Кийра Кас
Изборът (16)

Шестнайсета глава

Като се събудих на следващата сутрин, клепачите ми тежаха. Докато ги търках, разсейвайки леката болка, изпитвах доволство, задето бях разкрила душата си пред Максън. Не беше за вярване, че точно в двореца — тази красива клетка, си бях позволила да извадя на показ дълго потисканите си чувства.

През нощните часове обещанието на Максън се бе уталожило в съзнанието ми и вече знаех, че мога да разчитам на закрилата му. Цялата процедура по изнамирането на правилната жена измежду трийсет и петте участнички щеше да отнеме седмици, даже месеци. А аз се нуждаех тъкмо от време, както и от малко лично пространство. Не знаех дали някога ще превъзмогна раздялата с Аспен. Веднъж мама ми каза, че първата любов оставала с теб до гроб. Но се надявах с течение на дните животът ми да се нормализира, за предпочитане по-скоро.

Прислужничките не ме разпитваха за подпухналите ми клепачи; просто се опитаха да оправят нещата. Въздържаха се и от въпроси по отношение на чорлавата ми глава; набързо спретнаха фризурата ми. Оценявах съобразителността им. Не беше като вкъщи, където всички забелязваха меланхолията ми, но не правеха нищо по въпроса. Тези момичета осезаемо се тревожеха за мен. Затова и ме обгрижваха с особено внимание.

Не след дълго бях готова за деня, който предстоеше. Беше събота, следователно нямахме задължителна програма, но пък само в този ден от седмицата ни очакваха в Дамския салон. Вратите на двореца се отваряха за гости днес, а доста хора искаха да се запознаят лично с претендентките. Не ми беше до това, но поне се чувствах удобно в чисто новите си дънки. Естествено, размерът ми пасваше идеално. Тайничко се надявах, че щом като така добре се разбирахме с принца, щеше да ми позволи да си тръгна с тях.

Слязох лениво до долния етаж, неотпочинала заради малкото сън. Още преди да стигна вратите на Дамския салон, дочух жуженето на момичешки гласове, а като влязох, Марли ме връхлетя отнякъде и ме завлече към два стола в дъното на стаята.

— Най-накрая! Чакам те цяла вечност! — каза приятелката ми.

— Извинявай, Марли. Късно си легнах и се поуспах — оправдах се аз.

Тя се обърна да огледа лицето ми, навярно доловила остатъчната тъга в гласа ми, но тактично реши да насочи вниманието си към дънките.

— Страхотно изглеждат.

— Така си е. По-удобна дреха не съм обличала. — Умишлено поразведрих тона си. Отново бях въвела в сила старото правило: Аспен нямаше пропуск за двореца. Прогоних мислите за него и отдадох цялото си внимание на втория си любим човек зад крепостните стени. — Съжалявам, че се забавих. За какво искаше да говорим?

Марли прехапа устна, видимо раздвоена. Седнахме в най-уединеното кътче на салона. Явно имаше тайна.

— Всъщност, като се замисля, май не е добра идея да ти споделям. Понякога забравям, че сме съпернички.

Ясно. Тайната касаеше един наш познайник със синя кръв. Успя да разпали любопитството ми.

— Разбирам те, Марли. Но си мисля, че можем да станем истински приятелки. Не съм способна да те възприемам като своя конкурентка.

— Именно. Толкова си мила. И си фаворитка на народа. Имаш реални шансове да спечелиш… — Тази мисъл като че ли я натъжи малко.

Едва се сдържах да не подскоча или да не прихна в смях.

— Марли, мога ли да ти разкрия една тайна? — гласът ми беше пропит с доброжелателна прямота. Надявах се да ми повярва.

— Разбира се, Америка. Винаги.

— Нямам представа коя ще е следващата принцеса. Като се замислиш, може да е всяка от нас. Предполагам всяка си въобразява, че короната в кърпа й е вързана, но едно знам — ако няма да съм аз, много бих искала да си ти. Струваш ми се великодушно и човечно момиче. Вярвам, че короната би ти прилягала. Най-искрено. — Спестих й съвсем мъничко от истината.

— Аз пък мисля, че ти си умна и очарователна — отвърна тя шепнешком на комплимента ми. — И ти би била страхотна принцеса.

Наведох свенливо глава. Много ме трогна с високата си оценка. Ставаше ми леко неудобно, когато хората ме хвалеха така, макар че… Мама, Мей, Марли… не беше за вярване колко хора ме виждаха като принцеса. Нима аз единствена забелязвах недостатъците си? Държах се недодялано. Не бях надарена с умението да ръководя и организирам. Често проявявах егоизъм и нетърпима сприхавост. Не обичах публичните изяви. И нямах капка смелост. А смелост се изискваше за този пост. Защото точно такова си беше. Не просто брак, а и работна позиция.

— Бих го казала за доста от момичетата тук — призна си Марли. — Имам чувството, че всяка притежава някое качество, което я прави по-добра от мен.

— Точно там е въпросът, Марли. Вероятно си способна да откриеш по нещо похвално във всяка от участничките. Но кой знае какво точно търси Максън?

Тя поклати глава.

— Затова ти предлагам да не се терзаем излишно. Можеш да ми споделиш всичко. Ще пазя тайните ти, стига ти да пазиш моите. И не виждам нищо лошо да си симпатизираме една на друга. Хубаво е да си имаш приятел тук.

Тя се усмихна и се поозърна из салона, за да провери дали някой не ни подслушва.

— Срещата ни с Максън вече се състоя — каза поверително.

— Така ли? — наострих уши аз. Съзнавах, че демонстрирам прекален ентусиазъм, но не можех да се стърпя. Умирах си да разбера дали Максън беше преодолял стеснителността си. И дали си падаше по нея.

— Изпрати писмо по прислужничките ми, в което питаше дали е удобно да се видим в четвъртък. — Усмихнах се при мисълта, че точно на предишния ден двамата се бяхме споразумели да сменим този твърде формален начин на комуникация. — Съгласих се, естествено. Коя би му отказала?! Дойде да ме вземе и се поразходихме из двореца. Заприказвахме се за филми и се оказа, че вкусовете ни се припокриват. За това ме покани в сутерена, където се намирал кралският киносалон. Знаеше ли за такова чудо?

— Не. — Никога не бях стъпвала в киносалон и нямах търпение да ми го опише.

— О, разкошен е! Седалките са широки и с регулируеми облегалки. Можеш дори да похрупаш пуканки — представи си, имат собствена машина. Ако знаеш каква грамадна порция ни направи Максън! Много сладък беше, Америка. Първия път не сипа достатъчно масло и пуканките изгоряха до една. Извика прислугата да изчисти и пробва пак.

Врътнах очи. Браво, бе, Максън, хубава работа! Поне Марли намираше издънката му за симпатична.

— Та, седнахме да гледаме филма, а като стигнахме до романтичната сцена, той хвана ръката ми! Имах чувството, че ще ми прималее. Вярно, държах го под ръка на идване, но това го изисква етикетът. Съвсем различно е… — Приятелката ми въздъхна блажено и се разтопи в стола си.

Изкисках се на глас. Беше влюбена до уши. Да, да, да!

— Нямам търпение да ме покани отново. Страшен хубавец е, не смяташ ли? — попита ме тя.

— Аха, сладур е — отвърнах след кратка пауза.

— Хайде де, Америка! Не може да не си обърнала внимание на тези очи и на този глас…

— Да бе, особено като се смее! — Само при мисълта за комичния му кикот се ухилих до уши. Някак хлапашки беше. Издишваше на няколко талаза, после вдишваше насечено и шумно, сякаш му досмешаваше за втори път.

— Е, добре де, признавам си, смехът му е странен, но ми харесва.

— Да, друго си е, когато кажеш някой виц, в ухото ти да проехтят благозвучните му астматични хрипове.

Марли не се стърпя и се преви на две от смях.

— Разбрах, разбрах — каза, когато най-накрая си пое въздух. — Но все нещо привлекателно трябва да намираш в него.

Отворих уста и я затворих на два-три пъти. Изкушавах се да вметна още някоя и друга невинна подигравка по адрес на Максън, но не исках Марли да го вижда в негативна светлина. Така че се позамислих.

Коя черта на принца намирах за привлекателна?

— Ами, спусне ли гарда, не е зле. Например, когато говори, без да следи изкъсо всяка своя дума, или когато го хванеш да съзерцава нещо… сякаш вдълбочено търси красотата в него.

Усмивката на Марли ми разкри, че и тя самата имаше такива наблюдения.

— Допада ми и умението му да изключва околния свят, докато говори с теб. Искам да кажа — управлението на цяла страна лежи върху плещите му, затрупан е със задачи, но като че ли всичко това е незначително, когато е в компанията ти. Отдава се изцяло на човека пред себе си. Това ми харесва у него. Другото нещо — ама да не кажеш на някого — са ръцете му. Харесвам ръцете му.

Усетих как бузите ми пламват. Глупачка… защо не се бях придържала към по-общите му добродетели? За щастие, коментарът ми ентусиазира Марли.

— Да! Релефът им наистина се усеща дори под дебелия плат на костюмите му. Сигурно е в изключително добра форма — превъзнесе се Марли.

— Чудно ми е защо ли. Така де, какъв е смисълът да поддържа форма? Нали по цял ден седи зад бюро. Странна работа.

— Сигурно обича да вдига гирички пред огледалото — пошегува се Марли, демонстрирайки въображаеми мускули с борческа гримаса на лицето си.

— Ха-ха! Обзалагам се, че е така. Предизвиквам те да го попиташ!

— Забрави!

По всичко личеше, че Марли си бе прекарала добре. Странно защо Максън не ми беше споменал нищо предишната вечер. Поведението му въобще не издаваше, че е имал романтична среща. Дали пък не се стесняваше да ми разкаже?

Огледах се наоколо и ми направи впечатление, че повече от половината момичета имаха напрегнати или нещастни изражения. Джанел, Емика и Зои слушаха съсредоточено Крис. Тя самата се усмихваше въодушевено, но физиономията на Джанел излъчваше тревога, а Зои гризеше ноктите си. Емика разтриваше отнесено кожата под едното си ухо, сякаш я болеше. До тях Селест и Ана, причудлива комбинация, също бяха погълнати в разговор. Вярна на обичайния си имидж, Селест говореше с натрапчиво самодоволство. Марли проследи погледа ми и разясни ситуацията.

— Нацупените са онези, които още не са получили покана за среща. Принцът ми каза, че съм била втората му придружителка само за четвъртък. Старае се да изведе всяко от момичетата.

— Сериозно ли? Това ли е причината според теб?

— Аха. Виж ни нас двечките. Не сме оклюмали, защото вече сме се срещали насаме с него. Знаем, че ни е одобрил, щом не ни е изритал от двореца веднага след рандевуто. Започва да се разчува на коя е отделил от времето си и на коя — не. Пренебрегнатите се тревожат, че не ги харесва и ще ги изпрати по домовете в най-близко време.

Защо беше скрил от мен? Нали уж бяхме приятели. Приятелите обсъждаха подобни въпроси. Ако съдех по усмивките в салона, се беше срещал поне с десетина момичета. Почти цялата вчерашна вечер бяхме прекарали заедно, а разговорът се въртеше само около мен и неволите ми. Що за приятел пазеше тайните си, докато ме предразполагаше да разкривам своите през сълзи?

Тюздей, която досега беше следяла напрегнато разказа на Камил, стана от мястото си и се огледа из салона. Като ни видя с Марли в ъгъла, бързо се отправи към нас.

— Как мина твоята среща с принца? — попита ме безцеремонно.

— Здрасти, Тюздей — поздрави я лъчезарно Марли.

— Ти да мълчиш! — озъби й се тя и пак се обърна към мен: — Хайде, Америка, изплюй камъчето.

— Разказах ви вече.

— Глупости. За снощната говоря! — Една прислужничка дойде да ни предложи чай, който с радост щях да приема, ако Тюздей не беше побързала да я изгони.

— Как…?

— Тайни каза, че ви е видяла заедно — вметна Марли, мъчейки се да оправдае поведението на Тюздей. — Само ти си била насаме с него цели два пъти. Много от момичетата, които още не са получили дори по една покана, се сърдят. Не им се струва справедливо. Все едно че си виновна, ако те харесва повече.

— Не е честно — изхленчи Тюздей. — Само в трапезарията го виждам, две думи не сме си разменили насаме. Какво толкова правите заедно?

— Ами ние… ъ… поразходихме се из градината. Знае, че обичам да излизам навън. И си приказвахме. — Нервите ми бяха опънати, сякаш бях сгазила лука. Тюздей ме гледаше толкова стръвнишки, че извърнах лице. В същия момент забелязах, че момичетата от съседните маси подслушваха разговора ни.

— Приказвали сте си, значи? — повтори скептично.

— Нищо повече — свих рамене аз.

Тюздей изпуфтя, фръцна се и седна неканена на друга маса, принуждавайки Крис да разкаже историята си за пореден път. Аз пък загубих и ума, и дума.

— Добре ли си, Америка? — попита Марли, събуждайки ме от транса.

— Да. Защо?

— Просто ми се виждаш разстроена. — Челото й се сбърчи в израз на загриженост.

— Няма такова нещо. Защо да съм разстроена? Чувствам се великолепно.

Ненадейно, със светкавичен замах, който вероятно щеше да ми убегне, ако не се намирах в такава близост, Ана Фармър — Четворка, препитаваща се със земеделие, зашлеви Селест през лицето.

Няколко човека ахнаха от изненада, включително и аз самата. Онези, които бяха пропуснали сценката, се обърнаха натам и взеха да разпитват какво се е случило. Гласът на Тайни прониза и последната капка тишина, останала в салона.

— О, Ана, не — въздъхна тъжно Емика.

Още на следващия миг Ана проумя какво беше сторила. Щяха да я дисквалифицират — нямахме право да посягаме на конкурентките си. Емика се просълзи, а Ана просто се вцепени на мястото си. Еднаквата им кастова принадлежност беше обединила двете момичета. Не можех да си представя как щях да се почувствам, ако Марли внезапно отпаднеше от съревнованието.

Ана, с която се познавахме само по физиономия, още от началото ми се беше сторила жизнерадостна личност. Сигурна бях, че агресията към друго човешко същество не й беше в природата. Беше прекарала по-голямата част от бунтовническото нападение в молитви на пода.

Несъмнено я бяха провокирали, но нямаше кой да свидетелства за това. Ако изобщо някой от кралския двор искаше обяснение, всяка щеше да се застъпи за себе си, но Селест щеше да разполага с показанията на цяла зала хора в потвърждение на това, че я бяха ударили. Вероятно Максън щеше да се принуди да отпрати виновничката от двореца за назидание на останалите.

Очите на Ана плувнаха в сълзи, а Селест й подшушна нещо на ухо и излезе от салона.

До вечеря Ана вече я нямаше.