Кийра Кас
Изборът (6)

Шеста глава

През следващата седмица в дома ни се заизреждаха служебни лица, изпратени да ме подготвят за Избора, включително една противна жена, която очевидно смяташе, че съм попълнила молбата за участие с лъжливи сведения, и дори дворцов страж, дошъл да обсъди протокола за сигурност с местните военни и да хвърли един поглед на дома ни. Явно не само в двореца щяха да ме грозят бунтовнически похищения, ами и в собствената ми къща. Просто прекрасно.

Получихме две телефонни обаждания от жена на име Силвия — която някак съумяваше да звучи едновременно нахакано и делово — с предложение да отправяме всякакви искания директно към нея. Като мой любимец сред орляка посетители се открои строен господин с козя брада, чиято задача беше да ми вземе мерки за нов гардероб. Не знаех доколко щеше да ми е приятно да се кипря с официални рокли като на кралицата всеки божи ден, но навярно промяната щеше да ми се отрази добре.

Последният гост позвъни на вратата ни в сряда следобед, два дни преди заминаването ми. На него се полагаше да ме инструктира относно всички официални правила на мероприятието. Беше крайно мършав чичко с мазна, зализана назад черна коса и свръхактивни потни жлези. Още с влизането помоли да обсъдим няколко въпроса в по-тесен кръг. Това беше първият сигнал, че се случва нещо важно.

— Бихме могли да ви поканим в кухнята, ако не възразявате — предложи мама.

Той попи челото си с носна кърпа и погледна към Мей.

— Без значение е. Но ми се струва най-разумно да изпратим младата госпожица в някоя друга стая.

Какво толкова имаше да казва, че Мей не биваше да присъства?

— Мамо? — възпротиви се жално сестричката ми.

— Мей, скъпа, иди да порисуваш. През изминалата седмица не си пипвала четката.

— Ама…

— Хайде, Мей, ще те изпратя — подканих я аз, виждайки набъбващите в очите й сълзи.

Като се отдалечихме достатъчно, я прегърнах сърдечно.

— Не се тревожи — прошушнах й на ухо. — Довечера ще ти разкажа всичко. Честна дума.

Малката все пак имаше благоразумието да не заподскача от щастие, разобличавайки тайната ни сделка. Просто кимна съзаклятнически и се отправи към кътчето си в татковото ателие.

Мама поднесе чай на Клечо и тримата седнаха на кухненската маса. Гостът ни извади купчина документи с прикрепена към тях химикалка и ги остави пред себе си, до папка с моето име на подвързията. Подреди грижливо материалите си и заговори.

— Простете за потайността, но се налага да обсъдим теми, неподходящи за млади уши.

Двете с мама си разменихме смутени погледи.

— Госпожице Сингър, вероятно ще ви прозвучи цинично, но от миналия петък вече сте считана за собственост на Илеа. От тук нататък трябва да полагате специални грижи за тялото си. По време на този ни разговор ще ви помоля да подпишете няколко документа. Длъжен съм да ви уведомя, че неспазването на поставените правила ще доведе до незабавното ви отстраняване от Избора. Някакви въпроси дотук?

— Не — отвърнах мнително.

— Чудесно. Да започнем с лесната част. Това тук са витамини. Тъй като сте Петица, позволявам си да допусна, че невинаги сте способна да си подсигурите питателна храна. Трябва да приемате по едно от тези хапчета веднъж дневно. В момента отговаряте сама за себе си, но в двореца ще ви бъде назначен специален помощник. — Подаде ми през масата голяма пластмасова кутия, заедно с формуляр, с който декларирах, че съм получила витамините.

Наложи ми се да стисна зъби, за да не се изсмея в лицето му. Че на кой му е нужна помощ да изпие някакво си хапче?

— Нося със себе си резултатите от профилактичния ви медицински преглед. Няма нищо обезпокоително. Изглежда, че сте в отлично здраве, макар че докторът спомена нещо за безсъние?

— Ъмм… предполагам така ми се отразява вълнението. — Половинчата истина. Вярно, денем нямах мира от препускане покрай подготовката за двореца, но нощем, когато уж трябваше да отморявам, ме измъчваха мисли за Аспен. Само по това време на денонощието не смогвах да устоя на напора им, а проникнеха ли в съзнанието ми, вилнееха там с часове.

— Разбирам. До довечера можем да ви подсигурим приспивателни, ако имате нужда. Трябвате ни добре отпочинала.

— Не, ще се справя и без…

— Да — прекъсна ме майка ми. — Извинявай, скъпа, но изглеждаш много уморена. Ще ви помоля да й донесете приспивателни.

— Разбира се, госпожо. — Клечо надраска нещо в досието ми. — Продължаваме напред. Така, съзнавам, че следващата тема е деликатна, но я обсъждаме с всяка от претендентките, затова не се стеснявайте. — Направи кратка пауза. — Трябва да се уверя, че наистина сте девствена.

Очите на мама едва не изскочиха от орбитите си. Ето защо Мей трябваше да напусне стаята.

— Сериозно ли говорите? — Не беше за вярване, че и за това си имаха човек. Надявах се поне да е жена…

— Опасявам се. В случай че не сте, сега е моментът да ме информирате.

Божичко. Чудесен въпрос за пред майка ти, няма що!

— Запозната съм със закона, сър. Не съм глупачка. Разбира се, че съм девствена.

— Моля ви да обмислите отговора си добре. Ако ви хванем в лъжа…

— За бога, та Америка дори не е имала приятел! — възмути се мама.

— Именно — вкопчих се в спасителната сламка, разчитайки, че ще сложи край на срамната дискусия.

— Ясно. Ще ви помоля да заверите с подпис твърдението си.

Врътнах нервно очи, но подписах документа. Благодарна бях, че Илеа се беше възродила от руините, но подобни устави започваха да ме задушават с невидимите си вериги. Закони определяха кого да обичаш, декларации свидетелстваха за девствеността ти; на какво приличаше това?

— От мен се изисква да ви инструктирам за правилата на Избора. Пределно разбираеми са и едва ли ще ви е трудно да ги спазвате. Ако изникнат въпроси, не се колебайте да питате.

Вдигна глава от бумагите си, за да ме погледне в очите.

— Добре.

— Не ви е позволено да напускате двореца по свое желание. Необходимо ви е лично разрешение от принца. Дори кралят и кралицата не могат да ви изгонят без негово съгласие. Имат право да изложат аргументи против вас, но решението кой остава и кой напуска, е изцяло негово. За провеждането на Избора не е наложено времево ограничение. Възможно е да приключи в рамките на дни, или да се проточи години наред.

— Години? — възкликнах ужасено. Мисълта да отсъствам от дома толкова дълго време обтегна нервите ми.

— Не се безпокойте. Принцът едва ли ще протака. Това е шансът му да демонстрира решителност, а прекомерната отсрочка на избора уронва престижа му. Но в случай че се стигне до отлагане, сте длъжна да останете в кралския дом, докогато благоволи Негово Височество.

Вероятно страхът ми бе намерил външен израз, защото мама се пресегна и ме потупа по ръката. Клечо обаче беше невъзмутим.

— Вие не сте тази, която определя личните си срещи с принца. Той сам ще потърси компанията ви, ако прецени, че я желае. Нещата стоят различно, ако се намирате заедно в по-широк обществен кръг. Въпреки това нямате право да търсите контакт с него без изричната му покана. Макар че не сте длъжна да се погаждате с останалите трийсет и четири претендентки, споровете и опитите за саботаж са забранени. Установи ли се, че проявявате агресия спрямо своя съперничка, причинявате й неудобство, крадете от нея или целите да опетните имиджа й пред Негово Височество, решението да ви дисквалифицира, или не е в негови ръце. Романтична обвързаност ви е разрешена само и единствено с принц Максън. Разбере ли се, че пишете любовни писма на трето лице, или пък че поддържате връзка с друг мъж от двореца, ще бъдете обвинена в изменничество, наказуемо със смърт.

Тук мама врътна очи, макар че мен лично това правило ме притесняваше най-много.

— Бъдете ли заловена в закононарушение, ще получите наказанието, предвидено от държавата за същата простъпка. Статутът ви на участничка в Избора не ви поставя над закона. В двореца е забранено да се носят дрехи и да се ядат храни, различни от подсигурените. Това условие засяга протокола за сигурност и ще бъде строго прилагано. Задължена сте да присъствате на всяко от петъчните издания на Илейски осведомителен бюлетин. В редки случаи, но винаги с предупреждение, в двореца ще гостуват видео екипи или фотографи, а от вас се очаква да ги посрещнете любезно и да им позволите да надзърнат в живота ви с принца. За всяка ваша седмица в двореца семейството ви ще получава обезщетение. На тръгване ще ви връча първия чек. Също така, в случай че не спечелите короната, наши служители ще ви помогнат да се приспособите към ежедневието след Избора. Личният ви асистент ще ви окаже помощ с приготовленията преди отпътуването за двореца, както и с намирането на жилище и работа след напускането му. Спечелите ли си място в челната десетка, автоматично се превръщате в представителка на Елита. Извисите ли се до този статут, ще трябва да се запознаете със специфичните особености на живота и задълженията си като евентуална наследничка на трона. Дотогава не ви е позволено да издирвате подобна вътрешна информация. От този момент нататък сте повишена в Тройка.

— Тройка? — подскочихме и двете с мама.

— Точно така. След Избора на момичетата им е трудно да се върнат към някогашното си ежедневие. Двойките и Тройките се адаптират лесно, но Четворките и представителките на по-ниски касти обикновено срещат затруднения. Вие самата вече се ползвате със статут на Тройка, но семейството ви си остава в Пета каста. Спечелите ли съревнованието, вие заедно с всичките си роднини се превръщате в членове на кралското семейство, следователно — Единици.

— Единици — думата се отдели колебливо от устните на майка ми.

— Озовете ли се на финала, ще се омъжите за принц Максън и ще бъдете коронясана като принцеса на Илеа, приемайки всички права и задължения, съпътстващи това звание. Има ли нещо неясно?

— Не. — Тази част от правилника, колкото и гръмко да звучеше, ми се стори най-поносима.

— Чудесно. А сега ще ви помоля да подпишете този документ, декларирайки, че сте изслушали официалния инструктаж. А вие госпожо Сингър, се подпишете тук, в уверение на това, че сте получили първия чек.

Не видях сумата, но очите на майка ми плувнаха в сълзи. Хич не ми се искаше да напускам дома си, но дори един-единствен ден да се задържах в двореца и да си останехме само с този чек, пак щяхме да живеем комфортно цяла година. А и благодарение на новопридобитата ми популярност от всички страни щяха да завалят работни ангажименти. Но беше ли им позволено на Тройките да пеят? Ако ми се наложеше да избера някоя от кариерните възможности на Трета каста, май щях да се спра на учителската професия. Така поне щях да предавам музикалния си опит на други.

Клечо събра бумагите си и стана от масата, изказвайки благодарност за отделеното време и за чая. Чакаше ме среща с един последен държавен служител преди отпътуването — с моя личен асистент: човека, който щеше да ми съдейства с подготовката у дома и процедурата по официалното изпращане на летището. От там нататък… ами от там нататък просто щях да разчитам единствено на себе си.

Гостът ни ме помоли да го изпратя до вратата, а мама се зае с приготвянето на вечерята. Не ми беше приятно да оставам насаме с него, дори за толкова кратко.

— И още нещо — спря се Клечо с ръка върху дръжката на вратата. — Това не е точно правило, но би било неразумно да го пренебрегвате. Предложи ли ви нещо принц Максън, не отказвайте. Каквото и да е то. Вечеря, разходка, целувка — повече от целувка — каквото и да било. Не отклонявайте негово предложение.

— Моля? — Нима същият този господин, който ме бе накарал да заверя с подпис целомъдрието си, сега ме насърчаваше да го поверя в ръцете на Максън?

— Осъзнавам, че звучи малко… непристойно. Но и не би ви подобавало да се противопоставяте на Негово Височество при каквито и да било обстоятелства. Спокойна вечер, госпожице Сингър.

Обзе ме пълно отвращение. По закон — по илейски закон — девойката трябваше да си остане девойка до брака. Което се явяваше ефективен механизъм за предпазване от болести и за предотвратяване на смесването на кастите. Извънбрачните деца директно се озоваваха на улицата с дамга на Осмица, а наказанието за нарушителите, изобличени от доносници или от напредването на самата бременност, беше затвор. Дори единствено подозренията по твой адрес можеха да ти навлекат няколко нощи в ареста. Вярно, законът възпрепятстваше интимността ми с единствения мъж за мен и това ме ядосваше. Но сега, когато всичко помежду ни беше приключило, се благодарях, че възбраната ми беше попречила да направя следващата крачка.

Идеше ми да викам от възмущение. Нали току-що бях дала подписа си в уверение на това, че съзнавам какво наказание ме очаква при неспазване на илейските догми? Нали уж не бях над закона? Е, явно принцът беше. Почувствах се омърсена, по-долна и от Осмица.

 

 

— Америка скъпа, за теб е — провикна се мама. Бях чула, че на вратата се звъни, но нямах голямо желание да отварям. Не знаех дали ще понеса още един почитател, просещ автограф.

Тръгнах по коридора и свърнах зад ъгъла. На прага ни стоеше Аспен с букет от диви цветя.

— Здравей, Америка — гласът му прозвуча резервирано, почти делово.

— Здрасти, Аспен — отвърнах плахо.

— За теб са, от Кембър и Силия. Искаха да ти пожелаят успех. — Приближи се и ми подаде цветята. Цветя от сестрите му, не от него.

— Колко мило от тяхна страна! — възкликна мама. Почти бях забравила, че е в стаята.

— Аспен, радвам се, че си тук. — Опитах се да отвърна на дистанцирания му тон. — Тъкмо стягам багажа си и в стаята ми е същинско бедствие. Би ли ми помогнал?

Наложи му се да приеме, най-малкото заради майка ми. По закон Шестиците нямаха право да отказват работа. И с нашата каста беше така.

Издиша през носа си и кимна.

Последваме до стаята ми, спазвайки почтително разстояние. Замислих се колко пъти бях мечтала именно за това: Аспен да влезе през входната врата и да го поканя в стаята си. Само дето хич не си представях така обстоятелствата.

Отворих вратата на стаята и застанах на входа. Аспен се разсмя с пълен глас.

— Куче ли ти е стягало багажа?

— Я да мълчиш! Малко ми е трудно да изровя всичко необходимо — усмихнах се против волята си.

Аспен се захвана да подрежда и да сгъва дрехи. Естествено, и аз се спуснах да помагам.

— Тези дрехи няма ли да ги взимаш? — подпита ме той.

— Не. От утре ще имам нов гардероб.

— Еха.

— Сестрите ти разочаровани ли са?

— Никак даже. — Той поклати глава недоумяващо. — Когато лицето ти се появи на екрана, цялата къща избухна от радост. Всички открай време са луди по теб. Майка ми най-вече.

— И аз я харесвам. Винаги се държи много мило.

Умълчахме се за няколко минути, връщайки стаята ми към стария й облик.

— Онази снимка… — подхвана той — много си хубава на нея.

За пръв път ме заболя да го чуя от неговата уста. Нямаше право. Не и след всичко, което ми беше причинил.

— Заради теб е — прошепнах аз.

— Какво?

— Просто… излъгала се бях, че съвсем скоро ще ми предложиш. — На гърлото ми заседна буца.

Аспен се умисли, навярно издирвайки подходящите думи.

— Обмислях го, но… няма значение.

— Има. Защо нищо не си ми казал?

Той потърка врата си, размишлявайки.

— Бях в очакване.

— На какво? — Какво толкова беше чакал…

— На списъците за военна повинност.

Е, наистина съществуваше и този въпрос. Не знаеше човек да се радва ли, да плаче ли, като види повиквателната в пощата си. В Илеа всеки младеж, навършил деветнайсет години, можеше да бъде повикан за военна служба. Наборът се осъществяваше на произволен принцип през шест месеца, и то така, че да няма пропуснати. Войниците служеха до двайсет и три годишна възраст. А датата за набор наближаваше.

Разбира се, бяхме зачеквали темата, но някак не на сериозно. Май просто се надявахме, че избягваме ли я, повиквателната щеше да прескочи Аспен.

Хубавото на войниклъка беше, че автоматично те повишаваше в статут на Двойка. Правителството поемаше обучението ти и определена издръжка до края на живота ти. Но, за жалост, нямаше как да знаеш в кой край на света ще те пратят. Единственото сигурно беше, че няма да останеш в своя собствен окръг. Допускаха, че оставайки в родното си място, ще си по-склонен да проявяваш снизхождение към хората, които познаваш. Възможно беше да попаднеш в двореца или в полицейското управление на някой друг окръг. Или пък в армията и на бойното поле. А малцина се завръщаха от там.

В случай че не си се оженил преди военния набор, беше най-разумно да изчакаш. Иначе щяха да те разделят с жена ти за период от най-малко четири години. А при най-черния сценарий щеше да я оставиш млада вдовица.

— Разбери, че… не исках да ти причинявам такова нещо — каза с тих глас Аспен.

— Разбирам.

Той изопна гръб и смени темата.

— Е, какъв багаж ти трябва?

— Един чифт дрехи за деня, когато решат да ме изритат от двореца. Няколко снимки, няколко книги. Казаха ми да не взимам инструментите си. Там си имало всичко. Така че оная раница там ми е достатъчна.

Стаята вече беше подредена и раницата ми, незнайно защо, изглеждаше огромна. Букетът от Аспен внасяше единствения цвят в иначе сивото ми обкръжение. А може би всичко бледнееше в очите ми сега… когато нещата бяха приключили.

— Доста скромно — отбеляза той.

— Никога не ми е трябвало много, за да съм доволна. Мислех, че го знаеш.

Той затвори очи.

— Спри, Америка. Постъпих така, както беше редно.

— Редно ли? Аспен, даде ми надежда, че ще се справим. Накара ме да се влюбя в теб. И накрая ме убеди да се запиша в този проклет конкурс. Случайно да си наясно, че всъщност ще служа за държанка на принца?

Той се извърна рязко към мен.

— Моля?

— Забранено ми е да му отказвам. Каквото и да било.

Лицето му придоби отвратена, яростна гримаса. Сви ръцете си в юмруци.

— Дори… дори да не се ожени за теб… има право да…?

— Да, има.

— Съжалявам. Не знаех. — Пое няколко дълбоки глътки въздух. — Но пък ако избере теб… ще е прекрасно. Заслужаваш щастие.

С това чашата преля. Зашлевих го.

— Глупак такъв! — изругах го със снишен глас. — Мразя го онзи! Само теб обичах! Теб исках; само теб!

Очите му се напълниха със сълзи, но не го съжалих. Негов ред беше да страда.

— Тръгвам си — обяви и се запъти към вратата.

— Почакай. Не съм ти платила.

— Америка, не е нужно да ми плащаш — отвърна и пак понечи да излезе от стаята ми.

— Аспен Леджър, да не си помръднал! — Гласът ми прозвуча свирепо. Той се спря; най-накрая бях спечелила вниманието му.

— Тренираш за Единица ли? — Ако не бях разпознала оскърбителната искра в очите му, сигурно щях да си помисля, че се шегува.

Просто поклатих глава, отидох до бюрото си и извадих всички пари, които бях припечелила със собствен труд. Бутнах ги в ръцете му до последния долар.

— Америка, няма да ги взема.

— Ще ги вземеш и още как. На мен не ми трябват, а на теб ще ти дойдат добре. Ако изобщо някога си ме обичал, ще ги приемеш. Не ни ли навреди достатъчно с гордостта си? — Усетих как една вратичка в душата му се затваря към мен. Спря да се съпротивлява.

— Хубаво.

— И още нещо. — Зарових ръка в пролуката между стената и леглото, измъкнах бурканчето с пенита и ги изсипах в отворената му длан. Едно непокорно пени отказа да се отлепи от стъкленото дъно. — Винаги са си били твои. По-добре ги използвай.

Вече не притежавах нищо негово. А подтикнеше ли го отчаянието да похарчи пенитата, и у него нямаше да е останало нищо мое. Почувствах как болката ме стисва за гърлото. Очите ми се навлажниха и вдишах дълбоко, за да възпра напиращите стонове.

— Съжалявам, Мер, и ти желая успех — той пъхна банкнотите и пенитата в джобовете си и хукна навън.

Не така бях очаквала да го оплача. Представях си тежки, раздиращи вопли, а не бавни и тънки струйки сълзи.

Понечих да оставя буркана върху една полица, но окото ми се спря върху самотната монета. Промуших ръка през стъкленото гърло и я отлепих. Тя задрънча по стъклото, а глухият звук отекна право в гърдите ми. Проумях, че, за добро или зло, Аспен не беше напуснал сърцето ми, още не. Може би завинаги щеше да си остане там. Отворих раницата, пъхнах бурканчето вътре и дръпнах ципа докрай.

Мей влезе в стаята ми, а аз глътнах едно от онези глупави хапчета. Заспах в прегръдките й, потъвайки лека-полека в блажена безчувственост.