Димо Кисьов
И ние спортувахме (14)

XIV
Октомври

Изведнъж киното потръгна. Една вечер вуйчо слезе при нас и ни донесе салам, бял хляб и бутилка вино, а на Тинка и Минка — шоколад. Той заяви, че Теменужка повече няма да играе, защото киносалонът се пълнел и без нея.

Мама беше много доволна. Вуйчо й подари вълнена жилетка и тя се похвали на тате, че брат й е станал вече човек.

Но вуйчо не знаеше, че Мишел обича кака Теменужка, и аз реших, че не бива да крия това от него. Издебнах го насаме и му съобщих тайната. Мислех, че ще ми се разсърди, дори се страхувах да не набие Теменужка, но останах потресен, когато той не се учуди и дори ми призна, че му била известна тази любов.

— Значи всичко знаеш? — разочарован от неговото примирение, възкликнах аз.

— Да, Мишел обича Теменужка. Възхищава се, когато тя танцува.

— А защо Мирчо касапинът наби жена си, като научи, че обича бакалина?

Вуйчо се засмя.

— О, това е, так сказат, друга любов… Мишел е болен, той си отива, нека да не го огорчаваме…

Повече нямаше какво да кажа и само помолих вуйчо да не издава на кака Теменужка нашия разговор.

Той не удържа думата си. Още вечерта тя ме намери и ми подари ножче.

Смутих се. Аз я бях наклеветил, а тя ми подаряваше ножче? И защо? Нямах нито имен, нито рожден ден?…

— Радваш ли се?

— Мно… много.

— И мосю Мишел се радва, когато му се усмихвам — призна си Теменужка. — Може би моята усмивка ще продължи живота му… А нали и ти искаш той да живее?

— Нека си живее… — заподсмърчах аз и ми се прииска да потъна в земята от срам, както мама казва…

Наистина вече нямаше нужда да молим съмахленците да идват на кино. Без да ги каним, те сами си купуваха билети и дори се съгласяваха да гледат филмите правостоящи, защото салонът винаги се пълнеше с хора от други махали. Повечето от тях бяха работници и приличаха на Митковия баща; имаха мазолести, с изпочупени нокти ръце и носеха нахлупени до намръщените си вежди каскети. Въпреки че гледаха страшно, те смирено си купуваха билети, сякаш се срамуваха да погледнат хубавата касиерка, и преди да влязат в салона, почистваха обувките си от калта, също като че ли идват на гости. Когато филмът свършваше, не бързаха да излязат на улицата, отиваха уж за нещо зад киното и до късно приказваха с Мишел и вуйчо.

Въобще работите на вуйчо потръгнаха добре и той започна да прожектира по две представления на ден: едно следобедно и едно вечерно. На вечерното имаше и музика. Разбира се, вуйчо още нямаше пари да си купи грамофон с високоговорител, нито пък да плаща на оркестър, както правеха собствениците на големите кина, но затова пък пускаше да свири един латернаджия. Той беше италианец и от незапомнени времена влачеше овехтялата си латерна с бял папагал, който умееше да вади късмети за моми и ергени, за дами и господа, за млади и стари.

Латернаджията се движеше по едно и също време, по едни и същи улици, по разписание и служеше за часовник на махалата.

По нашата улица той минаваше всеки ден към 12, спираше до кръчмата на Шопа, пъхаше под латерната дървен крак и без да я откача от ремъка, започваше да свири валса, наричан „Травиата“.

— Олеле, Травиатата! Ей сега баща ви ще тропне, а аз още не съм запържила фасула! — щом чуеше валса, започваше да се тюхка мама.

Докато италианецът нагласяваше латерната на дървения й крак, папагалът недоволно крякаше, пляскаше с крила да не падне, но скоро се успокояваше и замислено гледаше верижката на крака си. Този папагал се хранеше със семки от слънчоглед, но казваха, че пиел повече вино от господаря си. Сигурно защото клюнът му беше по-червен от носа на италианеца.

Папагалът е умна птица, тя винаги знае за кого какво късметче да извади. За ергени изтегляше зелено листче, за мома — бяло, за булка — червено. Само се колебаеше, когато го подканяха да дръпне късмет за някой солиден господин. Може би защото твърде рядко се случваше солиден господин да се изправи пред латерната, но италианецът никога не оставяше папагала да се изложи, поднасяше до човката му края на кутията, където се намираха стари, пожълтели късмети.

Понеже никой от нашата улица не пожелаваше за 20 стотинки да научи бъдещето си, италианецът подхвърляше латерната на рамо и влизаше в кръчмата на Шопа.

Когато нямаше какво да правим, ние се спирахме пред латерната и слушахме „Травиата“. Папагалът и господарят му ни гледаха с безразличие, но ние се заяждахме.

— Как се казваш? — питахме папагала.

— Ката, Ката — въртеше дебел език птицата.

— А на колко си години?

— Сто. Сто. Сто — крещеше, сякаш бяхме глухи.

Един час преди да започне вечерната прожекция, италианецът се изправяше пред вратата на киното и започваше безкрайната си „Травиата“. Удареше ли вторият звънец, влизаше в салона, настаняваше се до платното и през цялата първа част на филма въртеше някаква непозната тъжна песен. Щом настанеше големият антракт, той се оживяваше, сваляше скъсаната си зелена шапка и бодро започваше да свири „Марсилезата“.

Още при първите звуци папагалът разперваше крила и започваше да крещи: „Аванти! Марсилезо! Аванти! Марсилезо!“

 

 

Беше 7 ноември, преди Димитровден — имения ден на тате. Както винаги на този ден и сега у нас имаше тревога. Тате отиде при Марко Елешки да откопчи малко пари, след това изпрати Савата с дамаджана чак при Вайсовата воденица за чисто, домашно вино, а аз прескочих до бакалина да купя хамсия, която цяла нощ трябваше да кисне във вода и оцет. Савата донесе дамаджаната, мама я грабна и докато не направи виното от пет на десет литра, не се успокои.

— Шопа с това кръщаване цял палат построи — започна да се извинява тя, когато тате я хвана на местопрестъплението до чешмата. — Гостите не идват при тебе да се напият, а да те почетат — допълни тя и припомни на тате, че утре само на кума нямало да стигнат пет кила.

— Е, щом пред кум вода не се гази, нека пък си пийне от нея — съгласи се тате и отиде да си чака ред в бръснарницата.

Поради празничното си настроение той ни разреши да гледаме вечерното кино. От седмици насам се говореше, че отнякъде вуйчо напипал един съветски преглед, заснет от някой си Дзирга.

Никога пред киното не е имало толкова голяма навалица. Освен това не Теменужка, а самият вуйчо Павел продаваше билети. Хората се тълпяха, викаха, блъскаха се с лакти, присягаха към касата, но поради малкото места вуйчо даваше билет на когото си искаше. Щастливецът го грабваше и угриженото му лице светваше от радост.

Но имаше и недоволни.

— Защо на едни даваш, а други лъжеш, че билетите са се свършили? — заяждаше се Бекона.

— Бяха ангажирани — отговори вуйчо.

— Знам аз кой ги ангажира — закани се Бекона, но към него бавно се приближиха няколко каскета и той предпочете да излезе.

— Имате ли билетчета? Повечко билетчета? Двойно плащам… — от всички страни се чуваха умолителни гласове.

Мишел, издокаран, подстриган, гордо се разхождаше с червено копринено шалче и бомбе.

— Спокойно! Спокойно, другари! — тихо шепнеше той на блъскащите се около вратата хора и в неговия шепот се долавяше нещо твърдо, същевременно ласкаво, нещо, нетърпящо противоречие.

Много отрано в салона влязоха бай Доре и Яким готвачът. Двамата се свиха в един тъмен ъгъл и въпреки че не беше студено, нахлупиха шапки и вдигнаха яките на шубите си до ушите.

Разбира се, ние, момчетата с „вечен билет“, дойдохме в пълен състав, освен Шебека, който даде своя гратис на баща си.

Аз, Савата, Чано и другите се гордеехме, че ще гледаме филма, и за да изпитаме още по-голямо удоволствие, ту влизахме, ту излизахме от салона и високо говорехме, че имаме гратиси.

— Ей, момченце! Ела да ти кажа нещо! — дръпна ме една подстригана по мъжки жена и ме поведе към бозаджийницата. Когато се спряхме пред светналата витрина, по която бяха наредени тави с баклава, тахан халва, сусамени ромбчета и навити сакъзени бонбони, жената ласкаво ми показа всички тези лакомства и ми предложи да си избера каквото пожелая, но срещу моя гратис.

„Дали нямаше да се излъжа?“

— Хайде де, какво се чудиш? Филмът не е за деца… Я си хапни две баклавички!…

„Две баклавички“ — зарадвах се в себе си аз и се облизах.

— И две сусамчета, а може и една голяма боза.

Бях слисан от щедростта на тази бедно облечена жена.

— При това ще ти заплатя и билета — нетърпеливо каза тя и протегна в очакване ръката си.

Но в този миг аз проявих вродения си инат. Сякаш някой ми извика: „Ще се излъжеш. Не си давай билетчето за някакви си баклави и сусами! Тази вечер не е като другите вечери… Тя е особена“.

Побягнах към киното и задъхан седнах на първия ред до Савата и останалите. Все още не можех да си дам сметка, дали съм се излъгал или не. В този момент в салона влезе латернаджията и зае своето място до екрана. Стори ми се, че тази вечер е променен. Очите му светеха, гладко избръснатото му лице приветливо се усмихваше. Обърнах се и забелязах, че всички в салона бяха обръснати и спретнато облечени. Техните очакващи погледи се събираха в един нетърпелив огнен поглед, който сякаш искаше да опожари бялото платно на екрана.

— Какво правите тука? Сега ли намерихте да дойдете? — стресна ни гласът на вуйчо.

Понадигнахме се от столовете, но веднага се отпуснахме на тях.

„Ние имаме право. Та нима вуйчо се отрича от обещанието си?“

— Хайде, да ви няма! Право по къщите си! И ако още се въртите около киното, аз, так сказат…

Не го доизслушахме. Обидени и дълбоко разочаровани, скочихме и напуснахме салона.

— Киното може да е негово и може да ни изгони оттам, но улицата е на всички и ако си пожелаем, до утре сутринта ще се разхождаме по нея — извика възмутен Чано.

Видях непознатата жена, която ми искаше билета. Тя оживено говореше с някакъв мъж и от очите й капеха сълзи.

— Продавам билет — провикнах се аз.

Жената хлъцна от радост, но здраво ме пипна да не избягам. Докато търсех билета си, чувствувах нейната гореща, трепереща от вълнение ръка. Когато го грабна, тя се наведе, пъхна ми в джоба пет лева, целуна ме и побягна.

Попипах страната си, гореше, сякаш я беше парнало въгленче.

Обидени от постъпката на вуйчо, останалите също продадоха „вечните си билети“ и от мъка, че вече няма да можем да ходим на кино, влязохме в бозаджийницата да ядем баклави. Там до печката седяха трима мъже и Бекона. По едно време към тях се приближи стражар, той чевръсто изкозирува и посочи с пръст зад рамото си. Надникнахме през витрината и забелязахме още десетина стражари.

Показахме на бозаджията, че имаме левчета, и си поръчахме баклави. Навън започна да бръска сняг, при нас беше топло и ние решихме да поостанем и си поговорим. Нали нашите знаеха, че сме на кино, и нямаше да ни се карат за закъснението?

— Винаги съм предпочитал да хапна баклава пред някакво си кино — гласно се утеши Чано.

— Разбира се, че е по-полезно да се ядат баклави, отколкото да се гледат филми — допълни Коко.

Савата мълчеше и недоверчиво поглеждаше към масата на Бекона.

— Много стражари! — забеляза той.

— Утре е Димитровден — каза Чано.

— Какво общо има Димитровден със стражарите? — попита Коко.

— На този празник хората пият, чупят джамове и драскат по стените сърпове и чукове.

Наистина миналата година през нощта срещу Димитровден по тарабата на Марко Елешки имаше нарисувани с червена блажна боя сърп и чук и с големи букви пишеше: „Долу думбазите!“

— Ще падне някой лев — сбутах бате.

Тогава Марко купи цяла кофа боя и срещу два лева ни накара да пребоядисаме тарабата му, но предварително да изчегъртаме надписа с нож, защото всеки знаеше, че колкото и да замазваш червената боя, тя рано или късно пак ще се появи.

От баклавите ни стана сладко и след кратко съвещание решихме да си поръчаме по една боза.

— Сигурно първата част е минала — с въздишка се обади Чано.

— Ако имам такъв вуйчо, ще се срамувам да казвам, че съм му племенник — заяде се с мене Коко.

— Пази боже сляпо да прогледне — като дърт рече Омето.

— Няма благодарност на този свят — откри Чано.

— Тъй е, щом човек забогатее и стане думбаз — злъчно подхвърли Коко.

— Кой е думбаз, бе? — наежи се бате.

— Чакай бе, Сава, нали салонът вече се пълни?

— Пълни се, но вуйчо не е думбазин — скръцна със зъби Савата.

Наежихме се и стиснахме дебелите чаши за боза.

— Думбазин!

— Ти си…

Не се стигна до бой, защото в бозаджийницата нахълта запъхтян мъж с лисича муцуна. Бекона скочи и заедно с другите заобиколиха влезлия. Оставихме чашите и наострихме уши. Лисичата муцуна се огледа, увери се, че освен нас в бозаджийницата няма друг, и докладва, че по време на филма някой извикал: „Да живее Октомврийската революция“, а друг засвирил с устна хармоника „Интернационала“.

— С хармоника?

— Да, с устна…

— И после?

— Ш-ш-ш-т! — сложи пръст на устните си лисичата муцуна. — Чувате ли?

И ние се ослушахме. Наистина откъм киното се чуваше песен.

— Да се арестуват! Всички до един! — истерично изкряска Бекона и мушна ръка в издутия си джоб.

Савата скочи, прекатури стола и изфуча край полицаите.

— Дръжте го! Не си плати — изпищя албанецът.

— Чакай, бе! Имаме пари — извика Чано, но бозаджията го хвана за палтото.

— Помощ! Искат да ни бият! — развикахме се всички.

От любопитство няколко махленци се втурнаха към вратата на бозаджийницата, но цивилните ченгета се сблъскаха с тях и се опитаха да ги отстранят. Разгневените мъже налетяха с юмруци и стана суматоха.

Предупредените от Савата зрители започнаха да излизат от салона, но продължиха да пеят „Интернационала“. Десетина стражари се спуснаха да затворят вратите на киното. Няколко влажни топки от първия сняг полетяха към главите им. Чуха се изстрели.

— Разбойници! Убийци! — крещеше вуйчо.

— По-полека бе, хора. Ще ме смачкате! — проплака някой.

„На крак, о парии презрени!…“ — кънтяха мъжки и женски гласове.

— Счупете лампите! — познах дрезгавия глас на Мишел и след миг улицата потъна в мрак.

Най-после стражарите успяха да затворят вратите, но останалите в салона минаха през кабината на Станко, наскачаха в двора и сенките им се запремятаха през оградите.

Когато зачаткаха копитата на стражарските коне, никой не се мяркаше из махалата. Алигенци отвориха вратите си за преследваните и ги тръшнаха пред носовете на преследвачите им.

Рано сутринта ме събуди някакво топуркане, надигнах се и погледнах през прозореца. Навсякъде искреше дебел сняг. Протегнах се да събудя бате заедно да се радваме на пристигналата зима, но ръката ми замръзна. На двора ставаше нещо. Лепнах нос на стъклото и видях, че Бекона влиза в бараката на Станко.

И в кухнята ставаше нещо.

Савата и сестрите ми се разбудиха от писъците на мама. Оттатък вратата се чуха тежки стъпки и смутеният глас на тате:

— Чакайте бе, хора! Аз съм честен гражданин… Гласувал съм за правителството… Попитайте за мене общинския съветник Марко Елешки…

— Павле, братленце, къде те водят? Ох, тая Теменуга те затри… — извиваше като на умряло мама.

Савата ритна завивката, грабна машата и се втурна към кухнята.

— Децата! — изпищя мама, когато ни видя на вратата, но мустакат стражар й прегради пътя.

Друг цивилен полицай сновеше из кухнята и със злоба подритваше дрехи и съдове. По пода се търкаляха учебници, тетрадки, кукли и ашици. Изправен до стената, бос, по долна риза тате трепереше и даваше знаци на мама да мълчи.

Ченгетата не си отидоха, докато не завряха муцуни във всяко ъгълче, докато не обърнаха къщата наопаки.

Вуйчо, Теменужка и Станко бяха арестувани. Мишел — също, но на другия ден го пуснаха, защото в участъка повърнал кръв. След десетина дни освободиха Станко и Теменужка. Не се върна само вуйчо.

Запечатаха кино „Прогрес“, а вуйчо Павел обвиниха, че по време на прожекциите не слагал надписи, отнасящи се за филма, а бунтувал народа с комунистически лозунги.

Уж мама мразеше кака Теменужка, а когато се завърна от участъка, прегърна я, помилва косите й и я покани да живее при нас. Тя беше отслабнала, посърнала и не искаше да се храни. В ранни зори излизаше да търси работа и всяка вечер се връщаше разплакана. Най-сетне щастието й се усмихна. Марко Елешки я взе за слугиня.