Димо Кисьов
И ние спортувахме (7)

VII
На игрището

Както винаги и днес Вентлер дойде в клуба много по-рано от определения за тренировка час. Той позакърпи няколко проядени от молците чорапа, постегна ластиците на гащетата и внимателно прегледа обувките да не би да са разпрани. След това измъкна изпод масата трите стари топки, напомпа ги и ги прати в ъгъла, сякаш не искаше да ги гледа. С изтрита кожа, разкривени, те повече приличаха на пъпеши, отколкото на футболни топки. С такива „пипони“ трудно се играеше, но топките бяха скъпи, а в касата на клуба нямаше нито лев.

Вентлер облече фланелката с емблемата на тима, в който някога беше играл, обу подплатените си копринени гащета и извади дървените калъпи от грижливо лъснатите футболни обувки. Постави в задното джобче на гащетата чиста бяла кърпа и се огледа в разкривеното огледало. Унгарецът беше олицетворение на чистота, спретнатост и коректност. Такива искаше да бъдат и неговите момчета.

Един по един започнаха да идват играчите. Те бързо се обличаха и отиваха на улицата да чакат останалите. В клуба не можеха да се поберат повече от пет-шест души.

Най-после, след като всички се събраха, с подвиквания и с къси подавания тръгнаха към игрището. Ние, малките, нарамихме сглобяемите греди на вратите. Крадяха ги шопите, затова винаги след мач или тренировка ги донасяхме в двора.

Вентлер разпредели момчетата и на всеки постави по някаква задача. На дървената ограда нарисува с тебешир кръг, премери двадесет крачки и остави трима играчи да бият шутове в него. Други четирима нареди в каре. Те си подаваха топката с глава, без тя да падне на земята. Останалите трябваше да минат през десетина набити колчета, като не позволяват на топката да се откъсне от бомбето на обувката им. Юношите биеха дузпи на Керкенеза.

Тренировката започна. След петнадесет минути унгарецът свирна и всички застанаха мирно. Той попита Бизо колко пъти е вкарал топката в кръга.

— От двадесет шута — осемнадесет са вътре.

— Аз видял, че от двадесет шута ти вкарал само петнадесет.

Бизо наведе глава. Никой не можеше да излъже треньора, той сякаш имаше очи и на гърба си.

С нетърпение очаквахме да започне истинската тренировка — мачът, но, изглежда, Вентлер не бързаше. Той строи играчите, пусна ги да се надбягват, да подрипват на въже, да правят отскоци и както тичат, внезапно да спират.

След час наново ги събра около себе си.

— Аз недоволен… Вие не футболист, а друго нещо. Утре аз срамя. Публика плаща, иска вижда хубав мач…

Унгарецът подритна една топка, лепна я на челото си, потича десетина метра така, отхвърли топката назад, подхвана я с тока на обувката си, прехвърли я на рамото и оттам с внезапно движение я прати отново на главата. Действията му бяха точни и красиви. Топката равномерно подскачаше от земята на челото, оттам — на дясното коляно, плъзгаше се по крака, заставаше за миг на обувката, отскачаше на другата обувка, която сякаш с ръка я пращаше отново на главата. Изведнъж пусна топката и с шут я прати точно в центъра на очертания с тебешир кръг, тя отскочи към него, но след малко полетя към неподготвения Керкенез, който не свари да я улови.

Задъхан и зачервен, унгарецът се върна към играчите.

— Вече стар, искам, а сърце не дава. Вие млади и трябва станете майстори. Как може в цирк дете да тича по въже с топка? Как може два куч подават топка на глава, без тя падне? Щом дете и куч може, вие повече може. Хайде, почва малко мач. На една врата Керкенез, на друга — Сава!

Аз, Чано и Коко се юрнахме към вратата, където щеше да пази бате. Той се наведе и като големите вратари започна да почиства камъчетата пред себе си.

— Сава, слънцето ти грее в очите, искаш ли моята шапка? — попита Коко.

— Не говорете! Мачът започва — с развълнуван глас отвърна Савата.

Още при първия удар и треньорът прекъсна играта. Десният инсайт не беше правилно спрял топката.

Не завиждах на бате. Срещу него се случи да играе Бизо. През главата ми какви ли мисли не минаваха: Бизо бие, счупва пръстите на Савата и той остава завинаги сакат. Или Бизо шутира в страничната греда и тя пада върху главата на вратаря… Ами ако бате се уплаши и си извърти гърба като Бебо?

Личеше си, че Савата е неспокоен, той подскачаше, снишаваше се и правеше стойки подобно на бай Доревата кучка. На другата врата Керкенеза говореше с някакво момиче. Той даже не поглеждаше какво става на игрището.

Топката се приближи към вратата на Савата, левият бек се изсили и я ритна нависоко. Чу се свирката на треньора.

— Е, това не топ! На кого подаваш? На звезди, на облак? — развика се той.

След малко пак свирна.

— Лошо! Лошо! Пет души при топка, а противников фоуард бум във ваш врата.

Той подхвърли топката. Левака я грабна, спусна се по тъч линията и когато стигна мястото, откъдето се бие корнер, за миг спря, изчака бека, леко го излъга и вдигна топката пред вратата на Савата.

Топката профуча край нас. Вратарят не можа и да мръдне.

— Добро! Добро!

Бате не смееше да ни погледне от срам.

Играта започна да става интересна. Все по-рядко и по-рядко се чуваше гласът на Вентлер. Само веднъж, когато Левака бутна Митето, той се провикна:

— Не майстор тоз, кой бута. Майстор тоз, кой вземе топка, без бута. Това футбол, не бокс…

Бизо изпрати далечен удар, но бате се хвърли и спаси. След това Левака би опасно, но и този път Савата не допусна гол.

По едно време Митето се откъсна и отблизо вкара гол на Керкенеза.

— Офсайт! Офсайт! — развика се вратарят.

— Аз мисля госпожица по-добре пази — подигра се треньорът.

— Няма да позволя да ме излагате! — стисна юмруци Керкенеза.

— Аз не канил госпожица на тренировка…

Мачът продължи още петнадесет минути и топката все летеше към вратата на Савата, който се хвърляше и я ловеше.

— Не винаги хвърля! Ти умориш се и почнеш пускаш топка във врата — извика му Вентлер.

Савата се изчерви. Вместо похвала той получи упрек.

След тренировката всички се упътиха към единствената чешма.

И там се чуваше гласът на треньора:

— Не мокри обувки! Станат корави, после убиват!

Когато Савата се наведе да пие вода, Керкенеза го ритна, той удари зъби в канелката на чешмата и от устата му шурна кръв. Керкенеза най-невъзмутимо се наведе да се мие, но неусетно се намери в локвата. Той помисли, че бате го е блъснал, пипна камък и скочи, но пред себе си видя Бизо.

— Ако още веднъж го закачиш, ще ти избия зъбите!

От яд гушата на Керкенеза заигра като на жаба, но той си преглътна яда и пусна камъка.

След тази случка Савата намери отнякъде една снимка на Бизо и я закачи над леглото.

Мама казваше, че пъпът ни е хвърлен на игрището, и не лъжеше, защото и след тренировка сякаш не можехме да се разделим с него.

Днес с нас останаха Бизо и Левака — лявото крилце на първия тим, и ние със страхопочитание насядахме около тях.

И двамата бяха на едни години, но Левака си взе матурата, а Бизо остана „на доглеждане“. Ние недоумявахме пред тази учителска несправедливост и си я обяснявахме само с това, че Бизо от скромност не е казал на класния си кой е в действителност. Савата даже подхвърляше, че в тази мръсна история са забъркани и буровци.

Левака ни падна в очите. Той беше хитър играч и излъга учителите си да му дадат диплома, а честният, справедливият, винаги впускащият се в смели двубои Бизо се закучи с латинеца, не пожела да изучава плесенясалия му език и остана репетент. Обаче този факт още повече го издигна пред нас.

— Нещастник — с горчива ненавист говореше за латинеца Бизо. — Толкова му е силата, че ако го ритна, чак на Камен дел ще се намери. Ама другите са виновни, че отварят училища само за хилавите, а за тези, които искат да изучават хората на спорт, да станат по-силни и здрави, мъчат ги с разни истории, математики и латински…

— Съдба! — въздъхна Левака, който се чувствуваше гузен, че е изкарал матурата, и заканително допълни: — Те ще се осъзнаят, но ще бъде късно…

— Ех, защо Спящия вулкан не предаваше по латински! Щеше нещо да се нареди — започна Коцето, който също не се разбираше с учителите. — Сава, помниш ли когато ме вдигна за Египет?

— Помня.

— Знаех, че в тази страна има пирамиди, река Нил и в нея нилски крокодили… Казах на Вулкана това и той окуражително кимна. Разбрах, че е задрямал, и ако млъкнех, щеше да се ококори, затова се уплаших, но ти ми подсказа, че в Египет има памук — и устата на Коцето затрака като шевна машина:

„В Египет има памук. От памука се правят гащи, ризи, чорапи, и то с различни цветове: сини, жълти, пембени… Освен пирамидите памукът е най-важното растение за египтяните. Те го сеят навсякъде. В Египет има не само пирамиди и крокодили, но се намира и много памук, затова те го използуват за дюшеци, юргани, поставят го в ушите, превързват с него рани… Памукът е ценно растение. Той е мек като памук и затова го сеят край Нил, където се въдят нилски крокодили…“

„Четири! — събуди се Спящия вулкан и класът извика: «Защо четири? Той всичко си каза…»“

„Млък! — тупна дневника по катедрата Вулкана. — Този дръвник не каза най-важното от урока: в Египет се сее памук…“

— Да, но това е география, а не латински — тъжно поклати глава Бизо.

— Тате пък смята, че не е никакъв келепир да си учен. На тия, дето много четели, окапвала косата, ставали късогледи и не виждали повече от носа си — намеси се Митето, за да го утеши.

— Баща ти е културен, затова така мисли, а моят казва, че ритнитопкаджият семейство не храни… Е, ще му направя удоволствие и догодина ще завърша, ама реалката… Латинецът да има да взима да ми пише двойки — приключи неприятния разговор Бизо и щипна Шебека по носа.

Шебека се разтопи от удоволствие.

— Бате Бизо, само ми покажи къде живее този латинец и аз ще му стлоша всичките джамове — извика с благороден гняв той.

— Не заслужава да си мърсиш ръцете и хайде вече да не говорим за това — великодушно рече Бизо и навлезе в любимата си футболна тема.

Той ни заяви, че ако някога стане кмет на София, ще построи такъв стадион, с такива трибуни и с такива спортни салони и съблекални, че ще слиса дори англичаните.

— Като научат, че имаме хубаво игрище при нас, ще драскат да играят италианци, испанци, а дори и уругвайци… — подкрепи го Коцето.

— Тук може да се проведе и световното първенство — зафантазира Митето.

— Защо пък не — взе думата наново Бизо. — Нека чужденците да видят, че и ние имаме футбол, пък като опитат киселото ни мляко, дините и пъпешите, няма да им се иска да се връщат…

— Ами ако пийнат по една голяма боза и ги пререже под лъжичката или през зимата сръбнат един салеп — запали се Чано.

— А бе хубава си е нашата страна, ама няма кой да ни я подреди — въздъхна Бизо и махна с ръка.

— Има, има — обадих се аз. — Вуйчо Павел каза, че ако…

Не можах да се изкажа, защото Савата така ме ощипа, че сякаш ми откъсна мръвка от бута.

— Е, какво каза Кухия? — полюбопитствуваха всички.

— Вуйчо каза, вуйчо каза… че Марко Елешки е тъп като галош и че с подкуп е станал общински съветник — измънках аз и скрито избърсах сълзите си.

— Вуйчо ти е открил Америка — подигра ми се Митето и аз се изчервих.

Нажеженото слънце се търкулна зад Люлин и изгасна. Витоша посиня, стана лилава и се разми в настъпилия здрач. Като духнати изгорели хартии из игрището се запремятаха прилепи. От Владайското дефиле надникна Вечерницата, кацна на една топола и сънно запремига. В покаралата между пейките трева застъргаха щурци, повея ветрец и донесе аромат на печени кебапчета.

Сетихме се, че сме гладни, попреглътнахме и с подтичване се отправихме за в къщи…