Кийра Кас
Изборът (22)

Двайсет и втора глава

— Казвам ти, Максън, не беше случайно. — Разхождахме се в градината, докато чакахме началото на бюлетина. Цял ден бях търсила подходящия момент да говоря с него.

— Но тя изглеждаше толкова смутена и засрамена — противопостави ми се принцът. — Защо й е да го прави нарочно?

Въздъхнах.

— Имай ми вяра. Виждам Селест всеки ден и това несъмнено беше подмолният й план да съсипе звездния момент на Крис. Толкова е настървена.

— Е, ако се е опитвала да отвлече вниманието ми от Крис, провалила се е. Прекарах почти час с нея. И то доста приятен.

Не исках да чувам повече. Знаех, че помежду ни се беше зародило нещо дребничко и крехко, и не желаех да го застрашавам. Не и докато не си изяснях собствените си чувства.

— А какво ще кажеш за случая с Ана? — смених темата аз.

— Коя?

— Ана Фармър. Момичето, което зашлеви Селест, а ти я изхвърли от двореца. Сигурна съм, че я е провокирала.

— Ти чу ли го с ушите си? — попита ме скептично.

— Ами… не. Но познавах Ана и също така познавам Селест. Повярвай ми, Ана не би прибягнала към агресия току-така. По всяка вероятност Селест я е нагрубила жестоко, за да реагира по този начин.

— Америка, съзнавам, че прекарваш повече време с участничките от мен самия, но до каква степен е възможно да ги опознаеш? Знам и че обичаш да се спотайваш в стаята си или в някоя от библиотеките. Смея да твърдя, че познаваш по-добре прислужничките си, отколкото която и да е от претендентките.

Навярно имаше право, но нямах намерение да отстъпвам от позицията си.

— Не си справедлив. Бях права за Марли, нали? Не смяташ ли, че е страшно мила?

Лицето му се изкриви в гримаса.

— Да… че е мила — мила е.

— Тогава защо не ми вярваш, като ти казвам, че постъпката на Селест беше внимателно обмислен ход?

— Америка, не твърдя, че лъжеш. Убеден съм, че в твоите очи нещата изглеждат именно така. Но Селест наистина се чувстваше виновна. И още от самото начало се държи вежливо с мен.

— Не се и съмнявам — измърморих под носа си.

— Достатъчно — въздъхна Максън. — В момента не ми се говори за останалите момичета.

— Но тя се опита да ми съблече роклята, Максън — оплаках се аз.

— Казах, че не желая да говоря за нея — отсече той гневно.

Дотолкова се простираше търпението ми. Изпуфтях и вдигнах ръце във въздуха, приземявайки ги бясно върху коленете си. Идеше ми да крещя от яд.

— Щом възнамеряваш да се държиш така, ще си намеря човек, който ще оцени компанията ми — каза той и се обърна да си ходи.

— Ей! — провикнах се аз.

— Не! — Той се врътна рязко и ми заговори с ярост, каквато не бях очаквала да чуя от него. — Самозабравяш се, лейди Америка. Добре ще е да си припомниш, че разговаряш с коронования принц на Илеа. Пред теб стои не друг, а владетелят на тази държава, и проклет да съм, ако ти позволя да ми говориш така в собствения ми дом. Независимо от това дали си съгласна с решенията ми, или не, ще им се подчиняваш.

Обърна се и закрачи към двореца, не виждайки или игнорирайки сълзите в очите ми.

По време на вечеря дори не погледнах в негова посока, но на сцената на телевизионния бюлетин не беше толкова лесно. Засякохме погледите си два пъти; и в двата случая подръпна ухо. Не му отвърнах. Точно в момента нямах желание да говоря с него. И бездруго очаквах поредната порция хулене, която предпочитах да си я спестя.

След вечеря тръгнах към стаята си толкова ядосана на Максън, че мислите ми се оплитаха една в друга. Защо не искаше да ме чуе? За лъжкиня ли ме имаше? А може би, не дай си боже, смяташе Селест за непорочна душа?

Е, явно Максън не превъзхождаше с нищо типичния мъж, и в крайна сметка красиво момиче като Селест щеше да му завърти главата. Май колкото и да разправяше, че търсел духовна спътница, се оглеждаше просто за креватна спътница.

Ако наистина се окажеше такъв човек, то, значи, бях пиляла времето си. Глупачка безподобна! Целунала го бях дори! Обещала му бях да проявя търпение! И всичко това за какво? Направо…

Свих по коридора към стаята си, а пред вратата ме чакаше Аспен. Всичкият ми гняв се трансформира в странна несигурност. Уж обучаваха стражите да гледат право напред и вечно да са нащрек, ала той се взираше в мен с неразгадаемо изражение.

— Лейди Америка — прошепна.

— Страж Леджър.

Макар и да не влизаше в задълженията му, той се пресегна и ми отвори вратата. Минах бавно покрай него; не смеех да му обърна гръб от страх, че ще се окаже само мираж. Колкото и да се бях опитвала да го държа настрана от мислите и сърцето си, исках да остане с мен точно в този момент. Докато го подминавах, чух как вдишва от аромата на косата ми. Цялата настръхнах.

Той отново впи очи в мен, после бавно затвори вратата.

Сънят не идваше и не идваше. Въртях се в леглото с часове, докато в главата ми се сражаваха мисли за ужасното поведение на Максън и близостта на Аспен. Не знаех как да подходя нито към едното, нито към другото. Размишленията ми бяха толкова дълбоки, че изобщо не усетих кога беше станало два сутринта.

Въздъхнах уморено. Прислужничките ми щяха да вложат доста старание, за да ме приведат в нормален вид за новия ден.

Ненадейно вниманието ми привлече отрязък светлина откъм коридора. Тихо като в сън, Аспен открехна вратата, влезе и я затвори след себе си.

— Аспен, какво правиш? — попитах шепнешком, докато силуетът му прекосяваше стаята. — Големи неприятности ще си докараш, ако те спипат тук.

Той продължи да пристъпва тихо.

— Аспен?

Той спря до леглото ми и безмълвно остави копието си на земята.

— Обичаш ли го?

Вгледах се в дълбоките му очи, бледи светлинки в мрака. За част от секундата не знаех какво да отговоря.

— Не.

Той отгърна завивката ми с движение, което ми се стори едновременно грациозно и свирепо. Вероятно трябваше да се възпротивя, но не го сторих. Ръката му се плъзна под тила ми, притискайки лицето ми към неговото. Целуна ме страстно и всичко добро в света си дойде на мястото. Вече не миришеше на домашен сапун, а и беше възмъжал, но всяко движение, всеки допир ми беше познат.

— Ще те убият за това — прошепнах, когато устните му се откъснаха от моите и се плъзнаха надолу по шията ми.

— Ако не го бях направил, така или иначе щях да умра.

Опитах да си възвърна самоконтрола, нужен да го спра, но знаех, че всяко усилие щеше да е половинчато. Хиляди нередности откривах в случващото се — нарушавахме куп правила, Аспен вероятно си имаше и друго момиче, с Максън изпитвахме чувства един към друг, но не ме интересуваше. Толкова бях ядосана на Максън, а Аспен ми носеше такава утеха, че покорно допуснах ръцете му върху бедрата си.

Огромната промяна ме удивяваше. Никога досега не бяхме разполагали с толкова пространство само за двама ни.

Но дори този момент на забрава не успя да прогони всички останали мисли от главата ми. Яд ме беше и на Максън, и на Селест, и на Аспен дори. Да му се не види, яд ме беше на цяла Илеа. Целувките не можаха да възпрат сълзите ми.

Въпреки това Аспен не отлепи устни от моите, а съвсем скоро и неговите сълзи навлажниха лицето ми.

— Знаеш ли колко те мразя? — казах аз.

— Знам, Мер. Знам.

Мер. Тази думичка и допирът му бяха достатъчни да ме отведат надалеч от двореца. Колкото и тъжна да се чувствах, Аспен ми носеше уюта на дома.

Бяхме прекарали в леглото повече от петнайсетина минути, когато нощният ми гост се опомни.

— Трябва да се връщам на поста си. Стражевият отряд ще намине скоро.

— Какво?

— Някои отряди правят обход, когато им скимне. Може да разполагам с цял час, но може да стигнат до тук и за двайсет минути. Ако са тръгнали на бърза обиколка, имам не повече от пет минути.

— Побързай тогава! — пришпорих го и скочих от леглото, за да му помогна да се стегне.

Той грабна копието си и заедно се спуснахме към вратата. Преди да я отвори, ме придърпа за целувка. Имах чувството, че вля чиста слънчева светлина във вените ми.

— Не мога да повярвам, че си тук — казах му.

Аспен поклати глава.

— На мен ми е още по-трудно.

— Едва ли. — Усмихнахме се един на друг. — Как успя да влезеш в дворцовата стража?

Той сви рамене.

— Оказа се, че имам вроден талант. Качиха ни на самолет и ни отведоха в тренировъчен лагер в Уайтс. Америка, такъв сняг не си виждала! Снежните вихрушки вкъщи са нищо. Там изхранват, обучават и подлагат на изпитания бъдещите стражи. Биеха ни и някакви инжекции. Не знам какво съдържаха, но наедрях за нула време. Жилав и находчив боец съм. Имах най-добър резултат от цялата група.

Усмихнах се е гордост.

— Изобщо не ме изненадваш. — Целунах го отново. Аспен винаги бе заслужавал живот, по-добър от този на Шестица.

Той отвори вратата и провери коридора. Нямаше никого.

— Толкова много имам да ти разказвам. Трябва да се срещнем пак — прошепнах аз.

— Знам. И ще се срещнем. Ще отнеме малко време, но ще се върна при теб. Няма да е тази вечер, но ще се постарая да е скоро. — Притисна устни към моите толкова силно, че ме заболя. — Липсваше ми. — Прошепна и се върна на поста си.

Пристъпих към леглото си напълно зашеметена. Изумявах се от собствената си постъпка. Една част от мен — обидената — смяташе, че Максън си го бе заслужил. Щом държеше да покровителства Селест, а мен да унижава, определено нямах намерение да оставам в Избора. Не исках да имам нищо общо с игра, в която хората така безнаказано заобикаляха правилата. Край на двоуменето.

Внезапно грохнала от умора, потънах в дълбок сън.