Димо Кисьов
И ние спортувахме (13)

XIII
Така им се пада

Студеният вятър и разкаляното игрище не можаха да победят волята на играчите да покажат всичко, което могат, и да отправят стотици опасни удари в двете врати.

Десният крак на Левака доказа, че може да шутира също така добре както левият, а главата на Бизо вкарваше всяка вдигната топка във вратата.

Когато Левака стигаше ъгъла за корнер, Бизо заставаше на мястото, където някога разстилаха вестник, и голчето беше осигурено.

След тренировката Мишел пред всички заяви, че Бизо, Левака, Коцето и Митето са най-добрите нападатели в града.

Наистина по-бърз от Коцето и по-добър техник от Митето нямаше в цялата страна. Да не говорим за Бизо и Левака, за които наскоро във вестника беше писано, че трябвало вече да се предвиждат в националния тим.

Похвалата на Мишел подобри настроението. Никой не чувствуваше умора. В съблекалнята беше уютно, облепените с вестници счупени прозорци задържаха топлината на малката печка, върху която весело вреше чай в алуминиев чайник. Имаше само две чаши и затова играчите пиха по старшинство: Първо Левака, след него — Бизо, Цицко, Бази и останалите. Най-после чашата дойде и при Савата. Двамата задухахме, засърбахме и завъздишахме, сякаш не пиехме чай, а някакво непознато вълшебно питие.

Но блаженството ни бе нарушено от писъци за помощ. Пръв от съблекалнята изскочи бате, огледа се за миг и хукна презглава към езерото, сякаш беше видял, че топката ни ще падне в него. Този път не топката, а човек бе цопнал във водата. Обезумяла от ужас жена тичаше по брега, скубеше косите си и пищеше като заклана.

Без много да му мисли, че е с дрехи, Савата се хвърли в замръзналата, станала на каша вода и щом пристигнахме, той вече мъкнеше за крака малък удавник. Бизо легна по корем, грабна детето, обърна го с главата надолу и започна да го тръска, а Коцето и другите измъкнаха бате, който гледаше страшно, гълташе на пресекулки въздух и нищо не можеше да каже.

— В съблекалнята! На топло! — изкомандува Мишел и всички се юрнахме натам, гонени от нещастната майка.

Когато нахлухме във вече изстиналата стая, Мишел клекна пред печката и наново започна да я разпалва.

— Ти стига друсал дете, мож откъснеш негов глава! — скара се унгарецът на Бизо, постави безжизненото тяло на пейката и започна да му прави изкуствено дишане.

В това време Митето и Коцето се бореха с побеснялата да прегръща удавеното си дете майка.

Едва когато то глътна въздух и изплака, се сетихме за Савата, който зъзнеше до вратата.

— Ела до печката и се съблечи! — дръпна го Бизо и бързо свали панталоните и чорапите си.

— Срам ме е, има жена — тракаше зъби Савата, но след като се увери, че жената не поглежда към него, а целува детето си, смъкна замръзналите си дрехи и се пъхна в панталона на Бизо.

След половин час печката весело бумтеше, бате и удавникът пиеха горещ чай, а ние ги гледахме през парата, която пускаха прострените да съхнат дрехи.

Майката стискаше детето си, сякаш някой искаше да й го открадне, но от време на време лепваше и по една целувка на Савата, който от срам не знаеше къде да се дене.

— Как стана това и аз не разбрах… Изпусна си топката, уж изтича да я спре и падна във водата… Ох, ако се удавеше, Иван щеше да ме заколи… — хем плачеше, хем се смееше жената и всички я успокоявахме, че мъжът й вече няма защо да я коли, и предричахме, че когато малкият немирник порасне, ще стане футболист.

— Каквото иска, нека става, само да ми е живо — отвръщаше майката и пъхаше пет лева в ръцете на Савата, като му се извиняваше, че нямала повече.

Тя бе дребничка, скромно облечена женица и бате не пожела да й вземе петте лева.

(След този подвиг Савата цяла седмица кихаше и гърлото го болеше, но редовно отиваше на училище, за да не си помисли тате, че се е простудил на игрището. Обаче и Мишел не го пускаше на игрището, тъпчеше го с разни аспирини и караше бай Доре да му духа нишадър с цев в гърлото. На бате му излизаха искри от очите, от устата му капеше пяна като на бясно куче, но си мълчеше, за да оздравее и рита.

На другия ден в клуба влезе скулест мъж с чанта в ръка и попита кой е Савата. Бизо се надигна, изгледа подозрително непознатия и строго го попита за какво му е притрябвал Савата.

— Вчера моята патка се заплеснала и детето щяло да се удави. Десет години го чакахме, а тя… — рече скулестият, внимателно постави чантата на пейката и я разтвори. — Ако беше станало нещо, щях да й отрежа главата — застрашително допълни той, извади шише с вино, завита във вестник сланина и пълна кесия с карамели.

Щом разбрахме, че човекът не идва за лошо, ние му показахме Савата и той го прегърна, след което големите изпиха виното, а ние си разделихме карамелите, които бяха обвити в книжки със знаменити картинки.

Оказа се, че бащата на спасеното дете е обущар. За благодарност той подари на Савата сандали и пред всички обеща, че докато е жив, безплатно ще кърпи топките и обувките на нашия тим.

Вентлер много се зарадва на това обещание и развеселен от виното, дълго се здрависва с обущаря.)

Докато дрехите изсъхнат, стана късно и ние със свити от лошо предчувствие сърца се завърнахме в къщи. Когато влязохме в кухнята, никой не ни погледна, нито отвърна на поздравите ни. Свити на столовете, Минка и Тинка не смееха да повдигнат глави. Мама шумно тракаше чиниите, а тате с намръщено чело разтриваше в чорбата люта чушка.

Аз и Савата започнахме да се мием, но все пак миенето трябваше да свърши и да седнем на масата. Тихичко, на пръсти се промъкнахме към местата си, вързахме около вратовете си кърпите и зачакахме тате да хване лъжицата. А той не я хващаше и челото му ставаше ту набръчкано, ту гладко. По едно време той погледна Савата и опря юмруци на масата.

— Остави ги да се нахранят! После!… — изхленчи мама.

— Какво ви казах? — изведнъж избухна тате и чиниите подскочиха. — В къщата си не ща ритнитопкаджии…

Сърцата ни спряха.

— Няма повече да храня нехранимайковци! Вън!

Избягахме в спалнята. Мислехме, че ще ни се размине, но след малко при нас влезе тате, набързо се развъртя и ни прати с раирани бузи в леглото.

„Колко е несправедлив — мислех си аз. — Днес Савата пази световно и цяло дете спаси… Вентлер, чуждият човек, заяви, че се гордее с него, а тате?…“

Късно през нощта мама ни разбуди. Седнахме на кревата и мълчаливо започнахме да ядем. Преглъщахме и хълцахме. Мама ни гледаше с тъжните си очи и нищо не ни проговори.

На сутринта разбрахме, че тате не е сърдит само на нас, а и на вуйчо Павел. Киното не вървяло, защото салонът бил студен. Тате му разрешил да вземе от склада въглища, обаче Марко Елешки усетил…

Нашият баща нямаше пари, светът му изглеждаше крив и понеже не можеше да го оправи, надяваше се това да стори Савата.

Една нощ се събудих и чух, че той и мама си говорят за него:

— Представяш ли си, ако стане доктор? — шепнеше мама. — Какъвто е красавец, да сложи едни златни очила, да грабне чантата и чук-чук — рецептичка и хоп пет-десет лева в джобчето…

Мама страдаше от много болести и се надяваше Савата да й ги излекува.

— Глупости! — не се съгласяваше баща ми. — Савата се е метнал на мене. Върви му математиката и трябва да завърши инженерство. Инженерът е нещо друго, построи голяма къща и изведнъж трак-трак хилядарките…

Мама въздъхна. Изглежда, че се съгласи Савата да бъде инженер. Тате отвори вратата на печката, взе въгленче и си запали цигара.

Дълго двамата мечтаеха. Савата мина през различни професии: стана банков чиновник, лекар, инженер и дори очите на моите родители го видяха и министър.

— Не, министерската работа не е професия — поколеба се тате. — По-добре е Савата да стане професор и да не се занимава с политика.

Наново заспах и сънувах, че Савата е професор със златни очила и голяма брада. Той играе вратар в професорския тим. Разни лекари и инженери му бият дузпи, а той се хвърля, спасява опасни топки и брадата му бодро се развява.

Ние всички знаехме, че след като завърши гимназия, бате ще стане писар в склада на Марко Елешки.

Но кой знае? Напоследък той много се сприятели с Коцето и Митето, те често се събираха в бараката на Станко, печаха си картофи и четяха книгите, които вуйчо криеше под керемидите.

Бате се фукаше, че нямало да става писар, а щял да избяга с някаква лодка надалеч, за да си търси щастието.

Той ме закле на никого да не казвам решението му и ми обеща, ако мълча, да ми изпрати кънки и истинска футболна топка с двадесет и четири парчета.

— Майка и баща, ако кажа нещо — заклех се аз. — А на Минка и Тинка какво ще изпратиш?

— Ще си помисля… Може би кукли, които спят и казват „мамо“…

— Бате бе, хайде по-скоро заминавай! — замолих го аз.

— Не бързай! Има време. Хубавите работи не стават току-така… Нека завърша, пък тогава…

Разочаровах се. Кой ще ти чака две години, докато завърши.

Изглежда, бате видя увисналия ми нос и ми издаде, че Коцето скрито от баща си прекарвал въглища с колата и събирал пари за лодката. Митето щял да намери компас, а Станко — примус, за да си готвят на него, докато пътуват.

— Да не отивате в Америка — подпитах Савата аз.

— Не, няма какво да правим там — сериозно отвърна той. — Ще отида в страна, където няма да бъда писар, а инженер.

— Разбрах, разбрах — заподскачах аз. — Сигурно вуйчо Павел ти е…

— Шът! — пипна ми ухото Савата.

 

 

Аз на никого не казах за лодката, но колкото и да подкачах бате да си говорим за нея, той все се мръщеше и ме питаше дали съм си научил урока за утре. Реших да разбера нещо от Станко, но откакто започнахме училище, рядко се виждах с него. Веднъж той се качи в стаичката на вуйчо, аз изтичах по стълбите и почуках.

— Какво искаш? — троснато ме попита вуйчо.

— Да видя Станко.

— Какво ще му гледаш?

Стори ми се, че вуйчо Павел е отслабнал и ръцете му треперят. Станко седеше до печката и мълчеше.

— Хайде, нагледа ли му се? — грубо ме попита вуйчо и хвана дръжката на вратата.

Доплака ми се. Напоследък Станко не ме търсеше, а когато го срещнех, говореше с мене не като с приятел, а като с дете. Веднъж го видях, че кара мотоциклета на бай Доре, но той се престори, че не ме позна. Дали не се сърдеше на мене, че вуйчо не може да му плаща? Въпреки че Теменужка започна да танцува, в салона пак нямаше посетители. Жените от махалата разправяха, че кино „Прогрес“ се е превърнало в шантан, и не даваха на мъжете си да го посещават. Мама казваше, че там се въртели нехранимайковци, които пускали по адрес на Теменужка разни неприлични думи.

Мама беше права. Изглежда, малкото зрители не си вземаха билети за остарелите, изпокъсани филми, а за танците. Вуйчо свиреше на хармоничката валсове и казачоци, а кака Теменужка, облечена в къса балеринска рокличка, с бели терлички, танцуваше преди започването на филма.

Чудно, тя не пееше, нито декламираше, а само от погледа, от трепкането на ръцете, от стъпките на тънките й крака, които или лудо се въртяха, или бързо-бързо стрижеха като ножички, ние всичко разбирахме, каквото искаше да ни представи. Щом стъпеше на пръсти, кака Теменужка се превръщаше на вълшебница, грабваше ни и ни пренасяше в друг свят. Ние се люлеехме на сините дунавски вълни, лудувахме по зелените поляни на Тирол, летяхме с триконни шейни по безкрайни заснежени степи.

Докато Теменужка играеше, мосю Мишел не кашляше, сякаш болестта му забравяше да го разяжда и заедно с него се възхищаваше от чудните танци. Той изглеждаше здрав, очите му щастливо сияеха и сухите му пръсти весело барабаняха по черното му кораво бомбе.

И тази вечер на представлението не отсъствуваше Мишел, а заедно с него и ние, момчетата с „вечните билети“.

— Хващам се на бас, че ако Мишел оздравее, ще се включи в нашия тим — каза Чано.

— Разбира се, той е още млад — съгласи се Омето.

— Само една годинка да играе и първото ни място е вързано в кърпа. Той щом е вкарвал голове на Замората, та на Бекона ли…

— Глупости! — сряза ни Митето. — Не виждате ли, че мосю Мишел е влюбен?

— Влюбен?! — недоверчиво го изгледахме ние. — В коя?

Митето кимна към сцената.

— В Теменужка!?

— Да.

— Лъжеш. Нали Теменужка е жена на вуйчо Павел?

Все пак думите на Митето не ми даваха спокойствие и аз изпитателно погледнах букета, който държах. Мишел ме накара да го купя от пазара и след свършването на танца да го дам на Теменужка. Не искал да го поднесе лично, защото щял да зарази цветята. Започнах по-внимателно да наблюдавам този Мишел. А той безсрамно продължаваше да гледа кака Теменужка и устните му мърдаха, сякаш искаха да й кажат нещо. Когато вуйчо спря да свири и балерината изтича до края на дървената сцена да се поклони на полупразния салон, аз й подхвърлих димитровчетата. Тя ги пое и изпрати въздушна целувка към мястото, където седеше Мишел. Той продължаваше да я гледа, забрави да й ръкопляска, но изведнъж се смути, поруменя и запелтечи: „Брр-аво! Б-б-браво!“

Аз и Чано се погледнахме. Митето се обърна и многозначително ни намигна.

Зад мене редовете буйно заръкопляскаха и тропаха по пода.

— Ех, че баджак! — извика някой.

— Гамени! Невъзпитани мамини синове! — подскочи Мишел.

— Я си гледай сухата муцуна! — обади се един пъпчив дебелак.

— Джек, убий го, ние ще го погребем! — ревнаха няколко тарикати, но разбраха, че балерината няма да се появи, и заскандираха: — Бис! Бис! Бис!

Ние добре познавахме тези хубостници. Те всички членуваха в „Буря“ и живееха в центъра на града. От известно време редовно се мъкнеха в нашето кино, вдигаха шум и подхвърляха на Теменужка шоколади, в които пъхаха някакви бележки. Веднъж тя даде на вуйчо такава бележка, той я прочете, почервеня от яд, сви юмруци, но след малко с въздишка ги отпусна.

— Искаме румба! Искаме румба! — наново закрещяха буровците, но Теменужка не се показа.

Лампите угаснаха, на екрана се появи надпис: „Моля тишина! Филмът започва“.

— Не ни трябва филм! Дайте ни момичето! — чуха се няколко гласа и последва страшно топуркане.

На естрадата вместо Теменужка се появи вуйчо.

— Господа — обърна се той към публиката. — Балерината се умори. Следва прожекция на филма.

— Виж го ти? — избоботи пъпчивият дебелак. — Ако се е уморила, ще й вземем файтон. Няма да й бъде лошо…

— Разберете, че по програмата следва филм — с разтреперан глас повтори вуйчо.

— Я не се занасяй! Плащаме — нека играе! Не сме се заврели в тази кочина да гледаме овехтелия ти филм.

— Ха! Ха! Ха! — разсмяха се редиците. — Ако не излезе гаджето, ще видиш какво ще стане…

— Какво ще стане? — наежи се Мишел, но се закашля, не можа веднага да намери книжките си, задави се и с измъчено лице побягна към изхода, преследван от злия смях на буровци.

Наново лампите угаснаха и на екрана с разкривени букви се появи надпис: „Думбазки кучета, ако одма не офейкате, сите ке ви изтепам!“

Изненадан от дръзките думи, салонът млъкна и извъртя поглед към кабината на оператора.

— Значи има и така, а? — разнесе се заканителният глас на пъпчивия дебелак. — Ще видим ние тази работа! Хайде, момчета, вземете си обратно парите и да плюем на този свинарник.

И те си тръгнаха, като ругаеха и се присмиваха на нашето кино. Но те бяха забравили, че не се намират в центъра на града.

Когато шумно излязоха на улицата, пред тях заподскача Шебека. Той разперя пред носа си длан, размърда пръсти и започна да им се подиграва:

— Дебело пласе тлева пасе. Дебело пласе тлева пасе.

С два скока пъпчивият се намери до дръзкия малчуган.

— Олеле, убиха ме! — преди още да бъде достигнат, запищя Шебека.

— Ей, шишко, защо биеш брат ми? — изтича Митето и перна шапката на пъпчивия.

В ръката на дебелака лъсна стоманен бокс.

— Сега ще те науча, мръсно… — той замахна, Митето се наведе, пъпчивият загуби равновесие и политна. В това време Шебека го дръпна за панталона и той се стовари на земята.

Приятелите на пъпчивия се спуснаха към Митето, но до него вече стояха Савата и Станко. Аз, Коко, Омето и Чано бързо се покатерихме на една тараба и опънахме ластици. Няколко шапки хвръкнаха.

Шебека грабна пясък и го хвърли в лицата на буровците. Пъпчивият скочи и наново замахна, но коравият юмрук на Станко го прати обратно на земята; той му изви ръката и измъкна бокса, но в същия миг извика и от главата му потече кръв.

— Удляйте бе, буловците ланиха Станко — развика се Шебека и затърси по улицата камък.

Ние смело се нахвърлихме.

— Долу „Буря“! Долу бледоликите хърбосони!

Този път ние не се боричкахме с босите курубагларци, дошли да оберат някоя махленска овошка, а се биехме с омразните ни богаташчета, които обиждаха махалата ни.

— Помощ! Полиция! — ревяха из едно гърло притиснатите до тарабите, а ние продължавахме да ги удряме и ритаме.

Но изведнъж светна и се разнесе изстрел. Пъпчивият гръмна във въздуха и насочи малък пистолет към нас.

— А, разбойник, искаш, так сказат… — чух познат глас и пистолетът издрънча на калдъръма.

С удвоени сили размахахме юмруци, защото забелязахме, че ни наблюдават възрастни махленци. Кой по жилетка, кой по риза, със засукани ръкави на жилести ръце те мълчаливо наблюдаваха битката и не се опитваха да ни разтървават, както обикновено правеха при спречкването ни с курубагларци.

Победихме. Скоро всички бледолики нашественици се търкаляха по улицата и ако не бяха стражарските свирки и бичове…