Ребека Занети
Обречен (4)

Глава 4

Ръмжейки раздразнено, Талън приключи с подписването на последните правни документи, докато Джейни щастливо оцветяваше понита до него. Брат му Дейдж му беше голям длъжник заради това, че го назначи да се занимава с тази агенция. Металната сграда, която помещаваше секретната база на щатските шерифи, привличаше горещината както златото привличаше скъперника и той искаше да се махне от тук. Третият етаж бе още по-задушен, отколкото бе долният, в който се помещаваше конферентната зала. Той нямаше търпение да отведе новото си семейство у дома и да предяви претенции върху половинката си.

Изведнъж часовникът му започна да мига в зелена светлина. Той натисна малкия бутон отстрани.

— Защо, по дяволите, пътуваш така бързо и далеч от мястото, на което трябва да се срещнем? — Макар че го отправи като въпрос, гласът на брат му звучеше по-скоро раздразнен, отколкото любопитен.

— Какво? — Сърцето на Талън прескочи един удар.

— Гледаме. Те. На. Монитора. Как. Се. Отдалечаваш. — Гласът на Дейдж стана от раздразнен към разярен. Беше всеизвестно, че брат му не обича изненадите.

— Мамка му! — Талън скочи на крака и, грабвайки стреснатата Джейни, хукна към асансьора. Вратата се отвори и той не се изненада да види Нелсън в безсъзнание на пода на кабината. Талън се втурна вътре, а директорът плъзна картата си пред един малък екран, преди да се наведе, за да провери дали Нелсън диша.

Талън дори не си направи труда да погледне мъжа. Странна болка в стомаха му го накара да поеме дълбоко дъх и изпълни слуха му със свистящ звук. Страх? Ухание на бор изпълни ноздрите му, а очите му блеснаха.

— Пред летището ли си? — попита той брат си, а в него започна да се надига гняв.

— Разбира се — изръмжа Дейдж. — Къде, по дяволите, си ти?

— В асансьора и слизам надолу. Не нося гривната си. На ръката на съпругата ми е. — Талън държеше Джейни притисната до гърдите си, докато асансьорът се движеше бавно… прекалено бавно… надолу през етажите. Трябваше да мине по стълбите.

Последва кратка пауза.

— Съпругата ти?

— Да, съпругата ми — потвърди Талън, бързо излизайки от асансьора и насочвайки се към брат си и частното летище навън, държейки внимателно малкото детенце в ръцете си. Той мина покрай Дейдж, качи се и седна на седалката на синия хеликоптер. Брат му се завъртя, последва го, насочвайки се към пилотското място до Талън, и натисна няколко бутона още преди да седне на мястото си.

— Пригответе се за излитане — каза Дейдж, а двигателите изреваха, събуждайки се за живот. Военният хеликоптер беше модифициран от брат им Конн. — Какво става, по дяволите? — промърмори Дейдж, докато умело маневрираше малкия хеликоптер, издигащ се във въздуха. Талън никога не беше ценял умението на брат си да се задейства на мига, както го оцени сега. Или уменията на брат му Конн, който можеше да вземе каквото и да е превозно средство и да го модифицира специално за нуждите им.

— Ето я. — Мозъкът на Талън се фокусира с убийствена решителност към малкото премигване на радара. Тихото ридаене на Джейни срещу гърдите му го принуди да прикрие изражението си. Той вдигна брадичката й с един пръст, поглеждайки към изпълнените със сълзи сини очи.

— Всичко ще бъде наред, миличка. Ще си върнем обратно майка ти. — Огромните очи, втренчени в него, го гледаха със страх и доверие. Талън почувства вековния мъжки инстинкт да пролее кръв. Някой си бе позволил да вземе онова, което бе негово. Той прогони всяка мисъл за това как Кара може да бъде наранена и започна да съставя хладнокръвен план на смъртта на похитителите й.

Дейдж кимна към Джейни.

— Това трябва да е детето, за което те изпратихме?

— Здравей — Джейни се сгуши по-близо до гърдите на Талън, — виждала съм те в сънищата си.

Дейдж насочи пълното си внимание към нея и усмивката му беше същата като нейната.

— И аз съм те виждал в своите.

— Освен очите ти, доста приличаш на Талън — каза тя срамежливо.

— Не-е! — Сивите очи на Дейдж блеснаха и две трапчинки се появиха на бузите му. — Аз съм много по-красив.

— Дъщеря ми, Джейни. — Талън не бе изненадан, че новата му дъщеря очевидно разбираше шегите, които брат му споделяше с провидението. — Джейни, това е чичо ти Дейдж.

Металносивите очи на Дейдж срещнаха погледа на Талън, преди отново да погледне към малкото, крехко момиченце.

— Моята племенница — каза той тържествено и с приемане, сякаш само той чу звука от съдбата, която застана на мястото си. Талън си помисли, че звукът беше толкова силен, че дори човек би успял да го чуе.

Дейдж му се ухили.

— Нямаше те само за ден.

— Знам.

— Е, братко, никога не съм казвал, че трябва да се ожениш за жената. — Дейдж вдигна едната си вежда.

— Някой трябваше да го направи. — Челюстта на Талън се стегна. — Знаеш, че това е единственият начин да я опазим в безопасност.

— Да, но защо ти? — предизвика го Дейдж, докато пръстите му летяха по контролното табло.

— Защото е моя — категорично заяви Талън, карайки Дейдж да се ухили. След това вдигна към него дланта си, показвайки интересния дизайн върху кожата си.

Очите на Дейдж се разшириха.

— Маркерът.

— Да — каза кратко Талън. — Тя определено е моя.

— Поздравления. — Дейдж прокара ръка през лицето си. — Бях започнал да се чудя дали маркирането на Конн не е някакъв феномен, ако легендите за естественото маркиране са истина. Не бях убеден, че може да се случи без предварително уредени документи и клетва.

— Мисля, че е редно да се случи по този начин — каза Талън. — Маркерът се появи в мига, в който докоснах ръката на Кара. И адски болеше.

Дейдж се ухили.

— И за това се чудех дали е истина. Конн каза, че чувството било сякаш горящо копие е пронизало ръката му. — Той натисна няколко бутона на контролното табло. — Надявах се, че няколко от нас ще успеят да намерят половинката си по естествен начин.

— Всички трябва да успеем, Дейдж. Да живееш с половинка, уредена с договор, не е начин да прекараш вечността, братко. — Ръката на Талън започваше да тупти по-силно с всяка секунда, в която се приближаваше към превозното средство, в което беше половинката му. — Освен това нямаше да сънуваш една и съща жена с векове, ако провидението няма план за теб.

— Може би — съгласи се Дейдж. — Каза ли всичко на половинката си?

— Разбира се, че не.

— Как я изгуби? — Датчикът за жизнени показатели, прикачен към гривната, издаваше силен сигнал, водейки ги на северозапад. Усмивката на Дейдж изчезна, когато Талън му разказа за последните събития. — Трябва и двамата да отидем.

— Не — изсумтя Талън. — Моята съпруга, моята битка. Освен това ти трябва да пазиш Джейни.

— Идвам с теб. — Малкото момиче се поизправи в скута му. — Моята майка, моята битка. — Двамата мъже сподавиха смеха си, когато погледите им се срещнаха над главата на Джейни. Погледът на Дейдж стана бистър, както когато в главата му се отваряше прозорец към бъдещето… очите му се присвиха и той наведе глава настрани, слушайки нещо, което само той би могъл да чуе. Скапан медиум. Щеше да бъде най-добре да донесе добра новина този път.

Неочаквано от радиото се разнесе глас.

— Дейдж, обади се. — Гласът на мъжа беше обтегнат.

— Тук е Дейдж, Чалтън. Какво има?

— Има голяма активност по комуникационните линии. Група Кърджани се е насочила към базата ни в окръг Колумбия. Знаят, че жените са при нас.

— По дяволите — промърмори Дейдж, когато най-после настигнаха черния СУВ, който караше бързо по черните пътища между високи борови дървета. — Изпрати подкрепления в окръг Колумбия. До края на деня ще пристигна в щаба. Дейдж, край.

Той се обърна към Талън.

— Жизнените й показатели изглеждат добре… можеш ли да усетиш нещо от нея?

— Не. Все още не сме завършили процеса. — Талън погледна към СУВ-а под тях. — Издигни се малко, за да не ни видят.

Кимайки, Дейдж издигна машината по-високо в небето, а Джейни почука по екрана.

— Мама тук ли е?

Талън прегърна по-близо детето, уханието на пудра и невинност го обгради.

— Да. Тя е добре, Джейни.

— Сканирах ги. — Дейдж се отдръпна леко настрани и Талън погледна към бордовия скенер. — Шофьор, трима пасажери и пети човек, легнал по очи в багажника на СУВ-а.

Кръвта на Талън завря щом си представи съпругата си, лежаща в багажника с ръце, вързани пред нея. Той бързо извади електронна карта на местността.

— Пътят води дотук — посочи към голям празен участък на около петдесет мили северно. Натисна още няколко бутона, докато не се показа снимка на малко езеро и няколко бунгала около него. — Би трябвало да са се насочили към някое от тези бунгала. Това е най-голямото и вероятно крайната им дестинация. Има сечище — посочи към празното пространство недалеч от бунгалото. — Остави ме ето тук. Мога да стигна до бунгалото преди тях.

— Добре. — Дейдж увеличи скоростта и зави рязко наляво към малкото сечище. — Може да изчакаме час.

Талън се намръщи.

— Прекалено рисковано е. Вземи Джейни и я отведи някъде на безопасно място, а аз ще се насоча към Джордан. Оттам ще намерим транспорт.

Когато брат му кацна, Талън остави Джейни на седалката, преди да скочи и да грабне сака си. Облече тъмна жилетка, пъхна няколко различни по големина ножове из дрехите си, закрепи пистолета на кръста си и върза тъмната си коса с гумен ластик.

Той се наведе, давайки на Джейни най-убедителната си усмивка.

— Всичко ще бъде наред, Джейни. Ще доведа мама при теб веднага щом ти и чичо Дейдж се погрижите за задачите си.

Малкото момиченце обви и двете си ръце около тила му и ефективно разряза сърцето му на две, когато прошепна.

— Бъди внимателен, тате. Чаках те прекалено дълго време.

Талън се изправи, с буца заседнала в гърлото му, когато подаде малкото си момиченце на брат си.

— Моето дете — каза той и, кимайки, Дейдж отговори:

— Моят живот.

Клетвата беше по-стара и от света и все пак това беше първият път, в който един от петимата братя я изричаше.

Талън почувства как бъдещето се изправи пред него, когато малкото му дете постави ръчичката си в тази на Дейдж.

Обръщайки гръб на семейството си, цивилизованият човек, който беше, изчезна напълно. Очите му станаха горещи като разтопена лава, дивият му облик предупреждаваше природата около него, че тук има истински хищник. Когато от небето започна да се посипва лек дъжд, той се затича към колибата, където смяташе да си върне половинката.