Димо Кисьов
И ние спортувахме (15)

XV
Чано кънкьорът и палачинките

Първият сняг не се задържа. Земята беше още топла и бързо го стопи. Но след два дни духна северен вятър, стегна калта, в нея останаха дупки от конски копита и коловози. Локвичките замръзнаха и когато стъпвахме по тях, тихичко скимтяха. Блатото до реката също замръзна и ние се пързаляхме върху него.

Аз имах една кънка и я привързах с канап за обувката си. Чано също имаше една кънка, а Бебо — две, и при това снегорочки. Бебо стана много важен, той не учеше с нас, а ходеше в чуждестранно училище. На всяка втора дума казваше „тенкю“.

— Бебо, дай да се попързалям с истински кънки! — молеше го Чано.

Бебо въртеше осморки и се правеше на глух.

— У, това ми било приятел! И ти ще поискаш нещо, ама…

— Остави го, бе! Не го ли виждаш какъв нос е вирнал? — намеси се Коко.

— Дай поне едната!

Най-после Бебо се смили.

— Ще ти дам за половин час и двете, но ще ме научиш да се пързалям като тебе.

— Дадено бе. Ех, ако сме на истинско езеро, ще ви покажа какво мога — похвали се Чано.

— А пари? — попита Коко.

— Хм, няма да им изтъркаме леда. Скрито ще се вмъкнем на пързалката.

Никой не можеше да се мери с Чано по пързаляне. Славата му се носеше из двете махали.

Казваха, че майка му го родила в шейната, когато я водели при акушерката. Вилнеел страшен сибирски студ, а Чано весело подритвал, сякаш се намирал в корито с топла вода.

Издебнахме пазача, скочихме върху леда и бързо се шмугнахме между хората. Наистина тук, макар и с по една кънка, можехме истински да се пързаляме. Имаше и музика. Един грамофон непрекъснато въртеше плоча с Дунавския валс. Няколко двойки се опитваха да танцуват, други кънкьори правеха осморки, трети се надбягваха по края на пързалката, но вниманието на всички привличаше млад чужденец, който се засилваше и прескачаше един стол. Насъбралата се около пързалката публика му ръкопляскаше и той надменно се покланяше.

Най-много му ръкопляскаха две префърцунени госпожици, те така въртяха очи и му се подмазваха, че ми се искаше отнякъде да ги видят бащите им и да ги назебрат.

Поразузнахме и научихме, че непознатият кънкьор работел в някаква си легация.

— Голяма работа! — каза Чано. — И аз мога да прескачам столове.

— Ей, хлапе, какво се въвираш в краката на дипломата! — изхока го някакъв мъж.

— Дипломат! Такъв стол аз ще прескоча с една кънка.

— Я го вижте, педя човек, а се перчи! — бодро се изсмяха няколко студенти.

В това време дипломатът пак се засили и се насочи към стола. Чано се спусна след него. Чужденецът подскочи и Чано — след него. Чужденецът го видя и смръщи вежди. Чано направи няколко кръга, хвана в движение друг стол и го постави до първия. Засили се и леко прескочи и двата.

— А, сега да те видим, дойчо! — чуха се окуражителни гласове.

Разбрахме, че чужденецът е германец, и се развикахме:

— Хайде, дойчо! Хайде, дойчо!

Германецът се видя в чудо, обаче наново се засили, направи силен скок, но всички забелязаха, че едната му кънка закачи седалката. Чано донесе още един стол и публиката замря. Дори грамофонът спря да свири. Чано прелетя над трите стола и гръм от ръкопляскания и викове „браво“ го възнагради.

— Хайде, дойчо! — развикахме се наново ние, като видяхме, че дипломатът се отправя към изхода.

За да обърне внимание върху себе си, една от префърцунените госпожици свали от главата си копринен шал и заяви, че ще го подари на победителя. Разбира се, тя продължаваше да се подмазва на дипломата и хич не си помисляше за Чано.

Услужливи хора подредиха четвърти стол. Чано май се поуплаши, но ние го окуражихме.

— България! България! — заскандираха студентите.

Чужденецът се обърна, дръпна нервно краищата на ръкавиците си и с всичка сила се спусна към столовете. Миг след това той се пързаляше по корем и по лакти. От носа му течеше кръв. Префърцунените изпищяха и пляснаха с ръце. Няколко души се спуснаха към него, вдигнаха го, но той грубо ги отблъсна и наново се насочи към препятствието, но в последния миг направи остър завой и се отказа да скача.

— У-у-у-у-у! — развикаха се всички.

Чано се отдалечи, за да си вземе инерция. Той се засили, присви колена, подскочи, но в това време едната му кънка се откачи и тропна върху столовете.

Последва едно „а-у!“, което изведнъж се превърна в тържествен вик „Ура!“. Чано, макар и с една кънка, продължаваше да се пързаля, без да губи равновесие.

Докато кънкьорите прегръщаха и поздравяваха смелото момче, чужденецът се изпари.

На другия ден майката на Чано обиколи всички съседки, пребрадена със скъпия копринен шал, а синът й наляво и надясно се хвалеше, че е вече дипломат. Той смяташе, че дипломат на немски означава кънкьор, който е майстор в прескачане на препятствия…

А Бебо дрънкаше навсякъде, че ако не били неговите кънки, Чано нямало да победи дипломата, и за да се прочуе и той, разгласи, че имал рожден ден, и ни покани на палачинки.

Никой от нас не знаеше какво е това палачинки, но понеже усетихме, че Бебо иска да ни се изфука, решихме, че палачинките са нещо необикновено.

— А бе, палачинките да не са като онова, дето лапнеш нещо, пък глътнеш нищо? — запита ме Шебека, защото веднъж у Бебови бяхме яли снежни топки, които не са никакви снежни топки, а разбити белтъци.

— Снежните топки са си снежни топки, а палачинките са си палачинки — отвърнах неопределено аз, понеже и на мене не ми беше ясно на какво ни кани Бебо.

За да може повече да яде, Шебека нито закуси, нито обядва и непрекъснато питаше минувачите за часа, тъй като Бебо ни беше поканил да му отидем на рождения ден в 5.

Въпреки че беше коледната ваканция, ние си лъснахме обувките, изрязахме си ноктите и си измихме със сапун муцуните и в 4 часа се събрахме на ъгъла пред къщата на Марко, за да изчакаме да стане 5.

Студът гъделичкаше носовете ни, ние кихахме, но и не помисляхме да бръкнем за носните си кърпички, понеже майките ни бяха наредили да си избършем устата с тях, когато изядем палачинките.

— Ей, каква голяма къща има Марко — за да каже нещо, обади се Коко и я заразглежда от мазето до комините, сякаш за пръв път я виждаше.

— Войната му я направила — каза Омето и ние удължихме лица.

— Лъжеш! Войната не прави къщи — усъмни се Коко.

— Прави, прави — заклати глава Омето. — Тате каза, че докато той киснел в окопите и хващал ревматизми, Марко си плетял кошницата на топло и я пълнел с парички…

— Марко може да си има къща и парички, но тате пък си има орден за храброст — похвали се Чано.

— И моят си има орден за храброст, но Марко му протестира полиците…

Омето мълчи, мълчи, пък току изтърси някоя непозната дума.

— Чичо, колко е часа, бе? — запита Шебека един човек, който се направи на глух. Решихме, че вече е пет, и тръгнахме, но от двора на Марко излезе Чардафонова.

— Къде отивате в този студ? — запита ни строго тя.

— Канени сме от Бебо на рождения му ден — поясни й Коко.

— Ще ядем палачинки — допълни Шебека.

Учителката ни щипна по замръзналите бузи, въздъхна и си отиде.

— Мъчно й е за Чардафон Велики — откри Америка Чано.

— Мъчно й е, защото Чалдафон Велики е умлял — обади се втори откривател.

Бяхме подранили и затова Голямата Мечка ни покани да разгледаме подаръците на Бебо, докато станат палачинките.

Цури ни се похвали, че на гости им е била госпожа Чардафонова.

— Какъв подарък донесе на Бебо? — запитахме ние.

— Ами, тя даже не знае, че ми е рожден ден… Дошла да проси кюмюр от папа, защото училищната пляка се свършила и байчо нямало с какво да пали печките… Всяка година проси, ама догодина Цури като влезе в „Санта Мария“, на Чардафонката ще й посинее носът от студ — каза Бебо и ни обясни, че в чуждестранните училища стаите се отоплявали с парно.

— Бебо, кой е този папа? — запита Шебека, който беше много любопитен, но никой не му отвърна и той се засрами.

На Бебо му бяха подарили истински часовник за ръка и една голяма томбола, която ни слиса. Томболата беше голяма колкото половин маса и имаше цифри, обградени с пирончета, към които се пращаше стъклено топче чрез бутало с пружинка. Ние трептяхме над играта, само Чано не й обръщаше внимание. Той беше набарал кънките на Бебо и им се любуваше.

— Е, Чано, ако не бяха тия хубави кънки, щеше ли да победиш германеца? — запита го Голямата мечка.

Чано помисли, че тя ще му ги подари, и веднага се съгласи, че ако не са били кънките на Бебо, нямало е да победи германеца, но щом Голямата мечка ги прибра, на славния кънкьор му се приплака.

В стаята беше топло, носовете ни се размразиха и започнаха да капят. Пръв Омето се престраши и си извади кърпичката.

Ние също си извадихме кърпичките и си избърсахме носовете.

— А след палачинките с какво ще си избълшем устата? — запита Шебека, но аз го ритнах да мълчи.

— Бебо, ти имаш кънки, а Чано победи дипломата… — каза Омето.

— А мосю Мишел обеща да му купи специални кънки за скачане — излъга Коко.

— Деца, не бива да се заяждате — поучи ни Голямата мечка и ни напомни да поздравим сина й за рождения му ден.

След като поздравихме Бебо за рождения му ден, седнахме на масата и Цури донесе една чиния.

Шебека се надигна и погледна в нея.

— Я, та това ли са палачинки! — извика той.

Бяхме поразени и немеехме. Не предполагахме, че тиганиците, които често ядем у дома, у Бебови се наричат палачинки.

— Ама това ли са палачинките? — продължаваше тревожно да пита Шебека.

— А ти да не мислиш, че на Бебовия рожден ден ще ти дадат пуйка със зеле — съвзе се Омето и силно си изсекна носа.

— Заповядайте, заповядайте! — разцвърча се Цури и сложи пред всеки по една палачинка.

Ние седяхме като вдървени.

— Хапнете си палачинките, докато са топли — разбрала, че нещо не е в ред, намеси се Голямата Мечка.

— Аз не ям палачинки — каза Омето и удари Шебека по ръката, за да не присяга.

— И аз не обичам палачинки — каза Чано.

— И аз…

Голямата мечка започна да хвали палачинките и каза, че са пълни с шипков мармелад.

— Не обичаме шипков мармелад — от името на всички се обади Омето.

— И снежни топки не обичаме — допълни Коко, да не би на Голямата Мечка да й хрумне да ни даде от лапнеш нещо, глътнеш нищо.

— Тогава да си поиграем на томболата — предложи Бебо, но Омето си подаде ръката за сбогом.

Ние също си подадохме ръцете за сбогом, но Бебо не искаше да си подаде своята, защото било още рано и трябвало да си поиграем на рождения му ден.

Когато излязохме на улицата, Чано запита дали е вярно, че мосю Мишел е обещал да му купи кънки, и на Коко му стана тясно.

— Не е обещал, но щом му кажем, че си победил дипломата, сигурно ще ти купи — измъкнах го от тясното аз.

Шебека изчезна, а ние тръгнахме към езерото, за да погледаме как големите валсуват. След малко се появи и Шебека. Около нас имаше много хора, но той нито един не запита колко е часа, защото ръфаше един голям резен хляб, поръсен с чубрица…