Ребека Занети
Обречен (31)

Глава 31

Кара остана за миг прикована на едно място, докато в ума й се редуваха различни възможности, а погледът й прелиташе през офиса на Талън. Трябваше да спаси сестра си и за да го направи, се налагаше да остави Джейни. Копелето може и да се беше оженило за Кара, за да се обвърже с нея, но привързаността му към Джейни бе истинска и очевидна. Дълбоко в нея един глас я увещаваше, че привързаността, която бе показал и към нея, бе истинска. Тя каза на гласа да си гледа работата, и че файловете не лъжат.

Гласът й отвърна да се стегне, да порасне и да се бори за това, което иска. Да се бори за мъжа и да престане да се държи като пъзла. Проклет глас.

Започвайки да натиска клавиши по клавиатурата, тя намери най-прекия път до Уийтланд. Просто трябваше да се насочи на север и да кара няколкостотин километра. Можеше да го направи.

Тя се успокои, поемайки няколко дълбоки глътки въздух, а погледът й прелиташе, оглеждайки офиса на Талън. Спомняше си за скритата стая в офиса на Джордан и се чудеше къде ли Талън държи оръжията си. Някъде на безопасно място. Някъде далеч от Джейни. Тя игнорира стената от прозорци и започна да почуква на страничните стени. Звукът от тях бе един и същ. Никакви скрити врати. С ядосана въздишка тя седна на бюрото и написа бележка на Макс и една по-дълга на Джейни.

Прогонвайки всичките си съмнения, тя отвори ума си за Талън.

„Там ли си, половинке?“

„Да. По средата на важна работа съм, Кара.“ Мисловната му въздишка достигна до нея ясно и силно. „Ема не е тук.“

Картина на сграда, срината почти до земята, се появи в ума й.

„Знам. Отивам да я взема от Уайоминг.“

„Не, няма да правиш нищо такова.“ Гняв изпълваше всяка негова дума.

Той имаше дързостта да й казва какво да прави? Сериозно? Гневът накара щитовете й да се плъзнат на мястото си само за миг.

„Не приемам заповеди от теб, половинке.“ Тя буквално изръмжа последната дума.

Тишина. А след това:

„Мога да обясня за папката, Кара.“

„Ела за мен в Уийтланд, Талън. Ще забавя Лоркан, докато пристигнеш.“ Тя затвори умствените си щитове, преди той да успее да отговори. Боже, щеше да е бесен.

Тя се зачуди дали е способна да стори това, което се канеше да направи. Най-разумно бе да изчака Талън да пристигне, но Лоркан звучеше сериозен, когато каза, че ще нарани Ема. Всъщност, той изглежда бе повече от нетърпелив да го стори.

Освен това психичните умения на сестра й бяха изключително силни… тя щеше да чака Кара и щеше да научи плана й.

Поемайки си решително дъх, изтича в кухнята, грабна два ножа от кухненския ъгъл и пъхна единия в чорапа си, а другия задържа в ръка. С бърза молитва изтича до гаража и го отвори, натискайки няколко бутона. Загледа развеселено черния хамър и ниската спортна кола с две седалки. Хммм. Ами, така и така щеше да краде… Облекчението я изпълни, когато видя ключовете на спортната кола да стоят в стартера, и която измърка, събуждайки се за живот като разбуден тигър, и нямаше как да не сравни рева му с този на Талън… И двата бяха гладки, хищни и обещаваха невиждана мощ. А тя не можеше да контролира нито един от двамата.

Кара натисна газта, излезе от гаража и се зачуди колко скоро Талън ще успее да стигне до Уайоминг. Натисна отново педала на газта и игнорира въпросите си, докато красивите зелени иглолистни дървета се превърнаха в замазано зелено петно около нея.

Пристигна в Уийтланд точно след два часа и изтощено спря на бензиностанция „Тексако“ извън града, за да проведе обаждането. Стомахът й се сви отново, вероятно от страха, че ще я инжектират с вируса колкото се може по-скоро. Зачуди се дали не трябваше да дочака подкреплението.

С въздишка се насочи към най-близката осветена синя телефонна кабина и излезе от колата, вдишвайки свежия пролетен въздух. Хвана се за спорната кола, когато светът се завъртя около нея, и й се наложи да поеме няколко пъти дълбоко дъх, преди да успее да тръгне бавно и внимателно към кабината. Прокара кредитната си карта през процепа и набра номера, преди да е променила решението си, и макар да знаеше, че те ще успеят да проследят откъде се обажда, не виждаше причина да крие къде се намира.

— Здравей, Кара. — Започна да й се повдига от доволния тон на Лоркан.

— Искам да говоря със сестра си. — Гласът й бе по-спокоен, отколкото се бе надявала.

— Разбира се.

Чу се звук от движение, преди:

— Кажи ми, че не си дошла в Уайоминг. — Възмущението бе накарало гласът на сестра й да се покачи с една октава.

— Здрасти, Ема. И аз се радвам да те чуя — каза изтощено Кара.

— По дяволите… Кара! Бягай! Веднага! — Чу се шум от борба, сестра й изпсува като тираджия и след това настана тишина.

— Както чу, непоносимата ти сестра е напълно добре — изсъска Лоркан.

— Да — съгласи задавено Кара. Но колко дълго Ема щеше да бъде добре, остана да виси във въздуха.

— Къде си, Кара?

— На „Тексако“, източно извън града.

— Ах, много добре. Ще изпратя мъже да те вземат. И ако не си с тях, когато се върнат… — Той остави заплахата да виси.

— Ще бъда, Лоркан. — Беше стигнала толкова далеч, беше късно да се отказва.

— С нетърпение чакам да започнем живота си заедно. — Напевният му глас имаше почти успокоително действие. Почти.

— Предполагам, че е без значение факта, че не искам да имам живот с теб? — Може би бе грешала по отношение на него.

— Никак даже. — Смехът му бе по-смразяващ и от най-ужасяващия хелоуински смях. — Но трябва да се смяташ за късметлийка, че можем да те върнем в човешката ти форма и да те отървем от вампирското петно. Иначе щях просто да те убия.

Умът на Кара търсеше някакъв смислен отговор. Нямаше такъв. Страхът раздираше вътрешностите й като гладен динозавър, докато мислеше за Талън, и макар да се бяха оженили, тъй като тя имаше потенциал, той нямаше да я убие, ако не се получеше между тях. Наистина нямаше съмнение кой е добрият тук.

— Най-добре се увери, че сестра ми ще е цяла, когато пристигна, Лоркан. — Тя затвори телефона, поглеждайки към красивата спортна кола. Най-добре да я скрие, преди Кърджаните да се появят.

 

 

Пъхна вторият нож на кръста си, седна на жълтия бордюр и опря брадичка на ръцете си, когато искрящо бял ван спря в близост до нея. Зад нея се простираше бензиностанцията с празни паркоместа. Навън от града имаше слаба активност и тя реши, че може да разчита само на себе си, докато гледаше към притихналото превозно средство. Прозорците бяха покрити с фолио и бяха почти черни, но тя знаеше кой, или по-скоро какво, седеше вътре и я чакаше. Страхът стегна стомаха й, когато вратите на вана се отвориха, и още преди да успее да надзърне в затъмнения интериор усети как вълни от зло се изсипаха навън, карайки сърцето й да спре. Тя се изправи и направи крачка напред.

Следващата й стъпка бе спряна, когато чу силно и уверено гласа на Талън в главата си, докато погледът й бе насочен към тъмнината.

„Не влизай в този ван.“

„Нямам друг избор“, каза му тя наум.

„Бягай към светлината, далеч от вана, половинке.“ Гняв изпълваше гласа му и сърцето й трепна в отговор.

Тя поклати глава, мислите й блуждаеха. Трябваше да спаси Ема. Опита да изпрати молба към Талън да се грижи за Джейни, ако не успее да оцелее след това. Направи още една крачка напред към вана, точно когато огромна вълна от чиста ярост премина през мозъка й, насочвайки се към сърцето й, и, проплаквайки, изпадна в безсъзнание.

 

 

— Мамка му. Мисля, че накарах мозъка й да даде на късо — изръмжа гневно Талън от седалката си в модифицирания хеликоптер.

— Сериозно? — Дейдж го погледна удивено. — Знаеш ли колко рядка е подобен вид връзка?

Талън насочи златистия си поглед към брат си.

— Кой го е грижа? Сега е в безсъзнание и не мога да кажа къде отива. — Той насочи отново погледа си към пейзажа, над който летяха. — Освен това, тя избяга от мен. Каква връзка е това?

— Тя иска да спаси сестра си, Талън. — Дейдж се концентрира върху пилотирането, летейки с колкото се може повече скорост. Джейс и Конн промърмориха нещо на задната седалка.

— Е, мамка му, това е шибаната ми работа, нали, Дейдж? — Яростно ръмжене придружаваше всяка негова дума.

— Всъщност това е моята шибана работа, братко. И не го забравяй. — Тонът на Дейдж бе същият като на Талън.

Талън стрелна брат си с поглед.

— Наистина ли мислиш, че Ема е половинката ти?

— Знам го! — Абсолютната убеденост в тона му проехтя през слушалките.

— Е, мамка му, късмет тогава.

— Мерси. — Сега тонът му бе сух. — И, честно казано, по-ядосан си на себе си, отколкото на половинката си.

— Прощавай?

— Трябваше да й кажеш за проклетата папка, Талън. Освен това да й оставиш достъп до компютъра и до акаунта? Много ясно, че ще се свържат с нея.

— Опитвах се да държа умът й зает, докато търся сестра й. — Истината бе, че дори не се бе замислил. По дяволите, откакто срещна малкия си учен, не бе мислил рационално нито миг. — И грешиш. — Талън стисна зъби.

— За какво? — попита Дейдж.

— По-ядосан съм на половинката си. Факт, за който тя много скоро ще съжалява.

Дейдж поклати глава.

— Напълно сигурен съм, че не разбираш жените.

Талън сви рамене.

— Не ме е грижа. Но моята жена ще ме разбере много добре.

Дейдж се засмя.

— На пет минути от Шайен сме. Тя върна ли се в съзнание?

Талън затвори очи, за да се концентрира по-добре, преди да ги отвори отново.

— Не, все още не е. — Той насочи нетърпеливия си поглед към прозореца.

 

 

Кара се събуди с вик, обгърната от две силни ръце, но тези ръце бяха неправилните… прекалено дълги, прекалено студени, прекалено неприветливи. Погледна нагоре и видя блестящите пурпурни очи над нея, а в стомаха й се надигна гадене.

— Здравей, Кара. Често ли припадаш?

— Не. Пусни ме долу! — Надникна над Лоркан и огледа тъмния тунел с дебели каменни стени. Под земята, отново. Обутите му в ботуши крака стъпваха тихо по покрития с пръст под, а бялата му кожа блестеше над лицето й, когато той спря, преди да застане пред дървената врата и да я отвори с крак.

Постави я на крака и я бутна напред.

— Ще се върна скоро за теб.

Вратата се затръшна след нея и тя чу как ключа се превърта в ключалката. Огледа кръглата подземна стая и сините й очи срещнаха също толкова сините очи на сестра й.

— Ема — извика тя и се срещна в средата на помещението със сестра си, където се прегърнаха силно.

— Кара — простена Ема и направи крачка назад. Изтощеното й лице огледа по-малката й сестра. — Мамка му. Бременна си.

— Какво? — попита през сълзи Кара и стаята се завъртя около нея.

— Ти. Си. Бременна. — Ема сграбчи двете й ръце. — Не знаеш ли?

Кара поклати глава.

— Не. Предполагам, че има смисъл, но… бях на противозачатъчни. Знам, че никога не е сто процента сигурно, но… — Умът й се завъртя, докато Ема я прегръщаше нежно. — Сигурна ли си, Ема? — Но тя вече знаеше отговора, преди сестра й да кимне. Психичните способности на Ема никога не лъжеха. Разбира се, кой, по дяволите, ще знае, че противозачатъчните няма да действат срещу вампирското семе?

Кара пое дълбоко дъх и огледа по-голямата си сестра.

— Изглеждаш добре. — Тъмната коса на Ема се спускаше около слабите й рамене, голяма синина загрозяваше кожата й и покриваше едната й скула, а под очите й имаше тъмни кръгове.

— Дам, а ти си надула корема — отвърна Ема, преди да пристъпи към вратата и да измъкне червило от задния джоб на дънките си с ниска талия. — Вратата е от дебело дърво и съм много близко до това да разбия ключалката. Стените са направени от каменни тухли и сме някъде под земята, но преди да ме затворят тук, видях карта на мястото и мисля, че измислих начин да се измъкнем.

Кара повдигна едната си вежда.

— Ще отвориш врата с червилото си ли, Ем? — Боже, сестра й се беше побъркала.

Ема изсумтя.

— Това са шперцове, замаскирани като червило, глупаче. Бягам от два месеца… повярвай ми, подготвях се за това. — Тя пристъпи към вратата и пъхна единия шперц в старомодната ключалка, преди да се отпусне на колене и да започне да го върти. — Ще се окаже, че всичките онези пъти, в които татко ни заключваше в килера, сега ще са ни от полза. Забавно, а?

— Не точно — отвърна Кара. — Той наистина беше копеле, нали?

— Да. Може би сега се наслаждава на случващото се, докато ни гледа от ада.

— Мислиш ли? — Кара се приближи, за да гледа как сестра й манипулира ключалката.

— Да. Не мисля, че може да използваш Господ като оправдание да пребиваш хората и това да ти се размине.

Тъй като все още й се виеше свят, Кара седна долу на мръсния под, без да се налага да търси ножа на кръста си… беше очевидно, че го няма. Прахта и калта я караха да киха. Тя бегло си спомни за ножа, който бе скрила в чорапа си. Наведе се и потупа крака си. По дяволите. Лоркан сигурно го е взел, докато беше в безсъзнание.

— Е, къде се намираме, Ем?

— Някъде в Уайоминг. В нова лаборатория, тъй като нещо се случи с щаба им в Портланд. Добрата новина е, че това място все още не е напълно обезопасено, и те ме доведоха тук само защото знаеха, че си някъде наблизо. — Ема изтри ръце в дънките си, преди отново да насочи вниманието си към ключалката. — Мястото е временно убежище… имам чувството, че ще ни е по-трудно да избягаме от постоянния им щаб.

— Да, ние унищожихме мястото в Портланд… макар че не мисля, че и то бе напълно оборудвано и обезопасено.

Ема я погледна изненадано.

— Унищожили сте мястото?

— Ами, да. Те отвлякоха добра моя приятелка, затова трябваше да отидем и да я спасим.

— И кои точно сте „ние“? — Ема се обърна отново към ключалката.

— Ъм, ами, съпругът ми, Талън, и братята му.

— Омъжена си? — Гласът на Ема се повиши с няколко октави.

— И обвързана — каза тихо Кара, чудейки се колко знае Ема. Тя получи отговора си, когато сестра й се завъртя рязко към нея с пребледняло лице.

— Не за Кърджан?

— Не. — Кара се наведе надолу и погали ръката на сестра си. — За вампир.

— Какво? Омъжила си се за един от вампирите?

— Да. Какво знаеш за тях? — Тя реши да не споменава за Дейдж и намеренията му към Ема.

Ема сви рамене.

— Те са смъртните врагове на Кърджаните, изглеждат точно като нас, с изключение на очите им, и имат нужда от половинки със специални способности. — Тя прокара ръка през косата си. — Предполагам, че емпатските ти способности те правят потенциална половинка. — Очите й се присвиха загрижено. — Къде е Джейни?

— В безопасност.

— Слава богу. — Ема я погледна внимателно. — Принудиха ли те?

— Да се обвържа ли? — Кара се изчерви до корените на косата си.

— Да.

— Ъм. Не, не точно.

— Не точно? — Погледът на Ема стана по-твърд.

— Въобще не — въздъхна Кара и отпусна ръце, изчервявайки си под погледа на сестра си.

— Къде е той, Кара?

— Идва насам — каза тя нещастно.

— Идва насам? — Ема се намръщи и очите й потъмняха като буреносен облак.

— Ъм, да. Бяха поне на три часа оттук и нямаше как да стигна навреме, ако ги бях изчакала — прошепна Кара и се изчерви още по-силно.

— Защо не ги изчака? — попита удивена Ема. — След като никоя от нас не е много добър воин, бих предположила, че проклетите кръвни врагове на Кърджаните точно сега ще са ни от голяма полза.

— Знам — въздъхна Кара. — Но Лоркан каза, че ще започне да реже части от теб, ако не побързам.

— И? — По дяволите! Сестра й я познаваше прекалено добре.

— И намерих папка в бюрото на Талън, в която му нареждат да се обвърже и да създаде синове. — Кара избягваше погледа на сестра си, затова се огледа из стаята, в която се виждаха единствено жълти каменни стени и покрит с пръст под. Все още не можеше да се изправи пред цялата заплетена ситуация.

— Ох. Значи си била ядосана?

Кара кимна.

— И наранена? — Гласът на Ема стана по-нежен.

Кара кимна отново и замига в опит да прогони сълзите си.

— Добре, ще се справим с това по-късно. Точно сега трябва да се разкараме оттук, преди да се домъкне някой лекар. Ако Лоркан знае, че си половинка, ще опита да те зарази с вируса.

— Знаеш за него?

— Да. Лабораторията, в която работех, помогна за създаването му, но ние мислехме, че създаваме лек за генетични болести. Нямахме никаква идея, че Кърджаните съществуват. Когато научих, опитах да унищожа вируса, но беше прекалено късно.

— И те тръгнаха след теб?

Ема кимна.

— Да. Знаели са за мен от първия ден, винаги е било част от плана им да ме „придобият“, след като създадем вируса. — Тя се изчерви. — Проверили са миналото ми и са научили за теб и Джейни. Аз съм виновна, че си тук.

— Вината е тяхна, Ем. — Кара затвори очи и се опита да се концентрира, за да се свърже с Талън. Бял шум изпълни ума й и тя се зачуди дали станалото преди това не е прекъснало някак връзката им. Ако беше така, тя се молеше да е временно.

— Кара, те ми показаха записи на това, което вирусът причинява на обвързани жени. — Очите на Ема се изпълниха с тревога за сестра й. — Не знаехме какво сме създали.

— Има ли начин вируса да бъде победен?

— Не.

— Какво ще правим?

Ема не успя да отговори, защото ключалката щракна и вратата се отвори.

— Сега ще бягаме — каза решително и се изправи на крака, дърпайки сестра си със себе си.