Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (14)

13.

На два и на триста метра вдигам малък самолет.

— Ето го — каза доктор Рамос.

Има много остър слух, реши Тереса. Тя не чуваше нищо, освен шума на вълните край брега. Нощта беше тиха. Средиземно море беше черно петно до малкия залив на Агуа Амарга, по крайбрежието на Алмерия. Луната осветяваше пясъка и той приличаше на сняг. Фарът на Пунта Полакра — три проблясвания на всеки дванадесет или петнадесет секунди, отчете професионалният й инстинкт, — осветяваше подножието на планината Гата, шест мили на югоизток.

— Аз чувам само морето — отвърна тя.

— Заслушайте се.

Съсредоточи се в тъмнината, наострила слух. Стоеше права до черокито, с термос кафе, пластмасови чашки и сандвичи. Дебели якета и пуловери ги предпазваха от студа. Тъмният силует на Поте Галвес се разхождаше на няколко метра, наблюдаваше наземната писта и сухата част на брега, по които се стигаше до плажа.

— Сега го чувам — каза тя.

Беше само далечно мъркане, едва доловимо през плисъка на вълните. Но то се усилваше постепенно, звучеше много ниско, все едно идваше от морето, а не от небето. Приличаше на моторница, приближаваща се към брега с голяма скорост.

— Добри момчета — отбеляза доктор Рамос.

Имаше известна гордост в гласа му, сякаш говореше за син или ученик, който го е надминал. Но тонът му беше спокоен, както обикновено. Този човек никога не се нервира, помисли си Тереса. На нея обаче й костваше усилие да потисне тревогата си и да говори с познатия на всички тих и равен тон. Само ако знаеха, каза си тя. Само ако знаеха. Колко рискуваха, особено в тази шибана нощ. Три месеца подготовка на това, което накрая отнемаше по-малко от два часа, три четвърти от които вече бяха изтекли. Сега шумът на двигателите ставаше все по-силен и близък. Докторът вдигна ръчния часовник до очите си и освети бързо циферблата с пламъка на една запалка.

— Немска точност — добави. — Точното място и точният час.

Звукът се чуваше все по-близо и все така на малка височина. Тереса се взря жадно в тъмнината и тогава й се стори, че го вижда: малка червена точка, увеличаваща размера си, точно на границата между потъналата в мрак вода и блещукането на лунната светлина навътре в морето.

— Да му се не види — каза тя.

Почти е красиво, помисли си Тереса. Имаше познания, спомени, опит, които й позволяваха да си представи морето, видяно от кабината, приглушените светлини на таблото, линията на земята, очертаваща се отпред, двамата мъже пред уредите за управление, радиопредавателят на Алмерия на честота 114,1, за да пресметнат закъснението и разстоянието над морето на Алборан, точка-черта-черта-черта-точка-черта-точка, а после брега, различим с просто око на лунната светлина, в търсене на ориентири в проблясването на фара вляво, в светлините на Карбонерас вдясно, в неутралното петно на залива по средата. Прииска й се да беше там, горе. Да лети с тях, да не й мига окото от нищо. Тогава черната точка внезапно нарасна, все така на равнището на водата. Шумът на двигателите се засили и стана оглушителен, сякаш самолетът щеше да се стовари отгоре им. Тереса успя да различи криле, които изникнаха на същото ниво, от което тя и докторът наблюдаваха. Накрая видя цялостния силует на самолета, летящ много ниско, на около пет метра над водата. Двете перки се въртяха като сребърни дискове на лунната светлина. С пълна сила. Миг по-късно той прелетя с рев, който вдигна облак пясък и сухи водорасли. Самолетът набра височина, летеше над сушата, накланяше се наляво и накрая се изгуби в нощта, между планинските възвишения на Гата и Кабрера.

— Там има тон и половина — рече докторът.

— Още не е на земята — каза Тереса.

— Ще бъде след петнадесет минути.

Вече нямаше причина да стоят на тъмно. Докторът бръкна в джобовете на панталона си, запали лулата си, после подаде огънче на Тереса, която току-що бе захапала една цигара. Поте Галвес идваше с по чаша кафе в двете си ръце. Едра сянка, бдяща за желанията им. Белият пясък правеше стъпките му безшумни.

— Какво става, госпожо?

— Всичко е наред, Пинто. Благодаря.

Отпи от горчивата напитка — без захар, подсилена с глътка коняк. Дръпна с наслада от цигарата, в която имаше малко хашиш. Надявам се и останалото също да е наред, помисли си тя. Мобилният телефон в джоба й щеше да звънне, когато пратката бъдеше натоварена на четирите камиона, чакащи до старата писта: малък аеродрум, изоставен след гражданската война, сред пустошта на Алмерия, близо до Табернас. Най-близкото селище беше на петнадесет километра. Това беше последният етап на сложна операция, пренасяне на хиляда и петстотин килограма хлорхидрат от кокаин на картела Меделин за италианските мафии. Още един прът в колелетата на клана Корбейра, който продължаваше да претендира за изключителното право да движи „доня Бланка“ на испанска територия. Тереса се усмихна. Галисийците щяха да побеснеят, ако узнаеха. Но от Колумбия бяха поръчали на Тереса да проучи възможността да транспортира наведнъж голяма пратка, която щеше да пристигне в контейнери на пристанището на Валенсия, до Генуа. Тя само изпълняваше задачата. Дрогата, вакуумирана в пакети от по десет килограма, поставена в бидони за автомобилно масло, беше прекосила Атлантика, след като бе натоварена при Еквадор, близо до Галапагоските острови, на стар кораб на име „Сусана“, плаващ под панамски флаг. Разтоварването се извърши в мароканския град Казабланка. Оттам, с протекцията на Кралската жандармерия — полковник Абделкадер Чаиб продължаваше да е в най-добри отношения с Тереса, — пропътува в камиони до Ел Риф, до един от складовете, използвани от съдружници на „Трансер Нага“ за подготовка на пратките с хашиш.

— Мароканците удържаха на думата си като истински джентълмени — сподели доктор Рамос, пъхнал ръце в джобовете си. Отправяше се към колата, където Поте Галвес стоеше зад волана. Запалените фарове осветяваха голямата ивица от пясък и скали, и разбудените чайки, кръжащи изненадани на светлината.

— Да. Но заслугата е ваша, докторе.

— Не и идеята.

— Вие я реализирахте.

Доктор Рамос дръпна от лулата си, без да каже нищо. Трудно му беше на тактика на „Трансер Нага“ да формулира несъгласие или да покаже доволство пред една похвала. Но Тереса отгатваше, че е доволен. Защото, ако идеята за големия самолет — въздушния мост, както го наричаха те, — беше на Тереса, то очертаването на маршрута и оперативните детайли бяха дело на доктора. Новаторството беше в използването на полети на ниска височина и приземяването на тайни писти в операция от по-голям мащаб и с по-голяма доходност. Защото в последно време бяха възникнали проблеми. Две галисийски експедиции, финансирани от клана Корбейра, бяха осуетени от митническата охрана, една в Карибския басейн и друга край Португалия. Трета операция, изцяло реализирана от италианците — турски търговски кораб с половин тон на борда, на път от Буенавентура към Генуа, през Кадис, — завърши с пълен провал. Пратката беше конфискувана от полицията и осем човека се озоваха в затвора. Беше труден момент. След дълги размисли Тереса реши да рискува с методи, които преди години, в Мексико, заслужиха на Амадо Карильо прозвището „Господар на небето“. Давай смело, заключи тя. Защо да се напъва да измисля нещо ново, след като имаше образци в жанра. Така че накара Фарид Латакия и доктор Рамос да се потрудят. Ливанецът беше възроптал, разбира се. Винаги искат чудеса, все от него и прочие. А доктор Рамос се затвори с картите, чертежите и диаграмите си, пушеше лула след лула, не говореше, освен ако не се налагаше. Обмисляше маршрути, гориво, райони, места, непокрити от радара над морето между Мелиля и Алусемас, разстояния за прелитане на нивото на водата в посока изток-североизток, неохранявани зони за преминаване на испанската граница, ориентири от сушата, за да се управлява с просто око и без уреди, разход на гориво на голяма и малка височина, сектори, където среден самолет, летейки над морето, няма да може да бъде засечен. Дори сондира мнението на няколко въздушни диспечери, които щяха да са дежурни в съответните нощи и на съответните места, за да е сигурен, че никой нямаше да обърне внимание, ако на екрана на някой радар се появеше подозрителен сигнал. Летя и над пустошта на Алмерия в търсене на подходящо място за приземяване, отиде до планините на Ел Риф, за да се увери на място за условията на местните летища. Латакия намери самолета в Африка: стар „Авиокар С-212“, превозващ пасажери от Малабо до Бата, помощ от Испания за Екваториална Гвинея, построен през 1978 година и все още в движение. Двумоторен, с товарен капацитет два тона. Можеше да се приземи със седемдесет възела на писта от двеста и петдесет метра, ако преобърнеше витлата и извадеше елероните на четиридесет градуса. Покупката се извърши без проблеми чрез една връзка в посолството на Екваториална Гвинея в Мадрид — комисионната на търговското аташе отделно, оформиха я като фактура за закупуване на двигатели за моторници с полутвърди корпуси. Самолетът летя до Банги, където двата турбовитлови двигатели бяха прегледани и приведени в пълна изправност от двама френски механици. После кацна на писта от четиристотин метра в планините на Ел Риф, за да натовари кокаина. Да се намери екипаж не беше трудно. Сто хиляди долара за пилота — Ян Карасек, поляк, бивш летец в селскостопанската авиация, изпитан в нощните полети, транспортиращи хашиша за „Трансер Нага“ на борда на собствения им „Скаймастър“. Седемдесет и пет хиляди за помощник-пилота — испанеца Фернандо де ла Куева, бивш военен, летял с тези самолети, когато е бил във военновъздушните сили, преди да премине в гражданската авиация и да остане без работа след една реорганизация на персонала в „Иберия“. Сега фаровете на черокито осветяваха първите къщи на Карбонерас. Тереса погледна часовника на таблото. Двамата мъже, ориентирайки се по светлините на магистралата Алмерия — Мурсия и пресичайки я в близост до Нихар, трябваше да насочват самолета, като летяха все така ниско и избягваха трасето от електрически кули, грижливо очертано от доктор Рамос на въздушните им карти, към планината на Алхамиля. Завиваха бавно на запад и пускаха елероните, за да кацнат на тайното летище, осветявано от луната. Една кола стоеше в началото, друга — на триста метра по-нататък. Две кратки присветвания с фаровете, за да им покажат началото и края на пистата. Караха товар, оценяван на четиридесет и пет милиона долара, от които „Трансер Нага“ щеше да получи, като превозвач, сума, възлизаща на десет процента от стойността.

 

 

Спряха да пийнат по нещо в едно крайпътно заведение, преди да излязат на магистрала N-340. Шофьори на камиони вечеряха на масите в дъното, бутове шунка и сушени колбаси висяха от тавана, мехове с вино, снимки на тореадори, изложени видеокасети с порно, аудиокасети и компактдискове на Лос Чунгитос, Ел Фари, Ла Ниня де лос Пейнес. Хапнаха прави на бара, шунка, филе и прясна риба тон с чушки и домати. Доктор Рамос си поръча коняк, Поте Галвес, който шофираше, двойно кафе. Тереса търсеше цигарите из джобовете на якето си. Тогава пред вратата спря зелено-бял нисан на градската полиция и пътниците му влязоха вътре. Поте Галвес се стегна, свали ръце от бара, извърна се с професионално недоверие към новодошлите, помръдна леко, за да прикрие с тяло господарката си. Спокойно, Поте, каза му тя с поглед. Няма да ни видят сметката точно днес. Междуселищен патрул. Обичайна обиколка. Бяха двама млади агенти, с униформи в маслинен цвят и пистолети в кобурите на кръста. Поздравиха учтиво с „добър вечер“, оставиха шапките си на едно ниско столче и се настаниха на края на бара.

Изглеждаха спокойни. Единият от тях им хвърли бегъл, разсеян поглед, докато слагаше захар в кафето си и го разбъркваше с лъжичката. По изражението на доктор Рамос си личеше, че изгаря от желание да размени поглед с Тереса. Ако тези ченгета само знаеха, казваше той без думи, тъпчейки старателно тютюн в лулата си. Такива неща. После, когато полицаите се канеха да си тръгват, докторът каза на сервитьора, че за него ще бъде удоволствие да плати кафетата им. Единият от тях се възпротиви от учтивост, другият му отправи усмивка. Благодаря. Лека служба, пожела им докторът на излизане. Благодаря, отвърнаха отново те.

— Добри момчета — кратко рече докторът, щом затвориха вратата.

Същото беше казал и за пилотите, спомни си Тереса, когато двигателите на „Авиокар“-а ревяха над брега. Това, наред с много други неща, й харесваше у него. Неизменното му спокойствие. Всеки, видян от подходящ ъгъл, би могъл да бъде добро момче. Или добро момиче. Светът беше трудно място, със сложни правила, където всеки играеше ролята, определена му от съдбата. И не винаги беше възможно да избира. Всички хора, които познавам, бяха чували да казва докторът, имат своите причини, за да правят това, което правят. Ако приемеш това за себеподобните си, заключаваше той, не е трудно да се разбираш с целия свят. Номерът е винаги да търсиш добрата им страна. Пушенето на лула помага много. Изисква време, размисъл. Дава възможност да движиш бавно ръцете си, да видиш сам себе си, да видиш и другите.

Докторът поръча втори коняк. Тереса, тъй като не продаваха текила, — галисийско орухо^[1], от което в носа й сякаш избухнаха пламъци. Присъствието на полицаите върна спомена й за скорошен разговор и отдавнашни тревоги. Имаше едно посещение преди три месеца, в седалището на „Трансер Нага“, което сега заемаше цяла пететажна сграда на Морския булевард, до парка в Марбеля. Непредизвестено посещение. В началото тя го отказа, докато Ева, секретарката й — Поте Галвес стоеше пред вратата на кабинета, закован на килима като доберман, — не й показа съдебна заповед, препоръчваща на Тереса Мендоса Чавес, живуща еди-къде си, да приеме тази среща или да има предвид съответните действия, които щяха да последват. Предварителна справка, казваше се в документа, без да уточнява предварителна спрямо кое. Двама са, добави секретарката. Един мъж и една жена. Градска полиция. Така че, след кратък размисъл, Тереса извести Тео Алхарафе, за да е предупреден, успокои Поте Галвес с жест и каза на секретарката да ги покани в заседателната зала. Не си стиснаха ръцете. След подобаващите за случая поздрави, тримата седнаха около голямата кръгла маса, от която преди това бяха прибрани всички документи и папки. Мъжът беше слаб, сериозен, с приятна външност, с преждевременно посивяла коса, подстригана ниско и с хубави мустаци. Има нисък и приятен глас, реши Тереса, толкова учтив, колкото и обноските му. Беше в цивилно облекло, старо памучно сако и спортни панталони, но имаше стегнат вид, истински военен. Казвам се Кастро, каза той, без да спомене малкото си име, чина, длъжността си. Макар че след миг изглежда размисли и добави, че е капитан. Капитан Кастро. А това е сержант Монкада. Докато той представяше себе си и нея накратко, жената — червенокоса, облечена с пола и лек пуловер, със златни обици, с малки, умни очи, — извади магнетофон от платнената чанта, която държеше на коленете си, и го сложи на масата. Надявам се, каза тя, че нямате нищо против. После се изсекна в кърпичка — изглеждаше хремава или алергична, — смачка я на топка и я остави в пепелника. Ни най-малко, отвърна Тереса. Но в такъв случай ще трябва да изчакате да дойде адвокатът ми. Това предполага да се води протокол. Така че след един поглед от страна на шефа си, сержантката свъси вежди, прибра магнетофона в чантата и се изсекна в нова кърпичка. Капитан Кастро обясни с няколко думи какво ги е довело тук. В хода на едно скорошно разследване, някои сведения насочвали към фирми, свързани с „Трансер Нага“.

— Предполагам, разбира се, че има доказателства за това.

— Всъщност не. Съжалявам, но трябва да призная, че няма.

— В такъв случай не разбирам защо сте тук.

— Рутинно посещение.

— А-ха.

— Обикновено съдействие на правосъдието.

— А-ха.

Тогава капитан Кастро разказа на Тереса, че акция на градската полиция — надуваеми моторници, предназначени по всяка вероятност за трафик на наркотици, — била провалена от изтичане на информация и неочаквано вмешателство на Националната полиция. Агенти от полицията в Естепона се намесили преждевременно, влезли в хангар, където, вместо материала, по чиято следа била градската полиция, открили само две стари моторници извън употреба. Така останали без доказателства и без да задържат никого.

— Много съжалявам — каза Тереса. — Но не проумявам какво общо имам аз с това.

— Сега — нищо. Полицията опропасти акцията. Разследването ни пропадна напълно, защото някой е дал манипулирана информация на хората от Естепона. Никой съдия не би продължил работата с това, с което разполагаме.

— Да му се не види… И идвате да ми разкажете това на мен?

Тонът й накара мъжът и жената да се спогледат.

— В известна степен — твърдо каза капитан Кастро — смятаме, че вашето мнение ще ни е от полза. В този момент работим по половин дузина случаи, свързани със същия кръг.

Сержант Монкада се наведе напред на стола. Нито следа от червило или някакъв грим. Малките й очички изглеждаха уморени. Хремата. Алергията. Нощ, прекарана в работа, предположи Тереса. Дни наред, без да си измие косата. Златните обици проблясваха в пълно несъответствие с вида й.

— Капитанът има пред вид вашия кръг. Точно вашия.

Тереса реши да подмине враждебността на това вашия. Гледаше измачкания пуловер на жената.

— Не зная за какво говорите — обърна се тя към мъжа. — Моите отношения са открити за всички.

— Не този вид отношения — каза капитан Кастро. — Чували ли сте да се говори за „Кемикъл STM“?

— Никога.

— А за „Константин Гарофи ООД“?

— Да. Имам акции. Малък пакет.

— Колко странно. Според нашите справки, дружеството за внос и износ „Константин Гарофи“, със седалище в Гибралтар, е изцяло ваше.

Навярно трябваше да изчакам Тео, помисли си Тереса. Във всеки случай, сега вече не можеше да се върне назад. Повдигна едната си вежда.

— Надявам се, имате доказателства, за да твърдите това.

Капитан Кастро попипа мустака си. Клатеше леко глава, изразяващ съмнение, сякаш наистина пресмяташе до каква степен разполагаше или не с тези доказателства. Всъщност не, каза накрая той. За съжаление нямаме, макар че в този случай не е от голямо значение. Защото пристигна сводка. Молба за сътрудничество с американската ДЕА и колумбийското правителство, относно една пратка от петнадесет тона калиев перманганат, засечена на митницата на карибското пристанище на Картахена.

— Смятах, че търговията с калиев перманганат е свободна.

Беше се подпряла на подлакътника на стола и гледаше полицая с учудване, което изглеждаше истинско. В Европа да, беше отговорът. Но не и в Колумбия, където се употребява като необходима суровина за производството на кокаина. В САЩ покупката и продажбата му от определени количества нагоре се контролира, фигурира в списъка на дванайсетте съставки и трийсетте и трите химически субстанции, чиято търговия е следена от федералните закони. Калиевият перманганат, както може би — или вероятно, или несъмнено, — госпожата знае, е един от дванайсетте основни продукти за получаването на основното тесто и хлорхидрата на кокаина. Комбинирани с други химически субстанции, десет тона биха послужили за рафинирането на осемдесет тона дрога. За да употребим един добре познат израз, хич не е шега работа. Като изложи това, полицаят остана загледан в Тереса, безизразно, все едно това беше всичко, което имаше да казва. Тя преброи на ум до три. Дявол да го вземе. Започваше да я боли главата, но не можеше да си позволи да извади един аспирин пред тия двамата. Сви рамене.

— Виж ти… И какво?

— Товарът е пристигнал по море от Алхесирас, купила го „Константин Гарофи“ от белгийската фирма „Кемикъл STM“.

— Не ми се вярва тази гибралтарска фирма да изнася директно за Колумбия.

— Права сте да не вярвате — ако имаше ирония в думите му, то тя не се долавяше. — В действителност са направили следното: купили са продукта в Белгия, докарали са го в Алхесирас и са го прехвърлили на друга фирма, пуснала корени на остров Джърси, тя я е откарала в контейнер първо до Пуерто Кабельо, Венецуела, после — в Картахена… По пътя продуктът е бил прехвърлен в бидони, на които пишело, че съдържат магнезиев двуокис. За прикритие.

Не бяха галисийците, знаеше Тереса. Този път не бяха пропели те. Имаше сведения, че проблемът се корени в самата Колумбия. Местни проблеми. ДЕА им диша във врата. Нищо, което и най-малко да засяга нея.

— Откъде е минал?

— През открито море. В Алхесирас е натоварен като това, което в действителност е бил.

Значи дотук сте стигнали, слънчице. Погледни ръцете ми на масата — как изваждат легална цигара от легален пакет и я запалват със спокойствието на почтените хора. Те са чисти и невинни. Така че ядец. Какво ще ми разправяш ти на мен.

— Тогава би трябвало — подхвърли тя — да искате обяснения от фирмата със седалище в Джърси…

По лицето на сержантката се изписа нетърпение, но тя не каза нищо. Капитан Кастро наклони леко глава, сякаш оценяваше съвета й като много добър.

— Изпари се след операцията — каза той. — Оказа се само име на една улица в Сен Елие.

— Да му се не види. Това сигурно ли е?

— Повече от сигурно.

— Тогава хората от „Константин Гарофи“ са били неприятно изненадани в добрите си намерения.

Сержантката понечи да отвори уста, за да каже нещо, но пак размисли. Погледна за миг шефа си и после извади един бележник от чантата си. Ако изкараш и молив, ще се окажете на улицата. Още сега. Всъщност ще си тръгнете, дори и ако не го извадиш.

— Във всички случаи — продължи тя, — ако съм ви разбрала правилно, вие говорите за транспортирането на химически продукт, законен в митническото пространство на Шенген. Не виждам какво странно има тук. Несъмнено документацията е наред, със съответните сертификати и всичко останало. Не познавам детайлно „Константин Гарофи“, но доколкото ми е известно, са добросъвестни относно законовите разпоредби… В противен случай никога не бих имала акции там.

— Успокойте се — каза капитан Кастро учтиво.

— Имам ли вид на неспокойна?

Мъжът я погледна, без да отговаря веднага.

— Що се отнася до вас и „Константин Гарофи“ — рече той накрая, — всичко изглежда законно.

— За съжаление — добави сержантката.

Плюнчеше пръста си, за да разлиства страниците на бележника. Не се занасяй, дребосъчке, помисли си Тереса. Нима искаш да ме накараш да повярвам, че имаш записани в бележника килограмите на последния ми товар дрога.

— Има ли още нещо?

— Винаги има още нещо — отговори капитанът.

Тогава да отиваме на втора база, копеле, помисли си Тереса и загаси цигарата в пепелника. Направи го с преднамерена рязкост, отведнъж. Подобаващото раздразнение и нито капчица повече, въпреки че главоболието я караше да се чувства все по-зле. В Синалоа тия двамата вече щяха да са купени или мъртви. Презираше начина, по който й се представяха тук, вземайки я за нещо, което не беше. Толкова елементарни. Но също знаеше, че презрението води до арогантност и оттам нататък се допускат грешки. Предоверяването убива по-сигурно от куршумите.

— Тогава да си кажем ясно нещата — каза тя. — Ако имате конкретни въпроси, свързани с мен, сладките приказки ще продължат в присъствието на моите адвокати. Ако ли пък не, ще съм ви благодарна, ако престанете с номерата си.

Сержант Монкада забрави за бележника си. Пипаше масата, сякаш да провери качеството на дървото. Изглеждаше в лошо настроение.

— Бихме могли да продължим разговора в някои от държавните учреждения…

Стигна и дотук най-сетне, помисли си Тереса. Точно, където те очаквах.

— Струва ми се, че не, сержант — отвърна много спокойно. — Защото, ако имахте нещо конкретно, а вие го нямате, вече щях да се намирам в тези учреждения и да прекарам там точно толкова време, колкото е необходимо на моя правен отдел да ви погне и да ви гони до дупка… Изисквайки, разбира се, компенсация за морални и материални щети.

— Няма защо да реагирате така — подхвана сговорчиво капитан Кастро. — Никой в нищо не ви обвинява.

— В това съм повече от сигурна. Че никой не ме обвинява.

— Разбира се, не и сержант Иван Веласко.

Ще ти го върна тъпкано, мислеше си тя. Надяна ацтекската си маска.

— Моля?… Сержант кой?

Мъжът я гледаше с хладно любопитство. Много си готин, реши тя. С учтивите си обноски. Със сивата си коса и тези хубави мустаци. Офицер и кавалер. Колежката ти би трябвало да си мие по-често косата.

— Иван Веласко — изрече бавно капитанът. — От градската полиция. Покойник.

Сержант Монкада отново се наведе напред. Грубо.

— Свиня. Разбирате ли от свине, госпожо?

Каза го със зле сдържана ярост. Може да си е такава по характер, реши Тереса. Навярно тази червена, мръсна коса има нещо общо с това. Или работи много, или е нещастна в брака си, или кой знае какво. Не ще да е лесно да си жена в нейната професия. Или пък днес си разпределят ролите: лош и добър полицай. Срещу една мръсница, каквато предполагат, че съм. И ролята на лошия се пада на нея. Логично. Но въобще не ми пука.

— Това има ли нещо общо с калиевия перманганат?

— Бъдете добра — не звучеше никак дружелюбно. Сержантката чоплеше между зъбите си с нокътя на малкия си пръст. — Не се заяждайте с нас.

— Веласко се движеше в лоши среди — обясни простичко капитан Кастро — и го убиха преди време, когато вие излязохте от затвора. Спомняте ли си?… Сантяго Фистера, Гибралтар и всичко останало. Когато не бяхте и сънували, че ще бъдете това, което сте сега.

По изражението на Тереса не личеше да си спомня. Значи нямате нищо, размишляваше тя. Идвате да разтръскате дървото.

— Ами не — каза тя. — Въобще не се сещам за този Веласко.

— Не се сещате — рече жената. Почти изплюваше думите. Обърна се към шефа си, като че ли питаше „какво ще кажете вие, капитане“. Но Кастро гледаше към прозореца, сякаш зает с други мисли.

— В действителност не можем да го свържем с вас — продължи сержант Монкада. — А и това е минала история, нали? — отново наплюнчи пръста си и заби поглед в бележника, макар да беше ясно, че не четеше. — А този другият, Канябота, когото убиха във Фуенхирола, също ли не ви звучи познато?… Името на Олег Язиков нищо ли не ви говори?… Никога ли не сте чували за хашиш, нито за кокаин, нито за колумбийци, нито за галисийци? — тя замълча мрачно, за да даде възможност на Тереса да реагира, но мексиканката не отвори уста. — … Разбира се. Вие се занимавате с недвижими имоти, борсови сделки, винарски изби в Херес, местна политика, кътчета на данъчен рай, благотворителност и вечери с губернатора на Малага.

— И кино — отбеляза капитанът безпристрастно. Продължаваше да е обърнат към прозореца, с вид на унесен в съвсем други мисли. Почти меланхоличен.

Сержантката вдигна една ръка.

— Вярно. Забравих, че се занимавате и с кино — тонът й ставаше все по-груб, вулгарен на моменти, сякаш досега го беше потискала и сега преднамерено прибягваше до него. — … Трябва да се чувствате в пълна безопасност сред сделките си за милиони и луксозния си живот, с журналистите, които се редят на опашка, за да ви направят звезда.

И друг път са ме предизвиквали, и по-добре от нея, каза си Тереса. Или тази е прекалено наивна, въпреки злия си нрав, или действително нямат нищо, за което да се захванат.

— Тези журналисти — отвърна тя много спокойно — си имат безкрайни съдебни разправии… Колкото до вас, наистина ли вярвате, че ще се хвана да играя на стражари и апаши?

Беше ред на капитана. Беше се обърнал леко към нея и отново я гледаше.

— Госпожо, колежката и аз имаме работа, която трябва да свършим. Това включва разследвания в ход — хвърли бърз поглед, без особена надежда, към бележника на сержант Монкада. — Това посещение няма друга цел, освен тази, която ви споменахме.

— Колко учтиво и колко мило. Да ме предупредите просто така.

— Вече ви е ясно. Искахме да поговорим малко. Да се опознаем по-добре.

— И още — изкриви устни сержантката, — искахме да ви изнервим.

Шефът й поклати отрицателно глава.

— Госпожата не е от тези, които се изнервят. Ако беше, никога не би стигнала дотук — усмихна се леко, усмивка на второстепенен играч. — … Надявам се, че следващият ни разговор ще е при по-благоприятни обстоятелства. За мен.

Тереса погледна към пепелника с единствения фас, загасен сред топчетата носни кърпички. За кого я вземаха тия двамата? Тя беше извървяла дълъг и труден път, прекалено дълъг и труден, за да търпи сега евтини номера от полицейски филми. Те бяха само двама натрапници, които си чоплеха зъбите, мачкаха кърпички и се опитваха да мътят водата. За да я изнервят, беше казала гадната полицайка. Внезапно се почувства ядосана. Имаше работа за вършене, вместо да си пропилява времето. Да глътне един аспирин, например. Щом двамата излезеха оттук, щеше да поръча на Тео да пусне жалба за оказана принуда. После щеше да проведе няколко телефонни разговора.

— Бъдете така добри да си вървите.

Изправи се. Оказва се, че сержантката можела и да се смее, увери се тя. Но не ми харесва начина, по който го прави. Шефът й стана заедно с Тереса, но жената продължаваше да седи, малко напред на стола, с пръсти, впити в ръба на масата. Със сухия си, неспокоен смях.

— Така, с добро?… Няма ли преди това да се опитате да ни заплашите, да ни купите, както онези мръсници от СБОП на Коста дел Сол?… Това ще ни направи много щастливи. Поредният опит за подкупване.

Тереса отвори вратата. Поте Галвес беше там, едър, нащрек, сякаш не беше помръдвал от килима. И сигурно не беше. Ръцете му бяха леко отпуснати отстрани на тялото. В очакване. Няма страшно, успокои го с поглед тя.

— Вие сте се побъркали — каза Тереса. — Аз не правя такива неща.

Сержантката най-сетне се надигна, почти с неохота. Беше се изсекнала още веднъж, държеше в една ръка смачканата носна кърпичка, бележника — в другата. Озърташе се, оглеждаше скъпите картини по стените, изгледа от прозореца към града и морето. Вече не криеше ненавистта си. Отправи се към вратата след шефа си, спря до Тереса, много близо, и прибра бележника в чантата.

— Разбира се. Имате хора за това, нали? — приближи още повече лицето си, зачервените й очи сякаш щяха да избухнат в пламъци от гняв. — Хайде, смело. Пробвайте поне един път да го направите лично. Знаете ли колко получава един полицай?… Сигурна съм, че знаете. И всички други, които умират и се скапват заради цялата тая гадост, която вие прекарвате контрабандно… Защо не опитате да подкупите капитана и мен?… Бих била очарована да чуя една ваша оферта и да ви изкарам от този кабинет с белезници и със сила — хвърли носната кърпичка на земята. — Мръсна кучка.

 

 

Имаше някаква логика, в крайна сметка. Това си мислеше Тереса, докато прекосяваше почти сухото корито на реката, чиито води застояваха в малките, недълбоки лагуни край морето. Поглед почти отвън, през чужди очи, математически точен, който смразяваше сърцето. Спокойна система на подредба на фактите и най-вече на обстоятелствата, които бяха в началото и в края на фактите, поставяха всяка цифра от едната или другата страна, със знак „плюс“ или „минус“ и им придаваха порядък и смисъл. Всичко това позволяваше да се изключат, по принцип, вината и угризенията. Онази снимка, скъсана на две, момичето с доверчивите очи, останало толкова далеч, там, в Синалоа, беше нейната изкупваща греховете индулгенция. Понеже ставаше дума за логика, тя можеше да се води единствено от нея. Но не липсваше и парадокс: какво става, когато не се надяваш на нищо, и всяко привидно поражение те избутва нагоре, докато очакваш будна, на зазоряване, момента, в който животът ще поправи грешката си и ти нанесе удар, завинаги. Истинската Ситуация. Един ден започваш да мислиш, че може би този момент няма да дойде никога, а на следващия предусещаш, че клопката е именно в това: да повярваш, че никога няма да дойде. Така умираш предварително в продължение на часове, на дни и на години. Умираш бавно, тихо, без викове и без кръв. Толкова повече умираш, колкото повече мислиш и живееш.

Спря се на плажа, посипан с малки обли камъчета, и се загледа в далечината. Беше облечена в сив анцуг и обута в маратонки. Вятърът рошеше косата пред лицето й. На отсрещната страна на устието на Гуадалмина имаше ивица пясък, където се разбиваха морските вълни. В дъното в синкавата мъглявина на хоризонта се белееха Пуерто Банус и Марбеля. Игрищата за голф бяха вляво, зелените им поляни стигаха почти до брега, покрай хотели с цвят на охра и плажните навеси, затворени заради зимата. Тереса обичаше Гуадалмина Баха по това време на годината, с безлюдните плажове и малцината кротки играчи на голф, които се движеха в далечината. Луксозни, тихи къщи, скрити зад високите зидове, обсипани с бугенвилеи. Една от тях, най-близката до парчето суша, вдадено в морето, й принадлежеше. „Лас Сиете Готас“ беше името, изписано на красива керамична плоча до главната врата, ироничен намек за Кулиакан, която само тя и Поте Галвес можеха да оценят. От плажа се виждаха само високият зид, дърветата и храстите, показващи се над него, които прикриваха охранителните видеокамери, както и покривът и четирите комина. Къща от шестстотин квадратни метра, застроени на парцел от пет хиляди, в стила на старите мексикански хасиенди, в бяло и малко охра, тераса на горния етаж, голяма веранда, отворена към градината, фонтан с керамични плочки и басейн.

В далечината се различаваше кораб — риболовен, движещ се близо до сушата, — и Тереса известно време го наблюдава с интерес. Продължаваше да е свързана с морето. Първото нещо, което правеше всяка сутрин, щом станеше, бе да хвърли поглед на синята, сива или виолетова, в зависимост от светлината и дните, безбрежност. Още предвиждаше инстинктивно бурите, мъртвите вълнения, благоприятните или неблагоприятни ветрове, дори когато никой от нейните хора не беше в морето. Това крайбрежие, запечатано в ума й с точността на морска карта, продължаваше да бъде за нея скъп свят, на който дължеше беди и щастие, а също и образи, които избягваше да възкресява често, от страх да не се разбъркат в паметта й. Малката къща на плажа на Палмонес. Нощите в Протока, когато почти летяха във въздуха. Адреналинът на преследването и победата. Твърдото и нежно тяло на Сантяго Фистера. Поне го имах, мислеше си тя. Загубих го, но преди това го имах. Позволяваше си този свой личен, добре премислен лукс — да стои сама, с цигара с хашиш и текила и да извиква спомените през нощите, в които шумът на прибоя идваше откъм градината, нямаше луна и тя си спомняше, и си припомняше себе си. Понякога чуваше как минава хеликоптерът на митническата охрана над брега, без светлини. Тогава си мислеше, че го управлява мъжът, когото беше видяла подпрян на вратата на стаята в болницата, този, който ги преследваше, летейки след водния облак на „Фантом“-а, и накрая се хвърли във водата при скалата на Леон, за да спаси живота й. Един път, притеснени от преследванията на митничарите, двама от хората на Тереса, мароканец и гибралтарец, които работеха на гумените лодки, предложиха да дадат урок на пилота на птичката. На този кучи син. Една клопка на сушата, та да им дойде сърце на място. Когато идеята достигна до нея, тя повика доктор Рамос и му нареди да предаде думите й, дословно, без да пропуска и буквичка, на абсолютно всички. Това момче си върши работата както всички ние, каза тя. Такива са правилата. И ако някой ден стане на пух и прах при някое преследване или му видят сметката на някой плаж, то ще си е негова работа. Понякога се печели, друг път се губи. Но ако падне и косъм от главата му по вина на някой от вас, когато не е по служба, ще накарам да одерат виновника жив. Ясно ли ви е? Ясно им беше.

Колкото до морето, с него Тереса поддържаше личен контакт. И не само от брега. Яхтата „Синалоа“, марка „Фратели Бенети“, дълга тридесет и осем метра, широка седем метра, с флага на остров Джърси, стоеше на специалния пристан на Пуерто Банус. Беше бяла, впечатляваща с трите си палуби, с вида си на класическа яхта, мебелирана с тиково и ироково дърво, бани, облицовани в мрамор, четири каюти за гости и салон от тридесет квадратни метра. В него на видно място стоеше внушително маслено платно на мариниста Монтагю Доусън — „Битка между корабите «Спартанец» и «Антиля» при Трафалгар“. Тео Алхарафе го беше купил за нея на един търг в „Клеймор’с“. Въпреки че „Трансер Нага“ ползваше всякакви плавателни съдове, Тереса не позволи „Синалоа“ да участва в никакви незаконни дейности. Яхтата беше неутрална територия, неин собствен свят, с ограничен достъп, и не желаеше да го свързва с останалата част от живота си. Капитан, двама моряци и механик поддържаха яхтата, готова да поеме към морето във всеки момент. Тя се качваше често на нея. Понякога за кратки излизания от по няколко дни, друг път — за пътувания от по две-три седмици. Книги, музика, телевизор с видео. Никога не канеше гости, с изключение на Пати О’Фарел, която я придружи няколко пъти. Единствено Поте Галвес я съпътстваше винаги, понасяйки стоически морската болест. Харесваха й дългите разстояния, изминавани в усамотение — цели дни, без да звънне телефонът и без да е необходимо да си отваря устата. Обичаше да сяда нощем в кормилната рубка до капитана — моряк от търговския флот, не особено разговорлив, нает от доктор Рамос, одобрен от Тереса именно поради мълчаливостта му, — да изключи автоматичния пилот и да управлява тя самата в лошо време, или да прекарва слънчевите и спокойни дни на шезлонг на задната палуба с книга в ръка или загледана в морето. Обичаше също да се занимава лично с поддръжката на двата двигателя MTU с 1800 конски сили, които позволяваха на „Синалоа“ да плава с тридесет възела и да оставя след себе си права, широка, могъща следа. Имаше навик да слиза в машинното, с коса, сплетена на две плитки и кърпа на главата, и да прекарва там с часове, все едно дали са в пристанище или в открито море. Познаваше всяка част от двигателите. Един път, когато имаха авария при силен насрещен източен вятър от Алборан, работи четири часа там долу, омазана с масло, удряйки се в тръбите и преградните стени. Междувременно капитанът се опитваше да удържи яхтата да не поеме навътре към морето и да дрейфува със страна, изложена на вятъра, докато тя и механикът отстранят повредата. На борда на „Синалоа“ направи и няколко дълги пътувания, до Егейско море и Турция, южна Франция, Еолическите острови^[2], през протоците на Бонифацио^[3]. Често нареждаше да поемат към Балеарските острови. Харесваха й малките, спокойни заливи на север от Ибиса и Майорка, почти пусти през зимата, обичаше да пуска котва пред пясъчния език, простиращ се между Форментера и „лос фреус“^[4]. Там, срещу крайбрежието на Трокадос, Поте Галвес наскоро беше имал сблъсък с папараци. Двама фотографи от постоянното присъствие в Марбеля разпознаха яхтата и се приближиха на водни ски, за да изненадат Тереса. Синалоецът започна да ги цели с пневматичната пушка на борда. Резултатът: няколко счупени ребра, още едно обезщетение в милиони. Въпреки това снимката се появи на първа страница на клюкарското списание „Лектурас“. Кралицата на Юга почива на остров Форментера.

 

 

Върна се бавно. Всяка сутрин, включително в редките ветровити и дъждовни дни, тя се разхождаше сама по плажа до Линда Виста. На малкото възвишение до реката различи самотната фигура на Поте Галвес, който я охраняваше отдалеч. Беше му забранено да я придружава в тези разходки и синалоецът оставаше назад, гледаше я как отива и се връща, неподвижен страж в далечината. Верен като ловно куче, което неспокойно очаква прибирането на господарката си. С времето между Пинто и нея се беше установило мълчаливо съучастничество, изградено от минало и настояще. Твърдият му северняшки акцент, начинът му на обличане, на държание, изненадващата подвижност на неговите деветдесет и повече килограма, вечните ботуши от кожа на игуана, лицето с индиански черти и черните, големи мустаци — въпреки дългия престой в Испания, Поте Галвес сякаш току-що бе излязъл от кулиаканска кръчма, — означаваха за Тереса повече, отколкото тя бе склонна да признае. Бившият наемен убиец на Батман Гуемес беше в действителност последната й връзка с онази земя. Общи носталгии, които не беше нужно да се обясняват. Спомени, добри и лоши. Живописни нишки от миналото, които прозираха през фраза, мимика или поглед. Тереса даваше на бодигарда касетки и дискове с мексиканска музика: Хосе Алфредо, Чавела, Висенте, „Лос Туканес“, „Лос Тигрес“, дори един прекрасен запис на Лупита д’Алесио — „ще бъда твоя любима и всичко, което трябва да бъда, ще бъда това, което ме помолиш ти“. Така че, когато минаваше под прозореца на стаята на Поте Галвес, която се намираше в края на къщата, тя всеки път чуваше тези песни. Понякога, докато седеше в хола, четеше и слушаше музика, синалоецът се спираше за миг, почтително, от разстояние, надаваше ухо от коридора или вратата с безучастен, втренчен поглед, което при него беше равнозначно на усмивка. Никога не говореха за Кулиакан, нито за събитията, събрали пътищата им. Нито за мъртвия Гато Фиерос, погребан отдавна в циментовите основи на къщата в „Нуева Андалусия“. Един-единствен път размениха няколко думи за всичко това. В нощта на Нова година. Тогава Тереса освободи хората от прислугата — камериерка, готвачка, градинар, двама доверени марокански телохранители, които се сменяха на входа и в градината, — и тя сама приготви „чилорио“, пържено свинско месо с чили и царевични питки. После каза на стрелеца „Един път е Нова година, хайде, идвай, да не изстине вечерята“. Седнаха в трапезарията със сребърни свещници и запалени свещи, в двата края на масата, с текила, бира и червено вино, смълчани и двамата. Слушаха музиката на Тереса, а също и тази, която изпращаха понякога на Поте Галвес оттам: Педро и Инес и скапаната им сива камионетка, Ел Борего, Сентенарио^[5] в джипа, песента на Херардо, „Чесна“-та, Двадесет жени в черно. Знаят, че съм от Синалоа — тук и двамата припяваха тихичко, — за к’во да си търсят белята с мен. Когато накрая Хосе Алфредо изпълняваше песента за Белия кон^[6] — любимата на бодигарда, който навеждаше леко глава и кимаше одобрително, докато я слушаше, — тя каза, много, много далеч сме, Пинто. А той отговори, самата истина е, господарке, но по-добре прекалено далеч, отколкото прекалено близо. После заби поглед в чинията си, замислен. Накрая вдигна очи.

— Никога ли не сте мислили да се върнете, господарке?

Тереса така се вторачи в него, че той се размърда неловко на стола и отклони поглед встрани. Отвори уста, навярно за да се извини, когато тя се усмихна леко, далечна, поднасяйки към устните си чашата с вино.

— Знаеш, че не можем да се върнем — рече тя.

Поте Галвес се почесваше по слепоочието.

— Вижте, аз, разбира се, няма как. Но вие имате достатъчно средства. Имате връзки и пари… Ако искахте, със сигурност можехте лесно да го уредите.

— А ти какво би правил, ако аз се върна?

Стрелецът заби отново поглед в чинията си, смръщи се, сякаш никога не си беше поставял този въпрос. Не зная, господарке, каза след малко. Синалоа е адски далеч, да се върна е още по-невъзможно. Но казвам ви, че вие…

— Забрави — Тереса поклащаше глава сред цигарения дим. — Не искам да прекарам остатъка от живота си, прикована в Чапултепек, озъртайки се постоянно през рамо.

— Не. Но жалко все пак, нали. Онази страна не е толкова лоша.

— Я виж ти.

— Правителството е проблемът, господарке. Ако нямаше правителство, политици, нито гринговци на север от река Браво, там щеше да се живее един път… Нямаше да ни е нужна шибаната трева, нито каквото и да било друго от този род, нали?… Щяхме да се оправим дори само с доматите.

* * *

Имаше и книгите. Тереса им се посвещаваше все повече и повече. С течение на времето у нея укрепваше увереността, че светът и животът са по-лесни за разбиране чрез една книга. Сега имаше много. Бяха наредени по големина и поредици на дъбовите рафтове. Изпълваха стените на библиотеката, гледаща на юг, към градината, с много удобни кожени кресла и добро осветление. Там сядаше да чете през нощта или в много студените дни. Когато имаше слънце, излизаше в градината, настаняваше се в един шезлонг до навеса край басейна — там имаше скара, на която Поте Галвес печеше месо в неделя — и прекарваше така часове, поглъщайки жадно страница след страница. Винаги четеше две или три книги едновременно: една историческа — безкрайно увлекателна беше тази за Мексико, когато дошли испанците, Кортес и цялата тази история, — една любовна или за мистерии, третата беше от сложните, от тези, които й отнемаха много време, за да ги свърши и понякога не успяваше да ги разбере съвсем, но винаги накрая й оставаше усещането, че нещо ново се е свило на топка в нея. Четеше така, както й падне, смесвайки всичко. Един роман, който всички препоръчваха, й се видя скучен: „Сто години самота“. Повече й харесваше „Педро Парамо“. Доставяха й еднакво удоволствие както криминалните романи на Агата Кристи и тези за Шерлок Холмс, така й другите, които й костваха повече усилие, например: „Престъпление и наказание“, „Червено и черно“, „Буденброкови“. Последният беше историята на един млад богаташ и семейството му в Германия преди повече от век или нещо подобно. Беше чела и една книга за Троянската война и за странстванията на Еней. Там откри една фраза, която много я впечатли: „Единственото спасение на победените е да не очакват никакво спасение“.

Книги. Всеки път, когато минаваше покрай препълнените рафтове и докосваше подвързания гръб на „Граф Монте Кристо“, Тереса си мислеше за Пати О’Фарел. Бяха говорили по телефона предишната вечер. Чуваха се почти всеки ден, макар да минаваха по няколко, без да се видят. Как я караш, Полковник, как си, Мексиканке. По онова време Пати отказваше да се занимава с каквото и да било, свързано пряко с бизнеса. Задоволяваше се да получава пари и да харчи: кока, алкохол, момичета, пътувания, дрехи. Отиваше в Париж или Маями, или Милано и си прекарваше страхотно, в неин стил, без да се притеснява за нищо. За какво ми е, щом ти си такъв бог в бизнеса. Продължаваше да се забърква в дребни неприятности, които лесно се оправяха с нейните познанства, пари и намесата на Тео. Проблемът беше, че от смъркане и носът, и здравето й се разпадаха. Повече от грам на ден, тахикардии, проблеми със зъбите. Тъмни сенки под очите. Чуваше странни шумове, спеше лошо, пускаше музика и я спираше след броени минути, влизаше в банята или басейна и изневиделица излизаше, изпадаше в кризи на мъчителна тревожност. Държеше се показно и неблагоразумно. Дълъг й беше езикът. Говореше прекалено, при това пред всеки. И когато Тереса й го казваше в лицето, премервайки добре думите си, тя кипваше, ставаше предизвикателна, моето здраве, моята дупка между краката, моят живот и моят дял от бизнеса са си само мои, казваше тя, аз не ти се бъркам в историите с Тео, нито ти казвам как да управляваш шибаните финанси. Битката беше загубена преди време. И Тереса беше пред конфликт, в който дори разумните съвети на Олег Язиков — продължаваше да се вижда понякога с руснака, — не бяха достатъчни, за да й покажат изхода. Това ще свърши зле, беше казал мъжът от Солнцево. Да. Единственото, което ти пожелавам, Теса, е да не се опръскаш прекалено. Когато дойде. И още — решенията да не трябва да ги вземаш ти.

 

 

— Обади се господин Алхарафе, господарке. Каза, че работата е уредена.

— Благодаря ти, Пинто.

Прекоси градината, следвана отдалеч от бодигарда си. „Работата“ беше последното плащане от страна на италианците, по една сметка в Гран Кайман, през Лихтенщайн и петнадесет процента препрани в банка в Цюрих. Още една добра новина. Въздушният мост функционираше регулярно, „бомбардировките“ с вързопи дрога с GPS системи от самолети, летящи на ниска височина — техническо нововъдение на доктор Рамос, — даваха отлични резултати. И новият канал, прокаран с колумбийците през Хаити, Доминиканската република и Ямайка, носеше изненадващи печалби. Търсенето на кокаинова основа за нелегалните лаборатории в Европа продължаваше да расте и „Трансер Нага“ наскоро се бе домогнала, благодарение на Тео, до една добра връзка за пране на долари чрез лотарията на Пуерто Рико. Тереса се питаше до кога ли щеше да продължава този късмет. С Тео професионалните отношения бяха оптимални, личните — никога не би се осмелила да ги нарече сантиментални, — протичаха в разумни граници. Тя не го приемаше в къщата си в Гуадалмина, срещаха се неизменно по хотели, почти винаги по време на служебните пътувания, или в една стара къща, която той беше ремонтирал, на улица „Анча де Марбеля“. Никой от двамата не влагаше повече от необходимото. Тео беше внимателен, възпитан, задоволителен в интимните срещи. Пътуваха заедно из Испания, а също и до Франция и Италия — Париж отегчи Тереса, Рим я разочарова, а Венеция я заплени, — но и двамата съзнаваха, че връзката им се развиваше на ограничена територия. При все това, мъжкото му присъствие създаваше определени моменти — може би вълнуващи, или специални. Те оформяха вид мислен албум, също като снимки, способни да я помирят с някои неща и някои аспекти на живота й. Насладата, която той старателно и внимателно й даваше. Светлината по камъните на Колизеума, докато слънцето залязваше зад римските борове. Много стар замък близо до огромна река със зелени брегове, наречена Лоара, с малък ресторант, където за първи път опита гъши пастет и вино „Шато Марго“. И онзи изгрев, когато отиде до прозореца и видя лагуната на Венеция, приличаща на полирана сребърна гравюра, която постепенно се оцветяваше в червено, докато гондолите, покрити със сняг, се полюшваха на белия пристан пред хотела. Да му се не види. После Тео я беше прегърнал отзад, гол като нея, и двамата съзерцаваха пейзажа. Ако живееш така, прошепна той на ухото й, по-добре да не умираш. И Тереса се разсмя. Често се смееше с Тео, заради забавния му начин да гледа на човешкото битие, заради хубавите му вицове, заради изискания му хумор. Беше начетен, беше пътувал и чел много — препоръчваше й или й подаряваше книги, които в повечето случаи много й харесваха, — знаеше как да се отнася със служителите, с хората на рецепциите на скъпите хотели, с политиците, с банкерите. Имаше класа в обноските, в ръцете, които движеше по много привлекателен начин, в мургавия и слаб, орлов испански профил. И се любеше страхотно, защото беше старателен тип с хладен ум. Въпреки това, на моменти можеше да бъде груб и нетактичен като никой друг. Понякога говореше за жена си и дъщерите си, за семейните си проблеми, за самота и прочие. И тя веднага спираше да обръща внимание на думите му. Доста странно бе желанието на някои мъже да установяват, изясняват, определят, да се оправдават, да дават сметка, която никой не им е искал. Никоя жена не се нуждае от такива простотии. За останалото Тео беше умен. Никой от двамата не стигна дотам да казва „обичам те“ или нещо подобно на другия. При Тереса това се дължеше на неспособност, при Тео — на пресметнато благоразумие. Знаеха към какво да се придържат. Както казваха в Синалоа, прасета, но не и свине.