Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
thefly (2016)

Издание:

Димо Кисьов

И ние спортувахме

 

Роман

 

Второ преработено издание

 

Б-4

 

Нац. бълг. II издание; лит. група V

Темат. №2605. Изд. №5572

 

Отговорен редактор: Максим Наимович

Художник на корицата: Александър Хачатурян

Художник-редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Олга Цанова

 

Дадена за набор на 10.X.1973 г.

Подписана за печат на 28.I.1974 г.

Излязла от печат на 28.II.1974 г.

 

Формат: 60X84/16. Печатни коли: 9,75

Издателски коли: 8,09. Тираж 10 105

Цена 0,60 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11, София, 1974

Държавна печатница „Д. Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

II
Алигенци

Ние често се събирахме пред работилницата „за поправки на примуси, велосипеди, печки и други инсталации“ на бай Доре — стара дървена барака с изглозган тезгях, по който безразборно се търкаляха различни инструменти. Гордостта на работилницата бяха двата велосипеда — мъжки и дамски. Освен това в нея се виждаха оксиженов апарат, вулканизатор за гуми и старият „цюндап“ с кош.

Майстор Доре имаше сърдито лице с прабългарски мустаци, но ние си го познавахме и не се плашехме от него. Самоукият техник малко знаеше и всичко можеше. Печка ли се продъни, чешма ли замръзне, примус ако се запуши, или пък на някой ключът в бравата остане — всеки го викаше. Без бай Доре, тъй да се каже, животът в махалата щеше да спре.

Той още в зори отваряше своята работилница, изнасяше апарата с карбид, избутваше на тротоара стария „цюндап“, окачваше на стойки двата велосипеда и им поставяше надпис: „Дават се под наем“.

Аз много уважавах бай Доре, затова той понякога ми разрешаваше да направя някое кръгче с дамското колело, а за отплата му четях новини от вестника, защото вечно се оплакваше, че го болят очите от буквите.

В работилницата идваше и съседът ни мосю Мишел. През зимата той носеше черно бомбе, от ония, пенсионерските, твърдите, а през лятото — сламена гарсонетка със залепено на дъното огледалце. Веднъж вятърът се пошегува, грабна гарсонетката му и я търкулна към един телеграфен стълб, до който дремеше някакво магаре с увиснали на самара млекарски гюмове. Магарето помириса гарсонетката, поопипа я с косматите си бърни, разбра, че е направена от чуждестранна слама, и набързо я изхрупа заедно с огледалцето й. Оттогава Мишел започна да връзва новата гарсонетка с тънко ластиче за петлика на сакото си. Нашият съсед беше завършил счетоводство във Франция и затова го наричаха мосю Мишел. Той беше бивш футболист, бивш банков чиновник и настоящ болен от туберкулоза пенсионер.

Всички го обичахме, защото често ни водеше на кино и ни купуваше семки. Въпреки че носеше книжки, в които плюваше своите бацили, той никога не сядаше до нас, за да не ни зарази. Освен това Мишел го избраха за председател на махленския футболен клуб, защото някога играел в националния тим на Франция и дори веднъж вкарал гол на великия Замора, въпреки че испанският вратар пазел със специални, непускащи голове ръкавици.

Една нощ Савата пазил с такива специални ръкавици и сутринта ми се похвали, че спасил пет дузпи от Бизо. А който познава Бизо, само той може да си представи какъв ужас е изпитвал на сън Савата. С шута си Бизо или кърти диреци, или къса мрежи, или праща вратарите в Александровската болница за първа помощ.

И бай Доре обичаше футбола. Той дори участвуваше в управителния съвет на тима заедно с Яким готвача. Въпреки че двамата никога не играеха футбол, радваха се, когато гледаха как другите играят.

Решихме, че само бай Доре може да ни помогне и вземе Станко под свое покровителство.

Упътихме се към работилницата, намерихме я затворена, но неприбраният мотоциклет показваше, че майсторът скоро ще се върне.

Беше събота. Махалата си почиваше и по улиците не се виждаха хора. От време на време по „Граф Игнатиев“ изскърцваше трамвай и кокалена кондукторска свирка рязваше лекия пролетен въздух.

Докато чакаме, решихме да поиграем на ашици. Чано начерта танал с парче тухла и играта започна. На Станко се падна да бъде зук и той качи с пет метра всички коняци. Не бяхме виждали толкова отдалеч някой да е правил доси, но за обща изненада Станко така подхвърли коняка си, че той се закова в танала, след като разчушка подредените ашици. И при втората игра се случи същото.

— Бог! — похвали го Митето.

— Трябва да кандърдисаме бай Доре да го вземе — каза Чано. — Сто пъти е по-хубаво да си чирак при майстор, отколкото при някакъв фурнаджия.

— Да, но във фурната има гевреци — облиза се Омето.

— А пък чиракът на бай Доре, когато поиска, може да язди колело… — намеси се Коко.

Коко мечтаеше да има бегач и с него да се яви на състезание. Той с часове се въртеше из работилницата, помпаше гумите на двата велосипеда, почистваше веригите им с газ, бършеше рамките с мек парцал и затова те винаги светеха като нови. Понякога майсторът се трогваше и му даваше едно от колелата за половин час, но го предупреждаваше да не кара без ръце и да не прави други маймунджилъци, на каквито Коко беше цар. Нашият велосипедист се мяташе на колелото, забиваше нос в кормилото, вирваше задник и светкавично изчезваше. Той се връщаше точно на минутката и ни носеше кукуряк. Всички знаехме, че кукуряк расте над Драгалевци, а дотам имаше десет осеяни с дупки и камъни километра.

— Бай Доле! Бай Доле идва! — извика Шебека и ние прибрахме ашиците за после.

Пременен в зелен ловджийски костюм, въоръжен с дълга двуцевка, майсторът пристъпяше гордо, като водеше за верижка пъстрата си кучка. До него ситнеше Мишел с преметната през рамо флоберова пушка.

Станко се уплаши. Той никога не беше виждал толкова страшен мъж, при това с такива увиснали мустаци. Наистина облеклото и ловджийската шапка с перо правеха майстора величествен. Камъните издаваха искри под подкованите му обувки с високи гамаши, по куртката му дрънчаха медали и спортни значки, от кожения патрондаш лъщяха дъната на сто патрона, по бедрото му тупкаше дълъг нож с дръжка от сърнешки крак. През рамото му висеше торба от неощавена еленова кожа с червени пискюли, с ремъчета и халки, на които страшният ловец окачваше убития дивеч.

Мишел не блестеше със своето облекло, но в замяна на това притежаваше флоберова пушка, с която стреляше по черупките на изпитите от него пресни яйца, за да прави магия на болестта си.

Майсторът пренебрежително ни изгледа.

— Мите, бягай да напълниш манерката с мастика! Кажи на Шопа, че е за мене!

Бившият велик вожд грабна манерката и хукна към кръчмата на Шопа.

— Весо, подготви машината за път!

Втурнах се към „цюндапа“ и започнах да свивам брезента.

Останалите се побутваха и подканяха. Никой не смееше да заговори майстора.

— Бай Доре, ти на лов ли? — най-после се престраши Чано.

— Докога ще ви уча? Срещнеш ли ловец, първо ще му кажеш „На слука!“ — смъмри го бай Доре.

— Извинявай, бай Доре, на слука! Ама имаме да ти кажем нещо важно.

— Хайде, че бързам!

— Това е Станко… Няма баща, нито майка, а нали бай Димче фурнаджията умря?…

— Какво намесвате Димче фурнаджията? Бог да го прости! От мастика пукна.

— Защо не вземеш Станко при тебе? Той е много добър…

Майсторът хвана кормилото на мотоциклета, постоя наведен, без да отговори, и изведнъж отсече:

— Нямам нужда от работници.

— За чирак бе, бай Доре! Ще ти помпи колелата, ще ти чисти работилницата, ще ти пали печката…

— Казах, няма работа.

— Тогава какво ще прави Станко? Той си няма никого, а нали и Димче фурнаджията умря?

— Стига! Разбирате ли от български?

— Разбираме, но нали по-рано имаше чирак?

— Окраде ме разбойникът и избяга… Хайде, пръждосвайте се!

Мишел се настани в коша, загърна гърдите си с одеяло, извади големи целулоидни очила и ги постави върху лицето си.

Никой от нас не беше виждал такива очила.

— Състезателни — пошепна Коко.

— Бай Доре — започнах аз, — знаеш ли, че вече съм избран за вожд на махалата? Обещавам ти, че няма да позволя никой да ти пипа карбида, ще ти пазим „цюндапа“ и винаги ще те слушаме… Съгласи се бе, бай Доре! Вземи Станко!

Майсторът сложи крак на манивелата и няколко пъти я ритна.

— Момчета, не настоявайте някой да ви каже да, когато преди малко ви е казал не. Оставете майстора да си помисли — С дрезгав глас се обади Мишел и изведнъж ни попита къде ще спи Станко.

Омърлушихме се. Забравихме, че Станко трябва да спи. В работилницата не можеше да се живее. Там миришеше на нефт и карбид, а през зимата така духаше, че майсторът въпреки дебелото си кожухче пак трепереше от студ. Бараката нямаше прозорци и единствено през отворената врата влизаше светлина, а през зимата заедно с нея — и сняг…

Както обикновено „цюндапът“ не искаше да запали и трябваше да се побута. Това го знаеше майсторът, това знаехме и ние и затова мълчаливо чакахме мотористът да се умори от безполезно ритане, да седне на кормилото и да каже: „Аман от тази пущина!“

Бай Доре каза „аман“ и ние вече си знаехме работата — кой където свари пипна мотора, напънахме се и го затикахме. Легнал на кормилото, майсторът въртеше разни ръчки, псуваше и крещеше: „Давай!“ Най-после мотоциклетът припука, пусна от ауспуха няколко бели облачета, затресе се и изведнъж страшно загърмя.

В набития от дъжда прах останаха две криволичещи ивици и следи от босите ни крака. За всеки случай потичахме след мотоциклета и когато стигнахме моста на Перловската река, дружно извикахме: „На слука!“ Мотоциклетът заподскача по неравното дървенишко шосе, Мишел се обърна, свали гарсонетката си и любезно ни поздрави.

По лицето на Станко пълзяха мътни струйки пот. Горкият, от бутане не можеше да си поеме дъх.

След като изпратихме мотора, ние тръгнахме на лов за скалпове. Из кошчетата за отпадъци търсехме празни цигарени кутии и скалпирахме капаците им, които служеха за размяна при игра на плочки. Улисани в търсене, ние забравихме, че се намираме в чужда територия, и ненадейно бяхме оградени от десетина боси момчета, които заплашително въртяха изплетени от канап прашки. Главатарят им размахваше убита сврака. Това беше Коцето, шестият син на Луд Петко, вожд на курубагларските червенокожи и капитан на футболния им тим, с който щяхме да имаме мач.

Лудпетковците живееха зад реката в клекнали от старост кирпичени къщички, оградени от копи със сено. Старият Луд Петко имаше каруца, два коня и десет сина. Всеки се плашеше от здравите му юмруци, а когато се напиеше, вадеше и кама. И той, и конете, и синовете му бяха луди. Говореше се, че хранел конете си с месо и ги поял с вино. Затова, когато ги подгонеше, от копитата им изскачаха искри, а от устата им капеше пяна. Със своята каруца той надбягваше пожарната команда, а всеки знае как бягат пожарникарските коне…

Бате, Чано и Станко си бяха тръгнали към махалата, но като видяха, че сме пленени, се спряха и започнаха да се съвещават. Те знаеха силата на лудпетковци и не смееха да ги нападнат. Ние напразно викахме за помощ и дълго време щяхме да търпим подигравките и ритниците на нашите врагове, ако не беше станало чудо.

Ненадейно Станко измъкна кол от една ограда и със страшен вик се втурна към лудпетковци, които се уплашиха и ни пуснаха. Ние веднага ги нападнахме и обезоръжихме. Пристигнаха ни на помощ Савата и Чано. Станко изви ръката на Коцето и му кресна: „Ке те утепам, сукин сине!“

Победеният главатар гледаше Станко с удивление.

— Ке ги нападаш ли?

— Дай ми прашката!

Станко изгледа окичените с кръпки гащи на главатаря и му подхвърли прашката.

— Мир! — извика великодушно Савата.

— Мир! — повтори мрачно лудпетковецът.

— Ще ни нападате ли?

— Няма.

— Честна дума?

— Честна!

Главатарят направи с палеца на десния си крак кръст в праха, плю върху него и се завъртя три пъти на пета. Пристъпихме към сключването на мир. На курубагларци дадохме две топчета и десет цигарени кори, а главатарят ми подари убитата сврака.

— Аз лично съм я утепал — похвали се той.

Очите на Митето светнаха. Досега той не беше аутопсирал сврака. И ние останахме доволни, защото перата на тази птица са много ценни и всеки вожд с удоволствие щеше да окичи главата си с тях.

След като по този начин затвърдихме мира, Коцето се заинтересува за Станко. Изглежда, че смелостта на горноджумайчето го възхити.

Ние обяснихме, че Станко е сирак и че бай Димче е умрял.

Коцето поклати глава в знак, че всичко е разбрал.

— Ако не го сакате, ние че го вземем. Дека са десет, тамо са и единайсет — рече той.

— Станко си е наш и той вече е чирак при бай Доре — отвърна с колеблив глас бате.

— Ехе, чирак! Ние си имаме каруца и тато ни дава сами да я караме.

— Станко си е наш — повтори Савата. — Ние сме си го намерили и ние ще си го гледаме.

— Не ви сакам каруцата! Бай Доре има мотор — разреши спора Станко и лудпетковци си отидоха.

Въпреки победата не бяхме весели. Нашият нов приятел трябваше да спи.

— Бате, в бараката! — изведнъж се сетих аз.

— А тате?

— Ще я почистим, пък после…

След миг ние летяхме към нашия двор.

В бараката се намираха какви ли не боклуци и трябваше мъжки да поработим, за да стане годна за обитаване. Първо решихме да пренесем и подредим дървата, след това — въглищата, да изринем натрупаната от години пепел, да пометем и подредим керемидите по покрива.

До вечерта бараката светна, а ние заприличахме на арапи. Остана ни само да запушим пролуките между дъските, за да не става течение.

Митето предложи да облепим стените с вестници и ние се съгласихме. Стана късно и затова решихме да продължим работата на сутринта.

Сутринта ни събуди страшен писък. Скочихме от леглото и изтичахме в кухнята. С насапунисано лице баща ни държеше бръснача и се ослушваше. В това време при нас се втурна мама. Тя притискаше сърцето си и ужасена крещеше: „Крадец! Крадец!“

Тате остави бръснача и грабна ножа за хляб.

— В мазето! В мазето! — повтаряше мама и очите й страшно се въртяха. Тя падна на миндера, затрака зъби и от уплаха не можеше да си поеме дъх.

В първия миг аз и Савата се уплашихме, но когато се съвзехме, сетихме се, че мама е видяла Станко, и наново се уплашихме.

С нож в ръка тате изтопурка по стълбите към мазето.

— Мамо, това не е крадец… Това е Станко.

— Кой Станко? Какъв Станко?… Долу е влязъл крадец, голям, страшен…

Снощи решихме Станко да преспи в нашето мазе. То беше чисто и топло. В него мама държеше кацата със зеле, гърнетата с туршии, картофите и морковите. Без някой да ни усети, ние нагласихме от дъски и чували легло на нашия нов приятел и го оставихме да спи. Обаче рано сутринта мама слязла да вземе картофи и…

— Защо не сте ме предупредили? — след като набързо остави пръсти върху страните ни, попита тате.

Мълчахме. Щяхме да го обидим, ако му признаем, че сме се съмнявали в неговото великодушие.

— Елено, ето крадеца! — рече подигравателно той и тласна пред себе си пребледнелия Станко. — Виждаш ли колко е страшен?

С разтреперана ръка мама капеше валериан върху бучка захар и хълцаше.

— Тате, недей да го биеш! Ние му разрешихме… Той е сирак, а нали бай Димче фурнаджията умря?

Тате мъчно се досещаше и надълго трябваше да му се обяснява.

С наведена глава Станко тръгна към вратата.

— Ей ти, крадеца, накъде?

Момчето замръзна.

— Измий си муцуната и сядай на масата!

Мама надроби още в една паница залци, поръси ги с извара и ги заля с вряла вода. От време на време тя продължаваше да слага ръка на сърцето си. Аз и Савата гълтахме горещата попара и се надпреварвахме да разправяме за Станко, но когато споменахме за бараката, тате остави лъжицата и се намръщи. По-късно узнахме, че той също имал намерение да я стегне и я даде под наем.

— А кой ще го храни? — попита с тревожен глас мама.

— Бай Доре… При него ще работи.

— Съгласен ли е?

— Отказа, но сигурно ще се съгласи. Мосю Мишел…

— Сто пъти съм ви предупреждавала да не се срещате с този Мишел — развика се мама. — Нали знаете, че е туберкулозен?

— Знаем, но той плюе бацилите си в книжки…

Баща ни слезе да види какво сме направили, огледа бараката, нещо изръмжа и намусен се упъти към склада на Марко Елешки.

Тате малко печелеше и само семейното счетоводство го спасяваше от фалит. Той нанасяше разходите си в един голям тефтер и всеки миг знаеше за кого от нас колко е похарчил. Бате от рождението му до днес струваше 25 хиляди лева, а аз — 18 хиляди лева. Минка и Тинка вървяха в обща сметка и за двете бяха изразходвани 24 хиляди лева.

Тате гледаше тези големи цифри, клатеше глава и цъкаше. В тефтера всеки от нас имаше отделна графа. Когато мама купеше басма, тате пишеше с едри букви: басма за Елена — 12 лв. В собствената си графа той слагаше някакви неразбираеми йероглифи. Веднъж Савата ми повери, че той отбелязвал с кръгче кафетата, а с квадратчета цигарите „София-серт“.

Тате продаваше в склада на Марко, но беше роден за управител на Народната банка. След своето семейство той най-много обичаше цифрите. Може би затова вечер, преди да си легне, взимаше логаритмичната на бате и дълго се любуваше на пълните й с числа страници. Понякога на обед спираше да яде и казваше:

„Елено, днес в яхнията си сложила 10 процента повече мазнина“. Или пък: „Тази година ще наложим в кацата 100 килограма зеле. Миналата взех 110 и на март изхвърлихме от него 4 кила“.

Всяка есен той правеше инвентаризация на покъщнината, на дрехите и на останалите въглища в бараката, но рядко бракуваше някоя счупена чиния, проскубана метла или скъсани галоши. А когато купеше нещо, например ренде за ряпа, тази вещ той вписваше в специална инвентарна книга.

В празник ни извеждаше на разходка в парка и ни черпеше с печени семки. Когато се прибирахме, той с гордост заявяваше, че в градината са цъфнали двеста петдесет и девет лалета, сто седемдесет и осем зюмбюла и триста и двадесет перуники.

Той не можеше истински да се възхити от градината, ако не знаеше колко цветя растат в нея.

Може би за тези големи негови способности Марко Елешки го държеше на работа. Тате винаги можеше да каже броя на гредите, на дъските, на тухлите, на керемидите, а може би и на бучките въглища, които се намираха в склада…

Пръв в бараката дойде Омето и изтърси вързоп със стари вестници. Пристигнаха Чано и Коко. И двамата мъкнеха употребявани табаци. Шебека и Митето донесоха нови афиши. Издебнали лепача, когато пиел при Шопа, и му задигнали от рулата.

До обед облепихме бараката с три пласта хартия. Най-отгоре за тапет лепнахме новите афиши, от които полутъжно ни гледаха Чарли Чаплин и малкият Джеки Куган. Измихме прозореца и през него весело нахлуха топлите пролетни лъчи.

Станко призна, че през живота си никога не е живял в такава хубава къща.

Но „хубавата къща“ се нуждаеше от мебели. Макар че през зимата се заклехме да не говорим с Бебо, налагаше се да го потърсим. В неговия двор се намираше беседка, в беседката — масичка и на тази масичка хвърлихме око. Освен това трябваха столове, креват и завивки…

Аз, Коко и Чано тръгнахме да потърсим и доведем Бебо.

Никой не играеше със сина на Марко Елешки, защото беше фукня и портаджия. Той издаде на баща си, че сме взели от склада му въглища за вдовицата на Син Парцал. Той ни наклевети пред махленския стражар, че го наричаме „мръсно ченге“. Той винаги ни се перчеше с новите си дрехи и когато си купеше кифла, първо я наплюнчваше, за да не му искаме от нея. Затова го провъзгласихме за бледолик враг на червенокожите и не го допускахме в обора на Син Парцал. Изключихме го и от тима. Въпреки че Бебо имаше истинска футболна топка, ценен лък и кънки с канал, по цял ден се разхождаше сам, без да може да ни се похвали. От яд биеше сестра си Цури, защото не искала да играе с него футбол на една врата.

Щом Бебо ни видя, подскочи от радост. Дори майка му, важна дебелана, позната в махалата под името Голямата мечка, се захили и нареди на слугинята да ни отреже по едно парче торта. Ние излапахме тортата, облизахме пръстите си и Коко дипломатично започна:

— Бебо, как си?

— Играя… Тате ми купи автоматична железница. Искате ли да ви я покажа? Германска е…

Трепнахме, но се въздържахме да любопитствуваме и с привидно безразличие се съгласихме да я погледнем.

Бебо ни заведе в друга стая, клекна, нави локомотивчето и железницата започна да прави кръгове по монтирана на пода линия.

Очите на Коко и Чано станаха големи като петолевки. Такова чудо нито аз, нито те бяха виждали.

Локомотивчето теглеше натоварени с ашици вагончета, пъхаше се под изкусно направени мостове, влезе в тунел и се спря на малка гара с чешма и пейка.

Гледахме и от удивление не можехме да си затворим устата. Ех, ако железницата беше наша?!

— Нали е фамозна? — попита Бебо.

— Бива си я — свести се Чано. — И аз някога имах такава железница, но тя като истинските пушеше. Чичо ми я изпрати от Америка… Поиграх си няколко дена с нея и я захвърлих. Железниците лесно омръзват.

— Да — потвърди Коко. — Виждал съм да се търкалят вагончета в кухнята на Чано…

— Ама ти, Чано, имаш ли чичо в Америка? — усъмни се Бебо.

— Охо, и то какъв!… Жалко, че миналата година падна от един небостъргач и се уби. Качил се да му почиства комините, подхлъзнал се и край…

— Да оставим тези бебешки работи! — важно каза Коко, но едното му око още не можеше да се откъсне от влакчето. — Ние сме дошли по важна работа… Бебо, не можеш ли да свиеш още малко торта?

Бебо излезе и след малко донесе останалата част от тортата. Той така се вълнуваше, че каквото и да му поискахме, сигурно щеше да ни го даде.

— А сега, хайде! — заповядах аз.

Когато Бебо влезе в бараката, ахна от изненада. Много му харесаха афишите с Чарли и Джеки.

— Свали си шапката! Не виждаш ли къде влизаш? — смъмри го Митето.

Бебо бързо сне шапката си.

— Само мамините синчета ходят с такива шапки — продължи да се заяжда Митето. — Погледнете каква е чистичка, новичка и при това е с хърбосонска козирка.

Чано показа тортата и погледите на всички се устремиха към шоколадовата й глазура.

— Аз я дадох — обади се Бебо.

— И без да се похвалиш, разбрахме — сърдито измърмори Митето и два пъти преглътна.

За миг от тортата не остана и следа, Бебо неспокойно се заозърта.

— Не се плаши! — успокоих го аз. — Сега аз съм велик вожд и ако ме слушаш, наново ще те приема да играеш с нас.

Бебо ме погледна с благодарност.

— Нека се закълне и обещае…

— Няма какво да обещава. Бебо се е разкаял… А сега запознай се със Станко! Той е много силен. Вчера щеше да избие всичките синове на Луд Петко с един кол.

Бебо със страхопочитание подаде ръката си.

— Нашият приятел ще живее тук. Той е дошъл отдалеч, няма родители, а нали бай Димче фурнаджията умря?… Сега ще видим дали ще се покажеш истински приятел.

— Какво искате?

— Дребна работа: някоя маса, стол…

— А тате?

— А бе, нали ви казах, че това хлапе не е за нас! — наново се наежи Митето. — Тате, та тате! Савата и Весо цяла барака дадоха, без да питат баща си, а той за един стол и за една маса…

Очите на Бебо се напълниха със сълзи.

— Аз ще донеса черга — изпъчи се Чано.

— Аз — сандък. Ще му служи за галделоб — не остана по-назад Шебека.

Бебо се приготви да си ходи, но щом прекрачи прага на бараката, се спря. Той знаеше, че никога вече нямаше да го потърсим, и се разплака.

— У, реве като магаре! — запуши си ушите Митето.

— Ти си магаре! — осмели се да му възрази Бебо и пипна една лопата.

Стъписахме се. Че откъде такава храброст у страхливия Бебо?!

— Ела, ако посмееш! — продължаваше да се перчи и същевременно да плаче Бебо. — Какво съм ви направил, та ми се подигравате? Виновен ли съм аз, че…

Може би той искаше да каже: „Виновен ли съм аз, че баща ми е богат, че в последните избори стана общински съветник, че ми купува скъпи играчки и хубави дрехи?“… Той замълча, но ние знаехме, че в този миг той мрази баща си, защото му отнемаше правото да бъде равен с нас.

Бебо продължаваше да хълца и наново си тръгна.

— Остани! Никой не те пъди. Ела да помислим!

Бебо извади сгънатата на четири носна кърпичка да обърше сълзите си, но забеляза отправените към нея погледи и бързо я пъхна в джоба си. Смешно беше сериозно момче да носи носна кърпа.

Бебо ни повери, че родителите му се канели да отидат на гости, и ни предложи, когато излязат, да ни заведе на тавана.

Когато Марко Елешки и Голямата мечка се натовариха на файтона и заминаха, аз, Омето и Чано тръгнахме към тавана. Останалите ни охраняваха от двора. Не очаквахме да се намерят толкова хубави работи на един таван. Там имаше нощно шкафче, полирана масичка, няколко стола и най-важното — желязно легло с големи месингови топки. Открихме още стари черги, възглавници и един дюшек.

— На него почина дядо — поясни Бебо.

— Ще го дигнем, но няма да казваш на Станко, че на него е умрял дядо ти!

Страхувахме се да вземем тези ценни вещи.

— Носете! — решително извика Бебо. — Ако нашите узнаят, ще кажа, че съм ви ги дал, за да не ме биете…

Подредихме бараката и седнахме да й се любуваме. Станко цъкаше с език и не можеше да повярва, че ще живее в толкова луксозна квартира. Желязното легло, двата стола, полираната масичка, чергите, възглавниците… Това беше прекалено много за неговата измъчена душа.

Слънцето се скри зад Люлин и над махалата падна хладен здрач. Във вечерната тишина се разнесе проточеният глас на бозаджия… Кухненските прозорци светнаха и ние хукнахме към своите домове, преди бащите ни да са се върнали от работа.

По-късно влязох в бараката да занеса нещо за хапване на Станко и го заварих да лежи на кревата. От очите му капеха сълзи и устните му потреперваха.

— Лошо ли ти е?

Станко се сепна, скочи, прегърна ме и зарева със сълзи. Без да искам, и аз се разплаках, но не можех да разбера какво става с него. Не допусках, че може да се плаче и от щастие…