Кийра Кас
Изборът (13)

Тринайсета глава

В общи линии не ми остана много време за срам и тревоги. Когато моите прислужнички ме облякоха най-безгрижно на следващата сутрин, допуснах, че не ми е било отказано присъствие в трапезарията. Максън демонстрираше неочаквано милосърдие, позволявайки ми да се храня с останалите: отпускаше ми един вид прощална закуска, последни мигове в красивото обкръжение на избраните.

Почти приключвах със сутрешното угощение, когато Крис най-накрая събра куража да ме разпита за срещата ми с принца.

— Е, как мина? — отправи ми въпроса си тихо, както предполагаше етикетът на трапезата. Само че тези, макар и недраматични думички възбудиха интереса на всичките ни достатъчно близкостоящи съседки и ги накараха да наострят уши.

Поех си дълбоко въздух.

— Неописуемо.

Момичетата се спогледаха, очевидно жадни за подробности.

— Как се държа той? — не се стърпя Тайни.

— Ъмм. — Добре обмислих следващите си думи. — По неочакван начин.

Този път по протежение на цялата маса се разнесоха тихички шушукания.

— Нарочно ли си толкова потайна? — намеси се Зои. — Много подло, ако питаш мен.

Поклатих глава. Как можех да им обясня?

— Не е нарочно, просто…

Инквизицията ми се размина благодарение на смайващите звуци, които проехтяха откъм коридора.

Крясъците бяха странно явление тук. През краткия си престой в двореца не бях чула и един звук, който можеше да се опише като силен. Пък и откривах някаква мелодичност в тропота на ботушите на стражите по мраморния под, в отварянето и затварянето на масивните врати или в издрънчаването на вилиците по чиниите. Настъпи невиждана суматоха.

Кралското семейство като че ли си обясни причината за хаоса преди всички нас.

— Бързо в дъното на залата, дами! — провикна се крал Кларксън и хукна към прозореца.

Озадачени, но автоматично готови да се подчинят, момичетата мудно се отправиха към главната маса. Кралят спусна плътна щора, която определено не пазеше единствено от слънчевите лъчи. Беше метална и падна с остро скрибуцане. Максън се втурна да спусне и съседната. Кралицата полетя грациозно и се погрижи за следващата.

Тумбата стражи най-накрая стигна до трапезарията. Видях как няколко заеха позиция пред салона малко преди останалите да хлопнат великанските врати и да ги залостят от вътрешна страна.

— Проникнаха отвъд крепостните стени, Ваше Величество, но засега ги удържаме. Трябва да изведем дамите, но схватката е в опасна близост и…

— Разбирам, Марксън — умишлено го прекъсна кралят.

Толкова ми трябваше, за да осмисля случващото се. На територията на двореца бяха нахлули бунтовници.

Нещо ми бе подсказвало, че рано или късно ще се стигне дотам. Цял куп гости, трескава подготовка… така се случваха пропуските в протокола за сигурност. И дори настъплението зад стените на двореца да беше трудна задача, все пак възникваха благоприятни условия за размирици. В основата си Изборът не се нравеше на доста хора. Несъмнено бунтовниците го проклинаха наравно с всичко останало в кралство Илеа.

Но каквито и да бяха възгледите им, нямах намерение да се предам току-така.

Избутах стола си толкова рязко, че се прекатури назад, и се втурнах да спускам металната щора на най-близкия прозорец. Още няколко осъзнали се момичета последваха примера ми.

Спускането беше лесно, но закрепването в това положение се оказа по-голямо предизвикателство. Тъкмо бях съумяла да плъзна резето на място, когато нещо се разби в металната плоскост от външната страна. Така се уплаших, че пищейки, залитнах назад, препънах се в обърнатия стол и се строполих на пода.

Максън се отзова незабавно.

— Ранена ли си?

Поогледах се набързо. Освен натъртване на хълбока и здраво сплашване, други поражения май нямаше.

— Не, добре съм.

— Бягай в онзи край на стаята. Веднага! — разпореди се принцът, докато ме вдигаше от земята. Той самият се разтърча из салона, пращайки още няколко сковани от ужас момичета на по-безопасно място.

Подчиних се и хукнах към дъното на трапезарията и скупчените на групички жени. Някои плачеха; други се пулеха незрящо, изпаднали в шок. Тайни беше припаднала. Най-успокояващият елемент в цялата сцена беше крал Кларксън, който говореше съсредоточено на един от стражите в отсрещния ъгъл — достатъчно далече, за да не чуват момичетата. С едната си ръка беше прегърнал закрилнически кралицата, която стоеше мирно до него, видимо запазила присъствие на духа.

Колко ли нападения беше преживяла вече? Според новините се случваха по няколко пъти годишно. Сигурно й костваше много. Перспективата за нея, за съпруга й… и за единствения й син се смрачаваше все повече и повече. Без съмнение, идеше и денят, в който бунтовниците щяха да случат на подходящия за целите си момент. При все това дамата стоеше с гордо вдигната глава, а благото й лице излъчваше спокойствие.

Погледът ми се прехвърли към момичетата. Притежаваше ли някоя от тях хладнокръвието, необходимо на една кралица? Тайни продължаваше да лежи в несвяст. Селест и Бариел си приказваха. Познавах лицето на Селест в покой, а сега определено беше различно. Въпреки това, в сравнение с останалите, тя умееше да прикрива емоциите си. Някои бяха на прага на истерия и хленчеха свити на топка. Други пък бяха блокирали съзнанието си, откъсвайки се от опасната реалност. Оглеждаха се безизразно и кълчеха ръце, чакайки някой да ги спаси.

По бузите на Марли се стичаха вадички сълзи, но поне беше запазила самообладание. Сграбчих я за ръката и я изправих.

— Подсуши си очите и стой на крака — изръмжах в ухото й.

— Моля? — изписука тя.

— Имай ми доверие.

Марли избърса страни с крайчеца на роклята си и поизопна гръб. Пипна тук-там лицето си, вероятно за да провери дали не се е размазал гримът й. После се обърна към мен, търсейки одобрение.

— Това вече е друго нещо. Извинявай, задето те нахоках, но ще трябва да ми се довериш за момент, става ли? — Гузно ми беше, че й се развиках насред целия този смут, но на всяка цена я исках със самоконтрола на кралица Амбърли. Несъмнено Максън търсеше тази черта у бъдещата си съпруга, а Марли заслужаваше да спечели.

Приятелката ми кимна.

— Не се извинявай, права си. Така де, опасността премина, поне засега. Нямам причина да се тревожа.

В отговор й кимнах одобрително, макар и на сто процента да грешеше. Опасността не беше преминала.

Стражите стояха в бойна готовност до солидните порти, а метежниците продължаваха да обстрелват стената и прозорците с тежките си боеприпаси. Наоколо не се виждаше часовник. Нямах представа от колко време се вихри офанзивата им, а това допълнително ме обезпокояваше. Как щяхме да разберем, ако успееха да проникнат в двореца? Дали щеше да е чак като похлопат на вратата? Нима беше изключено вече да са нахлули без наше знание?

Напрежението ме съсипваше. Вперих поглед във ваза с кичести цветя — неизвестно какви — и загризах един от съвършено лакираните си нокти. Реших да се преструвам, че ароматната аранжировка е центърът на света ми.

След като обиколи повечето момичета, Максън намина да провери и моето състояние. Изправи се от едната ми страна и също загледа пъстрия букет. И двамата не знаехме как да подхванем разговора.

— Как се чувстваш? — обади се пръв той.

— Добре съм — прошепнах аз.

Той помълча още секунда.

— Не ми изглеждаш добре.

— Какво ще се случи с прислужничките ми? — зададох му най-глождещия ме въпрос. Знаех, че аз самата съм в безопасност. За тях обаче не бях сигурна. Ами ако нахълтвайки в двореца, бунтовниците спипаха някоя от трите?

— Прислужничките ти? — учуди се той, а тонът му намекваше, че си има работа с кръгъл идиот.

— Добре ме чу — прислужничките ми. — Погледнах го право в очите, та дано се засрами от факта, че само каймакът на обитаващите замъка се намираше на защитено място. Усещах паренето на сълзи. Не исках да излизат на бял свят, затова задишах учестено, мъчейки се да охладя страстите си.

Той отвърна на съсредоточения ми поглед и като че ли го споходи прозрението, че момичето пред него стоеше едва едно стъпало над прислугата. Не ме тревожеше фактът, че можех да съм на тяхно място, но нима не беше парадоксално, че някаква си томбола обуславяше главнята разлика между мен и Ан например?

— Убеден съм, че са намерили укритие. Прислугата разполага със свои скривалища. А и стражите имат нареждане експедитивно да вдигат тревога из целия дворец. Били са предупредени за опасността. По принцип разполагаме с алармена система, но при последния щурм размирниците й видяха сметката. Служителите ни се опитваха да я ремонтират, но… — Максън въздъхна тежко.

Забих очи в пода, стремейки се да укротя паническите си мисли. — Америка — подхвана пак състрадателно.

Обърнах лице към него.

— Всичко е наред. Бунтовниците нямаха добра организация, а и пребиваващите в двореца знаят как да се държат при критични обстоятелства.

Кимнах. Помълчахме известно време и усетих, че принцът се кани да продължи с обиколката си.

— Максън — привиках го шепнешком.

Той се обърна, донякъде изненадан от фамилиарния ми тон.

— Позволи ми да ти обясня за снощи. Когато дойдоха вкъщи да ме подготвят за Избора, един държавен служител ме предупреди да не ти отказвам нищо. Каквото и да било. При никакви обстоятелства.

Принцът се втрещи.

— Моля?

— Остави ме с впечатлението, че имаш право да поискаш… сещаш се какво. А и ти сам ми каза, че не си общувал с много жени. Пък след осемнайсетгодишна възраст… Отгоре на всичко изгони операторите. Просто ме поуплаши с близостта си.

Максън поклати глава, мъчейки се да асимилира информацията. По чертите на вечно спокойното му лице сега се преследваха унижение, гняв и недоумение.

— Всички ли са получили такъв инструктаж? — попита с потресен глас.

— Не знам. Едва ли на много от претендентките им е било необходимо подобно назидание. Сигурно ги сърбят ръцете да ти налетят — отбелязах, кимвайки с глава към скупчените момичета.

Той се изкикоти мрачно.

— За разлика от твоя милост. Ти предпочете просто да ме сриташ в слабините, нали така?

— Уцелих те по бедрото!

— О, моля ти се. Кой се възстановява толкова време след ритник в бедрото? — контрираме скептично Максън.

Напуши ме смях. За радост, и той се присъедини. В този момент поредната буца се разби в един от прозорците и двамата мигновено млъкнахме. Като че ли бях забравила къде се намирах. Нужна ми беше обаче още една доза забрава. Само така можех да запазя разума си.

— Е, как ти понася цяла стая с циврещи жени? — попитах шеговито.

В изражението му се прокрадна комично смущение.

— За пръв път ме сполетява подобно изпитание! — изшушука напрегнато Негово Височество. — Да знаех само как да го преодолея!

И този мъж щеше да управлява страната ни: господинчото, който изпадаше в непригодност при вида на сълзи. Ама че смехория!

— Пробвай да ги потупаш по гърба или рамото и да ги увериш, че всичко ще се нареди. В повечето случаи ридаещите девойки не очакват от теб да решиш проблемите им, а просто да ги поутешаваш — посъветвах го аз.

— Наистина ли?

— В общи линии.

— Не ми се вярва да е толкова елементарно — усъмни се в моята безкористност принцът.

— Казах в повечето случаи, невинаги. Но предполагам рецептата ще подейства на доста от нашите девойки.

Той изсумтя.

— Аз пък не съм толкова уверен. Две вече ми отправиха въпроса дали ще ги оставя да си тръгнат, ако оцелеем.

— Нали уж нямаше такъв шанс. — Но защо въобще се изненадвах? Щом ми беше разрешил да се позадържа в двореца като негова довереница, едва ли береше грижа за формалностите около играта. — И какво?

— Ще ги пусна, какво друго? Не са ми затворнички.

— Може пък да размислят — предложих насърчително.

— Може — той направи кратка пауза. — Ами ти? Изплаши ли се достатъчно, че да си плюеш на петите? — Подпита ме с лека закачка в гласа.

— Откровено казано, бях убедена, че още след закуска ще ме изпроводиш у дома — признах си аз.

— Откровено казано, мина ми през ума.

Разменихме си плахи усмивки. Приятелството ни — ако можех да го нарека така — си имаше своите неловки и мъчни моменти, но поне се градеше на двустранна прямота.

— Не отговори на въпроса ми. Иска ли ти се да си тръгнеш?

Поредното „нещо“ уцели стената и идеята внезапно ми се стори крайно примамлива. Най-свирепата атака, която бях претърпявала вкъщи, беше от страна на Джерад, който се опитваше да открадне храната ми. Останалите претендентки ме ненавиждаха, официалните тоалети ме задушаваха, отвън напираше недоброжелателна тълпа, и изобщо цялата ситуация си беше мъчителна. Но пък го правех заради семейството си и удоволствието да си с пълен тумбак. Освен това сега донякъде съчувствах на Максън, след като си бях извоювала известна свобода. А кой знаеше — можеше да имам пръст в избора на следващата принцеса.

Погледнах го в очите.

— Ако ти няма да ме гониш, и аз няма да подавам оставка.

Той се усмихна.

— Прекрасно. И бездруго държа да ме просветлиш за още някой и друг трик като онзи с тупането на гърбове.

Отвърнах на усмивката му. Вярно, всичко беше с краката нагоре, но пък можеше и нещо добро да излезе от цялата тази каша.

— Америка, мога ли да те помоля за една услуга?

Кимнах.

— Всички си мислят, че снощи сме прекарали доста време заедно. Ако любопитстват, би ли им обяснила, че не съм… че не бих…

— Дадено. И наистина съжалявам за всичко.

— Трябваше да се досетя, че ако някое момиче ще проявява неподчинение, това ще си ти.

Няколко тежки предмета удариха стената наведнъж и в трапезарията прокънтяха женски писъци.

— Кои са онези долу? Какво искат? — попитах аз.

— Бунтовниците ли?

— Да.

— Зависи към кого ще отправиш въпроса си. И за коя групировка става дума — обясни той.

— Искаш да кажеш, че са повече от една? — това влошаваше допълнително ситуацията. Ако настоящата атака беше дело на една-единствена фракция, какво щяха да постигнат две или повече в съюз? Стори ми се крайно несправедливо, че ни бяха държали в неведение толкова време. По моему бунтовникът си беше бунтовник, а сега Максън ми заявяваше, че някои са по-опасни от другите. — Колко са на брой?

— В общи линии се делят на две: Северняци и Южняци. Северняците нападат доста по-често. По-близо са ни. Заселили са се в дъждовните покрайнини на Лайкли, недалеч от Белингам. На няколко километра северно от тук. Никой друг не иска да живее в оная пустош — останали са само руини, затова са я превърнали в свой дом, макар че, мен ако питаш, водят номадски живот. Това за скитничеството е моя си теория, която няма много привърженици. Въпросът е, че голям процент от щурмовете им са неуспешни, а колкото пъти са прониквали в двореца, последиците са били… маловажни. По моя преценка тези отвън са Северняци — надвика врявата Максън.

— Защо така смяташ? По какво ги различаваш от Южняците?

Принцът като че ли се подвоуми дали е редно да споделя с мен подобна информация. Огледа се наоколо, за да се увери, че никой не следи разговора ни. Аз също се поозърнах и забелязах, че няколко души ни наблюдаваха. Селест например като че ли се опитваше да ме запали с поглед. Бързо отместих очи от нея. Да, имахме си съзерцатели, но поне бяха далече, за да дават ухо. Когато и Максън стигна до същото заключение, се приведе към мен и ми прошепна:

— Техните нападения са значително по-смъртоносни…

Изтръпнах от ужас.

— Смъртоносни?

Той кимна.

— Ако съдя по разрушителната сила на атаките, бих им приписал една-две годишно. Всички в двореца се стремят да скрият от мен черната статистика, но аз не съм глупав. Южняците оставят трупове след себе си. Лошото е, че трудно различаваме едната от другата групировка — членовете и на двете са дрипави, обикновено мъже, хилави, но силни, и поне доколкото знаем, не носят отличителни нашивки. Затова научаваме в какво сме били въвлечени чак като направим разбор на последиците.

Огледах трапезарията. Мнозина ги грозеше опасност, в случай че Максън бъркаше и агресорите се окажеха Южняци. Мислите пак се върнаха към клетите ми прислужнички.

— Все още не мога да си го обясня. За какво се борят?

Максън сви рамене.

— По всичко личи, че Южняците целят преврат. Не знам от какви подбуди — вероятно негодуват, задето са отритнати и обречени на мизерия. Реално погледнато, не принадлежат дори към Осма каста, понеже не участват в обществената мрежа. Северняците обаче са пълна загадка за нас. Според баща ми просто се опитват да ни лазят по нервите, да пречат на управлението — само че на мен не ми се вярва. — За момент в очите му просветна гордост. — И по този въпрос съм си изградил своя теория.

— Ще ме огрее ли да я чуя?

Максън отново се поколеба. Този път обаче май не беше от опасения, че ще ме изплаши, а от страх, че няма да го приема на сериозно.

Пак се понаведе към ухото ми и прошепна:

— Струва ми се, че търсят нещо.

— Какво например? — озадачих се аз.

— Нямам представа. Но обстановката в двореца винаги е една и съща след нападение на Северняците. Понатупани, ранени или вързани стражи, но никога мъртви. Имам чувството, че просто не искат да им се пречкат. Макар че понякога взимат заложници, а това е обезпокояващо. А стаите — поне онези, до които си осигурят достъп, оставят в пълна неразбория. Изтръгнати чекмеджета, претърсени полици, вдигнати килими. Изпочупени вещи. Няма да повярваш колко фотоапарата съм сменил през годините.

— Фотоапарати ли?

— А, нищо особено — махна свенливо с ръка. — Просто обичам да правя снимки. Странното е, че след всичкото това ровене отмъкват малко неща. Естествено, баща ми оплюва тази теория. Какво биха издирвали тайфа неграмотни варвари? Но все си мисля, че нещо ни убягва.

Звучеше интригуващо. Ако аз бях бедна като църковна мишка и имах начин да се вмъкна в двореца, щях да изнеса всяко попаднало ми бижу, изобщо всичко, което можех да продам. Явно бунтовниците нахълтваха заради кауза, по-висша от политическата, и не се бореха само за оцеляването си.

— Струва ли ти се нелогично? — попита Максън, изтръгвайки ме от дълбокия размисъл.

— Нелогично — не. Объркващо по-скоро.

И двамата се усмихнахме по малко. Осъзнах, че ако човекът пред мен си беше просто Максън Шрийв, а не Максън, бъдещият крал на Илеа, щеше да е идеалният съсед, другарчето за раздумка.

Той се прокашля.

— Е, май е време да продължа с обиколката си.

— Да, вероятно доста госпожици се чудят какво толкова се бавиш.

— Добре тогава, друже, да имаш насоки коя заслужава вниманието ми първа?

Усмихнах се и погледах през рамо, за да се уверя, че личната ми фаворитка от кандидат принцесите се държи мъжки. Останах доволна.

— Виждаш ли онази блондинка с розовата рокля? Казва се Марли. Мило същество, дружелюбна, обича киното. Давай.

Максън се изкиска и тръгна в нейна посока.

 

 

Времето, прекарано в трапезарията, ми се стори цяла вечност, но всъщност стълкновението бе продължило малко повече от час. В крайна сметка се установи, че метежниците така и не бяха преодолели същинските стени на двореца, а само крепостните. Стражите не бяха открили стрелба по нападателите, докато не се бяха устремили към главната порта. Затова и офанзивата с тухли, извадени от стените на замъка, и развалена храна бе продължила толкова дълго.

Когато обаче двама смелчаци стигнали твърде близо до портата, стражите възпроизвели предупредителни изстрели и размирниците били отбой. Ако следвах логиката на Максън, явно си бяхме имали работа със Северняци.

Стражата ни задържа още малко в трапезарията, докато се изпълни обезопасителният обход на двореца. Когато се увериха в сигурността ни, бяхме разпуснати. Двете с Марли тръгнахме ръка за ръка към стаите си. Колкото и да се бях държала по време на обстрела с тухли, напрежението ме беше изтощило докрай и се радвах, че имаше с кого да го разсея.

— Дал ти е панталони, въпреки че загуби облога? — изненада се приятелката ми. Бързо-бързо бях отворила темата за Максън, нетърпелива да разбера как е протекъл разговорът им.

— Аха. Прояви похвално кавалерство.

— Благородно е подходил към победата си, прави му чест.

— Наистина благородно. Държи се галантно, дори да се отнесеш несправедливо с него. — Да го сриташ в кралските скъпоценности например.

— Какво имаш предвид?

— Нищо. — Не исках да се впускам в подробности по тази тема. — А вие двамцата за какво си говорихте одеве?

— Ами предложи ми да се срещнем тази седмица — изчерви се от скромност тя.

— Марли! Колко хубаво!

— Шшт! — поукроти ентусиазма ми, озъртайки се наоколо, макар че другите момичета вече бяха изкачили стълбището. — Не искам да се самозабравям.

Поумълчахме се за секунда, преди Марли да избухне в емоции.

— Кого заблуждавам? Ще се пръсна от вълнение! Дано не отлага много срещата ни.

— Щом вече те е поканил, едва ли ще се бави. Какво толкова — една държава има да управлява.

Тя се засмя.

— Още не мога да повярвам! Че е красавец, това се виждаше и по телевизията, но знае ли човек как ще се държи? Опасявах се, че ще е… някое префърцунено конте.

— Знам, и аз. Но всъщност е… — Какъв беше всъщност? Мъничко префърцунен, да, но не по онзи отблъскващ начин, който си бях представяла. Безспорно притежаваше царствена осанка и въпреки това беше някак… някак… — Нормален.

Марли обаче не ме гледаше. Беше се изгубила в блянове. Само се надявах представата, която си градеше за принца, да отговаряше на истината. А тя пък от своя страна да се окажеше момичето на мечтите му. Когато стигнахме стаята й, помахах за довиждане и продължих към своята.

Размишленията за Марли и Максън изхвърчаха от главата ми още с отварянето на вратата. Заварих Ан и Мери да клечат край рухналата Луси. Лицето й беше почервеняло от плакане; обичайните й нервни тикове се бяха разразили в мощно тресене.

— Успокой се, Луси, всичко е наред — шепнеше й Ан, милвайки рошавата й коса.

— Свърши се. Няма пострадали. В безопасност си вече, скъпа — мълвеше й Мери, държейки треперещата й ръка.

Бях си глътнала езика от шок. Психическият срив на Луси не беше гледка за моите очи. Заотстъпвах от стаята си, но Луси ме видя, преди да съм се изнизала.

— П-п-простете, лейди, лейди, лейди… — запелтечи горката. Другите вдигнаха тревожни лица към мен.

— Не се притеснявай. Добре ли си? — загрижих се, затваряйки вратата.

Луси се помъчи да навърже изречението си, но устните й не успяваха да оформят думи. Воплите и разтърсващите спазми владееха цялото й тяло.

— Ще се оправи, госпожице — отговори вместо нея Ан. — Обикновено са й нужни няколко часа, но поутихнат ли нещата, идва на себе си. Ако пристъпът не отшуми, ще я заведем в амбулаторното крило. — Ан сниши глас. — Само че Луси едва ли иска да се стига дотам. Сметнат ли те за негодна, заточват те в пералното помещение или в кухнята. А Луси харесва работата си на прислужница.

Позачудих се защо й беше на Ан да шепне. Все пак се бяхме скупчили край Луси и клетото момиче чуваше думите й, независимо от разклатеното си състояние.

— М-м-моля ви, госпожице. Не ис… не искам… не — напъна се тя.

— Спокойно. Никой няма да научи — уверих я. Вдигнах поглед към Ан и Мери. — Помогнете ми да я качим на леглото.

Трите лесно можехме да си разпределим теглото й, но нервните гърчове ни пречеха да хванем здраво ръцете и краката й. Доста усилия ни бяха нужни да я настаним удобно на леглото. Пъхнахме я под завивките и уютът като че ли свърши по-добра работа от думите ни. Спазмите й поутихнаха и Луси впери празен поглед в балдахина над леглото.

Мери седна до краката й и затананика някаква мелодийка, напомняйки ми за песничките, с които приспивах Мей, когато беше болна. Издърпах Ан в далечния ъгъл, така че да не ни чува Луси.

— Какво е станало тук? Някой изплаши ли ви? — попитах настоятелно.

— Не, не — отхвърли Ан. — Горката винаги рухва, навестят ли ни бунтовници. Дори споменаването им я разстройва до сълзи. Тя…

Ан заби поглед в излъсканите си черни обувки, двоумейки се дали да продължи мисълта си. Не ми се щеше да си пъхам носа в личните проблеми на Луси, но държах да разбера истината. Главната прислужница пое дълбоко въздух и подхвана:

— Някои сме в двореца откакто се помним. Мери е родена тук и родителите й още служат на кралското семейство. Аз съм била сираче; взели са ме, защото имало недостиг на персонал. — Ан поопъна роклята си, сякаш искаше да се отърси от този неприятен спомен. — Луси са я купили.

— Купили? Как е възможно? Тук не се използва робски труд.

— Официално — не, обаче на практика се случва. Семейството на Луси се нуждаело от пари за скъпа операция на майка й. Наели се да слугуват в дом от Трета каста в замяна на необходимата сума. Само че майка й така и не се възстановила, не смогнали да погасят дълга си и така Луси и баща й останали в домакинството като постоянна прислуга. Разказвала ми е, че и в обор да се били нанесли, пак по-добър живот щели да водят.

Синът се поувлякъл по Луси и макар че любовта не признава касти, пропастта между Шеста и Трета е доста обширна. Когато майка му надушила какво се случва, продала Луси и баща й на двореца. Спомням си първите й дни тук. Плачеше неутешимо. Навярно са били лудо влюбени.

Погледнах към Луси. В моята драма единият от нас беше направил решаващия избор. Тя обаче беше загубила възлюбения си по волята на страничен човек.

— Баща й работи в конюшнята. Не е особено пъргав, нито пък як, но компенсира с усърдие. Луси стана една от нас. Представям си колко наивно ви звучи, но в нашите среди е чест да си прислужница в двореца. Ние сме авангардът. Старателно ни подбират по умения и външен вид, защото представяме двореца пред гостуващите. Приемаме работата си сериозно и за това си има причина. Сгафиш ли, пращат те в кухнята, където ръцете ти капват от умора и униформата ти е като чувал. Другият вариант е да сечеш дърва или да се бъхтиш из двора. Да си прислужница, това е голяма привилегия.

Почувствах се невежа. По моему всичките бяха просто Шестици. А всъщност дори в границите на кастата им съществуваше определена йерархия, степенуване, с което не бях запозната.

— Преди две години бунтовниците нападнаха двореца посред нощ. Някои се бяха предрешили в униформите на повалените стражи и настана пълен хаос. Охраната не знаеше на кого да се нахвърли, кого да брани, и враговете ни се промъкваха безнаказано в двореца… същински ад.

Изтръпнах само при мисълта. Какво ли е било да се луташ като муха без глава из тъмните, безкрайни коридори на замъка? В сравнение с днешния инцидент тази случка от миналото ми звучеше като дело на Южняците.

— Един от бунтовниците се докопал до Луси — Ан сведе поглед за момент. Следващите й думи прозвучаха доверително: — Предполагам нямат много жени в общността си, ако схващате накъде бия.

— О!

— Не го видях с очите си, но Луси ми каза, че онзи бил по-мърляв от прасе. Каза, че облизал цялото й лице.

Ан потрепери видимо. Моето тяло пък реагира с мощен спазъм в стомаха, заплашващ да изхвърли навън цялата ми закуска. Безспорно звучеше потресаващо и ми стана ясно защо Луси, преживяла такава травма в миналото си, неминуемо изпадаше в паника при всяко следващо нападение.

— Гаднярът тръгнал да я влачи нанякъде, а тя продирала гърлото си от пищене. Само че в целия онзи безпорядък никой не чувал виковете й. За късмет, един от стражите — от истинските — тъкмо се задавал иззад ъгъла. Прицелил се и пуснал един куршум в главата на бунтовника. Той се строполил на земята, приклещвайки Луси под трупа си. Цялата била обляна в кръв.

Покрих устата си с длан. Не можех да си представя как крехко същество като Луси бе преживяло такъв ужас. Нищо чудно, че реагираше толкова бурно.

— Погрижиха се за раните й, но не и за уязвената й психика. В резултат на това нервите й са доста лабилни, но се старае да го прикрива. И то не само заради себе си, ами и заради баща си. Човекът толкова се гордее, че щерка му е станала прислужница. Луси не иска да го разочарова. Мъчим се да я щадим, но при всяко нападение на бунтовниците въображението й се развихря. Все си мисли, че този път няма да й се размине, че ще я отвлекат и край с нея. Полага големи усилия, госпожице, но не знам колко още е способна да понесе.

Кимнах разбиращо, наблюдавайки Луси в леглото. Беше склопила очи и спеше, независимо от ранния час.

Прекарах остатъка от деня в четене. Ан и Мари сновяха насам-натам, чистейки изрядно чистата стая. Всички се стремяхме да пазим тишина на Луси.

Дадох си обещание да направя всичко възможно Луси да не изживява наново кошмара си.