Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)

Издание:

Димо Кисьов

И ние спортувахме

 

Роман

 

Второ преработено издание

 

Б-4

 

Нац. бълг. II издание; лит. група V

Темат. №2605. Изд. №5572

 

Отговорен редактор: Максим Наимович

Художник на корицата: Александър Хачатурян

Художник-редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Олга Цанова

 

Дадена за набор на 10.X.1973 г.

Подписана за печат на 28.I.1974 г.

Излязла от печат на 28.II.1974 г.

 

Формат: 60X84/16. Печатни коли: 9,75

Издателски коли: 8,09. Тираж 10 105

Цена 0,60 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11, София, 1974

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

XVI
Новата тактика на мосю Мишел

След като запечатаха киното и прибраха вуйчо, Мишел рядко се мяркаше из махалата, затвори се в стаичката си и оттам даваше наставления на Вентлер. Говореше се, че пишел нов правилник, който щял да разбие на пух и прах досегашния футбол. Бай Яким ни каза, че някакви важни птици го посетили и поискали да прочетат правилника, но Мишел ги изгонил. Сигурно затова на нашето игрище започнаха да се мъкнат разни буровци с бомбета и жълти бамбукови бастуни. Те пушеха с лули, мръзнеха по пейките и нещо си записваха.

Мишел беше наредил да се тренира и в сняг. Отначало момчетата мърмореха, цупеха се, че им е студено, че топката не можела да се рита, ставала на кокал, и тренираха със зимни дрехи, но после, изглежда, свикнаха и започнаха да се разсъбличат като през лятото.

На нас много ни харесваха тези тренировки, защото имаше замеряне със снежни топки, тичане през гората, а когато дойдеше ред да се плъзнем с единствените ски, тогава се чувствувахме на седмото небе.

Обикновено тренировката завършваше с кратък мач, а след това момчетата се събличаха и един друг се разтриваха със сняг за голям ужас на минаващите по шосето шопкини, които се кръстеха и шумно пустосваха.

Веднъж на игрището цъфнаха две ченгета. Те мрачно изгледаха разголените на студа играчи, влязоха в съблекалнята и претърсиха дрехите за позиви и оръжие.

Бай Доре не се съгласяваше с тия зимни тренировки. Той смяташе, че момчетата ще свикнат със студа и когато слънцето пекне и започне футболното първенство, ще им бъде горещо и няма да могат да тичат.

Яким се колебаеше, но бай Доре го попита дали някога е чувал ескимоси да участвуват в световно първенство и готвачът млъкна. Изпратиха ме да повикам Мишел, за да обясни защо ескимосите не участвуват в световното първенство.

Стаята на Мишел изглеждаше празна. В нея имаше само едно легло, малка масичка, етажерка с книги и залепени по стените изрязани от списания снимки на футболисти. Лекарят препоръчал на Мишел да спи на твърдо легло без възглавница и на отворен прозорец, затова никак не му завиждах. Намерих го легнал със зачервен от студа нос да пише нещо в една тетрадка.

— Ще дойда — рече той и спусна тънки крака от леглото. — Иди помоли хазайката да ти даде топла вода да се избръсна.

Докато се бръснеше, той леко покашляше и издуваше с език ту едната, ту другата си буза.

Попитах го защо си издува бузата с език.

— Иначе не мога да се обръсна. Не виждаш ли какъв съм сух и грозен.

— Не си грозен…

— Още си малък и не се опитвай да лъжеш.

— А кога ще мога да лъжа?

— Никога… Хората не трябва да лъжат, за да бъдат щастливи.

— Говориш като вуйчо Павел.

Мишел стана, окачи за дръжката на прозореца един каиш и започна бързо-бързо да точи бръснача си.

Когато наново седна пред огледалото, той ме запита какво правят нашите.

— Тате не дава на Савата да тренира, а той не го слуша. Мама постоянно си взима валериан, а кака Теменужка се оплаква, че Марко Елешки й казвал: „Гълъбче, ако се съгласиш, ще ти купя къщичка в Модерното предградие…“ Ама нека неговият Бебо да ми падне, така ще го…

Не можах да се изкажа, защото от устата на мосю Мишел бликна кръв.

— Не се плаши, порязах се — успокои ме той, взе кърпа и с разтреперана ръка попи кръвта.

Мислех да го запитам къде държи пушката, но се отказах, защото той стана много нервен, а, изглежда, нямаше валериан.

Чак в работилницата се поуспокои и когато бай Доре и Яким го попитаха за ескимосите, дори се усмихна.

— Значи трябва да се тренира и зиме, и лете, и в мраз, и в пек, а? — подкачи го Яким.

— Да.

— А сигурно ще кажеш и през нощта? — иронично се изсмя бай Доре.

— Защо пък не — не се смути Мишел.

— А ако няма луна, с джобно фенерче ли ще търсят топката?

— На автомобилни фарове или прожектори — извади готов отговор мосю Мишел.

— Хм, прожектори — недоверчиво поклати глава майсторът. — Посегнеш ли към тях, военните бият през пръстите…

— Ще бият, ще бият, пък ще дойде време и те да ядат лобут…

— Това е друг въпрос — прекъсна го майсторът и започна без нужда да пили някакво желязо.

Станко никога не говореше пред майстора си, но сега се обади и каза, че въпросът не е само до футбола, а и до други неща.

— Като ти издърпам магарешките уши, ще ти кажа какви са тези други неща — озъби му се бай Доре и Станко си сви опашката.

— Бай Доре, мама разправя, че чешмата, дето вчера й я поправи, най-после си намерила майстора. Сега водата течала като армеяна чорба, а по-рано пищеше като свирката на Арсенала — подмазах се аз, да не би да се ядоса на Станко и да му забрани да ни обкове с желязо кормилачката.

Бай Доре обичаше да хвалят майсторлъка му и доволно изръмжа. Станко ми намигна, дръпна се в един ъгъл и с отворена уста залапа всяка дума на мосю Мишел, но Яким промени темата на разговора и той стана безинтересен. Готвачът намери Мишел отслабнал и му препоръча да яде повече кебапчета.

— На село имаше един турчин, който лекуваше всякакви болести — впусна се в миналото той. — Та от този турчин научих, че церът на охтиката е печеното месо. А през лятото — дините, ама да ги срежеш още на корен, по роса…

— Зная, зная — размята тънки пръсти Мишел и Яким млъкна.

В работилницата влязоха Савата, Митето и Коцето. Те любезно поздравиха и седнаха на земята върху ученическите си чанти, за да не им се изцапат панталоните.

— Е, как е учението? — запита ги Мишел.

— Върви — едновременно отвърнаха тримата.

— Така трябва и да бъде. Добър спортист — добър ученик.

Тримата заклатиха нагоре-надолу глави в знак, че са съгласни, и попитаха кога ще тренират.

— Като си възпитате носовете — злобно рече Яким. — Завчера Цицо и Бази се разкихали и бащите им се оплакали в участъка, че посред зима сме ги карали да се разсъбличат.

— Така ли? — оживи се Мишел. — А ти какво им отговори?

— Припомних им за опълченците на Шипка, дето са седели заровени в преспи сняг и пак не са пуснали турчалята да минат прохода.

— Това е хубаво, а те?

— Те ми отговориха, че България вече била освободена и че нямало нужда да браним прохода…

— Така ли? — зачервиха се бузите на Мишел. — Този път няма да я освобождаваме от турци, а от тях…

След думите на Мишел ушите на Станко пламнаха от удоволствие, той скрито ни посочи юмрук и многозначително поклати глава.

Бай Доре отвори вратата и погледна нагоре-надолу да не би някой да подслушва.

— Хайде, стана обед! — рече той и обърса с парцал измаслените си ръце.

— Чакай бе, бай Доре, още е рано — примоли се Митето.

— Рано ли? Ще ви кажа аз едно рано — закани се майсторът. — Киното запечатаха, нямам намерение да ми затворят и работилницата.

Митето, Савата и Коцето станаха и продължително започнаха да си тупат панталоните, като че ли кой знае колко се бяха изпрашили. Станко откачи от пирона шубата на майстора и му държа да се облече. Готвачът задърпа Мишел към кръчмата на Шопа.

— Остави, бай Якиме, не ми се яде, не ми се пие…

— Ще разпаля скарата, ще ти опека едни кебапчета — пръстите да си оближеш. Нали ти казах за оня турчин, който…

Готвачът хвана Мишел под ръка и го помъкна към кръчмата.

 

 

Преди Нова година Теменужка ме повика да купим на Цури и Бебо елха. Дръвчетата се продаваха на площад „Св. Неделя“. Там се въртяха момчета, които отнасяха закупените елхи до домовете. Срещнахме Митето, който влачеше цял бор. Една изконтена жена го заплашваше, че нищо нямала да му даде, ако скърши някое клонче.

Гирлянди от разноцветни крушки осветяваха многобройните сергии, оградили площада. В едни от тях се виждаха портокали, мандарини, банани и други плодове, други грееха от стъклени украшения за елхи и ангелски коси, а трети бяха препълнени от най-различни играчки. Продавачите се надвикваха да хвалят стоката си и грубо блъскаха зяпачите, когато към сергията им се отправяше някой тузар.

Кака Теменужка ме стискаше за ръката, сякаш се страхуваше да не ме изгуби в шумната тълпа. Тя гледаше сергиите, хей така, защото трябваше да ги разгледа, но не беше весела. А как се радваше миналата година, когато обикаляхме пазара заедно с вуйчо!…

— Темяно, темяно, белио, милизливио, пушливио-о — ревеше с цяло гърло Шебека и завираше в носа на минувачите пликчета с темян.

— Бенгало, бенгало-о-о — мъчеше се да го надвика едно циганче и ръсеше искри от бенгалски огън.

— Ей, Шебек, върви ли търговията? — провикнах се аз.

— Вълви, ама бенгалскио повече вълви — отвърна той и погледна със завист към циганчето.

Кака Теменужка купи десет пликчета темян и Шебека подскочи от радост.

— Нека да се опушат добре, та да им изскочат дяволите — със зла усмивка пошепна тя и още по-силно ме стисна.

Искаше ми се повечко да позяпам сергиите, но кака Теменужка набързо напазарува, купи елхата и двамата я помъкнахме към Бебови.

Откъм пазара продължаваше да се чува гласът на Шебека:

— Темяно, темяно, белио, милизливио, от божи глоб донесенио-о-о…

Когато си легнахме, Савата ми каза, че и той пренасял елхи, и ми показа цяла шепа с левчета и няколко стъклени украшения.

— Бате, хайде и ние да си направим елха! Знаеш ли как ще се радват Минка и Тинка?…

Бате замълча, но, изглежда, и на него му се искаше Минка и Тинка да се зарадват, затова внезапно ритна юргана и стъпи на пода.

— Ами дръвче? — запита той.

— Нали имаш левчета…

— Тези левчета са запечатани. Решихме да поработим за нова топка. С пипоните, които имаме, не можем да уцелим вратата — рече ми той.

Помълчахме и изведнъж Савата започна да се облича.

— Хайде и тихо нашите да не усетят — пошепна той и аз мигновено влязох в дрехите си.

Измъкнахме се на пръсти, взехме брадвата и тръгнахме…

Сутринта ни събудиха радостните писъци на сестрите ни. Те се спуснаха към нас и започнаха да ни целуват. Мама изправи Савата да отговаря откъде е взел дръвчето, но той с чисто сърце излъга, че ръководството на клуба подарило на всички играчи по едно дръвче за Нова година.

На обед тате донесе новината, че през нощта някакви цигани са отсекли борчето на Марко Елешки, което миналата година той бе засадил до беседката си на двора. Мама пребледня, а ние изтръпнахме. Спасиха ни Минка и Тинка. Те се хвърлиха на врата на тате и го поведоха да им види окичената с памуци елха.

Седнахме на масата с мисълта, че сме престъпници, но тате нищо не ни каза, само разтриваше лютиви чушки в бобената чорба, сякаш искаше да се отрови.

На другия ден измъкнахме подкованата от Станко с железа кормилачка и се упътихме към Семинарията, откъдето започваше люшът. Митето и Савата бяха вече големи, затова тази зима аз, Коко, Чано и Шебека с нашата кормилачка „Поразяващата стрела“ щяхме да се преборим с „Вихър“ на курубагларци, с „Граф Бодуен“ на подуянчани, с ючбунарската „Бяла мечка“ и дразмахленската „Свобода“.

Състезанието щеше да започне в десет часа, но преди това за утъпкване на пистата ние се спуснахме по два пъти. Най-после реферът изсвири и вдигна червено байраче. Другият рефер на моста при финала на люша погледна часовника си. Първа стартира „Граф Бодуен“. След нея се спусна „Бялата мечка“. Трети — курубагларци. Те бързо набраха енергия, но на кръстопътя мина някакво куче, кормчията изпусна кормилото и шейната се прекатури, като остави дълбока яма в снега. Дойде и нашият ред. Шебека забута „Поразяващата стрела“ и когато шейната се засили, скочи и седна зад мене. Струваше ми се, че никое превозно средство не може да развива такава скорост. Ние не се плъзгахме, а летяхме. В ушите ни свиреше вятър, а зад нас се издигаха облаци от сняг.

„Завоят!“ — извика Коко и всички се наведохме наляво. Завоят бе взет великолепно, но изведнъж шейната подскочи, полетя във въздуха и наново продължи да се пързаля. Налетяхме на ямата, изровена от курубагларци.

Изведнъж почувствувах, че вятърът ме шиба в гърба. Зад мене нямаше никой.

Състезанието спечелиха ючбунарци. Шебека ни провали.

С падането си той направи шейната по-лека и по-бавноходна. Въпреки че загубихме, ние се наредихме пред курубагларци. А това беше много важно. С далечната махала Ючбунар нямахме никакви връзки.

— Сванти! — подвикна Чано, когато минахме край курубагларците.

— Благодарете на кучето — озъби се един.

— Не куче, а котка ви мина път.

— Дръж си езика зад зъбите, защото знаеш ли, като ти дойда — спря се кормчията. Той се чувствуваше виновен за загубата на своята махала и искаше по някакъв начин да се прояви и замаже грешката си.

— Посинели сте от изтърсването и пак се перчите!

— Война! — извика кормчията.

И без да имаше тези заяждания ние всяка зима воювахме със снежни топки.

Още същия ден мобилизирах момчетата, за да направим снежна крепост. И курубагларци дойдоха на бъдещото полесражение. За късо време от двете страни се издигнаха дебели стени с бойници, с амбразури и ниши за снежните топки. Построихме крепостта в каре и когато се стъмни, я заляхме с вода, за да стане по-здрава, но рано сутринта нашите противници я бяха съборили. Наложи се първи да предприемем нападение, защото не можехме да поправим разрушението. Аз разпределих войската, както следва: двама хвърлячи напред, други двама да им подават топки; трима да останат за отбрана в полуразрушената крепост и трима да направят обход и се явят в тил на противника.

След малко войната започна. Една слаба топка удари Чано по главата и курубагларци нададоха бойни викове. Набързо направихме валяк от сняг и прикрити зад него, го затъркаляхме към противника. Уплашени от нашата военна хитрост, курубагларци изскочиха от своята крепост и започнаха да ни обстрелват. В това време тримата скрито ги обходиха и когато извиках „В атака!“, от всички страни започнаха да се сипят топки по главите им. След половин час курубагларци позорно напуснаха крепостта и избягаха оттатък реката.

— Победа! Победа! — развикахме се ние и радостно заподскачахме.

В това време към нас се приближи Пешо Пощата. Той ни изгледа свирепо и ни накара да мълчим.

— Не ви е срам! В махалата е умрял човек, а вие сте се разкрякали!

— Кой е умрял? — със страх попитахме ние.

— Кой? Михаил Иванов…

— Михаил Иванов!? — учудено пошепнахме ние.

В първия миг не можахме да се сетим, че мосю Мишел е починалият Михаил Иванов.

 

 

Този ден Яким отказа да готви, бай Доре затвори работилницата, а Савата и Митето избягаха от училище. Къщата, в която живееше Мишел, стана център на махалата. Покойният нямаше роднини, но стотици хора отидоха да се простят с него.

Узнахме, че Мишел поддържал застраховка, и преди да умре, направил завещание.

Ето и неговия пълен текст:

„Аз, Михаил Иванов, на 27 години, роден в София, още жив и в пълно съзнание разпределям сумата, която ще се получи от застраховката след смъртта ми, както следва:

1. За нови екипи на махленския футболен тим — 2000 лева.

2. На Теменужка, вдовицата на Павел — 5000 лева.

3. На момчетата, помагали при строежа на кино «Прогрес» (следваха десет имена) — на всеки по 100 лева.

 

Забележка. Същите пари да се използуват от момчетата, както пожелаят, и майките им да не ги принуждават да купуват свещи за успокоение на душата ми.

 

4. Пушката да се дезинфекцира и предаде на Веско.

5. Цялата ми покъщнина и дрехите също след дезинфекция да се продадат на вехтошарите и с получените пари да се купят рокли на бай Доревите дъщери.

6. Часовника и мемоарите ми да наследи Яким готвачът.

7. С пенсията за месец януари да се закупи ковчег и се посрещнат разноските по погребението.

8. Да бъда погребан с една футболна топка.

На всички добри хора от махалата, с които се разделям, пожелавам щастлив и дълголетен живот“.

Следваха дата и подписът на мосю Мишел.

Никой не можеше да оспори завещанието, обаче аз се съмнявах, че покойният в бил в пълно съзнание, когато го е писал. Кака Теменужка не беше вдовица. Та нали вуйчо Павел се намираше в затвора?

Когато предадоха парите на Теменужка, мама изпищя и я прегърна. Тате изхлипа и захапа ноктите си.

— Бягай при Шопа за половин гроздова! — с кръвясал поглед ми крясна той.

След малко се върнах с ракията. Тате навири шишето и го изпи до капка.

Вечерта мама не се сети да ни даде вечеря. Легнахме си гладни. От кухнята се чуваше гласът на баща ни. Той ту се смееше, ту плачеше, ту ругаеше.