Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Reina del Sur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2016)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Артуро Перес-Реверте. Кралицата на Юга

ИК „Еднорог“, София, 2003

Испанска. Първо издание

Редактор: Боряна Джанабетска

Художник: Христо Хаджитанев

История

  1. — Добавяне

10.

Стоя в ъгъла на бара.

Вече от един час прехвърляше дрехите. Беше петият магазин, в който влизаше тази сутрин. Слънцето осветяваше отсрещния тротоар на улица „Лариос“: масички на открито, коли, леко облечени минувачи. Малага през зимата. Днес ни чака изследователска операция, беше казала Пати. Омръзна ми да ти давам мои неща или да се обличаш като прислужничка. Така че измий маслото изпод ноктите си, нагласи се малко и да тръгваме. На лов. Да придадем блясък на социалното ти положение. Доверяваш ли ми се или не? И ето ги тук. Закусваха един път, преди да тръгнат от Марбеля, после втори път на терасата на кафене „Сентрал“, докато наблюдаваха минаващите хора. Сега се посвещаваха на харчене на пари. Прекалено, според Тереса. Цените бяха стряскащи. И какво от това, беше отговорът. Ти имаш пари и аз ги имам. Освен това, можеш да го приемеш като инвестиция. С пресметната възвръщаемост — нещо, което на теб много ти харесва. Утре ще напълниш торбата с пари, с моторниците, логистиката и целия този воден парк, дето организираш, Мексиканке. Не всичко в живота са подсилени двигатели и леки перки или както там се казва. Време е вече да влезеш в тон с живота, който водиш. Или който ще водиш.

— Как ти се струва това? — Пати се движеше свободно из магазина, смъкваше дрехи от закачалките, оставаше отхвърлените в ръцете на някоя продавачка, която ги следваше услужливо. — … Костюмът със сако и панталон никога не минава от мода. А той впечатлява мъжете от нашата среда, най-вече, когато е облечен от мен, от теб — слагаше дрехите както са на закачалки пред Тереса, до тялото й, за да види как й стоят. — … Джинсите стават, няма защо да се отказваш от тях. Но комбинирани с тъмно сако. Тъмносините сака са перфектни.

Тереса имаше други неща в главата си, по-сложни от цвета на сакото, което да носи с джинсите. Прекалено много хора и прекалено много интереси. С часове разсъждаваше пред тетрадка, изпълнена с цифри, имена, места. Водеше дълги разговори с непознати, които изслушваше внимателно и предпазливо, мъчейки се да ги разгадае, готова да се учи от всички и от всичко. Много неща сега зависеха от нея. Питаше се дали наистина беше подготвена да поеме отговорностите, които преди и през ум не й бяха минавали. Пати го знаеше, но не я интересуваше или се правеше, че не я засяга. Всяко нещо с времето си, казваше тя. Днес на дневен ред са дрехите. Днес е ден за почивка. Днес вечерта се излиза по заведения. Освен това, да се оправяш с бизнеса е по-скоро твоя работа, отколкото моя. Ти си управителката, аз само гледам.

— Виждаш ли?… С джинсите най-добре ти стоят ниски обувки, тип мокасини и тези чанти: „Убрике“, „Валверде дел Камино“. Подхождат ти и андалуските чанти, ръчна изработка. За през деня.

Имаше три от тези чанти в пликовете, които пълнеха багажника на колата, оставена в подземния паркинг на площад „Марина“. От днес няма шега, настояваше Пати. Нито ден повече, без да напълниш гардероба с това, което ти е необходимо. Става ли?… Освен това, да се обличаш добре не е толкова въпрос на мода, колкото на здрав разум. Свиквай с мисълта: малко, но качествено е по-добро от много и лошо. Номерът е да си набавиш основните неща. И после тръгваш от това, което имаш, и го обогатяваш. Слушаш ли ме?

Рядко се случваше Полковник О’Фарел да е толкова приказлива. Тереса я слушаше наистина, заинтригувана от този нов поглед върху дрехите и върху себе си. Досега да се облича по един или друг начин отговаряше на две ясни цели: да се харесва на мъжете — на своите мъже, — и да й е удобно. Дрехите като оръдие на труда, както беше казала Пати, смеейки се гръмогласно. Да се обличаш не е само въпрос на удобство или прелъстяване. Не е дори елегантност, нито статус, а по-скоро тънкости в статуса. Продължаваш ли да ме слушаш?… Облеклото може да е състояние на духа, характер, власт. Жената избира дрехите си според това каква е или каква иска да бъде. И точно в това е разликата. Нещата се учат, разбира се. Както обноските, начина на хранене и разговаряне. Постигаш ги, когато си умен и умееш да наблюдаваш. А ти умееш, Мексиканке. Не съм виждал друг, който да гледа като теб. Индианска лисица. Сякаш четеш книга, като гледаш хората. Книгите вече ги познаваш, време е да се запознаеш и с останалото. Защо? Защото си ми съдружничка и приятелка. Защото дълго ще сме заедно, надявам се, и ще направим големи неща. И защото вече е време да сменим темата на разговора.

— Колкото до това как се обличаш — излизаха от пробната, след като Тереса се огледа с пуловер от кашмир с висока, обърната яка, — никой не казва, че го правиш безлично. Работата е там, че за да вършиш някои неща, трябва да знаеш как да се държиш. И как да изглеждаш. Не всичко отива на всеки. Ето това, например. И през ум да не ти минава за „Версаче“. С дрехи на „Версаче“ ще приличаш на проститутка.

— Добре, но ти ги носиш понякога.

Пати се разсмя. Между пръстите си държеше цигара „Марлборо“, въпреки надписа, че пушенето е забранено и укорителните погледи на продавачката. С ръка в джоба на плетеното сако, върху тъмносива пола. Цигарата — в другата. Веднага я гася, скъпа, беше казала, когато запали първата. Пушеше вече трета.

— Аз имах друго възпитание, Мексиканке. Зная кога да приличам на проститутка и кога — не. Що се отнася до теб, помни, че хората, с които работим, се впечатляват от жените с класа. От дамите.

— Не се занасяй. Аз не съм дама.

— Какво знаеш ти. Да си, да изглеждаш, че си, да станеш нещо или да не бъдеш никога нищо, всичко това са много тънки нюанси. Виж, хвърли един поглед… Истинска дама, казвам ти го. „Ив Сен-Лоран“, тук-там „Шанел“ и „Армани“ за сериозните моменти. Глупостите като тези на Галиано ги остави за другите… Или за по-късно.

Тереса се оглеждаше наоколо. Не й пукаше, че ще се покаже невежа, нито че продавачката ще чуе разговора им. Пати беше тази, която говореше тихо.

— Не винаги зная кое е подходящото… Да комбинираш е трудно.

— Виж, придържай се към едно правило, което винаги действа: петдесет на петдесет. Ако от кръста надолу си предизвикателна или секси, нагоре трябва да си дискретна. И обратното.

Излязоха с торбите и тръгнаха по улица „Лариос“ нагоре. Пати я караше да спира пред всяка витрина.

— За всеки ден и за спорт — продължи тя — е най-добре да ползваш дрехи, които стават за различни случаи. Ако се спреш на дадена марка, гледай да има от всичко по малко — сочеше костюм с леко, тъмно сако с кръгла яка, което Тереса беше харесала много. — Като Калвин Клайн, например. Виждаш ли? Все едно дали е пуловер, кожено яке или вечерна рокля.

Влязоха в този магазин. Беше луксозен бутик, продавачките бяха облечени в униформи с къси поли и черни чорапогащи. Приличат на висши служителки от американски филм, помисли си Тереса. Всички високи и хубави, с много грим, като модели или стюардеси. Дявол да ги вземе. Проклетите пари.

— Най-доброто — каза Пати — е да пазаруваш в магазини като този, които имат разнообразни дрехи от няколко марки. Да го посещаваш често и да им спечелиш доверието. Отношенията с продавачките е важно: познават те, известно им е какво ти харесва и кое ти отива. Казват ти „получихме това“. Ухажват те.

На горния етаж имаше аксесоари от италианска и испанска кожа. Колани. Чанти. Великолепни обувки с прекрасен дизайн. Това, помисли си Тереса, е по-добро от „Серхас“ в Кулиакан, където съпрузите и любовниците на наркотрафикантите ходеха да клюкарстват като луди, с бижутата си, с боядисаните гриви и пачките долари, два пъти в годината, в края на всяка реколта. Тя самата пазаруваше оттам, когато беше с Гуеро Давила — неща, които сега я караха да се чувства неуверена. Вероятно, защото не беше тя самата: беше отпътувала надалеч и тази, която се оглеждаше в огледалата на скъпите магазини, беше друга, от друго време и от друг свят. Много, много далеч. Обувките са най-важни, постанови в това време Пати. Повече от чантите. Знай, че с каквито и дрехи да си облечена, едни лоши обувки те вкарват в калта. На мъжете им се прощава, дори свинщина като тази например да ходят без чорапи, докара я на мода Хулио Иглесиас. При нас всичко е по-драматично. По-непоправимо.

После разгледаха парфюмите и гримовете, помирисваха и пробваха всичко върху кожата на Тереса. След това отидоха да обядват стриди и миди в „Тинтеро“, на плажа на Ел Пало. Вие, латиноамериканките, държеше на своето Пати, имате слабост към тежките парфюми. Опитай се да ги смекчиш. Също и грима. Когато си млада, гримът състарява, а когато си стара, състарява още повече… Ти имаш големи, черни, хубави очи и когато се срешиш на прав път и прибереш косата назад, по мексикански, си прекрасна.

Казваше го и я гледаше в очите, без да отделя поглед от нея дори за секунда. Междувременно сервитьорите сновяха между масите под слънцето с чинии с хайвер, ястия със сардини, сепии, картофи с чеснов сос. В тона й нямаше нито превъзходство, нито пренебрежение. Беше както тогава, когато Тереса бе току-що пристигнала в Ел Пуерто де Санта Мария, и тя я осведомяваше за навиците там. Това — така, онова — иначе. Но сега Тереса забелязваше нещо различно: лека иронична отсянка някъде в ъгълчето на устните й, в струпващите се около клепачите гънчици, когато ги притваряше, усмихвайки се. Знаеш какво се питам, мислеше Тереса. Почти можеш да го чуеш. Защо аз, след като не ти давам това, което наистина искаш да имаш. Само стоя и те слушам. Оставих се да ме заблудиш, че е заради парите, Полковник О’Фарел. Ти не търсеше това. При мен е просто: аз съм лоялна, защото ти дължа много и защото трябва да бъда такава. Защото това са правилата на странната игра, която играем двете. Ясно. Но ти не си от тези. Ти можеш да лъжеш, да предаваш и да забравяш, ако е необходимо. Въпросът е защо мен — не. Или защо все още не.

— Дрехите — продължи Пати, без да променя изражението си, — трябва да се пригаждат към всеки момент. Винаги се набива на очи, ако някой се появява с шал на обяд или на вечеря с къса пола. Това показва липса на критерии или на възпитание. Не знаят кое е подходящо и си слагат най-елегантното или най-скъпото. Това издава веднага парвенюто.

А е умна, рече си Тереса. Много повече от мен. Трябва да разбера защо тогава нещата при нея са такива, каквито са. Имаше всичко. Включително мечта. Но това беше, когато се намираше зад решетките: поддържаше я жива. Би било добре да проверя какво я поддържа сега. Освен да пие, както тя си знае, освен гаджетата, които забърсва от време на време, яките надрусвания с кока и това да ми разправя всичко, което ще направим, когато станем милионерки. Питам се. Навярно прекалено много се питам.

— Аз съм парвеню — каза тя.

Прозвуча почти като въпрос. Никога не беше употребявала тази дума, само я бе чувала или чела в книгите. Но предугаждаше смисъла й. Другата прихна да се смее.

— Ха-ха. Разбира се, че си. По някакъв начин, си. Но няма нужда всички да го знаят. И ще престанеш да бъдеш.

Нещо тъмно се крие в реакцията й, реши Тереса. Нещо, което изглеждаше болезнено и едновременно с това забавно за нея. Вероятно, проблясна й внезапно мисълта, си блъскам главата над нещо, което не е нищо друго, освен самия живот.

— Във всеки случай — додаде Пати, — ако сбъркаш, има едно последно правило. Да носиш всичко с най-голямо достойнство. В крайна сметка, всички бъркаме понякога — продължаваше да я гледа. — Имам предвид дрехите.

 

 

Още Тереси изникнаха по онова време: непознати жени, които винаги са били там, без тя да подозира, и други, нови, които се присъединиха към образите в огледалото, към сивите зазорявания и мълчанията. Тях откриваше с любопитство и понякога с изненада. На онзи адвокат от Гибралтар, Еди Алварес, същият, който управляваше парите на Сантяго Фистера и по-късно почти не обърна внимание на защитата на Тереса, му се предостави възможността да се срещне с една от тях. Еди не беше смелчага. Отношенията му с тъмните страни на бизнеса бяха по-скоро периферни: предпочиташе да не вижда и да не чува някои неща. Незнанието — беше казал той в разговора ни в хотел Рок, — е майка на мъдростта и здравословния живот. Затова, когато светна лампата на стълбището на дома си и видя Тереса Мендоса, седнала на стъпалата, изпод мишницата му изпаднаха всички документи, които носеше.

— Мамка му, не е истина — рече той.

После остана безмълвен известно време, без да пророни дума, подпрян на стената, с разпилените книжа в краката, без намерение да ги събере, без намерение да прави каквото и да било друго, освен да възстанови нормалния си сърдечен ритъм. В този момент Тереса, все така седнала, започна бавно и подробно да го информира за повода на посещението си. Направи го с мелодичния си мексикански акцент и с вида си на срамежливо момиче, което е попаднало във всичко това случайно. Никакви упреци, никакви въпроси относно инвестирането в картини или изчезналите пари. Никакво дори бегло споменаване на годината и половина в затвора, нито как адвокатът си изми ръцете със защитата й. Нощем всичко изглежда по-сериозно, задоволи се да каже тя за начало. Впечатлява повече, предполагам. Затова съм тук, Еди. За да те впечатля. От време на време автоматичното осветление изгасваше. Тереса, седнала на стъпалото, вдигаше ръка към електрическия ключ и лицето на адвоката се появяваше — жълтеникаво, с уплашени очи зад очилата, които се смъкваха по влажната, мазна кожа на носа. Искам да те впечатля, повтори тя, сигурна, че адвокатът се бе впечатлил още преди седмица, когато ежедневниците публикуваха информация, че сержант Иван Веласко е бил намушкан шест пъти с нож на паркинга на една дискотека, в четири часа сутринта, когато отивал към новия си мерцедес, пиян, разбира се. Сигурно убиецът е бил наркоман или някой, който се навъртал да краде около колите. Но това, което наистина притесняваше Еди Алварес бе, че сержант Веласко бе убит точно три дни след като друг техен общ познат, довереният човек Антонио Мартинес Ромеро, по прякор Антонио Канябота или просто Канябота, бе открит, легнал по очи, гол, само по чорапи, със завързани на гърба ръце, удушен в един пансион в Торемолинос. Очевидно убийството беше дело на проституиращ хомосексуалист, с който се бе заговорил на улицата един час преди кончината си. Като се свържат фактите, всеки би бил впечатлен, ако имаше достатъчно памет. А Еди Алварес имаше предостатъчно, за да си спомни ролята, изиграна от двамата в случая с Пунта Кастор.

— Кълна ти се, Тереса, аз нямам нищо общо.

— С кое?

— Ти знаеш. С нищо.

Тереса наведе леко глава — продължаваше да седи на стълбите. Премисляше. В действителност тя го знаеше много добре. Затова беше там, вместо да накара един приятел да изпрати друг приятел, както в случаите с полицая и довереното лице. От известно време тя и Олег Язиков си правеха дребни услуги, днес ти на мен, утре аз на теб. А руснакът имаше хора специалисти с интересни способности. Включително наркомани и проституиращи хомосексуалисти.

— Имам нужда от услугите ти, Еди.

Очилата отново се свлякоха надолу.

— Моите услуги?

— Документи, банки, дружества. Такива работи.

Сетне Тереса му обясни. И докато го правеше — всичко е много лесно, Еди, само няколко фирми, банкови сметки и ти да си официалното лице — тя си помисли как животът се обръща и колко много би се смял самият Сантяго на всичко това. Мислеше и за себе си, докато говореше, сякаш можеше да се раздвои в две жени: една прагматична, тя обясняваше на Еди Алварес повода за посещението си — същевременно и повода да е все още жив, — и друга, която наблюдаваше с особена невъзмутимост, отвън, отдалеч, със странен поглед, който тя долавяше, впит в нея самата. У тази, другата, нямаше нито злоба, нито желание за мъст. Именно тя беше поръчала да пратят на оня свят Веласко и Канябота, не за да си разчисти сметките, а — както беше казала и както впоследствие повтори Еди Алварес, — от чувство за ред. Нещата трябва да са такива, каквито са. Сметките да излизат, гардеробите да са подредени. Пати О’Фарел се беше заблудила: мъжете се впечатляват не само от рокли „Ив Сен-Лоран“.

 

 

Ще ти се наложи да убиваш, беше й казал Олег Язиков. Рано или късно. Заяви й го един ден, когато се разхождаха по плажа на Марбеля, зад морската алея, покрай собствения му ресторант, носещ името „Царевич“ — дълбоко в себе си Язиков беше носталгичен, — близо до заведението, където Тереса беше работила след излизането си от затвора. Не в началото, разбира се. Ниет, ниет. Така каза руснакът. Освен ако си много буйна или много глупава. Не и ако стоиш настрана и се задоволяваш само да гледаш. Но ще трябва да го правиш, ако искаш да стигнеш до същността на нещата. Ако си последователна, имаш късмет и оцеляваш. Решения. Малко по малко. Ще навлезеш в тъмна зона. Да. Язиков изговаряше всичко това с наведена глава, загледан в пясъка пред скъпите си обувки — Пати би ги одобрила, предположи Тереса. До неговите метър и деветдесет височина и широки рамене, очертаващи се под копринената риза, не по-скромна от обувките, Тереса изглеждаше по-дребна и крехка, отколкото беше в действителност. С къса рокля върху мургавите крака и боси нозе, с коси, развяти пред лицето й от вятъра, тя го слушаше внимателно. Да вземаш своите решения, казваше Язиков с паузите и думите, подредени една след друга. Попадения. Грешки. Работата неминуемо ще ти наложи, рано или късно, да отнемеш живот. Ако си умна, ще изпратиш други да го свършат. В този бизнес, Теса — винаги я наричаше Теса, неспособен бе да произнесе цялото й име, — не е възможно да си добре с всички. Не. Приятелите са добри, докато станат лоши. Тогава трябва да се действа бързо. Но съществува един проблем. Да откриеш точния момент. Когато престанат да бъдат приятели.

— Има нещо важно. Да. В този бизнес — Язиков сочеше очите си с показалеца и средния си пръст. — Да погледнеш човека и веднага да разбереш две неща. Първо, за колко ще се продаде. Второ, кога ще трябва да го убиеш.

 

 

В началото на годината Еди Алварес вече не им беше достатъчен. „Трансер Нага“ и дружествата за прикриване на дейността й — със седалище в офиса на адвоката на „Лайн Уол Роуд“, — вървяха много добре и нуждите надскачаха създадената от гибралтареца инфраструктура. Четири „Фантом“-а, базирани на „Марина Шепард“ и два под прикритието на спортни лодки в Естепона. Поддържането на материалната база и заплащането на пилотите и сътрудниците — последното включваше половин дузина униформени и цивилни полицаи — не представляваха особена трудност. Но клиентелата се разширяваше, прииждаха пари, често имаше международни разплащания и Тереса разбра, че е необходимо да приложи по-сложни механизми на инвестиране и пране на пари. Нуждаеха се от специалист, който да заобикаля закона с максимална печалба и минимален риск. Имам човека, каза Пати. Ти го познаваш.

Познаваше го по физиономия. Първото официално събрание се състоя в тихия апартамент в Сотогранде. Дойдоха Тереса, Пати, Еди Алварес, също и Тео Алхарафе: тридесет и пет годишен, испанец, експерт по финансово право и финансова акробатика. Тереса си го спомни веднага, когато преди три дни Пати й го представи в бара на хотел „Корал Бийч“. Беше й направил впечатление на празненството на семейство О’Фарел в имението в Херес: слаб, висок, мургав. Господинът с черна, гъста, сресана назад коса, малко дълга на тила, която обрамчваше скулесто лице и голям, орлов нос. Класическа външност, реши Тереса. Винаги си представяме испанците така, преди да се запознаем с тях: слаби и елегантни, с излъчване на идалгоси, което впоследствие почти винаги се оказва, че не притежават. А и не са такива. Сега разговаряха четиримата около масата от секвоя, върху която бе поставен старинен порцеланов кафеник и чаши от същия сервиз, а напитките бяха в количката до френския прозорец, който гледаше към терасата и откриваше поглед към великолепна панорама — със спортния център, морето, голяма част от далечните плажове на Ла Линеа и сивия вълнолом на Гибралтар. Бяха в малък апартамент без телефон, без съседи, до който се достигаше с асансьор от гаража. Бяха се сдобили с него чрез Пати. Беше записан на името на „Трансер Нага“ — тя го беше купила от собственото си семейство. Беше обзаведен като място за съвещания: добро осветление, модернистична и скъпа картина на стената, дъска с червени, черни и сини маркери. Два пъти седмично и винаги в навечерието на предвиденото съвещание един специалист по електронни устройства, препоръчан от Олег Язиков, преглеждаше апартамента и търсеше скрити подслушватели.

— Практическата част е ясна — казваше Тео. — Да се оправдаят приходите и стандарта на живот: барове, дискотеки, ресторанти — перални. Прави го Язиков, правят го толкова много хора, ще го правим и ние. Никой не контролира броя на сервираните чаши и порциите паеля. Така че е време да се отвори сериозна верига в тази насока. Инвестиции и взаимосвързани или независими дружества, които оправдават дори бензина на колите. Много фактури. Много документи. Данъчните няма да имат нищо против, ако си платим съответните данъци и всичко ще е наред на испанска територия, освен ако няма текущи съдебни процедури.

— Старият принцип — отбеляза Пати. — Където живееш… и така нататък.

Пушеше неспирно, изискана, разсеяна, свела русата си, късо подстригана глава, гледаше всички с очевидната неангажираност на човек, който само минава оттам. Това сякаш беше за нея задоволяване на каприз, забавна авантюра. Поредната.

— Точно така — съгласи се Тео. — Ако имам пълномощия, аз се наемам да създам структура и да ви я представя, като включа вече съществуващата. Между Малага и Гибралтар има предостатъчно места и възможности. Останалото е лесно: първо благата се изсипват в различни дружества, после се създава холдинг, за да се разпределят дивидентите и вие пак си оставате без печалба. Елементарно.

Сакото му бе на облегалката на стола, вратовръзката имаше стегнат, безупречен възел, ризата бе с разкопчани маншети, навити над китките. Говореше бавно, ясно, с плътен глас и на Тереса й харесваше да го слуша. Компетентен и умен, беше разказала накратко Пати. От добро семейство от Херес, брак с богато момиче, две малки дъщерички. Пътува много до Лондон, Ню Йорк, Панама и други такива места. Финансов съветник на фирми от високо равнище. Покойният ми приятел имаше някакви общи дела с него, но Тео винаги е бил много по-умен. Съветва, взема си хонорара и остава в сянка, на дискретен трети план. Наемен работник категория „лукс“, не знам дали ме разбираш. Никога не се издънва, поне доколкото ми е известно. Познаваме се от деца. Един път дори спах с него, бяхме още малки. Не беше кой знае какво в леглото. Бърз. Егоистичен. Но тогава и аз не бях кой знае какво.

— Що се отнася до сериозните неща, въпросът е малко по-сложен — продължаваше Тео. — Говоря за истинските пари, които никога няма да стъпят на испанска земя. Бих посъветвал да забравите за Гибралтар. Това е вавилонско стълпотворение. Всички имат банкови сметки там.

— Но върши работа — каза Еди Алварес.

Чувства се неловко. Ревност, може би, помисли си Тереса. Еди беше свършил добра работа на „Трансер Нага“, но капацитетът му се оказваше ограничен. Всички знаеха това. Гибралтарецът виждаше в мъжа от Херес опасен съперник. И имаше право.

— Върши работа засега — Тео гледаше Еди с прекалена загриженост, подобна на тази, с която буташ човек в инвалидна количка към най-близките стълби. — Не оспорвам свършената работа. Но там имате навика да се събирате и клюкарствате в кварталния бар, и тайната скоро престава да бъде тайна… Освен това на всеки трима гибралтарци един е подкупен. И това е валидно в двете посоки, можем да ги подкупим ние, може и полицията… Върши работа за търговия с някой и друг килограм наркотик или с цигари. Но ние говорим за работа с размах. И в тази сфера Гибралтар няма какво повече да ни предложи.

Еди бутна назад очилата, които падаха на носа му.

— Не съм съгласен — възпротиви се той.

— Все ми е едно — тонът на адвоката от Херес беше станал по-твърд. — Не съм дошъл, за да обсъждам глупости.

— Аз съм… — започна Еди.

Подпря ръце на масата, обърна се първо към Тереса, после към Пати, искаше да привлече вниманието им.

— Ти си от тия, дето тропат на всяка врата — прекъсна го Тео.

Изрече го меко, с безизразно лице. Безстрастно. Доктор, който обяснява на пациента, че на рентгеновите снимки има петна.

— Не ти позволявам…

— Млъкни, Еди — каза Тереса.

Гибралтарецът остана със зяпнала уста и преглътна недоизказаната фраза. Пребито куче, озъртащо се объркано наоколо. Разхлабената вратовръзка и смачканото сако засилваха окаяния му вид. Трябва да внимавам по този фланг, каза си Тереса, докато слушаше смеха на Пати. Едно натирено куче може да стане опасно. Отбеляза си го в бележника, който пазеше в едно кътче в главата си. Еди Алварес. Да го обмисля по-късно. Съществуваха начини да си осигури верността на хората, въпреки огорчението им. Винаги имаше по нещо за всеки.

— Продължавай, Тео.

И той продължи. Най-уместното, рече той, е да се създадат фирми и транзакции на чуждестранни банки, извън контрола на Европейската общност: островите по Суецкия канал, Азия, Карибите. Проблемът е, че много пари идват от съмнителни и престъпни дейности. Трябва да се разсее подозрението от страна на официалните власти чрез редица законни прикрития, след което никой няма да задава излишни въпроси.

— За останалото — заключи той — процедурата е проста: предаване на материала едновременно с превеждане на сумата. Това се доказва чрез копие от суифта: неотменим банков документ, издаван от банката, която превежда парите.

Еди Алварес продължаваше да мисли за себе си и настоя:

— Аз правех това, което искаха от мен.

— Разбира се, Еди — каза Тео. Харесваше й тази негова усмивка, откри Тереса. Умерена и уверена: отхвърляше опозицията, не се гневеше на победения. — Никой за нищо не те упреква. Но вече е време да си починеш малко. Без да забравяш за задълженията си.

Гледаше Еди, а не Тереса, нито Пати, която продължаваше да е все така дистанцирана, а изразът й говореше, че искрено се забавлява. Твоите задължения, Еди. Това беше второто четене. Предупреждение. Този мъж си разбира от работата, помисли си Тереса. Разбира от пребити кучета, защото несъмнено е строшил костите на няколко. Все с кротки думи, дори без да разроши косата си. Изглежда гибралтарецът вникна в посланието, защото се преви почти физически. Без да го поглежда, само с крайчеца на окото, Тереса долови неспокойния поглед, отправен към нея. Разбит. Също както тогава пред вратата на дома му, с разпилените книжа по пода.

— Какво предлагаш? — попита тя Тео.

Той направи жест, с който обхващаше цялата маса, сякаш всичко се намираше там, пред очите им, сред чашите с кафе или в бележника с черни кожени корици, отворен пред него, със златна писалка върху белите страници. Ръцете му, забеляза Тереса, са мургави и поддържани, с добре оформени нокти, с тъмен мъх, подаващ се изпод маншетите, навити два пъти над китките. Запита се на каква ли възраст е спал с Пати. Осемнадесет, двадесет години. Две дъщери, беше казала приятелката й. Жена с пари и две дъщери. Със сигурност и сега продължаваше да спи и с други.

— Швейцария е прекалено сериозна — каза Тео. — Изискват много гаранции и потвърждения. Островите на Суецкия канал са добри и там има филиали на испанските банки, които са зависими от Лондон и са с недотам ясен финансов статут. Но те са прекалено близо, много се набиват на очи и ако един ден Европейската общност натисне и Англия реши да затегне положението, Гибралтар и Суецкия канал ще станат уязвими.

Въпреки всичко Еди не се приемаше за победен. Навярно бяха засегнали патриотичната му жилка.

— Това го казваш ти — възпротиви се той. После промърмори нещо неразбираемо.

Този път Тереса не каза нищо. Гледаше Тео, дебнеше реакцията му. Той поглади замислено брадичката си. Остана така за момент, с наведени очи, накрая ги впи в гибралтареца.

— Не ме дразни, Еди. Става ли? — беше взел писалката, махна капачката й и започна да чертае синя линия на бялата страница на бележника. Само една права, хоризонтална черта, толкова съвършена, сякаш я беше начертал с линия. — Това са истински сделки, не прехвърляния на кашони „Уинстън“ — погледна към Пати, после към Тереса, писалката стоеше над хартията, после оформи края на линията във вид на стрела, насочена към сърцето на Еди… — Наистина ли трябва да присъства на този разговор?

Пати обърна очи към Тереса, като вдигна и изви вежди. Тереса гледаше Тео. Никой не обръщаше внимание на гибралтареца.

— Не — каза Тереса. — Не трябва.

— Е, много добре. Защото би било добре да обсъдим някои технически подробности.

Тереса се обърна към Еди. Той си сваляше очилата, за да изчисти рамките им с кърпичка, сякаш в последните минути се хлъзгаха прекалено често. Попи и носа си. Късогледството засилваше объркаността в очите му. Приличаше на пате, попаднало в петролно петно.

— Слез в „Ке“ да изпиеш една бира, Еди. По-късно ще се видим.

Гибралтарецът се поколеба за миг, после си сложи очилата и се надигна непохватно. Тъжна картина на унижен човек. Беше очевидно, че търсеше да каже нещо, преди да си тръгне и че не му хрумваше нищо. Отвори уста и пак я затвори. Накрая излезе безмълвно: патето, оставящо черни следи, пляс, пляс. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне на улицата. Тео чертаеше втора синя линия в бележника, под първата и пак толкова права. Този път я оформи с две кръгчета в двата края.

— Аз бих предложил Хонконг, Филипините, Сингапур, Карибите или Панама. Няколко от представляваните от мен лица действат с Гран Кайман и са доволни: шестстотин и осемдесет банки на малко островче, на два часа със самолет от Маями. Без гишета, виртуални пари, никакви данъци, поверителността е свещена. Задължени са да дават информация само ако има доказателства за пряка връзка с явна криминална дейност… Но тъй като няма законови изисквания за самоличността на клиента, да се установят подобни връзки се оказва невъзможно.

Сега гледаше двете жени и в три от всеки четири случаи се обръщаше към Тереса. Питам се, разсъждаваше тя, какво ли му е разправяла Полковника за мен. Как беше представила положението. Питаше се още дали е облечена подходящо: широк пуловер в канелен цвят, джинси, сандали. За миг завидя за костюма в бледолилаво и сиво на „Валентино“, който Пати носеше така естествено, все едно й беше втора кожа. Изискана мръсница.

Мъжът от Херес продължи да излага плана си: няколко фирми, чиито седалища не са в Испания, а в чужбина, прикрити от адвокатски кантори със съответните банкови сметки, като начало. И за да не счупим яйцата, ако ги сложим всичките в една кошница, трансфера на определени суми, изпрани по сигурни заобиколни пътища, на доверени депозити и сериозни сметки в Люксембург, Лихтенщайн и Швейцария. Замразени сметки, уточни той, които няма да пипаме, като дългосрочен застрахователен фонд или с пари, вкарани в дружества за управление на имущества, движими и недвижими имоти, патенти и други такива. Безупречни пари, за всеки случай, ако един ден се наложи да унищожим карибската инфраструктура или всичко хвръкне във въздуха.

— Как ви се вижда?

— Звучи добре.

— Да. Преимуществото е, че сега има раздвижване на испански банки на Каймановите острови и можем да се възползваме от случая за първите вноски. Имам добри връзки в Джорджтаун — „Мансу Джонсън и синове“. Банкови съветници, финансови консултанти и адвокати. Пълно обслужване, според изискванията на клиента.

— Не си ли усложняваме прекалено живота? — попита Пати. Пушеше цигара след цигара и трупаше угарки в чинийката на чашата за кафе.

Тео беше оставил писалката върху бележника. Сви рамене.

— Зависи от плановете ви за бъдещето. Направеното от Еди върши работа за сегашното състояние на бизнеса: две плюс две равно на четири. Но ако нещата се развият, добре ще е да подготвите структура, която впоследствие да поеме всяко разширение, без да се прибързва и без да се импровизира.

— Колко време ти трябва, за да организираш всичко? — позаинтересува се Тереса.

Тео отново се усмихна по същия начин: сдържана усмивка, леко мъглява, много различна от усмивките на мъжете, които носеше в паметта си. Все така й харесваше. Навярно сега й харесваха този вид усмивки, защото не означаваха нищо. Обикновена, чиста, механична. Повече жест на добро възпитание, отколкото нещо друго, подобно на блясъка на лъснатото дърво на маса или на каросерията на нова кола. Не криеше никакво обещание: нито симпатия, нито мечтание, нито слабост, нито нежност, нито натрапчивост. Нямаше за цел да мами, да убеждава или да съблазнява. Просто беше там, защото бе свързана с човека, родена и възпитана заедно с него, както учтивите му обноски или добре направения възел на вратовръзката. Алхарафе се усмихваше така, както чертаеше правите линии на белите страници на бележника. Това действаше успокоително на Тереса. До този момент беше чела, имаше спомени и умееше да гледа. Усмивката на мъжа беше от тези, които поставяха нещата на точните им места. Не зная дали ще се получи с него, каза си тя. В действителност не зная дали отново ще легна с някого. Но ако го направя, ще бъде с мъж като този.

— Зависи кога ще ми дадете парите, за да започна. Един месец, най-много. Ще се наложи да пътувате за оформяне на нещата или ще караме съответните хора да дойдат тук или на неутрално място. Един час подписи, преглеждане на документите и всичко ще е приключило… Необходимо е още да се знае кой ще отговаря за това.

Замълча в очакване на отговор. Беше го казал така, между другото. Подробност без особено значение. Но продължаваше да чака и да ги гледа.

— И двете — каза Тереса. — Заедно сме в това.

Тео забави отговора няколко секунди.

— Разбирам. Но е необходим само един подпис. Някой, който ще пуска факсовете или ще провежда съответния телефонен разговор. Има неща, които мога да правя аз, разбира се. Които ще трябва да правя, ако ми дадете частични пълномощия. Но една от вас ще трябва да взема бързите решения.

Прозвуча циничният смях на Полковник О’Фарел. Гаден смях на бивш боец, който се гаври със знамето.

— Това е по твоята част — сочеше Тереса с цигарата. — Бизнесът изисква да се става рано сутрин, а аз спя до късно.

Мис Американ Експрес. Тереса се питаше защо и от кога Пати бе решила да играе тази игра. Накъде тласкаше нея и защо. Тео се отпусна назад на стола. Сега разпределяше погледите си петдесет на петдесет. Невъзмутим.

— Длъжен съм да ти кажа, че така оставяш всичко в нейните ръце.

— Разбира се.

— Добре — хересанецът изгледа изпитателно Тереса. — Тогава проблемът е решен.

Вече не се усмихваше, изразът му беше преценяващ. Задава си същите въпроси относно Пати, каза си Тереса. За нашите взаимоотношения. Пресмята всичките „за“ и „против“. До каква степен ще съм изгодна. Или ще създавам проблеми. До каква степен тя ще ги създава.

Тогава предусети много от нещата, които щяха да се случат.

 

 

Пати ги наблюдава дълго, след като излязоха от съвещанието: когато тримата слизаха с асансьора, разменяха последните си впечатления и се разхождаха по вълнолома на спортното пристанище, а Еди Алварес, подозрителен и забравен, стоеше на вратата на бар „Ке“, подобно на човек, току-що замерен с камък и очакващ нов удар. Призракът на Пунта Кастор и навярно споменът за сержант Веласко и Канябота го бяха стиснали за гърлото. Пати имаше замислен вид, с притворени очи, с по-дълбоки бръчици около тях, по лицето й се мяркаше израз на любопитство или може би се забавляваше, или и двете неща — забавен интерес или интересно забавление — танцуваха вътре, в някой ъгъл на мислите й, чужди на цялата тази работа. Сякаш полковник О’Фарел се усмихваше скрито, присмивайки се леко на Тереса, а също и на себе си, на всичко и на всички. Гледаше ги по този начин, на излизане от съвещанието в апартамента в Сотогранде, като че ли бе посяла марихуана в планината и чакаше момента за събиране на реколтата. Държеше се така и по време на разговора с Тео до пристанището, а също и през седмиците и месеците, когато Тереса и Тео Алхарафе започнаха да се сближават. От време на време на Тераса й идваше до гуша, тогава се изправяше срещу Пати и й казваше, хей, какво става, стара негоднице, изплюй камъчето. А другата се усмихваше по различен начин, широко, сякаш нямаше нищо общо с това. Ха-ха, казваше тя, запалваше цигара, пийваше една чаша, поемаше две тънки линии кока или започваше да говори за каквото и да е с присъщото си съвършено лекомислие. С времето, привиквайки към нрава й, Тереса беше отгатнала, че никога не е напълно лекомислена, нито пък напълно искрена. Само понякога ставаше за кратко предишната: Полковник О’Фарел, изискана, жестока, хаплива, приятелката, която познаваше, с мрака, дебнещ зад фасадата. По-късно и във връзка с Тео Алхарафе, Тереса разсъждаваше до каква степен приятелката й беше предвидила, отгатнала или нагласила — жертвайки собственото си предопределение, приемайки картите, които сама бе раздала, — много от нещата, които щяха да се случат между тях и които в известен смисъл се случиха между тях тримата.

 

 

Тереса често се срещаше с Олег Язиков. Допадаше й този едър и спокоен руснак. Той гледаше на работата, парите, живота и смъртта с безстрастна славянска обреченост и й напомняше за характера на някои мексиканци от севера. Пиеха кафе или се разхождаха след някоя работна среща, понякога отиваха да вечерят в ресторанта на Сантяго, намиращ се на крайморската алея на Марбеля — на руснака му харесваха морските специалитети с бяло вино, — а телохранителите кръстосваха на отсрещния тротоар до брега. Не беше от приказливите, но когато бяха сами и разговаряха, Тереса го чуваше да казва неща, на които първоначално не придаваше значение, но после я караха дълго да размишлява. Никога никого не се опитваше да убеди, нито противопоставяше един аргумент на друг. Нямам навика да споря, споделяше той. Казват ми, че вече ще е по-малко, отвръщам „добре, така да бъде“. После правя каквото смятам за необходимо. Този човек, разбра скоро Тереса, имаше една гледна точка, определен начин да вниква в света и населяващите го хора: не я смяташе нито за разумна, нито за благочестива. Само за полезна. Спрямо нея нагаждаше поведението и обективната си жестокост. Има животни, казваше той, които остават на дъното на морето в раковина. Други излизат, излагат живота си и рискуват. Някои достигат брега. Стават. Ходят. Въпросът е да видиш колко далеч ще стигнеш, преди да се е изчерпало времето, с което разполагаш. Да. Колко ще издържиш и какво ще направиш, докато те има. Затова всичко, което помага да оцелееш, е наложително. Останалото е излишно. Неналожително, Теса. В моята работа, както и в твоята, трябва да се придържаме към простата рамка от тия две думи. Наложително. Неналожително. Разбираш ли?… А втората от тези две думи включва живота на другите. Или понякога го изключва.

В крайна сметка Язиков не беше толкова непроницаем. Никой не беше. Тереса се беше научила, че собствените й мълчания, умело разпределени, карат другите да говорят. Така постепенно опозна руския гангстер. Един от дядовците на Язиков бил царски кадет по времето на болшевишката революция. През последвалите трудни години семейството запазило спомена за младия офицер. Подобно на мнозина от своята класа, Олег Язиков се възхищаваше на смелостта — това, щеше да си признае накрая, го накарало да хареса Тереса. Една нощ на водка и разговори на терасата на бар „Салдуба“ в Пуерто Банус тя долови някаква сантиментална нотка, почти носталгична, в гласа на руснака, когато той спомена мимоходом кадета, по-късно полковник от Николаевския конен полк, който успял да остави един син, преди да изчезне в Монголия или Сибир, разстрелян през 1922 година, заедно с барон фон Унгерн. Днес е рожденият ден на цар Николай, каза изненадващо Язиков, когато бутилката „Смирноф“ бе две трети изпита, обърнал встрани лице, сякаш призракът на младия белогвардеец всеки момент щеше да се появи в дъното на крайбрежната алея, между ролс-ройсовете, ягуарите и големите яхти. Сетне, замислен, вдигна чашата с водка, с очи, отправени към полумрака. Държа я така, докато Тереса чукна своята чаша в неговата и двамата пиха, като се гледаха в очите. При все че Язиков се усмихваше и се присмиваше сам на себе си, тя, която почти нищо не знаеше за руския цар и още по-малко за дядовците офицери от конния полк, разстреляни в Манджурия, проумя, че въпреки гримасата на руснака, той извършваше тържествен, дълбоко скъп ритуал, в който тя имаше привилегията да участва. Разбра още, че жестът й да чукне чашата си в неговата беше сполучлив, защото я приближаваше към сърцето на един опасен и необходим мъж. Язиков напълни отново чашите. Рожден ден на царя, повтори той. Да. И от почти един век, дори когато тази дата и тези думи бяха забранени в СССР, рая на пролетариата, баба ми, родителите ми, по-късно и аз самият, вдигахме вкъщи наздравица с водка. Да. В негова чест и в чест на кадета Язиков, от Николаевския конен полк. Още го правя. Да. Както сама виждаш. Където и да съм. Без да отронвам дума. Включително един път през единадесетте месеца, когато се скапвах като войник. Афганистан. Сетне наля още водка, докато бутилката свърши. Тереса си помисли, че всяко човешко същество има своя скрита история и когато човек е достатъчно мълчалив и търпелив, в крайна сметка може да я узнае. Това беше добро и поучително. И най-вече полезно.

 

 

Италианците, беше казал Язиков. Тереса го обсъди на следващия ден с Пати О’Фарел. Казва, че италианците искат среща. Трябва им надежден транспорт за техния кокаин и той смята, че ние можем да им помогнем с нашата инфраструктура. Доволни са от работата с хашиша и желаят да вдигнат залога. Старите галисийски „амос до фуме“ са им далеч, имат други връзки и освен това полицията ги гледа под лупа. Така че са се допитали до Олег дали ще имаме нещо против да се заемем. Да им отворим голям път на юг, покриващ Средиземно море.

— И какъв е проблемът?

— Че няма да има връщане назад. Ако приемем един ангажимент, трябва да продължим. Усложняваме си живота. Има повече рискове.

Намираха се в Херес, похапваха тортиля със скариди с бутилка вино „Тио Пепе“ в бар „Кармела“, на масите под старата арка във форма на тунел. Беше събота сутрин, слънцето заслепяваше с лъчите си разхождащите се хора по площад „Аренал“: съпружески двойки, стъкмени за предобедния аперитив, семейства с малки деца, групички по вратите на кръчмичките около тъмните бъчви с вино, извадени на улицата като маси. Бяха отишли да разгледат избите на „Фернандес де Сото“, които бяха обявени за продан — обширна сграда със стени, боядисани в бяло и охра, просторни вътрешни дворове с арки и решетки на прозорците, огромни прохладни изби, пълни с бурета от черен дъб с имената на различните вина, изписани с тебешир. Беше предприятие пред фалит. Принадлежеше на фамилия, която Пати определяше като добре известните, разорени от разходите, от чистокръвните андалуски коне и от поколение, абсолютно отказало се от търговията: двама сина, празноглави и комарджии, които от дъжд на вятър се появяваха по клюкарските списания — единият и в криминалните хроники, заради развращаване на малолетни, — и които Пати познаваше от деца. Инвестицията беше препоръчана от Тео Алхарафе. Запазваме земите в близост до лагуната при Санлукар и частта от сградата в Херес, принадлежала на благородници. В другата половина на градския парцел построяваме апартаменти. Колкото по-уважаван бизнес имаме, толкова по-добре. А една изба с име и традиция дава престиж. Пати се смя много на това с престижа. Името и традицията на моето семейство въобще не ме направиха уважавана, каза тя. Но идеята й се струваше добра. Така че двете заминаха за Херес. Тереса — облечена за случая като делова дама, сако, сива пола, черни обувки с токове, коса, сресана на прав път и прибрана на тила, две обикновени сребърни халки за обици. Бижутата се ползват възможно най-малко и винаги качествени. Никакви дрънкулки, дори луксозни не. Парите трябва да се харчат само за обици и часовници. В някои случаи дискретна гривна или седемте еднакви гривни, които носиш от време на време. Златна верижка на врата, тънка. По-добре верижка или синджир, отколкото гердан, но ако все пак решиш да сложиш, нека да е ценен: корал, кехлибар, перли… Истински, разбира се. То е като картините по къщите. По-добре свястна литография и хубава старинна графика, отколкото лоша живопис. И докато оглеждаха с Пати сградата на винарската изба, придружавани от прекалено любезния управител, нагласен в единадесет часа сутринта като за великденските празненства в Севиля, високите тавани, стилизираните колони, полумракът и тишината напомняха на Тереса на мексиканските катедрали, построени от конквистадорите. Странно е, мислеше си тя, как някои старинни места в Испания й вдъхваха увереността, че се среща с нещо, което вече носеше в себе си. Сякаш архитектурата, нравите, атмосферата обясняваха много неща, които беше смятала, че принадлежат единствено на нейната страна. Била съм тук, хрумваше й внезапно, когато свиваше зад ъгъла на някоя улица или пред портите на някоя голяма къща или църква. Да му се не види. Има нещо мое, което е минавало оттук и обяснява част от това, което съм.

— Ако са италианците, ще се ограничим само с транспорта, всичко ще си продължи постарому — каза Пати. — На който разтоварим, плаща. И той не знае нищо. Веригата се къса там: няма собственици, няма имена. Не виждам никакъв риск.

Привършваше последното парче тортиля със скариди, под светлината преминаваща през арката, под която косата й добиваше златист блясък. Понижаваше гласа си, като говореше. Тереса запали една цигара „Бисонте“.

— Нямам предвид подобен вид рискове — възрази тя.

Язиков беше съвсем ясен. Не искам да те лъжа, Теса, бяха думите му на терасата на Пуерто Банус. Камората, Мафията и Н’Дрангета[1] са сурови хора. Ако нещо се обърка, има много за губене. А от другата ти страна ще са колумбийците. Да. И те не са божи кравички. Не. Хубавото е, че италианците работят с хората от Кали, не толкова свирепи като безмозъчните същества от Меделин, Пабло Ескобар и цялата му шайка психопати. Ако влезеш в играта, то е завинаги. Не е възможно да слезеш от влак, който е в движение. Не. Влаковете са добри, щом в тях има клиенти. Лоши са, ако в тях пътуват неприятели. Не си ли гледала „От Русия с любов“?… Лошият, който се опълчва срещу Джеймс Бонд във влака, е руснак. Не ти отправям предупреждение. Не. Съвет. Да. Приятелите са приятели, докато… Казваше това, когато Тереса го прекъсна. Докато престанат да бъдат, довърши тя. Усмихваше се. Язиков се взря внимателно в нея, станал изведнъж сериозен. Ти си една много умна жена, Теса, каза той след известно мълчание. Учиш бързо, от всичко и от всички. Ще оцелееш.

— А Язиков? — попита Пати. — Той не участва ли?

— Той е хитър и благоразумен. — Тереса гледаше минувачите през арката към Аренал. — Както казваме в Синалоа, неговото е изпипана работа. Иска да участва, но не той да направи първата крачка. Ако ние влезем, ще се възползва. След като ние се заемем с транспорта, може да подсигури надеждно снабдяване на своите хора, при това добре контролирано. Но първо иска да провери системата. Италианците му дават възможността да опита с малък риск. Ако всичко действа добре, ще върви напред. Ако ли не, ще продължи както до сега. Не желае да компрометира позициите си тук.

— Заслужава ли си?

— Зависи. Ако го правим добре, ще са страшно много пари.

Пати беше кръстосала крак върху крак: пола „Шанел“, обувки с бежов ток. Поклащаше едното си стъпало, сякаш в такт с някаква музика, която Тереса не чуваше.

— Добре. Ти управляваш бизнеса — тя наклони глава на една страна. Бръчките се очертаха около очите й. — Затова е удобно да се работи с теб.

— Казах ти, че има рискове. Могат да ни видят сметката. И на двете.

Смехът на Пати накара сервитьорката на вратата да се обърне и да ги погледне.

— Веднъж вече ми я видяха. Така че решавай ти. Ти си моето момиче.

Продължаваше да я гледа по същия начин. Тереса не каза нищо. Взе чашата с виното и я поднесе към устните си. С вкуса на цигари в устата, виното й се стори горчиво.

— Казала ли си го на Тео? — попита Пати.

— Още не. Но той пристига в Херес тази вечер. Ще трябва да е в течение, разбира се.

Пати отвори чантата, за да плати сметката. Извади дебела пачка банкноти, съвсем не дискретно, някои паднаха на земята. Наведе се да ги събере.

— Разбира се — каза тя.

* * *

Имаше нещо от разговора с Язиков в Пуерто Банус, което Тереса не спомена пред приятелката си. Нещо, което я караше да се оглежда с прикрита боязън. Което я поддържаше с бистър ум и нащрек и което усложняваше сивите зазорявания, намиращи я все така будна. Носят се слухове, беше подхвърлил руснакът. Да. Неща. Някой ми каза, че питат за теб в Мексико. Поради неизвестна за мен причина — изгледа я изпитателно, казвайки това, — си събудила интереса на твоите сънародници. Или спомена. Питат дали си същата Тереса Мендоса, която е напуснала Кулиакан преди четири-пет години… Същата ли си?

Продължавай да говориш, беше помолила Тереса. Язиков сви рамене. Не зная много повече, каза той. Само че питат за теб. Приятел на един приятел. Да. Натоварили са го да провери в какви води плуваш сега, дали е истина, че напредваш в бизнеса. Че освен с хашиш, мислиш да се занимаваш и с кока. Очевидно в твоята страна има обезпокоени хора, защото колумбийците, след като твоите сънародници сега им затварят пътя към САЩ, могат да се насочат насам. Да. И една мексиканка, замесена в тази работа, случайно, разбира се, сигурно не им се нрави много. Не. Особено, ако вече я познават. Отпреди. Така че внимавай, Теса. В тази търговия да имаш минало не е нито зле, нито добре, стига да не привличаш много вниманието. А на теб нещата ти вървят прекалено добре, за да не го привличаш. Миналото ти, това, за което никога не говориш, не е моя работа. Ниет. Но ако си имаш неуредени сметки, винаги си изложена на опасността някой да поиска да се разплатите.

 

 

Преди много време, в Синалоа, Гуеро Давила я беше вземал със себе си на полет. Помнеше първия път. След като паркира бронкото, освети с фаровете му жълтия покрив на аерогарата и поздрави войниците на смяна до пистата, пълна с малки самолети, излетяха почти на зазоряване, за да видят как изгрява слънцето над планините. Тереса си спомняше Гуеро до себе си в кабината на „Чесна“-та. Слънчевите лъчи се отразяваха в зелените стъкла на тъмните му очила, ръцете му бяха върху лостовете за управление, двигателят мъркаше, образът на свети Малверде висеше на таблото — „Нека Господ да благослови пътя ми и да ми помогне да се върна“. И възвишенията на Сиера Мадре — в седефен цвят, златистите отблясъци във водите на реките и езерата, със зелените полета марихуана, плодородната равнина и морето в далечината. В онова утро, видяно там, от високото, с широко отворени от изненада очи, светът се стори на Тереса чист и красив.

Мислеше за това сега, в хотелската стая в Херес, на тъмно, само на светлината, идваща от градината и басейна, която открояваше завесите на прозореца. Тео Алхарафе вече си беше отишъл, гласът на Хосе Алфредо звучеше от малката стереоуредба до телевизора и видеото. Стоя в ъгъла на бара, пееше той. Слушам песента, която поръчах. Гуеро Давила й беше разказал, че Хосе Алфредо Хименес е умрял като пияница, композирайки последните си песни по баровете, а текстовете ги записвали негови приятели, защото вече не можел дори да пише. „Споменът за теб и аз“, се казваше тази песен. И по всичко изглеждаше, че е от последните.

Беше се случило това, което трябваше да се случи. Тео пристигна в късния следобед за подписването на документите за винарската изба „Фернандес де Сото“. После пиха по чашка, за да го отпразнуват. Първо една, после още няколко. Разхождаха се тримата, Тереса, Пати и той, из старата част на града, сред старинни дворци и църкви, по улици пълни с кръчмички и локали. На бара на един от тях, когато Тео се наведе да й запали цигарата, която току-що беше сложила в уста, Тереса почувства погледа на мъжа. От колко време, помисли тя изведнъж. От колко време не съм го правила. Харесваше й орловият му испански профил, мургавите, уверени ръце, усмивката, лишена от намерения и обвързаности. И Пати се усмихваше, макар и с далечна, различна усмивка. Примирена. Обречена. Точно когато приближаваше лице към ръцете на мъжа, които закриваха огънчето в шепата си, чу Пати да казва: трябва да тръгвам, сетих се, че имам спешна работа. Ще се видим по-късно. Тереса се обърна да й каже, не, почакай, идвам с теб, не ме оставяй тук. Но другата вече се отдалечаваше, без да погледне назад, с чанта, метната на рамо. Така че Тереса я изпрати с поглед, докато продължаваше да чувства погледа на Тео. В този момент се запита дали Пати и той си бяха говорили преди. Какво ли си бяха казали. Какво щяха да си кажат после. Не, отсече тя като с камшичен удар. Няма начин. Не трябва да смесвам напитките. Не мога да си позволя някои луксове. Аз също си тръгвам. Но нещо в кръста и корема я караше да остане: осезаем и силен порив, съставен от умора, самота, очакване, отпуснатост. Искаше да си почине. Да усети кожа на мъж, пръсти по тялото си, нечия уста, впита в нейната. Да изгуби инициативата за малко, да се остави в ръцете на някого, който да действа вместо нея. Който да мисли от нейно име. Тогава си спомни разполовената снимка, която носеше в чантата си, в портфейла. Момичето с големи очи, с ръката на мъжа на раменете й, чуждо на всичко, наблюдаващо света, сякаш от кабината на „Чесна“-та в седефено утро. Най-сетне се обърна, бавно, премислено. Докато го правеше си мислеше, гадни, мръсни мъже. Винаги сте готови и много рядко разсъждавате по въпроса. Беше напълно убедена, че рано или късно единият от двамата, или може би двамата, щяха да платят за това, което предстоеше да се случи.

Ето я сега, сама. Слушаше Хосе Алфредо. Всичко стана по предвидимия начин и спокойно, без излишни думи и ненужни гримаси. Толкова стерилно, колкото и усмивката на Тео, опитен, обигран и внимателен. Удовлетворителен в много насоки. И внезапно, почти в края на няколкото края, до които той я доведе, невъзмутимият разум на Тереса отново прозря, че я наблюдава — че се самонаблюдава, — както в други случаи, гола, най-сетне наситена, с разрошена коса паднала върху лицето, спокойна след възбудата, желанието и удоволствието, със съзнанието, че възможността да бъде притежавана от другите, отдаването й на тях, всичко това беше свършило при скалата на Леон. Хвана се, че мисли за Пати, за потреперването й, когато я целуна в устата в затворническата килия, за начина, по който ги гледаше, когато Тео запалваше цигарата й на бара. И си каза, че Пати навярно се стремеше към това. Да я тласне към самата нея. Към образа в огледалата, с онзи ясен поглед, без никога да се самозалъгва.

След като Тео си тръгна, тя застана под душа. Пусна много гореща вода, чиято пара запотяваше огледалото в банята. Натри кожата си със сапун, бавно, старателно. После се облече и излезе на улицата да се поразходи сама. Вървя напосоки, докато в една тясна уличка с прозорци с решетки, чу най-изненадващо мексиканска песен. Да залезе животът ми пред чаша вино. Не е възможно, рече си тя. Не е възможно това да се случва сега, тук. Вдигна лице и видя рекламния надпис на вратата: „Ел Мариачи“.

Мексиканска кръчма. Тогава се разсмя почти на глас, защото разбра, че животът и съдбата заплитат изкусни ходове, които понякога се оказват повече от очевидни. Дявол да го вземе. Бутна летящата врата и влезе в истинска кръчма с бутилки текила зад бара, с млад, пълничък келнер, който сервираше бира „Корона“ и „Пасифико“ на хората, които бяха там, и пускаше компактдискове на Хосе Алфредо. Поръча една „Пасифико“, само за да докосне жълтия й етикет. Поднесе бутилката към устните си, за да усети вкуса й, който й носеше толкова спомени. После поръча текила „Ерадура Репосадо“ и й я сервираха в истинско стъклено „кабалито“ — висока и тясна чашка. Сега Хосе Алфредо питаше „защо дойде да искаш от мен съчувствие, щом знаеш, че в живота пиша текста на последната си песен“. В този миг Тереса почувства пълно щастие, толкова силно, че се стресна. Поръча нова текила, после още една на сервитьора, който беше разпознал акцента й и й се усмихваше приветливо. „Когато седях по кръчмите, започна друга песен, не чувствах никаква болка“. Извади шепа банкноти от чантата си и каза на сервитьора да й даде една неотворена бутилка текила и че иска също да купи записите, които слушаха. Не мога да ви ги продам, каза момчето, учудено. Тогава тя извади още пари, после още и покри с тях бара пред смаяния сервитьор. Накрая й ги даде, бутилката, двойните компактдискове на Хосе Алфредо, казваха се „100-те класики“, четири диска със сто песни. Мога да купя всяко нещо, мина й нелепа мисъл през ума — или не чак толкова нелепа, в крайна сметка, — когато излезе от кръчмата с текилата, без да я интересува, че хората я виждат с бутилка в ръка. Отиде до стоянката на такситата — усещаше земята да се движи странно под краката й, — и се прибра в хотелската стая.

Там продължи. Бутилката беше почти преполовена, докато припяваше на текста на песента. „Слушах песен, която аз поръчах. Сервираха ми от моята текила. И мислите ми тръгват към теб.“ Светлините от градината и басейна оставяха стаята в полумрак, огряваха слабо намачканите чаршафи, ръцете на Тереса, държащи цигарите с хашиш в тях, посягащи към чашата и бутилката, които стояха на нощното шкафче. Кой не познава в този живот толкова познатата измяна, която ни оставя една лоша любов. Кой не идва в бара за своята текила и своята песен. Питам се коя съм сега, казваше си тя, помръдвайки безмълвно устни. Хей, здрасти, момиче. Питам се каква ме виждат останалите и дано да ме виждат от много, много далеч. Как беше това? Нужда от един мъж. Давай. Да се влюбиш. Вече не. Свободна, навярно това беше думата, макар да звучеше високопарно, преувеличено. Вече дори не ходеше на църква. Погледна нагоре, към тъмния таван и не видя нищо. Сервират ми вече последните капки в последната чаша, казваше в този момент Хосе Алфредо, казваше го и тя. Сега единствено ви моля да изсвирите още веднъж „Тази, която си отиде“.

Потръпна отново. Върху чаршафите, до нея, беше скъсаната снимка. Много студено беше да си свободна.

Бележки

[1] Калабрийската мафия. — Б.р.