Кийра Кас
Изборът (24)

Двайсет и четвърта глава

Ейми, Фиона и Талула напуснаха двореца до няколко часа. Не знаех дали скоростното им заминаване се дължеше на експедитивността на Силвия, или на обтегнатите им нерви. Тутакси бройката ни спадна до деветнайсет и останахме с впечатлението, че действията започват да се развиват доста бързо. Естествено, нямаше как да предвидя колко щяха да се ускорят събитията впоследствие.

Посрещнахме понеделника след нападението със завръщане към старата рутина. Закуската ми се стори по-вкусна от всякога и се запитах ще дойде ли изобщо момент, в който нямаше да се впечатлявам от апетитната храна на кралската трапеза.

— Крис, не е ли божествено? — дивях се аз, отхапвайки от сочната карамбола. Преди идването си в двореца, дори не знаех за съществуването на причудливия плод във формата на звезда. Крис кимна одобрително с пълна уста. Онази сутрин ме изпълваше топло чувство на сестринска обич. Заедно бяхме преодолели огромна опасност и крехките връзки помежду ни бяха заякнали значително. Емили ми подаваше меда през Крис. Тайни се любуваше на медальончето ми с пойна птичка. Атмосферата в трапезарията ми напомняше семейните вечери отпреди години, когато Кота още се държеше човешки, а Кена нямаше съпруг: край масата цареше безгрижно, ведро настроение и всички си бъбреха сладко-сладко.

Гледката ме накара да осъзная, че и аз, също като майката на Максън, щях да поддържам контакт с някои от момичетата и занапред. Щях да се интересувам с кого са се задомили и да им изпращам картички за Коледа. А ако Максън се сдобиеше със син, вероятно след двайсетина-трийсетина години щях да им звънна да разпитам кои са фаворитките им от новия Избор. С усмивки щяхме да си спомним за преживяното в двореца, сякаш е било приключение, а не съревнование.

Странно, но единственият изтормозен на вид човек в трапезарията беше Максън. Дори не беше докоснал храната си, а погледът му обхождаше съсредоточено редовете с момичета. От време на време се задържаше тук-там, издавайки дълбока вътрешна борба, после продължаваше по пътя си.

Като стигна до моя ред, принцът ме свари да го гледам и ми се усмихна безрадостно. По време на снощното премеждие бяхме разменили няколко думи, но досега не бяхме засягали темата за спречкването ни, а имаше какво да се обсъжда. Този път аз трябваше да поема инициативата. Нарочно възприех умолително, а не заповедническо изражение, и подръпнах ухото си. Лицето му остана напрегнато, но отвърна на сигнала ми.

Въздъхнах с облекчение, а в следващия момент очите ми отскочиха към вратите на просторната зала. Имах чувството, че някой ме наблюдава оттам, и се оказах права. Бях забелязала Аспен на влизане, но опитах да игнорирам присъствието му. Разбира се, тази задача беше непосилна, ставаше ли дума за толкова обичан човек.

Максън се изправи. От рязкото движение краката на стола му изскърцаха по пода, привличайки цялото внимание в салона. Когато всички обърнахме лица към него, като че ли му се прищя да беше останал незабелязан. Понеже нямаше такъв вариант обаче, реши да заговори.

— Дами — подхвана с лек поклон. Имаше безкрайно измъчен вид. — Опасявам се, че след вчерашното нападение бях принуден да преразгледам бъдещия ход на Избора. Както знаете, три от вас напуснаха двореца по свое желание и с мое съгласие. Не бих ви задържал против волята ви. Освен това, предвид постоянната заплаха от размирици, не съм склонен да подслонявам в дома си момичета, с които съм уверен, че нямаме общо бъдеще.

Всеобщото недоумение плавно се разсея и отстъпи място на ясно, болезнено предчувствие.

— Той да не би да… — подхвана шепнешком Тайни.

— Да, точно това прави — отвърнах аз.

— Колкото и да ми е неприятно, след консултация със семейството ми и няколко от най-верните ни съветници взех решение директно да сведа Избора до Елита. Вместо десет обаче, ще оставя само шест финалистки — заяви Максън с делови тон.

— Шест? — ахна Крис.

— Не е честно — възропта Тайни със сълзи на очи.

Огледах се из салона, внезапно обхванат от жужащи вълни на недоволство. Селест беше вирнала брадичка, очевидно уверена в шанса си. Бариел стоеше със затворени очи и стиснати палци, навярно с идеята да предизвика състрадание. Марли, която уж си беше признала, че не изпитва чувства към Максън, изглеждаше учудващо напрегната. Защо й трябваше да остава?

— Не желая да ви измъчвам повече, затова моментално ще изброя имената на шестте дами. Лейди Марли и лейди Крис.

Марли въздъхна облекчено и опря длан в гърдите си. Крис изпълни от мястото си комичен победоносен танц и се озърна наоколо, очаквайки да види щастливи лица. Радвах се за нея, поне докато не осъзнах, че две от шестте щастливки вече бяха посочени. Дали Максън щеше да ме изпрати вкъщи заради онова разногласие помежду ни? Дали в неговите очи имахме общо бъдеще? А в моите? Какво щях да правя, ако ми покажеше вратата?

През цялото време до момента бях разполагала с последната дума относно срока на престоя си. Но чак сега съзнавах колко важно беше за мен да остана в двореца.

— Лейди Натали и лейди Селест — продължи той, удостоявайки ги с по един поглед. Кожата ми настръхна, като чух четвъртото име. Нима би задържал нея, а мен — не? Дори не беше за вярване, че я иска наоколо. А дали това не беше знак, че ми е дошло времето да си ходя? Точно по неин адрес бяхме спорили.

— Лейди Елиз — продължи принцът, а всички момичета в салона притаиха дъх в очакване на последното име. Двете с Тайни се държахме за ръце. — И лейди Америка. — Максън ме погледна и усетих как всеки мускул в тялото ми се отпуска. Тайни зарида на момента и не беше единствената. Максън въздъхна шумно.

— Държа да изкажа съжалението си на всички останали, но, повярвайте ми, правя го за ваше добро. Най-малкото искам да ви вдъхвам празни надежди, излагайки живота ви на риск в същото време. Ако някоя от вас има нужда да поговори с мен, след вечеря заповядайте в библиотеката в дъното на коридора.

Максън излезе от трапезарията почти на бегом. Проследих го с поглед, докато не мина покрай Аспен, върху чието лице останаха очите ми. Излъчваше пълна обърканост… и знаех причината. Бях го уверила, че не обичам Максън, а той навярно беше направил прибързаното заключение, че и Максън не изпитва нищо към мен. Защо тогава не бързах да се прибера у дома? И защо Максън ме искаше наоколо?

Вратата още не се беше затворила зад принца, а Емика и Тюздей вече търчаха след него, несъмнено, за да търсят обяснение. Някои от момичетата се обливаха в сълзи, видимо съкрушени, а на нас, оставащите, се падаше задачата да ги утешаваме.

Настана пълен смут. Кротичката Тайни запляска буйно ръцете ми и изтърча от салона. Надявах се да не ме намрази заради случилото се.

До няколко минути всички се бяха разотишли, внезапно загубили апетита си. И на мен трагедията ми дойде в повече, затова се отправих към изхода. Докато подминавах Аспен, той ми прошепна „довечера“. Кимнах едва забележимо и продължих по пътя си.

Останалата част от сутринта протече повече от странно. Никога не бях имала приятели, чието отсъствие да ме натъжава. Всички заемани от участнички стаи на втория етаж бяха отворени, а дотогавашните им обитателки притичваха от врата на врата и си разменяха бележки с адреси. И поплакахме, и се посмяхме, а до следобеда дворецът се беше превърнал в едно много по-меланхолично място.

В отцепеното ми коридорче не беше останала нито една съседка и вече не се чуваха забързаните стъпки на прислугата, нито тряскането на врати. Аз четях книга на масата, докато трите ми помощнички чистеха прахта в стаята. Чудех се дали стените на замъка винаги всяваха такава самота. Пустотата засилваше носталгията ми по дома.

Внезапно на вратата се почука. Ан потърси с поглед разрешение да отвори, а аз й кимнах леко.

Когато Максън влезе в стаята, скочих на крака.

— Дами — поздрави той прислужничките ми. — Приятно ми е да ви видя отново.

Те се изкискаха и го почетоха с реверанси. Принцът кимна благодарствено и се обърна към мен. Чак сега осъзнавах колко ми бе липсвала компанията му. Чувствах дори лека замаяност.

— Простете, но бих искал да поговоря с лейди Америка насаме. Ще ни оставите ли за момент?

След поредната порция кискане и реверанси, Ан попита — с тон, от който бликаше осезаемо благоговение пред Негово Величество — дали би желал да му донесе нещо. Максън отказа учтиво и момичетата затвориха вратата. Той застана пред мен, поставил ръце в джобовете на панталона си. Помълчахме малко.

— Помислих си, че е дошло време да се сбогуваш с мен — подех разговора аз.

— Защо? — попита ме той с искрено недоумение.

— Защото се посдърпахме. Защото отношенията ни са доста шантави. Защото… — Защото, въпреки че ти излизаш с още пет момичета, аз страдам от угризения, че ти изневерявам, помислих си.

Максън се приближи бавно, преценявайки следващите си думи. После взе ръцете ми в своите и ми обясни всичко.

— Първо ми позволи да ти се извиня. Нямах право да ти повишавам тон. — Говореше напълно откровено. — Проблемът е там, че някои от комисиите, начело с баща ми, постоянно ми оказват натиск в тази посока, а аз държа сам за себе си да взема решение. Не ми стана приятно, че се озовах в поредната ситуация, където мнението ми не струва и пукната пара.

— Поредната? — учудих се аз.

— Е, сама видя избора ми за Елита. Марли е любимката на народа — няма как да си затворя очите за този факт. Селест е влиятелна млада дама от знатен род, с който семейството ми на драго сърце би се обединило. Натали и Крис са очарователни претендентки, чиято вежливост им е спечелила симпатиите на някои от кралския двор. Елиз пък има връзки с Нова Азия. А тъй като се мъчим да прекратим тази омразна война, трябва да се замисля по въпроса. Отвсякъде ме уговарят и се опитват да повлияят на решението ми.

За мен обаче той не даде никакво обяснение, а аз за малко и да не поискам. Съзнавах, че ни свързваше приятелство, но не носех никакви политически облаги. И все пак имах нужда да го чуя от неговата уста, за да осмисля собственото си положение. Не дръзнах да го погледна в очите.

— А аз защо съм тук? — Гласът ми излезе почти като шепот. Усетих неприятно чувство под лъжичката. Подозирах, че ме държи единствено защото сърце не му даваше да наруши обещанието си.

— Америка, не е ли пределно ясно? — пророни спокойно. После въздъхна търпеливо и повдигна с пръсти брадичката ми. Когато погледът ми най-сетне се изравни с неговия, заговори отново: — Ако нещата стояха по-просто, досега всички останали щяха да са напуснали двореца. Наясно съм с чувствата си към теб. Вероятно звучи твърде импулсивно от моя страна, но нито за миг не се съмнявам, че бих живял щастливо с теб.

Лицето ми пламна. Усетих паренето на сълзи в очните си дъна, но побързах да ги преглътна. Гледаше ме с такова обожание, че не исках да пропусна нищо.

— Понякога си мисля, че двамата с теб сме разрушили всички прегради помежду ни, а в други случаи — че си тук само от лични съображения. Иска ми се да повярвам, че аз самият съм единствената причина…

Замълча и поклати глава, сякаш не смееше да довърши изречението от страх, че ще се подаде на някакво изкушение.

— Грешно ли е да смятам, че още не си сигурна в чувствата си към мен?

Не исках да го нараня, но му дължах истината.

— Не.

— В такъв случай ще трябва да си оставя вратичка. Ако решиш да си тръгнеш, ще те пусна. Междувременно обаче, аз си търся съпруга. Старая се да направя най-подходящия избор в зададените ми граници, но те умолявам да повярваш, че си ми скъпа. Безкрайно.

Не успях да сдържа сълзите си. Сетих се за Аспен и за момента ми на слабост, идеше ми да потъна вдън земя от срам.

— Максън? — подсмръкнах аз. — Някога би ли… би ли ми простил за…? — Не успях да довърша самопризнанието си. Той се доближи още повече и започна да трие сълзите ми със силните си пръсти.

— Да ти простя за какво? За глупавото ни спречкване? Вече ти е простено. Задето чувствата ти не са дълбоки като моите? Готов съм да чакам — сви рамене той. — Едва ли има нещо, за което не бих ти простил? Нужно ли е да ти припомням за коляното в слабините ми?

Засмях се. Максън се изкикоти веднъж, после лицето му помръкна.

— Какво има? — загрижих се аз.

Той поклати глава.

— Този път действаха толкова организирано. — В гласа му звучеше горчиво изумление от находчивостта на бунтовниците. Питах се на колко ли ми се беше разминало, докато дерзаех да спася прислужничките си. — Тревожа се, Америка. Метежниците и от Севера, и от Юга трупат все по-застрашителна увереност. Мисля си, че няма да се откажат, докато не удовлетворят желанието си, а ние нямаме ни най-малка представа какво е то. — Максън изглеждаше объркан и натъжен. — Имам чувството, че е само въпрос на време да погубят някого, на когото държа.

Той впи поглед в очите ми.

— Надявам се съзнаваш, че имаш избор в тази ситуация. Ако се страхуваш, не го крий. — Той се умисли. — И ако не вярваш, че някога ще ме обикнеш, имай милостта да ми го кажеш още сега. Ще спра да настоявам и ще се разделим като приятели.

Обвих раменете му с ръце и отпуснах глава върху гърдите му. Този жест като че ли го утеши и изненада едновременно. Само секунда му беше нужна да отвърне на прегръдката ми.

— Максън, не знам със сигурност какви сме, но определено не сме само приятели.

Той въздъхна. С долепено до гърдите му ухо дочувах глухия ритъм на сърцето му. Като че ли се забързваше. По-нежно от всякога той покри с длан бузата ми. Вдигнах очи към неговите, усещайки как онова безименно чувство разцъфва помежду ни.

Само с поглед Максън ми поиска нещото, което бяхме решили да оставим на времето. Радвах се, че не му се чакаше повече. Кимнах кротко, а той скъси разстоянието между устните ни и ме целуна с неописуема нежност.

Под допира му по лицето ми се зароди усмивка, която не избледня дълго, дълго време.