Димо Кисьов
И ние спортувахме (8)

VIII
Не се навеждай навън

Вентлер си взе отпуска и от сутрин до вечер се занимаваше с футболистите. На всяка цена реши да измъкне тима от опашката и дори да атакува челните места в таблицата за първенството. Момчетата се обнадеждиха, защото досега имаха само една загуба — от „Буря“.

— И те ще ни паднат — палеше се мосю Мишел и чертаеше с пръчка по земята разни тактики, които много не се харесваха на треньора, понеже му се струваха неизпитани.

— Ако бековете напуснат свои зони и отиват вкарват голове, нас всички смеят се… Разбирам, играем с ниски топки и дълги пасове, но щом играчи разбъркат свои места, много лошо… стане.

— Нищо лошо няма да стане — убеждаваше го Мишел. — Ако някой играч от отбраната прецени, че може да води топката в противниковото поле, друг играч ще го замести. Нашите момчета трябва да бъдат еднакво добри в нападение и в отбрана.

— Англичани не так играят, а англичани добър футбол… — песимистично клатеше глава треньорът.

Мишел настояваше да не копираме чужди тактики, а да си създадем своя, която да обърква сметките на противниците.

Всички играчи взимаха живо участие в споровете. На голмайсторите от нападението не им беше много приятна тактиката на Мишел, но в замяна на това бековете и халбеците я подкрепяха, защото и на тях им се искаше да вкарват голове.

Вентлер държеше на своето, да не се правят „луд работи“, и поиска да се свика управителния съвет на клуба. Бай Доре и Яким нищо не разбираха от разни футболни тактики, обаче подкрепиха Мишел и на треньора му увисна носът.

Левака, който поради това, че знаеше да шутира само с левия крак, играеше ляво крило, се ужаси, когато веднъж Мишел настоя да шутира само с десния крак. На тази тренировка Левака беше по-жалък и от Станко.

— Виждаш ли какъв си инвалид — натри му муцуната Бизо. — Ако играеш и с десния както с левия, двойно повече голове ще вкарваш.

Левака скръцна със зъби, погледна с ненавист десния си крак и от яд така ритна вратата с него, че три дни пръстите го боляха и нокътят на палеца му падна.

Той не обичаше подигравките и за да докаже, че не е инвалид, оставаше след тренировките и вдигаше по петдесет корнера с десния крак, а ние тичахме и му връщахме топката. Хитрецът си беше измислил и тактика. Разстилаше един вестник пред вратата и докато пратената от корнера топка не паднеше поне десет пъти на него, не си отиваше. Отначало Бизо му се смееше, но след седмица и той започна да остава след тренировка. Левака вдигаше корнери, Бизо стоеше върху вестника и вкарваше голове с глава.

И на бековете не им беше лесно. Те искаха да вкарват голове, но само кършеха клоните на тополите и рядко уцелваха вратата.

Всички разбраха, че на мачове винаги са ритали наслука.

Мишел беше пенсионер, нямаше си друга работа и всеки ден измисляше по нещо, което треньорът отначало отричаше и накрая прилагаше.

Обикновено при мачове нападателите си стояха в противниковото поле, оправяха си гащетата, стягаха връзките на обущата си, гледаха как отбраната се мъчи и чакаха топката да им дойде наготово. Обаче Мишел така ги размърда, че дори на Бизо му се втръсна да тича от едната до другата врата.

— Какво стана? Никой вече не може да разбере крило ли е, бек ли е или инсайт — веднъж се оплака той на Вентлер, но треньорът, изглежда, вече се беше сдушил с Мишел и не му обърна внимание.

И ние, по-малките, си изнамирахме разни тактики. Шебека измисли начин да рита и легнал. Тича, тича и щом види, че някой го засече, легне на гръб, ритне топката през главата си и докато вратарят се усети — голчето станало. Той така се увлече в изобретения, че предложи да се измени футболният правилник и се въведе още едно наказание: биене на дузпа с пета и с гръб към вратата. А Коко пък измисли цяла нова игра — футбол с велосипеди. На него му се играеше футбол, а нито за миг не искаше да се раздели с колелото си.

От половин месец той беше вече собственик на велосипед. Трогнат от упоритостта му да се моли за едно кръгче, бай Доре отиде на битпазар и за пет лева му купи една стара ръждясала рамка от „Свивт“. Какво правиха, какво струваха, но след седмица бай Доре и Станко изкалъпиха колелото. Вярно, то не лъщеше, спиците му бяха през една, джантите — малко криви и с много пъти лепени гуми, но Коко вече имаше собствен велосипед и ние му завиждахме.

Отказа се да рита, но докато ние гонехме топката, той по сто пъти обикаляше игрището. Веднъж с будилник засякохме времето му. Вярно то беше далеч по-слабо от световния рекорд, но като се имаше предвид постоянното падане на веригата, провъзгласихме Коко за шампион.

Лошото беше, че той нямаше пари да си плати данъка, караше без номер и постоянно трябваше да се крие от акцизните.

 

 

За футболното първенство на страната нашият тим трябваше да се срещне с варненци. В касата нямаше пари, а до Варна трудно можеше да се отиде пеш. Миналата година Мишел купи билетите, но сега заяви, че всичко, каквото е имал, е вложил в киното.

— Защо се чудим, ще пратим момчетата да поработят в тухларните и готово. Нали веднъж така посъбрахме пари… — предложи майстор Доре.

— Не разрешавам! — подскочи Вентлер. — Работиха и ги биха.

— Ех, аз на техните години… — измърмори майсторът, но не настоя да се приеме предложението му.

— Щом няма пари, губим служебно — обясни треньорът.

— Как така служебно? Аз ще водя момчетата! — извика Яким готвачът.

 

 

Излъгахме родителите си, че ще се качим на Витоша. Ако кажехме истината — че отиваме при морето, — майките ни щяха да се разпищят, а бащите да ни напердашат. Турихме в раничките по нещо и се отправихме към гарата. Митето нямаше раница и затова си приспособи такава от калъф за възглавница. В двата долни краища на калъфа той тикна по един картоф, пристегна ги с канап и презрамките на раницата бяха готови. Левака мъкнеше голям куфар, в който се търкаляше само половин хляб. Той смяташе, че при пътуване с влак непременно трябва да се носи куфар.

За да присъствува на мача, Коко реши да отиде до Варна с колелото, дори любезно ни предложи да качи някой на рамката, но никой не се съгласи.

Бай Доре и другите големи смятаха, че Коко се шегува, но той, за да им докаже, че не е случаен колоездач, окачи на кормилото манерка с вода, препаса през гърдите си чифт кърпени вътрешни гуми и два дни преди нас потегли за морето.

Той си взе лък, десетина стрели, ластик и торбичка с обли камъчета и ни заяви, че щял да се храни с дивеч или със сливи, които растели в изобилие край пътя. Чано му подари един кибрит, за да си пали вечер огън и си пече царевица.

Ние го придружихме до подуянския мост и го изпратихме с ура.

— Ще се видим на мача — извика Коко и заподскача по прашното орханийско шосе.

На сборното място до шадравана пред гарата заварихме Вентлер и Яким. За по-голям авторитет готвачът се разхождаше с ловджийската шапка на бай Доре. Той носеше голф на едри карета, бели вълнени чорапи и тиролски обувки с широки като уши на ловджийско куче кожени езици. На врата му висеше бинокъл, а от джобчето на жилетката се подаваше лъскав металически ланец. В ръката си държеше голяма кошница.

— И пред хората да не ме наричате бай Яким, а господин председателю! — предупреди ни той.

С тъмен официален костюм, Вентлер сякаш не отиваше на мач, а на сватба. Изтърканият куфар, в който се носеха екипите на тима, беше лъснат с боя за обувки.

Щом влакът изсвири, и ние се лепнахме на прозорците. Никой от нас не беше виждал море, затова всички се вълнувахме и питахме пътниците за колко часа ще стигнем във Варна. За голям ужас на „господин председателя“ ние не мирувахме, слизахме на всяка гара, пиехме вода или зяпахме по перона.

Когато кондукторът мина, аз и Савата се намирахме под седалките. За нас не стигнаха парите и затова пътувахме гратис. Керкенеза се изхитри, качи се на багажника и там се излегна. Когато се върнахме от Варна, той навсякъде се хвалеше, че е пътувал в спален вагон.

До края на пътуването Вентлер не събу лачените си обувки, които сигурно го стягаха, защото често поглеждаше към тях. Той смяташе, че ще направи лошо впечатление, ако си съблече сакото или си разхлаби връзката.

Митето дежуреше на прозореца и забележеше ли, че влакът приближава към тунел, крещеше: „Тунел! Затвори прозорците!“

„Не па се панше ан деор!^[1]“ — провикваше се Левака, който се гордееше, че знае френски.

Водачът на групата се изтегна на цяла скамейка. Вентлер поглеждаше към изпотените му чорапи, мръщеше нос, но любезно разговаряше с него. Когато наближи обед, Яким се размърда, свали кошницата от багажника и ни събра.

— Ти турчин ли си, бе? Кажи мерси! — възпитаваше ни той и ни подаваше обеда.

Ние казвахме „мерси“ и забивахме зъби в доста посолените, да не се развалят от горещината, кюфтета.

Тате разказваше, че Яким се появил в махалата, когато Шопа наел Бистришкия хан и го превърнал в „Модерен хотел с градина и семейна бирария“. Нарекъл хотела „модерен“, защото заменил наровете и рогозките на хана с пружинени легла. Разбира се, старите дървеници и в „модерния“ хотел продължаваха да хапят. След пет години Шопа купил хана, а след още пет построил триетажна къща. За това време Яким готвачът нищо не спестил, само притурил върху годинките си още десет. От пържене и готвене дори не успял да се ожени.

Не от охолен живот, а от опитване на ястията напълнял. Знаехме си го дебел, но сякаш не можеше да бъде и друг, защото голямото му сърце не можеше да се побере в по-тесни гърди.

Във Варна стигнахме късно вечерта. Поискахме да видим морето, но Вентлер не ни разреши. Предварително Яким съобщил с писмо на свой роднина, че ще му гостува за един ден с близките си, и ние тръгнахме натам. Когато роднината ни видя, уплаши се и понечи да затвори вратата, но нашият водач се хвърли към него и го задуши в необятните си прегръдки.

— Само за спане, носим си яденето, не се плаши — в скоропоговорка извика той и прекрачи прага.

Влязохме в чиста, застлана с черги стая. Готвачът ни раздаде още по две кюфтета и ни заповяда да си легнем. От умора заспивахме, едва дъвчехме и поглеждахме към единственото легло. Левака още с пълна уста събу обувките си и се хвърли на него.

— От всички само аз съм със средно образование и затова ми се полага да спя на легло — заяви той и ние се натъркаляхме на пода.

Варненци не очакваха, че тимът, който миналата година остана на опашката в първенството, се е засилил. Подцениха ни и ние спечелихме мача. Грабнахме две точки и си осигурихме по-нататъшни срещи с тимовете на столицата.

Публика почти нямаше, но въпреки задушното време играхме живо и докато варненци се усетят, ние вече водехме с два гола. През втория хафтайм домакините се стреснаха, подмениха няколко играчи и с тези пресни сили успяха да изравнят. Голът се дължеше на Керкенеза. За да покаже красив скок, той се забави, крилото на варненци му отне топката с глава и я прати във вратата.

Нашият водач побесня. Кръвта му се качи в главата и лицето му заприлича на разрязана диня. Но все пак той не загуби надежда, стъпи на пейката и започна да окуражава нашите:

— Хайде, Леваче, златно пътъче! Хайде, батювото!… Шут! Тю, да му се не види и кучкарската игра!… Мите-е-е, не виждаш ли, че зад тебе има копой? Ей, Керкенез, като сляза, само на керкенези ще ми станеш!… Бизо, Бизенце, славно момченце, чукни им едно голче! Само едничко, братленце! Бизо-о-о, чавка ли ти изпи акъла, бе? На кого подаваш?

И като се умори да крещи, започна с дрезгав глас:

— Цицо, внимавай! Бизо, пази крилцето! Коце, подай на Левака!

Оставаха десетина минути до свършването на мача. Яким се притесни, от диня стана на патладжан и започна тежко да диша.

Вентлер мрачно сновеше зад вратата на Керкенеза и с едно око поглеждаше към прашното игрище, по което в пот, със скърцащи от пясък и сгурия зъби тичаха и падаха играчите. Топката се спука и докато донесат друга, нашите изпадаха на земята. Някакъв бозаджия изтича към тях, но беше пресрещнат и върнат от унгареца.

— Никой пие! — викна той. — Всички ставай! Аз виждам вие победите!

Играта наново започна. Най-после Бизо можа да се изкопчи от двата бека, излъга центърфоруарда, върна на свободния Левак, който със силен шут вкара гол.

— Го-о-о-л! — нечовешки изрева Яким и понеже нищо повече не можа да каже, хвърли се към някаква плешива глава и я целуна. Главата изпсува, но Яким не се разсърди, размаха ловджийската шапка и с пресипнал глас извика:

— Рефере, времето свърши! Хайде свири!

Реферът сякаш чакаше да му напомнят, погледна часовника си и продължително изсвири. През тела, през пейки, през кошници с пуканки и семки Яким хукна към своите момчета. Той ги зовеше с най-милите имена, а по тлъстото му лице се търкаляха едри капки пот, примесени със сълзи.

Коко ни излъга, не дойде на мача. Домъкна се чак вечерта — без колело, с кръстосани през гърдите гуми и със смачкана манерка в ръка.

— Пристигнах навреме, ама един акцизен ми взе колелото, че нямало номер — отчаяно заподсмърча той.

— А не му ли обясни, че ние имаме мач? — попита го бай Яким.

— Обясних му, но той още повече се озлоби. „Значи така, а! — ревна ми. — Петстотин километра и повече си се возил без данък? Зная ви аз софийските тарикати, все минавате метър, ама сега ми падна да те прецакам…“

Коко го ударил на молба, „изчеткал“ го, че един толкова умен и културен акцизен началник не трябва да се занимава с някакво си вехто колело, което струва по-малко от самия данък. Пояснил му, че докато дойде до Варна, сто петдесет и шест пъти му падала веригата, че двадесет и три пъти лепил гуми, че два дни и две нощи не спал, нито ял, само и само да пристигне навреме за мача, но акцизният бил неумолим.

— Най-после прежалих колелото и побягнах, но оня се развика, едно ченге ме пипна и ме натика в участъка… Затова закъснях, ама нали вие сте победили, нищо… — завърши Коко и се разплака.

И нашите очи ни засърбяха, а когато Яким прегърна и целуна славния колоездач, така се разревахме, че и накацалите по комините чайки се разкрякаха.

— Трайте бе! — смъмра ни Яким, измъкна портмонето и започна да го пощи. И Вентлер бръкна с два пръста в джобчето на жилетката си.

Когато двамата събраха пари за акциза, нашият водач подръпна краищата на сакото си, накриви шапка и строго ни погледна:

— Оттук право на гарата и никакво пресичане на линиите… Аз отивам да взема колелото и да се разправя с оня дивак…

Когато влакът затрака към София и Коко спеше под една седалка като заклан, а колелото му се мъдреше в коридора на вагона, Савата заяви, че отсега нататък винаги ще уважава готвачите.

— Намерил си е майстора — бай Яким цели волове смила на кайма, та тази акцизна мърша ли — обади се Коцето и се наведе през прозореца, за да види за последен път морето.

— Ей, не па се панше ан деор! — смъмри го Левака и отвори куфара си, в който подрънкваха десетина мидени черупки и едно червено, опечено от слънчевите лъчи краче на рак.