Ребека Занети
Обречен (17)

Глава 17

Настаналата в пикапа тишина беше ужасяваща. С лудо биещо сърце, Кара надникна навън в леката светлина от луната, търсейки някакъв знак за движение. Всичко бе сякаш замръзнало на тъмния път.

— Мога да ги усетя. — Кейти разкъса колана си. — Поне петима са.

— По дяволите! — Кара също махна колана си и грабна двата си пистолета, преди да се обърне към Бигсби.

— Добре съм — изтощено каза докторът, също откопчавайки колана си. След миг размисъл Кара му подаде единия пистолет. Той кимна в отговор и се обърна назад в нощта. Ужас и решителност се изливаха от него на силни вълни и тя се концентрира да блокира и двете.

— Е, изглежда не сме били толкова умни, нали? — попита меко Кара.

— Не. — Очите на Кейти се промениха в светлокафяво. — По-силна съм, ако се променя.

— Но ще научат за теб. — Мислите се блъскаха в ума на Кара. — Нека използваме пистолетите и ако стане нужда, ще се преобразиш.

Изведнъж отстрани на колата се появи фигура, изтръгвайки вратата от пантите й. Тя извика силно, посягайки към Кейти, но силни ръце я измъкнаха от колата. Писъкът заседна в гърлото й, щом се озова пред две зловещи лилави очи. Суров, тъмен гняв се излъчваше от него, карайки я да се бори да затвори щитовете си.

Жълти зъби проблеснаха в мрака, докато Кърджанът я влачеше по пътя, преди да се наведе и да подуши шията й.

— Обвързана е — изръмжа той през рамо към Кърджаните, които измъкваха Кейти и доктора от колата. Кара започна да се бори срещу силната хватка на ръцете, които я държаха. Беше изпуснала пистолета си, когато мъжът я измъкна от пикапа, и сега мозъкът й се бореше да измисли начин да избяга.

Кърджанският войник я разтърси силно.

— Спри.

Кара погледна отчаяна към Кейти, която стоеше с един Кърджан, докато друг държеше доктора. Луната светеше нежно, създавайки сцена за любов, не за кръв. Облечени изцяло в черно, от ботушите до дебелите си якета, Кърджаните бяха отрупани с оръжия. Гъстите им коси светеха в нереално червено на леката светлина.

Още един Кърджан излезе от гората, заставайки пред Кара. Той беше висок, по-широкоплещест от останалите, с две метални червени пластини на раменете си. Прокара острия си нокът под брадичката й, преди да вдигне главата й, за да я погледне в лицето.

— Аз съм Лоркан. — Гласът му отекна в нощта и Кара едва се сдържа да не се свие. — Ти трябваше да бъдеш моя половинка, Кара.

Тя го изгледа стреснато, изненадана, че знае името й, и през тялото й премина вълна от гняв.

— Е, закъснял си, задник.

Нокътят под брадичката й поряза деликатната кожа. Остра болка премина през нея, последвана от чист ужас. Той отново я принуди да вдигне лице към него и й се наложи да прехапе устната си, за да не изплаче.

— Не е задължително, човеко. Учените ни работят по нещо повече от това да можем да излизаме на слънце. — Той отстъпи назад, пъхайки кървавия си пръст в устата си. — Вкусно.

Стомахът на Кара се сви. Силен глад, тъмен и зъл, прониза щитовете й. Тя се препъна назад, а в гърлото й се надигна жлъч.

— Къде е дъщеря ти? — Лоркан пристъпи напред и почти нежно прокара същия пръст по лицето й. Кърджанът зад нея й попречи да отстъпи, затова Кара можеше само да стои и да гледа.

Бигсби започна да се бори, но войникът, който го държеше, го удари с лакът в шията и докторът падна на земята. В безсъзнание.

Кара се вгледа в Бигсби и въздъхна облекчено, виждайки, че гърдите на мъжа се надигат. Все още бе жив.

— Никога няма да откриете дъщеря ми. — С ъгъла на окото си видя как Кейти се дърпа, заставайки между двамата Кърджански войника.

Лоркан й се усмихна, а жълтите му зъби блеснаха в нощта.

— Ще видим. Животът на оракулите ни зависи от това да предричат правилно бъдещето. И винаги са го правили.

Кара внимаваше да изглежда спокойна, когато Кейти й даде сигнал и хвърли към нея един от зелените пистолети. Тогава въздухът започна да се върти около младата жена.

— Мамка му — извика Кърджанът, стоящ най-близо до нея, когато силата на вихрушката го отхвърли на няколко метра. Той се приземи с остро тупване на тъмния асфалт. Другият войник падна на колене до планинския лъв, който стоеше в купчината разкъсани дрехи на Кейти. Тя не губи никакво време, хвърляйки се към гърлото му.

Кара грабна пистолета и стреля в гърдите на Лоркан, отхвърляйки го няколко метра назад. Тя се опита да избяга, но Кърджанът зад нея обви ръце около тялото й, ефективно обездвижвайки я. Не откъсваше широко отворените си очи от Лоркан, който се бореше да се изправи на крака, което стана по-бързо, отколкото й се искаше. Със страховит вик, който накара косъмчетата на тила й да настръхнат, той се хвърли напред, обвивайки едната си ръка около гърлото й. Той стисна, запушвайки дихателните й пътища. Очите й се разшириха и краката й омекнаха. Той кимна към чудовището, което я държеше.

— Отивай и се справи с шифтъра.

Ръцете на Кара паднаха безполезни около тялото й. Пред очите й притъмня и тя залитна към врага си. Лоркан приведе лицето си на милиметри от нейното, а гнилият му дъх погали устните й, когато проговори:

— Ще е истинско удоволствие да те пречупя.

Остро котешко ръмжене изпълни нощта, последвано от мощен гневен вик на няколко километра от тях.

Изведнъж Кара осъзна, че все още държи пистолета. Тя го вдигна и натисна спусъка. Лоркан я пусна и залитна две крачки назад. Въздухът премина като огън през гърлото й към агонизиращите й дробове и тя се задави. Тъмна мъгла все още засенчваше зрението й, но ръката й продължи да натиска спусъка, стреляйки към чудовището пред нея.

Лоркан падна назад с остър вик. Тогава се претърколи наляво, вдигайки отпуснатото тяло на Бигсби, за да го използва като щит. Проплаквайки от ярост, Кара спря да стреля и започна да се оглежда за път за бягство. Кейти лежеше гола в човешката си форма, с обезглавен Кърджан до нея. Войникът, който бе отхвърлен от вятъра, все още лежеше на няколко метра от тях. Той бавно се изправи на крака и тръгна към тях.

Онзи, който бе държал Кара, сега бе изправен над Кейти, притискайки обутия си в ботуш крак към тила й, натискайки лицето й към грубия асфалт.

Лоркан изсъска зловещо.

— Пусни пистолета или ще наредя да й счупи врата. Дори мъжки шифтър не може да се възстанови след това, Кара — каза той, все още държейки изпадналия в безсъзнание Бигсби пред гърдите си.

С още един отчаян поглед наоколо, Кара пусна пистолета в краката си.

— Ритни го към мен. — Резците на Лоркан блеснаха, остри и опасни.

Треперейки, Кара го ритна към него.

— Кара — проговори меко Лоркан, — виж какво се случва, когато ме предизвикваш. — Хвърляйки й тъмен поглед, той вдигна тялото на Бигсби над земята и впи зъби в гърлото на доктора, започвайки да пие от него с дълги глътки. Очите му станаха първо черни, а после искрящо червени.

— Не! — извика Кара и се хвърли напред, само за да бъде спряна от Кърджана, който я сграбчи за косата и я дръпна назад. Тя гледаше как цвета на кожата на Бигсби се превърна от здравословно розов в тебеширено бял. Докато кръвта му бе източвана, очите му останаха затворени, и скоро Лоркан сви незаинтересовано рамене, хвърляйки тялото на земята. Кърджанът облиза от устните си алените капчици кръв.

След това направи крачка към нея.

— Твоят вкус е много по-добър.

Сива мъгла падна пред погледа й и тя залитна. Прозвуча вик и войникът, който я държеше, беше откъснат от нея, а тя падна на земята. Последното нещо, което видя, преди тъмнината да я обгърне, бе Талън. Очите му бяха диво зелени, лицето му бе изкривено в животинска маска, а от резците му капеше кръв.

Талън не бе изпитвал истински страх от векове и яростно си мислеше, че това никак не му харесва. Без усилия откъсна главата на Кърджана, който бе посмял да докосне половинката му. След това се хвърли към Лоркан, сваляйки лидера на земята сред звук от хрущене на кости. Кръв пръскаше под ръцете му, преди двама войника да го издърпат настрани.

Удряйки с лакти, той ги отхвърли назад и се обърна. И двамата скочиха към него. Спря по-младия само с помощта на мисълта си. Обаче позволи на другия да го събори на земята. Искаше да почувства кръвта на врага си. Неясно долови вика на Джордан.

Ножът му полетя напред, остър и опасен. Реки от кръв започнаха да се изливат върху него, докато главата на Кърджана се претърколи далеч от тялото му. Талън се изправи с насочен към Лоркан поглед, а от зъбите му течеше кръв, докато животното вътре в него ревеше от глад.

Онзи, който бе замразил, се освободи с пристъп на гняв и се хвърли към него. Двамата паднаха на пътя, оставяйки вдлъбнатина в асфалта. Талън заби лакът в трахеята на войника и се превъртя, докато не се оказа върху борещия се враг. Един бърз разрез през гърлото му и борбата приключи.

Талън се изправи, гняв изпълваше цялото му тяло, докато стоеше на празния път. Лоркан бе изчезнал. Силното желание да го преследва бе потиснато от нуждата да отведе съпругата си в безопасност. Както винаги щеше да бъде — половинката му бе на първо място.