Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)

Издание:

Димо Кисьов

И ние спортувахме

 

Роман

 

Второ преработено издание

 

Б-4

 

Нац. бълг. II издание; лит. група V

Темат. №2605. Изд. №5572

 

Отговорен редактор: Максим Наимович

Художник на корицата: Александър Хачатурян

Художник-редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Олга Цанова

 

Дадена за набор на 10.X.1973 г.

Подписана за печат на 28.I.1974 г.

Излязла от печат на 28.II.1974 г.

 

Формат: 60X84/16. Печатни коли: 9,75

Издателски коли: 8,09. Тираж 10 105

Цена 0,60 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11, София, 1974

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

XX
Победа

Мишел умря, но не минаваше ден да не се спомене неговото име. Бай Яким успя да спаси от огъня на санитарите завещаните му мемоари, които се оказаха тетрадка, в която нашият покоен председател беше развил своите тактики за футбола. Може би защото наставленията бяха написани от умрял, а известно е, че с умрял не се спори, Вентлер не им се противопоставяше и ги прилагаше.

„Щом мосю Мишел иска така, така ще бъде“ — казваха футболистите и без да мърморят, отиваха на тренировки дори когато гърмеше и се изливаше пороен дъжд.

Мишел от опит знаеше, че човек не бива да отива на игрището, когато киха и подсмърча, защото ще хване туберкулоза. Затова препоръчваше треньорът да си купи термометър и да примерва температурата на всеки, който ще рита.

Бай Яким оставяше някои правила да бъдат тълкувани от бъдещите поколения, понеже не знаеше какво означава „спартански режим“ или „финтов играч“.

Савата прочете историята и установи, че спартанците са гърци, които спят на гола земя и си хвърлят болните деца от скали, нещо недопустимо за нашата кажи-речи равнинна махала, затова сметна, че Мишел е имал нещо друго предвид, когато е писал за спартанския режим. Колкото до финтовия играч, досетихме се. Открай време си знаехме, че патравите най-хитро лъжат и мъчно може да им се вземе топката, затова започнахме да ги наричаме финтови играчи.

И Шебека искаше да го наричаме така, защото бил патрав и можел да прави с топката разни маймунджилъци.

Цяла София заговори за мемоарите на Мишел, но готвачът не даваше да се припари до тях, държеше ги заключени и ги тълкуваше като Вечния календар.

Понякога Вентлер шмекеруваше. Караше ни да правим неща, които нямаше написани в тетрадката, но когато го притискахме, той започваше да лъже, че уж Мишел преди смъртта си му бил казал да правим така. Не му се сърдехме, защото тази пролет нашият тим започна първенството без загуби, за пръв път достигна до финала и щеше да се срещне с първенеца „Буря“.

Този мач не биваше да се изпусне, но на никого и не минаваше през ума, че това трябваше да стане с пари.

Хвърлихме чоп кои момчета да носят екипите на играчите и с тях да влязат в игрището, а останалите нещастници трябваше да намерят начин да се промъкнат през телените мрежи на оградата.

— Ще се кача на салкъмите и оттам ще гледам — заяви Шебека.

— А аз още отсега ще вляза в игрището и ще се скрия между пейките — реши чипоносият брат на Чано.

— Под пейките?! А като те спипа някой байчо и ти назебри задника?

Тримата щастливци отидоха да чакат пред клуба, а ние тръгнахме към игрище „Юнак“ с надежда, че по някакъв начин ще се промъкнем в него.

Мостът на Перловец беше преграден с конна полиция, а през Орловия мост стражарите не пропускаха и пиле да прехвръкне. По насипа на реката стърчаха мустакати байчовци, с жилави пръчки в ръце. Обиколихме всички познати места, откъдето друг път се промъквахме, но навсякъде се натъквахме на охрана. Открихме, че и дупките по телената ограда са закърпени. Приплака ни се. Момчета от Курубаглар, от Ючбунар, от Дразмахала и Подуяне безпомощно обикаляха около игрището, без да могат да се доберат дори до оградата му.

Един смелчага премина стражарския кордон, хукна към оградата, ловко я прехвърли и когато вече преваляше насипа, двама байчовци изскочиха и му преградиха пътя. Момчето започна да ги лъже, тичаше насам-натам, кривуличеше, но се подхлъзна, падна и го заловиха. Пръчките заиграха по гърба му. Озлобените пазачи не се задоволиха с това, а го предадоха на един стражар, който го удари с бич. Момчето изпищя.

— У-у-у — извикахме ние и замерихме с ластици конете. Конете се уплашиха и заподскачаха. Някои използуваха суматохата, юрнаха се към оградата, оставиха по нея парцали от гащи, но успяха да изкачат насипа и да се скрият между публиката.

На моста хлапаците подгъваха колене, снишаваха се, за да изглеждат малки, и жално молеха минувачите:

— Вземи ме, бе чичо! Вземи ме!

Чичовците подаваха ръка, но когато стигнеха входа, контрольорите връщаха малките с плесници.

— Защо ме биеш, бе? — плачеха с дрезгави басчета те, но не губеха надежда и наново молеха: „Вземи ме, чичо! Кажи, че съм ти дете!“

С всяка измината минута нашето вълнение нарастваше. Дали пък щяхме да пропуснем мача? Вече десет пъти обиколихме игрището: откъм реката, откъм езерото, откъм гората, но напразно. И последната надежда — дърветата — ни отнеха. Открихме, че стеблата на големите акации са увити с тел и при това под тях се разхождаха стражари с бичове.

Постепенно двата моста опустяха. Само няколко закъснели тичаха към входните врати. С просълзени очи гледахме към насипа, зад който стърчаха главите на щастливците.

И когато вече загубихме надежда, че ще влезем, забелязахме, че по улицата препуска цистерната, с която поливат игрището преди всеки мач. Стражарите се дръпнаха и контрольорите отвориха вратите. Ние се спуснахме след поливачката, прекатурихме байчовците и смело атакувахме насипа. Пазачите се видяха в чудо; крещяха, заплашително размахваха пръчки, но публиката ни правеше място и плътно затваряше редиците зад нас.

По настланото със сгурия игрище още не се виждаха тимовете. Хукнах към съблекалните и намерих нашите играчи, умислени и мълчаливи. До започването на мача оставаха няколко минути, а Керкенеза още го нямаше.

Савата тичаше от играч до играч, услужваше, затягаше връзките на обувките им, поднасяше вода. Със засъхнали устни умърлушените момчета мълчаха. Знаеха, че трудно ще победят постоянния държавен първенец. И треньорът сякаш беше смутен. Той нервно се разхождаше и ъглите на устните му подскачаха.

Най-сетне Керкенеза пристигна.

— Здравейте! — небрежно поздрави той и хвърли цигарата си.

— Защо закъсня? — попита го Вентлер.

— Имах си работа…

— Защо ти напоследък не идвал на тренировки?

— За какво да идвам?… И така, и така ще ни бият.

Той си събу обувките и се огледа за калците.

— Тоз мач ти наказан. Ти не платил два месеца членски внос. Бедеш резерва. Сава, обличай екипа! Ти пазиш!

— Аз резерва?! — опули се Керкенеза.

— Но това е финалният мач, ако го загубим заради вратаря?!… — опита се да възрази Левака.

— Не важна загуба. По-важна спортна дисциплина в колектив… Керкенез обидил вас, обидил мен… Той иска бъде звезда. Той не истински спортист…

— Въшкари! — с предизвикателен тон го прекъсна Керкенеза. — Буровци ми дават пари да отида в техния тим, а той ми иска 2 лева за членски внос!… Нека ви набутат пет парчета…

— Признай си, че ти дават пари да им пуснеш пет гола — скочи Коцето, но двама го хванаха, да не удари Керкенеза.

— На нас не ни трябва известен, а честен вратар — сложи край на спора Бизо.

Дойдоха да предупредят, че другият тим е излязъл.

Савата трескаво се обличаше. Вентлер му помагаше. Екипът на Керкенеза се оказа голям и когато Савата го навлече, заприлича на водолаз. Подплатените с вата вратарски гащета му стигаха под колената и го правеха смешен. Наколенките едва се държаха на тънките му крака и колкото и да бяха тъжни играчите, не можаха да сдържат усмивките си. Само треньорът остана сериозен.

— Грабвай топка и тичай на игрище!

Слабо ръкопляскане и ужасни свирки посрещнаха нашия тим. Свиреха курубагларци и с това поздравяваха своя любимец Коцето. Когато Савата стигна центъра, ритна топката, тя се извиси няколко метра и скоро падна. От трибуните се разнесоха смях и дюдюкане. Непознатият вратар с дълги гащета и широка фланела разсмиваше публиката. И вярно Савата приличаше на дете, маскирало се като вратар. Той още нямаше шестнадесет години и тънкото му вратле се губеше в широката яка на тъмната фланела, а каскетът му падаше до очите.

Противниковият вратар взе топката, изсили се и я ритна към облаците. Последва шумно ръкопляскане.

Двата тима се построиха един срещу друг и протегнаха ръце за поздрав. Савата подаде ръка на Бекона. Националният вратар го изгледа с насмешка и свирна с уста. Той имаше на ръцете си чортови ръкавици и на фланелката си — герба на България. В противниковия отбор играеха шестима участници в националния тим, между които и известният центърфоруард Танка.

Преди две години буровци го грабнаха от един пловдивски тим, нарекоха го Танка и писаха във вестниците, че уж играл в испански тим.

Реферът подкани със свирка играчите да заемат местата си и погледна часовника. Тъчреферите развиха жълти байрачета.

— Дръж се, бате — провикнах се аз и високо вдигнах юмруци, в които здраво стисках палци.

Наместих се до ръководството на тима. Бай Доре нервно подръпваше мустак, а Яким несъзнателно откопчаваше и закопчаваше яката на ризата си. И двамата гледаха мрачно.

Мачът започна. Танка пое топката и от четиридесет метра я прати във вратата на Савата. Публиката изрева от възторг. Тя се възхити от бомбения шут. Когато Савата се окопити, намери топката в мрежата си.

— Ей, Вентлер, смени вратаря! — развика се бай Доре, но унгарецът не го послуша.

Наново върнаха топката на центъра. Присвит, Савата очакваше нов удар. Десетина минути не можа да се свърже никаква игра. Това беше прелюдията на мача. Футболистите мереха шутовете си, не гледаха на кого подават и малко тичаха. Публиката обичаше силните удари и затова ги акламираше. Стори ми се, че вече мачът е решен, противникът е победил и се подиграва с нашите играчи.

Минаха десетина минути, а към вратата на Савата не бе отправен нито един удар. По-късно някои слаби топки мързеливо се изтъркаляха до него, той ги улови спокойно, опита се да ритне нависоко като Бекона, но не успя. Но Савата се поизправи и вече по-спокойно започна да следи играта. Той често поглеждаше наляво, където крилото на буровци не пазеше мястото си, улови една слаба топка, подвикна на Коцето и му я подхвърли с ръка. Коцето мина един противников играч и ниско подаде на Цицко, който излъга Танка и с дълъг пас прехвърли топката на Левака. Левака се спусна по крилото, бековете го засякоха, но той внезапно се спря, върна топката към центъра, откъдето я грабна Бизо и без много да чака, шутира. С последни усилия Бекона успя да избие в корнер.

Публиката се спотаи. Левака постави топката, поогледа се дали Бизо е застанал на мястото си, като куче подуши откъде духа вятърът и с фалцов удар я прати успоредно на вратата. Няколко играчи скочиха да я посрещнат, но в последния миг топката измени посоката, кацна на главата на Бизо и свирна край ушите на Бекона.

— Голче по ноти — извика Яким и прегърна бай Доре.

След гола противникът се стресна и започна да играе по-сериозно. Левият инсайт излъга няколко от нашите и наближи вратата на Савата. Обаче бате беше предвидил, че играчът няма да бие от неблагоприятен за него ъгъл, затова бързо се огледа, изскочи напред, хвърли се и улови недостигналата до Танка топка. Още с падането си той видя, че Бизо стои настрана, изтъркаля му топката и докато противниковите играчи се окопитят и върнат, Бизо летеше към вратата им. Бекона със свръхусилия можа да отбие удара. Когато стана, от бузата му течеше кръв.

Буровци бяха шашнати от новата тактика. Те не знаеха кого да пазят, защото всички наши футболисти играеха и напред, и назад и често сменяха местата си.

Реферът продължително изсвири и даде края на първия хафтайм. Играчите тръгнаха към съблекалните. Този път никой не се подигра на Савата, дори някой му изръкопляска, но от срам бате не смееше да погледне към трибуната.

В съблекалнята нахълта Яким готвачът. Вентлер недоволно го изгледа.

— Не се сърди. Знам, че не бива да влизам. Момчетата трябва да си починат, обаче…

Той стисна юмруци, изправи се с целия си ръст и играчите, сякаш хипнотизирани от погледа му, застанаха мирно.

— Момчета! — с развълнуван глас започна той. — Знаете кои са ви противниците… Такива като тях затвориха нашето кино, скъсиха живота на Мишел, убиха Павел…

Бай Яким се задави и млъкна. В тишината се чуваше тежкото му дишане.

— Цяла София ви гледа… Смачкайте им фасона, бе!

Яким не се доизказа, погали Бизо по стриганата глава, потупа по страната Левака и напусна съблекалнята.

Още първите минути на втория хафтайм пролича, че противникът ще извади секирите, а реферът ще си затваря очите. Нашите започнаха да се огъват. Савата си имаше работа. Той махна каскета, дебелите кори и наколенки и смело се хвърляше към всяка топка. С „кучкарлък“ буровци парираха нашите инсайти и не им даваха „да пият вода“. Бизо тичаше напред-назад, понякога „клъвваше“ по някоя топка, но грубите бекове не го пускаха да се приближи към тяхната врата и той „плюеше“ топките към Бекона. Ритнаха в глезена Бази и нашите останаха десет.

Постепенно започна игра на една врата, но въпреки това нямаше гол. Топката или срещаше краката на плътната отбрана, или прегръдката на Савата, но при една атака Цицко сложи крак на Танка, той падна в малката пеналтерия и веднага реферът отсъди дузпа. В очакване да види кой ще застане зад топката публиката стана. Времето напредваше, имаше вероятност мачът да завърши наравно и затова противникът не искаше да рискува. Зад топката се изправи прословутият Танк.

— Донесете носилка! — провикна се Бекона.

И така бялото топче, изписано чак от Унгария, след малко щеше да се спре в нашата мрежа. Реферът по правилник отмери единадесет крачки и премести малко топката. Настана тишина. Откъм гората се чу гласът на птица. По лицето на нашите се изписа отчаяние. Цицко си изтри сълзите. Вентлер запали пура и жадно засмука пушека й. Танка фиксираше с поглед Савата и бавно отстъпваше. Изведнъж той полетя, на всички се стори, че ще шутира наляво, и Савата се наклони натам, но в следващия миг скочи в обратна посока, изви се на дъга, направи във въздуха още един напън, обърна се и падна. Спуснах се към вратата. Бате лежеше, заровил лице в сгурията. По издрасканите му страни пълзяха кървави струйки, но той здраво стискаше нашата бяла топка.

Бесните викове и свирки на курубагларци го стреснаха, той стана, залитна, тупна няколко пъти топката и се огледа. Пред него стоеше Танка и го наблюдаваше с любопитство. Той не помнеше някой вратар да му е спасил дузпа.

Лицата на нашите засияха. Вентлер захвърли пурата. Буровци чакаха пред нашата врата, смятаха, че Савата пак ще подаде топка с ръка, но този път той я прати с крак към крилото. Левака я докопа, излъга изненаданите бекове и преди още останалите да се върнат, я подаде на Коцето, който в движение я прати в горния ъгъл на вратата.

Бизо, Цицко, Тотко се спуснаха да прегръщат и целуват Коцето, който наистина изпълни заканата си да вкара гол на надменния Бекон.

Алигенци и курубагларци скочиха на крака и с продължително „ура“ поздравиха нашата победа.

И след това сякаш всичко ставаше насън. Двете махали навлязоха в игрището и започнаха да подхвърлят и целуват победителите. После един намусен мъж държа реч и подаде купата на Левака. През това време свиреше военна музика. Накрая двата тима се подредиха за снимка. Когато фоторепортерът вдигна апарата, Савата се скри зад широкия гръб на Бизо. Не искаше утре, когато снимката бъде поместена във вестниците, да има разправии с тате…

 

 

В чест на голямата победа направихме шествие. Купата се носеше от капитана на тима Левака, а до него крачеше Вентлер. След тях ние с Чано носехме портрети: аз на вуйчо, а Чано на мосю Мишел. Следваха играчите с червени фланелки и всички момчета и момичета от двете махали. Когато навлязохме в центъра на града, шествието запя „Жив е той, жив е…“ От кафенета, от ресторанти, от дюкяни изскочиха хубаво облечени хора и спряха опулени очи върху нас. Изглежда, виненочервеният цвят на фланелките ги смути, защото нервно заръкомахаха, сякаш искаха да изгонят лош кошмар. Но имаше и мъже, които ръкопляскаха и ни поздравяваха с „Браво!“ Някои от тях познавахме от киното на вуйчо.

— Ей, кои са тия на портрето? — запита ни един стражар и нахално закрачи до нас.

— Так сказат, народни будители — отвърна Станко, който се мъчеше да говори като вуйчо.

— Кажи им имената! — заповяда стражарят.

— Неофит Бозвели и Григор Пърличев — вместо Станко отвърна Чано и кой знае защо се прекръсти.

Някои от гражданите се изсмяха.

— Не па се панше ан деор, бе тиквон! — с презрение на френски извика Левака и изблъска към тротоара объркалия се стражар.

Когато стигнахме „Царя“ и стъпихме на жълтите павета, Яким готвачът даде знак и всички запалихме предварително усукани вестници. Шествието стана факелно, към него се присъединиха и непознати хора. Запяхме „Тих бял Дунав се вълнува…“, като на всяка строфа гръмогласно извиквахме „Бум!“

Това бойко, многократно повтарящо се „бум“, изглежда, смути стражаря, който като куче сновеше напред-назад край шествието. Той изтича напред, спря колоната и ни запита защо викаме „Бум!“

— Такава е песента — обясни му Савата.

— Можете да пеете, ама без бум!

— Защо без бум? — запита го Левака.

— Защото… защото е забранено.

— Така ли? — предизвикателно се озъби Станко и стражарят замига на парцали.

Шествието стигна до паметника на Левски. Там ни чакаше бай Доре с петте си дъщери с пет букета цветя. Положихме цветята в подножието на паметника, клекнахме, помълчахме и се върнахме обратно.

Решихме да поставим купата във витрината на бозаджийницата. От двете й страни закачихме портретите на вуйчо Павел и мосю Мишел. Станко написа под тях. „Англичани — откриватели на футбола“.

Два дни край витрината мълчаливо минаваха хора, дошли да почетат паметта на вуйчо и Мишел. На третия ден Марко Елешки съобщи за това в четвърти участък. Пристигнаха стражари и скъсаха портретите, но половин час след това строшихме всички стъкла на Марковата къща.