Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1974 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- thefly (2016)
Издание:
Димо Кисьов
И ние спортувахме
Роман
Второ преработено издание
Б-4
Нац. бълг. II издание; лит. група V
Темат. №2605. Изд. №5572
Отговорен редактор: Максим Наимович
Художник на корицата: Александър Хачатурян
Художник-редактор: Мария Табакова
Технически редактор: Мария Белова
Коректор: Олга Цанова
Дадена за набор на 10.X.1973 г.
Подписана за печат на 28.I.1974 г.
Излязла от печат на 28.II.1974 г.
Формат: 60X84/16. Печатни коли: 9,75
Издателски коли: 8,09. Тираж 10 105
Цена 0,60 лв.
Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11, София, 1974
Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив
История
- — Добавяне
III
Обесените кукли
Мама забраняваше на Тинка и Минка да излизат на улицата. Те или седяха в кухнята и шиеха на куклите рокли, или играеха „на къщи“ в двора. Между двата чимшира застилаха черга и върху нея подреждаха креватчетата от мукавени кутии, печка от тухла и съдове — кибритени кутии.
Сестрите ми обожаваха две парцалени кукли и палячо с един крак и гипсова глава. Обикновено този палячо изпълняваше ролята на лекар и идваше да преглежда болните кукли, които лежаха с разногледи, изписани с химически молив очи.
Играта на моите сестри започваше така:
— Добър ден, госпожо! Как е малката?
— Горкичката, миналата седмица страдаше от разстройство, а сега се шари. Всеки миг очаквам да звънне докторът, за да я прегледа.
— Тежък живот! Просто не ми побира главата как ще се изкара. Понякога ми се иска да легна, та да не стана. А децата сякаш на поразия отворил им се един апетит, ушите ще ми изядат. Цял ден ме дърпат за полата и все едно и също си знаят: „Мамо-о-о, дай да ям!“… Пък като се случи някое да се разболее… Аптекарят не дава на вересия, а откъде пари за лекарства? Тази сутрин съм събирала стотинка по стотинка да купя хляб…
— Така е, госпожо. Мъжът ми се е уплашил, че ще го уволнят. Ако оня изедник Марко направи това… Ох!
— Ох!
— Извинявайте, звъни се. Сигурно е докторът.
Тинка взима куция палячо и потропва с единия му крак.
— Добър ден, докторе. Малките пак са болни… Кажете ми дали е опасно?
Тинка смръщва носле и имитира гласа на махленския лекар:
— Да… Пак са се появили жлези. По-силна храна, госпожо, по-силна: мляко, масло, месо… Засега ще им напиша сироп за апетит. Три пъти на ден по чаена лъжичка преди обед.
Тинка плаща на лекаря с едно унищожено трамвайно билетче и му се кланя.
— Колко му дадохте?
— Двадесет лева и пак недоволно ме изгледа! Мъжът ми за тези пари работи цял ден…
— Какво ще готвите днеска?
— Ами бобец.
— И аз от снощи го дръннах в тенджерата…
В такива разговори сестрите ми можеха да прекарат цял ден. Веднъж се ядосах, грабнах им куклите и ги обесих на сливата. На куклите нищо ме им стана, но Тинка и Минка ревнаха и така ги заоплакваха, че съседката ни баба Чинтулка дойде да пита кой е починал.
Пристигна и Цури. Щом я видяха, сестрите ми млъкнаха и се намусиха, защото Цури беше хубава и носеше лачени боти с едно копче, което се закопчаваше за каишката със специална телена кукичка.
Цури запита сестрите ми защо плачат, но Тинка и Минка не намериха за нужно да й отговорят.
— Защо плачете? — отново ги запита Цури.
— Защото са глупави — поясних аз. — Обесих им куклите и сега ги оплакват…
Смятах, че Цури ще се изсмее на сестрите ми, но вместо това тя ме нарече „обесник“ и от милост към куклите се разплака.
„Прав е Омето, като казва, че момичетата за нищо не ги бива, освен да плачат“ — помислих си аз и отидох в кухнята при Савата. Като него специалист по майсторене на парцалени топки нямаше в цялата махала. Но с последната достигна върха на своето изкуство. Задигна от шкафа на мама едно вълнено кълбо, уви го в скъсан чорап, притегна го да стане кораво и го заши с канап. Топката заприлича на истинска, дори подскачаше, като паднеше на земята.
Грабнахме я и хайде на празното място, където вече ни чакаха Коко, Чано, Митето, Шебека и другите. Само Станко го нямаше. Бай Доре се съгласи да го вземе за чирак, но не го пускаше да играе с нас.
Савата ритна новата топка и хукнахме след нея. Всеки пръв искаше да си измери шута. Бате застана на вратата и ние се подредихме да му бием дузпи. Той беше знаменит вратар. Наистина лактите и колената му често пострадваха от рани, но за една нощ хващаха корички и той наново се хвърляше като пантера.
По улицата се зададе Станко. В едната си ръка държеше тръбен ключ, а в другата — сандъче. Съобщи ни, че майсторът го изпратил да занесе инструментите в една къща, в която щял да инсталира тръби за чешма. Ние оградихме Станко и той подробно ни разправи какво върши в работилницата. Похвали ни се, че от време на време бай Доре му давал да се качва и на колелата.
— А вие какво правите?
— Тренираме. В неделя имаме мач.
Станко погледна топката и наведе глава.
— Ела да пориташ с нас! Топката е екстра…
Станко се огледа, остави инструментите и се приближи към топката. Засили се, замахна да я ритне, не я умери и се изтърси на земята.
Запревивахме се от смях. Рядко се случваше да гледаме такава сванта.
Станко скочи и почервенял от яд, наново застана зад топката.
— Я ке те науча! — закани й се той и така я ритна, че тя се извиси, мина оградата на Пешо Пощата и счупи едно стъкло на къщата му. Савата се втурна, прескочи оградата, грабна топката и побягна. Хукнахме в различни посоки.
След малко се събрахме пред къщата на Марко Елешки. Между тарабата и един стълб опънахме канап и започнахме да играем на волейбол. Но и там не ни провървя. Марко си бил у дома, изскочи и така се разкрещя, че се намерихме чак при реката.
— Хайде да я прескачаме! — предложи Коко, засили се и се озова на другия й бряг.
Прескочихме я по два, по три пъти и ни омръзна. Седнахме на брега да си говорим.
— Знаете ли, че Вентлер е изписал от Виена ново топче? — започна Чано. — Видях го: беличко, с двадесет и четири парчета.
Вентлер унгарецът работеше в стъкларската фабрика до гробищата, а същевременно тренираше и махленския тим. В Унгария той бил известен футболист, но като поостарял, научил стъкларския занаят и дошъл при нас да си търси късмета. Бизо ни разказваше, че е факир: духал през цев разтопено стъкло и правел балони, които после ставали на чаши.
— Няма само буровците да ни се фукат, че ритат хубави топки — заклати глава Митето.
Буровци наричахме играчите и привържениците на спортния клуб „Буря“, защото бяха синове на тузари и защото се пееше песента:
„Ех, да бях богатско чадо,
Буров да ми беше дядо…“
Повечето от буровците учеха в чуждестранни училища и на игрището идваха със собствени велосипеди.
— Унгарецът позволил само на Бизо да опита виенската топка — продължи Чано, — а той такъв шут изпердашил, че Керкенеза два часа се превивал от болки в корема.
Керкенеза играеше вратар на махленския тим, но никой не го обичаше, защото се смяташе за много нещо. А и обичаше да се върти край буровците, за да го черпят.
— Ех, да имам клачето на Бизо! — въздъхна Шебека.
— И глава — допълни Митето. — Щом Бизо лепне топката на челото, носи я от центъра до вратата.
— В махалата не се е раждал такъв играч. Хващам се на бас за голям сладолед, че догодина ще влезе в националния тим — запали се Чано.
Знаехме, че Бизо е братовчед на Чано, но не възразихме, защото Бизо наистина заслужаваше възхищение.
— Вярно ли е, че искали да го купят? — попита Митето.
— Вярно е — отвърна Чано. — Буровци му предложили да им играе две години в тима и след това щели да го пратят на техни разноски да следва.
— Е и той?
— Разбира се, че отказал. Не е предател като Бекона.
Бекона, непрокопсаният син на Стою бръснаря, допреди три години играеше в махалата, а сега беше вратар на „Буря“. Стана важен, не говореше с нас и се срамуваше, че баща му е бръснар. И Стою се срамуваше от него, защото често му подхвърляха, че синът му нищо не работел, а получавал пари от полицията.
— Искате ли да ловим щипоци? — предложи Шебека.
Не чакахме втора покана и нагазихме в още студената вода, но видяхме Мишел. Оставихме щипоците да си плуват и хукнахме към него.
— Защо си губите времето? Нали имате мач? Ако искате да победите, всеки ден трябва да тренирате! — сърдито ни посрещна той.
— Знаем, но счупихме джам.
— На кого?
— На Пешо Пощата — поясни Чано.
— Той не ни видя — похвали се Коко.
Мишел леко пипна ухото му.
— Ще отидете да му кажете, че без да искате, сте му счупили стъклото. И да му се извините. Обещавате ли?
Никой не отговори. Познавахме си Пешо Пощата. Здравите му ръце едва ли щяха да се задоволят само с нашето извинение. После той можеше да се оплаче и на бащите ни…
— Плозолчето беше ей толкова мъничко — показа с ръце Шебека.
— Още по-добре, че е малко — не отстъпваше Мишел.
— А ако Пощата ни набие?
— А ако иска пари?
— Няма да ви набие, а ако ви поиска пари, аз ще го платя — приключи разговора Мишел, постла кърпичка на тревата и седна на нея.
— Вярно ли е, че Вентлер изписвал ново топче? — нетърпеливо попита Савата.
— Вярно е. С него ще вземем купата.
„Купата!“ — с недоверие си помислихме ние. Колкото и да обичахме своя тим, не можехме да допуснем, че е възможно да стане държавен шампион.
— Май не ви се вярва? — изпитателно ни изгледа Мишел. — Без вяра нищо не се постига… Ето болен съм, лекарите смятат, че още малко ми остава да живея, но аз напук ще живея. Когато човек вярва в живота, животът го обиква и му помага.
Мишел повдигна глава, зарея поглед някъде към боровата гора и въздъхна.
— Ех, защо не съм здрав? А някога…
Наострихме уши.
— Мишел, лявото крило на „Тулон“. Българинът с елегантния дрибъл и неповторимия ляв шут сега изгасва… — тихо, сякаш на себе си зашепна болният, свали гарсонетката и събра ръце между острите си колена.
— Винаги си спомням последния мач — Франция срещу Испания… — с чувство на тъга за нещо, което вече няма да се върне, продължи Мишел и плъзна поглед по панталона, под който се криеха тънките му, немощни крака. — Голям, от месеци очакван мач. Цял Париж се стече на стадиона, а се случи мъглив, студен ден. Още от сутринта почувствувах, че не ми е добре. Виеше ми се свят, цялото ми тяло се обливаше в студена пот. Треперех. Съобщих това на треньора, но той ми заповяда да играя. Трябваше да се подчиня, защото наскоро баща ми почина, малката издръжка спря, а исках да продължа образованието си! Все пак тимът ми осигуряваше по някой франк, с който можех да платя таксата в университета…
— Нали тогава е пазил Замората?
— Да, да, Замора — стресна се от въпроса Мишел, бръкна в сакото си, извади пожълтял чуждестранен вестник и ни показа една снимка. На нея познахме Мишел, плонжиралия Замора и спрялата се в мрежата топка.
„Благодарение на бързината и точния шут на лявото крило французите победиха испанците. След мача Замора направил опит да се обеси в съблекалнята…“
— Така пише: „Направил опит да се обеси“ — с презрителна усмивка повтори Мишел. — Не вярвам, защото на другия ден испанският вратар ме намери, донесе ми този вестник, прегърна ме и се подписа за спомен върху снимката…
Надигнахме се да видим подписа.
— Прочутият испански вратар ме поздрави, защото съм успял да му вкарам гол. — Големият спортист е и голям човек — поучи ни Мишел, но, изглежда, му стана студено, изправи се и си прибра кърпичката.
— А после? — попита Чано.
— После? После… Разболях се. Парите от мача хвръкнаха за лекуване. Когато смятах, че вече съм оздравял, наново отидох на игрището, но на тренировката припаднах… И оттогава…
Настана тишина. Чуваше се как реката ближе каменното си корито. Откъм Подуяне долетя свирка на локомотив и по моста изскърца трамвай.
— Кога ви е мачът с курубагларците? — внезапно попита Мишел.
— В неделя сутринта.
Той искаше да каже още нещо, но се закашля и бързо се отдалечи от нас.
Гледахме го и не можехме да повярваме, че този слаб, почти прегърбен човек някога е бил футболна звезда. А той сякаш почувствува нашите учудени погледи, обърна се, хвана гарсонетката си и любезно ни поздрави.