Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тъмни пазители (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fated, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 95 гласа)

Информация

Форматиране
ganinka (2016)

Редактори: galileo414, desi7y, ganinka, 2016

История

  1. — Добавяне

Глава 25

Кара тичаше между Бей и Джейс, с Талън плътно след нея, през още едно убежище, издълбано в земята. Дейдж вървеше най-отпред, докато Джордан и Мак носеха Кейти и Маги след тях. Бяха минали по-малко от два часа, откакто бяха спасили жените от Кърджанската болница, и крайниците на Кара започваха да треперят от умората и адреналина.

Подземните скали навън от Сиатъл бяха по-светли, по-цветни от твърдите камъни на Колорадо. Дейдж влезе в голяма стая с няколко огромни маси, заобиколени от оранжеви столове. Миризма на антисептик и белина изпълни ноздрите й. Двама мъже, облечени с бели лекарски престилки и сложили дебели гумени ръкавици, се спуснаха към тях.

— Аз съм д-р Джоунс — каза първият, а сивите му вежди се повдигаха при всяка негова дума. Той махна към масата с медицински материали. — Все още не сме готови с болницата… но това тук ще ни свърши работа засега.

Джордан сложи Кейти на масата с внимателна прецизност.

— Предполагам, че не сте се сещали да построите повече спешни отделения, след като войната свърши.

Талън кимна.

— Да. Съжалявам за това… малко се бяхме залисали. — Той се обърна, за да гледа към лекарите, докато Мак слагаше Маги до Кейти. — Били са инжектирани с нещо… трябва да знаем какво е било.

Сърцето на Кара започна да блъска силно срещу ребрата й. Кейти изглеждаше толкова малка и ранима в болничната престилка с боси крака. С какво я бяха инжектирали Кърджаните?

Д-р Джоунс кимна и измъкна стерилна спринцовка, която заби в ръката на младата лъвица. Другият лекар стори същото с Маги.

Талън хвана Кара, маркерът на дланта му на мига се загря, стопляйки кожата й.

— Е, Кейти. Искаш ли да обясниш как Кърджаните те отвлякоха? — Гняв, който Джордан нямаше никакво намерение да скрие, буквално капеше от тихия му глас, и Кара се усмихна симпатизиращо на приятелката си.

— Ами… — Кейти направи гримаса, когато лекарят извади иглата. — Шерифът се обади и поиска да сляза в града, за да дам показания за случилото се онази нощ на спирката за камиони.

— И ти отиде? — изръмжа Джордан. — Без да кажеш на никой от нас?

— Не беше наблизо — изсъска Кейти в отговор. Тя започна да клати голите си крака напред и назад под масата. — Той ме помоли да се срещнем на спирката за камиони, затова отидох.

— Не е бил шерифът? — предположи Кара, залитайки леко от преумора.

— Не — Кейти се намръщи, — но не усетих да ме лъже по телефона. Просто не разбирам. — Д-р Джоунс сложи уред за мерене на кръвно около ръката на Кейти и започна да помпи.

— И какво стана след това? — попита тихо Талън и пускайки ръката на Кара, я притисна в прегръдките си.

— Ами, стигнах на спирката и тъкмо тръгвах към закусвалнята, когато пред мен спря огромен бял ван. Двама Кърджани изскочиха навън и ме грабнаха, забиха игла в ръката ми, преди да успея да се преобразя. — Гласът на Кейти се повиши с една октава. — Каквото и да беше, ме свали на мига и се събудих в стаята, където ме намерихте. — Тя се огледа наоколо, размърдвайки ръката си, когато лекаря я освободи. — Колко дълго ме нямаше?

— Пет часа — изръмжа Джордан.

— Уау! — промърмори Кейти. — Как успяхте да ме намерите толкова бързо?

— Няма значение — гласеше отговорът му. — Слава на бога, че го направихме.

Кейти застина.

— Мисля, че има значение. Как, Джордан?

Лидерът на шифтърите сви рамене и стисна зъби. Той се наведе настрани, започвайки да чете какво пишеше лекаря в картона й.

Осъзнаване се изписа на бледото лице на Кейт.

— Сложил си ми проследяващо устройство? — Тя вдигна рязко глава. — Къде?

— В обувката ти — предаде се Джордан, фокусирайки се отново към нея. — Проследихме те до сградата, но те се отърваха от обувките ти. След това Кара те откри.

Кейти прехапа толкова силно долната си устна, че тя чак побеля.

— Ще обсъдим това по-късно, Джордан.

— Адски си права. — Бе очевидно, че гневът му надделява над нейния.

Кейти го игнорира и се обърна към Кара.

— Благодаря ти.

Кара кимна… знаеше си, че приятелката й ще побеснее.

— Разбира се. Какво се случи след това?

Кейти сви рамене.

— Не съм сигурна. Чакаха да пристигне лекаря и да ме инжектира с нещо. — Д-р Доунс пъхна термометър в устата й и тя стисна устни, а погледът й мяташе искри към Джордан.

— Д-р Джейлин — проговори Маги, а бледата й кожа пребледня още повече, обръщайки поглед към нея. — Той трябваше да се върне вечерта. — Другият лекар махна уреда за измерване на кръвно от ръката й и започна да записва нещо в папката си.

— Казал ли е нещо за инжекциите? — попита тихо Дейдж.

— Не. Макар да знам, че ми бяха инжектирани няколко. — Маги погледна към синините в сгъвката на лявата й ръка. — Но не знам кога и колко пъти.

— Не си спомняш? — попита Кара, чудейки се дали това е причината да успява да усети толкова малко от жената пред себе си.

— Не. — Маги поклати глава, а в кафявите й очи се четеше отчаяние. — Не си спомням нищо отпреди вчера. Д-р Джейлин ми каза, че ще ми обясни всичко, но не му повярвах.

— Той постоянно я е наричал Маги, но не сме сигурни дали това е истинското й име — обясни Кейти.

— Да, чувствам се по-скоро като Касандра — каза Маги, усмихвайки се вяло.

— Или Бернадет — присъедини се Кейти. — Голяма част от времето прекарахме да гадаем как ли е истинското й име.

— Джейлин човек ли беше? — попита Талън.

— Не. Бяло лице, черни очи, доста зловещ — каза Маги, потръпвайки. — Вчера видях още двама като него.

— Кърджани — промърмори Кара, когато Кейти кимна. Тя затвори очи и се концентрира с всички сили върху Маги. Шепот от мисли и чувства преминаха през нея.

— Можеш ли да усетиш дали е била половинка? — попита Талън.

— Не. Но има нещо… — Кара се фокусира отново.

— Какво? — попита Маги, а очите й се изпълниха със сълзи.

Кара отвори очи и сви рамене.

— Не знам. Има някаква енергия в теб, подобна на тази в Кейти. Но някак по-различна.

— Може би е шифтър — каза Джордан.

— Може би — съгласи се Кара.

— Шифтър? — попита Маги след миг.

— Дълга история. Ще говорим за това, след като се възстановиш. — Кейти погали ръката на Маги. — Въпрос. Защо Кърджаните искат шифтъри? Мислех, че са след половинките на вампирите.

Никой нямаше отговор на този въпрос.

 

 

Половинките на вампирите? Шумът в главата на Маги стана по-силен. Какво, по дяволите? Шепот на мисли, спирали от цветове, спомени за болка. Прекалено много за една глава, за един череп, за да го побере.

Нещо пулсираше в кръвта на Маги, вероятно нещо, с което я бяха инжектирали Кърджаните. Или винаги е било така? Тя се опита да се концентрира върху новите си приятели, опита да се фокусира върху енергията, най-вече мъжката енергия, изпълваща стаята. Аленият вкус на кръв изпълни устата й, бе прехапала езика си, за да не изплаче. Кръвта стигна до стомаха й и тя простена. От глад.

Кръстосвайки крака, тя се обърна върху студената маса. Сладката миризма на собствената й кръв изпълни ноздрите й и тя трябваше да се бори с вика, надигащ се от самата й душа. Глад. Кръв. Нужда.

Тя отвори уста, за да проговори, но от гърлото й се изтръгна ръмжене. Мъртва тишина изпълни стаята и всички погледи се насочиха към нея. Талън се завъртя пред нея, заставяйки между нея и Кара. Ах, да. Най-опасният хищник в стаята, онзи, който има нещо, което иска да защити. Тогава тя забеляза с края на окото си движението на Джордан.

Може би не.

Тя поклати глава. Какво си мислеше? Тя бяха нейния приятели… спасителите й. Тя се обърна към Кейти, за да каже нещо, когато изгаряща болка експлодира в главата. Оглушителният писък, който изпълни ушите й, бе излязъл от собственото й гърло. Тя застина задъхана, а очите й се разшириха, докато гледаше в изплашения поглед на Кейти. Тогава, когато болката плъзна по кожата й, тя отвори уста и изръмжа отново.

Устата й се отваряше постоянно и от нея излизаше остро ръмжене, такова, на което никой човек не би бил способен. Звуците, излизащи от гърлото й, бяха нечовешки. Костите на челюстта й пукаха, извиваха се, променяха се с ужасяваща болка.

Талън грабна Кара и прелетя над няколко стола, насочвайки се към вратата. Брат му Дейдж посегна към ножа на кръста си.

— Пълнолуние ли е?

— Да — каза Джордан и, хващайки ръката на Кейти, я издърпа от масата до себе си. — Изведи хората си от тук.

— Не, чакай — започна да протестира Кара, докато Талън я дърпаше към вратата. — Ами вие?

Погледът на Джордан не се откъсваше от Маги, докато отговаряше.

— Енергията по време на промяната й няма да ни нарани… можем да я абсорбираме. — Той бутна Кейти назад към стената, извади комуникатора от джоба си и го сложи на ухото си. — Блокирай вратата. Ще извикам, ако имаме нужда от помощ.

Вратата се затвори с трясък, когато камък срещна камък, и само Джордан и хората му останаха вътре заедно с Маги. Тя насочи отчаяния си поглед към него. Поглед, който сега улавяше и най-малките молекули на въздуха и милион повече цветове, отколкото бе подозирала, че е възможно да съществуват.

— Какво? — простена тя, останала почти без дъх от болка.

Той говореше тихо, спокойно.

— Не знам. Но всичко ще бъде наред, Маги — каза той в настаналата тишина. — Кейти, Бей, Мак… преобразете се. Ноа и аз ще останем в човешките си форми засега.

Кейти опита да пристъпи напред.

— Не, Джордан. Трябва да остана, за да може да ме разбира.

Джордан изръмжа, виждайки сълзите в очите на Маги.

— Преобрази се или излизай — нареди той на Кейти, без дори да я погледне. Ръцете му останаха отпуснати около тялото му, без дори да се доближат до ножа на бедрото му. Маги би могла да стигне до него, да изтръгне ръката му и да вкуси мускулите и кръвта му, преди да успее да помръдне. Чист ужас се вля в нея при тази мисъл, дори докато тялото й копнееше за свобода.

Раздразнена въздишка последва заповедта му, преди силна светлина да обгради новите приятели на Маги, и след това…

Пантери стояха там, където допреди миг бяха тримата човека. О, господи! И тя ли щеше да се превърне в пума?

Против волята й пръстите на ръцете й се разтегнаха и протегнаха напред. Костите й изпъкнаха нагоре, кожата й се разтвори, сякаш остри парчета стъкло замениха червените й кръвни телца. Болка от самата сърцевина на тези клетки, от самото им молекулно ниво, прониза нервните й окончания.

— Накарай го да спре! — Това нейният глас ли беше? Нисък, ръмжащ, нечовешки?

— Не мога — каза Джордан, гледайки я със симпатия.

Пръстите й се извиха и от тях се показаха дълги жълти нокти. Груба, пясъчна на цвят козина започна да се появява по кожата й, драскайки и сърбейки я навсякъде. Лека болка се присъедини към останалите, и все пак, нуждата да започне да вие едва не я превзе напълно.

— Мамка му, тя е върк — каза Ноа от поста си пред вратата.

Какво, по дяволите, беше върк? Върколак? Тя беше върколак? Не го усещаше правилно. Ръмжейки, тя насочи поглед към ръцете си, докато костите на краката й започнаха да пукат.

Почти сляпа от болка, шок премина през тялото й, когато козината по ръцете й стана тъмнокафява, някак по-мека. Някак по-позната.

Джордан се приближи.

— Какво става, по дяволите?

Остра, ужасяваща болка премина през ръката й и козината отново стана като първия път, груба и пясъчна на цвят. Задъхвайки се, тя падна от масата на четири крака, ръмжейки диво, и вдигна глава. Студеният каменен под успокои леко пламтящите й нервни окончания.

Напрежението в стаята нарасна.

Лицето я заболя, когато дългите остри косми започнаха да се плъзгат по кожата й. След това отново се промени, омекна, а лицето й се стесни, преди да се превърне отново в нормалното си.

Джордан падна на колене пред нея, а погледът му улови здраво нейния.

— Бори се, Маги. Бори се с болката, търси вълка.

Трите пуми се приближиха към нея, обграждайки го, а намерението им да го защитават докрай изпълни въздуха. Уханието на лъв и земя изпълни сетивата й. Както и аромата на кръв, плът и месо. Храна. Приятели. Врагове.

Гръбнакът й се изопна и тя разпори болничната престилка, преобразявайки се в нещо твърдо, преди отново да стане нещо по-меко. И двете диви, и двете виейки да бъдат освободени.

— Намери вълка, Маги — притисна я Джордан, а очите му блестяха срещу нея. — Бори се за вълка. Тя има нужда от теб.

Вълкът. Вълкът имаше нужда от нея. Затваряйки очи, Маги отблъсна болката. Нямаше да я приеме, нямаше да й позволи да спечели. Вълкът бе някъде там. Вълкът имаше нужда от нея.

Остра тръпка премина през сърцето й и тя простена агонизиращо. Шифтърите направиха крачка назад. Къде беше вълкът? Шепот от мисли, глас. Молба. „Намери вълка, момиче. Тя е моя, пази я в безопасност за мен.“

Гласът! Концентрирай се върху гласа. Такава сила, такава решителност. Гласът. Ръмжейки разярено, Маги избута болката назад и откри вълка. Утешително туптене точно под сърцето й. Ритъмът на природата, той шепнеше истината. Минавайки през кожата й под формата на мека козина, през мускулите и костите. У дома.

Преобразявайки се в познатата форма, тя разтърси глава, позволявайки на меката вълча козина да се приглади. Нададе лек вой и огледа стаята. Беше обградена от котки.

Гадост.