Кийра Кас
Изборът (5)

Пета глава

Седмица по-късно смогнах да се кача в къщичката преди Аспен.

Безшумното пренасяне на багажа ме позатрудни, но все пак се справих. Тъкмо пренареждах чиниите за пореден път, когато чух някой да изкачва дървото.

— Бау.

Аспен подскочи и се разсмя. Запалих новата свещ, която бях купила специално за нас. Той дойде да ме целуне, а после ме остави да му разкажа за всички случки от изминалата седмица.

— Така и не ми се отдаде шанс да ти кажа за деня на записването — подхванах развълнувано.

— Е, как мина? Мама се оплака, че било фрашкано с желаещи.

— Луда работа, Аспен. Да беше видял само как се бяха натруфили някои момичета! Сигурно знаеш, че изобщо не става дума за томбола. Тоест аз се оказвам права. В Каролина има къде-къде по-интересни жени от мен; само дето си губихме времето.

— Няма значение, благодарен съм ти, че опита. Много беше важно за мен. — Не отлепяше очи от мен. Дори не беше забелязал какво съм му донесла. Изпиваше ме с поглед, както винаги.

— И чуй какво още: понеже майка ми не предполагаше, че вече съм ти дала обещание да се запиша, реши да ме подкупи. — Не можах да сдържа усмивката си. Тази седмица много семейства бяха организирали тържества в чест на дъщерите си, убедени, че принцът в кърпа им е вързан. Бях изнесла поне седем представления, две, от които в една нощ, само и само да изкарам повечко пари. А мама удържа на думата си. Освобождаващо беше да разполагаш със свои собствени средства.

— Подкупила те е? С какво? — вълнение озаряваше лицето му.

— С пари, разбира се. Виж само какво пиршество съм ти приготвила. — Отлепих се от него и започнах да придърпвам чиниите. Нарочно бях сготвила по-голямо количество храна за вечеря, та да остане и за него, а с майсторене на сладкиши се занимавах от дни. Бездруго двете с Мей си бяхме пристрастени към сладкото, така че малката беше на седмото небе заради факта, че именно в това бях решила да вложа парите си.

— Какво имаме тук?

— Храна. Мое производство. — Направо сияех от гордост. Най-накрая можех да го угоя. Само че, като плъзна поглед по многобройните чинии, усмивката му започна да помръква.

— Аспен, какво има?

— Не е редно — той поклати глава и извърна очи от изобилието.

— Защо говориш така?

— Америка, не ти, а аз трябва да подсигурявам прехраната ни. Унизително е да прихождам в дома ти, за да се наям.

— Какво толкова, и преди съм ти носила храна.

— Остатъци от вечерята. Съвсем друго е. Не ми е съвестно да приемам недояденото от чинията ти. Но да се впускаш в такива… Аз съм човекът, който…

— Аспен, ти непрекъснато ми носиш по нещо. Грижиш се за мен. Знаеш ли колко пен…?

— Пенита? Да не си мислиш, че това е добър аргумент? Америка, май не съзнаваш колко мразя тоя ни обичай? Колко обожавам гласа ти и как се ненавиждам, задето не мога да ти платя като хората?

— Изобщо не искам да ми плащаш! Песента ми е подарък. Всичко мое е и твое! — Знаех колко е важно да пазим тишина. Но точно в онзи момент не ме беше грижа.

— Не искам да живея от подаяния, Америка. Аз съм мъжът. Аз трябва да те издържам.

Аспен вкопчи пръсти в косата си. Видимо се задъха. Пак се мъчеше да излезе на глава с мен. Само че този път в очите му се вихреше нещо непознато. Вместо обичайната съсредоточеност, по лицето му лека-полека се разля смущение. Такова огорчение ме лъхна, че гневът ми моментално се изпари. Мястото му зае чувство за вина. Искала бях да го поглезя, не да го унижа.

— Обичам те — прошепнах.

Той поклати глава.

— И аз те обичам, Америка. — Но не вдигна очи към мен. Взех късче от домашния хляб и го пъхнах в дланта му. Прекалено изгладнял беше, за да не си отхапе.

— Не съм целяла да те обидя. Исках просто да те зарадвам.

— Недей, Мер, всичко е чудесно. Не мога да повярвам, че си се старала толкава заради мен. Просто… нямаш си представа колко ми е тъжно, че не мога да ти отвърна със същото. Заслужаваш много повече. — Поне се хранеше, докато говореше.

— Престани да ме възприемаш така. Когато сме заедно, аз не съм Петица, а ти — Шестица. Просто Аспен и Америка. И не искам нищо друго на този свят, освен теб.

— Не мога току-така да променя представите си. — Най-сетне ме погледна в очите. — Така съм възпитан. Още от малки все ни повтарят „Шестиците са родени да служат“ и „Шестиците трябва да си знаят мястото“. Цял живот ме учат да съм невидим. — Стисна ръката ми като в менгеме. — Ако ще си с мен, Мер, и ти ще трябва да си невидима. А за нищо на света не искам да ти го причинявам.

— Аспен, обсъждали сме вече въпроса. Знам какво ме очаква и съм готова. Как да те убедя? — Опрях длан в гърдите му. — Ако ти си готов да ми предложиш, аз съм готова да кажа „да“.

Страшно беше да изложиш душата си на показ, да разкриеш най-недвусмислено чувствата си. Несъмнено проумя думите ми. Но ако, демонстрирайки уязвимост, можех да му вдъхна смелост, то тогава бях готова да се жертвам. Очите му се впиха дълбоко в моите. Ако търсеше колебание — губеше си времето. Аспен беше единственото нещо, по отношение на което бях непоклатима.

— Не.

— Моля?

— Не — думата ме опари като шамар през лицето.

— Аспен?

— Не знам как съм успял да се заблудя, че връзката ни има бъдеще. — Пак вплете пръсти в косите си, мъчейки се сякаш да изтръгне всички мисли за мен от главата си.

— Но нали току-що каза, че ме обичаш?

— Обичам те, Мер. Там е въпросът. Не искам да те тегля надолу. Няма да понеса да те гледам гладна, зъзнеща от студ и изплашена. Не мога да те превърна в Шестица.

Усетих напора на сълзите. Не говореше сериозно. Изключено. Но още преди да отворя уста, Аспен вече пълзеше към изхода на къщичката.

— Къде… къде тръгна?

— Отивам си. Прибирам се вкъщи. Съжалявам за всичко, Америка. Дотук бяхме.

— Какви ги говориш?

— Приключи. Не ме чакай вече.

Сълзите ми рукнаха.

— Аспен, моля те. Да го обсъдим. Просто си разстроен.

— Повече, отколкото предполагаш. Но не заради теб. Просто не мога така, Мер. Не мога.

— Аспен, недей…

Той ме придърпа към себе си и ме целуна силно — истински — за последен път. После нощта го погълна. И заради целия този театър, който се разиграваше в нашата държава, заради всички закони, които ни принуждаваха да се обичаме тайно, не можах дори да викна подир него. Не можах да му кажа „обичам те“ за последно.

 

 

В течение на следващите няколко дни семейството ми надуши, че нещо не е наред, но вероятно го отдаваха на нервите ми покрай Избора. Хиляди пъти ми идваше да се разридая, но се сдържах някак. Мъчех се да избутам до петък с надеждата, че всичко ще се върне постарому, след като излъчат печелившите имена по осведомителния бюлетин.

Сценарият непрекъснато се разиграваше в главата ми. Прочитат името на Силия или Кембър и майка ми остава разочарована, но не чак толкова, колкото ако беше непозната претендентка. Татко и Мей се радват искрено; все пак семействата ни бяха близки. Знам, че и Аспен мисли за мен, както и аз за него. Не се и съмнявам, че ще позвъни на вратата още преди края на предаването, от мен ще поиска прошка, а от татко — ръката ми. Ще е малко прибързано, понеже минаването на една от близначките във втори кръг не гарантира победа, но поне ще се възползва от всеобщата екзалтация. Така нещата ще потръгнат по-лесно.

Във въображението ми денят завършваше благополучно. Там всички заживяваха щастливо…

 

 

Оставаха десетина минути до началото на най-очакваната емисия и всички вече се бяхме подредили пред телевизора. Едва ли бяхме единствените, решени да не пропуснат и думичка от следващото обявление.

— Спомням си момента, в който избраха кралица Амбърли! Още от началото ми беше фаворитка. — Мама правеше пуканки, сякаш сядахме да гледаме филм.

— Ти участваше ли в томболата, мамо? — попита Джерад.

— Не, ангелче, на мама не й достигаха две години. За мой късмет обаче, се сдобих с баща ти — намигна му тя с игрива усмивка.

Леле. Очевидно беше в добро настроение. Не си спомням кога за последно я бях видяла да се държи любовно с тате.

— Кралица Амбърли е най-добрата кралица. Хем красива, хем умна. Искам и аз да съм като нея — въздъхна Мей.

— Наистина е добра кралица — съгласих се тихо.

Най-сетне удари осем часът и на телевизионния екран, съпроводен от инструментална версия на химна, се появи националният герб. Треперех ли, или така ми се струваше? Умирах си от нетърпение на целия този цирк да му се види краят.

Излезе кралят и даде кратки сведения за войната. Останалите съобщения също бяха сбити. Като че ли на сцената цареше всеобщо въодушевление. Явно и те се вълнуваха от предстоящото.

Следващ на подиума стъпи Организаторът на събития, канейки и Гаврил, който директно се отправи към кралското семейство.

— Добър вечер, Ваше Величество — поздрави той краля.

— Гаврил, радвам се да ви видя — гласът му издаваше трепетно напрежение.

— Предполагам, че очаквате с нетърпение оповестяването на щастливките?

— И още как. Присъствах на част от вчерашното теглене; прекрасни момичета.

— Тоест вече сте ги виждали? — възкликна Гаврил.

— Само няколко от тях, само няколко.

— Случайно Негово Величество да ви е споделял наблюденията си, сър? — обърна се Гаврил към Максън.

— Нито дума. Знам също толкова, колкото и зрителите ни — увери го принцът. Очевидно се мъчеше да прикрие напрегнатостта си.

Ненадейно осъзнах, че дланите ми са потни.

— Ваше Величество — върна се пред кралицата водещият, — ще дадете ли някакъв съвет на щастливките?

Амбърли удостои камерата с ведрата си усмивка. Нямах представа как бе изглеждала в периода на Избора, но в живота си не бях виждала по-грациозна и приветлива личност.

— Насладете се на последната си нощ като обикновени момичета. От утре, каквото и да ви е подготвила съдбата, животът ви ще се промени завинаги. И един банален, но изпитан съвет: бъдете себе си.

— Мъдри думи, кралице, мъдри думи. А сега настъпи и моментът да обявим имената на трийсет и петте госпожици, избрани за участие в Избора. Дами и господа, нека заедно поздравим следните Дъщери на Илеа.

Националният герб отново запълни екрана. В малко квадратче в горния десен ъгъл изникна лицето на Максън. Така зрителите получаваха възможност да следят реакциите му при изреждането на снимките. Все пак и той като всички нас щеше да оценява претендентките още от пръв поглед.

В ръцете си Гаврил държеше съдбоносните картончета, от които щеше да прочете имената на момичетата, чийто свят, по думи на кралицата, щеше необратимо да се промени. Така започна Изборът.

— Госпожица Илейна Стоулс от Ханспърт, Трета каста. — На екрана изникна портрет на фино момиче с порцеланова кожа. Приличаше на истинска дама. Максън засия.

— Госпожица Тюздей Кийпър от Уейвърли, Четвърта каста. — Портрет на момиче с луничаво лице и някак по-зряло излъчване. Максън прошушна нещо в ухото на края.

— Госпожица Фиона Кастли от Палома, Трета каста. — Този път беше брюнетка с палещ поглед. Навярно моя връстница, само че с осанка на далеч по-… опитна моя връстница.

Обърнах се към мама и Мей.

— Не ви ли се струва крайно…

— Госпожица Америка Сингър от Каролина, Пета каста.

Врътнах рязко глава към телевизора и какво да видя? Снимката от онзи щастлив ден, когато бях научила, че Аспен спестява за сватбата ни. Лицето ми искреше от надежда и младежка красота. От влюбеност. А някой идиот явно бе решил, че всичко това е заради принц Максън.

Майка ми изпищя право в ухото ми, а Мей скочи от дивана, разпилявайки пуканки из цялата стая. Джерад пък затанцува от радост. Татко… трудно беше да се каже, но май тайничко се подсмихваше зад книгата си.

Пропуснах да видя изражението на Максън.

Телефонът иззвъня.

И не спря да звъни дни наред.