Ребека Занети
Обречен (18)

Глава 18

Жената не умря лесно. Келан не знаеше защо, но точно това му хареса в нея. Нищо специално, никакви допълнителни умения, със сигурност не бе някоя, която да отведе обратно в лагера. И все пак се беше борила със смъртта като животно.

Обаче накрая пак пое последния си дъх. Дори Господ не можеше да я спаси, още едно доказателство за проклятието на тази глупава, лесна плячка. Гъстите дървета бяха осигурили прикритие от ярката луна, светеща над гъстата гора, където нямаше никаква форма на живот. Нищо в дивия свят не бе по-смъртоносно от него.

Той се зачуди кога спорта ще стане отново вълнуващ. Кога щеше да се завърне тръпката. Вероятно щяха да минат още десетилетия, когато най-после се срещне с нея. Джейни. Толкова далеч в бъдещето и все пак като мигване на очите за неговите хора.

Есенните нощи в Минесота се бяха охладили до приятна температура. Той пусна лопатата, с която бе погребал последната си плячка, ритайки с крак останалата мръсотия около себе си. Завъртайки врата си, той огледа района, за да се убеди, че е почистил. Тогава се затича към дома с поглед към луната. Мислите му бяха насочени към бъдещата му половинка. Постоянно се опитваше да влезе в сънищата на Джейни, но всеки път се блъскаше в нещо солидно. Някой друг бе там, някой, който вероятно дори не знаеше, че е блокиран отвън.

На този етап Келан нямаше почти никакъв интерес към малката Джейни, но другото присъствие, опасното, все още развиващо се присъствие, беше повече от интересно.

Все още мислейки за новия играч, Келан се покатери по скалата и влезе в подсигурената пещера, притискайки ръка към пъстрата скала. Стената се плъзна настрани, разкривайки голям асансьор, който слизаше надолу в земята. Той игнорира двамата стражи, стоящи на пост, когато премина през червения плюшен килим към покоите на баща си.

Човешка жена излезе отвътре точно когато той стигна до вратата. Бледа, трепереща и воняща на страх, тя държеше погледа си сведен, когато мина покрай него. Той вдиша дълбоко и не пропусна да забележи двете кървящи дупчици на шията й. Мед и сладко изкушение изпълни ноздрите му. Баща му се бе хранил.

Хилейки се, Келан отвори вратата. Приглушена светлина, килим с цвят на слонова кост и тежки дъбови мебели показваха класа и елегантност. Черни, червени и бели картини окачени по стените. Ако не друго, то баща му наистина имаше изключителен вкус за изкуство.

— Татко? — извика той, тръгвайки към малката кухня вляво.

— Тук — извика Лоркан с ниско ръмжене.

Келан се закова на място, виждайки баща си да кърви върху дъбовата маса.

— Да разбирам ли, че нещата не са се развили по план? — Трябваше да му позволят той да отиде.

Лоркан изсъска, притискайки напоена с кръв кърпа към гърлото си.

— Не. Копелето почти разкъса югуларната ми вена, а полета с хеликоптер дотук отне векове. Ще ми отнеме цяла вечност да се излекувам. — Той прокара червения си поглед по сина си. — Къде си бил, по дяволите?

Келан сви рамене и извади кутия с бисквити от един шкаф, специално приготвени в Лондон.

— Навън.

Хвърляйки подгизналата кърпа в мивката, Лоркан разкъса ръкава на ризата си, разкривайки няколко рани на лявата му ръка.

— Нямам търпение да излезеш от пубертета. Всичко това започна да става изтощително. — Замижа и пое дълбоко дъх, докато костите му се наместваха с остро пукане. Щом отвори очи, цветът им от червен бе станал морав. — Прикри ли следите си?

— Естествено. — Провалът на баща му подразни Келан. Нямаше търпение да се срещне с майката на Джейни, дори можеше да я има. — Да разбирам ли, че някой от Кеърс се е появил?

— Да. Талън Кеърс. Заедно с клан шифтъри. — Лоркан потърка брадичката си. — Само се надявам братовчедът Франко да не чуе за провала.

— Мислиш, че ще те предизвика за трона? — Келан изяде още една бисквита, чудейки се дали той един ден няма да убие баща си, за да вземе титлата.

— Да. Мислех да си взема моята соти и да я заплодя, преди Франко да започне да се изкушава. Не ми се иска да убивам един от най-добрите си воини, след като сме изправени пред още една война с вампирите.

Келан сви рамене.

— Предлагам да го свалим още сега.

Баща му въздъхна.

— Келан, трябва да започнеш да мислиш стратегически. Точно сега имаме нужда от Франко и силите му за битката с Реалм. Започването на вътрешна война ще доведе до гибелта ни. А бъдещото ти обвързване е наложително.

— Знаеш ли защо? — Келан прибра кутията в шкафа и го затвори. — Какво е толкова специалното на това човешко момиче? — Чудеше се какво не бяха разкрили оракулите. Лоркан му хвърли остър поглед.

— Не. Мислех, че ти имаш някаква идея, имайки предвид дарбата, която получи от майка си.

Келан вдигна вежди и без затруднения изрече лъжата.

— Нямам идея. Може би женската ти не ми е предала достатъчно от психическите си умения. — Знанието бе сила и той възнамеряваше да придобие всичко. — Е, татко, ще те оставям да си починеш. Ще се видим на сутринта. — Той се обърна, чудейки се дали тази нощ ще е нощта, в която най-после ще успее да влезе в сънищата на Джейни. Той имаше чувството, че най-големият му враг, без значение какво вещаеше бъдещето, го чакаше именно там.

Келан присви пръсти в юмруци, сърцето му забърза ритъма си и той се усмихна.