Кийра Кас
Изборът (17)

Седемнайсета глава

— Кой е президент на Съединените Американски щати по време на Третата световна война? — изпита ни Силвия.

Не знаех отговора, затова извърнах очи с надеждата, че няма да посочи мен. За радост, Ейми вдигна ръка.

— Уолис.

Отново ни бяха събрали в Банкетния салон и седмицата започваше с урок по история. Е, по-скоро тест по история. Като че ли в тази сфера познанията на хората неизменно варираха — както по отношение на утвърдените факти, така и по степента на информираност. Мама винаги ни преподаваше устно уроците по история. По дисциплини като английския език и математиката трябваше да усвояваме писмен материал и да правим упражнения, но станеше ли дума за събитията от миналото, малко от тях можех да посоча като истинни с пълна увереност.

— Правилно. Господин Уолис заема президентското място преди китайската инвазия и запазва ръководния си пост през цялата война — потвърди Силвия. Заповтарях си името наум. Уолис, Уолис, Уолис. Щеше ми се да го запаметя, за да просветля Мей и Джерад, като се върна вкъщи, но пълнеха главите ни с толкова много информация, че ми беше трудно да навържа брънките. — Какво подтиква китайската нация към офанзива? Селест?

Тя се усмихна.

— Дълговете ни. Американците им дължали купища пари, които не можели да отделят.

— Отлично, Селест. — Силвия я възнагради с гореща усмивка. Как успяваше Селест да върти хората на малкия си пръст? Вбесяваше ме. — Когато Съединените щати не смогват да погасят крупния си дълг, китайците нахлуват в страната ни. За тяхно разочарование обаче, те така и не си възвръщат загубените пари, тъй като САЩ вече били обявили пълен банкрут. За сметка на това си подсигуряват Американска работна ръка. А ще ми кажете ли как преименуват китайците страната ни?

Вдигнах ръка с още няколко момичета.

— Джена? — посочи Силвия.

— Китайско-Американска държава.

— Точно така. Китайско-Американската държава си запазва предишния облик, но той е просто един параван. Китайците дърпат конците задкулисно, повлиявайки значимите политически събития и направлявайки законодателството в своя полза. — Силвия крачеше бавно между редиците чинове. Чувствах се като полевка, попаднала на мушката на застрашително пикиращ сокол.

Озърнах се из стаята. Няколко от момичетата имаха объркан вид. Мислех си, че поне този факт от историята ни е всеобщо познат.

— Желае ли някой да добави нещо? — попита Силвия.

Бариел взе думата:

— Китайската инвазия подтиква няколко страни, главно европейски, към съюзяване и подписване на споразумения.

— Съвсем вярно — потвърди Силвия. — Китайско-Американската държава обаче не може да се похвали със съратници по онова време. Прегрупирането й отнема цели пет години и огромна доза усилия, така че изграждането на съюзи било последна грижа. — Учителката ни се опита да изрази затрудненията на новородената страна с изнурена физиономия. — КАД планира ответен удар срещу Китай, но, за жалост, се изправя пред поредната инвазия. Коя световна сила се насочва към окупиране на КАД?

Този въпрос бе посрещнат с гора от ръце.

— Русия — провикна се някое от момичетата, без да чака право на дума. Силвия се огледа за нарушителката, но така и не я идентифицира.

— Правилно — предаде се накрая. — Русия целѝ двупосочна експанзия, но опитите й се провалят. Този й неуспех подсигурява на КАД възможност за ответен удар. Как протичат въпросните действия?

Крис вдигна ръка и даде отговор.

— Целият континент се обединява в борбата срещу Русия, тъй като става ясно, че претенциите й не се ограничават с КАД. Отблъскването на руските сили е улеснено от китайските набези на тяхната родна територия.

Силвия се усмихна гордо.

— Да. И кой е героят, оглавил войната срещу Русия?

Всички отвърнахме в един глас.

— Грегъри Илеа!

Някои от момичетата дори запляскаха с ръце.

Силвия кимна.

— А победата му довежда до създаването на сегашната ни държава. Съюзническите сили на някогашната КАД сформират обединен фронт. Името на Съединените щати обаче е толкова очернено, че народът се отказва от него. Вместо това новата нация се заражда под името и водачеството на Грегъри Илеа — спасителя на родината ни.

Емика вдигна ръка и Силвия й даде думата.

— Погледнато от една страна, и ние сме като него. И ние служим на родината. Той е бил обикновен гражданин, който помогнал на държавата със средствата и ерудицията си, довеждайки до мащабни промени — заключи въодушевено.

— Чудесно казано — похвали я Силвия. — Също като него, една от вас ще се извиси в обществото и ще се превърне в кралска особа. Грегъри Илеа седнал на престола, защото семейството му се сродило чрез брак с кралското — на една от вас й предстои да встъпи в такъв съюз. — Силвия така се беше развълнувала, че когато Тюздей вдигна ръка, й бяха нужни няколко секунди да откликне.

— Ъмм, каква е причината всичко това да не е написано черно на бяло? Под формата на учебник, от който да четем? — попита Тюздей с нюанс на раздразнение в гласа си.

Силвия поклати глава.

— Скъпи ми момичета, историята не се зубри. Тя просто се знае.

Марли се обърна към мен и прошепна в ухото ми:

— Е, очевидно не и в нашия случай. — Подсмихна се на собственото си остроумие и пак насочи вниманието си към Силвия.

Поразмишлявах върху факта, че всички имахме различни сведения и често ни се налагаше да гадаем каква е истината. Защо ни лишаваха от учебници?

Спомних си как преди няколко години мама ми позволи да вляза в стаята им и да си харесам книга за упражняване на английския ми. Докато оглеждах рафтовете на библиотеката, окото ми се спря на дебел, оръфан том, скътан в ъгъла. Беше учебник по история на САЩ. Когато след няколко минути татко влезе в стаята и видя какво чета, каза, че нямало проблем, стига да не разказвам на никого.

Помолеше ли ме баща ми да пазя нещо в тайна, изпълнявах заръката му безрезервно. Приятно ми беше да разлиствам страниците на вехтия учебник. Е, поне онези, които ставаха за четене. Много от тях бяха откъснати, а краищата на книгата изглеждаха обгорени, но между кориците й за пръв път видях снимка на Белия дом и научих как са протичали празничните дни.

Никога не бях дръзвала да изразя протеста си срещу липсата на истинност; не и докато не я тикнаха в лицето ми. Защо кралят ни принуждаваше да гадаем?

 

 

Светкавиците проблеснаха отново, запечатвайки лъчезарните усмивки на Максън и Натали.

— Натали, ако обичаш, наведи брадичката съвсем малко. Точно така. — Фотографът щракна поредната снимка, окъпвайки стаята в изкуствена светлина. — Мисля, че е достатъчно. Кой е наред? — Провикна се той към останалите.

Селест изникна отнякъде, влачейки след себе си цяла рота прислужнички, доизпипващи вида й за пред обектива. Натали подшушна нещо на Максън, а на тръгване кокетно сви единия си крак в коляното и се изкиска на тихия му отговор.

След вчерашния урок по история ни беше казано, че предстоящата фотосесия била с напълно развлекателен характер, но нещо ме караше да си мисля, че имаше и известна тежест. Някой си журналист беше написал уводна статия за едно списание по повод препоръчителния вид на бъдещата принцеса. Не бях стигнала до нея, но Емика и няколко други момичета я бяха прочели. Авторът й заявявал, че Максън трябвало да намери дама, надарена с царствено излъчване и фотогеничност — изобщо образ, достоен за пощенска марка.

А сега всичките чакахме на опашка, пременени в еднакви кремави на цвят рокли с паднала талия и къси ръкавчета, придружени с пищни червени шалове през раменете, за да се снимаме с принца. По всяка вероятност снимките щяха да намерят място из страниците на същото списание, а редакторската колегия щеше да спретне даже класация. Не се чувствах удобно с тази идея. Точно от това се опасявах още в самото начало: че Максън търси просто красиво лице. След като го бях опознала, вече нямах подобни съмнения, но ме ядосваше фактът, че някои хора го имаха за такъв.

Въздъхнах отегчено. Част от момичетата се шляеха наоколо, преживяха нецапащи храни и си бърбореха една с друга, но повечето, включително моя милост, висяхме покрай импровизираната снимачна площадка в Банкетния салон. Златиста завеса, доста наподобяваща покривалата, които тате използваше в ателието си, падаше тежко по задната стена и се диплеше върху пода. От едната й страна беше разположен малък диван, а от другата стърчеше гипсова колона. По средата се мъдреше националният герб на Илеа, придавайки патриотичен дух на този безумен фарс. Всяка от избраниците мина през абсурдния декор за снимка, а чакащите реда си шушукаха ту одобрително, ту неодобрително, и споделяха собствените си планове за действие с околните момичета.

Селест се запъти към Максън с игрив блясък в очите, а като я видя да се приближава, принцът се усмихна. Тя долепи устни до ухото му и прошепна нещо. Максън отметна глава назад, заливайки се от смях, после с кимване прие малката й тайна, каквато и да беше тя. Странна сценка. Не можех да повярвам, че човек, който така добре се разбираше с мен, си прекарваше чудесно и с жена като нея.

— Така, госпожице, обърнете се към обектива и ми дайте усмивка, моля — подкани я фотографът и Селест моментално се подчини.

Намърда се до Максън, опря длан в гърдите му, посведе глава и озари лицето си с експертна усмивка. Явно знаеше как да се възползва от светкавицата и през цялото време побутваше Максън насам-натам или настояваше да сменят позата. Докато някои от момичетата нарочно протакаха и гледаха да прекарат колкото се може повече време с него — главно онези, които още не беше водил на среща, Селест като че ли се стремеше да демонстрира експедитивността си.

Свърши работата си за отрицателно време и фотографът повика следващото момиче. Толкова се бях улисала да гледам как Селест прокарва пръсти по ръката на Максън за довиждане, че една прислужничка дойде да ми напомни чий ред е.

Тръснах глава, за да избистря разсъдъка си. После събрах полите на роклята си в ръце и тръгнах към Максън. Очите му отскочиха от Селест към мен и може би си въобразявах, но лицето му сякаш просветна.

— Привет, скъпа моя — поздрави ме мелодично принцът.

— Не си го и помисляй — предупредих го, а той само се изкиска и ми подаде ръка.

— Почакай малко. Шалът ти се е изкривил.

— Нищо чудно. — Проклетията беше толкова тежка, че се разместваше при всяка моя крачка.

— Така е по-добре — обяви той със закачлив тон.

— Теб пък се учудвам как не са те закачили на тавана като полилей — парирах веднага, сочейки с пръст лъскавите медали по гърдите му. Униформата му — доста сходна с тези на стражите, само че къде-къде по-елегантна, също беше окичена със златни джунджурии, а отгоре на всичко до хълбока му висеше сабя. Бяха се престарали малко.

— Очи в обектива, моля — инструктира ни фотографът. Вдигнах поглед, а насреща ми се мъдреше не само неговото лице, ами и гримираните физиономии на всички останали момичета. Нервите ми моментално се обтегнаха.

Избърсах потни длани в роклята си и въздъхнах.

— Не се притеснявай — прошепна ми Максън.

— Не ми е приятно толкова очи да се пулят в мен.

Той ме придърпа плътно до себе си и сложи ръка на кръста ми. Понечих да отстъпя назад, ала хватката му се оказа непоклатима.

— Просто ме гледай, сякаш не можеш да ме понасяш. — Присви очи с театрално изражение на ненавист, което мигновено ме развесели.

Светкавицата проблесна точно в този момент, улавяйки ухилените ни лица.

— Видя ли — каза Максън, — не беше болка за умиране.

— Май не. — Напрежението не ме пусна още няколко минути, в които фотографът раздаваше наставления, а Максън, разхлабил вече прегръдката, ме обърна с гръб към гърдите си.

— Отлично — похвали ни мъжът зад обектива. — Какво ще кажете за няколко кадъра на диванчето?

Поолекна ми при мисълта, че не остава още много, и се настаних до Максън, заемайки най-приветливата си поза. От време на време принцът ме сръчкваше с лакът или ме погъделичкваше, а усмивката ми растеше ли, растеше, докато накрая не прерасна в смях. Силно се надявах фотографът да подбира моментите, в които лицето ми не беше разкривено от хилене, в противен случай резултатът щеше да е пълно бедствие.

С ъгълчето на окото си забелязах нечия махаща ръка, а след секунда и Максън се обърна в същата посока. Отстрани на снимачната площадка стърчеше костюмиран мъж, който очевидно държеше спешно да говори с принца. Максън кимна, но непознатият се поколеба, хвърляйки многозначителен поглед към мен, явно несклонен да води разговор в мое присъствие.

— Няма проблем — увери го Максън и мъжът дойде да коленичи пред него.

— Бунтовническо нападение в Мидстън, Ваше Величество — съобщи той. Максън въздъхна и оброни изтощено глава. — Опожарили са няколко декара посеви и са избили поне десетина души.

— Къде в Мидстън?

— Западната част, Ваше Величество, в близост до границата.

Максън кимна бавно и сякаш причисли новото сведение към картотеката в главата си.

— Какво каза баща ми?

— Всъщност, сър, кралят иска да чуе вашия план на действие.

Максън като че ли се постресна за част от секундата, но бързо се окопити.

— Разположете войски в югоизточните покрайнини на Сота и по целия периметър на Таминс. Не ги изпращайте чак до северната граница на Мидстън, защото ще е загуба на време. Нека пресрещнат вражеския отряд.

Пратеникът стана и се поклони.

— Отлична стратегия, сър. — Както внезапно се беше появил, така и изчезна.

Знаех, че трябва да продължим със снимките, но Максън видимо беше загубил интерес.

— Добре ли си? — загрижих се.

Той кимна мрачно.

— Мисля си колко хора са загубили живота си.

— Май е най-добре да прекратим фотосесията — предложих аз.

Принцът поклати глава, изпъна гръб и се усмихна, поставяйки ръката ми в своята.

— Едно от най-важните умения в работата ми е способността да изглеждаш спокоен, когато в главата ти цари пълен смут. Моля те, Америка, усмихни се и ти.

Възвърнах си гордата осанка и се усмихнах сдържано на обектива. Докато фотографът щракаше, Максън стисна силно ръката ми, а аз му отвърнах със същото. В онзи момент почувствах истинска, дълбока връзка с него.

— Много ви благодаря. Следващата, моля — провикна се снимачът.

Дори като се изправихме, Максън не пусна ръката ми веднага.

— Умолявам те да не споделяш с никого. Важно е да запазим строга секретност.

— Разбира се.

Приближаващият тропот на женски токчета ми напомни, че не бяхме сами, но нямах желание да си тръгвам. Той стисна ръката ми за последно и я пусна, а докато се отдалечавах, в съзнанието ми се зареяха трепетни мисли. Радваше ме фактът, че Максън ми бе поверил толкова сериозна тайна; че за момент се бяхме почувствали сами. После обаче се замислих за бунтовниците и за това как кралят обикновено бързаше да осъди ударите им срещу държавата, а сега от мен се очакваше да не издавам и дума. Нещо не се връзваше.

— Джанел, скъпа моя — поздрави следващото момиче Максън. Шаблонната му любезност ме накара да се усмихна мъничко. Понижи гласа си, но все пак го чух да казва: — Преди да ми се е изплъзнало от ума, свободна ли сте този следобед?

Нещо се сви в стомаха ми. Позакъснели нерви, казах си.

 

 

— Сигурно е направила някоя дивотия — настояваше Ейми.

— Не останах с такова впечатление от разказа й — отрече Крис.

Тюздей я подръпна за ръката.

— Та какво точно ти е разказала?

Бяха изпратили Джанел вкъщи.

Трябваше хубаво да разнищим повода за тази дисквалификация, понеже беше първата единична и непредшествана от нарушение на правилата. Не беше част от масово изселване въз основа на първосигнални впечатления, нито пък последствие от самоунищожително поведение, породено от страхова невроза. Беше сгафила някъде и всички искахме да разберем къде точно.

Крис, чиято стая се намираше срещу тази на Джанел, я беше видяла да се прибира и единствена бе разговаряла с нея преди напускането й. Тя въздъхна и подхвана историята за трети път.

— Двамата с Максън отидоха на лов — не че не го знаехте — усети се Крис и си повя с ръка, сякаш се опитваше да прочисти съзнанието си. Срещата на Джанел беше станала общо достояние. Сама беше разгласила новината след вчерашната фотосесия.

— Това беше втората й среща с принца. Досега е единствената с тази привилегия — поясни Бариел.

— Друг път — измърморих под носа си. Няколко глави се обърнаха любопитно в моя посока. Да не би да лъжех? Джанел беше единствената, излизала на две срещи с принца, освен мен. Не че си водех сметка.

Крис продължи.

— Като се върна, плачеше. Попитах я какво има, а тя ми отговори, че си тръгвала по нареждане на Максън. Прегърнах я, защото ми домъчня за нея, и се поинтересувах какво е станало. Тя обаче отказа да разкрие. Не ми е ясно защо. Дали пък не забраняват на изгонените да обсъждат обстоятелствата покрай дисквалификациите си?

— Не съм видяла подобно нещо в правилника — каза Тюздей.

— И на мен никой нищо не ми е споменавал — присъедини се Ейми, а след нея още няколко момичета потвърдиха.

— А после какво ти каза? — пришпори я Селест.

Крис въздъхна за пореден път.

— Каза да внимавам какво говоря. После се дръпна от мен и затръшна вратата в лицето ми.

Слушателките притихнаха умислено.

— Сигурно го е обидила по някакъв начин — предложи Илейна.

— Е, ако това е причината, значи не е справедливо, все пак Максън призна, че някоя от нас го е обидила още при първата им среща — възропта Селест.

Момичетата се заоглеждаха една друга в търсене на черната овца, вероятно с цел да подсигурят и на нея — тоест на мен — билет за вкъщи. Хвърлих един разтревожен поглед на Марли и тя моментално ми се притече на помощ.

— Може пък да се е изказала непатриотично. Да е оплюла политиката на страната ни например?

Бариел изцъка с език.

— Моля ти се. Колко скучна трябва да е била срещата им, че да прибегнат до политически теми? Изобщо, има ли някоя от вас, която да е обсъждала управлението на страната с Максън?

Никой не се обади.

— Така си и мислех — заяви Бариел. — Максън не си търси сътрудник, а съпруга.

— Не смяташ ли, че го подценяваш леко? — възрази Крис. — Толкова ли не ти се вярва, че си търси жена със собствено мнение?

Селест отметна глава назад и прихна в смях.

— Максън и сам се справя с държавните въпроси. Все пак цял живот го подготвят за трона. Освен това си има един куп съветници, така че за какво му е притрябвала жена с идеи? Мен ако питате, най-добре се научете как да държите езика зад зъбите си. Поне докато не минете под венчило.

Бариел се присламчи до Селест.

— Което просто няма да се случи.

— Именно — потвърди Селест с лукава усмивка. — Защо му е на принца да се жени за някаква си треторазредна дървена философка, когато може да си избере чистокръвна Двойка?

— Ей! — засегна се Тюздей. — За ваше сведение, Максън не се интересува от коя каста сме.

— Разбира се, че се интересува — отвърна Селест, сякаш говореше на дете. — Защо според теб вече не останаха Петици?

— Ето ме на̀ — вдигнах ръка аз. — Така че май не си толкова наясно, колкото си мислиш.

— А, виж ти, девойката с голямата уста — отчете ме подигравателно Селест.

Свих юмрук, чудейки се дали си струва да я фрасна. Дали точно това не целеше? Но още преди да съм взела решение, Силвия влетя в стаята.

— Пристигна пощата, дами! — обяви жизнерадостно и напрежението тутакси се изпари.

Всички отправихме нетърпеливи погледи към безценния й товар. Бяхме прекарали почти две седмици в двореца, и като изключим кореспонденцията от втория ден, това беше първият ни истински контакт със семействата.

— Да видим — провлече Силвия, преравяйки купчинката писма в пълно неведение, че най-случайно бе прекъснала голям скандал. — Лейди Тайни? — Повика тя, оглеждайки стаята.

Тайни вдигна ръка и отиде до нея.

— Лейди Елизабет? Лейди Америка?

Директно хукнах и грабнах писмото от ръцете й. Умирах си за няколко реда от семейството ми. Веднага щом се докопах до ценната пратка, намерих уединено ъгълче, в което да се отдам на четенето.

„Скъпа Америка,

Нямам търпение да дойде петък. Не мога да повярвам, че ще говориш със самия Гаврил Фадей! Целият късмет се е паднал на теб.“

Само дето хич не се чувствах късметлийка. Утре вечер Гаврил щеше да ни върти на шиш пред камерите, а дори не знаех за какви въпроси да се подготвя. Повече от сигурна бях, че здравата ще оплета конците.

„Ще се радвам да чуя гласа ти отново. Липсва ми песента ти вкъщи. Мама не пее и е толкова тихо, откакто те няма. Ще ми помахаш ли от екрана? Как върви състезанието? Завърза ли много приятелства? Говорила ли си с момичетата, които напуснаха? Мама все разправя, че сега и да загубиш, не е страшно. Половината от бившите претендентки вече са сгодени за синовете на кметове и други величия. Разправя, че лесно ще си намериш съпруг, макар и да не е Максън. Джерад се надява да се омъжиш за баскетболист, вместо за някакъв си скучен принц. Ама какво знаят те? Максън е страхотен!

Целуна ли го вече?“

Да съм го целунала? Току-що се бяхме запознали. Пък и защо му е на Максън да целува точно мен?

„Обзалагам се, че е най-добрият целувач на света. Та нали е принц — задължително е! Имам още много да ти разказвам, но мама ме праща да рисувам. Моля те, пиши ми скоро. Чакам дълго писмо! С купища подробности!

Обичам те! Всички те обичаме.

Мей“

Значи, елиминираните момичета вече ги разграбваха разни богаташчета. Не знаех, че да си отритната от бъдещия крал, те прави предпочитана марка. Обходих стаята, размишлявайки върху думите на Мей.

Имах нужда от малко просветление. Чудех се къде ли бе сбъркала Джанел и дали Максън си е уредил поредната среща за тази вечер. Трябваше да го видя.

Мислите ми се прескачаха една друга, търсейки начин да ми подсигурят малко време с него. Докато умувах, очите ми шареха по хартията в ръцете ми.

Втората страница от писмото на Мей беше почти празна. Както се шляех из салона, откъснах парче от нея. Някои от момичетата още се ровеха из листовете, а други вече разгласяваха наученото. След една пълна обиколка спрях до книгата за гости на Дамския салон и взех химикалката.

„Ваше Височество…

Подръпвам ухо. Вие изберете кога.“

Излязох от салона, уж ми се беше доходило до тоалетната, и огледах коридора. Нямаше никого. Почаках на място, докато не видях една прислужничка да се задава откъм ъгъла с поднос за чай в ръце.

— Извинете? — привиках я тихичко. В просторните помещения шумовете кънтяха като в пещера.

Момичето се отзова покорно и направи реверанс.

— Да, госпожице?

— Случайно да носите този чай на принца?

Тя се усмихна.

— Да, госпожице.

— Бихте ли му отнесла и това? — Показах й сгънатата бележка.

— Разбира се, госпожице!

Тя пое листчето и продължи по пътя си с още по-оживена крачка. Несъмнено щеше да прочете посланието още свиеше ли зад ъгъла, но едва ли щеше да го разшифрова.

Коридорите на двореца бяха пленителни; всеки един от тях поотделно беше толкова богато украсен, колкото цялата ни къща не беше. Тапетите, огледалата с позлатени рамки, великанските вази със свежи цветя — прелестни. Килимите бяха меки и живописни, прозорците лъщяха от чистота, а картините по стените очароваха с изяществото си.

Някои от тях разпознах като творби на прочути художници — Ван Гот, Пикасо, а други виждах за пръв път. Наред с платната бяха закачени и рамкирани фотографии на познати сгради. Имаше го дори легендарния Бял дом. Ако съдех по тези снимки и прочетеното в онзи вехт учебник по история, дворецът го превъзхождаше по размери и лукс, но все пак ми се искаше да го бях видяла с очите си.

Продължих още малко по-надолу и погледът ми се спря върху портрет на кралското семейство. Изглеждаше старичък — Максън още беше по-нисък от майка си. В наши дни стърчеше много над нея.

По време на престоя ми в замъка ги бях засичала заедно само на вечеря и пред камерите на Илейски осведомителен бюлетин. Дали не бяха по-саможиви хора? Дали не ги тормозеше присъствието на толкова млади момичета в дома им? Само кръвните връзки и чувството за дълг ли ги задържаха тук? Не знаех как да гледам на това невидимо семейство.

— Америка?

Обърнах се, като чух името си. Максън търчеше към мен по коридора.

Имах чувството, че го виждах за пръв път.

Неизменното сако го нямаше и ръкавите на бялата му риза бяха навити нагоре. От шията му висеше разхлабена синя вратовръзка, а вечно загладената му назад коса сега подскачаше заедно с него. В ярък контраст с мъжа в униформата от вчера, този Максън имаше някак момчешко, по-земно излъчване.

Замръзнах на място. Той ме достигна и ме сграбчи за китките.

— Добре ли си? Какво се е случило? — изстреля.

Какво се е случило ли?

— Нищо. Добре съм — отвърнах аз. Явно беше сдържал дъха си, защото сега го отпусна облекчено.

— Слава богу. Като получих бележката, реших, че ти е прилошало или че нещо е сполетяло семейството ти.

— О! Не, няма такова нещо. Максън, съжалявам. Знаех си, че идеята е глупава. Просто нямах представа дали ще дойдеш на вечеря, а исках да те видя.

— Е, казвай тогава — подкани ме той. Продължаваше да ме оглежда със сбърчено чело, сякаш се уверяваше, че всичко ми е наред.

— Нищо. Просто исках да те видя.

Максън отново притаи дъх. Вгледа се в очите ми с леко изумление.

— Просто си искала да ме видиш? — Изглеждаше приятно изненадан.

— Не се вълнувай толкова. Приятелите обикновено прекарват време заедно. — Тонът ми добави към изреченото едно „то се знае“.

— Аха, сърдиш ми се, понеже седмицата ми беше толкова натоварена, че не можах да ти обърна внимание. Не съм искал да навредя на приятелството ни, Америка. — Деловият Максън се беше върнал.

— Не, не ти се сърдя. Просто ти се обяснявам. Май и в момента си затрупан с работа. Връщай се и ме намери, като се освободиш. — Чак сега забелязвах, че още не е пуснал китките ми.

— Всъщност имаш ли нещо против да поостана още пет минутки? Горе планират бюджета, а тези събрания ме отегчават до смърт. — Без да чака отговор, Максън ме завлачи надолу по коридора към малък плюшен диван, разположен под един от прозорците, успявайки да ме разсмее. — Какво смешно видя?

— Теб — отвърнах ухилено. — Голям си образ, като недоволстваш от работата си. Какво им е страшното на тези събрания?

— О, Америка! — заоплаква се, обръщайки лице към мен. — Всички си гонят опашките. Баща ми има подход в укротяването на съветниците, но е изключително трудно да тласнеш комисиите в дадена посока. Майка ми вечно тормози татко да влива повече средства в училищната система — теорията й е, че колкото по-образован е народът, толкова по-малка е престъпността, и съм напълно съгласен с нея, само че той не е достатъчно настоятелен и все не успява да издейства пренасочването на субсидии. Направо е вбесяващо! А аз още съм никой, така че мнението ми редовно се пренебрегва. — Максън опря лакти в коленете си, отпускайки глава в дланите си. Имаше грохнал вид.

Беше ми се отворил малък прозорец към света на Максън, но картинката продължаваше да е крайно необяснима. Как така отнемаха правото на глас на бъдещия си суверен?

— Съжалявам да го чуя. Но гледай от хубавата страна на нещата — скоро ти ще имаш последната дума. — Потупах гърба му насърчително.

— Знам. Все си го повтарям. Но се чувствам толкова безсилен, когато не се вслушват в съветите ми. — Говореше към килима и ми беше малко трудно да чувам гласа му.

— Е, не се отчайвай. Майката ти е на пръв път, но реформата в образованието сама по себе си няма да постигне нищо.

Максън вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш? — Въпросът му прозвуча почти обвинително. И с право. Беше ми споделил за една от каузите си, а аз я бях потъпкала в прахта. Опитах да посмекча изказването си.

— Ами това, че при съпоставка с печените преподаватели, които отговарят за вас, големците, образователната база на Шестиците и Седмиците е пълна гавра. Струва ми се, че ниските касти ще имат огромна полза от по-квалифицирани учители и по-добри училища. А за Осмиците какво да кажем? Нали именно тяхната каста е отговорна за повечето престъпления в страна ни? Защо — защото не получават никакво образование. Все си мисля, че ако държавата им обръщаше малко повечко внимание, нямаше да прибягват до злодеяния. Освен това… — Млъкнах. Не знаех дали момче, израснало в разкош, бе способно да проумее идеята ми. — Чувствал ли си някога глад, Максън? Не къркоренето на корема преди вечеря, а истински глад? Ако в дома ти нямаше и трошица храна, нито за теб, нито за родителите ти, и знаеше, че задигнеш ли от хората, изяждащи повече на ден, отколкото ти за целия си живот, ще утолиш глада си… как би постъпил? Ако семейството ти разчиташе на теб, какво не би сторил, за да го спасиш?

Той се умисли мълчаливо. И преди — в разговора ни за прислужничките по време на бунтовническото нападение — бяхме зачеквали темата за огромната пропаст между кастите ни. Въпросът беше крайно спорен и си пролича, че не му се подхваща.

— Америка, не твърдя, че няма бедстващи хора, но кражбата е…

— Затвори очи, Максън.

— Моля?

— Затвори очи.

Той се намуси, но все пак изпълни нареждането ми. Почаках го да отпусне лицето си и чак тогава продумах.

— Някъде в този дворец е жената, която ще вземеш за своя съпруга.

Краищата на устните му потрепнаха в прелюдия към обнадеждена усмивка.

— Вероятно още нямаш избраница, но представи си момичетата в салона. Извикай образа на онази, която най-много те обича. На твоята „скъпа“.

Беше отпуснал ръка върху дивана, точно до моята, и пръстите му мимолетно докоснаха моите. Допирът ме стресна.

— Извинявай — промърмори той, отпращайки ми гузен поглед.

— Не ми посягай, моля!

Той се засмя и поприбра ръцете си.

— Представи си, значи, че това момиче се осланя на теб. Иска да я обичаш и да я накараш да забрави за Избора. Да й докажеш, че дори да беше обиколил цялата страна, чукайки от врата на врата, пак нея щеше да избереш. Че тя е жената на живота ти.

Обнадеждената усмивка започна да посърва. Още по-лошо — трансформира се в мрачна гримаса.

— Разчита на грижите и закрилата ти. А стигне ли се дотам, че останете и без залък хляб, и празният й стомах така къркори, че не ти дава мира нощем…

— Спри! — Максън скочи на крака. Отиде до отсрещната страна и остана там с гръб към мен.

Налегна ме чувство за вина. Не бях очаквала така да се разстрои.

— Извинявай — прошепнах.

Той кимна, но не обърна лице към мен. Очите му се взираха още момент в стената, а като намериха моите, прочетох в тях тъга и почуда.

— Наистина ли е толкова страшно? — попита ме.

— Кое?

— Ами… наистина ли гладуват хората?

— Максън, виж…

— Не ми спестявай истината. — Лицето му придоби решително изражение.

— Да. Гладуват. В някои семейства хората отстъпват дневната си дажба на децата или по-малките си братя и сестри. Бичуваха едно момче насред градския площад, защото откраднало храна. Понякога отчаянието те подтиква към безумни постъпки.

— Момче? На колко години?

— На девет — потреперих аз. Още ме измъчваше споменът за белезите по тясното гръбче на Джеръми. Максън размърда плещи, сякаш и той самият изживяваше ужаса му.

— А ти… — прокашля се — … ти някога гладувала ли си?

Сведох глава, което моментално ме издаде, но нямах никакво желание да говоря по този въпрос.

— Жестоко ли?

— Максън, само ще те натъжа допълнително.

— Най-вероятно — кимна мрачно той. — Но ми отваряш очите за неведението, в което съм живял. Моля те.

Въздъхнах тежко.

— Имали сме много лоши моменти. Налагало ни се е да спрем електричеството, за да останат пари за храна. Най-ужасно беше преди една Коледа. Замръзвахме от студ и бяхме навлекли всичките си дрехи, а от устите ни излизаше пара. Мей не проумяваше защо не си разменяхме подаръци. В дома ни никога няма остатъци след хранене. Все някой ги дояжда.

Докато разказвах, лицето му побледняваше все повече, а не исках да го докарвам до сълзи. Трябваше да обърна нещата, да ги представя в по-позитивна светлина.

— Сигурна съм, че чековете от последните седмици са били от огромна полза и семейството ми съвестно разпределя парите. Вероятно са поспестили доста, така че да им стигнат за дълго време напред. Много ни помогна, Максън. — Опитах да го разведря с усмивка, но изражението му не потрепна.

— Господи. Като ми каза, че си дошла заради храната, май не си се шегувала, а? — попита той, поклащайки огорчено глава.

— Максън, сериозно ти говоря, напоследък се справяме доста добре. Знай, че… — Не можах да довърша изречението си.

Максън стана и ме целуна по челото.

— Ще се видим на вечеря.

Видях го да затяга вратовръзката си, докато се отдалечаваше.