Димо Кисьов
И ние спортувахме (19)

XIX
Циркът

Следобед оттатък моста, между дървенишкото шосе и нашето игрище, пристигнаха непознати хора и заоглеждаха празното място. Те говореха на някакъв чужд език. По-късно от „Граф Игнатиев“ се зададоха слонове. Те бутаха с челата си фургони. На фургоните с яркочервена боя пишеше: „Цирк Амар“. Коне с дебели космати крака теглеха тежки платформи, натоварени с железни клетки, в които се виждаха лъвове, тигри и мечки.

— Вижте, лъвът се прозява! — забеляза Коко.

— Уморил се е от пътуването — отвърна Чано.

От фургоните висяха вмирисани говежди бутове, ребра и плешки. За няколко минути всички мухи на махалата се полепиха по тях.

— Никога няма да хапна от такова смрадливо месо — запуши си носа Омето.

От прозорчето на един фургон се показа китаец и се изплю.

Шебека погледна плюнката.

— Жълта ли е? — попита Чано.

— Не, плилича на дядовата хлачка.

Движението спря. Улицата се задръсти от стари и млади. Децата на всички махали се надпреварваха да видят пристигащия цирк.

— Кой е по-силен: лъвът или слонът?

— Разбира се, слонът.

— Тогава защо лъвът е цар на животните?

— Защото го поставят по парите — обясни Чано.

С помощта на слоновете до вечерта на празното място се издигна грамадна брезентова шатра. Край нея спряха конски платформи и разтовариха разни дъски, изрисувани платнища, дървени кончета и лодки.

— Ще има и въртележка — забеляза Коко.

— И стрелбище — допълни Омето. — Не може цирк без стрелбище.

Между работниците се вреше и една маймуна, облечена в моряшки дрехи.

— Шебек, виж брат си!

— Повече плилича на тебе.

Шебека се почеса. Маймуната го видя и също се почеса.

— Вижте, шебеците се разбраха — изсмя се Коко.

Две малки кончета и възрастен мъж привлякоха вниманието ни. Маймуната подскочи и се метна на едно от кончетата.

— Чичо, тази маймуна шебек ли е? — попита Омето.

Старият нещо дъвчеше и не отговори.

— Не знае български — констатира Чано.

Мъжът напои кончетата на чешмата, мина край нас и се изплю. Плюнката му беше жълта. Изненадахме се: китаецът плюеше бяло, а белият — жълто!

— Сигурно е факир — заключи Чано.

Не допускахме, че тютюнът, освен да се пуши може и да се дъвче.

При чешмата дойдоха двама негри. Лицата им лъщяха също като нашата печка, когато мама я лъсне за Великден. Негрите започнаха да се мият и колкото повече се търкаха със сапун, толкова ставаха по-черни. След това се избърсаха и пешкирите им останаха бели. Единият ни забеляза и се усмихна, той се протегна и щипна Чано по бузата. Неволно Чано си изтри страната и негърът пак се засмя.

— Смеят се като нас! — учуди се Омето.

От наредените в каре фургони спуснаха стълбички. По тях слязоха жени с примуси. Сложиха върху примусите тенджери и започнаха да готвят. Ние наблюдавахме дали ще сготвят вонящото месо, но повечето от тях варяха макарони. Много ни интересуваше как ще се хранят китайците и затова се приближихме към фургона, където живееха те. От кутията на Сивчо знаехме, че китайците ядат ориз с помощта на клечки. Веднъж и аз се опитах да ям сутляш с клечки, но нищо не излезе… Разочаровахме се. Китайците си хапнаха по български.

Някой подхвърли, че в цирка се намирали и индианци. Колкото и нахално да се завирахме между артистите, никъде не видяхме червенокожи.

— Те са горди и не искат да се показват — поясни Чано.

Този път Чано се излъга. На другия ден, когато без билети се мушнахме под брезента на шатрата, видяхме стария мъж с двете кончета, облечен в индиански дрехи. На главата му стърчеше диадема от орлови пера, а от пояса му висеше томагавка. Облеклото му бе ушито от разноцветни кожички, по които блестяха зъби от диви животни.

„Ето един горд представител на апахите — обясняваше на публиката мустакат мъж с камшик и цилиндър. — Той е единственият оживял син на последния главатар на индианците, нарича се Големия Облак и е притежател на сто скалпа“.

Бяхме потресени. Че така ли изглежда един индиански вожд? И защо не е червенолик? И защо плюе жълто?

Вързаха руса девойка за средната греда и индианецът започна да я замерва с брадвички. Ръката му трепереше и момичето го гледаше с ужасени очи. Често брадвичките не се забиваха в дървото, падаха и вождът на апахите наново с трепереща ръка ги хвърляше към примрялата от страх нещастница.

— Не са наточени — пошепна Чано.

Той не можеше да допусне, че един индиански вожд може да се изложи.

Когато на арената излизаха лъвовете, пазачът ме хвана за ухото. След малко от цирка изхвърлиха Чано и Коко. Задоволихме се да погледаме стрелбището и пианката. Знаехме ги от панаирите. Най-голямата награда на пианката — половинметровият локум, го помнехме от лани. Той никога не се падаше. Въртележката с изпочупени кончета и олющени дървени файтончета привличаше само малките. Тя дори не се въртеше с мотор, а от двама босоноги цигани. И кацналият на латерната папагал също ни беше познат. При това лъжеше. Миналата година го питахме на колко е години, той ни отговаряше, че е на сто. И сега пак твърдеше, че е на сто.

— И аз ще направя цирк — закани се Чано, когато не ни пуснаха да видим без пари менажерията.

След два дни Чано откри цирка. Арената вместо под шатра се намираше между четири добре опънати черги. На една от тях се вееше афиш:

ЦИРК „ЧАНО И СИЕ“ ПРЕДСТАВЯ:

Менажерия от диви зверове.

Негри, индианци и китайци.

Човек, който скача бос върху стъкла.

Отрязана глава говори.

Вход само 20 стотинки.

Всеки се съгласи да гледа тази интересна програма за 20 стотинки. В цирк „Амар“ входните билети струваха 20 лева. Събра се много публика.

Първо Чано им показа менажерията, състояща се от кучето д’Артанян, котарака Ришельо, един заек и нашия гълъб.

— У-у-у-у! Та това са домашни животни — възмути се публиката.

— Да, но аз съм ги държал цяла седмица гладни и те са станали свирепи като диви зверове — възрази Чано.

Коко изхаби цяла кутия вакса, докато добие истински негърски цвят на кожата си. Всички го познаха, че не е негър, но той упорито мълчеше, когато нещо го запитваха. Омето носеше диадема от кокоши пера и размахваше брадва. Никой от присъствуващите не се съгласи да застане на сливата и да бъде замерван с брадва. Аз бях уж китаец, но много страдах, защото мухи и оси ожесточено налитаха на намазаното ми с мармелад лице. Вместо плитка от коса от шапката ми се спускаше сплитка от чесън.

Чано показа отрязана глава, която говори. Той предварително пъхна Тота в един сандък, от който се показваше само главата й. Около врата й уви пешкир, напръскан с червена боя. Главата на Тота, нацапана със сажди, се въртеше и жално стенеше: „Спасете ме! О-о-о! Много боли!“

— Това не е никаква отрязана глава, а е Тота — провикна се някой и Чано бързо спусна чаршафа-завеса. След малко между посетителите с билетче в ръка се появи Тота, измита и усмихната.

— Я, наистина главата не е била Тота! — възкликна публиката.

Следваше номерът на човека, който скача бос върху стъкла. Шебека скочи три пъти в сандък със счупени стъкла, без да се пореже. Изкараха го на бис и той скочи още два пъти.

Настъпи най-важният номер: дресировка на диви зверове. Поставихме Кардинал Ришельо върху д’Артанян, но тъй като котаракът не желаеше да стои на гърба на своя вечен враг, принудихме се да го вържем. По същия начин върху котарака завързахме заека, а върху него — нашия гълъб.

— Сега ще видите чудо небивало, връх на дресьорското изкуство — извика Чано и размаха камшик.

Негърът Коко и индианецът Омето домъкнаха д’Артанян. Изплашеното до смърт куче квичеше, котаракът фучеше, заекът риташе и гълъбът пляскаше с крила. Възхитената публика изръкопляска. Д’Артанян още повече се изплаши, изскубна се и побягна. Гълъбът хвръкна, заекът падна. Само котаракът, здраво вкопчен в козината на кучето, с извит гръб, гледаше страшно.

След свършване на представлението човекът, който скача бос върху стъкла, си поряза крака в някакво скрило се в праха счупено лимонадено шише. Смелият цирков артист закуца към къщи, оставяйки след себе си кървави следи. Не се минаха пет минути и махалата се огласи от неговия рев. Майка му го мажеше с йод и вместо упойка му удряше шамари.

Привечер лъвовете от цирка също се разреваха.

— Сигурно ги мажат с йод — каза Шебека и жално погледна бинтования си с парцали крак.

— Нищо подобно! Хванала ги е магарешката кашлица! — възрази авторитетно Чано.

Седяхме върху парапета на моста и гледахме залеза.

С печалбата от цирка си купихме фуния със сладолед, която бавно минаваше от ръка на ръка.

 

 

Една нощ циркът си отиде. Там, където се издигаше шатрата, останаха само контроли от билети, смачкани вестници и остра миризма на животни. От струпаните на грамада части на въртележката се подаваха излющените глави на дървените кончета. Не се виждаха пианкаджиите, продавачите на захарен памук и семки. Не се чуваха напевните гласове на бозаджиите и ширупчиите. Нашарените с пейзажи колички за сладолед наново се пръснаха по махалите.

Просяците, които цяла седмица се караха за хубавите места на моста, сякаш потънаха в реката. Мяркаха се само махленските просяци: сакатият Кирчо и старата Мата с шарените кръпки. Тази Мата винаги миришеше на ракия, посрещаше минувачите с благословии и ако не пуснеха нещо в медната й паничка, изпращаше ги с псувни.

Кирчо беше възпитан просяк; когато някой му даваше милостиня, учтиво сваляше шапка. Той мразеше старата Мата и въпреки че седеше на десетина метра от нея, никога не се унижаваше да й проговори. Смяташе, че тя е недостойна да проси в махала като нашата.

Заедно със заминаването на цирка изчезна и Теменужка. Тя бе оставила писмо, но мама и тате не ни даваха да го прочетем. Досетих се, че Теменужка е отишла при вуйчо Павел. Нали Марко Елешки каза на тате под секрет, че уж избягал от затвора?

Не беше така. Савата подслушал разговор между мама и тате и от него разбрал, че Теменужка не е отишла при вуйчо, а тайно заминала с цирка.

— Такива са жените — възмути се бате. — Ние трябва да намерим неверницата и да я докараме обратно в къщи. Какво ще си каже вуйчо, когато се върне?

Отидохме да се посъветваме със Станко. Той сбърчи вежди, позамисли се и веднага се съгласи с нас: на всяка цена да намерим и доведем Теменужка!

Нямаше време за губене.

— Пали мотора! — каза Станко.

— А бай Доре?

— Няма значение. Пали!

Станко седна на мотоциклета и ние с бутане го запалихме. Когато стигнахме до Лъвов мост, сетихме се, че не сме се въоръжили, и се върнахме. Аз взех завещаната ми от Мишел пушка, а Савата грабна от мазето брадвата. За разузнавач взехме д’Артанян, когото настанихме в коша до краката ми.

На гарата научихме, че композицията с цирка е отпътувала за Пловдив. Единодушно взехме решение да догоним влака.

Минахме Орлов мост и край нас се заточиха сивите дувари на артилерийските казарми. Вуйчо казваше, че някога е служил в тях.

— Не си отваряйте устата, за да не си прехапете езика! — предупреди ни Станко, стисна зъби, нахлупи каскета и завъртя докрай ръчката за газ. Старият „цюндап“ заигра по осеяното с дупки шосе.

Срещнахме селяни с каруци и магарета. Два овчарски песа напуснаха стадо с овце и с бесен лай се впуснаха да се надбягват с нас. Д’Артанян настръхна, но при свирепия вид на озъбените си братовчеди предпочете да не се обажда.

Пътувахме с шеметната бързина от 40 километра. Тази скорост се оказа неприятна за стомасите ни и те започнаха да се вълнуват, но въпреки това ние твърдо решихме да настигнем и си поговорим с невярната Теменужка.

Шосето навлезе в поле, по което крачеха щъркели.

— Поляни само за мач! — възхити се Савата.

— Това не са поляни, а ниви — с обиден глас отвърна Станко.

Най-после стигнахме Вакарел. Станко заповяда да слезем, за да не тежим на мотора. Машината запълзя по стръмнината, астматично пъшкаше, кихаше и когато изкачи върха, моторът й толкова много се бе нагрял, че подпали панталоните на мотоциклетиста.

След още три часа, раздрусани и отчаяни, стигнахме гара Б. Но за голямо наше утешение пътуването ни свършваше тук. В една глуха линия ние видяхме ешелона с цирка. Някакъв здравеняк дереше умрял кон и зверовете от клетките го гледаха и ръмжеха. Всеки от слоновете се разполагаше в отделен вагон. От време на време някой от тях протягаше хобот и късаше клонки от дърветата край линията.

Скрихме мотоциклета в едни шубраци, грабнахме оръжието и запълзяхме по насипа към влака. От глад лъвовете зареваха. Д’Артанян се уплаши, подви опашка и побягна.

Сложих патрон в пушката. Савата грабна брадвата, а Станко напълни джобовете си с камъни.

Изкачихме се на линията и започнахме разузнаването. Видяхме китайците, вожда на апахите, негрите, но никъде не открихме невярната жена.

— Сигурно се е скрила в някой фургон — каза Савата.

— А ако е излъгала, че заминава с цирка? — усъмни се Станко.

— Уверен съм, че е тука. В писмото ясно пише… — обиди се Савата.

— Нали не си чел писмото?

— Не съм го чел, но чух, когато мама го повтаряше на татко.

— Тогава да започнем! Първо в зеления фургон!

— Как? Ще ги нападаме ли? — поуплаших се аз.

— Разбира се. Щом се отнася до честта на вуйчо Павел.

Метнахме се на вагона. Станко подложи гръб. Савата се качи и погледна през прозорчето на зеления фургон.

— Какво виждаш?

— Една дебела змия яде овен — с разтреперана челюст пошепна Савата.

Бате не лъжеше. След малко аз, пък и Станко видяхме това зрелище. Голямата змия беше налапала овена до половина, а той въртеше глава и жално блееше. До змията седеше брадат мъж и спокойно ядеше консерва.

Любопитствувахме да узнаем дали голямата змия ще нагълта и рогата на овена, но няколко ритника ни прекратиха интересното зрелище.

Бяхме оградени от петима мъже и на нас не ни оставаше нищо друго, освен да се предадем. Ако разбирахме от техния език, сигурно ритниците им нямаше да бъдат толкова силни. Нали щяхме да им обясним, че не сме дошли да крадем змията, обаче…

Пристигнаха още мъже и жени. Между тях забелязахме „Отрязаната глава говори“, няколко палячовци и вожда на апахите, който така крещеше, че си развалихме мнението за него.

— Дайте ни Теменужка! — викаше между ритниците Станко, но никой не му обръщаше внимание.

Един мъжага изтръгна брадвата от ръцете на Савата.

„Ще има допълнителен бой от тате“ — помислих си аз, но изведнъж някой дръпна пушката ми.

Станко се опита да ухапе вожда на апахите, но получи плесник и се успокои.

След като циркаджиите се наситиха да ни ритат, поведоха ни към клетките на животните.

— Не сме крадци — развикахме се ние, уплашени, че ще ни дадат на лъвовете.

Минахме лъвовете, минахме слоновете и когато наближихме белите мечки, изведнъж към нас се спусна една китайка. Тя заговори на български.

— Сава, Веско, какво търсите тука?

Мъжете се спряха и когато китайката се хвърли да ни прегръща, чак тогава разбрахме, че това е Теменужка. Тя имаше дълга сплетена коса, продълговати очи, широк нос и жълти панталони. Чужденците ни върнаха брадвата и пушката.

— Защо сте дошли? — попита ни Теменужка, когато останахме сами.

— Да те отведем обратно в къщи.

— Защо?

— Защото си жена на вуйчо Павел, а вуйчо Павел те обича. Ти си изменница…

Теменужка нищо не отвърна, но от тесните й китайски очи се затъркаляха сълзи, които размиха жълтата боя по лицето й.

— Ти се преструваш, че си китайка, но и като негърка да се вапцаш, пак ще те познаем — сърдито й каза Станко.

— Милите деца!… — изхълца подлата жена, но нашите сърца останаха студени. С никакви хълцукания и сълзи не можеше да ни подкупи.

— Хайде с нас! — решително я подкани Савата. — Ще те качим на „цюндапа“… И какво ли ще си каже вуйчо, ако те види с гащи?

— Горките мили деца!… — продължаваше да хитрува неверницата, но ние не бяхме пропътували толкова километри, за да се лигавим.

— Тръгвай! — заповяда й Савата.

Теменужка се опита да го погали по косата, но той се дръпна възмутен. От яд Станко си захапа юмрука и след това го удари в коляното.

— Не ми се сърдете! — започна да се моли фалшивата китайка. — В тази страна няма място за мене.

— В тази страна живее твоят мъж и мой вуйчо — с патос й отвърна Савата.

Отново от очите на Теменужка закапаха сълзи.

„Как хубаво се преструва!“ — помислих си аз.

— В моята родина няма щастие за мене — наново започна да се оправдава тя. — Аз съм балерина, а станах прислужничка на Елешки… Моят Павел…

Тя захапа устни, изтича до един фургон и след малко се върна с изрезка от вестник.

— На, четете и тогава…

Савата дръпна изрезката и зачете на глас.

„Вчера в землището на Пасарел един овчар открил обезобразен труп на млад мъж. В дрехите на убития не са намерени никакви документи за самоличност, освен една мундхармоничка. Умрелият е бил облечен със зелено изтъркано сако, риза на червени и черни квадрати, кадифен панталон и обувки от свинска кожа. На шията му личи голяма кафява бенка. На пръста му е имало медна халка, от вътрешната страна на която е гравирана дата и буквата «Т».

По всичко личи, че непознатият мъж предварително е бил убит и след това довлечен и захвърлен край селото. Води се следствие. Предполага се, че убийството е от любовен характер…“

След всяка дума гласът на Савата ставаше все по-глух и по-глух, докато се задави.

От клетките на лъвовете се разнесе сърдито ръмжене и чупене на кости.

— Нима вуйчо Павел?! — изстена Савата.

— Значи убили са го мръсниците! А пишат, че… — изви страшен глас Станко.

— Вуйчо! Вуйчо! — скъса се нещо в мене и политнах към кака Теменужка.

Тя кротко ме прегърна, мълчаливо взе вестника и го постави в джоба на панталона си. Сълзите размиха боята от лицето й и тя съвсем заприлича на българка.

Някой тревожно изсвири с уста и Теменужка трепна.

— Предупреждават ме. Полицейска проверка… Трябва да вървя и поправя грима си — нетърпеливо каза тя.

Когато стана, видях, че в носа й имаше памуци, за да изглежда по-широк.

— Прощавайте! — целуна ни тя и изтича към фургоните.

Покрусени от новината, с наведени глави се упътихме към мотоциклета. Той си стоеше в храсталака, но никъде не можахме да открием д’Артанян.

— Сигурно се е върнал в махалата — с убит глас каза Станко и ние забутахме „цюндапа“.

Наново заподскачахме по неравния път, но сега нямаше нужда Станко да ни предупреждава да не си отваряме устата. Ние здраво стискахме зъби.

След половин час спряхме. Забелязахме нещо подозрително в канавката. Изтичахме. Д’Артанян!… Въпреки че го викахме на име, въпреки че му направихме и изкуствено дишане, той не даде признаци на живот. В очите на нашето племенно куче бе застинал предсмъртен ужас. На опашката му имаше здраво вързана тенекия. Зли хора се бяха подиграли с него.

Простихме се с д’Артанян и го погребахме в една топла, рохкава нива. И тримата заплакахме. Плачехме, защото никога нямаше вече да видим вуйчо Павел, Теменужка и мосю Мишел.