Ребека Занети
Обречен (6)

Глава 6

Кара се върна в съзнание с писък, когато Талън я вдигна от седалката на СУВ-а. Той я накара да замълчи, стисвайки я леко.

— Къде са ти вампирските зъби? — попита тя замаяно.

Той се засмя и я отнесе в малката лятна хижа, лесно отваряйки вратата с крак. Талън я държеше така, че да не се докосва до окървавените му дрехи. Тя се огледа, борейки се да осъзнае реалността, когато до носа й достигна свежият аромат на лимони. Какво беше видяла? Сърцето й биеше силно, докато мускулите й се отпускаха от изтощение. Конфликтът в нея я подтикваше да затвори щитовете си напълно.

В дневната имаше диван и огромна камина. Вляво кухненските шкафове бяха с цвят на авокадо, а в ъгъла имаше огромно, покрито с кувертюра легло. Дъждът продължаваше да барабани навън, докато Талън поставяше Кара върху тъмния кожен диван, преди да вземе захабена, но чиста кърпа, с която да изтрие кръвта от лицето си.

Той накладе огън и щом дърветата започнаха да пукат в камината, коленичи до нея, за да може погледите им да са на едно ниво и приглади косата от лицето й.

— Остани тук и се стопли, скъпа. Няма да се бавя. — Аромат на борови иглички и тъмен, земен мъж сякаш я заля.

— Чакай! — Кара сграбчи ръката му, погледът й беше насочен към вече спокойните черти на лицето му.

Изражението му стана нежно.

— Трябва да откарам СУВ-а обратно при бунгалото. Ще изпратят подкрепление веднага щом похитителите не се обадят. Макар вече да им оставих няколко изненади, мисля да оставя още и в колата. Не се тревожи, ще се върна скоро.

— Къде е Джейни? — Тя почти се боеше да попита.

— С брат ми Дейдж. В безопасност е.

— Чакай! Не е ли по-добре да задържим СУВ-а, само за всеки случай? — Ако се наложеше, нямаше как да му избяга пеша, затова имаше нужда от колата.

Талън поклати глава.

— Не. Има GPS и последното нещо, което искаме, е да ни намерят. — С последна целувка по челото й той изчезна навън в дъжда.

Кара седна изтощена, вперила поглед в огъня. Талън бе спасил живота й, това бе без никакво съмнение… и дори докато той проливаше кръв, тя бе благодарна, че е дошъл за нея. Но в погледа му блестеше бруталност, докато убиваше, което бе направил без да се замисли и без да се поколебае. Последният мъж молеше за живота си. Част от нея искаше да избяга, но Талън, каквото или който и да бе той, държеше дъщеря й, и тя нямаше друг избор, освен да остане, докато не си върнеше Джейни обратно.

Едва тогава можеше да избяга.

Огледа хижата. Цялото това място изглеждаше невероятно изолирано и с дъжда, барабанящ отвън, обстановката бе повече от интимна. Тъй като бе късна есен, нямаше шанс наоколо да има някой друг. Налагаше се да намери безопасно място.

Тя пристъпи към прозореца и погледна навън. Дъждът валеше по предната веранда и погледът й бе привлечен от малка зелена саксия, поставена на парапета. Поемайки си дъх, тя отвори вратата и премина по дървената веранда. Маргаритка. Оставена навън сама да оцелява в суровото време. Шибаняци.

— Всичко е наред — прошепна тя, внасяйки растението вътре. Растението нямаше цветенца, а листата му бяха леко клюмнали, но очевидно нощите не са били достатъчно студени, че да я убият. — Ще те нарека Хенри — усмихна се тя, поставяйки цветето в средата на масата.

Стомахът й изкъркори. Кога бе яла за последно? Кое време бе сега? И как беше възможно да е гладна при такива обстоятелства? За да избяга от Талън и да намери Джейни, щеше да има нужда от сили. Тя започна да отваря шкафовете в кухнята в търсене на храна.

Когато Талън се върна, тя приготвяше ароматна яхния върху старата печка. Може би нямаше да й се наложи да го убива. Все пак й бе спасил живота. Когато той влезе, тя се обърна към него, виждайки размера му и суровата сила, която сякаш се излъчваше от него. Никога нямаше да успее да го убие… никакъв шанс. Щом осъзна това, стомахът й се сви и тя стисна по-силно ръцете си. Какво да прави?

Той подуши ароматите, носещи се във въздуха, и се ухили.

— Да, половинке? — попита той, повдигайки вежда, като затвори вратата след себе си, заглушавайки звука на дъжда.

— Половинке? Звучи различно от съпруго.

— И двете ти пасват идеално, скъпа. — Той свали жилетката си и остави оръжията на полицата над камината.

— Измил си кръвта от себе си — промърмори тя, изпъвайки гръбнак, цялото й тяло се напрегна предизвикателно. Детето й беше в ръцете на този мъж. Това враг ли го правеше или съюзник? И в двата случая трябваше да отдалечи Джейни от него, колкото се може по-скоро.

— Дъждът се погрижи. — Очите му блеснаха, докато изтръскваше водата от косата си.

— Гладен ли си? — Тя се отдалечи от печката, опитвайки се да се държи нормално, или поне колкото бе възможно в тази ситуация.

— Умирам от глад. — Очите му блеснаха, докато я оглеждаше от горе до долу.

— Седни! — Кара игнорира двусмислените му думи, сочейки към масата, преди да сервира две купи, които бяха останали от собственика, със задушено. — Ъм, как да сме сигурни, че насам не идват други мъже като тези, които ме похитиха? Въобще имаме ли време да се нахраним?

Той кимна.

— Току-що говорих с Дейдж и го накарах да провери района през сателита. На стотици километри оттук няма други хора. Освен това следим лагера на враговете… ще чуем, когато бъде докладвано за проваленото отвличане. — Талън се отпусна на стола, който изскърца под тежестта му. — Ще тръгнем на зазоряване, не се тревожи.

Тя седна на масата срещу него и разтвори кърпичка за хранене в скута си, успокоявайки се малко, след като бяха в безопасност. Или поне за през нощта.

Той повдигна едната си вежда.

— Откъде взе това оклюмало растение?

Сериозно?

— Той не е оклюмал. Просто има нужда от малко топлина.

— Той?

— Да, той — каза тя, вирвайки брадичка. — Значи, наистина си вампир? — По дяволите. Нямаше намерение да повдига този въпрос.

Талън се засмя леко и част от напрежението изчезна.

— Не такъв, какъвто мислиш.

— Какво значи това?

— Видя зъбите ми. Понякога пия кръв. — Той опита от яхнията и затвори очи, удоволствието му буквално затанцува по кожата й, докато не затвори умствените си щитове. — Но само в екстремни ситуации, по време на битка или секс. Не пием кръв, за да оцеляваме, и не се стопяваме на слънце. Дървен кол в сърцето няма да убие никой от нас.

— По-бърз и по-силен си от всеки мъж, който познавам. Никога преди не съм виждала очи като твоите. — Освен това бе убил четирима опасни престъпника, без дори да се изпоти и без да поеме дори една драскотина.

— Да, предполагам, че това е една от разликите в расите ни. — Той сви рамене и отново опита от яхнията.

— Но… — Кара се облегна назад, докато опитваше да подреди всичко в ума си — … не мислиш ли, че е странно да имаме тези легенди за вампирите и да се окаже, че наистина съществувате?

— Не. Както казах, половинките ни винаги са били хора. — Той натърти на думата половинка, карайки я да се изчерви и да почувства леко вълнение в стомаха си.

— Защо? — попита тя, фокусирайки се на думите му, а не на заряда, който носеха.

Талън сви рамене.

— Проста генетика. Човешките жени имат два X-хромозома, а мъжете имат X и Y, нали така?

Кара кимна.

— При хората жената винаги предава X-хромозомата и ако мъжът предаде X-хромозомата, създават момиче с XX-хромозоми. Ако мъжа предаде Y-хромозомата, получаваш момченце с XY-хромозоми. — Талън загреба още една лъжица от яхнията. — При вампирите хромозомите, които имаме, са V и Х.

— Имате различни хромозоми? — Кара се замисли за миг. — Значи, щом жената предава X-хромозомата на бебето, вие предавате или V или Х?

— Не. Ние предаваме само V-хромозомата и така бебето е хромозоми VХ, което значи, че детето е мъжки вампир. Никой не знае защо е така.

— Никога, в цялата ви история ли не е създаван женски вампир?

— Никога.

Уау! Ема беше генетикът в семейството им… и щеше да е очарована от това.

— Значи, някак тайната е излязла наяве. Имам предвид за съществуването ви. — Някога, някой би трябвало да е забелязал странните им очи и зъби.

Огорчение се появи на лицето на Талън.

— Има друга причина. — Талън си сипа още яхния от тенджерката в средата на масата. — Преди няколко века имахме група идиоти, които решиха, че трябва да се хранят единствено като пият кръв. Може да го наречеш култ. Те се смесиха с вашите хора, държейки се като вампирите от легендите. Погрижихме се за тях. Но не сме горди с това.

— Моите хора? Съединените щати ли имаш предвид, или всички хора като цяло? — попита Кара. — И защо преди това не сте се свързали с нас? Имам предвид, вие сте толкова напреднали и всичко останало, защо не сте станали съюзници с нас по-рано? Да ни позволите да научим за съществуването ви?

— Не сте достигнали до точката, в която да имаме някаква полза от вас, затова предпочитаме да ви пазим от далеч.

— Полза? Имаш предвид оръжия?

— Не. Имам предвид наука.

— Имате нужда от учените ни?

Талън изяде още една лъжица от купата си, поклащайки глава.

— Не. Но Кърджаните имат.

— Значи затова не сте сметнали за нужно да се намесите досега. — Наистина това беше леко обидно.

— Не. — Той сви рамене. — Индивидуалните контакти са едно, но като раса нямате какво да ни предложите. Досега. — Погледът му се задържа на лицето й, докато тя се въртеше на стола си.

Една по-смела жена вероятно би попитала какво иска той точно сега. Кара прие, че не е толкова смела, колкото й се иска.

— Невероятно! — Тя поклати глава, докато светът се променяше около нея. — Чакай малко. Дъщеря ми е с вампири? Точно сега? — Погледът й се насочи към вратата, а нервните окончания караха кожата й да настръхне.

— Тя е в безопасност, Кара. Брат ми ще я защитава с живота си.

Тя не мислеше така и умът й се бореше да асимилира всичко.

— Кърджаните, зли вампири дошли отнякъде си, за които никога не съм чувала, искат дъщеря ми. — Червена пелена се спусна пред погледа й. — По дяволите, те са такива, нали? Вампири?

— Да, нещо такова. — Очите му се присвиха. — Макар че, вероятно си чула за тях. Базата им е в Минесота.

— Минесота? — Тя едва не се изсмя. Това не можеше да се случва.

— Дам.

— От колко време са там? — Умът й не го побираше.

— Мисля, че се преместиха там преди триста години — каза той, сякаш дискутираше обикновен исторически факт.

— О! — Думите й бяха пропити със сарказъм. — И ние, хората, въобще не сме забелязали?

— Не. Вие хората не забелязвате нищо, което не желаете да забележите, Кара. — Той продължи да се храни.

Тя изстреля бързо всички въпроси, които я интересуваха.

— Как вампирите са успели да живеят между нас три века, преди да разберем? Убиват ли? Познавам ли други вампири? Плащат ли данъци като всички останали?

След като тя се успокои, Талън отговори:

— Живеем между вас, за да ви защитаваме от Кърджанската нация. Мирът, който бяхме сключили, ви пазеше.

— И сега те нарушиха мира?

— Да, и те убиват, или поне го правеха преди мира. Може да познаваш вампири, но Кърджани няма как. Те не изглеждат като нас и не могат да излизат на слънце, и точно тук идва на помощ вашата наука. И, естествено, всички плащат данъци. Те не те пропускат, без значение от коя раса си. — Той й се усмихна изтощено.

— Колко човека знаят за съществуването ви?

— Не много. Само няколко ключови фигури в правителството, това е.

— Безсмъртен ли си?

— Почти. — Той седна назад и я погледна. — Живял съм достатъчно дълго, че да изгубя любими хора. — Прокарвайки ръка през брадичката си, той прочисти гърлото си. — В досието ти се споменава за бащата на Джейни… съжалявам за загубата на Саймън. Раната още ли е прясна?

Дъхът на Кара заседна в гърлото й и тя сви рамене.

— Липсва ми. Бяхме добри приятели, и мисля, че Джейни щеше да го обича.

Талън наведе глава настрани.

— Били сте просто приятели?

Приглаждайки кърпичката в скута си, Кара кимна.

— Да. Срещахме се за кратко, но истината е, че никога не съм очаквала любов или брак в живота си. — Умът й се бореше да намери друга тема за разговор. — По-рано каза, че си някакъв защитник.

— Да. Също като братята ми. — Талън скръсти ръце на гърдите си, а на лицето му се появи замислено изражение.

— Какво значи това? — Трябваше да намери Джейни.

— Предполагам, че може да ни наречеш управляващото семейство. По-големия ми брат, Дейдж, се счита за крал на моята цивилизация.

— Щом сте така нареченото кралско семейство, защо ти и братята ти сте защитници? — Тя сложи кърпичката си до купата на масата. — Имам предвид, ако титлата ви значи това, което значи и при нас?

— Така е. Дори когато защитаваме непоносимите човеци. — Талън се подсмихна. — Но като кралско семейство, ние сме първите, които влизат в битката, ако се наложи. И петимата тренираме за воини от детските си години. Наш дълг като предводители е да сме първата вълна на защитата. Да умрем първи, ако се наложи.

Кара посрещна спокойния му поглед с объркано изражение.

— Знам — Талън се съгласи с погледа й, — вашите хора нямаше да се бият един с друг толкова често, ако този, който даваше заповедта, влизаше пръв в битката. Обществото ви има да измине доста път, ако не се унищожите преди това.

Надменното изражение на лицето му разпали темперамента й. Бебчето й беше при защитници. Тези, които ще умрат първи, ако е нужно. Това беше неприемливо.

— И къде е базата ви?

— Ще научиш всичко за дома ни, когато отидем там, Кара.

— О, не мисля така. — Абсурдността на реалността я удари силно. Мъжът пред нея беше чиста опасност и всеки неин инстинкт й крещеше да бяга далеч от него. — Доведи дъщеря ми тук на мига! — Тя скочи на крака и погледът й се насочи към ножа на кухненския плот.