско сребро, малка сребърна запалка — подарък от Сантяго за рождения й ден. От цялата си душа желаеше разговорът да приключи. Да излезе от там, да целуне мъжа до себе си, да прокара език по устните му, да вкопчи червените си нокти в гърба му. Да забрави за малко всичко това. Всички тези хора.

— Някой ден ще си имаш неприятности — вметна полицаят.

Това бяха първите думи, които произнасяше. Обърна се директно към Сантяго. Гледаше го преднамерено втренчено, сякаш запечатваше чертите му в паметта си. Поглед, който обещаваше други разговори на четири очи, в уединението на единочката, където никой няма да се изненада, ако чуе викове.

— Гледай да не ми ги създадеш точно ти.

Изучаваха се още малко, мълчешком. Думите на Сантяго бяха показателни. Искаше да каже, че освен единочки, където можеш да пребиеш от бой човек, съществуваха и тъмни улици и паркинги, където някой корумпиран полицай можеше да се озове със забит в слабините нож, хряс-хряс, точно в бедрената артерия. А оттам пет литра кръв се изливат в един миг. Ако бутнеш някого, докато се качваш нагоре по стълбата, на слизане може да се спънеш в него. Още повече, ако този някой е галисиец, защото, колкото и да внимаваш, не си в състояние да разбереш дали се качва или слиза.

— Добре, разбрано — Канябота плесна леко и помирително длани. — Това са проклетите ти правила, както твърдиш. Хайде да не се караме… Всички сме в кюпа, нали?

— Всички — подкрепи го Еди Алварес, който бършеше очилата си с кърпичка.

Канябота се приведе към Сантяго. С или без „нотариуси“, сделката си е сделка. Бизнес.

— Четиристотин килограма първокачествено хашишово масло във вързопи от по двадесет килограма — уточни той, като изписваше цифри и въображаеми рисунки с пръст върху масата. — Да се прекарат вторник вечерта, по тъмно… Познаваш мястото: Пунта Кастор, малкият плаж близо до кръговото движение, точно където свършва обиколният път на Естепона и започва шосето за Малага. Ще те чакат в един и половина, ни по-рано, ни по-късно.

Сантяго се замисли за миг. Взираше се в масата, сякаш Канябота наистина беше нарисувал там пътя.

— Изглежда ми далечко. Ако трябва да сляза на юг за стоката до Ал Марса или Пунта Сирес и после да разтоваря толкова бързо… От арабите до Естепона има четиридесет мили по права линия. Ще трябва да товаря по светло, а пътят на връщане е дълъг.

— Няма проблеми — Канябота подканяше останалите с поглед да подкрепят думите му. — Ще сложим маймуна на Голямата скала, с бинокъл и уоки-токи, за да следи за катера на митническата охрана и за птичката. Има един английски лейтенант, който е силно наш човек и освен това спи с една проститутка от наш клуб в Ла Линеа… Колкото до пакетите, не се притеснявай. Този път ще ти ги прехвърлят от рибарски кораб, пет мили на изток от фара на Сеута, веднага щом изгасне последната дневна светлина. Корабът се казва „Хулио Верду“ и е от Барбате. Канал 44 на морска честота: казваш два пъти „Марио“ и те ще те поемат. В единадесет се привързваш странично за кораба и товариш, после поемаш курс на север и се отправяш към брега, без да бързаш. Разтоварваш в един часа. В два пакетите са по местата си, а ти — у дома.

— Съвсем просто — каза Еди Алварес.

— Да — Канябота гледаше Сантяго, потта отново се стичаше по носа му. — Съвсем просто.

 

 

Събуди се преди зазоряване. Сантяго го нямаше. Остана известно време в омачканите чаршафи. Септември преваляше, но температурите продължаваха да са същите както през нощите на отминаващото вече лято. Влажната топлина, като тази в Кулиакан, отслабваше на разсъмване от лекия бриз, влизащ през отворените прозорци. Вятърът, идващ откъм сушата, носен от течението на реката, в последните часове на нощта се спускаше към морето. Стана гола — винаги спеше гола със Сантяго, както го бе правила и с Гуеро — застана до прозореца и усети приятния повей на бриза. Заливът представляваше тъмен полукръг, изпъстрен със светлини: корабите, хвърлили котва срещу Гибралтар, с Алхесирас от едната страна и Голямата скала от другата. По-наблизо, в края на плажа, където се намираше малката къща, бяха вълноломът и кулите на рафинерията, отразяващи се в неподвижната вода на брега. Всичко беше красиво и спокойно. Зората още беше далеч. Затова потърси пакета „Бисонте“ на нощното шкафче и запали цигара, облегната на прозореца. Остана така известно време, не правеше нищо, само пушеше и гледаше залива. Вятърът от сушата съживяваше кожата и спомените й. Времето, прекарано в Мелиля. Празненствата на Дрис Ларби. Усмивката на полковник Абделкадер Чаиб, когато тя му обясняваше как стоят нещата. Един приятел иска да направи една сделка, нали разбирате. И вие ли сте включена в сделката, попита — по-скоро уточни — учтиво мароканецът първия път. Аз си правя моите сделки, отвърна тя и той се усмихна по-широко. Умен човек беше полковникът. Свестен и коректен. Не се случи нищо или почти нищо извън границите, поставени от Тереса. Но това нямаше нищо общо. Сантяго не я беше молил да отива, нито й забрани да го направи. Като всички и той беше предвидим в намеренията, в грубостта и в мечтите си. Щял да я заведе в Галисия, казваше й той. Когато всичко свършело, щели да отидат в О Грове. Не е толкова студено, колкото си мислиш. Хората са мълчаливи. Като теб. Като мен. Ще имаме къща, от която ще се вижда морето, с покрив, върху който ще бие дъждът и ще свири вятърът, и двумачтова платноходка, завързана на брега. С твоето име, изписано на нея. А по време на прилив децата ни ще си играят с детски лодчици с дистанционно сред мидите.

 

 

Допуши цигарата, а Сантяго още не се беше появил. Не беше в банята, така че Тереса събра чаршафите — през нощта й беше дошла гадната менструация, — навлече една блуза и прекоси хола в тъмното. Тръгна към плъзгащата се врата, която водеше към плажа. Видя светлина и се спря да погледне от къщата. Да му се не види. Сантяго беше седнал на верандата, по шорти, гол от кръста нагоре. Работеше върху един от своите корабни макети. Настолната лампа осветяваше сръчните ръце, които сглобяваха и натъкмяваха дървените части, преди да ги залепят. Правеше старинна платноходка. На Тереса й се стори прекрасна, с корпуса от летви с различен цвят, всички силно огънати — първо ги намокряше, за да им придаде после форма при сглобяването, с благородния блясък на лака. Харесваха й медните пирони, палубата беше съвсем като истинска, колелото на руля, конструирано в миниатюра пръчица по пръчица, близо до задната част, до малката каюта, която си имаше вратичка и всичко останало. Щом видеше снимка или рисунка на старинен кораб в някое списание, Сантяго ги изрязваше внимателно и ги прибираше в една дебела папка. Оттам черпеше идеи за своите модели, които изпилваше до най-малката подробност. Без да издава присъствието си, тя продължи да го наблюдава известно време: осветения наполовина профил, сведен над частите, начина, по който ги вдигаше, за да ги огледа отблизо за дребни пропуски, а после ги намазваше внимателно с лепило и ги поставяше на мястото им. Всичко съвсем точно и красиво. Изглеждаше невероятно, че тези твърди, груби ръце с нокти, винаги нацапани със смазочно масло, които Тереса познаваше толкова добре, притежаваха подобна забележителна сръчност. Беше го чула веднъж да казва, че когато човек работи със собствените си ръце, става по-добър. Тази работа, казваше той, ти връща неща, които си изгубил или си на път да изгубиш. Сантяго не беше особено разговорлив или словоохотлив, културата му не бе много по-широка от нейната. Но притежаваше здрав разум. И понеже беше мълчалив, гледаше и се учеше. Разполагаше също така с време да прехвърли по няколко пъти определени идеи в главата си.

Почувства дълбока нежност, като го гледаше така от тъмното. Приличаше едновременно на малко момче, погълнато изцяло от играчката си, и на голям човек, верен на някакъв загадъчен блян. Имаше нещо в тези макети, което Тереса не успяваше да проумее напълно. Но усещаше, че е нещо дълбоко, някакъв таен ключ към мълчанията и начина на живот на мъжа, комуто тя бе спътница. Понякога виждаше Сантяго да стои неподвижен, безмълвен и да гледа тези модели, в които влагаше седмици и дори месеци труд и които бяха пръснати навсякъде — осем в къщата и части от последния, деветия — в хола, в коридора, в спалнята. Изучаваше ги по особен начин. Оставаше впечатлението, че да се трудиш толкова време над тях, е същото, като да си плавал на борда им през въображаеми времена и морета. Сега, в малките им боядисани и лакирани корпуси, под платната и опънатите им въжета, сигурно долавяше отзвук от бури, абордажи, пустинни острови, дълги пътувания, който е извършил в мислите си, докато малките корабчетата са придобивали форма. Всички човешки същества мечтаят, заключи Тереса. Но не по един и същи начин. Едни рискуваха кожата си, като излизаха в морето с „Фантом“-а или в небето с „Чесна“. Други конструираха за утешение макети. Трети се задоволяваха само да мечтаят. Имаше и такива, които конструираха макети, рискуваха кожата си и мечтаеха. Всичко наведнъж.

Точно когато се канеше да излезе на верандата, чу да пропяват петлите от съседните дворове в Палмонес. Внезапно почувства студ. От времето в Мелиля тя свързваше кукуригането на петлите с думите „зора“ и „самота“. Една светла ивица се очертаваше на изток, на нейния фон се открояваха силуетите на комините и кулите на рафинерията. В тази част пейзажът преминаваше от черно в сиво, придавайки същия цвят и на водата край брега. Скоро ще се развидели, рече си тя. Мръсносивото на моите зазорявания ще се оцвети първо в златисто и червено, после слънцето и синевата ще започнат да се преливат по крайбрежието и залива и аз отново ще съм спасена — до следващия ранен утринен час. Тези мисли я занимаваха, когато видя Сантяго да вдига глава към просветляващото небе и да остава дълго време унесен, забравил за работата. После се изправи, изпъна ръце, за да се разкърши, угаси настолната лампа и събу късите си панталони. Изпъна отново мускулите на раменете и ръцете си, сякаш се канеше да прегърне залива и тръгна към брега. Потопи се във водата, галена от лекия бриз. Беше толкова спокойна, че концентричните кръгове, получили се при влизането му, можеха да се различат много надалеч по тъмната повърхност. Отпусна се по корем и запляска с ръце и крака, докато стигаше дъното. Сетне се върна и видя Тереса, която бе преминала верандата, смъквайки блузата си, и влизаше в морето, защото й беше много по-студено отвън, сама в къщата и на пясъка, сред сивкавото развиделяване. Срещнаха се във водата, която им стигаше до гърдите. И нейната гола, настръхнала кожа се отпусна при допира с неговата. Когато усети втвърдения му член да се притиска първо към бедрата и после към корема й, разтвори крака и го обхвана с тях. Целуваше устните и езика му. Бяха солени на вкус. Остана за миг безтегловна около кръста му, докато той проникваше дълбоко в нея — бавно, дълго, полека. Тереса го галеше по мократа коса, заливът просветляваше около тях, варосаните къщи на брега се оцветяваха в златисто от изгряващата светлина. Няколко чайки кръжаха над тях, грачеха, отиваха и се връщаха с вълните. Тогава си помисли, че животът понякога е толкова хубав, че не прилича на истински.

 

 

Оскар Лобато ме запозна с пилота на хеликоптера. Тримата се срещнахме на терасата на хотел „Гуадакорте“, много близо до мястото, където бяха живели Тереса Мендоса и Сантяго Фистера. Вътре в салоните имаше празненства по случай първо причастие и моравата беше пълна с малки дечица, които вдигаха врява и се гонеха под корковите дъбове и боровете. Хавиер Колядо, каза журналистът. Пилот на хеликоптера на митницата. Роден ловец. От Касерес. Не му предлагай цигара, нито алкохол, защото пие само плодови сокове и не пуши. От петнадесет години се занимава с това и познава Протока като петте си пръста. Суров, но добър човек. Когато е там горе, е адски хладнокръвен.

— Прави неща, които не съм виждал да прави никой друг през целия си гаден живот.

Другият се смееше, като го слушаше и казваше: „Не му обръщай внимание. Преувеличава“. После си поръча лимонов сок с лед. Беше тъмнокос, с приятна външност, малко над четиридесетте, слаб, но с широки рамене, видимо затворен по характер. „Преувеличава, и то много“, повтори той. В началото, когато направих официални постъпки чрез дирекцията на мадридските митници, бе отказал да разговаря с мен. Не обсъждам служебни въпроси, беше отговорът му. Но репортерът ветеран беше негов приятел — вече се питах има ли някой в провинция Кадис, който да не познава Лобато — и нещата се обърнаха. Ще ти го подсигуря без проблеми, каза той. И ето ни сега заедно. Бях се информирал основно и знаех, че като пилот Хавиер Колядо е легенда в своите среди. Когато някой като него влезе в бар на контрабандисти, последните се побутват с лакът, един вид „виж кой е дошъл“, и го правят със смесица от боязън и уважение. Начинът на действие на трафикантите се променяше в последно време, но той продължаваше да излиза шест нощи в седмицата, за да лови пратки отгоре, от въздуха. Истински професионалист. Думата ме наведе на мисълта, че понякога всичко зависи от коя страна на бойното поле или на закона случайността поставя човека. Единадесет хиляди часа полет над Протока, отбеляза Лобато. В преследване на лошите.

— Включително, разбира се, твоята Тереса и галисиеца. In illo tempore^[5].

За това си говорехме. За да бъда по-точен, за нощта, в която един „Аргос ВО-105“ на митническата охрана дебнеше над сравнително спокойно море, обхождайки Протока с радара си. Сто и десет възела скорост. Пилот, помощник-пилот, наблюдател. Рутинна обиколка. Били излетели преди един час от Алхесирас. Първо патрулирали до мароканския бряг, плажната ивица между Сеута и нос Пунта Сирес, наричан от митничарите „кооперативния пазар“. След това се отправили без светлини на североизток, като следвали отдалеч испанското крайбрежие. Имало военни, отбеляза Колядо, морски маневри на НАТО на запад от Протока. Така че онази нощ патрулът се съсредоточил в източната част. Издирвали обект, към който да пратят катера, плаващ също на тъмно, около миля по-надолу. Нощен лов като всеки друг.

— Намирахме се пет мили на юг от Марбеля, когато радарът регистрира няколко сигнала от нещо под нас, без светлини — отбеляза Колядо. — Имаше един неподвижен обект и друг, който тръгваше към сушата… Дадохме местоположението на катера и започнахме да се снижаваме към движещия се обект.

— Той накъде се отправяше?

— Към Пунта Кастор, близо до Естепона — Колядо се обърна и погледна на изток, отвъд дърветата, скриващи Гибралтар, сякаш можеше да види мястото. — Добро място за разтоварване, защото шосето за Малага е близо. Няма скали и можеш да качиш предницата на лодката на пясъка… Ако има кой да те очаква на сушата, разтоварването отнема не повече от три минути.

— И сигналите на радара бяха два?

— Да. Другият стоеше неподвижно встрани, бяха на осем кабелта един от друг… Около петстотин метра. Но движещият се почти бе стигнал брега, затова решихме първо да погнем него. Термичният визьор ни показваше, че оставя широка диря след всеки скок над водата.

Като видя обърканото ми изражение, Колядо сложи длан на масата, надигаше я и я спускаше, без да отделя китката от повърхността, имитираше движението на моторница.

— Широката диря показва, че лодката е натоварена. Празните оставят по-тясна диря, защото топят само опашката на двигателя във водата… Е, тръгнахме след тази лодка.

Забелязах, че показва зъбите си в гримаса, присъща на хищниците, когато ги оголват при мисълта за плячката. Този тип, казах си, се вълнува при спомена за лова. Променяше се. Остави го на мен, беше ми казал Лобато. Готин е, ако му спечелиш доверието, се отпуска.

— Пунта Кастор — продължаваше Колядо — беше обичайно място за разтоварване. По онова време контрабандистите още нямаха GPS^[6], за да се позиционират, и плаваха, разчитайки на очите си като опитни моряци. Мястото се достигаше лесно. Тръгваш от Сеута с румб шестдесет или деветдесет градуса, щом загубиш от поглед светлината на фара, трябва само да се насочиш на север-североизток, като се ориентираш по светлините на Ла Линеа, която остава встрани. Отпред веднага се виждат светлините на Естепона и Марбеля, невъзможно е да се объркаш, защото първо се появява фарът на Естепона. Ако дадеш здраво газ, за един час стигаш брега.

— Идеалният вариант е да ги заловиш in flagranti^[7], със съучастниците, които ги чакат на сушата… Искам да кажа, точно когато са на плажната ивица. Преди да хвърлят чувалите във водата и да хукнат, все едно ги гони дяволът.

— Не можеш да си представиш как хукват — повтори настойчиво Лобато, който беше присъствал на няколко преследвания.

— Така е. И е толкова опасно за тях, колкото и за нас — сега Колядо се подсмихваше, хищното му изражение ставаше все по-подчертано, сякаш това го забавляваше. — Така беше тогава, и сега пак е същото.

Изпитва удоволствие, реших аз. Този кучи син изпитва удоволствие от работата си. Затова петнадесет години излиза на нощен лов и има зад гърба си единадесет хиляди часа, за които спомена Лобато. Разликата между ловци и плячка не е много голяма. Никой не се качва на „Фантом“-а само заради парите. Никой не го преследва само от чувство за дълг.

Онази нощ, продължи Колядо, митническият хеликоптер се снижи бавно, в посока на сигнала близо до брега. Чема Бесейто — капитанът на катера „H.J.“ — беше много способен. Приближаваше със скорост от петдесет възела и щеше да се появи след пет минути. Така че Колядо снижил до петстотин стъпки. Канел се да маневрира над плажа и помощник-пилотът и наблюдателят да скочат, ако е необходимо. Тогава изневиделица долу запалили светлини. Фарове на коли осветили пясъка. За миг се видял „Фантом“-ът, черен като сянка, почти достигнал брега. После се наклонил наляво и поел с пълна скорост сред облак бяла пяна. Тогава Колядо се спуснал след него с хеликоптера, запалил прожектора и започнал да го следва на един метър над водата.

— Носиш ли снимката? — попита го Оскар Лобато.

— Коя снимка? — заинтересувах се аз.

Лобато не отговори. Гледаше Колядо лукаво. Пилотът въртеше чашата с лимонов сок, сякаш не можеше да се реши.

— В крайна сметка — настоя Лобато — минали са десет години.

Колядо се подвоуми още малко. После постави на масата кафяв плик.

— Понякога — обясни той, сочейки плика, — правим снимки на хората от моторниците по време на преследването, с цел да ги идентифицираме… Не е за полицията, нито за пресата, а за нашите архиви. Не е толкова лесно, прожекторът играе, водни пръски и тъй нататък. Един път снимките стават, друг път — не.

— Тази стана — Лобато се усмихваше. — Покажи я най-сетне.

Колядо извади снимката от плика и я сложи на масата. Като я видях, зяпнах. Черно-бяла, 18×24, качеството не беше съвършено: прекалено много снежинки и малко не на фокус. Но сцената бе запечатана с прилична яснота, като се вземе предвид, че снимката беше направена при скорост от петдесет възела и един метър над водата, сред облак пяна, вдиган от моторницата, подкарана с пълна сила. Ска на хеликоптер на първи план, наоколо мрак, бели петънца, увеличаващи многократно отблясъка от светкавицата на апарата. Сред всичко това можеше да се види централната част на „Фантом“-а, откъм левия борд. А в лодката — образа на тъмнокос мъж, с лице, цялото във вода, взрян напред в мрака, приведен над руля. Зад него, на пода на моторницата, с ръце на раменете му, с които сякаш му съобщаваше за движението на хеликоптера, който стръвно ги следеше, бе приклекнала млада жена. Беше облечена в непромокаемо тъмно яке, по което се стичаше вода. Косата, мокра от пръските, беше вързана на опашка отзад, устните й — здраво стиснати. Фотоапаратът я беше изненадал полуобърната, гледаща настрани и малко нагоре към хеликоптера. Лицето бе бледо поради близостта на светкавицата, сгърчено от изненадата при просветването й. Тереса Мендоса на двадесет и четири години.

 

 

Тръгна зле от самото начало. Първо мъглата, още щом минаха фара на Сеута. После закъснението на рибарския кораб. Чакаха го в открито море, сред мрака и мъглата, без да виждат нищо, което да им служи за ориентир. Екранът на „Фуруно“ междувременно се изпълваше със сигнали от търговски кораби и фериботи, някои на опасно близко разстояние. Сантяго беше неспокоен. Въпреки че Тереса го виждаше само като тъмна сянка, тя усещаше тревогата му, докато той кръстосваше от единия до другия край на „Фантом“-а, за да провери дали всичко е наред. Мъглата ги скриваше достатъчно и тя се осмели да запали една цигара. Клекна ниско до командното табло на моторницата, за да е на завет, и скри огънчето в шепата си. Времето й стигна да изпуши три цигари. Най-сетне „Хулио Верду“, издължена сянка, по която се движеха черни силуети, подобни на призраци, изникна от тъмната бездна, точно когато източният вятър разкъсваше мъглата на парцали и я отнасяше. Но с товара също изникнаха проблеми. Докато прехвърляха опакованите в найлон двадесет пакета и докато Тереса ги нареждаше равномерно от двете страни на лодката, Сантяго забеляза с учудване, че са по-големи от очакваното. Същите са на килограм, но с по-големи размери, каза той. Това означаваше, че не са сапунените калъпи, а е шоколад, от обикновения. От лошия, вместо от по-чистия, по-концентрирания и по-скъпия. А в Тарифа Канябота беше говорил за хашишово масло.

После до брега всичко вървеше нормално. Движеха се със закъснение. Протокът беше тих като езеро, затова Сантяго вдигна стабилизатора на опашката и „Фантом“-ът препусна на север. Тереса усещаше, че е притеснен, форсираше грубо и рязко двигателя, сякаш му се искаше тази нощ да свърши най-после. Няма нищо, отвърна й той уклончиво, когато тя го попита какво има. Няма нищо, абсолютно нищо. Не беше от разговорливите, но Тереса предугади, че мълчанието му е по-тревожно от друг път. Светлините на Ла Линеа се показваха на изток, от лявата им страна, когато двата еднакви бляскави силуета на Естепона и Марбеля се появиха пред тях, все по-ярки при всеки следващ подскок на лодката. Светлината на фара на Естепона беше особено ясна отляво: на всеки петнадесет секунди сияние, последвано от други две. Тереса погледна през окуляра на радара, за да види дали може да изчисли разстоянието до сушата. Тогава се сепна. Видя отразен сигнал на монитора, неподвижен, на една миля на изток от тях. Погледна с бинокъла в тази посока. Не видя нито зелени, нито червени светлини и се уплаши, че е катер, дебнещ на тъмно. Или пък друга моторница, очакваща уговорения момент да се приближи към брега.

Петнадесет минути по-късно, на плажа, работата съвсем се обърка. Прожектори от всички страни, които ги заслепяваха, викове „горе ръцете, полиция, горе ръцете, предай се!“. Сини светлини пробягваха по кръговото движение на пътя и по мъжете, които разтоварваха. Нагазили до кръста в морето, те застиваха неподвижни с пакета в ръце или ги изпускаха и побягваха безсмислено, пляскайки във водата. Сантяго бе осветен в контражур. Той се приведе, без да промълви дума, но нито се оплака, нито изруга, не каза абсолютно нищо. Примирен, но професионалист, той даде на заден ход. Когато дъното на „Фантом“-а вече не докосваше пясък, даде пълен наляво и натисна педала на газта до край. Рооооаааар. Лодката потегли покрай брега в едва три педи вода, в началото изправена на задницата, вдигнала нос към небето, после започна да прави кратки подскоци с пълно планиране в тихата вода. Отдалечаваше се по диагонал от крайбрежието и светлините, търсеше закрилящия мрак на морето и далечния блясък на Гибралтар, на двадесет мили на югоизток. Междувременно Тереса хващаше един след друг пакетите от по двадесет килограма, останали на борда, вдигаше ги и ги запращаше в морето. Ръмженето на лодката заглушаваше плясъка при потъването им в дирята на лодката.

Тогава отгоре им връхлетя птичката. Чу шума на перките й високо и отзад. Вдигна поглед и веднага й се наложи да затвори очи и да извие лице настрани, защото в този момент отгоре пуснаха прожектора. Краят на едната ска, огрян от светлината, се наклони на едната страна, после на другата, много близо до главата й. Това я накара да се приведе, като междувременно се облягаше с ръце на раменете на Сантяго. Усети под дрехата напрегнатите мускули на превитото му над кормилото тяло. Видя чертите му, огряни за миг от снопа светлина. Пяната, отскачаща на пръски, мокреше лицето и косата му. Беше по-хубав отвсякога. Дори когато се любеха и тя го гледаше отблизо и й идеше да го изяде, след като го бе целувала, хапала и забивала ноктите си до кръв в него, не беше толкова красив, колкото в този момент. Съсредоточен и уверен, бдящ за руля, за морето и за скоростта на „Фантом“-а. Вършеше това, което умееше най-добре на света — бореше се по своя си начин срещу живота, съдбата и тази обвиняваща светлина, която ги преследваше подобно на око на зъл великан. Мъжете се делят на две групи, хрумна й внезапно. Едните се борят, другите — не. Едните приемат живота, какъвто дойде, казват „карай да върви“ и това е. А когато ги осветят с прожектори, вдигат ръце на брега. Другите са тези, които карат понякога една жена да ги погледне сред тъмното море така, както сега аз гледам него.

Колкото до жените, те се делят (започна да си казва тя)… — и не успя да довърши. Защото спря да мисли, когато ската на гадната птичка, на по-малко от метър над главите им, започна да се люшка все по-близо. Тереса потупа Сантяго по лявото рамо, за да го предупреди. Той само кимна, вдаден в управлението на моторницата. Знаеше, че колкото и да се приближава хеликоптерът, никога нямаше да ги удари, освен по случайност. Но пилотът беше достатъчно умел, за да си позволи това, защото в подобен случай всички, преследвани и преследвачи, щяха да заминат заедно на дъното. Това беше маневрата на ловеца, за да ги обърка и да ги накара да сменят курса, да допуснат грешка или да ускоряват, докато двигателят, докаран до крайност, отиде по дяволите. Случвало се беше и преди. Сантяго знаеше — Тереса също, въпреки че близостта на ската я изплаши, — че хеликоптерът не бе в състояние да направи нищо повече. Целта на маневрата му беше да ги принуди да се движат близо до брега, моторницата да продължи по права линия до Пунта Европа и Гибралтар, а там да направи голям завой. Това щеше да удължи лова, така че и тези от лодката да не издържат и да акостират някъде по крайбрежието или щеше да даде време на митническия катер да дойде и да ги притисне към сушата.

Катерът. Сантяго кимна към радара. Тереса пролази на колене по пода, усещайки ударите на водата по равната част над кила, и заби лице на окуляра. Хваната за борда и седалката на Сантяго, при усиленото треперене на мотора, предавано на корпуса, от което й се схващаха ръцете, тя погледна тъмната линия, рисувана от отразените сигнали вдясно, съвсем близо до тях, и ясното пространство от другата страна. На половин миля всичко беше чисто. Но като удвои обхвата на екрана, откри очакваното черно петно, движеше се с осем кабелта, решено да им пресече пътя. Залепи устни на ухото на Сантяго, за да му го извика, надмогвайки грохота на мотора. Видя го да кимва отново, втренчил очи напред, без да промълви и дума. Птичката се снижи още малко, ската почти докосна левия борд, после се издигна, но не успя да принуди Сантяго да се отклони и на градус от курса си. Той бе все така превит над кормилото, вперил очи в мрака пред себе си, докато светлините на крайбрежието препускаха отдясно: първо Естепона с лампите на дългия си булевард и фара накрая, после Манилва и пристанището на Ла Дукеса. Моторницата се носеше с четиридесет и пет възела и постепенно се отдалечаваше от брега. Тогава, като погледна пак радара, Тереса видя черния сигнал на катера прекалено близо, движеше се по-бързо, отколкото тя си беше представяла и почти щеше да ги засече отляво. Обърна очи в тази посока и сред мъглата и пръските вода, въпреки белия отблясък на прожектора на хеликоптера, видя синьото сияние да приближава и да затваря все повече пътя им. Това поставяше обичайния въпрос: да акостираш на брега или да си опиташ късмета, докато заплашителният силует, изплуващ в нощта, скъсява дистанцията, приближава те отстрани, удря те по носа, опитва се да разбие корпуса, да спре двигателя или да те хвърли във водата. Радарът вече беше излишен. Затова Тереса пролази обратно, усещайки подскоците на лодката в бъбреците си. Застана отново зад Сантяго, с ръце на раменете му, за да го предупреждава за движенията на хеликоптера и катера, дясно и ляво, близо и далеч. Когато разтърси четири пъти лявото му рамо, защото шибаният катер вече се извисяваше като зловеща стена, на път да се стовари върху им, Сантяго вдигна крака от педала на газта, отне внезапно четиристотин оборота на двигателя, натисна надолу лоста за мощността с дясната ръка, завъртя кормилото докрай наляво. „Фантом“-ът описа страхотен остър завой сред облаци от собствените си пръски, пресече водната следа на митническия катер и при маневрата го остави малко зад себе си.

Тереса я напуши смях. Виж ти, изненада. Всички залагаха до крайност при тези странни преследвания, които караха сърцето да бие със сто и двадесет удара в минута, с пълното съзнание, че преимуществото над противника се крие в малката разлика между границите на тази крайност. Хеликоптерът летеше ниско, заплашваше да ги удари със ската, пеленгуваше катера. Но през по-голямата част от времето блъфираше, защото не можеше да установи реален контакт. От своя страна, катерът кръстосваше пред моторницата, за да я накара да подскача в неговата диря и двигателят да се задави при движението на витлото в празното пространство. Или пък налиташе, готов да удари. Капитанът знаеше, че може да го направи само с носа, в противен случай би убил на място хората от „Фантом“-а, при това в страна, където на съдиите трябва да се обяснява дълго как са се случили подобни неща. Сантяго, какъвто си беше умен галисиец и голям хитрец, също го знаеше. Затова реши да рискува до крайност. Зави на другата страна, потърси водната следа на катера, решен да изчака, докато катерът бъде принуден да спре или да даде заден ход, за да го засече. С цялото си хладнокръвие намали внезапно, убеден в рефлексите на другия да закове на място катера, за да не ги помете. Пет секунди по-късно ускори и се откъсна от преследвачите си. Фарът на Гибралтар идваше все по-близо. Съдбата им висеше на косъм. Една грешка в изчисленията щеше да е достатъчна, за да отиде по дяволите крехкото равновесие между ловци и плячка.

— Изиграха ни — извика неочаквано Сантяго.

Тереса се огледа смутено наоколо. Сега катерът отново беше отляво, от външната страна и ги притискаше неумолимо към сушата. „Фантом“-ът летеше с петдесет и пет възела при дъно, по-плитко от пет метра. А птичката, залепила се отгоре им, ги фиксираше с белия си прожектор. Ситуацията не беше с нищо по-лоша от тази преди минути и тя го каза на Сантяго, като се наведе към ухото му. Не е толкова зле, рече тя. Но Сантяго поклащаше глава, сякаш не я чуваше, погълнат от пилотирането на моторницата или от собствените си мисли. Този товар, чу го да казва. И после, преди да млъкне окончателно, добави нещо, от което Тереса успя да разбере само една дума: „примамка“. Сигурно иска да каже, че са ни заложили капан, помисли си тя. Тогава катерът ги удари по носа и водата, вдигната от досега на двата плавателни съда, препускащи един до друг с пълна скорост, се превърна в облак от прахообразна пяна. Тя ги заля, заслепи ги и Сантяго се видя принуден да отстъпи малко, като откара „Фантом“-а още по-близо до крайбрежната ивица. Носеха се във водовъртежа между линията, където се разбиваха вълните и самия бряг. Катерът се намираше от лявата им страна, не толкова близо, хеликоптерът беше над тях, а светлините на сушата се стрелкаха от другата им страна. Движеха се във вода с дълбочина три педи.

Дявол да го вземе, няма лот. Сантяго движеше моторницата колкото е възможно по-близо до брега, за да държи далеч катера, чийто капитан несъмнено щеше да се възползва от всяка възможност, за да ги атакува отстрани. Дори при сегашното положение, пресметна тя, вероятността катерът да опре дъно или да засмуче камък, който да изкара от строя перките на турбината, беше много по-малка, отколкото „Фантом“-ът да зарие пясък с опашката на мотора по време на някой подскок, и след това да се забие с предницата си, а те двамата да си пушат „Фарос“ до Второ пришествие. Господи! Тереса стисна зъби и вкопчи ръце в раменете на Сантяго, когато катерът се приближи отново сред облаци пяна, изпревари ги леко, като ги заслепи с изхвърлената вода, а сетне се килна леко на дясно, за да ги притисне още повече към плажната ивица. Този капитан трябва също да е голям смелчага, помисли си тя. От тези, дето вземат работата си на сериозно. Защото никой закон нямаше чак такива изисквания. Или напротив, имаше ги, когато нещата придобиеха личен характер — схватка между няколко разлютени петли, които превръщаха най-дребното спречкване в истинско бойно поле. Така, отблизо, страничната част на катера „H.J.“ изглеждаше толкова тъмна и огромна, че възбудата на Тереса от бясното препускане започна да отстъпва пред страха. Никога не бяха се носили с подобна скорост във водовъртежа до брега и на толкова плитко. На моменти прожекторът на хеликоптера им позволяваше да видят вълнообразното движение, камъните и водораслите по дъното. Водата едва стига за перката, пресметна тя. Орем плажа. Изведнъж се почувства глупаво уязвима, подгизнала от вода, заслепена от светлината, разтърсвана от подскоците на лодката. Не се будалкай нито със закона, нито с другото, каза си тя. Хванали са се като на канадска борба, това е. Ще падне този, който отпусне. Да видим кой ще издържи повече. А пък аз съм между тях. Какъв мръсен номер е да умреш така.

Тогава се сети за скалата на Леон. Всъщност беше много висока скала, на няколко метра от плажа, по средата на пътя между Ла Дукеса и Сотогранде. Наричаха я така, защото един митничар на име Леон беше ударил в нея корпуса на катера си по време на патрул, тряяяяс, и в разгара на преследването на една моторница, бил принуден да пусне котва на брега, защото бил пробит. Същата скала, спомни си Тереса, се намираше точно на техния път. При тази мисъл я обзе паника. Забрави за близостта на преследвачите, погледна надясно, търсеше репери в светлините на сушата, прехвърчащи отстрани на „Фантом“-а, по които да се ориентира за местоположението им. Шибаната скала трябваше да е адски близо.

— Камъкът! — изкрещя тя на Сантяго, като се наведе над рамото му. — … Близо сме до камъка!

На светлината на преследващия ги прожектор, тя го видя да кима с глава, без да откъсва вниманието си от кормилото и пътя, хвърляйки от време на време бегли погледи към катера и към брега, за да изчисли отстоянието и дълбочината, на които се движеха. В този момент катерът се отдели малко от тях, хеликоптерът приближи. Като погледна нагоре, сложила ръка над очите си, Тереса смътно различи тъмна сянка с бяла каска, която слизаше към ската на хеликоптера, а пилотът се опитваше да го нагласи точно над двигателя на „Фантом“-а. Остана смаяна от тази необикновена гледка: мъжът висеше между небето и морето, с едната ръка се бе хванал за вратата на хеликоптера, в другата държеше някакъв предмет. Необходимо й бе време, за да различи, че е пистолет. Нима смята да стреля по нас, помисли си тя изумена. Не могат да го направят. Това е Европа, по дяволите, нямат право да се отнасят с нас така, да ни застрелят почти от упор. Моторницата направи по-дълъг скок и тя падна по гръб. Стана бързо и с изкривено от ужас лице се канеше да изкрещи на Сантяго, ще ни застрелят, копеле, намали, спри, спри, преди да са ни надупчили. Но видя, че мъжът с бялата каска насочва пистолета към капака на двигателя и изпразва там един пълнител, изстрел след изстрел, оранжеви отблясъци в лъча на прожектора, сред хилядите частици кипяща вода. Пукот, пам, пам, пам, почти заглушен от грохота на мотора, перките на птичката, шума на морето и плющенето от ударите на корпуса на „Фантом“-а в плитките води на крайбрежието. И внезапно мъжът с бялата каска потъна отново във вътрешността на хеликоптера, който се издигна леко, без обаче да престава да ги осветява. А катерът скъси заплашително разстоянието, докато Тереса гледаше зашеметена черните дупки в капака на мотора. А той продължаваше да работи, все едно нищо не бе станало, на пълни обороти, нямаше следа дори от дим. Така че Сантяго поддържаше невъзмутимо курса на моторницата. Не се беше обърнал нито веднъж да провери какво става зад него или да попита Тереса дали е невредима, нито каквото и да било друго. Следеше единствено бясното препускане, изглеждаше готов да го прави до края на света, или на живота си, или на живота им.

Камъкът, сети се тя отново. Скалата на Леон, трябва да беше близо, на няколко метра от носа. Изправи се зад Сантяго, за да види какво има отпред. Опитваше се да премине с поглед пелената от пръски, огряна от бялата светлина на прожектора и да различи скалата в тъмнината на брега, криволичещ пред тях.

Надявам се той да я види навреме, рече си тя. Надявам се да го направи на достатъчно разстояние, за да маневрира и да го избегне, надявам се и катерът да ни го позволи. Пожелаваше си всичко това, когато видя скалата отпред: черна и заплашителна. Нямаше нужда да гледа наляво, за да установи, че катерът на митниците извиваше, за да я заобиколи. В същото време Сантяго, със струйки вода по лицето и разширени очи пред заслепяващата светлина, която не ги изпускаше и за миг, докосваше лоста на стабилизатора и рязко извиваше кормилото на „Фантом“-а, сред връхлитащата вода, която ги обгърна с прозирния си бял облак. Избегна опасността, преди да ускори и да се върне в пътя си, с петдесет възела, в спокойна вода между мястото, където се разбиваха вълните и най-плиткото дъно. В този момент Тереса погледна назад и видя, че камъкът не беше онази шибана скала, а ставаше дума за лодка, закотвена в мрака, която приличаше на него. Скалата на Леон все още беше пред тях, очакваше ги. Отвори уста, за да извика на Сантяго, че това отзад не е камъкът, внимавай, още е пред нас. Тогава видя хеликоптерът да угася прожектора и да се издига рязко, катерът да се отдели с отривист завой и се насочва към открито море. Видя и себе си, сякаш отстрани, неподвижна, сама в тази лодка, сякаш всички се канеха да я изоставят на влажно и тъмно място. Почувства ужасяващ страх — познат, защото беше разпознала Ситуацията. Тогава светът избухна и се пръсна на парчета.