Димо Кисьов
И ние спортувахме (11)

XI
Събор

Изглежда, и на слънцето му омръзна да пече, та дните позахладяха. Заедно с настъпващата есен пристигаха мачовете и нашата многоочаквана радост — съборът.

Едва се развидели и на улицата започнаха да се събират туристи. Мама обу дебели вълнени чорапи и гумени галоши. За да предпази лицето си от слънце, тя помъкна кубелия чадър на червени рози. Тате напъха стария си райе-панталон във войнишки ботуши, но си взе гарсонетата и си сложи връзка. Туристическият му тоалет се допълваше от дебел бастун с шип.

Отивахме на събор в Драгалевския манастир.

Сборното място беше мостът на Перловската река. Когато слънцето помилва билото на Витоша, групите се размърдаха. Първи тръгнаха взетите под наем магарета. Този път вместо млекарски гюмове от дървените им самари висяха бохчи, черги и кошници. След магаретата дрънкаха настланите със сено каруци, в които бяха настанени старците и пеленачетата. Край тях бодро подскачахме ние, а зад нас тържествено крачеха нашите родители.

Всички пеехме: „Балкани, вдигайте се в небесата…“

И на конете им стана весело: с наострени уши пръхтяха, мятаха сплетени опашки със синци, по юларите им подскачаха червени пискюли.

По пътя ни настигнаха окъсани и шумливи цигани. Те мъкнеха дайрета, кърпени тъпани и счупени кларнета, бинтовани с парцали. Махленците пък носеха китари, мандолини и любимите си тарамбуки — продълговати гърнета с опънати кожени дъна. Тези донесени преди векове от древния Изток инструменти, нашарени с наивни рисунки, висяха на рамената на кожени каишки. Ючбунарци се славеха със своите тарамбуки, от които с пръчици и пръсти изтръгваха такива звуци, че танцувачите изпадаха в див екстаз — вдигаха ръце към небето, огъваха се и трептяха, влачеха се по колена, въртяха очи, сякаш просеха милост от някакъв вече забравен варварски бог.

Вентлер не забрави да вземе топка. Той искаше да използува случая и да направи тренировка.

По-големите момчета носеха Шегите на Амура.

Аз, Великият вожд на алигенци, още от вчера организирах червенокожите. За нас пътят към Драгалевци бе „пътека на войната“, затова се въоръжихме с копия, ластици и лъкове. Като истински индианци носехме и по парче сурово месо, предназначено да бъде опечено върху лагерния огън.

По шосето се зададе файтон. Ресорите му се огъваха от семейството на Марко Елешки. На капрата до файтонджията дребно шопкинче — слугинята, внимателно крепеше на слабите си коленца кошница с тенджери и бутилки.

Голямата мечка властно поглеждаше към потока от хора и от време на време удостояваше някого с поздрава си. Общинският съветник, с колосана яка и бастун между колената, сочеше планината с пръст и обясняваше на сина си кой е Черни връх.

— Ей, Хърбосон! — извика някой от хлапетата.

Две момчета се втурнаха след файтона, за да се повозят, но ръцете им попаднаха на бодливия тел, предварително омотан от предвидливия файтонджия по оста на задните колела.

— Надута пуйка — рече майка ми, когато файтонът мина край нас.

— И те ще пукнат — примирително каза тате.

— Дано по-скоро!… — допълни мама.

Тате не искаше да си разваля разходката с мисли за Марко. Той разхлаби яката на ризата, погледна полето, после — планината и с тънкия си глас запя „Мила родино“. Останалите групи подеха песента и всички бодро закрачиха към Драгалевци.

След два часа кучетата на селото ни посрещнаха с бесен лай. Наежени срещу дебелите тояги и бастуни, те тичаха зад каменните дувари и злобно завираха зъбести муцуни под кривите дворни врати. От чардаците на неугледните къщурки с безучастен поглед ни следяха старци с бели беневреци и рошави кожуси.

Мама не обичаше драгалевчани, защото в млякото слагаха вода, а в топките масло често намираше по някоя ряпа или картоф.

На каменливия мегдан, ограден със схлупени кръчми, мълчаливо се препичаха на слънцето селяни и с малките си сини очички присмехулно поглеждаха към зачервените ни и запотени майки. Тях не ги интересуваше съборът, нито празникът на манастира, нито идващата от него миризма на печени карначета.

Напуснахме селото и тръгнахме между полусрутени караджейки със зеленясали дървени улеи, с изтрити воденични камъни и натежали от прах паяжини. След това каменливата пътека се мушна в букова гора и изведнъж стана мека и приятна за ходене. Почувствувахме и хладния дъх на планината. В гората видяхме кос, той подскачаше и с жълтия си клюн нервно отхвърляше изгнили листа.

Манастирът разтвори врати само на по-известните граждани, а хилядното множество от гости се пръсна по близките полянки. Подранили софиянци вече влачеха сухи клони и палеха огньове. Намерихме бай Доре с „цюндапа“ и петте си дъщери. Той дялаше от леска дълги шишове, на които щеше да наниже отлежалия в лук, пипер и чушки кебап. Край него студената вода на планинския поток къпеше две дамаджани с вино. В наша чест майсторът надигна една от тях.

— Тодоре-е-е, отрано я започваш — подвикна му тате.

— Не е рано. Не-е-е. Курубагларци вече пеят…

Поляните се заеха по махали. Около майстор Доре се настаниха алигенци, над тях в гората шумяха дразмахленци, долу, до рекичката — ючбунарци, а до самия манастир — курубагларци.

Старите седнаха да си починат. Тинка и Минка с крясъци изтичаха към дъщерите на бай Доре, постлаха вечната черга, измъкнаха парцалените кукли и веднага започнаха да играят „на къщи“. Унгарецът забрави тренировката, примъкна се край огъня и до вечерта не стана от мястото си.

— Ей, Вентлер, няма ли да ритаме? — подхвърляше му бай Доре.

— На бабата трънката! Ти мен нема учиш кога риташ — ядосваше се унгарецът и всички се смееха.

Ние трябваше да оползотворим окъселия есенен ден. Хукнахме към лещака и скоро стигнахме Паша бунар. В студената вода на извора се топеха шишета с мастика, домати и гърнета с кисело мляко. Стар шегаджия показваше часовник и обещаваше, че ще го даде на онзи, който подържи ръката си пет минути в ледения извор.

— Златен часовник срещу един лев! — мамеше той и около него се трупаха любопитни.

Някакъв наивник запретна ръкав и потопи ръка във водата, но още не мина минута и я извади смъртно бледа. Чу се ругатня, последвана от дружен смях.

Тръгнахме между дърветата в индианска нишка. От един храст изскочи заек и бързо запремята бялото си пухче.

— Огън! — изкомандувах аз и опънах лъка си.

Започна обстрелване със стрели, камъни и копия. След малко потърсихме убития дивеч, но нищо не намерихме.

— Сигурно е ланен и се клие! — каза Шебека.

В гората беше интересно. По клоните на боровете подскачаха катерици, по полянките растяха разноцветни гъби, боровинки и малини. По сухите стебла тичаха кълвачи, те се подпираха на опашки, замахваха със зелените си глави и ядосано чукаха по кората. Една пъстропера сойка ни видя, разкрещя се и отиде да предупреди останалите птици, че в гората се движат червенокожи.

— Дали във Витоша живеят мечки? — попита Коко.

— Има, но те не закачат хората.

— А вълци?

— Разбира се… Нали миналата година изядоха магарето на Рангел млекаря.

Все по-навътре навлизахме. Стана глухо и тъмно. Индианската нишка се скъса и ние продължихме в група.

— А ако дойдат вълците, какво ще правим?

— Как какво ще правим? Прашките и готово…

Ослушахме се. Вече от манастира не се чуваха гласове.

— Да се връщаме! В гората няма врагове — рече с плачевен глас Зарко, братчето на Чано.

— Все пак ние трябва да направим укрепен лагер. Също да си напалим огън. Дивите зверове бягат от огъня. Шебек, качи се на това дърво и наблюдавай дали не идва противник!

И момчетата от други махали играеха на индианци и можехме да имаме неприятна среща с тях.

Само след минутка Шебека висеше на най-високия клон на дървото.

— Има ли нещо-о?

— Има-а-а… Апахите са построили лагер на тли изстлела от нас. Виждам шатлите и пушеците им…

— Добре! Продължавай да наблюдаваш и за всичко ни докладвай!

Събрахме сухи клони и запалихме огън.

— Виждам главаталя на апахите Луд Петко. Той пие огнена вода — съобщи Шебека.

Заповядах да се отиде на лов. Момчетата се пръснаха и след малко се върнаха със задигнатите от къщи парчета месо.

Коко свали от копието си свинска пържола.

— Убих антилопа — заяви той.

— Аз — маймуна — похвали се Зарко, но му направих забележка, че там, където живеят червенокожи, няма маймуни.

— Това е било кенгуру — засрами се малкият.

— Глупчо, дай да видя какво си убил? — смъмрих го аз, взех мръвката и я помирисах.

— Ти си убил пекари…

— Пекари! — възкликнаха момчетата, които за пръв път чуваха името на такова животно.

— Да, точно пекари… Познах го по кожата. Това млекопитаещо действително малко прилича на маймуна и на кенгуру, но е американско прасе.

Омето донесе набодена на пръчка наденица.

— Застрелях бизон — гордо заяви той.

— Браво! Бизонското месо е много крехко…

Клоните изгоряха и ние нахвърляхме парчетата месо направо върху жарта. Приятен аромат на печено достигна до носа на Шебека, който избърза да съобщи, че вече не се виждат никакви апахи.

Насядахме около огъня, извадих лулата на мира, напълних я със сухи листа и й пуснах въгленче. Момчетата се разкихаха, обаче сериозно пушеха и одобрително поклащаха глави.

Решихме, че нашият лов вече е опечен, и нетърпеливо присегнахме към него. След малко с раздразнен апетит се втурнахме по обратния път към шишовете на бай Доре.

Вечерта манастирските поляни се озариха от пламъци на огньове. Най-висока клада издигнаха лудпетковци. Седнал върху черга с кръстосани по турски крака, Луд Петко пиеше вино от шарена паница. Когато край огъня се събраха доста хора, той закрепи върху главата си паницата, а един от синовете му заудря тарамбука. Каруцарят бавно се издигна и под ризата изскочи твърдият му топчест корем. Пияният бавно заразмахва ръце, пръстите му прощракваха, но тялото му оставаше неподвижно и виното в паницата — спокойно. Изведнъж очите му светнаха, коремът му така залудува, сякаш искаше да се откъсне и хвръкне. Около танцьора се появиха човечета с бели вълнени чорапи, с блестящи очи и червени лица. Те се впуснаха в див танц: смешно кършеха рамене, надаваха пискливи звуци и подрънкваха с малки пиринчени зилове.

Неочаквано пред Луд Петко застана Вентлер. С разширени зеници и разчорлени коси унгарецът странно се усмихваше. Той се опъна, удари с ръка врата си, потрепера и заситни чардаш. От тъмнината изскочи циганка с дайре. Тя предизвикателно изгледа танцуващите с големите си очи, скърши голи рамене, тупна дайрето и завъртя бедра.

— Хайде да си вървим! — рече мама на тате.

— Чакай де! Сега става интересно…

— Ще ти кажа едно интересно!

Бай Доре извади десетачка и я лепна върху челото на циганката. Тя присви очи, плавно се завъртя и майсторът засука мустак.

Вентлер се отказа от своя чардаш, тръшна се на тревата и с прегракнал глас запя на своя неразбираем роден език.

Луд Петко продължаваше да играе и не поглеждаше към нас. Циганката отметна глава и с протегнати ръце се заувива пред него. Каруцарят тръгна към нея, но тя счупи снага, чукна го с дайрето и преди да я досегне, отскочи.

Братът на Коцето удряше тарамбука, ближеше устни и не отделяше поглед от красивата танцьорка.

Най-после Луд Петко започна да се снишава, бавно повдигна ръце, пое паницата с вино и до дъно я изпи.

Циганката наново изчезна в тъмнината.

Сутринта, преди още слънцето да изгрее, край нас затопуркаха боси крака. Циганите мълчаливо бягаха към София. Те вярваха в преданието, че като си отидат преди изгрев, ще оставят на Богородица немотията, мъките и болестите си. На другата година те не се сърдеха на светицата, че не е изпълнила молбите им, и пак боси, окъсани и със счупени кларнета безгрижно подскачаха по каменливата пътека към манастира.

Следобед, когато в кошниците не остана нищо и дамаджаните се търкаляха празни, нашите се приготвиха за път. Празникът свърши и те мързеливо се заточиха по прашното шосе. И слънцето не грееше както през лятото, и то уморено креташе по билото на планината. Вече се чувствуваше и хладният дъх на зимата. А за нея трябваха дърва, дебели дрехи и обувки…

Мама и тате мълчаливо тътреха крака и може би мислеха за зимата.