Ребека Занети
Обречен (26)

Глава 26

Земята си имаше своето собствено присъствие под повърхността, където шумеше и ехтеше от всички ъгли, вибрираше с древната си мъдрост и знание. Все още във Вашингтонския щаб, Кара седеше на стола в малката конферентна зала с пълен и доволен стомах. Дейдж може и да беше кралят на Реалм и древен вампир, но правеше адски страхотен омлет. Закуската беше прекрасна.

Прекараха нощта в разучаване на изследванията на Кейти и Маги. Кара беше облекчена да види имейла от Ема, в който сестра й й съобщаваше, че е добре и приближава края на изследванията си, и че много скоро ще са отново заедно. Освен това Кара бе говорила и с Джейни… липсваше й детето й. И имаше нужда да почувства малкото момиченце в обятията си.

Погледът й се насочи към Маги, която седеше притихнала и бледа в другия край на мраморната конферентна маса. Пъстра бежова скала ги обграждаше от всички страни, придавайки пясъчен цвят на кожата на лицето й. Бяха изминали по-малко от петнадесет часа, откакто Талън бе измъкнал Кара от стаята, след като Маги бе започнала да се преобразява.

— Как си? — попита Кара.

Маги сви рамене, а дълбоките й кафяви очи показваха умора, която личеше и в отпуснатите й рамене.

— Не знам. Имам предвид, почувствах вълка правилно, усетих, че е нормално. Обаче не мога да се преобразя отново и това ми се струва странно.

Джордан и Кейти седяха от двете страни на Маги, а Дейдж бе начело на масата.

Талън се размърда на стола до Кара, а ръката му обви нейната под масата. Той се наведе напред.

— Та нека да видим дали съм разбрал правилно. Преобразила се е във вълк, във върколак и отново във вълк?

Джордан кимна.

— Да, беше сякаш двете форми се бореха за надмощие една над друга.

Вратата се отвори и всички погледнаха към нея, докато нисък мъж с бяла коса се запрепъва навътре с ръце пълни с папки. Аромат на алкохолни пари изпълни въздуха. Оглеждайки се наоколо, той кимна и седна на масата.

Дейдж прочисти гърлото си.

— Това е д-р Милърд, главният ни учен. — Още един човек. Интересно бе, че и тримата лекари бяха хора.

Докторът кимна и остави документите си.

— Здравейте, ъм, да, здравейте. — Побутвайки очила с черни рамки нагоре по носа си, той си пое дълбоко дъх. — Никога не съм виждал подобно нещо. Госпожица… ъмм, госпожица Маги е вълчи шифтър с нужните двадесет и осем хромозома. Но изглежда е заразена с вирус, който атакува шифтърските хромозоми.

— Шифтърски хромозоми? — попита Маги, стисвайки толкова силно ръцете, които бе опряла на масата, че пръстите й бяха побелели.

— Ами, да. Двадесет и седемте хромозомни двойки определят какъв да е видът на шифтъра, дали да е от семейство котки, семейство кучета или мулти… точно както хромозомните двойки, определящи цвета на очите дали да си сини или кафяви — обясни доктора. — Колкото и да е странно, вярваме, че в двадесет и седемте хромозоми на половинките на вампирите се крие причината за така наречената алергия на половинките. — Той измъкна носна кърпа от джоба на престилката си и издуха шумно носа си. — Някои от хромозомите са по-силни от останалите и очевидно двадесет и седмата е рехава.

Рехава? Умът на Кара се бореше с информацията… Господи, щеше й се Ема да е тук.

— Разбирам. А хромозомите на Маги?

Лекарят набута кърпичката обратно в джоба си и погледна Маги.

— По природа ти си вълчи шифтър, ето защо и вълкът се показа миналата нощ.

Джордан се облегна назад на стола си.

— Но не само това се показа миналата нощ.

— Да, да, ами — докторът вдигна високо очилата на носа си, което накара сивите му очи да изпъкнат през дебелите стъкла, почти като на анимационен герой. — Има ли тук биолог-ботаник?

Кара кимна.

— Аз съм биолог-ботаник.

— Много добре. Е, знаеш, че вашите учени инжектират вируси в растенията, за да може посевите да еволюират, нали?

— Да.

— Е, това е подобно. Вирусът атакува генетиката на шифъра и той мутира. — Той измъкна лист от най-долната част на купчината. — Във върколак.

Кейти възкликна и посегна към ръката на Маги.

— Всичко е наред, Маги. Ще измислим как да се справим с това.

— Какво има да му се мисли? — попита Маги с пълни със сълзи очи. — Очевидно е. Била съм вълчи шифтър и сега се опитвам да стана върколак. По причина, която не мога да си спомня, имам чувството, че това не е никак добре.

Кейти се поизправи.

— Ти си вълчи шифтър. Видях те със собствените си очи как влезе във вълчата си форма миналата вечер.

Кара прочисти гърлото си.

— Каква е разликата? Имам предвид между вълка и върколака.

Пускайки ръката й, Талън отметна косата от рамото й.

— Върколаците са по същност истински животни, без разум, без интелигентност. Те са поробени от господаря си с проста магия и господарят им има пълен контрол над тях.

Това беше ужасно, но интересът на Кара нарасна, тъй като имаше замесена наука.

— Но никой не е задействал промяната миналата нощ.

Джордан кимна.

— Така е. Но имаше пълнолуние и всички върколаци се променят при пълната фаза на луната… без значение дали го искат, или не.

Това беше невероятно.

— А когато са в човешка форма? Живеят ли нормален живот? — Отново й се прииска Ема да е тук… сестра й щеше да разбере генетиката, замесена във всичко това, много по-добре от нея.

— Не. Хората стават затворени в себе си. Объркани. Тогава, след третото пълнолуние, след третата им промяна, те остават върколаци завинаги.

Уау! Градските легенди грешаха.

— Обикновено как се превръща човек във върколак?

Талън обви ръка около раменете й.

— По този въпрос филмите са прави. Ако човек е ухапан или одраскан от върколак, той се променя… тогава магията, или проклятието, обвързва звяра с господар.

— А Кърджаните искат да са този господар — каза Кара. — Значи не само използват наука, за да излизат на слънце и да откраднат половинките, но се опитват да направят и поробени върколаци от шифтърите. — Тя потропа с пръсти по масата, докато стоеше за миг замислена. — Но не разбирам. Ако Кърджаните искат роби, защо просто не заразят група хора? Защо си причиняват толкова неприятности, като това да създадат вирус, който превръща шифтърите във върколаци?

Джордан се наведе напред.

— Защото върколаците, създадени от хора, живеят най-много година. Просто са прекалено крехки, за да оцелеят в животинската форма.

Уау, в това имаше смисъл.

— Значи превръщайки шифтърите във върколаци, ще имат доживотни роби — изуми се Кара.

Дейдж кимна.

— Колкото и да е странно, има смисъл и им дава огромно преимущество. Първо, имат безсмъртна предна линия, която да им върши мръсната работа, второ, така взимат голяма част от съюзниците ни. Но това е при положение, че вирусът наистина работи, и ако Кърджаните са намерили начин за масово заразяване. — Сивите му очи станаха по-дълбоки и той се фокусира върху лекаря. — Вирусът успешен ли е? Имам предвид, Маги се пребори с промяната и се преобрази в естествената си вълча форма.

Докторът кимна, подсмърчайки шумно.

— Да. Ами, е, да. Никога не съм виждал преди подобно нещо и няма как да знаем дали Кърджаните са усъвършенствали процеса.

— И какво следва от тук нататък? — попита Маги с пораженски глас.

Докторът сви кокалестите си рамене.

— Нямам никаква идея. Или вирусът ще спре действието си и ще се върнеш в нормалното си състояние, или ще продължи по направлението си и ще се превърнеш във върколак.

Исусе! Можеше малко да захароса истината. Кара присви устни.

— Проклятието или магията… как се прави?

Талън чертаеше нежно кръгчета с пръст по рамото й, докато отговаряше.

— Това е заклинание, което господарят изрича, докато върколакът е пред него, окован с вериги от сребро.

— Значи трябва да са в една и съща стая? — попита Кара.

— Да — отвърна Талън.

Е, това беше добре. Можеха да държат Маги в безопасност, докато се излекува или намерят лек за вируса. Кара се усмихна на новата си приятелка, облекчена да види, че и Маги успя да извие леко устни в отговор.

Лекарят прочисти гърлото си.

— Аз, ами, ъх, не съм забелязал още никой от Консулите.

Кейти скочи на крака и червенина, предизвикана от гнева й, покри скулите й.

— И няма да ги видиш, по дяволите. Тя не е върколак.

Джордан дръпна Кейти отново на стола и младата жена седна с неохота, гледайки заплашително към лекаря. Очите на Джордан станаха бронзови и твърди, щом погледна към мъжа.

— Законът диктува Консулите да бъдат уведомени, когато бъде открит върколак. Маги е вълчи шифтър, не върколак.

Лекарят се наведе напред.

— Да, но, ами, законът изисква уведомление, когато има подозрение, че има присъствие на върколак. — Очите му се разшириха зад нелепите му очила и гласът му се снижи. — Подозирам, че има присъствие.

До нея Талън застина напрегнато. Какво се случваше?

— Кои са Консулите? — попита Кара.

Насочвайки умолителен поглед към нея, докторът разхлаби червената си вратовръзка.

— Консулите разследват, залавят и унищожават върколаци. Задължени сме по закон да ги уведомим.

Тя се обърна към Дейдж.

— Ти си кралят на Реалм. — Когато той кимна, тя продължи: — Можеш ли да помилваш върколак?

Дейдж се ухили и белите му зъби проблеснаха.

— Да помилвам? Не. — Той отпусна ръце на масата. — Изпратихме молба за информация относно наскоро изчезнали вълчи шифтъри и всеки момент очакваме резултати. Освен това, след като миналата нощ бе пълнолуние и Маги се преобрази във вълк, а не във върколак, вярвам, че не е върколак. — Той прикова лекаря с острия си сребърен поглед. — И по тази причина, смятам, че не е нужно да уведомяваме Консулите.

Боже, Дейдж беше много обигран. Истински дипломат, който носеше голяма сопа. Кара му се усмихна. Джордан се наведе напред и показа своите остри зъби.

— Маги е под защитата на прайда ми. Точка по въпроса.

Не толкова обиграно, но все пак ефективно. И смъртоносно.

Докторът преглътна, а адамовата му ябълка подскочи нагоре и надолу по гърлото му.

— Както желаете. — Той се изправи, насочвайки се към вратата. — Засега.

 

 

Няколко часа по-късно сякаш земята притискаше Кара и тя се отпусна, представяйки си, че стаята е пълна с дървета, а меките им листа падат нежно около нея, докато лежеше на голямото легло. По дяволите, във Вашингтонския щаб нямаше никакви истински цветя. Тя се завъртя настрани, а във въображението си поемаше свежия кислород от високи памукови дървета. Къде беше Талън? Беше й казал, че ще се върне скоро.

Бяха прекарали деня в лабораторията, опитвайки се да дешифрират лабораторните резултати. Никакъв късмет. След късна вечеря с пилешка пържола тя се насочи към леглото, докато Талън остана с Дейдж, за да съставят стратегия. Преди няколко часа. Досега трябваше да се е върнал.

Тя легна отново по гръб. Какво ставаше, по дяволите? Нима сега имаше нужда той да е до нея, за да заспи? Това нямаше да стане.

И въпреки това не успя да потисне облекчената въздишка, когато той най-после влезе в стаята и съблече дрехите си на път към леглото. Горещина и аромат на борови иглички завладя сетивата й, миг преди той да обвие масивното си тяло около нейното.

— Защо си все още будна? — попита той, притиснал устни към косата й.

Тя сви рамене, отърквайки ги в гърдите му.

— Не знам. — Прозя се толкова силно, че челюстта й изпука. — Може би се тревожа за Маги. Какво ще стане, ако тази нощ пак опита да се превърне във върколак? — Не бе мислила за Маги през цялата вечер… поне знаеше да не се самозалъгва.

Талън целуна нежно ухото й.

— Не се тревожи. Върколаците се преобразяват само при пълнолуние… останалото са градски легенди. — Ръката му се обви около кръста на Кара, притискайки я по-силно към себе си. — Сега заспивай… имаш нужда от почивка.

— Защо сме под земята? — попита тя, затваряйки очи.

— Защото е безопасно. — Дъхът му помилва ухото й и през нея премина тръпка. От нужда.

— Но вие се кълнете, че враговете ви не могат да излизат на слънчева светлина. Бих си помислила, че при това положение е по-логично да живеете в стъклени къщи във Флорида — Боже… вампирите май са доста ирационални?

Той се засмя.

— Обмисляли сме го. Но повечето от враговете ни имат различни сили, които не са видими от пръв поглед, телепортиране, телекинеза, психически умения… земята ни предпазва от всичко на повърхността, което може да се използва срещу нас.

— Но щом се озовете под земята, може да използвате тези умения един срещу друг или срещу тези, които са тук долу.

— Да. Сега заспивай.

Тя измърмори нещо под нос и се остави на топлината му да я обгърне, унасяйки я.

След изтощителния ден Кара заспа бързо. Баща й я преследваше през гората в близост до дома им… той наистина щеше да я убие този път. Беше голям, препъващите му се стъпки се чуваха тежко зад нея, докато тичаше по следите й, и въпреки че бе пиян, щеше да успее да я хване, стига да я види.

— Ах ти, малка кучко — крещеше той, докато обутите му в ботуши крака мачкаха по-ниските храсти. Десетгодишната Кара се задъхваше и мръсните й крачета спряха да тичат, за да погледне назад и да види докъде е стигнал, скрита зад гъст боровинков храст, докато луната осветяваше тъмния мъж, идващ след нея. Ризата му се бе разтворила около корема, който бе станал твърде дебел, за да го побере, а едрите му ръце бяха свити в юмруци, докато оглеждаше дърветата с трескав поглед. Червендалестото му лице бе изкривено от гняв.

— Знам, че дяволът те е обсебил… точно както е обсебил и онази кучка сестра ти.

Кара подскочи, когато грубият му глас проехтя из гората, опитвайки се да не трепери от студения въздух навън. Дърветата около нея бяха притихнали, целият див живот знаеше, че не трябва да издава нито звук. Тя гледаше тревожно как той се обръща, поемайки по отъпканата пътека, и през целия път й крещеше да се покаже, преди да му се наложи да се върне у дома и да убие сестра й. Дори в ужаса си, Кара се усмихна. Бе дала достатъчно време на Ема да се измъкне от схлупената им къща и да намери безопасно място за през нощта, и ако успееха да останат скрити, докато той припадне в пиянството си, щяха да живеят още един ден. Повтаряха си тази мантра една на друга повече от веднъж. Мръщейки се, тя се помоли майка им този път да е позволила на Ема да я отведе в безопасност. В противен случай, ако той все още беше бесен, когато се прибере, щеше да си го изкара на нея.

Дърветата се простираха над нея, а храстите я криеха от погледа му. Гората и растенията в нея им осигуряваха подслон и безопасност.

Тя загуби представа за времето, докато стоеше коленичила на студената земя. Скоро коленете й започнаха да треперят и по кожата й се плъзна вълна от болка. Най-после птичките около нея започнаха да чуруликат, показвайки й, че опасността е изчезнала, поне за през нощта. Стенейки, тя се изправи, подпирайки се на стеблото на голямо дърво, преди да седне на земята, да зарови лице в коленете си и най-после да заплаче. Вина, може би срам, прогаряха душата й през страха, който я бе водил досега.

Не разбираше защо Ема винаги успяваше да го ядоса. Умишлено. Беше си мислила, че той ги удря, защото Ема го ядосваше. Тази вечер за пръв път, с мъдростта на своите десет години, тя бе видяла какво точно правеше Ема. И защо. По-голямата й сестра умишлено поставяше себе си на пътя на силните му ръце, за да може той да удари нея, вместо Кара. Вместо мама. Беше се свила в един от ъглите на кухнята, когато баща й приближи Ема и държеше нож в едната си опасна ръка.

— Ще те убия, момиченце — бе изсъскал баща им към Ема. — Тогава кой ще защитава тези двете? Хмм? Да не би да си мислиш, че не знам защо първа винаги скачаш на пътя ми? Да не мислиш, че съм тъп? — изкрещя той и една вена запулсира на гърлото му, лицето му пламна от пиянството и гнева.

— Знам, че си тъп — изкрещя му дванадесетгодишната Ема, изтривайки кръвта от устната си, която се бе сцепила, след като последният му удар я бе запратил към износените жълти кухненски шкафове. — И също така знам, че скоро дяволът ще дойде за теб.

Кара не можеше да се защити от вълната гняв, прииждаща от баща й… тя опита толкова силно да блокира чувствата му, демоните му, но понякога те бяха прекалено силни. Може би бе прав. Може би уменията й бяха дело на дявола. Очите й се разшириха, когато той се хвърли през мръсния под, толкова голям, толкова силен, към сестра й, която бе толкова дребна. И смела.

Черната коса на Ема се къдреше около бледото й лице, а голяма синина вече се появяваше на брадичката й, докато сините й очи светеха от омраза. И страх.

Именно страхът беше това, което накара Кара да действа. Тя скочи на крака и се хвърли към баща си, забивайки зъби в ръката му, която държеше ножа. Ножът падна на пода със силно дрънчене, а баща й размаха ръце, хвърляйки я през кухнята към шкафовете. Болка прониза рамото й, изкачи се нагоре към главата й и тя едва успя да се сдържи да не проплаче. Но успя да скочи на крака и извика.

— Тя е права, татко. Имах видение. Ще умреш и ще отидеш в ада. Скоро. — Тогава тя хукна навън през задната кухненска врата към гората, докато онова, което за нея бе най-близо до дявола, започна да я преследва.

Най-после облегната на твърдата кора на дървото, тя плачеше, докато се опитваше да се отърве от гнева му, който сякаш я изпълваше отвътре. Той не бе неин. Тя не би трябвало да изпитва тази тъмна омраза, не би трябвало да изпитва заслепяващото желание да убие сестра си. Не беше страх. И нямаше да го направи отново. Плачът й се усили, докато малките й рамене затрепереха от болка.