Кийра Кас
Изборът (7)

Седма глава

На следващата сутрин облякох униформата на Избора: черни панталони, бяла риза и емблематичното цвете на окръга ни — лилията — в косите. Поне обувките ми позволиха сама да избера. Спрях се на любимите си, макар и поизносени червени пантофки. Реших още от самото начало да демонстрирам колко неподходяща съм за принцеса.

След малко щяхме да потеглим към площада. Днес предстоеше всяка от избраните да бъде тържествено из пратена от родния си окръг, а аз не горях от желание да се изтъпанча пред опулените погледи на народа. Цялата история и бездруго заприличваше на комедиен спектакъл — дори от съображения за сигурност не ми позволиха да извървя пеш трите километра.

Денят започна неловко. Кена дойда да ме изпрати за едно с Джеймс, което беше мило от нейна страна, предвид напредналата бременност и видимата й умора. Кота също ни навести, макар че неговото присъствие ми подейства по-скоро изнервящо, отколкото успокоително.

Докато изминавахме пътя от къщата ни до подсигурената кола, Кота умишлено крачеше най-бавно, позволявайки на струпаните фотографи и изпращачи да го огледат добре. Тате просто поклати глава, а в колата никой не гъкна.

Мей беше единствената ми утеха. През цялото време ме държа за ръка, стараейки се да ми предаде от иначе заразния си ентусиазъм. Пръстите ни още бяха преплетени, когато излязох на претъпкания площад. Имах чувството, че всеки жител на окръг Каролина бе дошъл да ме изпроводи. Или пък да види с очите си за какво е цялата шумотевица. От подиума, на който ме изправиха, виждах стотици зяпащи очи.

От високото ясно си личаха и границите между отделните касти. Маргарета Стайнс и семейството й, членове на Трета каста, ме гледаха на кръв. Тенайл Дигър, скромна Седмица, ми пращаше въздушни целувки. По-горните класи се взираха в мен, сякаш си бях присвоила нещо тяхно. От Четвърта надолу ме насърчаваха най-искрено — бедното момиче, тръгнало нагоре. Всички ме виждаха по свой собствен начин, за всеки олицетворявах нещо различно.

Постарах се да отвърна на стотиците погледи с гордо вдигната глава. Решена бях да се представя добре. Щях да съм символ на възхода, най-висшата сред нисшите. Този стремеж събуждаше у мен чувство за целеустременост. Америка Сингър: героиня на нисшите касти.

Кметът говореше разпалено.

— И Каролина ще приветства ослепителната дъщеря на Магда и Шалом Сингър, новата лейди Америка Сингър!

Тълпата избухна в аплодисменти и радостни викове. Някои хвърляха цветя на подиума.

Заслушах се в глъчката за момент, махайки лъчезарно, после продължих да оглеждам многолюдната навалица, но този път с различна цел.

Жадувах да видя за последно лицето му. Нямах пред става дали е дошъл. На предишния ден ми беше направил комплимент, но с още по-сдържан и хладен тон от онзи, с който ми бе говорил в къщичката на дървото. Всичко беше приключило и го знаех отлично. Но обичаш ли някого почти две години, не можеш току-така да го заличиш от съзнанието си.

Няколко пъти обходих с поглед тълпата, преди да го открия, и още в същия момент ми се прищя да не бях. Аспен стоеше усмихнат с Брена Бътлър пред себе си, небрежно преметнал ръка през кръста й.

Май в крайна сметка някои хора бяха способни да те заличат като с гума.

Брена беше Шестица и горе-долу на моята възраст. Можеше да се нарече красива, но по нищо не си приличаше с мен. Сигурно тя щеше да се сдобие със сватбата и с живота, за които Аспен така усърдно спестяваше. Пък и май като цяло беше забравил грижите около военния набор. Тя му се усмихна и се върна при семейството си.

През цялото време ли я беше харесвал? Дали тя не беше момичето за всеки ден, а аз — онази, която го хранеше и обсипваше с целувки веднъж седмично? Внезапно ме споходи мисълта, че вероятно всичките онези дълги, тягостни часове на инвентаризиране, с които уж гледаше да не ме отегчава по време на тайните ни разговори, всъщност са били доста вълнуващи.

Бях твърде бясна да плача.

Освен това бях обкръжена от почитатели. Така че, без да привличам вниманието на Аспен, насочих своето към благоговеещите лица пред мен. Призовах отново усмивката си, този път още по-широка, и започнах да махам на публиката. Нямаше да му позволя да разбива сърцето ми наново. Лично той ме беше издигнал тук и възнамерявах да извлека възможно най-голяма полза от новата си слава.

— Дами и господа, да изпратим заедно Америка Сингър, любимата ни Дъщеря на Илеа! — подкани кметът. Зад гърба ми скромен оркестър засвири националния химн.

Още радушни възгласи, още цветя. Без да усетя, кметът се беше доближил до ухото ми.

— Би ли искала да кажеш нещо, скъпа?

Не знаех как да му откажа, без да прозвуча грубо.

— Благодаря ви, но съм прекалено развълнувана за речи.

Той стисна ръцете ми в своите.

— Разбираемо е, мило момиче. Не бой се, аз ще се погрижа. В двореца ще те научат на ораторство. Ще ти е нужно.

Кметът запозна скупчилото се многолюдие с положителните ми качества, дяволито загатвайки, че съм била твърде интелигентна и красива за Петица. Стори ми се свестен човек, но понякога дори добродушните членове на по-горните касти имаха навика да се изказват покровителствено.

Очите ми случайно попаднаха върху лицето на Аспен. Изглеждаше тъжен. Абсолютната противоположност на ведростта, с която бе удостоил Брена преди броени минути. Поредната игра може би? Откъснах погледа си от него.

Кметът завърши речта си и хората заликуваха, сякаш току-що бяха станали свидетели на най-вдъхновяващото слово, изнасяно някога.

Неочаквано дойде и моментът да се сбогувам с близките си. Мисти, асистентката ми, посъветва да го сторя сдържано и пестеливо, след което да я придружа обратно в колата, за да потеглим към летището.

Кота ме прегърна, заявявайки колко много се гордее с мен. После, по типично нетактичен начин, ме помоли да кажа някоя добра дума за творенията му пред принц Максън. Измъкнах се колкото можех по-деликатно от неприятната прегръдка.

Кена плачеше.

— И бездруго толкова рядко те виждам. Какво ще правя, като те няма? — рече ми през сълзи.

— Не се тревожи. Съвсем скоро ще се прибера вкъщи.

— Друг път! Сестра ми е най-голямата красавица в цяла Илеа! Ще се влюби в теб от пръв поглед!

Защо ли всички се заблуждаваха, че всичко опира до външната красота? Пък може и прави да бяха. Може би Негово Височество не си търсеше интелигентна съпруга, а просто изящна притурка за пред камерите. Потреперих от ужас при мисълта. Но, за радост, дворецът щеше да се изпълни с много по-привлекателни от мен момичета.

Трудничко ми беше да прегърна Кена през издутия корем, но някак се справихме. Джеймс, когото почти не познавах, също дойде да ме прегърне. Следващ на опашката беше Джерад.

— Да слушаш, чу ли? Пробвай се на пианото. Обзалагам се, че си природен талант. Ще очаквам хубави новини, като се върна вкъщи.

Внезапно натъжен, Джерад просто кимна. Прегърна ме с малките си ръчички.

— Обичам те, Америка.

— И аз те обичам. Не тъгувай. Скоро ще съм си у дома.

Той кимна отново, но този път скръсти нацупено ръце. Изобщо не бях предполагала, че толкова тежко ще приеме заминаването ми. За разлика от Мей. Малката ми сестричка подскачаше на пръсти, полудяла от радост.

— О, Америка, ще станеш принцеса! Сигурна съм!

— Я да млъкваш! Предпочитам да съм Осмица и да те виждам всеки ден. Бъди добро момиче и недей да мързелуваш.

Тя кимна и подскача още малко, отстъпвайки място на баща ми, който очевидно беше на път да се разплаче.

— Тате! Недей да плачеш — хвърлих се в обятията му.

— Чуй ме хубаво, котенцето ми. И да спечелиш, и да загубиш — винаги ще си останеш моята принцеса.

— О, татенце. — Не можах да се сдържа повече. Сълзите ми рукнаха, а с тях дойдоха и страхът, тъгата, тревогите, притесненията. С едно-единствено изречение ми беше напомнил, че всичко, което ме очакваше, нямаше никакво значение.

Дори да се върнех омърсена и нежелана, той пак щеше да се гордее с мен.

Цялата тази любов ме съкрушаваше. В двореца щях да съм обградена от цели орди стражи, но по-безопасно място от обятията на баща ми не можех да си представя. Откъснах се от него и се обърнах да прегърна мама.

— Прави каквото ти казват. Спри да се цупиш и опитай да се порадваш на живота. Спазвай поведение. Усмихвай се повече. Дръж ни в течение. О! Знаех си, че ще станеш специално момиче.

С добро чувство го каза, но не това имах нужда да чуя. Нима по рождение не бях нейното специално момиче, каквото бях за тате? Опитах да се примиря с факта, че вечно щеше да иска повече за мен, повече от мен. Явно така беше с майките.

— Лейди Америка, готова ли сте? — подкани ме Мисти. Лицето ми бе извърнато от тълпата и бързо попих сълзи те си.

— Да. Готова съм.

Раницата ми вече ме чакаше в лъскава бяла кола. Моментът беше настъпил. Тръгнах към стълбичките в единия край на сцената.

— Мер!

Обърнах се. Навсякъде бих разпознала този глас.

— Америка!

Потърсих го с поглед и го видях да размахва ръце. Аспен си проправяше път през навалицата с лакти, игнорирайки възгласите на негодувание.

Очите ни се срещнаха.

Той спря на място, вторачвайки се в мен. Трудно ми беше да разтълкувам изражението по лицето му. Тревога ли го мъчеше? Разкаяние ли? При всички случаи вече беше твърде късно. Поклатих глава. Бях приключила с игрите му.

— Насам, лейди Америка — привика ме Мисти откъм дъното на стълбите. Щеше да ми е нужно време да свикна с новото си име.

— Довиждане, миличка — провикна се майка ми.

После ме отведоха.