Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга (15)

14.

Шапките ще се окажат в повече.

Истина беше, че сполуката идваше и си отиваше. След един успешен период, тази година започна зле и стана още по-зле през пролетта. Към лошия късмет се прибавиха и други проблеми. Един „Скаймастър 337“ с двеста килограма кокаин се разби близо до Табернас при нощен полет. Пилотът, поляк, загина при катастрофата. Това накара испанските власти да бъдат нащрек и да засилят въздушната охрана. Малко след това се стигна до разчистване на вътрешни сметки между мароканските трафиканти. Войската и Кралската жандармерия усложниха отношенията си с хората от Ел Риф. Няколко лодки бяха заловени при неясни обстоятелства от едната и от другата страна на Протока. Тереса трябваше да отпътува за Мароко, за да нормализира положението. Полковник Абделкадер Чаиб беше изгубил влияние след смъртта на стария крал Хасан II и създаването на сигурна мрежа от връзки с новите силни хора на търговията с хашиш отне известно време и доста пари. В Испания съдебният натиск, насърчаван от пресата и общественото мнение, стана по-силен. Някои от легендарните „амос до фариня“ в Галисия паднаха, дори могъщият клан Корбейра преживя затруднения. В началото на пролетта една операция на „Трансер Нага“ завърши с неочакван провал. В открито море, на средата на пътя от Азорските острови към нос Сан Висенте, търговският кораб „Аурелио Кармона“ беше заловен от митническата охрана, когато пренасяше в трюмовете си топове с промишлено платно в метални опаковки, чиято вътрешност беше натъпкана с оловни и алуминиеви пластини, за да не могат нито рентгеновите, нито лазерните лъчи да открият петте тона кокаин, скрити в тях. Не може да бъде, бяха думите на Тереса, когато узна за случилото се. Първо, да имат тази информация. Второ, защото от седмици следим шибания „Петрел“ — плавателния съд за абордаж на митниците, — и той не се е помръднал от базата си. Затова имаме наш човек там вътре и затова му плащаме. Тогава доктор Рамос, пушейки с такова спокойствие, сякаш не бяха изгубени пет тона, а кутия тютюн за лула, отвърна „Затова не излезе «Петрел», шефке. Оставиха го безгрижно на пристанището, за да им повярваме, и излязоха тайно с бойни екипи и със своите «Зодиаци» на един влекач, даден им от Търговския флот. Тия момчета знаят, че имаме внедрена къртица в Митническата охрана, и ни изиграха“.

Тереса беше обезпокоена от случилото се с „Аурелио Кармона“. Не заради залавянето на пратката — загубите се подреждаха в колона до тази с печалбите и се включваха в предвижданията за бизнеса, — а заради очевидния факт, че някой ги беше издал и че митниците разполагат със секретна информация. Този път ни се разказа играта, реши тя. Хрумваха й три възможности за предателството: галисийците, колумбийците и собствените й хора. Макар и без особени сблъсъци, съперничеството й с клана Корбейра продължаваше, дискретни подлагания на крак — нещо от рода на „чакам те, нищо няма да направя, за да те съборя, но ако се подхлъзнеш, сбогом и всичко най-хубаво“. Проблемът можеше да идва от тях, предвид общите им доставчици. Ако бяха колумбийците, работата беше лесна: само щеше да им подаде данните и те щяха да се задействат както си знаят, прочиствайки собствените си редици. Имаше и трета възможност — информацията да е изтекла от „Трансер Нага“. Предвид това, беше необходимо да вземе нови предпазни мерки: да ограничи достъпа до важната информация и да заложи капани с белязани данни, да проследи дирята и да види къде свършва. Но това отнемаше време. Да разпознае птичката по курешките й.

 

 

— Мислила ли си за Патрисия? — попита я Тео.

— Хей, не се заяждай. Не ставай гадняр.

Намираха се в Ла Алморайма, на един хвърлей от Алхесирас: стар манастир сред гъсто израсли коркови дъбове, превърнат в малък хотел с ресторант, където сервираха дивеч. Понякога отиваха там за ден-два и наемаха строгите и оскъдно мебелирани стаи, които гледаха към вътрешния двор. Бяха вечеряли еленски бут и круши с червено вино. Сега пушеха и пиеха коняк и текила. Нощта беше приятна за сезона, през отворения прозорец чуваха песента на щурците и ромона на стария фонтан.

— Не твърдя, че издава информация — каза Тео. — Само, че е станала приказлива. И неблагоразумна. И че се свързва с хора, над които нямаме контрол.

Тереса погледна навън, към лунната светлина, промъкваща се през листата на асмата, варосаните зидове и древните каменни арки. Още едно място, което й напомняше за Мексико. От това до разкриването на неща като онази работа с кораба има голяма разлика, каза тя. А и на кого би могла да го разкаже? Тео се вгледа в нея, без да отговори нищо. Не е нужно да го е казала специално на някой, каза той накрая. Виждаш каква е напоследък, изпада в безсмислени бълнувания и фантазии, в пристъпи на параноя, има странни прищевки. Много приказва. Достатъчни са една недискретност тук, един коментар — там, за да извади някой заключения. Преживяваме лош период, съдиите са по петите ни, над хората се оказва натиск. Дори Томас Пестаня се държи на разстояние в последно време, за всеки случай. Този тип вижда надалеч, като ревматиците, които предусещат дъжда. Все още можем да го управляваме, но ако има скандали, прекалено напрежение и нещата се объркат, накрая ще ни обърне гръб.

— Ще издържи. Знаем много за него.

— Това не винаги е достатъчно — Тео доби изражение на човек, опитен в светските работи. — В най-добрия случай ще го неутрализира, но няма да го принуди да ни сътрудничи… Има си свои проблеми. Прекалено много полицаи и съдии могат да го подплашат. А не е възможно да се купят всички полицаи и всички съдии — взря се в нея. — Дори ние не можем.

— Нали не искаш да хвана Пати и да я измъчвам, докато ни разкаже какво говори и какво — не?

— Не. Само те съветвам да я държиш настрани. Има всичко, от което се нуждае. Ще се разкайваме за грешката си, ако продължим да я държим в течение на всичко.

— Това не е вярно.

— Добре, почти на всичко. Влиза и излиза, като че ли е у дома си. — Тео докосна многозначително носа си. — Губи контрол. Отдавна е така. И ти също го губиш… Имам предвид контрола над нея.

Този тон, каза си Тереса. Не ми харесва този тон. Моят контрол си е моя работа.

— Пати продължава да ми е съдружничка — възрази тя, раздразнена. — И твоя шефка.

Шеговита усмивка заигра по устните на адвоката. Погледна я, сякаш се питаше дали говори сериозно. Но не каза нищо. Вашата история е много любопитна, беше споменал той веднъж. Тази странна връзка около приятелството, което е престанало да съществува. Ако имаш дългове, платила си ги многократно. Колкото до нея…

— Продължава да е влюбена в теб — каза накрая Тео след кратко мълчание, като разклащаше леко коняка в огромната си чаша. — Това е проблемът.

Думите му се изплъзваха тихо, почти една по една. Не се меси там, помисли си Тереса. Ти — не. Точно ти — не.

— Странно е, че го казваш — отвърна тя. — Тя ни запозна. Тя те доведе.

Тео сви устни. Отмести очи и отново я погледна. Изглежда, размишляваше. Приличаше на човек, който се двоуми между верността си към двама души или по-скоро премерва всяка една от тях. Една отдавнашна преданост, избледняла. С изтекъл срок.

— Познаваме се добре — рече накрая. — Или се познавахме. Затова зная какво говоря. От самото начало тя знаеше, че това между теб и мен ще се случи… Не зная какво е имало в Ел Пуерто де Санта Мария, нито ме интересува. Никога не съм те питал. Но тя не забравя.

— Въпреки това — настоя Тереса, — Пати ни сближи, теб и мен.

Тео задържа дъха си, сякаш щеше да въздъхне, но не го направи. Гледаше венчалната халка на лявата си ръка, подпряна на масата.

— Може би те познава по-добре, отколкото си мислиш — каза той. — Вероятно е решила, че се нуждаеш от човек в няколко аспекта на думата. И че с мен няма рискове.

— Какви рискове?

— Да се влюбиш. Да си усложниш живота — усмивката на адвоката омаловажаваше думите му. — Навярно ме е видяла като заместник, не като съперник. И според мен е била права. Никога не си ме оставяла да отида по-нататък.

— Този разговор започва да не ми харесва.

Сякаш беше чул Тереса, Поте Галвес се появи на вратата. Носеше мобилен телефон в ръката и беше по-мрачен от обичайното. Какво има, Пинто. Стрелецът изглежда не се решаваше, запристъпва от крак на крак, без да прекрачва прага. С цялото си уважение. Много съжалявам, че ви безпокоя, каза той накрая. Но ми се струва, че е важно. По всичко личи, че госпожица Пати има проблеми.

 

 

Беше повече от проблем, увери се Тереса в спешното отделение на болницата в Марбеля. Картината беше типична за събота вечер: линейки отвън, носилки, викове, хора в коридорите, сноване на лекари и медицински сестри. Намериха Пати в кабинета на дежурния лекар, явно разтревожена: сако, наметнато върху раменете, панталон в землист цвят, половин изпушена цигара, смачкана в пепелника, и друга в ръката й, контузия на челото, петна от кръв по ръцете и блузата й. Чужда кръв. Имаше и двама униформени полицаи в коридора, едно мъртво младо момиче на носилка и една кола, новият ягуар кабриолет на Пати, разбил се в едно дърво при завой на пътя за Ронда, с празни бутилки на пода и десет грама кокаин, пръснати по седалките.

— Един купон — обясни Пати. — … Идвахме от един шибан купон.

Изговаряше думите трудно и имаше объркан вид, сякаш не осъзнаваше какво е станало. Тереса познаваше мъртвата. Приличаше на циганка и в последно време придружаваше Пати навсякъде: едва бе навършила осемнадесет, но беше порочна, сякаш бе живяла петдесет години, много отракана и съвсем безсрамна. Беше починала на място, върхът на всичко, удряйки лицето си в предното стъкло, с вдигната пола, точно когато Пати я галела между краката, докато се движели със сто и осемдесет километра в час. Един проблем повече и един проблем по-малко, промърмори Тео хладно, като размени облекчен поглед с Тереса. Тялото на загиналото момиче беше там, покрито с чаршаф, оцветен в червено от едната страна на главата — половината от мозъка й, разправяха, останал върху гюрука, сред счупените стъкла. Но погледни го от добрата страна. Не е ли така?… В крайна сметка се отървахме от тази малка мръсница. От номерата й и шантажите й. Беше опасна компания, предвид обстоятелствата. Колкото до Пати, ако си припомним разговора дали да я оставят встрани от бизнеса, Тео се питаше какво би било, ако…

— Затвори си устата — каза Тереса — или кълна се, ще те убия.

Тези думи я стреснаха. Те излязоха неочаквано от устата й, без да разсъждава, изплю ги така, както й дойдоха: тихо, без мисъл или цел.

— Аз само… — започна Тео.

Усмивката му изведнъж беше замръзнала. Гледаше Тереса, сякаш я виждаше за първи път. Сетне се огледа наоколо разсеяно, страхуваше се да не би някой да е чул. Беше пребледнял.

— Само се пошегувах — каза накрая.

Не изглеждаше толкова привлекателен, когато бе така унизен. Или уплашен. Тереса не отвърна нищо. Той беше най-малката й грижа. Беше концентрирана в себе си. Ровеше навътре, търсеше лицето на жената, която беше говорила вместо нея.

 

 

За щастие, потвърдиха полицаите пред Тео, Пати не е била на волана, когато колата е излетяла от завоя. Това премахваше опасността да бъде съдена за непредумишлено убийство. Кокаинът и останалото можеха да се уредят с пари, много такт, уместна юридическа намеса и подходящ съдия, стига пресата да не се намесваше много. Жизненоважна подробност. Защото тези неща, каза адвокатът — поглеждаше крадешком от време на време към Тереса със замислен вид, — започват с новина, забутана сред криминалната хроника и завършват със заглавия на първа страница. Така че внимавайте. По-късно, след като приключиха с формалностите, Тео започна с телефонните разговори. Зае се първо с полицаите — за щастие бяха общинските, на подчинение на кмета Пестаня, а не онези от пътна полиция, — докато Поте Галвес докарваше черокито до вратата. Изведоха Пати много дискретно, преди някой да си е развързал езика и някой журналист да е надушил каквото не трябва. В колата, облегната на Тереса, с отворен прозорец, за да я освежи нощният въздух, Пати малко се оживи. Съжалявам, повтаряше тя тихо. Фаровете на колите в насрещното движение осветяваха на моменти лицето й. Съжалявам за нея, каза с глух, унил глас, като плетеше език. Съжалявам за момичето. Съжалявам и за теб, Мексиканке, добави тя след кратка пауза. Въобще не ми пука за твоето съжаление, отговори Тереса, мрачно гледаща светлините на колите през рамото на Поте Галвес. Съжалявай за скапания си живот.

Пати се отмести и облегна глава на стъклото на прозореца. Не каза нищо. Тереса се размърда неловко. През последния час за втори път беше казала нещо, което не искаше да казва. Освен това не беше вярно, че е истински ядосана. И не беше ядосана толкова на Пати, колкото на себе си. В действителност тя беше, или смяташе, че беше, отговорна за всичко. За почти всичко. Така че взе ръката на приятелката си, толкова студена, колкото и тялото, което остана под чаршафа с кървавите петна. Как си, попита я тихо. Добре, отвърна другата, без да се отмества от прозореца. Облегна се на Тереса едва на слизане от джипа. Щом я сложиха да легне, без да я събличат, тя потъна в неспокоен сън, като потреперваше и стенеше. Тереса остана при нея, седнала на едно кресло до леглото. Време за три цигари и голяма чаша текила. Мислеше. Стоеше почти на тъмно, дръпнатите завеси на прозореца откриваха звездното небе и далечните светлини, движещи се в морето, някъде зад градината и плажа. Накрая стана, възнамеряваше да отиде в спалнята си. Но на вратата размисли и се върна. Легна до приятелката си на ръба на леглото, съвсем тихо, за да не я събуди, и остана дълго така. Чуваше мъчителното й дишане. И продължаваше да мисли.

 

 

— Будна ли си, Мексиканке?

— Да.

След като зашепна, Пати се приближи малко. Докосваха се.

— Съжалявам.

— Не се безпокой. Заспивай.

Пак тишина. От цяла вечност не бяха оставали така, двете, спомни си тя. Почти от Ел Пуерто де Санта Мария. Или без почти. Лежеше неподвижна, с отворени очи, заслушана в неравномерното дишане на приятелката си. Сега и другата не спеше.

— Имаш ли една цигара? — попита Пати, след известно време.

— Само от моите.

— Става и от твоите.

Тереса се надигна, отиде до чантата си на шкафа и извади две цигари „Бисонте“ с хашиш. Като ги запали, пламъкът освети лицето на Пати, виолетовия хематом на челото й. Подутите, сухи устни. Уморените й, подпухнали очи се взираха в Тереса.

— Вярвах, че можем да го направим, Мексиканке.

Тереса легна отново по гръб на ръба на леглото. Взе пепелника от нощното шкафче и го сложи на корема си. Вършеше всичко бавно, без припряност.

— Направихме го — каза тя накрая. — Стигнахме много далеч.

— Нямах предвид това.

— Тогава не зная за какво говориш.

Пати се размърда до нея, смени положението си. Обърнала се е към мен, помисли си Тереса. Гледа ме в тъмнината. Или си ме спомня.

— Въобразих си, че ще мога да го понеса — каза Пати. — Ти и аз заедно, по този начин. Вярвах, че ще потръгне.

Колко странно беше всичко, разсъждаваше Тереса. Полковник О’Фарел. Тя самата. Колко странно и колко далечно. И колко трупове зад гърба им, по пътя. Хора, които убиваме, без да го желаем, докато живеем ние.

— Никой никого не е излъгал — докато говореше, приближи цигара до устните си и видя пламъчето да присветва между пръстите й. — … Намирам се там, където винаги съм била — изпусна дима, след като го задържа в дробовете си. — Никога не съм искала…

— Наистина ли мислиш така?… Че не си се променила?

Тереса клатеше раздразнено глава.

— Относно Тео… — подхвана тя.

— Мили Боже — смехът на Пати беше презрителен. Тереса усещаше как се клати до нея, сякаш смехът я разтърсваше. — По дяволите Тео.

Пак замълчаха, този път за по-дълго. После Пати отново заговори тихо.

— Спи с други… Знаеше го, нали?

Тереса сви рамене — външно и на ум, сигурна, че приятелката й не можеше да забележи нито едното, нито другото. Не го знаех, каза си на ум. Може би подозирах, но не това беше въпросът. И никога не е бил.

— Никога нищо не съм очаквала — продължи Пати замечтано. — … Само ти и аз. Както преди.

На Тереса й се прииска да е жестока. Заради Тео.

— Щастливото време в Ел Пуерто де Санта Мария, нали? — каза тя злонамерено. — … Ти и твоят блян. Съкровището на абат Фариа.

Никога преди не беше иронизирала този спомен. Никога по този начин. Пати замълча.

— Ти беше част от този блян, Мексиканке — каза накрая тя.

Звучеше като оправдание и упрек. Но не ти се падна тази карта, рече си Тереса. Това не е моята игра и никога не е била. Така че, майната му.

— Въобще не ми пука — каза. — Не съм молила да бъда там. Ти реши така, не аз.

— Вярно е. Понякога животът се обръща и ти отпуска желаното.

И това не е моят случай, помисли си Тереса. Аз нищо не съм желала. Това е най-големият парадокс на проклетия ми живот. Загаси цигарата, завъртя се към нощното шкафче и остави пепелника.

— Никога не съм можела да избирам — изговори отчетливо тя. — Никога. Нещо идваше и трябваше да се справям с него. Това е.

— А аз къде съм?

Това беше въпросът. Наистина, разсъждаваше Тереса, всичко се свеждаше до това.

— Не зная… В един момент изостана, по течението надолу.

— А ти в един момент се превърна в кучка.

Настъпи дълго мълчание. Лежаха неподвижни. Ако чуя шума на ключалка, помисли си Тереса, или стъпките на надзирателка по коридора, бих повярвала, че съм в Ел Пуерто. Стар нощен приятелски ритуал. Едмон Дантес и абат Фариа, кроящи планове за освобождаването и бъдещето си.

— Вярвах, че имаш, каквото желаеш — каза тя. — Грижех се за интересите ти, дадох ти възможност да спечелиш много пари… Поемах рискове и работех. Не е ли достатъчно?

Пати не отговори веднага.

— Аз бях твоя приятелка.

— Ти си ми приятелка — подчерта Тереса.

— Бях. Ти не спря, за да погледнеш назад. Има неща, които никога…

— Да му се не види. Сега пък играеш роля на наскърбена съпруга, защото мъжът й работи много и не мисли за нея, колкото е необходимо… Натам ли клониш?

— Никога не съм искала…

Тереса усещаше, че ядът й нараства. Защото само това можеше да бъде, каза си тя. Другата нямаше право и тя се гневеше. Полковника, или това, което беше сега, щеше да й увеси на шията дори мъртвата от тази нощ. И за това трябваше да подписва чек. Да плаща сметката.

— Проклета да си, Пати. Не ми излизай с номера от сапунени сериали.

— Разбира се. Бях забравила, че разговарям с Кралицата на Юга.

Беше се изсмяла тихо и пресекливо след тези думи. Затова гласът й прозвуча още по-хапливо и не подобри нещата. Тереса се надигна на лакът. Сляпа ярост пулсираше в слепоочията й. Главоболие.

— Какво ти дължа?… Кажи го най-сетне, в лицето ми. Кажи и ще ти платя.

Пати беше неподвижна сянка, очертана от светлината на луната, която надничаше през прозореца.

— Не става дума за това.

— Така ли? — Тереса се приближи още. Можеше да усети дъха й. — … Зная за какво става дума. Затова ме гледаш странно, защото си мислиш, че си преглътнала много в замяна на малко. Абат Фариа разкри тайната си не на този, на когото трябваше… Нали?

Очите на Пати блестяха в мрака. Мек блясък, отражение на светлината навън.

— Никога за нищо не съм те упреквала — каза тя съвсем тихо.

Луната в очите й ги правеше уязвими. А може би не е луната, помисли си Тереса. Вероятно и двете се излъгахме още в началото. Полковник О’Фарел и нейната легенда. Внезапно я напуши смях, докато си мислеше колко млада и колко глупава е била. После я връхлетя прилив на нежност, който я разтърси до върха на пръстите и устните й леко се разтвориха от изненада. Избликът на негодувание дойде след това, като помощ, изход, утеха, дадени от другата Тереса, която винаги я дебнеше в огледалата или сянката. Вкопчи се в тях с облекчение. Нуждаеше се от нещо, което да заличи тези особени три секунди, да ги задуши с категорична жестокост като с удар със секира. Изпита абсурден порив да се обърне с ярост към Пати, да застане над нея, да я разтърси грубо, да разкъса нейните и своите дрехи и да й каже, сега ще си го получиш, веднъж завинаги и най-сетне ще сключим мир. Но знаеше, че не е това. Че нищо не се плащаше така. Че вече бяха прекалено далеч една от друга, вървяха по пътища, които никога нямаше да се пресекат. И в това двойно просветление пред себе си, тя отгатна, че Пати го разбираше така, както и тя.

— И аз не зная накъде отивам — каза тя. После се приближи към тази, която беше нейна приятелка и я прегърна мълчаливо. Усещаше нещо непоправимо прекършено в себе си. Безпределно отчаяние. Сякаш момичето от скъсаната снимка, с големите, учудени очи, беше се върнало и плачеше вътре в нея.

— Тогава гледай да не разбереш, Мексиканке… Защото можеш и да стигнеш.

Останаха прегърнати и неподвижни през остатъка на нощта.

 

 

Пати О’Фарел се самоуби три дни по-късно, в къщата си в Марбеля. Прислужницата я откри в банята, гола, потопена до брадичката в студена вода. На шкафчето и по земята намериха няколко опаковки от сънотворни и бутилка уиски. Беше изгорила всичките си книжа, снимки и лични документи в камината, но не остави прощално писмо. Нито за Тереса, нито за другиго. Напусна всичко като човек, който се измъква тихо от стаята и притваря леко вратата, за да не вдига шум.

 

 

Тереса не отиде на погребението. Дори не видя трупа. Следобеда, когато Тео Алхарафе й съобщи новината по телефона, тя се качи на „Синалоа“, сама, единствено с екипажа и Поте Галвес. Прекара два дни в открито море, седнала на шезлонг на задната палуба. Гледаше дирята на кораба, без да отрони дума. Дори не чете. Съзерцаваше морето, пушеше. Понякога пиеше текила. От време на време по палубата отекваха стъпките на стрелеца, който я наобикаляше отдалеч. Отиваше при нея само в часовете за обяд или вечеря. Не казваше нищо, подпираше се на борда и чакаше, докато шефката му правеше отрицателен знак с глава и той отново изчезваше. Или отиваше да й занесе яке, когато облаците закриеха слънцето или то залязваше зад хоризонта и студът се усилваше. Екипажът стоеше още по-надалеч. Несъмнено синалоецът ги беше инструктирал и те се опитваха да не й се пречкат. Капитанът говори с Тереса само два пъти: първия път, когато тя се качи и нареди да плават, „докато ви кажа стига, и не ми пука накъде“, втория, когато два дни по-късно се качи на мостика и каза „да се връщаме“. През тези четиридесет и осем часа Тереса не задържа мисълта си за пет поредни секунди нито върху Пати, нито върху нещо друго. Всеки път, когато образът на приятелката й я навестяваше, вълна, чайка, носеща се в далечината, светлината, отразяваща се в морето, мъркането на мотора под палубата, вятърът, развяващ косите пред лицето й, заемаха цялото полезно пространство на мисълта й. Голямото предимство на морето е, че можеш да прекараш часове, гледайки го, без да разсъждаваш. Без да си спомняш. Можеш дори да накараш спомените да останат в дирята на плаващия съд с лекотата, с която те идват, да пресекат пътищата си с твоя без последици, подобно на корабни светлини в нощта. Тереса го беше научила от Сантяго Фистера: това се случва само в морето, защото то е жестоко и егоистично като човешките същества, освен това в своята простота не познава смисъла на сложни думи като жалост, рани и угризения. Навярно затова успокоява болките. Можеш да се разпознаеш в него или да се оправдаеш, докато вятърът, светлината, полюшването, плисъкът на водата в корпуса извършват чудото да отдалечат, да успокоят всяка скръб, всяка рана и всяко угризение, докато болката изчезне.

 

 

Накрая времето се промени. Барометърът се понижи с пет милибара за пет часа. Задуха силен източен вятър. Капитанът поглеждаше Тереса, седнала отзад на кораба и после поглеждаше Поте Галвес. Така че последният отиде и й каза, времето се разваля, господарке. Може би ще искате да дадете някаква заповед. Тереса го погледна, без да каже нищо. Стрелецът се върна при капитана и сви рамене. Тази нощ, когато източният вятър набра сила от шест-седем възела, „Синалоа“ продължи да плава, клатушкайки се, с намалена наполовина мощност, с галс към вълните и вятъра, а пяната заливаше в тъмнината предната част на яхтата и мостика. Тереса стоеше в кабината, беше изключила автоматичния пилот и управляваше руля, осветена от червеникавата светлина на поставката с компаса, с едната ръка на кормилото, с другата — на лоста на двигателите. В това време капитанът, вахтеният и Поте Галвес, който се чувстваше страшно зле, я наблюдаваха от задната каюта, вкопчени в столовете и масата, и разливаха кафето си всеки път, когато „Синалоа“ се накланяше ужасяващо на едната или на другата страна. На три пъти Тереса излиза на чист въздух, брулена от вятъра, за да повръща през борда. Връщаше се на руля, без да продума, с разрошена, мокра коса, със сенки от безсъние около очите и запалваше нова цигара. Никога преди не й беше ставало лошо. Времето се успокои на разсъмване, вятърът намаля и сива светлина изглади жестокото море, превръщайки го в оловна повърхност. Тогава тя заповяда да се връщат към пристанището.

 

 

Олег Язиков дойде по времето за сутрешна закуска. Джинси, разкопчано тъмно сако, поло, спортни обувки. Рус и як, както винаги, макар в последно време да беше се поразширил в кръста. Тереса го прие на верандата към градината, срещу басейна и моравата, простираща се под върбите до зида покрай плажната ивица. Почти два месеца не се бяха виждали, от една вечеря, на която Тереса го предупреди за неизбежното затваряне на „Юръпиън Юниън“, руска банка в Антигуа, използвана от Язиков за прехвърляне на фондове в Америка. Това спести на мъжа от Солнцево някои проблеми и много пари.

— Колко време мина, Теса. Да.

Този път той беше поискал да се срещнат. Телефонно обаждане предишната вечер. Не се нуждая от утеха, беше нейният отговор. Не става дума за това, отвърна руснакът. Ниет. Само малко по бизнес и малко по приятелски. Знаеш. Да. Както обикновено.

— Искаш ли една чашка, Олег?

Руснакът, който си мажеше препечена филия с масло, остана загледан в текилата на Тереса до чашата й с кафе и в пепелника с четири угарки. Тя беше по анцуг, облегната на плетения стол, протегнала боси крака върху мозайката с цвят на охра. Разбира се, че не искам чашка, каза Язиков. Не в този час, за Бога. Аз съм само гангстер от бившия СССР. Не мексиканка с двоен стомах. Да. От гъвкав азбест. Далеч не съм такъв „мачо“ като теб.

Разсмяха се. Виждам, че можеш да се смееш, каза Язиков, изненадан. А защо да не мога, отвърна Тереса, издържайки на светлия поглед на мъжа. Във всеки случай, имай предвид, че за нищо на света няма да говорим за Пати.

— Не съм дошъл за това — Язиков си сипа кафе и задъвка замислено препечената си филия. — Има неща, които трябва да ти разкажа. Няколко.

— Първо закуси.

Денят беше светъл и водата в басейна отразяваше турскосиньото небе. Хубаво беше на верандата, сгряна от източното слънце, сред храстите, бугенвилеите и буйните цветя, огласена от птичи трели. Изядоха филиите, без да бързат, изпиха кафето, Тереса изпи и текилата. Бъбреха за незначителни неща и съживяваха отдавнашната си връзка, както правеха обикновено, когато бяха само двамата: съучастнически мимики, споделени кодове. Двамата се познаваха добре. Знаеха кои думи трябваше да се кажат и кои — не.

— Първо най-важното — каза Язиков по-късно. — Има една поръчка. Нещо голямо. Да. За моите хора.

— Това означава абсолютен приоритет.

— Харесва ми тази дума. Приоритет.

— Трябва ви трева?

Руснакът поклати отрицателно глава.

— Хашиш. Шефовете ми се сдружиха с румънците. Искат да снабдят няколко пазара там. Да. С един удар. Да покажат на ливанците, че има и други доставчици. Нужни са им двадесет тона. Марокански. Първо качество.

Тереса сбърчи вежди. Двадесет хиляди килограма са много, каза тя. Първо трябва да се набавят, а моментът не е особено подходящ. При тези политически промени в Мароко още не е ясно на кого може да се има доверие и на кого не. Тя дори държеше малко количество кокаин в Агадир от месец и половина, не се осмеляваше да го пипа, преди нещата да й се изяснят. Язиков слушаше внимателно и накрая направи гримаса в знак на съгласие. Разбирам. Да. Ти решаваш, отбеляза той. Но ще ми направиш голяма услуга. Моите хора имат нужда от този „шоколад“ до един месец. И съм договорил цени. Чу ли. Добри цени.

— Цените са последна грижа. С теб те нямат значение.

Мъжът от Солнцево се усмихна и каза „благодаря“. После влязоха в къщата. В дъното на хола, обзаведен с кожени кресла и ориенталски килими, се намираше кабинетът на Тереса. Поте Галвес се появи в коридора, погледна Язиков, без да каже дума, и отново изчезна.

— Как е твоят ротвайлер? — попита руснакът.

— Е, още не ме е убил.

Смехът на Язиков изпълни хола.

— Кой би казал — подхвърли. — Когато го видях за първи път.

Отидоха в кабинета. Всяка седмица къщата беше преглеждана от един специалист по електронен контрашпионаж, човек на доктор Рамос. Дори и при това положение там нямаше нищо компрометиращо, само работна маса, компютър с безукорно чист харддиск, големи шкафове с морски карти, географски карти, годишни справочници и последното издание на сборника „Океански маршрути за света“. Навярно бих могла да го направя, каза си Тереса. Двадесет тона. Петстотин пакета от по четиридесет килограма. Камиони за превозването от планините на Ел Риф до крайбрежието, един голям кораб, масирано товарене в марокански води, при много добра координация на местата и точните часове. Пресметна бързо: две хиляди и петстотин мили между Алборан и Констанца, на Черно море, през териториалните води на шест страни, включително егейските протоци Дарданелите и Босфора. Това изискваше проверка на логистиката и точност на тактиката. Много предварителни разходи. Дни и нощи на работа за Фарид Латакия и доктор Рамос.

— Става — рече накрая тя, — стига да ми осигуриш безпрепятствено разтоварване на румънското пристанище.

Язиков кимна. Разчитай на това, рече той. Изучаваше картата Imray М20, тази на източното Средиземноморие, разстлана на масата. Изглеждаше разсеян. Може би ще е уместно, намекна той накрая, да обмислиш добре с кого ще подготвиш тази операция. Да. Каза го замислено, без да отмества поглед от картата. Изчака още малко и едва тогава вдигна очи. Да, повтори той. Тереса разбра посланието. Беше го разбрала от първите думи. Това „може би ще е уместно“ беше знак, че нещо не беше наред в цялата работа. Да обмислиш добре. С кого ще подготвиш. Тази операция.

— Хайде, давай — каза тя. — Разкажи ми всичко.

Съмнителен сигнал на екрана на радара. Старата празнота в стомаха, познато усещане, внезапно стана по-дълбока. Има един съдия, каза Язиков. Мартинес Пардо, познаваш го прекрасно. От „Аудиенсия Насионал“. По петите ни е и не от скоро. На теб, на мен. На други. Но си има предпочитания. Ти си му любимката. Работи с градската полиция, с митническата охрана. Да. И натиска здраво.

— Кажи каквото имаш да ми казваш — Тереса ставаше нетърпелива.

Язиков я гледаше и не се решаваше. Отмести очи към прозореца, накрая пак се обърна към нея. Имам хора, които ми разправят разни работи, поде той. Плащам и те ме информират. Онзи ден някой е говорил в Мадрид за твоята последна работа. Да. Заловения кораб. На това място Язиков се спря, направи няколко крачки из кабинета, забарабани с пръсти по морската карта. Поклащаше леко глава, сякаш намекваше: приеми това, което ще ти кажа, внимателно, като с пинсети, Теса. Не отговарям дали е истина или не.

— Струва ми се, че галисийците са ме накиснали — изпревари го тя.

— Не. Според това, което ми беше разказано, информация не е изтекла оттам. — Язиков направи дълга пауза. — … Излязла е от „Трансер Нага“.

Тереса искаше да възрази, да каже, че е невъзможно, че е проверила основно всичко. Но не го направи. Олег Язиков никога не би й разправял клюки. Направи набързо някои връзки, запрехвърля хипотези, въпроси и отговори. Започна да възстановява факти. Но руснакът вече караше направо. Мартинес Пардо притиска някого от твоето обкръжение, продължи той. В замяна на имунитет, пари или кой знае на какво. Може да е истина, може да е вярно само отчасти. Не зная. Но източникът ми е първокласен. Да. Никога досега не ме е подвеждал. И като имаме предвид, че Патрисия…

— Тео е — прошепна тя внезапно.

Язиков остана със зяпнала уста. Знаела си, каза той учуден. Но Тереса отрече с поклащане на глава. Пронизваше я странен студ, който нямаше нищо общо с босите й крака на килима. Обърна се с гръб към Язиков и загледа вратата, сякаш самият Тео щеше да влезе всеки момент. Кажи ми как, по дяволите, питаше зад нея руснакът. Ако не си го знаела, защо сега го знаеш. Тереса мълчеше. Не го знаех, мислеше тя. Но е вярно, че сега изведнъж го зная. Такъв е шибаният живот, такива са мръсните му шеги. Дявол да го вземе. Беше съсредоточена, опитваше се да подреди мислите си според разумните приоритети. Не беше лесно.

— Бременна съм — каза тя.

 

 

Излязоха да се разходят по плажа. Поте Галвес и един от бодигардовете на Язиков ги следваха от разстояние. Имаше мъртво вълнение. Водата се пенеше около облите камъни и мокреше нозете на Тереса, все още боса. Вървяха близо до брега. Водата беше много студена, но от нея се чувстваше по-добре. С буден ум. Вървяха така на югоизток, по мръсния пясък, който се простираше сред камъни и водорасли до Сотогранде, Гибралтар и Протока. В продължение на няколко крачки говореха, после мълчаха, премисляйки казаното и премълчаното. И какво ще правиш, беше попитал Язиков, когато най-сетне осмисли новината. С едното и с другото. Да. С детето и с бащата.

— Още не е дете — възрази Тереса. — Още не е нищо.

Язиков кимна, сякаш тя беше потвърдила мислите му. Във всеки случай това не разрешава другото. То е само едната половина на проблема. Тереса се обърна, отмахна косата от лицето си и го изгледа внимателно. Не съм казала, че първата половина е разрешена, уточни тя. Само казвам, че още не е нищо. Още не съм взела решение кое ще бъде, и кое — не.

Руснакът се взираше в нея, търсеше по лицето й вълнение, нови, непредвидени знаци.

— Страхувам се, че не мога. Теса. Да ти дам съвет. Ниет. Не е по моята част.

— Не те моля за съвет. Само да се разхождаш с мен, както винаги.

— Това мога — Язиков най-сетне се усмихна, рус, добродушен, като мечок. — Да. Да го направя.

Една рибарска лодка беше изкарана на пясъка. Тереса винаги минаваше покрай нея. Боядисана в бяло и синьо, много стара и занемарена. Имаше дъждовна вода на дъното, пластмасови боклуци и празна бутилка от безалкохолна напитка. При носа, изтъркан, едва се четеше надписът:

 

„Надежда“.

 

 

— Никога ли не се уморяваш, Олег?

Понякога, отговори руснакът. Но не е лесно. Не. Да кажа, стигнах дотук, оставете ме да се оттегля. Имам жена, додаде той. Много красива. Мис Санкт Петербург. Син на четири години. Достатъчно пари, за да живея до края на дните си без проблеми. Да. Но съществуват съдружници. Отговорности. Задължения. И не всички биха приели, че се оттеглям. Не. Недоверчиви са по природа. Ако си тръгнеш, ще ги уплашиш. Знаеш прекалено много за прекалено много хора. И те знаят прекалено много за теб. Ти си потенциална опасност. Да.

— Каква представа извиква у теб думата „уязвим“? — попита Тереса.

Мъжът помисли малко. Не го владея добре, рече накрая. Испанския. Но зная какво имаш предвид. Едно дете те прави уязвим.

— Кълна ти се, Теса, че никога не съм изпитвал страх. От нищо. Нито дори в Афганистан. Не. Онези луди фанатици и тяхното „Аллах акбар“, което смразява кръвта. Не. Не се страхувах и когато започнах. Бизнеса. Но откакто се е родил синът ми, зная какво е страх. Да. Когато нещо не се получи, вече не е възможно. Не. Да оставиш нещата, както са си. Да побегнеш.

Беше се спрял и гледаше морето, облаците, отместващи се бавно на запад. Въздъхна носталгично.

— Хубаво е да побегнеш — каза той. — Когато се налага. Ти го знаеш по-добре от всеки друг. Да. Само това си правила в живота си. Да бягаш. С желание или без.

Продължаваше да съзерцава облаците. Вдигна ръце на височината на раменете си, сякаш искаше да прегърне Средиземно море, после ги отпусна безпомощно и се обърна към Тереса.

— Ще го задържиш ли?

Погледна го, без да отговори. Шум на вода и студена пяна в нозете й. Язиков се беше втренчил в нея, отвисоко. Тереса изглеждаше много мъничка до огромния славянин.

— Какво беше детството ти, Олег?

Той се почеса по тила, изненадан. Неловко му беше. Не зная, отвърна мъжът. Като на всички в Съветския съюз. Нито лошо, нито добро. Пионерчета, училище. Да. Карл Маркс. Социализъм. Лошият американски империализъм. Такива неща. Много варено зеле, доколкото си спомням. И картофи. Много картофи.

— Аз познавам продължителния глад — каза Тереса. — Имах само един чифт обувки, майка ми позволяваше да ги слагам само за училище, докато ходех.

Крива усмивка се появи на устните й. Майка ми, повтори вглъбена в мислите си. Усещаше старо озлобление да я пробожда отвътре.

— Съдираше ми кожата от бой, когато бях малка — продължи тя. — … Беше алкохоличка и нещо като проститутка, след като баща ми я остави… Караше ме да нося бири на приятелите й, влачеше ме за косата, раздаваше удари и ритници. Пристигаше в малките часове на нощта с шайката си, смеейки се безсрамно. Или пък идваха да я търсят, блъскаха по вратата, пияни… Загубих девствеността си, преди да загубя невинността си, беше с няколко момчетии, някои по-малки от мен…

Замълча внезапно, остана така дълго, с разрошена коса, паднала пред лицето. Усещаше как яростта бавно се разтапя в кръвта й. Вдиша дълбоко и тя изчезна напълно.

— Колкото до бащата — каза Язиков, — предполагам, че става дума за Тео.

Тя отвърна на погледа му, без да проговори. Безчувствена.

— Това е втората част — въздъхна отново руснакът. — На проблема.

Тръгна, без да се обърне и да провери дали Тереса го следва. Тя го гледа известно време как се отдалечава, после пое след него.

— Едно нещо научих във войската, Теса — заговори Язиков замислен. — Във вражеска територия е опасно да оставяш багаж зад гърба си. Съпротива. Неприятелски ядра. Консолидацията на терена изисква елиминирането на конфликтните точки. Да. Фразата е дословна. Регламентирана. Повтаряше я моят приятел сержант Скобелцин. Да. Всеки ден. Преди да му прережат гърлото в долината на Паншир.

Пак беше спрял и отново я гледаше. Дотук мога да стигна аз, казваха светлите му очи. Другото си е твоя работа.

— Оставам сама, Олег.

Стоеше неподвижна срещу него, вълните подкопаваха пясъка под краката й, когато се оттегляха назад. Мъжът се усмихна приятелски. Тъжно.

— Колко странно, че казваш това. Мислех, че винаги си била сама.